ПЕТЪР ДЪНОВ, УЧИТЕЛЯ, ЗА СЛАВЯНСКАТА КУЛТУРА
Мирослав Бачев
/доклад на Кръгла маса Видими и невидими процеси в съвременната Славянска цивилизация – част от Международната научна конференция – 100 години Школата на Учителя Беинса Дуно, 2-3 септември, Варна/
В един от първите си текстове, а именно Призвание към народа ми българскиУчителяПетър Дънов на около десет места говори за славянството в няколко направления – още в уводните думи той се обръща към българите с думите: Братя и сестри от дом славянски, род на страдание, племе на раздори, душа и сърце на бъдещето, живот и спасение на настоящето, носители и застъпници на мира, синове на Царството Божие. Всеки един пункт от тези начални думи е вече обект на тълкуване, което няма да има място в този текст, защото задачата ни е да представим обобщено разбирането на Учителя за славянството изобщо.
Ако в заглавието на Призвание към народа мибългарски ориентацията на посланието е конкретно към българите, то още в увода сякаш то придобива много по-голям мащаб – цялото славянско семейство, на което е отредена важна мисия. Нашата родина България е определена като дом славянски. На различни места се споменава за славянско семейство, а България ще бъде огнището на Новото човечество. Славянският род е призван да опази истината и да се утвърди като носител на новата духовност – по-значима по отношение на смисъла и съдържанието на културните еманации, отколкото по отношение на културните форми. Много характерен израз в Призванието е славянското домочадие, а именно онова средоточие на Божествена енергия, където е предопределено изпълнението на Божия Промисъл, свързан с човешката и общопланетарната еволюция, изпълнението на святото дело на славянския род. Извисяването на славянството е необходима стъпка в еволюцията на цялото човечество; то е определен етап, който създава благоприятни условия за всеобщо духовно-нравствено и културно усъвършенстване. В много голяма степен от българите зависи общия напредък на славянството.
В протоколите от Годишните срещи на първоначално образуваното от Петър Дънов Общество за повдигане на религиозния дух на българския народ, понятието славянство се използва няколко пъти като определена степен в обема на понятието общност – от семейството през народа, славянството и в края – човечеството като цяло. В един от тези протоколи П. Дънов изказва интересната теза, че англосаксонската култура ще стимулира в материално отношение славянството и посредством това ще го повдигне.
В една от молитвите, които употребяват Учителя Петър Дънов и неговите последователи в изграденото около него първоначално Общество се намира следната градация в моленията: 1. за духовенството и Православната Църква; 2. за духовното развитие на българския народ; 3. за учителите и младежта; 4. за славянството; 5. за всички народи, които съдействат за идването на Царството Божие.
В лекциите и беседите си Учителя Беинса Дуно разглежда славянството в множество различни аспекти. Славянството, изразено с един антропологичен език, е сърцето на духовния свят, докато Англосаксоните са неговия ум и разум. Учителя настоява, че е крайно необходимо да настъпи обединение на цялото славянство – това е една от задачите, според него, която може би и до днес стои на прага на бъдещето, което ни очаква. В това отношение страданията на България благоприятстват за развитието, възхода и обединението на славянството[1], а самата ни родина е един център за обединение на славянството.[2]
Общочовешката култура постепенно се пренася в славянството.[3] С малки изключения, бъдещето на българския народ е светло, бъдещето на славянството също. Славянството притежава култура в потенция, все още непроявена, скрита, но е култура на новото, на разумното сърце. И всички народи в бъдеще ще бъдат кредитирани от тази култура, а именно култура на братство, равенство и свобода. Ако някой народ или общество препятства развитието на тази култура, ще бъде възмезден Божествено. В бъдеще всички народи ще работят за укрепване и възхода на славянството.[4]
Славянството все още не е достигнало етапа на доминация и развитие на благородни качества, за тях то се нуждае от възпитание, но в самата субстанция на славянството е заложена идеята на бъдещето развитие на човечеството. От духовно гледище според П. Дънов славянството е онази почва, онази среда, в която е възможно въплъщението на новите светли и тъй жадувани идеи за братство и свобода. Те са родени в западно-европейската култура, но ще се реализират предимно в славянството, защото – както се изразява Учителя – в славянството е въплътен мекия елемент, мекотата на човешкия характер.[5]
Славянството, разбира се, по подразбиране „обитава“ определени географски очертания, ала все пак Учителя Петър Дънов говори и в широк смисъл на понятието славянин: Какво означава думата „славянин“? – Човек, който слави Бога. Славянин е онзи, който има отношение към славата на Бога. Той е свързан със славата Господня.[6] В този смисъл на понятието славянството не е само етно-културна, генетическа и географска действителност, а духовна реалност.
В известен унисон с разбиранията на Освалд Шпенглер за залеза на Запада, но само в някои отношения, и Петър Дънов е склонен да мисли т.нар. западна култура като залязваща, а според него славянската култура е нова и тепърва изгряваща. Залязваща обаче тук е със значение, че е достигнала до необходимия и определен предел, има завършени резултати, които, обаче в една всеобща човешка еволюция са само определен етап. Отвъд него и на друго място започва зараждането на нова културна вълна и духовно-културна епоха, която именно според него ще се въплъти в славянските народи.[7] От друга страна, западната култура съдържа голяма доза насилие, докато апелът към славянството е да изгради култура на ненасилието, на милосърдието и състраданието.[8] Според Учителя в края на 20 век славянството ще излезе от железния век и ще влезе в златния век на своето развитие.
След всичко казано, можем да преместим фокуса на темата от концептуално-идейното към конкретното и специфичното, а именно да обсъдим някои характеристики на славянството като цяло и на славянина, в частност, както те са изразени от Учителя. В славянството е силно развито музикалното чувство.[9] Славяните като цяло се отличават със стремеж навътре.[10] Наблюденията на П. Дънов са, че славяните се отличават с определени форми на песимизъм, за които са успели да намерят някои методи за превръщане в оптимистични нагласи.[11] Славяните се отличават със силно развити морални и религиозни чувства.[12] Друга отличителна черта е великодушието.[13] Интересно е разбирането на Учителя, че у славяните е силно развит центърът на любовта към Бога.[14]
Една особено развита черта в характера на славяните е жертвоготовността[15] – качество, което е присъщо изобщо на хората на Духа, които по подразбиране не живеят за себе си, а за мащабни каузи. В този смисъл за славянина не е характерен грубия утилитаризъм и материалистическия прагматизъм, така характерен за една друга географска реалия. Разбира се, утилитаризмът и прагматизмът са добри условия за развитие на материалната култура и частично за изграждане на определени положителни черти на характера, но те все пак трябва да бъдат преодолени в един духовен светоглед.
