Словото

Видими и невидими процеси в съвременната славянска цивилизация – кръгла маса

ПЕТЪР ДЪНОВ, УЧИТЕЛЯ, ЗА СЛАВЯНСКАТА КУЛТУРА

Мирослав Бачев

/доклад на Кръгла маса Видими и невидими процеси в съвременната Славянска цивилизация – част от Международната научна конференция – 100 години Школата на Учителя Беинса Дуно, 2-3 септември, Варна/

В един от първите си текстове, а именно Призвание към народа ми българскиУчителяПетър Дънов на около десет места говори за славянството в няколко направления – още в уводните думи той се обръща към българите с думите: Братя и сестри от дом славянски, род на страдание, племе на раздори, душа и сърце на бъдещето, живот и спасение на настоящето, носители и застъпници на мира, синове на Царството Божие. Всеки един пункт от тези начални думи е вече обект на тълкуване, което няма да има място в този текст, защото задачата ни е да представим обобщено разбирането на Учителя за славянството изобщо.

Ако в заглавието на Призвание към народа мибългарски ориентацията на посланието е конкретно към българите, то още в увода сякаш то придобива много по-голям мащаб – цялото славянско семейство, на което е отредена важна мисия. Нашата родина България е определена като дом славянски. На различни места се споменава за славянско семейство, а България ще бъде огнището на Новото човечество. Славянският род е призван да опази истината и да се утвърди като носител на новата духовност – по-значима по отношение на смисъла и съдържанието на културните еманации, отколкото по отношение на културните форми. Много характерен израз в Призванието е славянското домочадие, а именно онова средоточие на Божествена енергия, където е предопределено изпълнението на Божия Промисъл, свързан с човешката и общопланетарната еволюция, изпълнението на святото дело на славянския род. Извисяването на славянството е необходима стъпка в еволюцията на цялото човечество; то е определен етап, който създава благоприятни условия за всеобщо духовно-нравствено и културно усъвършенстване. В много голяма степен от българите зависи общия напредък на славянството.

В протоколите от Годишните срещи на първоначално образуваното от Петър Дънов Общество за повдигане на религиозния дух на българския народ, понятието славянство се използва няколко пъти като определена степен в обема на понятието общност – от семейството през народа, славянството и в края – човечеството като цяло. В един от тези протоколи П. Дънов изказва интересната теза, че англосаксонската култура ще стимулира в материално отношение славянството и посредством това ще го повдигне.

В една от молитвите, които употребяват Учителя Петър Дънов и неговите последователи в изграденото около него първоначално Общество се намира следната градация в моленията: 1. за духовенството и Православната Църква; 2. за духовното развитие на българския народ; 3. за учителите и младежта; 4. за славянството; 5. за всички народи, които съдействат за идването на Царството Божие.

В лекциите и беседите си Учителя Беинса Дуно разглежда славянството в множество различни аспекти. Славянството, изразено с един антропологичен език, е сърцето на духовния свят, докато Англосаксоните са неговия ум и разум. Учителя настоява, че е крайно необходимо да настъпи обединение на цялото славянство – това е една от задачите, според него, която може би и до днес стои на прага на бъдещето, което ни очаква. В това отношение страданията на България благоприятстват за развитието, възхода и обединението на славянството[1], а самата ни родина е един център за обединение на славянството.[2]

Общочовешката култура постепенно се пренася в славянството.[3] С малки изключения, бъдещето на българския народ е светло, бъдещето на славянството също. Славянството притежава култура в потенция, все още непроявена, скрита, но е култура на новото, на разумното сърце. И всички народи в бъдеще ще бъдат кредитирани от тази култура, а именно култура на братство, равенство и свобода. Ако някой народ или общество препятства развитието на тази култура, ще бъде възмезден Божествено. В бъдеще всички народи ще работят за укрепване и възхода на славянството.[4]

Славянството все още не е достигнало етапа на доминация и развитие на благородни качества, за тях то се нуждае от възпитание, но в самата субстанция на славянството е заложена идеята на бъдещето развитие на човечеството. От духовно гледище според П. Дънов славянството е онази почва, онази среда, в която е възможно въплъщението на новите светли и тъй жадувани идеи за братство и свобода. Те са родени в западно-европейската култура, но ще се реализират предимно в славянството, защото – както се изразява Учителя – в славянството е въплътен мекия елемент, мекотата на човешкия характер.[5]

Славянството, разбира се, по подразбиране „обитава“ определени географски очертания, ала все пак Учителя Петър Дънов говори и в широк смисъл на понятието славянин: Какво означава думата „славянин“? – Човек, който слави Бога. Славянин е онзи, който има отношение към славата на Бога. Той е свързан със славата Господня.[6] В този смисъл на понятието славянството не е само етно-културна, генетическа и географска действителност, а духовна реалност.

В известен унисон с разбиранията на Освалд Шпенглер за залеза на Запада, но само в някои отношения, и Петър Дънов е склонен да мисли т.нар. западна култура като залязваща, а според него славянската култура е нова и тепърва изгряваща. Залязваща обаче тук е със значение, че е достигнала до необходимия и определен предел, има завършени резултати, които, обаче в една всеобща човешка еволюция са само определен етап. Отвъд него и на друго място започва зараждането на нова културна вълна и духовно-културна епоха, която именно според него ще се въплъти в славянските народи.[7] От друга страна, западната култура съдържа голяма доза насилие, докато апелът към славянството е да изгради култура на ненасилието, на милосърдието и състраданието.[8] Според Учителя в края на 20 век славянството ще излезе от железния век и ще влезе в златния век на своето развитие.

След всичко казано, можем да преместим фокуса на темата от концептуално-идейното към конкретното и специфичното, а именно да обсъдим някои характеристики на славянството като цяло и на славянина, в частност, както те са изразени от Учителя. В славянството е силно развито музикалното чувство.[9] Славяните като цяло се отличават със стремеж навътре.[10] Наблюденията на П. Дънов са, че славяните се отличават с определени форми на песимизъм, за които са успели да намерят някои методи за превръщане в оптимистични нагласи.[11] Славяните се отличават със силно развити морални и религиозни чувства.[12] Друга отличителна черта е великодушието.[13] Интересно е разбирането на Учителя, че у славяните е силно развит центърът на любовта към Бога.[14]

Една особено развита черта в характера на славяните е жертвоготовността[15] – качество, което е присъщо изобщо на хората на Духа, които по подразбиране не живеят за себе си, а за мащабни каузи. В този смисъл за славянина не е характерен грубия утилитаризъм и материалистическия прагматизъм, така характерен за една друга географска реалия. Разбира се, утилитаризмът и прагматизмът са добри условия за развитие на материалната култура и частично за изграждане на определени положителни черти на характера, но те все пак трябва да бъдат преодолени в един духовен светоглед.

В обобщение и завършек на казаното, бихме искали да обърнем внимание на едни думи на Учителя от първата му лекция пред Младежкия окултен клас, в която са очертани две основни разбирания за научното битие – едно, по-скоро емпирично ориентирано, друго – повече духовно и хуманистично ориентирано. Какво означава думата „наука“? Ако се спрем върху значението на буквите в тази дума, написана на латински и на някой от славянските езици, ще видим, че в нея се крият две различни понятия. От съчетанието на буквите в думата „наука“ в славянските езици се вижда, че славяните търсят в науката метод, чрез който да примирят противоречията в живота. Обаче англосаксонската раса, която си служи с латинската дума „scientia“ за означаване понятието „знание“, „наука“, показва, че нейният ум е насочен към изучаване на отношенията между различните форми, както и вечните промени, които се извършват в живата природа. Първата буква „S“ в думата „scientia“ означава безконечност. Следователно, от окултно гледище, вие можете да изучавате науката или с цел да намерите метод, чрез който да примирите противоречията в живота, или пък да намерите начин, чрез който да използвате силите на природата. Който изучава науката с цел да използва природните сили, той се натъква на голяма опасност. Опасността седи в това, че в него се явява свещеният егоизъм. Той започва да се съзнава по-високо от другите, придобива по-голяма тежест в себе си и казва: „Аз разполагам със сили, които мога да употребя, както намирам за добре“. Значи има две категории хора: едните имат голямо съзнание за себе си, мислят, че всичко могат да направят, че много неща знаят и т.н. Другите обаче, като славяните, търсят в живота си метод, чрез който могат да примиряват противоречията, на които се натъкват, а едновременно с това да излекуват болките на своето сърце. В това отношение славяните са по-близо до Истината.[16]


[1] Поздрав за новата 1914 г. към всички. Тук и по-надолу в бележките са цитирани само заглавията на лекциите и беседите на Учителя Петър Дънов.

[2] Протоколи от годишната среща на Веригата, 1914 г. Велико Търново.

[3] Разговор за Откровението, ИБ , 18.01.1915.

[4] Детето растеше, НБ, 30.03.1919.

[5] Пред новата епоха, 09.10.1938.

[6] Пак там.

