Деян Пенчев – Философията в учението на Петър Дънов

Д-р Деян Пенчев – български философ

Увод

Философията има отношение към мъдростта. Без философия не може да се говори нито за обхода, нито за морал. Без философия човек живее само за себе си, за своята личност.

                        Петър Дънов

Като културно явление философията се е обособявала по различни начини в историята. В началото е била достояние само на малцина, след това са се образували различни школи и направления, а накрая влиза и в университетите като специализирана научна дисциплина. Самият ѝ път на развитие сякаш е създал два смисъла на разбирането за това какво точно представлява тя и каква е фигурата на философа. Тях можем да разгледаме в тесен и в широк смисъл. В първия философът е човек, който цял живот се занимава само с философската наука, завършил я е като свое образование и работи в някой университет или институт – такива са например Имануел Кант, Георг Хегел, Фридрих Шелинг и др., такива са и всички съвременни философи. В по-широкия смисъл на понятието философията не е само научно-академична дисциплина – тя притежава статут на житейска, екзистенциална форма на познание, която не се влияе от конюнктурни, нормативни или субективни ограничения, наложени от човешката конвенционалност. Тук философът не е кабинетно лице, а деен участник в жизнената тъкан на реалността – той може да бъде социален реформатор, революционер, религиозен деец, учен или пък странстващ мъдрец. За мнозина това сякаш е по-автентичната форма на философа, позната още от древността. Подобни примери са Питагор, Сократ, Диоген, Сенека, също Блез Паскал, Франсоа Волтер и др. Такива личности могат и да не оставят писмени текстове след себе си, но с живота, постъпките и словото си продължават да съществуват и да бъдат помнени. Някои консервативни изследователи още спорят дали мислители като Марк Аврелий, Гьоте, Новалис, Толстой и Емерсън могат да се нарекат философи, но в този по-широк смисъл те са такива.

Петър Дънов (1864-1944) е един от българските примери за втория, по-широк смисъл на понятието философ. Той няма философско образование – завършил е теология в Бостънския университет, САЩ (1893), но независимо от това е автор на философски съчинения: книгата „Науката и възпитанието“ от 1896 г., сборникът „В царството на живата природа“, състоящ се от десет статии, публикувани в сп. „Всемирна летопис“ (1919-1925), както и някои малки етически и мистични текстове като „Светът на великите души“ (1932), „Ценни мисли из книгата на великия живот“ (1932), „Привет към ученика“ (1938) и „Вечният завет на Духа“ (1939).

Авторът на тези съчинения съзнателно се е стремил да ги напише по достъпен за широката аудитория начин и не е използвал академичния философски Кантов и Хегелов подход. Петър Дънов борави свободно със словото и използва максимално неговите възможности. Той представя своите разбирания така, че те да са еднакво разбираеми за неговия съвременник – и обикновения българин, и академичното лице. В ранния си и единствен научен труд „Науката и възпитанието“ той изнася редица разбирания, които кореспондират с някои от тогавашните водещи постановки в науката и философията. В този текст са използвани множество цитати и позовавания, споменати са различни учени и мислители, изтъкнати са редица научни факти, които авторът използва в своята аргументация, и се коментират изконни философски проблеми, на които се дават собствени отговори и решения. Следователно съчинението може да бъде считано за един от първите авторски философски опити в периода на следосвобожденска България, а Петър Дънов – за един от младите философи на страната. За разлика от други български автори, повече историци на философията, отколкото философи в собствения смисъл на думата, и подобно на някои възрожденски писатели като Петър Берон (1799-1871), Иван Селимински (1799-1866) и Васил Берон (1824-1909) младият Петър Дънов предлага собствени философски трактовки и прави собствено научно изследване върху културни и философски понятия, като показва едновременно завидна ерудиция, висок езиков стил и възвисеност на схващанията. Основоположниците на философията като самостоятелна наука у нас – Иван Гюзелев (1844-1916) и Иван Георгов (1862-1936), творят философските си трудове по-късно от първото съчинение на Петър Дънов, в периода след 1900 година. По време на написването на Науката и възпитанието няма изявена философска дейност у нас с изключение на литературно-философското списание Мисъл, излизало от 1892 г. до 1907 г. Кръгът „Мисъл“, който издава списанието, се състои от д-р Кръстьо Кръстев, Пенчо Славейков, Петко Тодоров и Пейо Яворов, които работят дейно за приобщаването на българската интелектуална общественост към културните постижения на тогавашна Западна Европа. Авторите са повлияни от философските идеи на Ницше, Шопенхауер, неокантианството и модернизма и чрез това вдъхновяват редица млади български автори, включително философа Димитър Михалчев. Няма сведения обаче Петър Дънов да е познавал тяхното списание или да е черпил идеи от него.

