Двата метода на проповядване

І. Работа в света.

Ко­га­то ра­бо­тим в све­та, тряб­ва да из­бе­рем та­къв начин, който е достъпен – в това седи всичката тайна. Ще упот­ре­биш един на­чин, вто­ри, тре­ти, сам ще из­би­раш дог­де­то ста­не въз­мож­но да пре­да­деш ед­на ис­ти­на. Мето­ди­те тряб­ва да се из­ме­нят все­ки ден та­ка, как­то учи­те­лят из­ме­ня мето­ди­те вся­ка го­ди­на. То­зи, кой­то пи­та ка­къв ме­тод тряб­ва да упот­ре­бя­ва при ра­бо­та в све­та, дълбоко се ма­ми, ако мис­ли, че се при­ла­га един и същ ме­тод вед­нъж зави­на­ги. За ду­хов­но­то го­во­ре­те са­мо с оне­зи, ко­и­то ви разби­рат, а с дру­и­те во­де­те обик­но­вен раз­го­вор.

Все­ки ден чо­век тряб­ва да има ед­но мал­ко при­ло­же­ние, а не да ча­ка пър­во да се уре­ди и чак то­га­ва да за­поч­не ра­бо­та за Бо­га. Ня­кой човек схва­ща погреш­но не­ща­та и каз­ва, че ка­то зас­та­рее, то­га­ва ще ра­бо­ти за Бога, но как, ко­га­то то­га­ва не ще бъ­де спо­со­бен. Да ра­бо­ти до­ка­то не е уредил сво­и­те работи, уре­ди ли ги, ня­ма да мо­же да ра­бо­ти. Чо­век тряб­ва да сее све­ще­но­то се­ме нав­ся­къ­де, къ­де­то иде да ос­та­ви сле­да. Без­с­пир­но тряб­ва да се сее, а на мно­го хо­ра кар­ма­та не им поз­во­ля­ва да ра­бо­тят за Бога – гри­жат се за ни­ви, къщи, имо­ти, за служ­би, же­на, дъ­ще­ри и си­но­ве и пр.

Тряб­ва да се ра­бо­ти ра­зум­но в све­та, да се пред­с­та­ви на хо­ра­та това, което е достъпно за техните умове и сърца. Ня­кои ис­кат да въз­п­ри­е­мат Ис­ти­на­та по научен начин и по то­зи на­чин ще им се пред­с­та­ви; на все­ки­го ще се пред­с­та­ви Ис­ти­на­та по та­къв на­чин, по кой­то му е най-дос­тъ­пен.

Тряб­ва да се изработят методи за пре­да­ва­не на ед­на Ис­ти­на на све­та. Когато чо­век вър­ши да­де­на ра­бо­та, тряб­ва да я осмисли предварително и чак тогава я върши!

ІІ. Методът на теменужката.

Как тряб­ва да се ра­бо­ти за Бо­га? Трябва да се работи по пътя на най-малкото съпротивление. Ед­но цве­те си стои на мяс­то­то, но ка­то дой­де вятър и го раз­лю­лее, то пръс­ка сво­и­те се­мен­ца нав­ся­къ­де. Зна­чи и ние ка­то цве­тя­та можем да сто­им на оп­ре­де­ле­но­то нам мяс­то и да пръс­ка­ме семенца­та навсякъде. Се­мен­ца­та са мис­ли­те. А мал­ки­те дър­ве­та, ако не се по­ли­ват, изсъхват, т.е. тряб­ва да се по­се­ща­ват те­зи, с ко­и­то се пра­ви връзка.

ІІІ. Методът на събуждането.

1. Обръщане на души към Бога.

Важен е методът на събуждане на душите.

Да се съ­бу­дят и да ста­нат ра­бот­ни­ци за Де­ло­то Бо­жие, ко­и­то са го­то­ви ще се по­жер­т­ват за ус­пе­ха на де­ло­то. То­ва не е не­що, ко­е­то из­вед­нъж става. То е ка­то цвят, кой­то се раз­цъф­тя­ва пос­те­пен­но и ка­то плод, кой­то вър­з­ва и уз­ря­ва пос­те­пен­но. Днес – мал­ко, ут­ре – мал­ко, но ако се пре­да­де на­вед­нъж цял урок, ня­ма да се раз­бе­ре; мал­ко по мал­ко да се нав­ли­за в мате­ри­я­та.