В обобщение и завършек на казаното, бихме искали да обърнем внимание на едни думи на Учителя от първата му лекция пред Младежкия окултен клас, в която са очертани две основни разбирания за научното битие – едно, по-скоро емпирично ориентирано, друго – повече духовно и хуманистично ориентирано. Какво означава думата „наука“? Ако се спрем върху значението на буквите в тази дума, написана на латински и на някой от славянските езици, ще видим, че в нея се крият две различни понятия. От съчетанието на буквите в думата „наука“ в славянските езици се вижда, че славяните търсят в науката метод, чрез който да примирят противоречията в живота. Обаче англосаксонската раса, която си служи с латинската дума „scientia“ за означаване понятието „знание“, „наука“, показва, че нейният ум е насочен към изучаване на отношенията между различните форми, както и вечните промени, които се извършват в живата природа. Първата буква „S“ в думата „scientia“ означава безконечност. Следователно, от окултно гледище, вие можете да изучавате науката или с цел да намерите метод, чрез който да примирите противоречията в живота, или пък да намерите начин, чрез който да използвате силите на природата. Който изучава науката с цел да използва природните сили, той се натъква на голяма опасност. Опасността седи в това, че в него се явява свещеният егоизъм. Той започва да се съзнава по-високо от другите, придобива по-голяма тежест в себе си и казва: „Аз разполагам със сили, които мога да употребя, както намирам за добре“. Значи има две категории хора: едните имат голямо съзнание за себе си, мислят, че всичко могат да направят, че много неща знаят и т.н. Другите обаче, като славяните, търсят в живота си метод, чрез който могат да примиряват противоречията, на които се натъкват, а едновременно с това да излекуват болките на своето сърце. В това отношение славяните са по-близо до Истината.[16]
[1] Поздрав за новата 1914 г. към всички. Тук и по-надолу в бележките са цитирани само заглавията на лекциите и беседите на Учителя Петър Дънов.
[2] Протоколи от годишната среща на Веригата, 1914 г. Велико Търново.
[3] Разговор за Откровението, ИБ , 18.01.1915.
[4] Детето растеше, НБ, 30.03.1919.
[5] Пред новата епоха, 09.10.1938.
[6] Пак там.
[7] Стремеж към съвършенство, ООК, 29.09.1926.
[8] Ще ви се даде, 15.05.1927.
[9] Практическо приложение на окултната музика, ООК, 26.11.1922.
[10] Молитвата, ООК, 23.07.1924 г.
[11] Качества на здравия човек, МОК, 18.4.1926.
[12] Даване – вземане. Скъпоценният камък, ООК, 7.03.1934.
[13] И помаза, СБ , 19.08.1934.
[14] В начало бе Словото, НБ , 14.02.1937.
[15] Що казва Духът, НБ , 29.02.1920.
[16] Двата пътя, МОК, 24.02.2022.
СЛАВЯНСТВО И СЛАВЯНОФИЛСТВО. ВЪЗМОЖНО ЛИ Е
ЕДИНЕНИЕ НА СЛАВЯНИТЕ В ПОСТМОДЕРНИЯ СВЯТ
Панко Анчев
За „европейски” настроеното днешно българско общество този въпрос изобщо не съществува. Той не се разисква особено и в Русия, макар там традииите на славянофилството да са оставили дълбоки следи. Животът днес поставя нови проблеми, живее в трудности, които не са преживявани преди и обществото е настроено повече да търси решения за справяне с моментни трудности, нежели да чертае далечни перспективи. Интересът сега е насочен към това как и кога ще се излезе от поредната финансова криза, докога ще трае световната хегемония на САЩ, кои ще бъдат новите геополитически сили, ще се справи ли светът с тероризма. Чертаят се нови оси върху геополитическото пространство, за да се предвидят и новите военни и военнополитически съюзи. След последното разширение на Европейския съюз, когато към него се присъединиха наведнъж няколко славянски държави, отпадна интересът към славянството, към неговото бъдеще и ролята му в световната политика. Като че ли се реши веднъж завинаги цивилизационната ориентация на славяните и се елиминира всякаква възможност за друго тяхно положение извън Европейския съюз.
Славянофилството е руска идеология от ХІХ век, изиграла решаващо значение в национално-освободителните революции на поробените от Османската империя славянски народи на Балканите. Тезата за необходимостта славяните да се обединят като свободни народи и да изпълнят възложената им от Господа мисия да обновят Европа и спрат нашествието на германо-романската раса вдъхва вяра, че и тези поробени народи ще създадат свои държави с помощта на Русия, за да се включат в процеса, който тя по Божия воля оглавява. Ние с право можем да наречем славянската идея идея и за българската свобода. Тя се подема в поробеното ни отечество, без разбира се да се отчитат нейните политически и културни измерения, пък и без да се познава достатъчно. След Освобождението отношението към нея започва постепенно да се променя с промната на държавната политика спрямо Русия и преориентирането на България към Германия и Западна Европа. Нещо повече: периодично (и днес също) се лансира (по чисто политически съображения) „научната теория”, че българите не са славяни (или че славянският елемент е твърде слаб – сякаш има измерител колко славянска кръв има в един народ) и тяхното място не е до Русия, а до „арийците” и изобщо до западноевропейците. Въпреки това любовта на българите към Русия и руснаците никога не е намалява или изчезвала, но в отношението към т.нар. славянска идея и към идеологията на славянофилство трябва да има друго съзнание. Обикновеното съзнание за родова принадлежност още не е достатъчно, за да се осъществи такъв мащабен алианс, към какъвто се стремят славянофилите. Всеславянството не е механичен сбор от всички славянски народи и държави, а единство на народи, които осъзнават необходимостта да бъдат заедно и заедно да изпълняват Божията воля. То не е икономическо обединение, не е държава от типа на Европейския съюз, е много повече.