Да се приеме Петър Дънов за философ способства и това, че той през целия си живот не е преставал да споделя философските и научните си познания, да изказва философски тези и да ги обосновава с примери и разсъждения. В хилядите лекции и беседи, които е изнесъл, осезаемо присъства философската мисъл, като множеството идеи, концепции и трактовки по различни световни, житейски и културни въпроси трябва да бъдат определени именно като философски, носещи философско съдържание и изказани с инструментариума на философията. В българските академичните среди той не е приет за философ, никой не се е интересувал от неговото творчество и не го е изследвал, но от гледна точка на историческата фигура на философа и от тази на неговите съчинения той трябва да бъде признат за такъв.

Петър Дънов се запознава с философията още в младостта си. Нещо повече, по спомени на рождената му сестра Мария той от малък проявява голям интерес към познанието. По този повод тя разказва: Е, такива сме си, на – философи… По цял ден стои вкъщи и все чете, чете – още от дете си е такъв. Неговите другари ще ходят да играят, а той или ще свири на цигулка, или ще чете“[1]. Тя казва също, че едни от първите последователи на неговото учение – В. Граблашев, Т. Бъчваров – са го наричали философ[2].

За учеността и способностите на Петър Дънов научаваме още и от спомени на негови познати от годините му на учение в Свищов, където е гимназист в Американското богословско училище (1885-1887). Те разказват за него следното:

„Учителите го наричаха „енциклопедия“ и го слушаха с отворени уста, възхищаваха се от неговите знания, сочеха го за пример. Личеше си още от пръв поглед, че насреща ни имаше един действително надраснал годините си млад човек, пълен със знания, омъдрял преди време, високоинтелигентен и начетен. […]

Петър беше силен по успех, честен, много скромен и смирен. По цели часове четеше и след това свиреше на цигулка. Беше изчел всички книги в училищната библиотека и свищовското читалище. Интересуваше го художествена литература, философия, медицина, право, археология, история, география, метеорология, математика. Говореше за Кант и за Галилей, за Сократ и Платон, за Кропоткин и Плеханов, за Маркс и Енгелс. Познаваше Белински и Добролюбов, Бакунин и Херцен.

Той владееше руски, английски, френски и немски като своя матерен език. Изучаваше санскритски език и различните философски течения. Не пропускаше в празничен ден различните религиозни беседи.

И си спомням как той задаваше въпроси, спореше. Но особено впечатление правеха неговите спорове с английските мисионери, и то на чист английски език. Но споровете му не бяха караница, а обмислени, логични, дълбоко философски; според всички правила на риториката, която се изучаваше като предмет в училището.“[3]

В настоящия текст ще се занимаем с това как присъства философията в учението на Петър Дънов. Неговото многостранно слово е богато на философски размисли и се нуждае от по-мащабно изследване, което да обхване повече от темите, които засяга той. В българската литература все още липсва самостоятелно съчинение, посветено конкретно на философската част в учението на П. Дънов. Статията на Ангел Томов Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов от 1930 г. е може би най-близката в това отношение, но тя разглежда по-общо и на популярен, почти есеистичен език някои от философските положения на българския мислител, които са представени по-скоро примесени с мистични, езотерични и религиозни елементи, отколкото с концентрация върху философското им съдържание.

Една основна част от философията на Петър Дънов е фокусирана върху нравствено-етичната сфера и тя представлява обект на специален интерес, който изисква отделно из-следване, затова и в настоящото не е включено нищо от тази област. Авторът се е насочил към някои ключови за философската наука понятия и теми, които намират присъствие в учението на българския мислител.

Битие и реалност

Основен философски въпрос е този за битието, съществуващото и реалността. Векове наред философите са се питали какво точно представлява битието, как да си обясним реалността и каква е същността на живота. Има ли разлика в битието на различните същества? Каква е разликата между битие и живот? Кое е реално и кое – илюзорно? Можем ли да имаме увереност в действителността, в която живеем, или всичко се мени постоянно? Редица подобни и други въпроси са били обсъждани в историята на философията в опит да се открие по-пълно и достоверно обяснение.

Във философията на Петър Дънов битието е фундаментална категория. Той го схваща като единно цяло, което се проявява в живота. То е целокупно по своята природа, безгранично и съвършено в себе си. Битието не може да бъде мислено без Бог, без първопричината, която го пронизва. „Той изпълва цялото битие. Той включва в Себе Си всички светове, всички вселени“[4], казва П. Дънов.  Цялото битие е изпълнено от Божествената субстанция, но въпреки това тя го надхвърля, защото то е създадено от нея. „Битието съставлява един ден, в който Бог създава всичко.“[5]  Това всичко е битието в неговата тоталност. Онтологическата универсалност на света обхваща видимото и невидимото сътворение.