[7] Стремеж към съвършенство, ООК, 29.09.1926.

[8] Ще ви се даде, 15.05.1927.

[9] Практическо приложение на окултната музика, ООК, 26.11.1922.

[10] Молитвата, ООК, 23.07.1924 г.

[11] Качества на здравия човек, МОК, 18.4.1926.

[12] Даване – вземане. Скъпоценният камък, ООК, 7.03.1934.

[13] И помаза, СБ , 19.08.1934.

[14] В начало бе Словото, НБ , 14.02.1937.

[15] Що казва Духът, НБ , 29.02.1920.

[16] Двата пътя, МОК, 24.02.2022.

         СЛАВЯНСТВО И СЛАВЯНОФИЛСТВО. ВЪЗМОЖНО ЛИ Е  

        ЕДИНЕНИЕ НА СЛАВЯНИТЕ В ПОСТМОДЕРНИЯ СВЯТ

                                         Панко Анчев

            За „европейски” настроеното днешно българско общество този въпрос изобщо не съществува. Той не се разисква особено и в Русия, макар там традииите на славянофилството да са оставили дълбоки следи. Животът днес поставя нови проблеми, живее в трудности, които не са преживявани преди и обществото е настроено повече да търси решения за справяне с моментни трудности, нежели да чертае далечни перспективи. Интересът сега е насочен към това как и кога ще се излезе от поредната финансова криза, докога ще трае световната хегемония на САЩ, кои ще бъдат новите геополитически сили, ще се справи ли светът с тероризма. Чертаят се нови оси върху геополитическото пространство, за да се предвидят и новите военни и военнополитически съюзи. След последното разширение на Европейския съюз, когато към него се присъединиха наведнъж няколко славянски държави, отпадна интересът към славянството, към неговото бъдеще и ролята му в световната политика. Като че ли се реши веднъж завинаги цивилизационната ориентация на славяните и се елиминира всякаква възможност за друго тяхно положение извън Европейския съюз. 

Славянофилството е руска идеология от ХІХ век, изиграла решаващо значение в национално-освободителните революции на поробените от Османската империя славянски народи на Балканите. Тезата за необходимостта славяните да се обединят като свободни народи и да изпълнят възложената им от Господа мисия да обновят Европа и спрат нашествието на германо-романската раса вдъхва вяра, че и тези поробени народи ще създадат свои държави с помощта на Русия, за да се включат в процеса, който тя по Божия воля оглавява. Ние с право можем да наречем славянската идея идея и за българската свобода. Тя се подема в поробеното ни отечество, без разбира се да се отчитат нейните политически и културни измерения, пък и без да се познава достатъчно. След Освобождението отношението към нея започва постепенно да се променя с промната на държавната политика спрямо Русия и преориентирането на България към Германия и Западна Европа. Нещо повече: периодично (и днес също) се лансира (по чисто политически съображения) „научната теория”, че българите не са славяни (или че славянският елемент е твърде слаб – сякаш има измерител колко славянска кръв има в един народ) и тяхното място не е до Русия, а до „арийците” и изобщо до западноевропейците. Въпреки това любовта на българите към Русия и руснаците никога не е намалява или изчезвала, но в отношението към т.нар. славянска идея и към идеологията на славянофилство трябва да има друго съзнание. Обикновеното съзнание за родова принадлежност още не е достатъчно, за да се осъществи такъв мащабен алианс, към какъвто се стремят славянофилите. Всеславянството не е механичен сбор от всички славянски народи и държави, а единство на народи, които осъзнават необходимостта да бъдат заедно и заедно да изпълняват Божията воля. То не е икономическо обединение, не е държава от типа на Европейския съюз, е много повече.

В България след Освобождението славянската идея се проявява твърде слабо и се свежда до търсене на сходства и влияния в културата, каквито има и в отношенията с други близки или далечни култури. Българският език се обявява за език-основа на останалите славянски езици, а светите равноапостоли Кирил и Методий като българи са създали азбуката на славяните и са дали „на вси словене книги да четат”. Славистиката като наука е (или поне беше) най-добре развита в България, което ние обяснявахме именно със своето прародителство като най-стара славянска държава и култура.

Впрочем, т.нар. „славянска идея” е била популярна в края на ХІХ до началото на ХХ век, когато присъствието на славяни (главно чехи и словаци, а по-късно и руски белогвардейци) е било осезателно. Те са допринесли много за българската култура – особено за нашето приобщаване към стила и модата на Европа от онова време, но също така и са участвали активно в българския културно-просветен живот и в устройството на новоосвободената ни държава. Тогава именно се създават славянски комитети, чиято цел е да популяризират идеята за славянското единство и необходимостта от сплотяването на славяните и съхраняване на културното им разнообразие. Но извън популяризаторската си роля тези комитети не правят почти нищо друго, най-малкото да разработват и развиват идеите на славянофилството.

Причината най-вероятно трябва да търсим във формиралото се вече държавническо съзнание у българите, което не допуска дори и намек за някакво обединение или сливане с други нации и съвместен живот под ръководството на друг народ – дори и на руския. Тогава се появява и страхът от поробване, от изгубване на независимостта и свободата. Държавата „огражда” с подобен страх своите граждани, развива у тях националното чувство и ги пробужда към национална устойчивост и гордост. Съюзите са допустими, ако запазва суверинитета на държавата. А „всеславянството” е категория от друг ред и до голяма степен изисква отказване от „родовото” за сметка на „видовото”. Новоосвободеният народ обаче не желае такива съюзи,  които биха го „обезличили” и въвели в нова политическа зависимост.

Днес за славянството ге говори единствено като за духовно общуване; то се споменава от политическа любезност между държавкао п асчалйници от различни страни, за да засвидетелстват чрез него добрите междудържавни отношения.

2.

Една от задачите на постмодернизма е да преодолее и дори напълно отрече Просвещението и да докаже необходимостта от заличаване на граници и национални различия в името на една икономическа и политическа глобализация. Той цели изрязването на всичко национално в националното съзнание и заместването му с нов тип рационализъм, готов безусловно да приеме необходимостта от уеднаквяване в интерес на по-бързото движение на стоки и капитали, ускоряване на производството и светкавичната реализация на продукцията. Различията пречат; те възпират икономическия процес, натоварват го с трудности, които той не понася и се мъчи да се отърси от тях. За да върви напред и постига целите си.

Икономическите процеси се движат по-бързо от промените в обществените съзнания. Рано или късно общественото съзнание започва да изразява реалността такава, каквато е и да я осмисля и направлява. Реакцията спрямо глобализацията, която практически отрича просвещенския модел на обществено развитие и държавно устройство, показва колко болезнена е темата за подобно уеднаквяване и пренебрежване на националните различия и колко силно е все още националното и чувство и страхът от „връщане на робството” у младите и наскоро освободили се нации. Съпротивата не е просто срещу САЩ като световен хегемон и налагащи свои модели на тази глобализация, а заради неясните перспективи пред явлението след неговото осъществяване.

Стремежът към глобализиране е изконен човешки стремеж към универсалност. Затворената в себе си държава държава, още повече малката и слабата, не е идеал, защото не позволява да се разгърнат мащабни проекти и да се осъществят процеси, които да впечатлят света и да го променят изцяло. Тя не дава простор на мисленето, а културата й е с ограничено в рамките на границите й влияние и въздействие – дори върху собствения й народ. Малката, затворената в себе си, държава е слаба и немощна по рождение и остава такава до края на съществуването си – ако разбира се не тръгне да се уголемява по някакъв начин и да покорява други по-слаби от нея и така да се превърне в голяма държава. Империята е земното въплъщение на универсалността, на Божието царство. Но империята не се създава заради икономически причини, а за да обедини различните народи в името на Истината и да придаде на тази Истина плът и кръв чрез човеците. Империите са били разрушавани пак от империи или от предимперски образувания, в които зрее идеята за универсалност и се формира съзнание за „всемирност”, за което говори Николай Бердяев в книгата си „Судьба России”.

Съзнанието за всемирност е основополагащо, за да бъде голямата нация и малките около нея готови да се обединят и създадат някакъв вид империя. Това именно е месианското чувство, което може и да не се осъзнава, но действа активно и кара народите да вървят по отредения им път. Но за южните славяни, които хвърлиха толкова обществена енергия и сили, за да докажат своята национална обособеност и право на национална държава, всемирността е по-скоро съзнание за част от световната икономика и готовност да се включат в нея, щом тя ще им донесе повече блага и сигурност за физическото им съществуване. Самите славяни са водили и водят и сега борби помежду си заради отграничаването си едни от други. Славянството не им дава гаранции за неприкосновеност на самобитността и държавната независимост. Нещо повече: именно общото родство, общият език и духовност те приемат като заплаха за изгубване на различията и бързо сливане в едно национално тяло.

