Словото

ДВАМАТА СИНА

ДВАМАТА СИНА

5 ч. с. Изгрев

Учителят носеше книжката: Часът на Любовта. /Съборни беседи 1934г./

/Всички тайно си направихме наряда/

15 гл. от Евангелието на Йоана от 15 ст. до края.

В Начало бе Словото.

Малко размишление. /10 минути/

Аз донесох една книга, да ви прочета нещо от нея. Преди да започнем четенето ще ви кажа един малък анекдот, който се е случил с прочутият учен Нютон. Един ден, когато той бил в кабинета си дълбоко замислен върху закона на теготението, на притегателната сила на Вселената. Изучавал дълбоко да разреши тази проблема, математически. Иде неговата слугиня, носи му едно яйце и тенджера. Имал навик да си вари по едно яйце – това било неговата закуска. Понеже бил много занят, и не искал слугинята да го занимава с яйцето, казал й, да остави тенжерата и яйцето, той сам ще го свари, когато си свърши работата. Тя оставила яйцето до часовника. След два часа идва слугинята, да вземе тенжерата, и вижда този учения седи при огнището, тенжерата там, и вътре ври часовника, а в ръката си държи яйцето. Та наместо яйцето да уври, ври часовника. Та сега, по някой път и вие варите часовника си наместо яйцето. Значи, с този пример искат да покажат, че толкоз било заето съзнанието, че не могъл да направи различие, че часовника се вари, а яйцето седи. Това е един прост анекдот. Казва: Днес яйцето може без варене. Ако този часовник сварим, какво ще излезе от него. Като сварил часовника, влиза слугинята и се чуди, как тъй нейният умен господар, как да не вари яйцето, а вари часовника? От нейно гледище се е захласнал. Някаква причина има. Ако вие съвремените домакини, ви видят някоя хубава копринена риза, че я варите в котела, който не разбира закона, ще се очуди, защо я варите? Какво искате от ризата? Чорба да ви даде, не може. Някакво богатство? Не може. Варите тази риза, за да ви даде нещо. И туй, което изваждате, ще го изхвърлите навън, пък ризата ще изсушите, и след туй ще я турите на себе си. Като ви види някой човек, ще мисли, че си губите времето, но от вашето гледище някой път има смисъл да се вари ризата, наместо яйцето.

Та казвам, слушам сега, казват: Думите на Учителя. Казвам, щом е Учител, той има ученици. Какво е говорил учителя, какъв е предмета, върху, който е говорил? Учителят казва на учениците: голямата вода изтича из големите извори и из малките извори. Голямата вода тече през малките и големите реки. Голямата вода се събира в езерата, събира се в моретата, и океаните. Никога не изтича. Думата „не изтича", в дадения случай е двусмислена. Едното значение е, че започва да тече и не изтича. Пък другото подразбира, че колкото и да разправяш за един предмет, колкото и да тече, не може да изтече тази вода. Продължава Учителят да говори на учениците: „Думите на Свещената Книга", казва Учителят, са свещени, понеже те съдържат велика Истина в себе си, те са велики имено в това, че носят живот. Мнозина искат да станат велики в живота. ТЕ мислят, че всичко се заключава във външното растене, във външното богатство, и знанието във външното величие. В същност, величието на човека се заключава в неговия живот. Това величие иде от най-силния извор, от най- силния източник, от най-голямата сила, които изпълнят Битието! Учени и прости знаят това нещо, и го приемат като побудителна причина, като велик подтик в живота. Този подтик носи различни имена. Някои го наричат Любов, без да знаят какво нещо е Любовта. Любовта ще остане неразбрана за вечни времена. В това седи красотата на живота. И всеки, който се е опитал да обясни, да разбере, да определи по някакъв начин Любовта, той е потъвал в дълбоките й води. Който се е опитвал, да определи Любовта и да я направи позната на хората, той е подобен на човек, който иска да носи Земята на гърба си. Колкото е възможно за човека да носи Земята на гърба си, толкова е възможно, да определи какво нещо е Любовта. Някой казва, че знае, какво нещо е Любовта. Учителят отговаря: Любовта не е никакво нещо. Други казват, че знаят, какво нещо е Мъдростта и Истината. Това, което хората знаят за Любовта, Мъдростта, Истината, са малки хапчета, които те всеки ден опитват.