Ще дой­де вре­ме, ко­га­то на­ши­те хора сме­ло ще из­ля­зат да ра­бо­тят – те всички ча­кат. Чо­век го е страх, до­ка­то е сух, но ка­то се на­мок­ри, не се бои. Отсе­га на­та­тък ще ста­нем по-нападателни, по-аг­ре­сив­ни. Дос­та ра­бо­тех­ме вътре и се­га ще се мъ­чим да ра­бо­тим в ши­ро­кия свят, да направим нашите идеи достъпни на света. Доб­ри­те хора, ка­то се събудят, оти­ват да ра­бо­тят между дру­ги­те, за да ги прос­ве­тят, за­що­то зн­аят, че ако сто­ят нас­т­ра­на, сами ще пос­т­ра­дат.

Най-ве­ли­ка­та ра­бо­та всред ма­си­те е про­буж­да­не­то на ду­ши­те, тяхно­то спечел­ва­не за Бо­га. Ко­га­то един чо­век ис­ка да ра­бо­ти за Бо­га, той всич­ко мо­же да нап­ра­ви с всич­ко­то си сми­ре­ние, без ни­как­во тщес­ла­вие. То­ва пра­ви­ло да пос­та­вим в ума си: не да прив­ле­чем чо­ве­ка да дой­де при нас, а да го пра­тим при Гос­по­да и Той да го при­об­щи към нас. Чак то­га­ва ще му по­ка­жем духовната пъ­те­ка, та­ка пак ще го пра­тим към Гос­по­да, ка­то го пре­дуп­ре­дим откъ­де да вър­ви и как да слу­жи на Гос­по­да

С вът­реш­но усър­дие чо­век тряб­ва да се стре­ми да слу­жи на Бо­га. Казано е: „Кой­то об­ръ­ща ду­ши към Бо­га, той пе­че­ли”. Не са­мо да се по­сее, но си­ла­та стои в то­ва – по­ся­то­то да из­рас­те. Обърнат към Бога е онзи, който не само вече почва да вярва в Бога, но и се захваща за духовна работа – и той почва да обръща души към Бога. Ко­га­то чо­век го­во­ри на ня­ко­го за Бо­га, той има ве­че кон­такт с Ду­ха, са­мо че да съз­на­ва то­ва. Ние ис­ка­ме да обър­нем хората към Бога, но не сме ние, ко­и­то ще ги обър­нем. Ние тряб­ва са­мо да подкрепим човека – „Ста­ни, брат­ко!” и да си от­ми­нем. При се­гаш­ни­те ус­ло­вия пър­во­то не­що е да бъ­де­те доб­ри, ум­ни и сме­ли.

Не да съ­бу­дим и да обър­нем всич­ки хо­ра – то­ва е ра­бо­та на бъ­де­ще­то, а сега да обър­нем те­зи, ко­и­то са го­то­ви. За­що­то има хо­ра, ко­и­то се нажежават, но пос­ле из­гас­ват, а нам ни тряб­ват хо­ра, ко­и­то го­рят и не изгарят. Не е в количес­т­во­то, но в ка­чес­т­во­то на хо­ра­та, ко­и­то ще се обърнат към Бо­га. Обръща­не­то на ед­на ду­ша към Бо­га е мно­го не­що. Все­ки чо­век в жи­во­та си тряб­ва да за­ве­де при Бо­га по­не 30 но­ви ду­ши.

Мно­го тряб­ва да се ра­бо­ти, за да се раз­п­ръс­нат заб­луж­де­ни­я­та на хо­ра­та и ко­га­то се про­бу­дят ду­ши­те им, тряб­ва навреме да им се даде необходимата храна. Ка­то се съ­бу­дят, тра­пе­за­та да бъ­де при­гот­ве­на, за да ядат. Има много готови души. И спе­ци­ал­но за те­зи, ко­и­то се­га се про­буж­дат, тряб­ва да се напра­ви не­що ка­то бук­вар, ръ­ко­вод­с­т­во с под­хо­дя­щи школ­ни бе­се­ди, ко­и­то пос­те­пен­но да ги въ­ве­дат в окул­т­но­то поз­на­ние, а то­ва ще им да­де вът­реш­но раз­ши­ре­ние и сво­бо­да.