В България след Освобождението славянската идея се проявява твърде слабо и се свежда до търсене на сходства и влияния в културата, каквито има и в отношенията с други близки или далечни култури. Българският език се обявява за език-основа на останалите славянски езици, а светите равноапостоли Кирил и Методий като българи са създали азбуката на славяните и са дали „на вси словене книги да четат”. Славистиката като наука е (или поне беше) най-добре развита в България, което ние обяснявахме именно със своето прародителство като най-стара славянска държава и култура.
Впрочем, т.нар. „славянска идея” е била популярна в края на ХІХ до началото на ХХ век, когато присъствието на славяни (главно чехи и словаци, а по-късно и руски белогвардейци) е било осезателно. Те са допринесли много за българската култура – особено за нашето приобщаване към стила и модата на Европа от онова време, но също така и са участвали активно в българския културно-просветен живот и в устройството на новоосвободената ни държава. Тогава именно се създават славянски комитети, чиято цел е да популяризират идеята за славянското единство и необходимостта от сплотяването на славяните и съхраняване на културното им разнообразие. Но извън популяризаторската си роля тези комитети не правят почти нищо друго, най-малкото да разработват и развиват идеите на славянофилството.
Причината най-вероятно трябва да търсим във формиралото се вече държавническо съзнание у българите, което не допуска дори и намек за някакво обединение или сливане с други нации и съвместен живот под ръководството на друг народ – дори и на руския. Тогава се появява и страхът от поробване, от изгубване на независимостта и свободата. Държавата „огражда” с подобен страх своите граждани, развива у тях националното чувство и ги пробужда към национална устойчивост и гордост. Съюзите са допустими, ако запазва суверинитета на държавата. А „всеславянството” е категория от друг ред и до голяма степен изисква отказване от „родовото” за сметка на „видовото”. Новоосвободеният народ обаче не желае такива съюзи, които биха го „обезличили” и въвели в нова политическа зависимост.
Днес за славянството ге говори единствено като за духовно общуване; то се споменава от политическа любезност между държавкао п асчалйници от различни страни, за да засвидетелстват чрез него добрите междудържавни отношения.
2.
Една от задачите на постмодернизма е да преодолее и дори напълно отрече Просвещението и да докаже необходимостта от заличаване на граници и национални различия в името на една икономическа и политическа глобализация. Той цели изрязването на всичко национално в националното съзнание и заместването му с нов тип рационализъм, готов безусловно да приеме необходимостта от уеднаквяване в интерес на по-бързото движение на стоки и капитали, ускоряване на производството и светкавичната реализация на продукцията. Различията пречат; те възпират икономическия процес, натоварват го с трудности, които той не понася и се мъчи да се отърси от тях. За да върви напред и постига целите си.
Икономическите процеси се движат по-бързо от промените в обществените съзнания. Рано или късно общественото съзнание започва да изразява реалността такава, каквато е и да я осмисля и направлява. Реакцията спрямо глобализацията, която практически отрича просвещенския модел на обществено развитие и държавно устройство, показва колко болезнена е темата за подобно уеднаквяване и пренебрежване на националните различия и колко силно е все още националното и чувство и страхът от „връщане на робството” у младите и наскоро освободили се нации. Съпротивата не е просто срещу САЩ като световен хегемон и налагащи свои модели на тази глобализация, а заради неясните перспективи пред явлението след неговото осъществяване.
Стремежът към глобализиране е изконен човешки стремеж към универсалност. Затворената в себе си държава държава, още повече малката и слабата, не е идеал, защото не позволява да се разгърнат мащабни проекти и да се осъществят процеси, които да впечатлят света и да го променят изцяло. Тя не дава простор на мисленето, а културата й е с ограничено в рамките на границите й влияние и въздействие – дори върху собствения й народ. Малката, затворената в себе си, държава е слаба и немощна по рождение и остава такава до края на съществуването си – ако разбира се не тръгне да се уголемява по някакъв начин и да покорява други по-слаби от нея и така да се превърне в голяма държава. Империята е земното въплъщение на универсалността, на Божието царство. Но империята не се създава заради икономически причини, а за да обедини различните народи в името на Истината и да придаде на тази Истина плът и кръв чрез човеците. Империите са били разрушавани пак от империи или от предимперски образувания, в които зрее идеята за универсалност и се формира съзнание за „всемирност”, за което говори Николай Бердяев в книгата си „Судьба России”.
Съзнанието за всемирност е основополагащо, за да бъде голямата нация и малките около нея готови да се обединят и създадат някакъв вид империя. Това именно е месианското чувство, което може и да не се осъзнава, но действа активно и кара народите да вървят по отредения им път. Но за южните славяни, които хвърлиха толкова обществена енергия и сили, за да докажат своята национална обособеност и право на национална държава, всемирността е по-скоро съзнание за част от световната икономика и готовност да се включат в нея, щом тя ще им донесе повече блага и сигурност за физическото им съществуване. Самите славяни са водили и водят и сега борби помежду си заради отграничаването си едни от други. Славянството не им дава гаранции за неприкосновеност на самобитността и държавната независимост. Нещо повече: именно общото родство, общият език и духовност те приемат като заплаха за изгубване на различията и бързо сливане в едно национално тяло.
Българите, например, са все още чувствителни към темата за Македония, македонската нация и македонския език, защото Македония е неосъщественият национален идеал на Възраждането. Ако живеещите там славянски жители (българи според нашата традиция) не се определят като българи, то значи този идеал никога не може да се осъществи. Днес малко позатихнаха споровете около признаването на македонския език и македонската история като самостоятелна и несвързана с българската. Но те тлеят и нищо чудно скоро да избухнат с нова сила. Всичко това е разделяща линия между братя-славяни, засилване на национализма до състояние на вражда, което показва степента именно на „всемирност” у двата народа.
В подобно положение са и отношенията между българи и сърби. Обособяването на македонската нация е резултат от активната сърбизация на българите в Македония, която достигна дори до изкуствена сръбска редакция на българските диалекти там с цел създаването на самостоятелен книжовен македонски език.