Българите, например, са все още чувствителни към темата за Македония, македонската нация и македонския език, защото Македония е неосъщественият национален идеал на Възраждането. Ако живеещите там славянски жители (българи според нашата традиция) не се определят като българи, то значи този идеал никога не може да се осъществи. Днес малко позатихнаха споровете около признаването на македонския език и македонската история като самостоятелна и несвързана с българската. Но те тлеят и нищо чудно скоро да избухнат с нова сила. Всичко това е разделяща линия между братя-славяни, засилване на национализма до състояние на вражда, което показва степента именно на „всемирност” у двата народа.

В подобно положение са и отношенията между българи и сърби. Обособяването на македонската нация е резултат от активната сърбизация на българите в Македония, която достигна дори до изкуствена сръбска редакция на българските диалекти там с цел създаването на самостоятелен книжовен македонски език.

В славянството съществуват и конфликти между сърби и хървати, между сърби, хървати и словени. Да не забравяме и вековната неприязън на поляците към руснаците. Славяните живеят в съседни държави, а войните се водят именно между съседи и съседите най-много се мразят и се бият помежду си. Сегашното им трудно икономическо положение ги прави егоисти в търсенето на спасителни варианти на своето тежко положение. Всички те чакат помощ от някъде и от някого и защита от евентуални агресии и заплахи за националната им сигурност.

Страхът за физическото съществуване у славяните идва от Възраждането насам, когато и при тях започва секуларизацията, а държавите им се отделят от Църквата и се трансформират дори в атеистични. Рационализмът, върху който те градят своето битие през Модерната епоха, убива поривите им и свежда всичко до ползата за себе си. Никак няма да е пресилено да се каже, че капитализмът е убиец на славянството. Капитализмът налага правила и норми, които са в противоречие с душевността на славяните, с техните битови и екзистенциални нагласи и начини на поведение. Той ги кара да развиват именно своя егоизъм, проявяван най-често чрез национализмите, разделя ги по политически и икономически признаци, толерира едни за сметка на други – най-често поощрява католиците и протестантите сред тях, а наказва православните (да си припомним отношението към косовските сърби, бомбардировките над Белград, международния съд за т.нар. „престъпления в Югославия” и др.). В резултат се получава онова, за което пише големият руски философ и славянофил Иван Киреевский: „Разумът се превръща в умна хитрост, сърдечното чувство – в сляпа страст, красотата – в мечта, истината – в мнение и науката – в силогизъм.” Пораженията на западноевропейския рационализъм и атеизъм по своята сила и последствия могат да се сравнят с колонизирането на народите на Америка и Африка, та дори и с избиването и асимилирането на индианците  в САЩ, с почти пълната ликвидация на техните култури и етническите им особености.

Славяните (с изключение на руснаци, белоруси, украинци и донякъде поляци) не са живели заедно след разделянето им и тяхното разселване в различни краища на Европа в началото на Новата ера по време на Великото преселение на народите. Но явно тогавашните сили на сцепление между тях не са били така ясно изразени, поради което и се разделят (макар и на сравнително големи групи, определени в историята като източни,западни и южни). Те се пръскат и поддържат след това не чак толкова трайни и продължителни връзки. А и отделните групи се подразделят в средновековни държави, някои от които не съществуват дълго, а други народи дори изчезват или остават съвсем малобройни. От тях произлизат много нови народи. Това води до обособяване на различни славянски езици и култури, които са сродни, но напълно самостоятелни и развивали се под влиянието на различни други култури. Повторното им отделяне става след разделянето на Източнта и Западната Църква и особено след схизмата през ХІ в. Не е случайно, че мисията на св. равноапостоли братята Кирил и Методий е неуспешна и техните ученици са преследвани и изгонени от Чехия и Моравия, т.е. от братята-славяни. Но и единоверците не живеят задружно и не постигат заедно историческите си сполуки.

Това трябва да ни накара да се замислим дали наистина славяните се изживяват като единна общност или поне дали са склонни да преодолеят днешните си национални различия и ориентации, за да продължат на друго равнище общия си път в историята.

3.

На други места съм писал за причините, родили славянофилството, но тук сега бих искал да размишлявам върху една друга причина, караща руските мислители да сметнат, че е възможно и необходимо обединението на славяните и че те имат да изпълнят месианска роля в човешката история.

Самата Русия заживява с идеята, че е призвана да продължи Източната Римска империя и да наложи нов ред и нова нравственост в света. На нея всъщност не й трябват съюзници, които да й помогнат да осъществи месианската си цел, защото може  и сама да я изпълни. Още повече че за да включи всички славяни в своята орбита, е необходимо те да бъдат политически свободни и убедени, че са готови да вървят с нея.  А те не са нито свободни, нито осъзнали ролята, която Русия им отрежда. Погълнати от Османската империя  и Австро – Унгарската, те изживяват сложен и труден процес на национално самоосъзнаване. На тях са им необходими стимули за усоряване на национално-освободителните и буржоазните си революции и да формират свои национални държави след разпада на владеещите ги империи. Не е случаен призивът на Н. Я. Данилевский, бащата на руското славянофилоство и автор на забележителната книга „Россия и Европа”, за необходимостта час по-скоро да бъдат ликвидирани двете империи като тиранични и изкуствено създадени, пречещи на историческия прогрес и свободата на народите.

От ХVІІІ век Русия си поставя за разрешаване два главни проблема: полския и проблема с Османската империя като пречка за овладяване на проливите. И двата проблема са свързани с политиката й на европейска суперсила, която има свои интереси и зони на влияние. Полският проблем е по-скоро вътрешно-политически, доколкото Полша е част от Руската империя, а проливите са елемент от нейната сигурност и добро военно-политическо разположение върху картата на континента. Съдбата на Русия до голяма степен зависи от тези решения. Опитите със сила да бъде намерен изход от полския въпрос или да се разположи Русия по-близо и удобно, пък и дори да завладее проливите, не носят кой знае какъв успех. Дори напротив, само усложняват положението й и я изтощават икономически, политически и военно. Обществото се настройва отрицателно към подобни опити, недоволството нараства, международното обкръжение е недоверчиво към всичко, което е милитаристично изразено и се отнася до преки ползи и изгоди. Необходима е очевидно нова идея, която да оправдае полтиката на сила, да я смекчи и разкраси и дори да я направи привлекателна за обществото, народа и Европа.

През ХІХ век се ражда и славянофилството като политическа и нравствена философия и идеология на Русия от Модерната епоха. С тази философия и идеология Русия  „споделя” своята мисионерска роля с братята-славяни, придава им съзнание за всемирност и ги прави богоизбрана раса. С това тя дава тласък на техните национално-освободителни борби, вдъхва им надеждата, че няма да ги изостави и ще ги избави от поробителите им. Славянофилството е много важен ускорител на историята на славянските народи и има огромно значение както за нашето национално самоосъзнаване, така и за освобождението ни от османска власт. Славянофилите в Русия организират цяла система за обучение на млади българчета (а и на други поробени славянски народи) в престижни университети и военни училища и те са един от най-активните фактори за формиране на руското обществено съзнание за необходимостта от война срещу Турция. Това естествено отваря вратите на Русия през България към проливите, оправдава военната доктрина и изиграва стимулираща роля за важи исторически процеси през следващия век.

Същото важи и по отношение на т.нар. в Русия „полски въпрос”. Славянофилската концепция снема този въпрос от разглеждане, тъй като в близкото бъдеще славяните трябва да бъдат заедно – следователно и Полша. Тук волята на историята е друга, но в случая е важна да проследим идеологическия смисъл на политическото явление и опитите то бъде овладяно и управлявано от властта.

Ще бъде напълно неправилно и несправедливо дори да свеждаме славянофилството до политическа философия и идеология, стремящи се оправдаят политическите замисли и действия на държавата. Славянофилството е породено от обществената потребност руският ум да изработи философска стратегия за историята, а не от конкретни краткосрочни или дългосрочни държавни цели, но то е и начин на мислене, проявление на общественото съзнание и на руския месианизъм. Славянофилството е и реакция на немския национализъм и немската класическа философия, обявяваща чрез Хегел края на историята с Ваймарската република и световното господство на германския културно-исторически тип. Славянската идея е необходима и за да се покажат дълбоките корени на руската култура и руския национален гений, да се видят колко питателни са соковете, които са се влели в нея от традициите на целия славянски свят. Самата Русия е разноезична държава и не всички нейни жители са руснаци по произход, но с всички славяни общността става огромна, разнолика, разноезична, но родствена, единокръвна по пряка линия. Без останалите славянски племена, народи и нации руската цивилизация би била самотна и по-трудно ще прониква и ще влияе върху европейските култури.

В Русия винаги са се търсели различията и единението в Европа и света на принципа на културно-историческия тип, на родството или липсата на обща кръв у народите, а не по икономически интереси. За Русия не съществуват „жизнено-важни региони”, за запазването на които тя е готова да хвърли всякакви средства и сили. Тя е предимно там, където са корените на славянството. Разбира се, че руската политика и дипломация, а и войската й, се грижат за сигурността на границите й, за спокойствието на поданиците, но това са действия от друг ред. Фактът с т.нар. „Източен въпрос” е много показателен за начина, по който тя се стреми да защищава и осъществява интересите си. И в милитаризма, и империализма тя винаги се опитва да проявява  нравственост и духовна възвишеност.