Всички живи същества, от най-малките до най-големите, имат Някакво понятие за Любовта, но тия понятия корено се различават едни от други. С думи Любовта не се описва, тя се чувствува. Тя донякъде само се съзнава, чувствува, само вътрешно отчасти се мисли за нея. Първият признак, по който човек познава, че е влязъл в областта на Любовта е, че в него настъпва дълбок вътрешен мир, какъвто никога не е изпитвал. Същевремено той изпитва в себе си подем към Великото, към Безкрайното в света. Обаче, ако се спре на това място и започне да мисли, че като влязъл в Любовта, нищо друго не му трябва, в него моментално ще стане обратна реакция. Той едва е влязъл в предверието на Любовта и мисли, че всичко е разбрал. Не. От тази мисъл ще се създадат кисели чувства, които ще го спънат. Тъй щото когато попаднеш в първите лъчи на Слънцето, тоест в зазоряването, радвай се, че то ще изгрее някога. И ти ще видиш не само неговата светлина, но и чудесата, които то върши. За сега има неща скрити от човешките очи. В човешките очи има нещо, което днес е скрито за ангелите, и в ангелските очи има нещо, което е скрито за големите богове. Има неща скрити даже и за най-съвършените същества. Всички трябва да се радват на онова, което е скрито за тях. Кое е скрито? Скритото, това е Любовта.

Мислете сега върху въпроса за щастието. Мнозина мислят, че щастието зависи от многото. Не. Щастието е закон, който еднакво обхваща и големите и малки величини. Има случай, когато човек може да бъде щастлив и при най-малкото, което е придобил. Съвремените хора страдат, когато имат най-много неща. Когато живеят в изобилие. За да бъде човек щастлив, не е нужно да има голям товар на гърба си. Ако носи голям товар на гърба си човек ще охка, ще пъшка, ще страда, ще се безпокои, и в край на краищата, нищо няма да придобие. Срещате хора, които цял живот мислят, тревожат се, но никакви резултати нямат. До никакво заключение не са дошли. Този човек е прахосал времето си. Ние казваме, този човек не мисли добре. Човек трябва да мисли право. Това е възможно само тогава, когато умът му е свободен, т. е. не е обременен. Когато човек скърби, когато човек страда, той е обременен са нещо. В този смисъл, скръбта е граница за преминаване в Любовта. Когато дойде до най-голямата скърб човек е до границата до онази Любов, към която душата се стреми. Щом премине през тази скърб, т. е. щом премине границата душата му навлиза вече в дълбок вътрешен мир, дето Любовта царува. До като не мине тази граница, човек винаги живее в преходното, във временото. Когато някой пита, защо е необходима голямата скръб в живота? Казвам му: Голямата скръб е граница, през която душата трябва да влезе в областта на великото, Незнайното, във вечния живот, в живота на Любовта. Така разбрана скръбта тя осмисля и самия живот. Само по този начин човек ще може да използува ония богатства, които седят скрити в неговия живот.

За да се домогне човек до Любовта трябва да има вътрешна светлина на съзнанието си. Само при тази светлина вие ще можете да видите ония богатства, ония способности, ония дарби и таланти, които са заложени във вас от памти века. Като ги разберете, ще може да ги разработите. Всички се движат натук-натам, лягат, стават като някое малко дете, което само знае да простира ръце към майка си. То мисли, че като простре ръцете си към майка си, всичката сила е в тях. Майката се радва на тия прострени ръчички към към нея. Но ако те цял живот се отправят към майката, най-после и на нея ще дотегне. Като расте детето, тия ръчички ще започнат да правят пакости, а това не може да радва майката. По този начин и хората простират ръцете си към Господа, като че искат да Го хванат. Искат да вземат нещо от Него. Нито малкото дете може да простира цял живот ръце към майка си, нито голямото дете, човек може цял живот да простира ръце към Господа. Друго иска майката от детето си: Тя иска да се пробуди неговия ум неговото сърце, неговата душа и неговия дух. Друго иска Бог от човека: Да се пробуди в него Божественото съзнание. Когато детето се пробуди както майката желае, изразът на лицето, на очите в него е съвсем друг; движенията в него са игриви и съзнателни. Това е силното, това е красивото, което радва човека.

