ДА СЕ ДОБИЕ И ЗАДЪРЖИ БОГАТСТВОТО
Размишление – 15 минути
Осма глава от „Книга на Еклисиаста“
„Аз в живота ще благувам“
В тази глава Соломон похвалява мъдреца. „Кой е както мъдрия? И кой знае изяснението на словесата? Мъдростта на человека осветлява лицето му“ (1. стих). Променя се лицето на човека. Щом човек стане жесток, неговото лице се променя. Не съвсем строго определено. В какво се променя лицето? Астрологически Луната е упражнявала голямо влияние върху Соломон. Човек на големи промени. Характер многообразен: ту се пълни, ту се изпразва, ту му е приятно, ту му е неприятно, ту се пълни, после на половина, после съвсем изчезне, съвсем се скрие, недоволен. След туй дойде Венера – ту приятна, ту любезна, ту намръщена. Дойде Юпитер – засегне неговото гордо честолюбие. Дойде Сатурн – иска да философства, да бара тук– там. Та Соломон е обикалял всичките планети. Екскурзиантин е бил. С ума си се е върнал след това и казва: „Нищо не можах да науча от тази работа.“ Неговата работа мяза като онзи, който ходил по търговия 20 години и казал: „Поне спечелих да си платя дълговете си и нищо не ми остана да поживея.“
Сега, като четем, той се е спрял върху мъчните работи, понеже е влязъл в една област, не е лесна тя. Не мислете, че е лесно да се изследва духовният свят. Някои искат да знаят какво има в другия свят. Много работи има, които не се виждат, а при това упражняват влияние. Вземете за пример човешкото зрение. Знаете ли колко милиони години е взело на природата, докато тя научи човека да гледа? Вие даже не подозирате онзи процес. Вие мислите, че човек се ражда със зрение. Не. Най-първо човек е бил сляп. Нищо не е виждал. С милиони години е взело развитието на всички форми, през които е минал човекът. То е било едно усилие, усилие на човека да вижда. Най-първо той е виждал като мравя, много малко, като риба е виждал, много малко, като мравя – също. Звездите за него са били непонятни. И едва сега, когато е дошъл в тази фаза, която има, в него зрението се е появило. Той чрез тия усилия се е научил да разбира донякъде отношенията. И още много неща има, които са затворени за него, които вие не виждате. Запример вие казвате: „Аз видях злото.“ Злото не може да се види. Той подразбира, че човек в своята мисъл, като мисли–мисли, донякъде е виждал, че може да го сполети злото. Вижда той, значи знае, не че вижда той нещата. Вижда, значи знае нещата към последствията.
После остава един дълбок въпрос: как същества, които Бог е създал еднакво да мислят, вземете например сегашното религиозно схващане, напредналите същества, ангелските йерархии, всички тия същества, които са били чисти, между тях се явява една пертурбация. Често у тях се явява някоя причина на непокорство. Писанието казва, че напуснаха своята първоначална чистота. Защо и за какво? Писанието мълчи и не обяснява. Има много работи, които не могат да се обяснят. И не е полезно да се обясняват. Не че нещата не могат да се обяснят. Но ако рече човек да ви обясни всички неща, той ще ви отрови. Ако ви се каже истината, тъй както вие я разбирате, всички ще бъдете отровени. Че как тъй? Вие мислите, че ви се казва истината. Някой казва „малката истина“. Но от пълната истина хората умират. И един човек, след като умре, него го съблекат гол. Нали като умре някой, го къпят? Защо го къпят? Без къпане не може ли? Окъпали го. То е един обичай, има си своите причини. Значи ще го съблекат гол. И след като видиш човека гол, какво ще научиш? Някой път си задавате известен въпрос, на който не може да се даде отговор. Много питания има.
Срещне ви някой, пита: „Кой си ти?“ Много мъчно е да му се каже. Казвам: „Пътник съм.“ Как ще го кажеш? Как ще му кажеш? Ти ще кажеш: „Аз съм еди–кой си, Иван Стоянов.“ Ти не можеш да му дадеш такъв отговор. Ще дадеш ти кой си от двайсет–трийсет години. Това какво познанство е? Е, откъде ида? На български пестете думата учени, философи. Седят в трена, за Варна отиват и се разговарят двама души. Та се обръща единият към мене и пита: „Господине, откъде идете?“ Казвам: „От Слънцето.“ Схваща. Но духовито пита: „Е, какво има ново–вехто по Слънцето?“ Казвам: „Последните вестници пишат, че глупаво правят хората, че се бият на Земята.“ „Ама какво искаш да кажеш?“ Рекох: „Сега ще ви докажа научно. Аз съзнавам, че съм от Слънцето.“ Казва: „Откъде знаеш това?“ „Та вие всичките хора нали казвате, че Земята е излязла от Слънцето. Вие сте всички от Слънцето, но сте забравили това. Пък аз – рекох – още го помня.“ Научно му обяснявам. Казвам, понеже той имаше крайно материалистически схващания, като го засегне, по някои неща се разбрахме, но обективно разисквахме въпросите. И казвам: „Да говорим за това, което виждаме и което знаем, а не за това, което не знаем.“ И за много работи разговаряхме.