4.

Възможно ли е в днешната епоха народите и държавите да се обединяват доброволно върху принципа на кръвното и културно-историческото родство, да преодляват реалните си различия и да пренебрегват собствените си икономически и политически интереси? Този въпрос поставя самото славянофилство и идеята за славянското единение.

Цивилизациите са единство на сходствата и родствата при съхранени различия в проявленията им. Там народите не са еднакви, а само родствени с общо съзнание за историята и културата. Цивилизацията се формира под напора на най-могъщата култура с универсален характер, която съдържа в себе си най-важните характеристики и основни идеи на културите, които влизат в нея. Тя в някакъв смисъл и степен не просто универсализира, но и нивелира, влива в едно, насочва към руслото цялата система от подробности и принципи. Цивилизацията е котелът, в който всичко това се претопява и слива в една неразчленима сплав. Формирането на нови цивилизации очевидно ще стане чрез обединението и сливането на близки по родство и дух народи или поне между такива, които са в непосредствени сношения. Въпросът е доколко славяните са такива помежду си и ще изберат ли такава съдба за себе си.

Славянофилите изключват из славянското семейство поляците заради това, че са католици. Подобно отношение (макар и не съвсем същото) имат спрямо чехите и словаците. Както е известно в описаната от Н. Я. Данилевский в книгата му „Россия и Европа” таблица на бъдещите държавни образования поляците не присъстват със своя самостоятелна държава. Те са част от Русия. Останалите славяни са в различни конфигурации. Няколкото славянски държви (по-големи от сегашните) оформят по Н. Я. Данилевский територията, населявана от славянския културно-исторически тип. Неосъществяването на този проект през ХІХ и ХХ век го поставя под съмнение в сегашната геополитическа ситуация, където държавите са се разположили не просто териториално, но и цивилизационно и съобразно техните политически зависимости и влияния. Това откъсва славяните едни от други; те рядко търсят помощ и съдействие помежду си; дори не винаги търгуват активно, особено с тези, които са извън Европейския съюз, а и тези, които са в ЕС, внасят и изнасят стоки, само ако тези стоки са на съответното качество. Т.е. държат се менторски и като чужди, с досада и пренебрежение.

Цивилизацията се създава от народи с еднаква вяра и религия. Религията е елементът, около който останалите елементи се групират и който служи като катализатор на процесите. Днешните славянски народи са секуларни, извън Църквата. Идеологиите са временни обединителни сили, които бързо намаляват въздействието си с промяната на обстановката и условията в нея. Военно-политическите и икономическите съюзи се опитват да играят ролята на цивилизационен заместител, но те са изградени върху чисто икономически и политически принципи, а не на единства в културите и религията. Поради това имат конюнктурно значение и твърде кратък за мащабите на историята живот. Световният хегемон е далеч по-ефективен обединител на културите (за съжаление, само на масовите) отколкото който и да било междудържавен съюз. Виждаме как днес се шири културата от американски тип, служеща за развлечение и идеологическа пропаганда на американския начин на живот, на т.нар. „американска мечта”. Тя е агресивна и се разпространява буквално в целия свят и слага отпечатък върху всичко национално, като го всмуква в себе си и го обезличава напълно. И никой не е в състояние да й се противопостави. Дори и да се смени икономическият, политическият и военният хегемен, американският тип попкултура ще продължи още дълго време да доминира в света и да налага своя стил и начин на художествено мислене и социално поведение.

За съжаление, факторите, които биха стимулирали славянското единение днес са по-малко от тези, които работят срещу такова единение и цивилизация. Причината е в отсъствието на религизно съзнание, което единствено може да разбере смисъла на славянско единение и да работи в негова полза. Ние виждаме как през последните 20-30 години действа възроденото религиозно съзнание у арабите и мюсулманите, макар и при тях да съществуват редица непреодолими пречки. Но непреодолимите пречки са плод на все още неразрушеното атеистично-светско съзнание на управляващите и буржоазията.

Постмодерният свят ще излезе от сегашната икономическа криза с нов световен лидер, с нови разположение на великите сили и с нови полюси на европейската и световната геополитика, но няма да промени парадигмата на своето съществуване. Ще се появят нови субекти, а други ще изчезнат или ще намалят въздействието си върху икономиката и политиката, но системата няма да се смени – въпреки че по същество е изчерпала смисла и енергията си. Но в историята времето тече по-бавно, периодите са дълги и когато говорим, че скоро ще се проявят необратимите изменения, водещи до смяна на системата, това би следвало да се възприема в перспектива, почти библейски, а не в размера на човешкия живот. Пък кой знае…

Системата, която ще наследи настоящата, ще наложи нови държавни образования и нов модел на тяхното създаване и организиране, основан на цивилизационния принцип, т.е. на принципа на културно-историческия тип. Това означава, че различните културно-исторически типове ще поемат функциите на сегашните национални държави и военно-политически и икономически съюзи, за да организират своите народи и да им създадат по-добри условия за тяхното хармонично икономическо и културно развитие. Такова развитие, съобразено с културните и родови своеобразия на народите, може да придаде смисъл в тяхното съществуване. Идеята на славянофилите би могла да се осъществи едва в такава една нова система, преодоляла рационализма на Ренесанса и Просвещението, отрекла атеизма и икономическия интерес като мироглед и основен мотив в обществения живот и в геополитиката.

5.

Проблемът за обединението на славянството и натоварването му с историческата задача да работи за нов световен ред трябва да се разглежда в перспектива, а не като възможност за незабавно разрешаване. Задълбочената разработка на бъдещия модел на всеславянството ще избави славянофилството от греха да бъде или империалистическа идеология, или наивна утопия, или сляпа надежда в условията на упадък и криза в Русия.

Но едно бъдещо „всеславянско” обединение ще трябва да решава сложните икономически проблеми на новата система, което също е предмет на анализи и изследвания. Така славянофилството по-лесно ще посрещне епохата, в която ще се осъществи исторически и ще оправдае прозорливостта на своите родоначалници.

Славянско-православния цивилизационен модел 

в мюсюлманския свят на XXI век

Проф. д-р Свет­ла­на Ша­рен­ко­ва

Ев­ро­па на XXI в. все по-яс­но очер­та­ва сво­е­то прав­но и ико­но­ми­чес­ко прос­т­ран­с­т­во в рам­ки­те на Ев­ро­пей­с­кия съ­юз, но ка­то еди­нен фун­да­мен­та­лен су­бект, раз­ли­чен от де­тер­ми­ни­ра­ни­те су­бек­ти, как­ви­то са стра­ни­те член­ки, те­пър­ва пред­с­тои да бъ­де съз­да­ван. То­ва раз­де­ле­ние в още по-го­ля­ма сте­пен се от­на­ся по от­но­ше­ние на дър­жа­ви­те, ко­и­то не чле­ну­ват в Ев­ро­пей­с­кия съ­юз и НА­ТО. Ма­кар да се стре­мят към Обе­ди­не­на Ев­ро­па, те от­к­ри­то из­ра­зя­ват без­по­кой­с­т­во от опи­ти­те за ог­ра­ни­ча­ва­не на на­ци­о­нал­ния им су­ве­ре­ни­тет и труд­но въз­п­ри­е­мат пред­с­та­ва­та за бъ­де­ща­та об­що­ев­ро­пей­с­ка иден­тич­ност. Без об­ща иден­тич­ност Ев­ро­па не би се със­то­я­ла в гра­ни­ци­те от Ат­лан­ти­ка до Урал. Ам­би­ци­ра­ни от то­ва пре­пят­с­т­вие, во­де­щи дър­жав­ни дей­ци, по­ли­то­ло­зи, кул­ту­ро­ло­зи и на­ро­доп­си­хо­ло­зи пред­ла­гат ня­кол­ко въз­мож­ни ал­тер­на­ти­ви и съ­от­вет­но под­хо­дя­щи на тях по­ли­ти­ки1.