Казва Учителят сега: За какво сте дошли на Земята? Дошли сте да изпълните Волята Божия, да зарадвате Бога, че сте умни и събудени деца, готови да служите. Щом е така, трябва ли да викате, да плачете цял ден за своите нужди и неудобства? Искате да служите на Бога, да Го познавате. По какво ще Го познаете? По какво ще познаете Любовта? Никой не може да познае Любовта, докато не мине през най- големите противоречия и страдания в живота. ТЕ са границата, пред която всеки се изпитва. Доброто и злото, скърбите и противоречията, през които човек може да мине, са представени във вид на каша, която служи за граница. През нея той трябва да мине, за да влезе в Любовта. Който издържи на тия страдания, той ще познае великата Любов, и ще вкуси от нея. Като дойде до някое страдание, до някоя несрета, човек започва да се оплаква: Господи, все на мене ли ще пращаш страдания? Страданията представят накитите, с които младата мома ще се накичи, за да влезе в живота. Някой път неприятно е, докато туриш нещата на място. Женитбата е влизане на човека в живота. Венецът, короната, дрехите на младоженците представят външния живот на човека. Този живот е изложен на постоянни промени. Вътрешния живот обаче е неизменен. Значи, животът на човека има две страни – външна и вътрешна: Външна или материалистична, и вътрешна, или духовна. Тези две страни в живота на човека постоянно се изменят. А с Тях наедно се менят и неговите настроения; ту скърбни, ту радостни. Скръбите и радостите представят външната страна на живота т. е. неговото облекло, неговата външна дреха. И наистина, когато младата мома се готви за живота, тя не може до отиде със скъсаните си дрехи, но предварително трябва да се измие, очисти и облече с нови, чисти дрехи. И най-после, тя се накичва с хубави накити и огърлици. Накитите, това са нейните Добродетели, без които тя не може да влезе в живота.

Много пъти ние казваме: Защо се е накичила? Иска да се хареса, тази мома. По някой път хората искат да се харесат. Че как ще се харесаш, ако не си се облекъл? Искате да ви обичат. Никой момък не обича окъсана мома. Никой не обича болни хора. Лекарите може да ги обичат, понеже лично са заинтерисовани. Лекарят обича болните, но той обича техните пари. Когато правите услуга някому, слушам да казвате: Много го обича. Когато онази майка гледа своето дете, и очаква това дете да я гледа един ден. Мислите ли, че тази Любов е безкористна? Когато един учен учи учениците и мисли, един ден да му платат, мислите ли, че тази Любов е безкористна? Когато един свещеник служи и очаква да му платят, когато проповедникът проповядва, и очаква да му платат, мислите ли, че тази Любов е безкористна? По някой път сами се спъват онези, които вървят по пътя. И когато идете при Бога по същия начин и вие трябва да бъдете накичени с всичките си Добродетели, с всичките дарби и способности, които са вложени във вас.