Тези схващания сродяват П. Дънов с древните философи и най-вече – с питагорейците и платониците. За Платон битието е сътворено разумно, красиво и одушевено. Той сравнява света със сфера, съвършена и цялостна от всички страни[6].  Немският философ Хегел казва, че това битие е абсолютно по своята същност и в реалността можем да видим Бог[7]. Това битие, казва още той, е целокупната реалност, която възприемаме като едно[8]. Петър Дънов също твърди: „Под думата „едно“ разбираме: то е целокупността на цялото битие, то е едно. Щом битието се раздели в процеса на своето съзиждане, съграждане, то се раздвоява вече“[9]. Моментът на разделяне е моментът на определяне на битието, когато то получава качества и атрибути. Преди това е още неопределено битие, или небитие, нищо. Хегел показва за пръв път ролята на това небитие в нашето мислене. В най-крайния акт на нашите разсъждения битието и небитието трябва да бъдат тъждествени, едно и също. Там се сливат чистото битие и чистото нищо[10]. Петър Дънов коментира това, като казва: „Щом кажете: „Нищо“, какво подразбирате под тази дума – „нищо“? Разбирате една необятна идея, която е без граници. „От нищо Бог създал света“ – това е форма само на езика. Или ще кажат някои, че битието е създадено от небитието. Но що е небитие? Туй, което не е било, нали? Питам тогава философски: Може ли човек да мисли туй, което не е било? Може, разбира се, защо не“[11].

В небитието са скрити всички семена на битието, затова и Петър Дънов счита непроявеното за по-истинско, за по-реално от проявеното, което е краен резултат, завършек. Той твърди: „Вие сега под думата „нищо“ разбирате небитие, че от нищо станало нещо, но именно небитието е реалността. Това, което не е, е, а това, което е – не е. Трябва да се огъне умът ви“[12]. В това отношение тази философия на позитивното нищо е донякъде продължение на хегеловата, но и нещо съществено ново в западната философия. Тя има връзка с понятието мая в индийската философия, но тук П. Дънов акцентира повече върху максимата, че непроявеното е реалността, а не толкова върху илюзорността на видимото. За него непроявеното е много по-обемно, много по-мащабно от проявеното, то е безкрайно в сравнение с крайната Вселена, която виждаме. Видимото е крайно, защото е сетивно, изградено от материални форми, които се деструктурират. Материята винаги върви към разпад, ентропия, докато от невидимото продължават да се образуват нови и нови форми.

Това, което разделя видимото от невидимото, за П. Дънов е светлината. „Светлината – казва той – е творчески акт на великата природа. Тя разграничава битието от небитието, временното от вечното, реалното от преходното.“[13] Светлината е тази, която създава във физически дрехи видимата природа. Петър Дънов допълва:

Когато проучваме битието, проучваме всъщност оня велик принцип на живота, който е произвел светлината, а светлината сама по себе си е произвела всички последващи живи форми в природата[14].

Ние наричаме разумна жива природа онова, което е проявено. А онова, което още не е проявено, наричаме идейна душа на битието. Идейното, вечното, свещеното, непроявеното – това е Бог, това е великото начало на живота. То е свързано с проявеното. Затова някои наричат природата тяло на Бога. Това обаче е само един образ, ала мнозина дотам се увличат от този образ, та поддържат, че природата и Бог са едно и също нещо. Но ако природата и Бог са едно и също нещо, тогава Бог ще бъде едно ограничено същество. Едно знаем положително: че природата е проявеното, а Бог е непроявеното, безграничното, което вечно се проявява и все непроявено остава[15].

Малцина са във философията тези, които говорят за светлината като за онтологически принцип на сътворението. Сред тях се нареждат Платон, Марсилио Фичино, Хегел, Владимир Соловьов и Рудолф Щайнер[16].

Съзнание

Петър Дънов приема, че има четири типа съзнание: подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Подсъзнанието е душата, съзнанието – сърцето, самосъзнанието – умът, а свръхсъзнанието – човешкият дух[17]. В подсъзнанието е хранилището на всички наши постъпки, желания и помисли, идващи от миналото. То е дълбокото на душата. В съзнанието и самосъзнанието човек започва да добива разбиране за онова, което идва от подсъзнанието, както и да преценява своите настоящи постъпки, да открива и осъзнава грешките и мотивите си. Съзнанието спада към ежедневните дейности, съпроводени от естествени емоции и чувства, докато само-съзнанието предполага ретроспекция, самоанализ и синтезиране чрез мисловна дейност. За свръхсъзнанието П. Дънов казва, че още не се проявява напълно в човека и тепърва ще бъде развито в бъдеще. То ще бъде връзката на човешкото самосъзнание със свръхсъзнанието на Духа[18].

Петър Дънов разглежда свръхсъзнанието от различни страни и заедно с немския философ Рудолф Щайнер (1861-1925) са първите, които говорят за него в по-ново време. Щайнер също споменава свръхсъзнанието в своите лекции като по-висше ниво на подсъзнанието, съзнанието и самосъзнанието и казва, че то дава на човека много по-различен тип познание, отколкото останалите съзнания[19]. Свръхсъзнанието превежда човека в по-високите сфери на духовното познание и в същото време го води в свръхсетивните светове, които могат да бъдат изследвани само с негова помощ. Петър Дънов казва: „Човек трябва да се пробуди за едно съзнание, по-високо от самосъзнанието. Без това съзнание той не би могъл да разбере духовния свят, не би могъл да влезе във връзка със съществата от този свят“[20].

В много лекции Петър Дънов развива отношението между различните съзнания. Той ги обяснява по следния начин.