В славянството съществуват и конфликти между сърби и хървати, между сърби, хървати и словени. Да не забравяме и вековната неприязън на поляците към руснаците. Славяните живеят в съседни държави, а войните се водят именно между съседи и съседите най-много се мразят и се бият помежду си. Сегашното им трудно икономическо положение ги прави егоисти в търсенето на спасителни варианти на своето тежко положение. Всички те чакат помощ от някъде и от някого и защита от евентуални агресии и заплахи за националната им сигурност.
Страхът за физическото съществуване у славяните идва от Възраждането насам, когато и при тях започва секуларизацията, а държавите им се отделят от Църквата и се трансформират дори в атеистични. Рационализмът, върху който те градят своето битие през Модерната епоха, убива поривите им и свежда всичко до ползата за себе си. Никак няма да е пресилено да се каже, че капитализмът е убиец на славянството. Капитализмът налага правила и норми, които са в противоречие с душевността на славяните, с техните битови и екзистенциални нагласи и начини на поведение. Той ги кара да развиват именно своя егоизъм, проявяван най-често чрез национализмите, разделя ги по политически и икономически признаци, толерира едни за сметка на други – най-често поощрява католиците и протестантите сред тях, а наказва православните (да си припомним отношението към косовските сърби, бомбардировките над Белград, международния съд за т.нар. „престъпления в Югославия” и др.). В резултат се получава онова, за което пише големият руски философ и славянофил Иван Киреевский: „Разумът се превръща в умна хитрост, сърдечното чувство – в сляпа страст, красотата – в мечта, истината – в мнение и науката – в силогизъм.” Пораженията на западноевропейския рационализъм и атеизъм по своята сила и последствия могат да се сравнят с колонизирането на народите на Америка и Африка, та дори и с избиването и асимилирането на индианците в САЩ, с почти пълната ликвидация на техните култури и етническите им особености.
Славяните (с изключение на руснаци, белоруси, украинци и донякъде поляци) не са живели заедно след разделянето им и тяхното разселване в различни краища на Европа в началото на Новата ера по време на Великото преселение на народите. Но явно тогавашните сили на сцепление между тях не са били така ясно изразени, поради което и се разделят (макар и на сравнително големи групи, определени в историята като източни,западни и южни). Те се пръскат и поддържат след това не чак толкова трайни и продължителни връзки. А и отделните групи се подразделят в средновековни държави, някои от които не съществуват дълго, а други народи дори изчезват или остават съвсем малобройни. От тях произлизат много нови народи. Това води до обособяване на различни славянски езици и култури, които са сродни, но напълно самостоятелни и развивали се под влиянието на различни други култури. Повторното им отделяне става след разделянето на Източнта и Западната Църква и особено след схизмата през ХІ в. Не е случайно, че мисията на св. равноапостоли братята Кирил и Методий е неуспешна и техните ученици са преследвани и изгонени от Чехия и Моравия, т.е. от братята-славяни. Но и единоверците не живеят задружно и не постигат заедно историческите си сполуки.
Това трябва да ни накара да се замислим дали наистина славяните се изживяват като единна общност или поне дали са склонни да преодолеят днешните си национални различия и ориентации, за да продължат на друго равнище общия си път в историята.
3.
На други места съм писал за причините, родили славянофилството, но тук сега бих искал да размишлявам върху една друга причина, караща руските мислители да сметнат, че е възможно и необходимо обединението на славяните и че те имат да изпълнят месианска роля в човешката история.
Самата Русия заживява с идеята, че е призвана да продължи Източната Римска империя и да наложи нов ред и нова нравственост в света. На нея всъщност не й трябват съюзници, които да й помогнат да осъществи месианската си цел, защото може и сама да я изпълни. Още повече че за да включи всички славяни в своята орбита, е необходимо те да бъдат политически свободни и убедени, че са готови да вървят с нея. А те не са нито свободни, нито осъзнали ролята, която Русия им отрежда. Погълнати от Османската империя и Австро – Унгарската, те изживяват сложен и труден процес на национално самоосъзнаване. На тях са им необходими стимули за усоряване на национално-освободителните и буржоазните си революции и да формират свои национални държави след разпада на владеещите ги империи. Не е случаен призивът на Н. Я. Данилевский, бащата на руското славянофилоство и автор на забележителната книга „Россия и Европа”, за необходимостта час по-скоро да бъдат ликвидирани двете империи като тиранични и изкуствено създадени, пречещи на историческия прогрес и свободата на народите.
От ХVІІІ век Русия си поставя за разрешаване два главни проблема: полския и проблема с Османската империя като пречка за овладяване на проливите. И двата проблема са свързани с политиката й на европейска суперсила, която има свои интереси и зони на влияние. Полският проблем е по-скоро вътрешно-политически, доколкото Полша е част от Руската империя, а проливите са елемент от нейната сигурност и добро военно-политическо разположение върху картата на континента. Съдбата на Русия до голяма степен зависи от тези решения. Опитите със сила да бъде намерен изход от полския въпрос или да се разположи Русия по-близо и удобно, пък и дори да завладее проливите, не носят кой знае какъв успех. Дори напротив, само усложняват положението й и я изтощават икономически, политически и военно. Обществото се настройва отрицателно към подобни опити, недоволството нараства, международното обкръжение е недоверчиво към всичко, което е милитаристично изразено и се отнася до преки ползи и изгоди. Необходима е очевидно нова идея, която да оправдае полтиката на сила, да я смекчи и разкраси и дори да я направи привлекателна за обществото, народа и Европа.
През ХІХ век се ражда и славянофилството като политическа и нравствена философия и идеология на Русия от Модерната епоха. С тази философия и идеология Русия „споделя” своята мисионерска роля с братята-славяни, придава им съзнание за всемирност и ги прави богоизбрана раса. С това тя дава тласък на техните национално-освободителни борби, вдъхва им надеждата, че няма да ги изостави и ще ги избави от поробителите им. Славянофилството е много важен ускорител на историята на славянските народи и има огромно значение както за нашето национално самоосъзнаване, така и за освобождението ни от османска власт. Славянофилите в Русия организират цяла система за обучение на млади българчета (а и на други поробени славянски народи) в престижни университети и военни училища и те са един от най-активните фактори за формиране на руското обществено съзнание за необходимостта от война срещу Турция. Това естествено отваря вратите на Русия през България към проливите, оправдава военната доктрина и изиграва стимулираща роля за важи исторически процеси през следващия век.