При бащата се връщат двама синове, единият млад, който има голяма самоувереност, отива в странство изпохарчва всичко, и като закъсал, и като нямал от къде да му гарантират, казва: Я, да се върна при своя баща, все таки, ще излезе нещо от мене. Този младият син изгубил своята самоувереност, вече няма от друго място да вземе. Връща се при баща си, и бащата го посрещнал. Той се зарадвал, че в неговия млад син дошла една нова идея в ума му. Бащата пита: Синко, я да ти видим диплома, какъв е твоя диплом? Какво научи в странството? Знаете ли какво каза онзи син на баща си? Той му е казал: Срещнах най-големите несрети в живота и научих що е смирение, и що безсмислие в живота. Затова се връщам при тебе, не да ти бъда син, но да ти бъда слуга, защото името „син“ не мога да нося. Понеже се завърнал този му син, бащата казва на слугите си: Я заколете хранененото теле! Синът дошъл и много добър, отличен диплом носи със себе си. Заколете телето, да ядем и пием. Другият син и той се връща от нивата. Праща баща му да го викат, той не иска да влезе. Той малко по-дипломат. Бащата казва: Нека дойде и големият син да участвува в угощението. Казва: Не съм разположен, от дълъг път ида, уморен сам. Така говори той на баща си. Какво научи? Казва: Недоволството в живота. Че в този свят няма никаква признателност. И на баща си да служиш, не принася никаква полза. Това научих! Виждам, че в странство бащите не постъпват тъй със синовете си. Баща му казва: Не бой се синко, те ония синове са други, пък аз каквото имам, ще го дам на тебе за да бъдеш ти доволен. Казва бащата: На моя син не са му предали още добър урок. Той не е свършил още. Той е едно дете, което става недоволно. И трябва да му се даде нещо.

Та казвам: Всичко онова, което се чете, всичко което вие мислите в даден случай, необходимо е във всеки един момент в живота да знаете, какво да вършите. Всякога ние се натъкваме на противоречия. Не че сме виновати, но противоречието иде. Ако влезеш в една тъмна стая, че се сблъскаш някъде в някой предмет, ако нямаш светлина, колко и да си внимателен, все ще се сблъснеш с някой предмет. Непременно човек трябва да има светлина, която да образува ония вътрешни отношения между хората. Най-първо на Земята са се образували отношенията между баща и синове, между дъщери и майка, между учители и ученици. Между богомолци и духовници. Навсякъде в света отношенията не са пълни. Запример вие влизате в една гостилница. Гостилничарят ви посреща много учтиво, казва: Заповядайте! Но като се нахраните, той ви показва един надпис: „Днес с пари, утре без пари". Вие преди да сте влезли от вън сте чели по обратен път – от дясно на ляво, по еврейски: „Днес с пари, утре без пари." А вие като влезете вътре четете: „Днес с пари, утре без пари". Сега вие се намирате в едно заблуждение, вие мислехте да влезнете вътре, че утре да плащате, а работата излезе обратното, днес трябва да платите. Тогава, как ще разрешите въпроса? Вие трябва да погледнете надписа от вън от ляво на дясно. Тъй казва гостилничарят. Да влезете в моята гостилница беше без пари, а като излизате – с пари. Тогава гостилничарят казва: Без пари може да влезете в гостилницата, но с пари може да излезете.

Та ви казвам, вие сте влезли в живота без пари, а без пари не може да излезете. Там е всичкото. Що са страданията? Плащане. Ще платиш на гостилничаря. Казва: Аз за какво съм дошъл? За какво си дошъл? Дошъл си да влезеш без пари, а ще излезеш с пари сега. Вие казвате: Защо Господ направи света сега? Питам: От кои синове сте? От младите или от старите синове? Сега младият син се връща без пари. Защото няма какво. А големият син, той иска да излезе навън. По някой път вие не искате да служите на Господа. Господ казва: Щом като искаш, излез из къщи. Казва: Плати! Някой път вие като страдате, искате да излезете от къщи без пари. Не може, вие сте големия син, ще платите. Младият влиза, големият излиза. Малкият без пари, а големият с пари. Щом сте недоволни от живота, големият син сте. А щом сте доволни от живота, разбрали сте, вие сте малкият син. Всеки ден вие питате, какво означава? То сте вие самия човек. Всеки един от вас в един момент е големия син, в друг момент е малкия син. В един момент имате онова съзнание, смирение, кротост, въздържание, всичко туй. А в друг момент във вас се заражда една голяма идея, че вие сте онеправдан, имате някаква сила, че каквото кажете, може да стане. А при това не стават работите.