Казвам, две по две е четири. „Е, какво искаш да кажеш?“ Две по две е четири. Но каква идея се крие в това „две по две е четири“? Едно противоречие. Две по две – четири, то е старата философия. Едно противоречие като го умножиш на себе си, ти оправяш работите си тогава. Да ви преведа как се оправят работите. Къде седи противоречието? Ще ви приведа един случай, това стана във Варна. Една майка има четири дъщери, едната от тях толкова упорита, умна е, но упорита. Никой не може да иде на пътя й. Случва се с евангелски убеждения, казва се Юрданка, малко момиче. Казва майка й: „Я чети „Отче наш“. „Е, няма да чета, мамо.“ „Чети „Отче наш“. „Е, няма да чета.“ Взема тоягата, налага я. Не иска да чете „Отче наш“. Всичко това. И най-после намира се в чудо майката, казва: „От тебе човек няма да стане.“ Малко момиче, вдига я нагоре и тъй я втръсва надолу. Тогава тя казва: „Оле мамо, ще чета.“ Това е – поумножава го. И като я дига нагоре и я стърсва на земята, веднага иде съзнанието в нея да чете „Отче наш“.
Злото в света има своя краен предел. И има известни положения, в които човек изменя своята упоритост. Мисля, сега научно може да се докаже. И когато майката казва да чете „Отче наш“, е предизвикала кръвта да влезе в неговото чувство на упоритост. Упоритостта е вратата, царската врата, чрез която се влиза в Царството Божие. Твърдостта е вратата – човек, който е твърд, туй е царската врата, райската врата, дето се влиза в рая. Всеки, който се хване за тази врата, ти по никой начин не можеш да го отклониш. То е царската врата. И каквото рече, мъчно можеш да го убедиш. Но понеже майката вдига това дете нагоре и го стърсва, тя по един физиологически начин променя течението на кръвта – по един начин към предната част на мозъка, и се спира упоритостта наполовина и туй дете отстъпва, и почва да разсъждава и почва да чете „Отче наш“.
Казвам, в дадения случай разбира детето. Какво разбира? Разбира, че тази е царската врата, тя трябва да се отвори, за да се влезе при Бога. И затова трябва да чете „Отче наш“. Майката, като я стърсва, кръвта минава напред. И разбира, че тази врата не само да бъде затворена, но тази врата трябва да бъде отворена. И като пострада майката, детето почва да чете. И казва на майка си: „Ще чета, мамо, „Отче наш“. Вие може да кажете – то е упорито, твърдоглава. Това нищо не значи. Защо е упорито? Има си вътрешни причини. Ако не е упорито, от него нищо няма да стане. И благодарение че е упорито, станало е нещо от него. И с упоритост много работи се постигат, а без упорство нищо не се е постигнало. И с упорство се постигнаха много работи. Нека си упорства човек, нищо от това. Само че упорството има два закона. Сега другият пример. Упорството някой път се явява, когато човек не разсъждава. Ако го теглят напред, той се тегли назад. Обратно взема. Тогава трябва да го потеглиш назад, за да тръгне напред. Че е право, ще ви приведа пример.
Един майор от варненски гарнизон кара 200 магарета за Бургас. Казват му: „Господин майор, магарето не върви, не влиза в парахода. По никой начин не влиза.“ „Не се безпокойте, аз ще дойда и ще ви натоваря всичките магарета, те ще влязат, аз им зная езика.“ Чуди се фелдфебелът. Хващат първото магаре, майорът казва на фелдфебела: „Дръж магарето и тегли.“ Майорът хваща магарето за опашката. И като го хваща майорът за опашката, то отива напред и влиза в парахода. После хваща второто магаре, третото, че отгоре за един час двестате магарета се качили в парахода. Казва: „Магаре като е, дръж го за опашката.“ Казва: „Много си прав.“ Та психологически разумността на животните седи в опашката. Докато едно млекопитающо си маха опашката, то мисли и разсъждава. Щом го хванеш за опашката, то мисли, че не трябва да упорства, а трябва да влезе.