В човека има едно просто, или обикновено съзнание, което се среща и в животните. То е във връзка с обикновеното разбиране на човека за простите, елементарни неща. След простото съзнание в човека се явяват по-високи чувства, които се отнасят до самосъзнанието, което го отделя от животните. Човек се отличава от животните по своето самосъзнание. Щом в него се яви самосъзнанието, той изпитва известно достойнство, по което се отличава от животните. Плод на самосъзнанието е речта в човека. Едва сега в него е започнало да се явява по-високо съзнание, а именно – подсъзнанието. Като говорим за духовния свят, ние разбираме по-високо съзнание от самосъзнанието. Каквато е разликата между съзнанието и самосъзнанието, такава е и между подсъзнанието и свръхсъзнанието, което наричат още интуиция, или Божествено чувство в човека. Това са степените на съзнанието[21].

Важно е да се отбележи, че пълноценното проявление на тези съзнания става в единството на тяхната дейност. „Духовните сили в човека се развиват само при единство на съзнанието“ е категоричен П. Дънов[22]. Това означава: в своето развитие човек да е минал през всички стадии на съзнанието, да ги е изживял цялостно и да е стигнал до свръхсъзнанието. Пътят на съзнанието към по-висшите му измерения във философията е показан от Хегел в съчинението му феноменология на Духа (1807).

Както сам казва той, това произведение е „изложение на проявяващото се знание“[23], или „пътят на естественото съзнание, което напира към истинното знание“[24]. В него се засяга темата за хода на познанието, което начева от едно напълно обикновено, наречено от Хегел естествено съзнание, т.е. нормалната мисловна дейност на всеки човек, и естественото състояние на човешката мисловна способност към достигане до по-висшите истини както за света, така и за самото себе си, т.е. показва се пътят към самосъзнанието, разума и Духа.

Ум и мисъл

Във всяка своя беседа и лекция Петър Дънов говори за положителната роля на мисълта и разумното отношение към живота. Какъвто и въпрос да коментира, какъвто и казус да обсъжда, той винаги призовава към разумност и съзнателност. Не само човекът притежава разум, но според него и в природата могат да се наблюдават редица разумни действия. Ако човек е мъдър, ще открива и мъдрост в природата.

Много от неговите публични лекции носят заглавия, свързани с мисълта, разума, съзнанието и ума[25], а една от статиите му се казва Разумните сили в Живата природа. Едва ли някой друг през XX в. е говорил повече от него за необходимостта от разумност и здрава мисъл. За него мисълта е проекция на човешкия дух, който се себеутвърждава чрез разумното начало в себе си. То е тази антропологическа ценност, която може да приведе в ред сърдечните емоции и душевните чувства. Умът в човека и разумът в природата привеждат живота и битието в хармонично и съгласувано цяло. „Същината на човека е неговият ум“[26], казва П. Дънов . В този ум човекът намира своето естество, което го различава от животните и другите същества. Петър Дънов е категоричен, че именно умът е една от най-висшите способности, които притежава човекът. Умът го сродява повече с висшите същества, отколкото с нисшите, той го отличава от земните твари и го приобщава към небесните създания. „Чрез чувствата си вие сте свързани с по-нискостоящите от вас същества – животните; чрез мислите си сте свързани с по-високостоящите от вас същества – ангелите.“[27] Умът има духовен произход и не е притежание на земния порядък. „Умът е Божественото начало в човека, което никога не се петни.“[28]

Освен антропологическа стойност и теологичен характер, умът има и аксиологичен, етически аспект. Той води към спасение и обновление на човека. „Най-голямата гаранция е човешкият ум. Единственото нещо, което ще ви спаси, е вашият ум. Умът спасява човека. Който не се държи за своя ум, ще страда. Хората страдат, понеже не мислят. Те се водят по сърцето си, а не по ума си.“[29]  За Петър Дънов дори страданието е свързано с ума – ако човек не следва ума си, Божественото начало в себе си, той ще страда и ще пие печал. Тук виждаме известно противоречие със Соломоновото заключение: „И дадох сърцето си, за да зная мъдрост и да зная лудост и безумие. Познах, че и то е угнетение за духа. Защото в много мъдрост има много скръб и който умножава знание, умножава печал“ (Еклисиаст 1:17-18). Петър Дънов казва, че това не е точно така. „Всъщност който много знае и много страда, той не знае всичко, затова страда. Ще излезе, че за да не страда човек, не трябва да знае много. Това е изопачена мисъл. Знанието всякога носи щастие в себе си.“[30]