В Но­во­то уче­ние ня­ма вре­ме за спор. Ка­то на­ме­риш го­то­ва ду­ша, ще кажеш „Тръг­ни!” и без да убеж­да­ваш, кой­то е го­тов, ще раз­бе­ре всич­ко и за пре­раж­да­не, и за ве­ге­ти­ри­ан­с­т­во, и за всич­ко ос­та­на­ло. А ка­то не е готов, не ис­ка, то­га­ва не спо­ри, но ще му ка­жеш: „Ка­рай как­то си зна­еш и то е ху­ба­во”. Ще ра­бо­ти­те вър­ху те­зи, ко­и­то са пред пра­га на съ­буж­да­не­то, а дру­ги­те остават за след­ва­ща­та епо­ха.

Бог, ка­то из­п­ра­ща ня­ко­го на ра­бо­та, не го из­п­ра­ща при бо­га­ти­те, а при бедни­те. Ко­га­то Кор­те­за оби­ка­ля­ше Бъл­га­рия, пра­ща­ха я при ня­коя бед­на жена. Та се­га вие не оти­ва­те там, къ­де­то ви из­п­ра­ща Гос­под, а – там, където не ви е из­п­ра­тил.

Все­ки чо­век, кой­то оти­ва да го­во­ри, тряб­ва да да­де не­що на хо­ра­та. Той тряб­ва да е из­п­ра­тен ка­то пос­ла­ник и все­ки, на ко­го­то ще про­по­вяд­ва, тряб­ва да има вът­реш­на не­об­хо­ди­мост, не е нуж­но всич­ки хо­ра да се обърнат. Чо­век тряб­ва да ра­бо­ти в све­та за Бо­га с пъл­но съз­на­ние, с вя­ра и да оста­ви на Невиди­мия свят и на Бо­га за край­ни­те ре­зул­та­ти. На­ли се каз­ва: „Сло­во­то ня­ма да се вър­не, без да при­не­се своя плод”. В све­та ние сме тези, ко­и­то Бог предузна, пре­доп­ре­де­ли и приз­ва. Ви­диш ли един приз­ван, ще му ка­жеш: „Ти си приз­ван, ела”.

Чо­век тряб­ва да бъ­де ка­то пче­ли­те. Пче­ла­та знае къ­де се на­ми­рат цъфналите цве­тя, усе­ща ми­риз­ма­та им. Още ка­то из­ле­зе от ко­ше­ра е ориентира­на. И чо­век, ка­то се пос­ве­ти да ра­бо­ти за Бо­га, да чув­с­т­ва къ­де се намират те­зи ду­ши, при ко­и­то тряб­ва да оти­де. Най-нап­ред по­мо­ли се за този, при ко­го­то оти­ваш. Изу­ча­вай­те Ста­рия и Но­вия За­вет, опит­ност­та на апостолите, как са ра­бо­ти­ли то­га­ва и виж­те как ще ра­бо­ти­те вие днес. Например, днес на един уче­ник от гим­на­зи­я­та ка­то му го­во­риш, той сам ще се подбуди да ра­бо­ти меж­ду сво­и­те дру­га­ри.

Важ­на ра­бо­та е да се пе­че­лят ду­ши за Бо­га.

2. Опасности, които крие методът.

а) В ду­хов­ния жи­вот има ед­на сво­е­об­раз­ност, нап­ри­мер, един чо­век проповяд­ва на друг, но при обър­ща­не­то към Бо­га, той вла­га по­ве­че от елемента на ам­би­ци­я­та и на лич­на­та зас­лу­га, нав­ли­за в та­зи де­ли­кат­на рабо­та с тщес­ла­вие и то­га­ва у то­зи, кой­то е обър­нат, се про­я­вя­ват съ­щи­те чер­ти и след вре­ме зап­ри­лич­ва на бла­го­де­те­ля си.