Та казвам, щом на човека дойдат две мъчнотии, един човек отпред, другият – отзад, и човек влиза в правия път. Сега Соломон казва на мъдрия – които знаят да упорстват, мъдростта на човека свети в лицето му, лицето му е светло. А жестокостта помрачава лицето, огрубява човека. И тогава в гордост се събуждат диаметрално противоположни чувства. Образува се един триъгълник в движение. Най-първо жестокият човек е твърд, после той е груб. Грубостта произтича от едно чувство на разрушение. Не само че той има желание да държи вратата, да не я отвори, но има желание всичко от пътя да премахне, да разруши, да чупи, да троши каквото срещне на пътя си. Запример един жесток човек, като влезе в една къща, ще смути всичките хора, ще ги накара да плачат. И като страдат хората, нему му е приятно. И по някой път туй, което вие наричате злорадство, ви е приятно, когато някой страда, когото вие не обичате. Че като го видите, че страда, тъй мехлем ви пада на сърцето. Хубаво е онзи, който страда, но законът е, че един ден може върху вас да дойдат същите страдания. Не е лошо човек, че страда. Щом е жесток, той трябва да страда. Сега страданието е един метод за омекотяване. Казвате, защо е потребно? Страданието е потребно за омекотяване на всички ония противоположни чувства, които носят особен характер. И чувствата, в които няма мекота, – страданията са един метод за омекване на тия чувства. Всички ония хора, които са груби трябва да страдат.
Някой път казват, че човек е груб. Защо да не кажете, че е добър? Какво нещо е добрият човек? Гледате някой човек така отвънка, така усмихнат, но онзи физиономист като погледне устата му, крайните ъгли на устата, после, ако погледнете към мигачите, към очите му, към края има нещо, което показва много голяма грубост. Някой път трябва да гледате човека в очите. Някой така си свил очите, че ти четеш един подигравателен характер, едно презрение, всичко туй. Пък някой път тъй се мърдат устата му, изкривяват се на едната и другата страна, което лицето иска да каже: „Аз пет пари не давам, аз си имам свой път.“
Е, питам сега, след като умре един човек, той си запазва пак същия характер. Човек толкова пъти е умирал и като се прероди, пак носи същите склонности. И в другия свят, като отива, той не се поправя. Тази е вътрешната политика, която човек има. Че човек като изпадне в беднотия, повидимому като че се оправя. Но дайте му богатство, той пак остава същият. Болен като е, той обещава да се изправи, но като оздравее, той пак се забравя.
Та казвам, възпитанието на човека съставлява най-големите мъчнотии. То е за мъдреца да познава себе си. Сега може да се спрете върху факта, защо е така направен светът. Защото не можеше да бъде направен другояче. И ако някой може да мисли другояче, нека даде един план. Нали знаете онази поговорка, дето се явили при Бога трима с три прошения: един керемидчия, един зарзаватчия – градинар, и две дами. Те се явили пред Господа, да направи времето, тъй както те искат. Керемидчиите искали сухо време, да им съхнат керемидите, зарзаватчиите искали често да пада дъждец, а дамите искали тъй по някой път да бъде облачно времето, че да не ги гори по лицата им. Питам, при тия три петиции, на кого Господ ще изпълни волята? На керемидчиите? Дошли зарзаватчиите, казват: „Изсъхна ни градината.“ Направил според искането на зарзаватчиите. Керемидчиите казали: „Не съхнат керемидите ни.“ После дамите и те се оплакали, казват: „Не можем да излезем навънка от дъжд.“ Тогава Господ ги изпратил с неразрешени резолюции. Казва – който иска сухо време, на дамите казал в Египет да идат, на зарзаватчиите казал – на земята има места, дето много вали дъжд, в тропическите места вали дъжд по 3–4 месеци. И керемидчиите изпратил по разни места, по разните части на земята И вие казвате по някой път: „Защо аз имам тази форма?“ Хъм, тази форма съответства на известни ваши нужди. И те не могат да се задоволят освен в тази форма, която имате сега.