Пър­ва­та ал­тер­на­ти­ва гла­си, че Ев­ро­съ­ю­зът ве­че при­те­жа­ва ци­ви­ли­за­ци­он­на иден­тич­ност, до­ми­ни­ра­на от за­пад­ни­те цен­нос­ти. Те­зи цен­нос­ти са се фор­ми­ра­ли в прос­т­ран­с­т­во­то, в ко­е­то през сред­но­ве­ко­ви­е­то е гос­под­с­т­вал ка­то­ли­циз­мът след схиз­ма­та меж­ду Из­точ­на­та и За­пад­на­та цър­к­ва през XI в. То­ва са „ис­то­ри­чес­ки­те гра­ни­ци“ на Ев­ро­пей­с­кия съ­юз и вся­ко тях­но прек­ро­я­ва­не би би­ло фа­тал­но за Ев­ро­па. Най-ярък пред­с­та­ви­тел на та­зи те­о­рия е Са­мю­ел Хън­тин­г­тън2, кой­то за­щи­та­ва те­за­та, че пра­вос­лав­ни­те дър­жа­ви са не­под­хо­дя­щи за при­е­ма­не в Ев­ро­пей­с­кия съ­юз. До­ри Гър­ция би­ла при­е­та при­бър­за­но и тряб­ва­ло да ос­та­не един­с­т­ве­но из­к­лю­че­ние. Осо­бе­но­то в та­зи вер­сия за Обе­ди­не­на Ев­ро­па е, че тя иде­о­ло­ги­чес­ки обос­но­ва­ва тран­сат­лан­ти­чес­ко­то й един­с­т­во със САЩ, но от­х­вър­ля ев­ро­пей­с­ки­те пра­вос­лав­ни дър­жа­ви. Т.е. ос­нов­на раз­де­ли­тел­на ли­ния на Ста­рия кон­ти­нент е ре­ли­ги­оз­на­та при­над­леж­ност, ма­кар то­ва да е неп­ри­ем­ли­во за мо­дер­но­то ев­ро­пей­с­ко мис­ле­не.

Вто­ра­та ал­тер­на­ти­ва тре­ти­ра пра­вос­ла­ви­е­то ка­то ед­на от със­тав­ни­те час­ти в рам­ки­те на об­ща­та юдео-хрис­ти­ян­с­ка тра­ди­ция на Ев­ро­пей­с­кия съ­юз. Сред най-яр­ки­те под­д­ръж­ни­ци на то­зи под­ход е бив­ши­ят френ­с­ки пре­зи­дент Ва­ле­ри Жис­кар д’Ес­тен, кой­то оба­че из­ди­га дру­га ба­ри­е­ра – то­зи път сре­щу ис­ля­ма. И по-кон­к­рет­но сре­щу при­е­ма­не­то на Тур­ция в ЕС, за­ра­ди ог­ром­ни­те й кул­тур­ни раз­ли­чия с ос­та­на­ла­та част на Ев­ро­па3. Проб­ле­мът ста­ва по-се­ри­о­зен, ко­га­то към дяс­но­то френ­с­ко мис­ле­не се при­ба­ви и хо­лан­д­с­ки­ят ли­бе­ра­ли­зъм на Фриц Бол­кен­с­тайн4. Та­зи ли­ния на раз­съж­де­ния до­пус­ка Бъл­га­рия и Ру­мъ­ния в Ев­ро­па, но ос­та­ва Тур­ция, Бе­ла­рус, Ук­рай­на и Мол­до­ва (да не го­во­рим за Ру­сия) ка­то ней­на вън­ш­на гра­ни­ца.

Тре­та­та по­зи­ция ус­лов­но мо­же да бъ­де на­зо­ва­на свет­с­ки кос­мо­по­ли­ти­зъм. Спо­ред нея в бъ­де­ща Обе­ди­не­на Ев­ро­па ня­ма да имат зна­че­ние на­ци­о­нал­ни­те, ет­ни­чес­ки­те и ре­ли­ги­оз­ни­те раз­ли­чия. За­що­то мо­дер­на­та ев­ро­пей­с­ка тра­ди­ция, осо­бе­но след края на Вто­ра­та све­тов­на вой­на, е свет­с­ка, а не ре­ли­ги­оз­на. Тук плът­но се очер­та­ва фи­гу­ра­та на друг бивш френ­с­ки пре­зи­дент – Жак Ши­рак, кой­то под­се­ща, че още френ­с­ка­та ре­во­лю­ция (1789 г.) е от­де­ли­ла цър­к­ва­та от дър­жа­ва­та. Ма­кар и „ка­то­лик, Ши­рак пред­ла­га то­зи прин­цип да ста­не ос­но­во­ла­гащ за Ев­ро­пей­с­кия съ­юз5. Про­тив изо­ли­ра­не­то на мю­сюл­ма­ни­те от Ев­ро­па са и ре­ди­ца вид­ни ин­те­лек­ту­ал­ци. Спо­ред Ул­рих Бек „про­ти­во­ев­ро­пей­с­ко е да се при­рав­ня­ват мю­сюл­ма­ни­те с ис­ля­ма, как­то и по­меж­ду им“. Ев­ро­пей­с­ки­те цен­нос­ти са свет­с­ки, твър­ди той, и то­ва ги ос­во­бож­да­ва от об­вър­з­ва­не с ре­ли­гии и тра­ди­ции. Един­с­т­ве­на­та въз­мож­ност по­ли­ти­ка­та да си вър­не до­ве­ри­е­то на хо­ра­та е да се пре­ми­не от на­ци­о­нал­на към кос­мо­по­лит­на дър­жа­ва6.

По­ред­на­та въз­мож­ност за Обе­ди­не­на Ев­ро­па е да бъ­де плу­ра­лис­тич­на в кул­тур­но и ре­ли­ги­оз­но от­но­ше­ние об­щ­ност. То­ва оз­на­ча­ва раз­ви­тие по по­до­бие на САЩ, от­де­ля­не на дър­жа­ва­та от на­ци­я­та и фор­ми­ра­не на мул­ти­кул­ту­ра­ли­зъм. Ос­нов­на­та му ха­рак­те­рис­ти­ка е то­ле­ран­т­ност към раз­лич­ни­те кул­ту­ри, ре­ли­гии и ези­ци. Ос­но­ва­ния за то­зи мо­дел (но чес­то и оп­ро­вер­же­ния) се на­ми­рат и в ня­кои от ев­ро­пей­с­ки­те дър­жа­ви, със­то­я­щи се от раз­лич­ни ет­ни­чес­ки ком­по­нен­ти: ан­г­ли­ча­ни, уел­с­ци, шот­лан­д­ци, ир­лан­д­ци във Ве­ли­коб­ри­та­ния, ис­пан­ци, ка­та­лун­ци, бас­ки в Ис­па­ния, ру­мън­ци и ун­гар­ци, сър­би и ал­бан­ци и дру­ги мно­го­със­тав­ни на­ции, жи­ве­е­щи в на­ци­о­нал­ни дър­жа­ви.

Вся­ка ед­на от пред­ло­же­ни­те ал­тер­на­ти­ви, ос­вен за­щит­ни­ци, има се­ри­оз­ни опо­нен­ти и кри­ти­ци. Раз­г­леж­да­не­то на ар­гу­мен­ти­те „за“ или „про­тив“ ал­тер­на­ти­ви­те не е пред­мет на та­зи раз­ра­бот­ка, ко­я­то е пос­ве­те­на на един друг про­ект, на­ре­чен Сла­вян­с­ко-пра­вос­ла­вен ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел, ка­то вре­ме­то на не­го­во­то съз­да­ва­не е XXI век, а мяс­то­то – Сла­вян­с­ка Ев­ро­па. То­ва ус­лов­но над­дър­жав­но и над­на­ци­о­нал­но обе­ди­не­ние има след­ни­те па­ра­мет­ри (дан­ни­те са от края на XX в.)7:

– Те­ри­то­рия: 5,6 млн. кв. км, или 53,3 % от те­ри­то­ри­я­та на кон­ти­нен­та Ев­ро­па, ко­я­то е 10,5 млн. кв. км.

– На­се­ле­ние: 233 млн., или 30 % от об­ща­та чис­ле­ност на на­се­ле­ни­е­то на Ев­ро­па, ко­е­то е 800 млн.

– Пис­ме­ност: ки­ри­ли­ца – офи­ци­ал­на пис­ме­ност в 7 дър­жа­ви със 172 млн. на­се­ле­ние, ла­ти­ни­ца – в 5 дър­жа­ви с 61 млн. „* на­се­ле­ние

– Ре­ли­гия: пра­вос­лав­ни – 150 млн., ка­то­ли­ци – 60 млн. (об­що хрис­ти­я­ни – 210 млн.), мю­сюл­ма­ни – 13,7 млн., дру­ги ве­ро­из­по­ве­да­ния – 9 млн.

Още в на­ча­ло­то на раз­ра­бот­ка­та въз­ник­ва въп­ро­сът: нуж­ни ли са пре­о­цен­ка и до­пъл­ва­не на ис­то­ри­чес­ки­те дан­ни и зна­ни­я­та за сла­вя­ни­те в ми­на­ло­то и днес? В мно­гоб­рой­ни тру­до­ве по фи­ло­со­фия, со­ци­о­ло­гия и по­ли­то­ло­гия, по пра­во и ре­ли­гия са за­сег­на­ти раз­лич­ни ас­пек­ти от раз­ви­ти­е­то на сла­вян­с­ки­те об­щ­нос­ти, вклю­чи­тел­но на пра­вос­лав­ни­те. Пуб­ли­ку­ва­ни са по-об­щи и спе­ци­а­ли­зи­ра­ни из­с­лед­ва­ния вър­ху от­дел­ни съ­би­тия и по-го­ле­ми ета­пи от сла­вян­с­ка­та ис­то­рия. Про­веж­да­ни са на­уч­ни кон­фе­рен­ции и дис­ку­сии по ха­рак­те­ра и същ­ност­та на сла­вян­с­ко­то ми­на­ло и пра­вос­ла­ви­е­то, вър­ху цен­нос­ти­те на би­та и вя­ра­та, прос­ле­дя­ва­но е раз­ви­ти­е­то на иде­и­те за об­щос­ла­вян­с­ки дви­же­ния ка­то сла­вя­но­фил­с­т­во, пан­с­ла­ви­зъм и пр.