Мен ми разправяше един баща, голям педагог: На колко ученици можах да дам нещо, да ги възпитам, и хора станаха, пък на своя син нищо не можах да му дам. Не ме слуша. По някой път събужда съзнанието в него, но не ме слуша. Нищо повече. Рекох да повикам чужди учители, да го възпитават. Защото синът казва: Ти няма да ме учиш, ти няма да ме възпитаваш. Тогава вие се намирате в онова противоречие, в което се намерил един мъж. Това се случило в българския живот. Този мъж вижда, че една жена прави голям скандал на мъжа си. Той човек кротък, тя го измъчва. Приказката е тъй, че тя измъчвала мъжа си. Този казва: Аз ако съм на неговото място, ще й дам да разбере! Намерила си е тя мъж, да му вършее житото така. Жената го чула. Той върви по пътя си, тя напуща своя мъж, отишла и се качила на колата му, без негово позволение. Той казва: Кой ти позволи, да се качиш? Че как то е мое право. Че как така? Че аз съм ти жена, какво искаш ти да се отказваш, или имаш някоя друга жена? Тъй не може. И казва, че е негова жена. Качва се на колата. Той си казва: Опасна работа! Какво ще кажа на другата жена като се върна в къщи? Той я гледа чуди се какво да прави. Той забравил, на ум не му е да я бие. Оплита го тя. Ами че скърбта не е ли вашата жена, която се е качила на колата ви? Казвате: Този човек защо страда? Не трябва да страда. Скърбта отгоре минала на вашата кола. Какво ще правите скърбта? Кажете, как се е разправил този българин с тази жена? Казва й: Не ми прави тази бяла, каквото съм спечелил всичко ще ти дам. Казва: Ще ме извиниш, аз казах нещо, но високо мнение имам за тебе. За пръв път срещам една умна жена!

Тогава ще ви преведа друг един пример. В какво е умна тази жена? Един от саксонските маршали, един ден да покаже, колко е силен на своите придворни маршали, излиза с коня си, и влиза в една налбатница, дето подковават конете. Искал да си направи шега с този налбантин. Казва: Имате ли хубави здрави подкови? Дава му той няколко вида, той взима, и едно по едно ги счупва. Казва: Нещо по-здраво ми дайте. Най-после налбатинът намира едно петало много здраво, и подковава коня на маршала. Маршалът като излиза, дава му 5 франка. Налбатинът взима парите, и ги счупва. Казва: Дайте ми нещо, което не се чупи. Като бърка изважда един наполеон и му го дава. Казва: Вярвам, че тава няма да се счупи. Казва: Да, туй хваща. Маршалът казва: Аз съм умен, но и този е умен като мене.

Та казвам, когато проявявате своята сила някъде като маршала, като дойде да заплащате за подковата, той няма да се задоволи с 5 лева, той ще огъне парите, и ще каже: Не струват тия пари. Често там е всичката мъчнотия. Тогава по същия начин и в живота ние искаме да покажем, че нещата не са създадени здрави. Ние сме недоволни от туй, от онуй, огъваме нещата. Ама Господ го огъне и казва: Дайте нещо по- здраво! Казваш: Как този грешният свят Господ да не го оправи? Че Той трябва да даде разумен живот на хората тъй да не постъпват. Най-богатите критикувате Го. Господ ще ви накара да се ожените, ще ви даде 4 – 5 сина, дъщери и ще ви каже: Ха сега турете Царството Божие, възпитавайте ги! Всичките тия синове и дъщери започват да вършеят по всичките правила. Господ казва: Аз искам да се науча от вас, да турите ред и порядък? Как ще турите?