б) Ду­хов­ни­ят жи­вот е ед­но бо­гат­с­т­во, но той трябва да се проповядва с голямо умение. Ако вло­жиш ду­хов­ния жи­вот в един чо­век, кой­то е негативен, ще го раз­в­ра­тиш, за­що­то той ня­ма да мо­же да го упот­ре­би.

в) Ка­то ра­бо­тиш меж­ду хо­ра­та, да­вай, но за да не оси­ро­ма­ше­еш, мис­ли за Бо­га, хра­ни свет­ли мис­ли и дъл­бо­ко раз­миш­ля­вай, та­ка от­но­во ще за­бо­га­те­еш. Пре­пъл­ниш ли се с бо­гат­с­т­во, пак да­вай. Та­ка пра­ве­те вся­ко­га – човек тряб­ва да има, за да раз­да­де.

г) Ако ня­кой ти ка­же, че си се заб­лу­дил, ня­ма ни­що, той виж­да се­бе си. Друг ня­кой ис­ка да пов­диг­не хо­ра­та, а пък се­бе си не е пов­диг­нал и за­то­ва няма ус­пех. Та­ка не мо­же, тряб­ва да пов­диг­неш най-пър­во се­бе си, ина­че се до­пус­кат греш­ки, ня­ма ре­зул­тат, оп­ли­тат се и стра­дат от то­ва, стра­дат и те­зи, на ко­и­то по­ма­га.

3. Практически правила.

А. Без догматизъм.

а) Освободете се от догматизма. Трябва да се намерят връзки и допирни точки със сродните течения – да се на­ме­рят об­щи идеи и об­щи прин­ци­пи с тях.

б) Ка­то об­ръ­щаш един чо­век към Бо­га, недей го прави привърженик на една или друга църква или общество, а само посади семенце в душата му и се отдръпни, пос­ле се вър­ни вто­ри път, за да го по­ле­еш и си за­ми­ни. Чо­век тряб­ва да бъ­де съ­об­ра­зи­те­лен, да говори на хората това, което могат да разберат по-доб­ре. И той ще го­во­ри не­що ре­ално, не към коя страна да се зас­та­не, а да се въз­п­ри­е­мат но­ви­те идеи. Ня­кои са ра­бо­ти­ли пре­ди теб върху ду­ши­те, вър­ху кои­то ти се­га ра­бо­тиш, и са ги под­гот­ви­ли. Те не могат да им пре­да­дат то­ва зна­ние, ко­е­то ти мо­жеш да им да­деш, но и ти не мо­жеш да им пре­да­деш, ако не са ги учи­ли от­вът­ре. Да ня­ма ни­как­во ко­ле­ба­ние. Оне­зи, ко­и­то са оп­ре­де­ле­ни, ще дой­дат. Ще оти­де­те да ра­бо­ти­те там, къ­де­то вла­га­та и топ­ли­на­та са работили пре­ди вас, зна­чи Бог тряб­ва да е под­гот­вил ус­ло­ви­я­та, а вие ще отиде­те са­мо, за да до­вър­ши­те за­поч­на­та­та ра­бо­та. При из­на­ся­не­то на сказ­ки е ху­ба­во да има ди­а­лог, но и да се да­де ма­те­ри­ал за са­мос­то­я­тел­на ра­бо­та, та­ка чо­век ще осъз­нае, че се ин­те­ре­су­ва­те лич­но от не­го и по-ус­пеш­но ще ви­ди специ­фич­но­то, ко­е­то се от­на­ся за не­го.

в) Във вес­т­ни­кар­с­ки­те ста­тии, при ко­и­то об­щес­т­во­то се за­поз­на­ва с наши­те идеи, да се избягва всякакъв догматизъм. Ми­съл­та да бъ­де свободна и изложени­е­то да бъ­де без­пог­реш­но и яс­но, да не се съз­да­ва впечат­ле­ние, че се за­щи­ща­ва то­ва или оно­ва. Да се из­пол­з­ват по-ме­ки думи, в кряс­ка­не­то не се­ди си­ла­та. И то­зи, кой­то пи­ше ста­ти­я­та, да не изглеж­да ка­то дъл­бо­ко заинтересован и прис­т­рас­тен, но – ка­то един зрител. Тряб­ва да се избягва морализаторския тон, а да се изтъкнат принципите и методите на Природата. Ос­вен то­ва в те­зи ста­тии не тряб­ва да се съ­об­ща­ват мно­го дъл­бо­ки не­ща, тъй ка­то чита­те­лят не е под­гот­вен, ще мах­не с ръ­ка и ще ка­же, че то­ва не е на­уч­но.