Същото важи и по отношение на т.нар. в Русия „полски въпрос”. Славянофилската концепция снема този въпрос от разглеждане, тъй като в близкото бъдеще славяните трябва да бъдат заедно – следователно и Полша. Тук волята на историята е друга, но в случая е важна да проследим идеологическия смисъл на политическото явление и опитите то бъде овладяно и управлявано от властта.
Ще бъде напълно неправилно и несправедливо дори да свеждаме славянофилството до политическа философия и идеология, стремящи се оправдаят политическите замисли и действия на държавата. Славянофилството е породено от обществената потребност руският ум да изработи философска стратегия за историята, а не от конкретни краткосрочни или дългосрочни държавни цели, но то е и начин на мислене, проявление на общественото съзнание и на руския месианизъм. Славянофилството е и реакция на немския национализъм и немската класическа философия, обявяваща чрез Хегел края на историята с Ваймарската република и световното господство на германския културно-исторически тип. Славянската идея е необходима и за да се покажат дълбоките корени на руската култура и руския национален гений, да се видят колко питателни са соковете, които са се влели в нея от традициите на целия славянски свят. Самата Русия е разноезична държава и не всички нейни жители са руснаци по произход, но с всички славяни общността става огромна, разнолика, разноезична, но родствена, единокръвна по пряка линия. Без останалите славянски племена, народи и нации руската цивилизация би била самотна и по-трудно ще прониква и ще влияе върху европейските култури.
В Русия винаги са се търсели различията и единението в Европа и света на принципа на културно-историческия тип, на родството или липсата на обща кръв у народите, а не по икономически интереси. За Русия не съществуват „жизнено-важни региони”, за запазването на които тя е готова да хвърли всякакви средства и сили. Тя е предимно там, където са корените на славянството. Разбира се, че руската политика и дипломация, а и войската й, се грижат за сигурността на границите й, за спокойствието на поданиците, но това са действия от друг ред. Фактът с т.нар. „Източен въпрос” е много показателен за начина, по който тя се стреми да защищава и осъществява интересите си. И в милитаризма, и империализма тя винаги се опитва да проявява нравственост и духовна възвишеност.
4.
Възможно ли е в днешната епоха народите и държавите да се обединяват доброволно върху принципа на кръвното и културно-историческото родство, да преодляват реалните си различия и да пренебрегват собствените си икономически и политически интереси? Този въпрос поставя самото славянофилство и идеята за славянското единение.
Цивилизациите са единство на сходствата и родствата при съхранени различия в проявленията им. Там народите не са еднакви, а само родствени с общо съзнание за историята и културата. Цивилизацията се формира под напора на най-могъщата култура с универсален характер, която съдържа в себе си най-важните характеристики и основни идеи на културите, които влизат в нея. Тя в някакъв смисъл и степен не просто универсализира, но и нивелира, влива в едно, насочва към руслото цялата система от подробности и принципи. Цивилизацията е котелът, в който всичко това се претопява и слива в една неразчленима сплав. Формирането на нови цивилизации очевидно ще стане чрез обединението и сливането на близки по родство и дух народи или поне между такива, които са в непосредствени сношения. Въпросът е доколко славяните са такива помежду си и ще изберат ли такава съдба за себе си.
Славянофилите изключват из славянското семейство поляците заради това, че са католици. Подобно отношение (макар и не съвсем същото) имат спрямо чехите и словаците. Както е известно в описаната от Н. Я. Данилевский в книгата му „Россия и Европа” таблица на бъдещите държавни образования поляците не присъстват със своя самостоятелна държава. Те са част от Русия. Останалите славяни са в различни конфигурации. Няколкото славянски държви (по-големи от сегашните) оформят по Н. Я. Данилевский територията, населявана от славянския културно-исторически тип. Неосъществяването на този проект през ХІХ и ХХ век го поставя под съмнение в сегашната геополитическа ситуация, където държавите са се разположили не просто териториално, но и цивилизационно и съобразно техните политически зависимости и влияния. Това откъсва славяните едни от други; те рядко търсят помощ и съдействие помежду си; дори не винаги търгуват активно, особено с тези, които са извън Европейския съюз, а и тези, които са в ЕС, внасят и изнасят стоки, само ако тези стоки са на съответното качество. Т.е. държат се менторски и като чужди, с досада и пренебрежение.
Цивилизацията се създава от народи с еднаква вяра и религия. Религията е елементът, около който останалите елементи се групират и който служи като катализатор на процесите. Днешните славянски народи са секуларни, извън Църквата. Идеологиите са временни обединителни сили, които бързо намаляват въздействието си с промяната на обстановката и условията в нея. Военно-политическите и икономическите съюзи се опитват да играят ролята на цивилизационен заместител, но те са изградени върху чисто икономически и политически принципи, а не на единства в културите и религията. Поради това имат конюнктурно значение и твърде кратък за мащабите на историята живот. Световният хегемон е далеч по-ефективен обединител на културите (за съжаление, само на масовите) отколкото който и да било междудържавен съюз. Виждаме как днес се шири културата от американски тип, служеща за развлечение и идеологическа пропаганда на американския начин на живот, на т.нар. „американска мечта”. Тя е агресивна и се разпространява буквално в целия свят и слага отпечатък върху всичко национално, като го всмуква в себе си и го обезличава напълно. И никой не е в състояние да й се противопостави. Дори и да се смени икономическият, политическият и военният хегемен, американският тип попкултура ще продължи още дълго време да доминира в света и да налага своя стил и начин на художествено мислене и социално поведение.
За съжаление, факторите, които биха стимулирали славянското единение днес са по-малко от тези, които работят срещу такова единение и цивилизация. Причината е в отсъствието на религизно съзнание, което единствено може да разбере смисъла на славянско единение и да работи в негова полза. Ние виждаме как през последните 20-30 години действа възроденото религиозно съзнание у арабите и мюсулманите, макар и при тях да съществуват редица непреодолими пречки. Но непреодолимите пречки са плод на все още неразрушеното атеистично-светско съзнание на управляващите и буржоазията.