Сега съм слушал често да казвате: Защо този Учител не тури ред и порядък? Аз ви казвам: Защо вие не турите ред и порядък в себе си? До сега съм гледал, и никога не съм дал едно угощение, на което в края на краищата да не е станал скандал. До сега нямам нито едно изключение. Колкото години съм бил на Земята, нито на едно угощение дето съм бил, не е станало да няма един скандал. Скандалът произтича от нашите погрешки. Де е причината? Ако ти вземеш една хубава каруца, и я претовариш, тя ще се счупи и скандалът ще стане. Ако вземеш една стомна пълна с вода, и я туриш на земята, тя ще се счупи и скандалът ще стане. Ако имам един инструмент, той ще се развали, и скандалът ще стане. Не е в направянето на нещата, но в пазенето на нещата. Много неща трябва да пазите. Да пазиш нещата, не от страх. Страхът не е едно чувство на мисълта, страхът е нещо, което безпокои. То е един остен. Страхът е на място, но той се дължи на едно нисше състояние. Някога страхът е бил потребен, но в един разумен свят страхът е нещо старо, което показва, едно време как са живели хората. Насилието е било потребно някога, но в един разумен свят насилието не е потребно. Насилието било потребно при образуването на гвоздеите, с чук. При изливането на стоманата, при чукането на камъните. Но влизаме в един разумен свят, който е уреден, каква нужда има от нашите стари чукове, с Тях да чукаме камъните? Оръжието е потребно на бойното поле. Но каква нужда има от него, като отидем на църква да се молим на Бога. Често съм виждал стражари, войници влизат с оръжие в църква. Че то не е на място. Вие когато идвате в училището, гледам много ученици са опасали ножове, идат да учат в училището. Защо носите оръжие? За зор заман. Аз не съм намерил нито един, който да не е въоръжен. Казвате, че без оръжие ходите. До сега не съм срещнал някой, който не въоръжен. На мнозина съм казвал, защо носиш това оръжие? Казва: Опасност има в света. Казвам: Дайте оръжието, мен ми трябва. Казва, от де да зная, че това оръжие ще го употребиш срещу мене? Има много примери дадени. Когато някой се е разкаял, оставил оръжието си, но знаете ли на какво мяза нашето разкаяние? То мяза на следния пример. Отива в древността един ученик, и подарява един златен часовник на своя учител. И тръгнали да ходят двамата. Той по един изкустен начин бръкнал, извадил часовника от джоба на учителя си, и го турил в своя джоб. Учителят не могъл да забележи това. Често и ние онова, което даваме на Бога, ние си го вземаме назад. Там е голямата погрешка. Онова, което ти си дал на Бога, никога назад да не го вземаш. И онова, което Бог ни го е дал, Той никога назад не го взема. Каквото ни е дал Бог по Неговия закон, назад не го взема. Дали хората съзнават или не, дали добре живеят, животът, който излязъл от Бога, той остава у хората. Другояче не може да стане. Казвам, в този случай онези противоречия, през които сте минали, и които сега минавате, как ще ги разрешите. Вие по някой път искате да знаете, как ще се оправи живота? То е най-лесната работа, да се оправи живота. Минавам през едно място и гледам двама души се карат. Приближавам се, и казвам, моля ви се, искам да се запозная с вас. Много ми е приятно. Виждам и двамата добри хора сте, много усърдно си говорите. Говорите си на разбран език. Като ви слушах, мен ми стана приятно да поговоря с тия хора, които по братски си говорят. Какъв е предметът? Казват: Човешка работа. Дал съм му пари на заем, стана две, три години, не ми дава парите. Любовно му казвам че и мене ми трябват парите, да ми ги върне. Той се влюбил в парите, не ми ги връща. Казва му: Аз ти дадох парите да ти помогна, не да се влюбиш в тях. Тогава му казвам: Хубаво, ти нали си му услужил. Щом ти имаш нужда от пари, аз ще ти услужа. И един ден на мен като ми потрябват парите, защото един ден може и на мен да ми потрябват парите, не зная, тогава ще мина да си взема парите. Кога? Не зная, кога. Един ден аз ще мина, та като мина, не мога да ти определя времето, може да е след един месец, след два, може да е след година, 2, 3, 4, 5, но няма да се мине повече от 10 години парите ми ще ми ги дадеш.