Сега ние се отвличаме от въпроса. Та вие нямате едно вътрешно разбиране. Аз разбирам разбиране, когато човек почне да мисли и може да прилага. Някой път вие мислите, съзнавате какво нещо е любовта. Някой път казвате – човек може да обича всичките хора. Или някой път казваме – човек трябва да взема и да дава. В природата има малко опити. Има един закон на дишането. Ако ти вземеш най-първо да дишаш, вдишаш въздуха, то е вземане от Бога. Но ако туй, което си взел в дробовете си, не искаш да го дадеш навънка, а задържаш го дълго време, ти ще се умориш. Значи, след като си задържал този въздух дълго време, най-после ще го дадеш. И после пак ще вземеш, и пак ще дадеш. Тъй ще има една обмяна. Ще даваш и ще вземаш. Ако не вземеш, ще умреш, пък ако не даваш – ще се удушиш. Казва някой: „Аз мога да живея и без да взема.“ Не можеш. Пък ако не даваш, ще се задушиш. Значи ще вземаш и ще даваш.
Сега се явява едно трето положение в дишането, което трябва да оправи нещата. Ти си взел чистия въздух от Бога. И след като си го държал дълго време, ти си го опетнил, нечист е станал. В замяна на туй, когато издишаш навънка, трябва да отправиш мисълта си към Бога. И да изкажеш с този нечистия въздух, да кажеш: „Господи, благодаря ти за онова, което ми даде.“ Че как тъй? При всяка вдишка, като издишаш, да кажеш: „Господи, благодаря ти за онова, което ми даде.“ Ще издишаш и ще благодариш на Господа. И после пак ще приемеш. И много хора се разболяват, понеже не казват „благодаря“. Някои дишат бързо–бързо. Та чакай. И после стават неврастеници. Благодари на Бога. И вие може в дадения случай да мислите за много работи. Но като вдишате и издишате, при постоянното дишане, ако съзнаете това, ако съзнателно дишате в духовния път, ако посветявахте цял един час съзнателно да дишате и да благодарите, щяхте да бъдете много по-здрави и по-красиви, отколкото сега сте красиви. По някой път казвате: „Кой ще ходи да мисли колко пъти съм поел въздух?“ Та вие се занимавате с въпроси, които нямат никакво разрешение.
Занимавате се с въпроса, искате да бъдете богати. Но какви са законите на богатството? Законите на богатството почиват върху търпението и трудолюбието. Човек, който не е търпелив и трудолюбив, той никога не може да бъде богат. А един човек, който е богат, той е търпелив и трудолюбив. Аз говоря за естественото богатство, което върви по правилния път. Аз не говоря за богатите хора, които са затлъстели, напълнели са, той е станал шишкав, но то не е едно органическо развитие. То са тлъстини, мазнини, едно бреме. Ние говорим за онова, което е органическо. И казвам, вие искате да бъдете богати. Непременно трябва да бъдете търпеливи и да не се безпокоите, да вярвате, че Бог ви е дал богатство. Ще бъдете богати. Няма никаква мъчнотия. Ако вие вярвате в Бога, той ще ви даде толкова, от колкото имате нужда. И ако не ви дава, има нещо, което спъва. При това, за да задържите туй богатство в себе си, постоянно трябва да бъдете щедри и чисти. За да го придобиете, трябва да бъдете търпеливи и трудолюбиви, а за да го задържите, трябва да бъдете щедри и чисти. Значи, сиромах си, ще признаеш, че не си търпелив. Сиромашията учи хората на търпението и трудолюбието. Щом научиш този закон, тогава ще учиш другото – трябва да бъдеш щедър и чист, за да можеш да запазиш богатството си. Ние трябва да запазим богатството си, защото то ни е потребно. Щедър трябва да бъдеш и чист, за да можеш да го запазиш. Ние имаме здраве, за да го запазим, чистота ни е потребна. И щедрост ни е потребна. Щедро трябва да приемаш и щедро да даваш в мисли и в чувства. В любовта трябва да бъдеш щедър. Какво ти струва да обичаш?
Сега другото положение. Ще ви дам една максима, която почти я знаете. В света има само една сила, която приравнява хората. Прави ги равни. Но тъй както сега живеят, то е невъзможно да бъдат равни. Равенство има само в любовта. Е, какво? Когато вие обичате едно животно, вие го приравнявате със себе си, гледате го, милвате го, давате му храна, ходи с вас, водите го из гората. Споделяте си хляба с него. То ви забавлява, като че ви е другар, макар че не е. Но вие го приравнявате със себе си. Щом не го обичате, вие го гоните. За да бъдат хората равни, те трябва да се обичат. И не могат да бъдат двама души равни, щом не се обичат. И другият трябва да го обича, за да го счита, че е равен на себе си.