При под­го­тов­ка­та на то­зи труд из­чер­па­тел­но са пол­з­ва­ни ре­ди­ца от пуб­ли­ка­ци­и­те, дру­ги доб­ро­съ­вес­т­но са спо­ме­на­ти ка­то из­точ­ни­ци на от­дел­ни фак­ти или раз­съж­де­ния по те­ма­та8. Но вед­на­га тряб­ва да се по­со­чи, че проб­ле­мът за ис­то­ри­я­та, същ­ност­та и ха­рак­те­ра на сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел е прак­ти­чес­ки не­из­чер­па­ем. Труд­но е да се прос­ле­ди, раз­к­рие и да се ин­тер­п­ре­ти­ра вяр­но ця­лос­т­на­та ис­то­рия на сля­ван­с­кия свят от Вис­ла до Урал и от Се­вер­но до Егей­с­ко мо­ре, в две­те му със­тав­ни час­ти – пра­вос­лав­на и ка­то­ли­чес­ка.

За­то­ва цел­та на нас­то­я­щия док­лад е по-ог­ра­ни­че­на: да се прос­ле­дят и раз­к­ри­ят ня­кои от вър­хо­ви­те пос­ти­же­ния на „сла­вян­с­ка­та пра­вос­лав­на ми­съл“ и най-ве­че в два от със­тав­ля­ва­щи­те я то­по­са: Бъл­га­рия и Ру­сия. Меж­ду те­зи пос­ти­же­ния не­из­мен­но съ­щес­т­ву­ва вза­и­мов­ръз­ка и при­ем­с­т­ве­ност, ко­и­то обус­ла­вят в ед­на или дру­га сте­пен фор­ми­ра­не­то на на­уч­на­та те­за за сла­вян­с­ко-пра­вос­ла­вен ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел. Раз­би­ра­е­мо е, че при по­до­бен ог­ра­ни­чен обем не мо­же да се об­х­ва­не ця­ло­то раз­но­об­ра­зие от идеи, цен­нос­ти и прак­ти­ки. За­то­ва и фор­му­ли­ра­не­то на те­ма­та е до го­ля­ма сте­пен ус­лов­но. Труд­ност­та ид­ва и от об­с­то­я­тел­с­т­во­то, че мно­жес­т­во­то от ин­тер­п­ре­ти­ра­ни­те те­зи и мне­ния са ве­че поз­на­ти пред­по­ло­же­ния и до­гад­ки, дис­ку­си­он­ни и в бъл­гар­с­ка­та, и в рус­ка­та ис­то­ри­чес­ка и по­ли­то­ло­ги­чес­ка ми­съл.

Ед­на от те­о­ре­тич­ни­те труд­нос­ти пред ав­то­ра е, че част от проб­ле­ми­те и иде­и­те до­се­га не са на­уч­но фор­му­ли­ра­ни, а са­мо съ­път­с­т­ва­що са ин­тер­п­ре­ти­ра­ни в пред­мет­ни­те рам­ки на ис­то­ри­я­та и фи­ло­со­фи­я­та. Те обик­но­ве­но са преп­ле­те­ни в би­то­во-ре­ли­ги­оз­ни и нрав­с­т­ве­но-пси­хо­ло­ги­чес­ки прак­ти­ки, ко­е­то зат­руд­ня­ва въз­п­ри­е­ма­не­то и ос­мис­ля­не­то им вън и не­за­ви­си­мо от тях.

Как­то каз­ва един бъл­гар­с­ки из­с­ле­до­ва­тел на от­ми­на­ли вре­ме­на, „и аз тръг­вам от дос­ти­же­ни­я­та на съв­ре­мен­ност­та, от рав­ни­ще­то на сво­и­те идей­ни по­зи­ции, зна­ния и кул­ту­ра, от лич­ни­те си спо­соб­нос­ти и мо­рал­ни цен­нос­ти, по­ра­ди ко­е­то и под­бо­рът на из­точ­ни­ци и ав­то­ри е су­бек­ти­вен“9. То­ва не оз­на­ча­ва, бих до­пъл­ни­ла аз, че за­гър­б­вам изис­к­ва­ни­я­та за обек­ти­вен ана­лиз или ин­тер­п­ре­та­ция на съ­щес­т­ву­ва­щи­те въз­г­ле­ди за същ­ност­та, съ­дър­жа­ни­е­то и фун­к­ци­и­те на сла­вян­с­ка­та ис­то­рия и ак­си­о­ло­гия, но се спи­рам сред ве­че поз­на­то­то и ут­вър­де­но­то глав­но на оно­ва, ко­е­то ко­рес­пон­ди­ра с из­диг­на­та­та те­за за сла­вян­с­ко-пра­вос­ла­вен ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел. На­яс­но съм, че пред­ла­га­ни­те тук под­хо­ди и ре­ше­ния ще срещ­нат опо­нен­ти и за­то­ва очак­вам с раз­би­ра­не кри­ти­ки­те към нас­то­я­ща­та раз­ра­бот­ка. Те би­ха би­ли от осо­бе­но зна­че­ние при фор­му­ли­ра­не­то на прог­но­зи и от­п­ра­вя­не­то на пос­ла­ния към днеш­ни­те и бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния, но най-ве­че към ли­де­ри­те в гло­ба­ли­зи­ра­щия се свят.

През пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия на XX в., как­то от­бе­ляз­ват ня­кои ав­то­ри10, в об­щес­т­воз­на­ни­е­то се на­ло­жи но­во по­ня­тие, ха­рак­те­ри­зи­ра­що същ­ност­та и съ­дър­жа­ни­е­то на ме­га­сис­те­ма­та „Дър­жав­ност – Си­гур­ност“ – ин­фор­ма­ци­он­но об­щес­т­во. То раз­к­ри­ва нов вид връз­ки меж­ду хо­ра­та, об­щ­нос­ти­те и ин­с­ти­ту­ци­и­те, ба­зи­ра­ни вър­ху спо­де­ля­не­то на ин­фор­ма­ция. Ед­на от за­да­чи­те на нас­то­я­що­то из­с­лед­ва­не е изяс­ня­ва­не на съ­от­но­си­мост­та меж­ду ин­фор­ма­ци­он­но об­щес­т­во и ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел, в кон­к­рет­ност – със сла­вян­с­ко-пра­во-слав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел. Въз­мож­но ре­ше­ние на те­зи и дру­ги сход­ни въп­ро­си се сре­щат в раз­лич­ни тру­до­ве, но тук ще по­со­ча въз­г­ле­ди­те на един ко­лек­тив от ав­то­ри11. В тях­на­та ин­тер­п­ре­та­ция при­ло­жи­мо­то към на­ша­та те­за е, че: де­мок­ра­тич­но­то из­пол­з­ва­не на ин­фор­ма­ци­он­ни­те ре­сур­си е не са­мо уза­ко­не­но пра­во на граж­да­ни­те, но и но­ви тех­но­ло­гич­ни въз­мож­нос­ти да се въз­пол­з­ват от то­ва си пра­во; це­ле­на­со­че­но­то тър­се­не на ин­фор­ма­ция за взе­ма­не на ре­ше­ния се прев­ръ­ща в пър­вос­те­пен­на пот­реб­ност; ефект от ма­со­во­то пред­ла­га­не на ин­фор­ма­ция и ин­фор­ма­ци­он­ни тех­но­ло­гии е „ин­фор­ма­ци­он­ни­ят по­топ“, кой­то е по-го­лям от въз­мож­нос­ти­те за по­лез­но из­пол­з­ва­не на ин­фор­ма­ци­о­нен ре­сурс.