Постмодерният свят ще излезе от сегашната икономическа криза с нов световен лидер, с нови разположение на великите сили и с нови полюси на европейската и световната геополитика, но няма да промени парадигмата на своето съществуване. Ще се появят нови субекти, а други ще изчезнат или ще намалят въздействието си върху икономиката и политиката, но системата няма да се смени – въпреки че по същество е изчерпала смисла и енергията си. Но в историята времето тече по-бавно, периодите са дълги и когато говорим, че скоро ще се проявят необратимите изменения, водещи до смяна на системата, това би следвало да се възприема в перспектива, почти библейски, а не в размера на човешкия живот. Пък кой знае…
Системата, която ще наследи настоящата, ще наложи нови държавни образования и нов модел на тяхното създаване и организиране, основан на цивилизационния принцип, т.е. на принципа на културно-историческия тип. Това означава, че различните културно-исторически типове ще поемат функциите на сегашните национални държави и военно-политически и икономически съюзи, за да организират своите народи и да им създадат по-добри условия за тяхното хармонично икономическо и културно развитие. Такова развитие, съобразено с културните и родови своеобразия на народите, може да придаде смисъл в тяхното съществуване. Идеята на славянофилите би могла да се осъществи едва в такава една нова система, преодоляла рационализма на Ренесанса и Просвещението, отрекла атеизма и икономическия интерес като мироглед и основен мотив в обществения живот и в геополитиката.
5.
Проблемът за обединението на славянството и натоварването му с историческата задача да работи за нов световен ред трябва да се разглежда в перспектива, а не като възможност за незабавно разрешаване. Задълбочената разработка на бъдещия модел на всеславянството ще избави славянофилството от греха да бъде или империалистическа идеология, или наивна утопия, или сляпа надежда в условията на упадък и криза в Русия.
Но едно бъдещо „всеславянско” обединение ще трябва да решава сложните икономически проблеми на новата система, което също е предмет на анализи и изследвания. Така славянофилството по-лесно ще посрещне епохата, в която ще се осъществи исторически и ще оправдае прозорливостта на своите родоначалници.
Славянско-православния цивилизационен модел
в мюсюлманския свят на XXI век
Проф. д-р Светлана Шаренкова
Европа на XXI в. все по-ясно очертава своето правно и икономическо пространство в рамките на Европейския съюз, но като единен фундаментален субект, различен от детерминираните субекти, каквито са страните членки, тепърва предстои да бъде създаван. Това разделение в още по-голяма степен се отнася по отношение на държавите, които не членуват в Европейския съюз и НАТО. Макар да се стремят към Обединена Европа, те открито изразяват безпокойство от опитите за ограничаване на националния им суверенитет и трудно възприемат представата за бъдещата общоевропейска идентичност. Без обща идентичност Европа не би се състояла в границите от Атлантика до Урал. Амбицирани от това препятствие, водещи държавни дейци, политолози, културолози и народопсихолози предлагат няколко възможни алтернативи и съответно подходящи на тях политики1.
Първата алтернатива гласи, че Евросъюзът вече притежава цивилизационна идентичност, доминирана от западните ценности. Тези ценности са се формирали в пространството, в което през средновековието е господствал католицизмът след схизмата между Източната и Западната църква през XI в. Това са „историческите граници“ на Европейския съюз и всяко тяхно прекрояване би било фатално за Европа. Най-ярък представител на тази теория е Самюел Хънтингтън2, който защитава тезата, че православните държави са неподходящи за приемане в Европейския съюз. Дори Гърция била приета прибързано и трябвало да остане единствено изключение. Особеното в тази версия за Обединена Европа е, че тя идеологически обосновава трансатлантическото й единство със САЩ, но отхвърля европейските православни държави. Т.е. основна разделителна линия на Стария континент е религиозната принадлежност, макар това да е неприемливо за модерното европейско мислене.
Втората алтернатива третира православието като една от съставните части в рамките на общата юдео-християнска традиция на Европейския съюз. Сред най-ярките поддръжници на този подход е бившият френски президент Валери Жискар д’Естен, който обаче издига друга бариера – този път срещу исляма. И по-конкретно срещу приемането на Турция в ЕС, заради огромните й културни различия с останалата част на Европа3. Проблемът става по-сериозен, когато към дясното френско мислене се прибави и холандският либерализъм на Фриц Болкенстайн4. Тази линия на разсъждения допуска България и Румъния в Европа, но остава Турция, Беларус, Украйна и Молдова (да не говорим за Русия) като нейна външна граница.
Третата позиция условно може да бъде назована светски космополитизъм. Според нея в бъдеща Обединена Европа няма да имат значение националните, етническите и религиозните различия. Защото модерната европейска традиция, особено след края на Втората световна война, е светска, а не религиозна. Тук плътно се очертава фигурата на друг бивш френски президент – Жак Ширак, който подсеща, че още френската революция (1789 г.) е отделила църквата от държавата. Макар и „католик, Ширак предлага този принцип да стане основолагащ за Европейския съюз5. Против изолирането на мюсюлманите от Европа са и редица видни интелектуалци. Според Улрих Бек „противоевропейско е да се приравняват мюсюлманите с исляма, както и помежду им“. Европейските ценности са светски, твърди той, и това ги освобождава от обвързване с религии и традиции. Единствената възможност политиката да си върне доверието на хората е да се премине от национална към космополитна държава6.
Поредната възможност за Обединена Европа е да бъде плуралистична в културно и религиозно отношение общност. Това означава развитие по подобие на САЩ, отделяне на държавата от нацията и формиране на мултикултурализъм. Основната му характеристика е толерантност към различните култури, религии и езици. Основания за този модел (но често и опровержения) се намират и в някои от европейските държави, състоящи се от различни етнически компоненти: англичани, уелсци, шотландци, ирландци във Великобритания, испанци, каталунци, баски в Испания, румънци и унгарци, сърби и албанци и други многосъставни нации, живеещи в национални държави.
Всяка една от предложените алтернативи, освен защитници, има сериозни опоненти и критици. Разглеждането на аргументите „за“ или „против“ алтернативите не е предмет на тази разработка, която е посветена на един друг проект, наречен Славянско-православен цивилизационен модел, като времето на неговото създаване е XXI век, а мястото – Славянска Европа. Това условно наддържавно и наднационално обединение има следните параметри (данните са от края на XX в.)7:
– Територия: 5,6 млн. кв. км, или 53,3 % от територията на континента Европа, която е 10,5 млн. кв. км.