Б. Разпространяване на Словото.

Образувайте подвижни библиотеки. Съз­дай­те ги нав­ся­къ­де, за­ед­но и все­ки по­от­дел­но. Ед­но се­ме ще пад­не в тръ­ни, дру­го – на пъ­тя, тре­то – на ка­мък, а чет­вър­то – на доб­ра поч­ва. Тряб­ва ед­на мълчалива работа за разпрос­т­ра­не­ние на бе­се­ди­те. Мо­же да се про­по­вяд­ва, мо­же да се ра­бо­ти, но ако от­го­ре не дойдат Съ­щес­т­ва­та да по­ма­гат, не би вър­вя­ла ра­бо­та­та.

Ако се за­е­ма, за един ден мо­га да раз­п­рос­т­ра­ня мно­го кни­ги. Ще изтъквам, че ако се про­че­те та­зи кни­га, в жи­во­та им ще пот­ръг­не, бол­ни­ят в до­ма им ще оз­д­ра­вее. И ще за­я­вя: „И ако не ви пот­ръг­не, вър­не­те кни­га­та на­зад, а ние ще ви вър­нем па­ри­те”. А пък вие си каз­ва­те: „Кой ще хо­ди се­га?” и се тюх­ка­те, че не се раз­п­рос­т­ра­ня­ват кни­ги­те. Оти­де­те ли при ня­кой човек, ще му препоръчате то­ва от­лич­но мля­ко, от ко­е­то все още не е пил. Той не мо­же да жи­вее доб­ре с же­на си или де­ца­та му не са пос­луш­ни, ще го бут­не­те на болното му мяс­то и ще му ка­же­те, че ка­то про­че­те та­зи книга, ще бъ­де щастлив. Вие мис­ле­те, че та­ка ще го под­ве­де­те, не, от та­зи кни­га той ще се нау­чи как да жи­вее. Те­зи кни­ги съ­дър­жат мъд­рост­та на жи­во­та и тряб­ва все­ки сам да нап­ра­ви опит.

В. Работа с начинаещите.

Ко­га­то вяр­ваш в Бо­га, по­не­же се на­ми­раш в де­ня на своя жи­вот, ти виж­даш слън­це­то, но то­зи, кой­то не вяр­ва в Бо­га, той е в нощ­та на своя жи­вот и спи спо­кой­но, но щом слън­це­то из­г­рее и за не­го, то ще го ви­ди и той. В съб­ра­ни­я­та на Брат­с­т­во­то да не се при­е­мат хо­ра­та при­бър­за­но, оставе­те ги да се учат отвън, в све­та.

По­пи­тат ли как­во е ва­ше­то ве­рую, ще ка­же­те, че вяр­ва­те точ­но в то­ва, в кое­то те вяр­ват и че те вяр­ват точ­но в то­ва, в ко­е­то и вие вяр­ва­те. Те­ма­та „В как­во ние вяр­ва­ме” тряб­ва да я из­не­сем в ед­на бро­шур­ка, в един катехизис. Ще си приз­на­е­те, че сте най-бо­га­ти­те хо­ра в све­та, без да но­си­те не­що и че то­ва, ко­е­то мо­гат да ти го взе­мат, то не е чак тол­ко­ва необходимо.

Г. Ядката на българския народ.