Ос­но­вен прин­цип на ин­фор­ма­ци­он­но­то об­щес­т­во е сво­бод­ни­ят дос­тъп до ин­фор­ма­ция ка­то ос­нов­но чо­веш­ко пра­во. В та­зи връз­ка ин­фор­ма­ци­я­та мо­же да се раз­г­леж­да ка­то стра­те­ги­чес­ки ак­тив и цен­ност, ко­я­то след­ва да се за­щи­та­ва. Ин­фор­ма­ци­я­та съ­щес­т­ву­ва в раз­лич­ни фор­ми, вър­ху хар­ти­ен или елек­т­ро­нен но­си­тел, в текст, ди­аг­ра­ма или сним­ка. Във всич­ки­те си фор­ми тя е поз­на­ние, ко­е­то мо­же да се тран­с­фор­ми­ра чрез тех­но­ло­ги­чен пос­ред­ник: ком­пю­тър, ин­тер­нет, мо­би­лен те­ле­фон, факс и пр. Усъ­вър­шен­с­т­ву­ва­не­то на ме­ха­низ­ми­те за об­мен на ин­фор­ма­ция под­по­ма­га пре­об­ра­зу­ва­не­то на об­щес­т­ве­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния в нов тип об­щес­т­во, в ко­е­то по нов на­чин се ин­тер­п­ре­ти­рат еле­мен­ти­те на ци­ви­ли­за­ци­он­ния мо­дел и пре­ди всич­ко на сла­вян­с­ка­та пра­вос­лав­на цен­нос­т­на сис­те­ма.

Ко­га­то го­во­рим за ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел или цен­нос­т­на сис­те­ма, след­ва да си да­ва­ме смет­ка, че на пър­во мяс­то ста­ва ду­ма за от­но­ше­ния из­вън сфе­ра­та на ма­те­ри­ал­но­то про­из­вод­с­т­во, за не­ма­те­ри­ал­ни ак­ти­ви. За да се доб­ли­жим до проб­ле­ма­ти­ка­та „ор­га­ни­за­ция и уп­рав­ле­ние на не­ма­те­ри­ал­ни ак­ти­ви“, би след­ва­ло да се пред­ло­жи кла­си­фи­ка­ция по ка­те­го­рии. В на­шия слу­чай тя е: чо­веш­ки ка­пи­тал, кой­то включ­ва уме­ни­я­та на ли­де­ри­те, тех­ния та­лант и поз­на­ния; ин­фор­ма­ци­о­нен ка­пи­тал със съ­от­вет­ни­те ба­зи дан­ни, ин­фор­ма­ци­он­ни про­дук­ти и тех­но­ло­гич­ни мре­жи; ор­га­ни­за­ци­о­нен ка­пи­тал – син­х­ро­ни­за­ция на струк­ту­ри и със­тав, уп­рав­ле­ние на зна­ния и емо­ции, ра­бо­та в екип и пр.

Осо­бе­но­то е, че ни­то един от те­зи не­ма­те­ри­ал­ни ак­ти­ви не мо­же да бъ­де из­мер­ван от­дел­но и не­за­ви­си­мо от дру­ги­те. Стой­ност­та на те­зи не­ма­те­ри­ал­ни ак­ти­ви е да под­по­ма­гат ор­га­ни­за­ци­я­та да ре­а­ли­зи­ра сво­я­та стра­те­гия и цел. Стра­те­ги­я­та се раз­ра­бот­ва и раз­ви­ва с те­че­ние на вре­ме­то, за да от­го­во­ри на про­ме­ня­щи­те се ус­ло­вия на вън­ш­на­та сре­да и вът­реш­ни­те въз­мож­нос­ти. Ка­то спе­ци­фич­на мно­го­ком­по­нен­т­на сис­те­ма сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ни­ят ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел има своя ми­сия, ви­зия и стра­те­гия.

Ми­си­я­та е дъл­гос­роч­на (чес­то край­на) цел, ко­я­то обик­но­ве­но се из­ра­зя­ва чрез до­ку­мент с яс­ни фор­му­ли­ров­ки, кой­то обяс­ня­ва съз­да­ва­не­то и струк­ту­ра­та на мо­де­ла (над­дър­жав­на не­фор­мал­на об­щ­ност на сла­вян­с­ки и/или пра­вос­лав­ни дър­жа­ви). В съ­от­вет­с­т­вие с нея се оп­ре­де­лят нап­рав­ле­ни­я­та на дей­ност­та на об­щ­ност­та, ли­де­ри­те и кръ­гът на пос­ле­до­ва­те­ли­те.

Ви­зи­я­та пред­с­та­вя об­щи­те на­со­ки на сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен про­ект и от­дел­ни­те му еле­мен­ти, прев­ръ­ща ги в ръ­ко­вод­с­т­во за дей­с­т­вие, ко­га­то е раз­ра­бо­те­на стра­те­гия за из­пъл­не­ние на це­ли­те и за­да­чи­те, за­лег­на­ли в тях.

Стра­те­ги­я­та е съв­куп­ност от ме­то­ди, сред­с­т­ва, ре­сур­си и ви­до­ве дей­нос­ти, с ко­и­то се га­ран­ти­рат ре­зул­та­ти в ус­ло­ви­я­та на кон­ку­рен­ция във вът­ре­шен или меж­ду­на­ро­ден ас­пект. Ло­ги­ка­та на стра­те­ги­я­та се опис­ва в стра­те­ги­чес­ка кар­та на про­це­си­те и не­ма­те­ри­ал­ни­те ак­ти­ви.

В но­ви­те пе­ри­о­ди от ис­то­ри­я­та на Бъл­га­рия и Ру­сия съ­щес­т­ву­ва не­дос­тиг от из­с­лед­ва­ния, ана­ли­зи­ра­щи дъл­бо­чин­но осо­бе­нос­ти­те, ре­зул­та­ти­те и проб­ле­ми­те в раз­ви­ти­е­то на две­те об­щес­т­ва и на пра­вос­лав­но­то сла­вян­с­т­во от глед­на точ­ка на те­о­ри­я­та на ор­га­ни­за­ци­он­но­то по­ве­де­ние. В ня­кои пуб­ли­ка­ции, пос­ве­те­ни на пре­хо­да от ад­ми­нис­т­ра­тив­но-ко­ман­д­на (то­та­ли­тар­на) сис­те­ма и пла­но­во сто­пан­с­т­во към де­мок­ра­тич­но дър­жав­но ус­т­рой­с­т­во и па­зар­на ико­но­ми­ка, в ед­на или дру­га сте­пен, се раз­г­леж­дат раз­лич­ни ас­пек­ти на ор­га­ни­за­ци­он­но­то по­ве­де­ние, но те не раз­к­ри­ват вът­реш­на­та ди­на­ми­ка – връз­ки и про­ти­во­ре­чия – на сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен про­ект. Сред ав­то­ри­те на та­ки­ва из­с­лед­ва­ния има сход­с­т­во, и то не­ви­на­ги, по броя и по­ред­ност­та на ис­то­ри­чес­ки ре­гис­т­ри­ра­ни­те до­се­га жиз­не­ни цик­ли на Бъл­га­рия и Ру­сия, но не и по вът­реш­на­та им същ­ност, съ­дър­жа­ни­е­то и най-важ­но­то – пос­тиг­на­ти­те об­щес­т­ве­но зна­чи­ми ре­зул­та­ти. За Бъл­га­рия те­зи за­вър­ше­ни жиз­не­ни цик­ли са Пър­во, Вто­ро и Тре­то Бъл­гар­с­ки цар­с­т­ва, Пър­ва бъл­гар­с­ка ре­пуб­ли­ка и на­ча­ло­то на Вто­ра­та (ка­то за пос­лед­ни­те две се­га се из­с­лед­ва те­за­та за жиз­нен ци­къл). За Ру­сия, спо­ред нас, то­ва са кня­жес­ки­ят, цар­с­ки­ят и им­пе­ра­тор­с­ки­ят жиз­не­ни цик­ли, как­то и съ­вет­с­ки­ят и пос­т­съ­вет­с­ки­ят, ко­и­то, по­доб­но на пос­лед­ни­те два бъл­гар­с­ки жиз­не­ни цик­ли, съ­що са ос­т­ро дис­ку­си­он­ни. Осо­бе­но мяс­то в дис­ку­си­и­те за­е­ма те­ма­та „си­гур­ност“ и дей­ност­та на бъл­гар­с­ки­те и съ­вет­с­ки­те/рус­ки­те служ­би за си­гур­ност, как­то и от­но­ше­ни­я­та с пра­вос­лав­на­та цър­к­ва и дру­ги­те ве­ро­из­по­ве­да­ния. Да­леч оба­че пре­ди па­си­о­нар­ния тла­сък на бъл­гар­с­ка­та и рус­ка­та дър­жав­ност, чо­веш­ка­та ци­ви­ли­за­ция е от­к­ри­ла връз­ка­та меж­ду дър­жа­ва­та, цър­к­ва­та и си­гур­ност­та, на­ри­ча­на днес от ня­кои ав­то­ри „пред­на­ме­ре­но скри­то при­със­т­вие“12. Още при уп­рав­ле­ни­е­то на тре­тия рус­ки/мос­ков­с­ки цар Иван IV Гроз­ни (1533-1584 г.) офи­ци­ал­но е съз­да­де­на тай­на служ­ба, ко­я­то му оси­гу­ря­ва скри­та ин­фор­ма­ция и със си­ло­ви сред­с­т­ва спо­соб­с­т­ва за на­ла­га­не на влас­то­ви­те ре­ше­ния. Та­зи прак­ти­ка се раз­ши­ря­ва в жи­во­та на рус­ка­та им­пе­рия при Пе­тър I и Ека­те­ри­на II, за да дос­тиг­не апо­гея си при пос­лед­ни­те Ро­ма­но­ви в края на XIX и на­ча­ло­то на XX в. Бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва – и Пър­во­то, и Вто­ро­то цар­с­т­ва – из­пол­з­ва нат­руп­ва­не­то на ин­фор­ма­ци­он­ни ре­сур­си за ук­реп­ва­не на дър­жав­ност­та и оце­ля­ва­не­то си. При­ме­ри за из­пол­з­ва­не­то на из­п­ре­вар­ва­ща­та ин­фор­ма­ция за за­вър­ш­ва­не­то на ин­тег­ра­ци­он­ни­те про­це­си меж­ду пра­бъл­га­ри­те и сла­вя­ни­те в Бъл­га­рия и ва­ря­ги­те и сла­вя­ни­те в Ру­сия е при­е­ма­не­то на хрис­ти­ян­с­т­во­то и сла­вян­с­ка­та пис­ме­ност: пок­ръс­т­ва­не­то на бъл­га­ри­те от княз Бо­рис (865 г.) и на ру­си­те от княз Вла­ди­мир (988 г.). То­ва поз­во­ля­ва на Бъл­га­рия да ста­не цен­т­рал­на дър­жа­ва на Бал­ка­ни­те през Пър­во­то и Вто­ро­то цар­с­т­ва (IX – XIV в.), а на Ру­сия да се пре­вър­не в мо­гъ­ща цен­т­ра­ли­зи­ра­на дър­жа­ва и Мос­к­ва – в „Тре­ти­ят Рим“ (XV-XVI в.).

