Някога Доброто и Злото били неразделни приятели на човека. Помагали му в кърската работа, гледали му къщата, пазели му имота. И тъй преживели дружно във взаимна почит и уважение.
Но един ден двамата побратими се скарали за нещо, вдигнало се Злото и си отишло. И останал човекът само с Доброто. Омекнало тогава сърцето му, отпуснала се ръката, смиреност и благост се заселили на лицето. Дойде крадец, да речем, и започне да ограбва покъщнината, а стопанинът, вместо да го хване за яката и изхвърли навън, кани го на софрата си, дарува го и с онова, което разбойникът не е забелязал, та сам да си го вземе. Или с вълк се срещнат на партината, оголва зли зъби звярът, а пътникът посяга да го погали и едва не погубва ръката си. Или огън запалва плевника му, а той, вместо да се бори с бедствието, седи и се чуди как да го покани в къщата си…
Като видял, че тъй не може да я кара, човекът прогонил Доброто, върнал отново злото при себе си и заживял само с него. Закоравяло тогава сърцето, загрубяла ръката му, а на лицето се заселили гняв и свирепост. Почука странник на портата му, подслон дири, да речем, а стопанинът гърми срещу му с пушката си, че онзи едва си спасява кожата. Или кошута протегне шия да близне ръката му, а той извади нож, че я промуши. Или пък гора порасне край селото му, птици се навъдят из нея, а той вдига главня да я пали.
Седнал тогава човекът и се замислил какво да прави. И до ден днешен се срещат хора по света, които все не могат да сприятелят в душата си Доброто и Злото – ту живеят само с едното, ту само с другото. И затова тази приказка край няма.