Знанието само по себе си не може да по-вреди човека, защото то зависи от самия човек. Петър Дънов твърди, че мислите трябва да бъдат хармонични и стабилни; това, което той нарича права мисъл – тогава и човек ще може да постъпва правилно. „Умът на човека съдържа условия за повдигането му, затова той трябва да бъде високоорганизиран.“[31]  Тук П. Дънов изказва мисъл, която по-късно срещаме при някои по-съвременни философи – концепцията за високоорганизираното мислене (higher-order thinking). Американският философ Матю Липман (1922-2010), създател на дисциплината философия за деца, твърди, че най-висшите нива на съзнанието са високоорганизираното и загриженото мислене, които мислят за общото и през общото. Те надскачат критическото и творческото мислене с една комплексност, която има грижата да се съобразява с много частни детайли и да ги синтезира по най-хармоничния начин. При това мислене организацията на съзнанието е на много по-високо ниво от обикновената му, ежедневна употреба. То може да решава много по-сложни, поливариантни и многомерни задачи. Петър Дънов, като говори за високоорганизирания ум, има предвид същото – той не допуска хаос в системата и поддържа ред, напълно различен от обичайното. Затова и тя не може да бъде разстроена, не може да бъде разбита. „Високоорганизираният човек не може да се умопобърка. […] Високоорганизираният човек никога не изгубва присъствие на духа си[32].

По отношение на ума Петър Дънов разделя неговата природа на няколко части. Както съзнанието има четири типа, така и човешкият ум може да се раздели на три отделни степени. Това са нисшият, средният и висшият ум, като нисшият ум е интелектът, а висшият ум – разумът. П. Дънов използва и индийски понятия за тези типове – нисш, среден и висш манас. „Интелектът подразбира низшия ум в човека, низшия манас, а разумът – висшия ум, висшия манас. Следователно има хора със силно развит разум и слаб интелект, а някои – със силен интелект и слаб разум.“[33]

В западната философия различните мислители са имали свой поглед върху тези степени. За Платон те са мнение, разсъдък и разум. За Аристотел – сетивно, разсъдъчно и разумно съзнание. Според Кант имаме сетивен наглед и оттам две степени на ума – разсъдък и разум. Според Хегел имаме съзнание изобщо, в което влиза разсъдъкът, самосъзнание и разум. В източната философия за школата Самкхя съществуват интелектът – buddhi, его-съзнанието – ahamkara и умът – manas. За Адвайта Веданта това са спящото съзнание – sushupti, сънищното съзнание – svapna, будното съзнание – jagrat и чистото съзнание – turiya. В Бхагаватгита се говори за ума – manas, разума – buddhi и духа – Atman.

При четенето на Петър Дънов трябва да се има предвид какво точно употребява той и за какво говори – за интелекта, разума или използва обобщаващото – ум. Диференциацията между тях е особено важна за изясняване на дълбоките специфики на неговото учение, както и за по-пълноценно разбиране на човешката природа.

Наука и философия

Важна концепция е тази за ролята на науката и философията. Още като млад Петър Дънов изхожда от позицията, че за съвременния човек науката е водещият фактор на познанието и че от нея той черпи своите знания и чрез нея формира своя мироглед. Науката е станала днес мощен двигател и спомагателна жизнена сила за напредъка и просвещението. […] Науката вече отвсякъде ни е озарила със своята небесна светлина“, казва той[34].

Положителната си нагласа към науката той засвидетелства и в по-късните години, като казва, че науката ще спомогне светът да тръгне по нов път. За разлика от религията или икономиката, науката притежава силите да покаже ред истини на хората. „Науката […] ще оправи религиозните и икономическите въпроси. Заблужденията на религиозните се заключават в това, че те мислят, че религията ще оправи света.“[35]

В какво се състои силата на научното познание? Според Петър Дънов под наука се разбира знание за принципите, началата и при-чините на нещата и то – потвърдени истини и факти[36]. Потвърдени, тъй като научните знания са придобити от дълготрайни наблюдения и изследвания, които са систематизирани последователно според самото естество на природните закони и така са достъпни за всяко нормално и съзнателно мислене. Науката в случая представлява един резултат от заниманията на човешкия ум с явленията на природата[37]. Така обикновеният човешки разсъдък може да има сигурност и доверие в тези резултати. Разглеждайки постиженията на науката всеки може да изпита увереност в собствените си мисловни сили, разпознавайки в самата реалност всички тези факти, закони и принципи, изведени от нея. По такъв начин научното познание се оказва не само крепител на стабилността на човешкото съзнание, но и гарант за съществуването, разумността и подредеността на този свят.

Кой обаче често се опитва силом да разклати устойчивостта на човека в собственото му познание? Кой е този, който без жалост иска да събори ума от пиедестала на сигурността? Коя е тази културна фигура, която е приела ролята на съдник на човешките избори, регулатор на моралните колизии, творец на мислите, градящи бъдещето? Това е философът. Неговата личност пронизва историята още от самото ѝ начало и независимо дали става въпрос за Сократ, Декарт или Ницше, философите са искали да дадат своето обяснение на вечните въпроси на битието от висотата на умствената сила и познанието за света. Докато ученият търси основанията на реалността в самата реалност и извежда основните закони на видимия свят от фактите на същия този свят, философът ги търси в себе си, в своя индивидуален ум и дух. Той поглежда с недоверие към света, познавайки неговата изменчивост и отчужденост от душата. На трето място идва религиозният, богословът, който намира тези основания не в света, не и в себе си, а в едно трансцендентно същество, надвишаващо по субстанциалност и субектност света и човека.