Всички, които съставляват ядката на българския народ, трябва да се привлекат. Не са мно­го, но та­зи яд­ка е съ­щи­на­та на на­ро­да и тя мо­же да образу­ва всич­ко ос­та­на­ло. Тряб­ва да се съз­да­дат и гру­пи: по два­ма, по три­ма да се съ­би­рат в име­то на да­де­на идея, но да има то­чен ме­тод в ра­бо­та­та им. В тайно да се съберат, за да четат, не тол­ко­ва да се мо­лят, пос­ле мо­лит­ва­та са­ма ще дой­де. Не­ка пър­во да се съз­да­де пра­ва­та ми­съл в чо­веш­ко­то съз­на­ние, да се съ­бу­ди то­зи ум, за да се поч­не ин­тен­зив­но и сво­бод­но да се мис­ли и чак след то­ва ще да пос­лед­ва ис­тин­с­ка мо­лит­ва. Та­ки­ва гру­пи мо­гат да се об­ра­зу­ват нав­ся­къ­де и да има връз­ка по­меж­ду им, мно­зи­на мо­гат да взе­мат учас­тие, чрез кореспонденция.

Д. Как и какво да говорим на хората.

Спо­ред да­де­ния слу­чай ще ви се да­дат и те­ми­те. Но когато говорите пред интелигенцията, ще изтъквате повече научната страна, а когато сте между народа, вземете примери от Природата, която ги заобикаля. А когато се намери­те в ед­на сре­да, ко­я­то не ви об­ръ­ща вни­ма­ние, напри­мер, меж­ду хо­ра, ко­и­то пу­шат и пи­ят, сед­ни меж­ду тях и си мъл­чи, но вът­реш­но пей­те ня­кои от ду­хов­ни­те пес­ни и ще ви­ди­те, че те пос­те­пен­но ще млък­нат, ще се обър­нат един след друг към вас и ще ис­кат да им говори­те. Ва­ша­та мъл­ча­ли­ва пе­сен им е по­дейс­т­ва­ла и е на­со­чи­ла ця­ло­то им съзнание към идей­но­то. Поч­не­те да прави­те опи­ти с то­ва. Аз съм пра­вил ред опи­ти. Изоб­що, на се­ля­ни­те ще се говори повече с примери, без да се морализират. Сим­во­лич­ни­ят език е кра­сив език и да­ва ра­бо­та на ми­съл­та, ако се даде направо готов принцип, слушателят няма желание да го прилага. Не давай­те го­то­во зна­ние, а ви­на­ги го­во­ре­те с прит­чи и със сим­во­ли. Ка­же­те не­що, заинтригувайте и сет­не из­тък­не­те Божест­ве­но­то, та­ка слушате­лят ще се за­па­ли, до­ри ще иде да па­ли и дру­ги.

Да ка­жем, че го­во­ри­те на хо­ра­та, но мис­ли­те, че не са ви раз­б­ра­ли, тога­ва пак опи­тай­те, но с но­ви сред­с­т­ва. Ще се учи­те дог­де­то всич­ки хо­ра поч­нат да ви слу­шат, но ни­ко­га не би­ва да пре­диз­вик­ва­те с реч­та си – да се го­во­ри не е лес­на ра­бо­та.

Хо­ра­та имат нуж­да, ко­га­то се го­во­ри с тях, да се засегне болното им място. Ви­на­ги има ня­кой по­вод, по кой­то да по­го­во­ри­те с тях. Ще за­поч­не­те постепен­но и ще им го­во­ри­те ра­зум­но, ка­то се пос­та­ви­те на тях­но мяс­то. Ако чо­век ра­бо­ти за Бо­га, той се бла­гос­ла­вя. Ко­га­то се пъ­ту­ва из стра­на­та с духовна цел, тряб­ва да се да­ват съ­ве­ти и да се ле­ку­ват бол­ни­те. Бъл­га­ри­те много се ин­те­ре­су­ват от окул­т­ни на­у­ки, те са мно­го лю­боз­на­тел­ни. Раз­го­ва­рях с тях, пра­вех им фре­но­ло­гич­ни из­с­лед­ва­ния и чак след то­ва поч­вах да им говоря за Но­во­то уче­ние. Ко­га­то дър­жах сказ­ка в Ай­тос, це­ли­ят са­лон бе пълен, а из­вън не­го има­ше още по­ве­че хо­ра. За­поч­нах с оно­ва, с ко­е­то се занима­ва ау­ди­то­ри­я­та и вър­вях към то­ва, ко­е­то най-мал­ко раз­би­ра. А и все­ки се ин­те­ре­су­ва от то­ва, за ко­е­то мал­ко е слу­шал, и ча­ка, за да види как­во ще се ка­же.