Сега някой казва: „Трябва да обичаш ближния си.“ Защо трябва да обичаме Бога? Като те обича Бог, той те приравнява със себе си и като те обича, той иска твоето добро. И ти трябва да обичаш Бога, за да имаш предвид неговото добро в себе си. Да го славиш, за него да мислиш всякога. Да го подигаш в мисълта си. Ти няма да живееш за себе си. Бог, като ни обича, живее заради нас. А ние като обичаме Бога, ние ще живеем заради него. Значи каквото работим в света, ще работим за него, ще живеем за него. Тъй трябва да схващате. Ако така не схващаме живота, Божиите блага не могат да дойдат на земята. Вие, духовните хора, така трябва да схващате този вътрешен закон. Защото всичките хора в света, това са само форми, тъй математически форми, в които Бог се проявява. Един човек тебе те обича, то е едно мимолетно проявяване. Бог те обича чрез всичко и навсякъде. Навсякъде трябва да виждаш Божията любов. Това е правата мисъл. А в дадения случай ти можеш да имаш деца, той, Бог ги е дал за малко време. И един ден тези твои деца, които си тъй обичал, те ще те напуснат, ти ще останеш сам. Ще се явят някои други деца.
Допуснете сега, някоя майка седи, имала 4 деца, умрат децата й. Тя все й е тъжно. Защо Господ е взел децата? Защо я направил нещастна? И т.н. Ама нека стане проповедница, да иде да проповядва, да обърне хората към Бога. Тя все ще намери 4 деца, които ще обърне към Бога. Тя ще намери 4 души, които ще я обичат и тя ще ги обича. А може да има и десет, и петнайсет, и двайсет, и трийсет, колкото иска. И седите вие, и мислите, че сте нещастни. Щом станете нещастни, идете да проповядвате. Ама ще кажете: „Ние не знаем как да проповядваме. Аа, хъм.“
Аз съм виждал тук някои сестри проповядват. Други сестри съм гледал, като се спорят, та като се говори за някой, та да видиш как аргументират всичко туй. Та всичките думи, тъй като някои броеници ги нарежда. И не знаели. За проповедници всички ви бива. Проповедници може да станете. Щом сте нещастни, идете да проповядвате, обърнете хората. И ако нямате синове, дъщери, ще ги намерите там. Но трябва съзнание. Когато човек отива да проповядва, трябва да опита къде е волята Божия. Значи ще имаш едно ръководство в душата си, в духа си ще имаш ръководство. И това ръководство ще бъде тъй, както е ръководството на светлината. Щом слънцето изгрее, земледелецът – воловете, колата, и отива на нивата. Но ако слънцето не изгрее, и да се яви в него желание да работи, той не може да работи на нивата. Трябва да има светлина вътре в себе си, то е разположение. А туй разположение не може да дойде без туй, което вие наричате любов в света.
И хората си създават сами своите нещастия. Има запример мъже, които са толкова ревниви, че като излезе навънка, затвори жена си, вземе ключа и излиза навънка. Сега къде е лошото? Има мъже, които водят жените си. Ако е чиновничка, той ще я заведе на служба, и вечерно време пак ще дойде да я вземе. Той я ескортира като един цар. Сега де е лошото? Значи този човек счита жена си като една ценност, която могат да я откраднат. Онази жена често плаче защо мъжът й е такъв. Че има цяр – аз да ви кажа какъв цяр има. Да повика друга една сестра, която е красива, да се влюби мъжът в нея веднага, той няма да я погледне. Освобождението другояче не може. Ако тя не може да се справи, да остави мъжа си да обикне другата. Злото е там, че тя е имала в ума си да има един мъж, който да обича само нея, да не обича друга жена. Там е всичкото. Господ не е създал един мъж да обича само една жена. Може би вие тъй мислите. Туй да е ваш морал. Та ми разправяше една българка. Ще ви приведа един пример. Тя се оженва, обича мъжа си и мъжът й я обича. Но умира мъжът й, отива на другия свят. Една вечер тя го сънува. Тя като го вижда, името му било Пенко. Пита тя: „Е, как е в онзи свят?“ „Много съм добре.“ По едно време иде една друга млада жена, хваща Пенко за ръката и казва: „Хайде, ще си ходим.“ „Че как казваш тъй, той е мой мъж.“ „А, не е твой, тук е мой.“ И го взема. И Пенко тръгна подир нея. И мене ме остави.“