Към фигурата на философа Петър Дънов подхожда с известно неодобрение. На немалко места в Науката и възпитанието и в отделни беседи той изразява подозрението си към различните многообразни и понякога своеволни умопостроения на философите. Именно прекалената увереност в собствените сили и презрението към науката и религията е на-правила от философа една горделива и само- доволна личност, която приема единствено собствените си разбирания за меродавни и значими. Тъкмо тук иска да акцентира Петър Дънов. Един философ има способности по такъв начин да разсъждава, че, горд от себе си, да защитава две различни твърдения с еднаква сила и убеденост, или, в по-добрия случай, да се захласва по абстрактни, никому ненужни въпроси, вместо да се занимава с жизненоважните земни дела. „Философията е отвлечена работа“, казва Петър Дънов. „Да си философ значи от нищо нещо да изкарате. Да вземеш само една причина и от нея само да извадиш ред заключения.“[38]  Затова и според него: „Науката ни е предоставила отвсякъде цял склад от факти, които говорят много по-ясно и вразумяващо от който и да е философ“[39].

Това обаче не е единственото разбиране на Петър Дънов за философията. Така изложе-но, то приляга повече на философите софис- ти – на тези, които излизат отвъд рамките на обективното и изразяват собствените си схващания чрез общовалидни твърдения. Това е, казва той, „софистичната философия, която като общо правило не гледа истината в лицето, а в гърба“[40]. Тя няма смелостта да посрещне истината и измисля срещу нея всякакви свои доводи само и само да защити честта и мнението си. Недоволството си Петър Дънов изразява в тези разбирания, че в повечето случаи философията се е превърнала в такава софистика, а не в сериозна наука, в каквато искат да я превърнат философи като Хегел и Хусерл. „Маниерът на софистите – казва Хегел – е да правят изводи от основания, които човек признава, като изхожда от своето чувство, от своята душа.“[41] Защото, ако се изхожда от позициите на здравия разум, тогава не може да има разминавания в основните положения. Това Петър Дънов на-рича истина. При нея всеки пристига със собствените си особености, но всички се срещат на едно място на познанието.

Разпознали истината, в смисъла, в който той използва понятието, философите ще могат да ревизират досегашните си схващания и запазвайки най-ценното, ще могат да развиват на свой ред световното познание. „Сега трябва да дойдат новите философи, да допълнят и преработят мисълта на старите“[42], казва той, като не отрича изцяло философията и се изказва положително за нейната необходимост: „Сегашният човек се нуждае и от философия, и от наука. философията има отношение към мъдростта. Без философия не може да се говори нито за обхода, нито за морал. Без философия човек живее само за себе си, за своята личност“[43]. От тези думи разбираме, че за П. Дънов философията все пак представлява необходима ценност. Тя е крачката към мъдростта и който иска да бъде мъдър, трябва първо да бъде философ в широкия смисъл на понятието.

Мъдрост

Петър Дънов извежда мъдростта като едно от основните пет понятия, които поставя в центъра на своето учение: любов, мъдрост, истина, правда и добродетел. Както сам казва, мъдростта има връзка с философията, а това е заложено и етимологично в понятието. философията е любов към мъдростта[44]. „От любовта човек трябва да мине към мъдростта и истината“[45]. От любовта през философията към мъдростта – философията е тази връзка, която свързва любовта и мъдростта. По този въпрос той твърди още следното.

Онзи, който люби, трябва да обича, да иска да придобие мъдростта в себе си, да стане мъдър. Не желае ли това, любовта не действа. Любовта се проявява само при едно силно, интензивно желание да бъдеш мъдър. Туй е качество на любовта. Първото качество на любовта е една велика жажда да учиш. Всичко туй не е алчност, такъв човек не е нехаен, но изучава всичко, каквото види в света. А качеството на мъдростта е точно обратното. В мъдрия човек има желание най-малкото същество, което види, да обикне, има желание да му направи една услуга. Той, като види, че една мравка се мъчи, ще спре, ще и направи услуга. Като види, че едно цветенце е затиснато, ще спре, ще го разрови, ще му направи една услуга. Нему е приятно това. Само мъдрият човек може да направи туй[46].

Така философията на мъдрия се различава коренно от философията на обикновения човек[47].

Питагор (VI в. пр. Хр.) пръв изказва идеята, че философията е в преддверието на мъдростта, като създава думата философия и пръв нарича себе си философ. До негово време сред хората имало само мъдреци и обикновени хора, но постепенно започнали да се появяват и такива, които не можели да достигнат толкова дълбоко в древната мистерийна мъдрост, ала все пак изпитвали стремеж към нея – тях Питагор нарекъл философи. Те станали необходимата връзка между незнанието и голямата мъдрост, между обикновения живот и посвещението. философите станали неофитите на мъдростта, затова и първите философи всъщност са били все още мъдреци и посветени – Питагор, Талес, Хераклит и др. Талес дори е един от седемте мъдреци на Гърция. Питагор е бил дотолкова скромен, че е считал за недостойно да се нарича мъдрец, сякаш е достигнал най-висшата мъдрост[48]. Самият той обаче е притежавал качествата за това, видно от учението и живота му. Учителя го нарича „най-ученият грък“[49].