– Население: 233 млн., или 30 % от общата численост на населението на Европа, което е 800 млн.
– Писменост: кирилица – официална писменост в 7 държави със 172 млн. население, латиница – в 5 държави с 61 млн. „* население
– Религия: православни – 150 млн., католици – 60 млн. (общо християни – 210 млн.), мюсюлмани – 13,7 млн., други вероизповедания – 9 млн.
Още в началото на разработката възниква въпросът: нужни ли са преоценка и допълване на историческите данни и знанията за славяните в миналото и днес? В многобройни трудове по философия, социология и политология, по право и религия са засегнати различни аспекти от развитието на славянските общности, включително на православните. Публикувани са по-общи и специализирани изследвания върху отделни събития и по-големи етапи от славянската история. Провеждани са научни конференции и дискусии по характера и същността на славянското минало и православието, върху ценностите на бита и вярата, проследявано е развитието на идеите за общославянски движения като славянофилство, панславизъм и пр.
При подготовката на този труд изчерпателно са ползвани редица от публикациите, други добросъвестно са споменати като източници на отделни факти или разсъждения по темата8. Но веднага трябва да се посочи, че проблемът за историята, същността и характера на славянско-православния цивилизационен модел е практически неизчерпаем. Трудно е да се проследи, разкрие и да се интерпретира вярно цялостната история на сляванския свят от Висла до Урал и от Северно до Егейско море, в двете му съставни части – православна и католическа.
Затова целта на настоящия доклад е по-ограничена: да се проследят и разкрият някои от върховите постижения на „славянската православна мисъл“ и най-вече в два от съставляващите я топоса: България и Русия. Между тези постижения неизменно съществува взаимовръзка и приемственост, които обуславят в една или друга степен формирането на научната теза за славянско-православен цивилизационен модел. Разбираемо е, че при подобен ограничен обем не може да се обхване цялото разнообразие от идеи, ценности и практики. Затова и формулирането на темата е до голяма степен условно. Трудността идва и от обстоятелството, че множеството от интерпретираните тези и мнения са вече познати предположения и догадки, дискусионни и в българската, и в руската историческа и политологическа мисъл.
Една от теоретичните трудности пред автора е, че част от проблемите и идеите досега не са научно формулирани, а само съпътстващо са интерпретирани в предметните рамки на историята и философията. Те обикновено са преплетени в битово-религиозни и нравствено-психологически практики, което затруднява възприемането и осмислянето им вън и независимо от тях.
Както казва един български изследовател на отминали времена, „и аз тръгвам от достиженията на съвременността, от равнището на своите идейни позиции, знания и култура, от личните си способности и морални ценности, поради което и подборът на източници и автори е субективен“9. Това не означава, бих допълнила аз, че загърбвам изискванията за обективен анализ или интерпретация на съществуващите възгледи за същността, съдържанието и функциите на славянската история и аксиология, но се спирам сред вече познатото и утвърденото главно на онова, което кореспондира с издигнатата теза за славянско-православен цивилизационен модел. Наясно съм, че предлаганите тук подходи и решения ще срещнат опоненти и затова очаквам с разбиране критиките към настоящата разработка. Те биха били от особено значение при формулирането на прогнози и отправянето на послания към днешните и бъдещите поколения, но най-вече към лидерите в глобализиращия се свят.
През последните десетилетия на XX в., както отбелязват някои автори10, в обществознанието се наложи ново понятие, характеризиращо същността и съдържанието на мегасистемата „Държавност – Сигурност“ – информационно общество. То разкрива нов вид връзки между хората, общностите и институциите, базирани върху споделянето на информация. Една от задачите на настоящото изследване е изясняване на съотносимостта между информационно общество и цивилизационен модел, в конкретност – със славянско-право-славния цивилизационен модел. Възможно решение на тези и други сходни въпроси се срещат в различни трудове, но тук ще посоча възгледите на един колектив от автори11. В тяхната интерпретация приложимото към нашата теза е, че: демократичното използване на информационните ресурси е не само узаконено право на гражданите, но и нови технологични възможности да се възползват от това си право; целенасоченото търсене на информация за вземане на решения се превръща в първостепенна потребност; ефект от масовото предлагане на информация и информационни технологии е „информационният потоп“, който е по-голям от възможностите за полезно използване на информационен ресурс.
Основен принцип на информационното общество е свободният достъп до информация като основно човешко право. В тази връзка информацията може да се разглежда като стратегически актив и ценност, която следва да се защитава. Информацията съществува в различни форми, върху хартиен или електронен носител, в текст, диаграма или снимка. Във всичките си форми тя е познание, което може да се трансформира чрез технологичен посредник: компютър, интернет, мобилен телефон, факс и пр. Усъвършенствуването на механизмите за обмен на информация подпомага преобразуването на обществените взаимоотношения в нов тип общество, в което по нов начин се интерпретират елементите на цивилизационния модел и преди всичко на славянската православна ценностна система.
Когато говорим за цивилизационен модел или ценностна система, следва да си даваме сметка, че на първо място става дума за отношения извън сферата на материалното производство, за нематериални активи. За да се доближим до проблематиката „организация и управление на нематериални активи“, би следвало да се предложи класификация по категории. В нашия случай тя е: човешки капитал, който включва уменията на лидерите, техния талант и познания; информационен капитал със съответните бази данни, информационни продукти и технологични мрежи; организационен капитал – синхронизация на структури и състав, управление на знания и емоции, работа в екип и пр.
Особеното е, че нито един от тези нематериални активи не може да бъде измерван отделно и независимо от другите. Стойността на тези нематериални активи е да подпомагат организацията да реализира своята стратегия и цел. Стратегията се разработва и развива с течение на времето, за да отговори на променящите се условия на външната среда и вътрешните възможности. Като специфична многокомпонентна система славянско-православният цивилизационен модел има своя мисия, визия и стратегия.
Мисията е дългосрочна (често крайна) цел, която обикновено се изразява чрез документ с ясни формулировки, който обяснява създаването и структурата на модела (наддържавна неформална общност на славянски и/или православни държави). В съответствие с нея се определят направленията на дейността на общността, лидерите и кръгът на последователите.
Визията представя общите насоки на славянско-православния цивилизационен проект и отделните му елементи, превръща ги в ръководство за действие, когато е разработена стратегия за изпълнение на целите и задачите, залегнали в тях.