Казвам: Каквото Господ ти е дал, ще мине един ден, и ще си ги поиска това, което ни е дал. Има неща, които Той ги дава и не ги иска, но има неща, които на заем ги дава. И след 10 години, той ще мине, няма да се мине и по същия начин ще иска да ги върнете. Тази е притчата: Онзи, който е дал талантите, иска сметка. Не, че Господ иска за себе си. Онзи, който имал 5 таланта спечелил още 5. Дава му ги. Онзи, който имал 2, спечелил още 2. И на него ги подарил. А онзи, който имал един талант, заровил го в земята. Тогава казва: Вземете този талант от него, турете го в затвора. А таланта дайте на този, който има най-много. Има една опасност сега в единият талант. Само едно изключение има: Онзи, който има един талант, ще намери затвора. Пазете се от единия талант. Никога никъде не отивайте с един талант. Всякога да носите два таланта. Щом имаш два таланта, ще имаш още два. Щом имаш само един талант, ще намериш затвора. Давам ви едно правило: Никога не вземайте един талант, когато Господ ви дава, кажете: Не, един талант не ми давай, ако ми дадеш два, взимам ги. Да не мязате на Настрадин ходжа, казва той веднъж: Ако ми дадат 99 турски лири, не ги взимам. Да ми дадат сто! Една да липсва не взимам. Минавал един турски богаташ, който го чул, и искал да направи опит. Турил 99 лири, които Настрадин ходжа, щом ги видял, ги взел и ги турил в джоба си. Казват му: Нали ти казваше, че ако са 99 ти няма да ги вземеш? Той трябва да седи на думата! Последната лира, която взима, тя е опасната. И този закон е верен за всички ви. Пресищането винаги иде от едното. 99 си взел и още един наполеон като вземеш вайкане става. Та казвам, никога не вземайте последният наполеон. И 99-те и те не ви трябват. Започнете, ако може да ви даде някой, вземете 2 или 5-те ви са достатъчно за сега в живота. Щастливи числа са 2 и 5. Всички други числа са опасни. Виждаме, че човек има 2 очи, две уши, две дупки на носа, устата има две гърла, едното отива в стомаха другото в белите дробове. Две ръце, два крака, две вежди. Човек има една глава, но мозъкът е раздвоен на две части, лява и дясна. Има един дроб, но дробът е разделен на две. И стомахът е разделен. Навсякъде имаме две. И казвам, щастливите числа за вас са две. Аз не съм за едно око, не съм и за едно ухо, не съм и за една уста. Ако имаш, да имаш две усти, с едната да ядеш, и с другата да говориш. И съжалявам, че имате една уста, с която ядете и говорите. Аз не обичам с една уста. Да имате специални уста за ядене и специална за говорене. Като говори човек, след като яде, поне дръжте едно правило: Измийте си добре устата и зъбите и тогава говорете. Никога щом си ял и не си мил устата не говори, мълчи! Като те види някой, и ти заговори, махни му с уста, иди измий се и тогава започни да говориш. Казвам, те са основни правила. Това е алхимия в живота. Алхимия е значи, да можеш в даден случай да превръщаш, да направиш един предмет в даден случай да ти служи. Онези майстори, които искат слабото желязо да калят, турят го в огъня, нажежат го, после го турат във водата, пак го нажежат в огъня, тъй правят, за да го калят. Щом искаш да закалиш, от горещо в студено. Щом искаш да омекчиш, от студено в топлото. Някой казва: Много съм корав човек. От студено в топлото. Казва много мек човек съм. От топлото в студеното. Ако искате да бъдете твърди, от топлото в студеното. Щом си свършите работата, искате меки да бъдете, от студеното в топлото, и меки ще станете. Едновременно бъдете и силни и слаби, и твърди и меки, и умни и глупави; и сиромаси и богати бъдете. Когато отивате при разбойници, идете сиромаси. Когато отивате при някой цар, идете богати. Царят не иска болни хора, царят иска юнаци, на бойното поле, войници да се бият заради него. А болницата иска болни хора.

Отче наш.

6. 20 ч. с.

На поляната играхме упражненията.

19-то Неделно Утринно Слово, държано на 11. 04. 1937 г.

Категории