Немският философ Имануел Кант (1724-1804) нарича философията учение за мъдростта[50] и в неговата практическа насоченост то трябва да разглежда същността на най-висшето възможно благо, както и поведението, чрез което то може да се придобие, в морален смисъл. Според Кант обаче мъдростта е повече от философията. В последното си съчинение Opuspostumum, завършено в годината на неговата смърт, той пише:

Чистата философия е преддверие към науката, която води към мъдростта. […] Да притежаваме мъдростта, да познаваме мъдростта, да бъдем мъдри. […] За човека философията е стремлението към мъдростта, което винаги остава незавършено. Самото учение за мъдростта е твърде високо за човек. […] философията – един познавателен акт, чийто продукт е насочен не просто към науката (като средство), а към мъдростта като цел сама по себе си – оттук тя изхожда като от нещо, основаващо се на самия Бог[51].

Мъдростта като едно от централните понятия при Петър Дънов е богато разглеждана в неговите лекции и беседи. Той я възприема не само като човешко качество, но и като онтологична сила, като универсална категория. Така, както високият планински връх представлява изпитание и задача за алпиниста, така и човекът, устремен към знанието, има вътрешния подтик да се изкачва нагоре към върха, който е мъдростта. Но според българския мислител това никак не е толкова лесно. Той препоръчва първо да се започне с методите на любовта и след това да се мине към мъдростта. „Пътят на мъдростта е най-трудният.“[52] За нея той казва още:

Мъдростта е свят, в който от незапомнени времена се крият всички неща, които Бог е създал, всички неща, които възвишените духове са създали, и всички неща, които ние сме създали на Земята; затова този свят е достояние на нас. И тъй, мъдростта съставлява атмосферата, в която живее човешкият дух[53].

Всичките постижения зависят от мъдростта. Любовта и истината достигат своите пълни постижения само в мъдростта. Там са знанието, светлината, просторът и ред други работи[54].

Благодатта произтича от любовта, но да влезеш в Царството Божие и да ти дадат почтено място там – това зависи от мъдростта, която човек има, а не от любовта[55].

Едно от основните утвърждения на Петър Дънов е: Само светлият път на мъдростта води към истината.

Като философско понятие мъдростта не се среща толкова често в съчиненията на философите. Специално в западната философия тя намира място най-вече в трудовете на Платон и Аристотел, както и в школата на стоицизма. За Аристотел мъдростта е най-висшата добродетел, защото чрез нея човек може да достигне до притежанието на най-големите ценности, които са тези на разумната част на душата. Стоическите философи като Сенека, Епиктет и Марк Аврелий оформят образа на човека-мъдрец, или на философа-мъдрец, като този, който трябва да живее разумно, хармонично и добродетелно, изпълнен с почитание към Бога и следващ законите на Природата. Мъдростта е издигната за водеща добродетел от стоиците. Петър Дънов често споменава за стоика Епиктет и един епизод от неговия живот като роб на римски патриций[56],  а също така препоръчва и да се четат неговите съчинения[57].

Освен лекциите и беседите, Петър Дънов е оставил и няколко мистични текста. Това са малките съчинения: Светът на великите души (1932), Ценни мисли из книгата на великия живот (1932), Привет към ученика (1938) и Вечният завет на Духа (1939). Те представляват кратки, мъдри напътствия и наставления, изразени понякога в алегорична или символична форма, но най-често – с ясно, конкретно философско и нравоучително съдържание. Сами по себе си те са уникални за световната литература и трудно могат да бъдат сравнени с нещо подобно. Най-близо до тях стоят старозаветните Притчи Соломонови, афоризмите на източната мъдрост, както и тези на християнски мистици като Ангелус Силезиус. Тези слова на Петър Дънов допълнително показват неговото значение като философ и мъдрец.

Система

Ангел Томов в статията „Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов“ казва, че: „Ония, които се надяват да намерят у П. Дънов стройно формирана и изложена религиозно-философска „система“, ще останат разочаровани[58]. Действително, трябва да потвърдим това, но трябва и да кажем, че във философската история е трудно да се намери точно такава съвършена и самодостатъчна система. Въпреки това аз смятам, че дори и да няма експлицирана система при Петър Дънов, той е изхождал от такава, т.е. когато се направи последователен анализ на неговото учение, могат да се систематизират основните положения, към които той се придържа през целия си живот. Това са ключови познавателни елементи, за които в никакъв случай не може да се каже, че са хаотични и разхвърляни. Те са изказвани на различни места и по различен повод и затова изглеждат фрагментарни и откъснати от едно възможно цяло, но когато ги сглобим и синтезираме смислово, ще открием, че зад тях стои една много стабилна и уверена философска основа, която има своите вътрешни връзки, цел и форма. Дори своеобразните противоречия, които често пъти се откриват в неговите лекции, имат своето обяснение и своето място в една мащабна систематика. Самият той написва Завета на цветните лъчи на светлината, като казва, че:

„Това са стихове […] систематически извадени и наредени“[59].