Питам сега, какво е това? Това са ония криви разбирания. Вие свързвате любовта с много еротически понятия. Нищо повече. То е първото престъпление. Когато един мъж обича една жена и друга, втора, това е първото. Всеки един мъж, когато полага на жена си, когато я обича, в любовта няма абсолютно никакво престъпление. Човек, който обича, той не може да прави никакво престъпление. Престъплението произтича от съвсем посторонни причини. Там, дето има любов, престъпление няма. И Павел казва: „Любовта не завижда, не се превъзнася, не дири своето си, не се раздразня.“ Това е любовта. И всяка една жена, ако дойде някоя друга, само да й тури някой бръмбар, да каже: „Мъж ти обича еди–коя си жена“, цял скандал се дига. И тогава какво прави Господ? Допуска, ще се яви ревността. Той ще заключи жена си, ще ходи навънка. Като се върне, ще я попита: „Ти къде беше?“ Или: „Кой беше тук?“ Така ревнивият мъж държи отчет за жена си. А тя няма право да го следи. Той, като я заключи, може да ходи. Но докато той е ревнив, за нея той е сигурен. Докато той има ревност, той не хвърля око на друга жена. Но щом престане да я ревнува, той вече има друга жена в ума си. И затуй всяка една жена, макар че я бие, тя й пада мед на сърце. Тя казва: „Той няма да има друга. – И казва: – Бий ме.“
И питам, доколко време може да задържите такава любов? Аз изваждам правилото, доколко време може да задържите такава любов – пет, десет, петнайсет, двайсет, трийсет години, като замине за другия свят, все някой друг мъж ще те вземе. Та, смъртта като дойде, значи ти не си господар на туй, което обичаш. Ти имаш син, дойдат и го вземат. Значи този син не ти е син. Има и друг баща. Имаш дъщеря, вземат ти я, имаш слуга – и него вземат. Всяко нещо, което могат да ти го вземат, трябва да се убедиш, че не ти си господар на туй положение, на този човек.
Има и друго разрешение за живота. Та казвам, Соломон е влязъл, тъй подразбира – колко мъчно човек разбира отношенията на съществата, между живите същества. А жестокостта значи втвърдява, огрубява неговото лице. Ти си недоволен от едно положение, от едно нещо: щом човек не може да изпълни волята Божия, жестокосърдечието ще се яви в него като едно последствие. Понеже в света празен ти не можеш да бъдеш. Ти трябва да вършиш нещо. Или добро, или зло. Ако не вършиш доброто, ще вършиш злото. Ако не искаш да вършиш злото, трябва да вършиш добро. Това са двата полюса, от които ти трябва да вземеш единия или другия. Не се спирай ти да мислиш. Ако не обичаш, ще мразиш, ако не мразиш, ще обичаш. Ти не можеш да имаш друг избор. Ако обичаш, няма да мразиш, но щом мразиш, ти не можеш да обичаш. Ти ще се намериш в противоположни полюси. Тогава при омразата де е смисълът на живота? Човек ще вземе друга черта. Лицето на човек, който мрази, ще придобие известни черти. Той е по-енергичен, по- смел, по-решителен, по-нахален. Тия състояния са кратковременни. Омразата е по-силна, но всички ония пехливани, които се борят, се втвърдяват, техните мускули са твърди и пехливаните много скоро умират. И умират от втвърдяване. Ти ще бъдеш силен, но мускулите ти ще станат крехки, нервите ти ще се втвърдят и ти ще умреш преждевременно. В доброто повидимому ти ще бъдеш по-мек, но там се продължава животът. Тялото е по-пластично, тъй с по- малко мъчнотии, с по-малко труд работа се върши и работите се уреждат.
Сега туй е философската страна, но трябва една школа, с която да се занимавате, да правите опити. И ще имате един живот. Мнозина, да кажем, имат известна дарба. Но една дарба в човека не може да се развива без любов. И една дарба не може да се прояви, трябва да имаш едно външно отрицание. Доброто ще го поставиш като основа отвътре. А злото ще го поставиш като една външна възможност, за да проявиш туй, което искаш. Някой път, за да прокараш една своя идея, ти се караш. Туй е един външен метод, за да прокараш един свой възглед, ще викаш: „Какво мислите вие? Какво ми говориш?“ А вътре имаш желание да го търпиш. Но вътре имаш намерение да му втълпиш. Този човек ще те слуша, ще ти благодари. Ти разравяш земята и поставяш туй семе. Аз не съм за онази мекота. Отвън човек не може да бъде мек. Но вътре? Аз говоря за оная мекота, вътрешна доброта трябва да има човек. И ако човек допусне злото да влезе в сърцето му, той върви по един наклон, него го очаква вече нещастие и той всичко може да изгуби. Злото винаги трябва да се държи отвънка. А доброто отвътре. Отвътре да служиш на доброто, не да го държим ние, а отвънка да служим на злото.