Мно­жес­т­во по­доб­ни при­ме­ри мо­гат да се по­со­чат и през след­ва­щи­те бъл­гар­с­ки и рус­ки жиз­не­ни цик­ли.

По то­зи на­чин, па­ра­лел­но и пос­те­пен­но, при юж­ни­те и из­точ­ни­те сла­вя­ни (за­пад­ни­те ос­та­ват в ка­то­ли­чес­ка­та сфе­ра на вли­я­ние) за­поч­ва да се фор­ми­ра цен­нос­т­на сис­те­ма, по­чи­ва­ща на об­щи­те сла­вян­с­ки ко­ре­ни, пра­вос­лав­на­та ре­ли­гия и кул­ту­ра­та. Ре­зул­та­тът е ут­вър­ж­да­ва­не­то на цен­нос­ти и ка­чес­т­ва, ко­и­то със­тав­ля­ват об­ща­та сла­вян­с­ка пра­вос­лав­на доб­ро­де­тел­ност. Та­зи пос­та­нов­ка е ори­ги­нал­на в при­ла­га­не­то й към сла­вян­с­кия свят – тя бе пуб­ли­ку­ва­на нас­ко­ро ка­то въ­ве­де­ние към ця­лос­т­на кон­цеп­ция за ис­то­рия, те­о­рия и прак­ти­ка на доб­ро­де­тел­ност­та в Юго­из­точ­на Ев­ро­па през пос­лед­ни­те три хи­ля­ди го­ди­ни13. Ин­тег­ри­ра­ща­та същ­ност на те­о­ри­я­та Аре­те об­х­ва­ща го­ле­ми пе­ри­о­ди от ис­то­ри­я­та ка­то ези­чес­кия ан­ти­чен пе­ри­од, хрис­ти­ян­с­кия сред­но­ве­ко­вен пе­ри­од и пе­ри­о­да на иде­о­ло­ги­и­те през Но­во­то вре­ме.

Спо­ред та­зи те­о­рия доб­ро­де­те­ли­те, ко­и­то са се фор­ми­ра­ли в зо­ра­та на сла­вян­с­ка­та ци­ви­ли­за­ция се пре­да­ват с нат­руп­ва­не през раз­лич­ни­те пе­ри­о­ди на вя­ра в бо­жес­т­ве­но­то, за да дос­тиг­нат вре­ме­то на по­ли­ти­чес­ки­те иде­о­ло­гии и док­т­ри­ни. И то­ва нат­руп­ва­не се из­вър­ш­ва по пъ­тя на ис­то­ри­ко-пси­хо­ло­ги­чес­ко онас­ле­дя­ва­не, до­пъл­не­но с ети­ко-пе­да­го­ги­чес­ко въз­пи­та­ва­не.

И до­кол­ко­то в нас­то­я­щия док­лад под­дър­жа­ме пос­та­нов­ка­та, че в ос­но­ва­та на сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел са со­ци­ал­ни­те идеи и прак­ти­ки, то сбор­на­та доб­ро­де­тел­ност Аре­те, ро­де­на в Ан­тич­ност­та, се тран­с­фор­ми­ра спо­луч­ли­во в не­го, об­ла­го­ро­де­на с цен­нос­ти­те на хрис­ти­ян­с­ко­то пра­вос­ла­вие. 

Раз­ви­ти­е­то на те­за­та за цен­нос­ти­те на ин­ди­ви­да в сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел на­ла­га доб­ро­де­те­ли­те да бъ­дат над­с­т­ро­е­ни с вът­реш­ни­те си­ли на на­ро­да и ка­чес­т­ва­та на ли­де­ри­те.  

Въп­ро­сът за ли­дер­с­т­во­то е от осо­бе­но зна­че­ние за фун­к­ци­о­ни­ра­не­то на сла­вян­с­ко-пра­вос­лав­ния ци­ви­ли­за­ци­о­нен мо­дел – от вре­ме­то на ста­рей­ши­ни­те на сла­вян­с­ка­та сел­с­ка об­щи­на, през кня­зе­те, ца­ре­те и им­пе­ра­то­ри­те в сред­но­ве­ко­ви­е­то, до днеш­ни­те пре­зи­ден­ти и пре­ми­е­ри на Бъл­га­рия, Ру­сия и дру­ги­те дър­жа­ви. От тях­на­та ком­пе­тен­т­ност и нрав­с­т­ве­ност до го­ля­ма сте­пен за­ви­си и ре­а­ли­зи­ра­не­то на сла­вян­с­кия пра­вос­ла­вен мо­дел в мно­го­по­люс­ния свят през XXI век.

Нас­то­я­щи­ят док­лад си пос­та­вя труд­на­та за­да­ча да обоб­щи раз­лич­ни­те глед­ни точ­ки и да по­тър­си въз­мож­нос­ти да се аку­му­ли­рат сла­вян­с­ки­те жиз­не­ни си­ли, пот­реб­нос­ти, ин­те­ре­си и из­кон­ни­те пра­вос­лав­ни цен­нос­ти в общ кон­цеп­ту­а­лен по­раж­дащ мо­дел на бъ­де­щи со­ци­ал­ни дър­жа­ви и об­щес­т­ва в над­на­ци­о­нал­но обе­ди­не­ние.

Литература

1. По-подр. вж.: Ша­рен­ко­ва, Св. Сла­вян­с­ка Ев­ро­па, УИ, С. 2008

2. Хън­тин­гтън, С. Сблъ­сък на ци­ви­ли­за­ци­и­те, С. 1999, ИК „Об­си­ди­ан“.

3. Жис­кар д’Ес­тен, Без Тур­ция в Ев­ро­пей­с­кия съ­юз, в. Се­га, 09.11.2002.

4. Бол­кен­с­тайн, Фр. Гра­ни­ци­те на Ев­ро­па. De grenzen van Europa. 2004.

5. Ши­рак, Ж. Тур­ция в Ев­ро­пей­с­кия съ­юз, БТА, 06.12.2002.

6. Бек, У. Що е гло­ба­ли­за­ция. С. 2009; От­к­ри­ва­не на ис­тин­с­ка­та по­ли­ти­ка. С. 2010.

7. Шаренкова, Св. Цит. съч., с. 30.

8. Вж. Сла­вян­с­ки ле­то­пи­си, т. I, III, IV, V-VI, Ред. ко­ле­гия: проф. М. Бъч­ва­ров, проф. Н. Ху­бан­чев, проф. Д. Си­ра­ков, доц. Д. Ве­чов, д-р Р.Тер­зи­е­ва, С.1994-1999

9. Сто­я­нов, Ж. Ис­то­ри­я­та – идеи и фун­к­ции, С. УИ. 2001, с. 14

10. По-подр. вж. Ива­нов, Д. Аре­те. Уп­рав­ле­ние на дър­жав­ност­та и си­гур­ност­та. АИ. С. 2008, с. 96 и сл.

11. Ден­чев, Ст., Цв. Се­мер­джи­ев, Ив. По­пов. Кон­цеп­ция и по­ли­ти­ка за ин­фор­ма­ци­он­на си­гур­ност. С, 2006

12. Йон­чев, Д. Те­о­рия на скри­то­то при­със­т­вие. С. 2002, с. 110.

13. Ива­нов, Д. Аре­те-ло­гия, кн. I-V.AM. С. 2008-2009.

Категории