Стратегията е съвкупност от методи, средства, ресурси и видове дейности, с които се гарантират резултати в условията на конкуренция във вътрешен или международен аспект. Логиката на стратегията се описва в стратегическа карта на процесите и нематериалните активи.
В новите периоди от историята на България и Русия съществува недостиг от изследвания, анализиращи дълбочинно особеностите, резултатите и проблемите в развитието на двете общества и на православното славянство от гледна точка на теорията на организационното поведение. В някои публикации, посветени на прехода от административно-командна (тоталитарна) система и планово стопанство към демократично държавно устройство и пазарна икономика, в една или друга степен, се разглеждат различни аспекти на организационното поведение, но те не разкриват вътрешната динамика – връзки и противоречия – на славянско-православния цивилизационен проект. Сред авторите на такива изследвания има сходство, и то невинаги, по броя и поредността на исторически регистрираните досега жизнени цикли на България и Русия, но не и по вътрешната им същност, съдържанието и най-важното – постигнатите обществено значими резултати. За България тези завършени жизнени цикли са Първо, Второ и Трето Български царства, Първа българска република и началото на Втората (като за последните две сега се изследва тезата за жизнен цикъл). За Русия, според нас, това са княжеският, царският и императорският жизнени цикли, както и съветският и постсъветският, които, подобно на последните два български жизнени цикли, също са остро дискусионни. Особено място в дискусиите заема темата „сигурност“ и дейността на българските и съветските/руските служби за сигурност, както и отношенията с православната църква и другите вероизповедания. Далеч обаче преди пасионарния тласък на българската и руската държавност, човешката цивилизация е открила връзката между държавата, църквата и сигурността, наричана днес от някои автори „преднамерено скрито присъствие“12. Още при управлението на третия руски/московски цар Иван IV Грозни (1533-1584 г.) официално е създадена тайна служба, която му осигурява скрита информация и със силови средства способства за налагане на властовите решения. Тази практика се разширява в живота на руската империя при Петър I и Екатерина II, за да достигне апогея си при последните Романови в края на XIX и началото на XX в. Българската държава – и Първото, и Второто царства – използва натрупването на информационни ресурси за укрепване на държавността и оцеляването си. Примери за използването на изпреварващата информация за завършването на интеграционните процеси между прабългарите и славяните в България и варягите и славяните в Русия е приемането на християнството и славянската писменост: покръстването на българите от княз Борис (865 г.) и на русите от княз Владимир (988 г.). Това позволява на България да стане централна държава на Балканите през Първото и Второто царства (IX – XIV в.), а на Русия да се превърне в могъща централизирана държава и Москва – в „Третият Рим“ (XV-XVI в.).
Множество подобни примери могат да се посочат и през следващите български и руски жизнени цикли.
По този начин, паралелно и постепенно, при южните и източните славяни (западните остават в католическата сфера на влияние) започва да се формира ценностна система, почиваща на общите славянски корени, православната религия и културата. Резултатът е утвърждаването на ценности и качества, които съставляват общата славянска православна добродетелност. Тази постановка е оригинална в прилагането й към славянския свят – тя бе публикувана наскоро като въведение към цялостна концепция за история, теория и практика на добродетелността в Югоизточна Европа през последните три хиляди години13. Интегриращата същност на теорията Арете обхваща големи периоди от историята като езическия античен период, християнския средновековен период и периода на идеологиите през Новото време.
Според тази теория добродетелите, които са се формирали в зората на славянската цивилизация се предават с натрупване през различните периоди на вяра в божественото, за да достигнат времето на политическите идеологии и доктрини. И това натрупване се извършва по пътя на историко-психологическо онаследяване, допълнено с етико-педагогическо възпитаване.
И доколкото в настоящия доклад поддържаме постановката, че в основата на славянско-православния цивилизационен модел са социалните идеи и практики, то сборната добродетелност Арете, родена в Античността, се трансформира сполучливо в него, облагородена с ценностите на християнското православие.
Развитието на тезата за ценностите на индивида в славянско-православния цивилизационен модел налага добродетелите да бъдат надстроени с вътрешните сили на народа и качествата на лидерите.
Въпросът за лидерството е от особено значение за функционирането на славянско-православния цивилизационен модел – от времето на старейшините на славянската селска община, през князете, царете и императорите в средновековието, до днешните президенти и премиери на България, Русия и другите държави. От тяхната компетентност и нравственост до голяма степен зависи и реализирането на славянския православен модел в многополюсния свят през XXI век.
Настоящият доклад си поставя трудната задача да обобщи различните гледни точки и да потърси възможности да се акумулират славянските жизнени сили, потребности, интереси и изконните православни ценности в общ концептуален пораждащ модел на бъдещи социални държави и общества в наднационално обединение.
Литература
1. По-подр. вж.: Шаренкова, Св. Славянска Европа, УИ, С. 2008
2. Хънтингтън, С. Сблъсък на цивилизациите, С. 1999, ИК „Обсидиан“.
3. Жискар д’Естен, Без Турция в Европейския съюз, в. Сега, 09.11.2002.
4. Болкенстайн, Фр. Границите на Европа. De grenzen van Europa. 2004.
5. Ширак, Ж. Турция в Европейския съюз, БТА, 06.12.2002.
6. Бек, У. Що е глобализация. С. 2009; Откриване на истинската политика. С. 2010.
7. Шаренкова, Св. Цит. съч., с. 30.
8. Вж. Славянски летописи, т. I, III, IV, V-VI, Ред. колегия: проф. М. Бъчваров, проф. Н. Хубанчев, проф. Д. Сираков, доц. Д. Вечов, д-р Р.Терзиева, С.1994-1999
9. Стоянов, Ж. Историята – идеи и функции, С. УИ. 2001, с. 14
10. По-подр. вж. Иванов, Д. Арете. Управление на държавността и сигурността. АИ. С. 2008, с. 96 и сл.
11. Денчев, Ст., Цв. Семерджиев, Ив. Попов. Концепция и политика за информационна сигурност. С, 2006
12. Йончев, Д. Теория на скритото присъствие. С. 2002, с. 110.
13. Иванов, Д. Арете-логия, кн. I-V.AM. С. 2008-2009.