И като четете посланията на апостол Павел към римляните, той казва: „Намирам този закон, че в себе си с плътта си служа на греховния закон, а с духа си служа на закона на любовта тъй. – И казва: – Кой ще ме избави от това?“
Няма какво, отвънка ще служите с плътта си на греховния закон. И какво ще кажете? Можеш да се откажеш да служиш. Ще умреш. Нали знаете, някой път някой човек може да ви даде хляб. Не обичате човека, аз съм виждал някои хора, като им дадеш хляб, някой човек, когото те не обичат, че го мокрят хляба, стържат го. Като не обича човека, изстърже го там, дето е пипал, а другото пак ще ядеш.
Сега аз искам да ви наведа, някои от вас сте дошли до едно противоречие. Вие се чудите, казвате: „Защо едно време бяхме по-добри, а сега не сме добри?“ Не, вие се лъжете. Едно време бяхте по-лоши, сега сте по-добри. Като седне някой да ми разправя, че едно време бил по-добър, той не разбира закона. Той си мисли, че е по-добър. Тогава нека се върне назад. Ако едно време бяхте по-добри, а сега сте по-лоши, тогава няма прогрес в света. А в прогреса ние разбираме, че едно време сме били по- лоши, а сега сме по-добри. Ама някои хора станали по-лоши. Не. И те са по-добри станали, само че в тях злото е било голямо, а сега светлината е по-голяма, ние виждаме злото у тях. Запример един физиономист като ти погледне лицето, той веднага ще види, че има много работи, с които ти трябва да се справиш. По някой път и ние не разбираме. И казвам сега, през живота си човек трябва да разбира – има едно състояние, дето човек се дразни. Тогава, който и да му говори, не иска никой да му говори. То е така, някой път човек се намира в едно положение, че никой не иска да му говори, нито да го корят, нито да го хвалят. Иска да бъде сам. А се случи, него ден дойде някой, иска да ти разправи нещо. А тебе те човърка нещо, казваш: „Махни се.“ Е, хубаво, тогава ще се опита търпението. Седни и слушай. Поне имайте туй търпение.
Тук имаше в София един тенекеджия, аз го наричам бърборко. Един ден той идва при мене, там в 66. Аз излизам вънка, казвам: „Работа имам.“ „Моля, моля, ще бъдете тъй добри да ме изслушате само за пет минути, и бързам.“ Казвам: „Ще имате пет минути.“ Пращам го в стаята си, сяда той и почва да ми говори. И аз си турих всичкото търпение да слушам петте минути кога ще минат. И след като ми говори три часа, аз не му казвам за капан: „Защо за пет минути седя три часа?“ И след три часа прозя се той, това–онова. Рекох: „Имате ли още нещо? Хайде сега да излезем на разходка.“ Хубаво опитах търпението си. Та ми цитира от Писанието, та ми проповядва. И аз с всичкото внимание учих философия. Че ако не бях го слушал, как ще ви разправям много работи и как щях да стана философ? Та мъчно е да слуша човек. Имайте търпението да слушате. Дойде някой път, кипнете. Казвате: „Трябва да взема да го изхвърля този човек.“ Пък този човек се въодушевлява. Колкото аз искам да го изхвърля, той се въодушевлява. И той само гледа дали се дразня. Аз гледам сега вътре, отвънка туй, което става, аз го зная, но вътре съм спокоен, казвам: „Не се безпокой, няма нищо.“
Та казвам, същият закон. Някой път и на вас могат да се случат неприятности. Дойде една неприятност, казвам: само 5 минути, а човекът седя три часа и ви занимава с всевъзможни философии. Ще турите всичкото си търпение, няма нищо да изгубите. Или дойде ви някоя болест. Че то е един тенекеджия. Дойде ви някой ревматизъм, болест, коремоболие, то е тенекеджията. Разправя, разправя, ще ви върти и ще го слушате хубаво. Ще ви цитира стихове и след като свърши разговора, ще излезете на разходка с него. И след като излезнахме отвънка, казва: „Много ви благодаря за голямото внимание, което ми дадохте.“ Аз не му направих нито един намек, че каза за пет минути. Но той не знае, той не гледа нито часовник, аз си гледам часовника – три часа. Рекох, донякъде съм научил търпението. А в неговия ум той си мисли, че пет минути ми е говорил, казва – много ви благодаря, че съм му дал внимание. И тогава, като станахме, рекох: „Слушай, аз ви много благодаря, но втори път като дойдете, да не ми повтаряте пак същото. Пак втори път, ако ми говорите, искам, като ми кажете нещо, да не ми повтаряте, но нещо ново, ако ми кажете. Аз не обичам нещата да се повтарят. Може пак да ми говорите.“ Може да направя това упражнение. Оттам насетне той не дойде да ми говори, защото не можа да намери нещо ново. Нищо повече. И ако речете да ми говорите, ще ви кажа, че туй съм го слушал веднъж.
Та ви трябва търпение и трудолюбие, за да станете богати. Трябва ви щедрост и чистота, за да задържите богатството си. Тези неща са необходими, за да може да разберете словото. Божественото слово мъчно може да се разбере. И Христос казва на едно място: „Мъже, докога ще ви търпя.“ Такива противоречия в живота всякога се явяват. И казвам, главното седи в разрешението на ония задачи, които имате. Вие имате задачи, ако не ги разрешите, вие в Царството Божие ще влезете и ще излезнете навънка.
Та ти като станеш търпелив, ти вече имаш едно богатство. Като станеш трудолюбив, ти имаш едно богатство. Като станеш щедър и чист, ти разполагаш с тези богатства. Туй са качества. Тъй повидимому ти казваш търпение. Но търпението е едно богатство. После аз съм привеждал онзи пример за онзи философ,
който е работил върху известни математически задачи двайсет години. На малки листчета си правел своите изчисления и ги държал в кабинета си. Един ден по невнимание оставил стаята си отворена, влиза слугинята и като вижда тези листчета, взима ги едно по едно, събира ги и ги турга в печката. Изгаря ги. Очиства стаята хубаво. И като се върнал той, казва: „Аз влязох в стаята ти и очистих всичко.“ Той я погледнал и казал: „Моля, втори път това да не правиш.“ Двайсет години труд – в печката отиде. Чистила е тя.
Та Господ не иска от нас такава чистота на слугинята. Има много неща у нас, които трябва да останат. Такива листчета, каквито са, да си останат тъй разхвърляни. Нека дойде не слугинята да ги урежда, но да дойде онзи, който ги е писал. Той да си ги нарежда. А слугинята да пита господаря си може ли тя да се оправи с това. Някой път ние, като влезем в себе си, имаме известен морал, събираме всичко това, очистваме го. И досега всичко сме очистили, и нищо не е очистено. Най-хубавите работи, които имате, има работи, които не трябва да ги очиствате, не трябва да горите в себе си. Някой път вие виждате някои работи, които вие не харесвате в себе си.
Запример вас ви е неприятно един човек да ви целуне. Но кой? Който не ви обича. Но един човек, който ви обича, ако ви целуне, как ще ви е приятно. Ако ви целуне слънцето, няма ли да ви е приятно? Ако ви целуне чистият въздух, като ви лъхне, не ви ли е приятно? Ама водата като влезе във вас? Чистата балканска вода. Казва някой от вас: „Мене никой не ме е целувал.“ Ние сме хора, направени само от целувки. За мен човек е направен от единия край само от целувки. Аз го виждам. Дойде един ден една сестра и ми препоръчва друга една сестра, казва: „Много се е научила тази сестра, седяла с ножичките си и реже такива малки парченца, и си прави лапчини.“ Казвам, цяло изкуство е научила.
Та казвам, аз считам, че човек е направен от малки кръпки от такива целувки. Слънцето го целува, въздухът го целува, водата го целува, хлябът го целува, този, онзи, целият е скърпен от целувки. И благодарение че са дошли всичките тия Божии целувки отвсякъде, туй е Божията любов. Не се възмущавайте. А може да се възмущавате от ония целувки, в които няма любов. Но това са много редки целувки. Те са на десет хиляди една целувка може да се случи без любов. И благодарете на това, няма какво да се опасявате. А всички други целувки, които постоянно стават в нас, те са Божествени. И благодарете, че сте направени от целувки. А целувките са израз на Божественото благословение. И човек, като мисли, трябва да вижда колко Господ е внимателен. И ние трябва да го обичаме, да изпълняваме неговата воля.
И Христос казва: „Аз дойдох вкъщи, ти вода за краката ми не даде, целувка ми не даде.“ А тази грешница като го целувала, целувала, прощават й се греховете. Или всеки човек в себе си вътре трябва да мисли право. И трябва да целува право. Целувката трябва да вземете като един процес духовен. Той не е външен процес, той е процес на човешкия дух, той е процес на човешката душа, на човешкия ум, на човешкото сърце.
„Проявеният дух в любовта, проявеният дух в мъдростта, проявеният дух в истината носи всичките блага на живота, на единния. Вечния Бог, извор на всички блага, в когото всичко се обединява.“ (Три пъти)
23 утринно слово 31 март 1935 г., неделя, 5–6.30 часа София – Изгрев