Тук твърдим, че има такава систематичност във философските пунктове, от които изхожда Петър Дънов, но и казваме, че той съзнателно не е търсел да я излага в някое съчинение. Неговото отношение към системата като понятие можем да разберем от някои изказвания. Човекът и човечеството, според него, пребивават в едно общо цяло и трябва да се осъзнават като такива. „Някой път – казва той – хората искат да бъдат свободни, абсолютно свободни, без да бъдат ограничени. Те не знаят, че са част от една система, от един организъм.“[60] Системата регулира отношенията между своите части и когато тя е организираният човешки свят, тогава всеки трябва да се съобразява с останалите.

На едно място Петър Дънов казва: „Щом се образува център, образува се вече една система“[61]. Това показва, че щом някъде има система, там ще има и център, около който тя се ситуира, и обратно – ако някъде се оформя център, той ще образува и система около себе си.

В познанието и образованието също трябва система: „Всички хора учат, но трябва една система. Тази система се нарича организиране на неорганизираното. Да живееш значи да се организираш“[62]. Организирането подразбира привеждане на определени отделни части в правилно съотношение една към друга. Това означава да намираш общи елементи в различните реалности, да ги съчетаваш хармонично и да можеш от тях да създаваш развитие; казано по друг начин – да откриваш привличането между нещата и да помагаш за тяхното обединение. Приложено в сферата на знанието, това означава да разпознаваш отделните моменти от многообразието на познавателните хоризонти, да можеш да видиш общата панорама, в която присъстват те, и незаблуден от привидната им самостоятелност и самоизолираност, да успяваш да ги приведеш в един общ синкретизъм, позволяващ фрагментираните знания да стават цялостно познание – а така работи и самата природа. Ако наблюдаваме един отделен отрязък от битието, който се разкрива пред нашите очи, можем да различим в него много и различни елементи. Ако погледнем друг отрязък, той може да няма нищо общо с първия. Ако погледнем обаче отгоре и свързано нещата, съчетавайки отделните фрагменти, ще видим, подобно на пъзел, тяхната обща и единна картина, в която всъщност пребивават. По подобен начин съжителстват и отделните биологични съобщества в природния свят.

Такъв грандиозен опит да систематизира познанието е направил Хегел, а преди него и Аристотел. Хегел прозрял, че пътят на по-знанието, развитието на съзнанието и животът почиват върху единението на противоположностите в една по-висша степен. От тук той извежда един основен закон, отношението теза-антитеза-синтез. Последната фаза снема противоречието на първите две и ги примирява.

Първият антрополог

Според съществуващи мнения Петър Дъ- нов може да бъде определен като първия бъл-гарски антрополог, тъй като след 1901 г. в продължение на повече от десетилетие пътува из България и прави антропометрични и френологични измервания на българина[63].63 Своите изследвания той съхранява под формата на френологични карти и таблици, които са били над 700, изнася множество лекции и пише статии. Няма сведения преди него някой да е правил такива антропологични изследвания в България. В това отношение той се явява и първият български френолог, практикуващ тази нова за страната наука – френологията. Германският учен Франц Йозеф Гал (1758-1828) поставя съвременните основи на френологията като наука, която съди за умствените способности на даден човек по физиологичните характеристики на неговия мозък и череп. Въпреки че официалната наука и академичната философия не признават тази дисциплина за сериозна и носеща познание, Петър Дънов смята, че тя ще се развие много в бъдеще и ще бъде изучавана[64].

Заключение

Цялото учение на Петър Дънов е философско и почива на философски основи. Още в младостта си той се интересува от философия, проявява се като ерудит в различни области и съчиненията му са съпътствани от философски теми. Изследването и анализирането на обемното му творческо наследство показва, че във всички негови текстове, беседи, лекции и разговори могат да се намерят философски идеи и разсъждения.

Богатството на неговата мисъл обхваща многобройни области на познанието и засяга най-различни теми от човешката култура. Коментарите и анализите, които прави в своите публични слова, не са просто лично мнение по дадени въпроси, а мъдра философска позиция по редица значими световни проблеми, независимо дали в областта на политиката, икономиката, науката, изкуството или др. Неговият подход е да изкаже кратко, но много съдържателно своята гледна точка, като се стреми всяка дума да бъде на точното място и да докосва центъра на обсъждания проблем. Словото му е насочено към същността на предмета и изхожда единствено от него. Ако той усети, че темата става твърде абстрактна, веднага намира начин да я свърже с нещо практическо, познато и разбираемо. Затова и примерите, които дава, най-често са свързани с поучителни истории от живота и екзистенциални опитности.

Петър Дънов взима отношение по много от въпросите, които влизат в обхвата на философията. Той засяга в дълбочина основните тематични полета на онтологията, епистемологията, етиката, естетиката, логиката, философската антропология, философия на историята и пр. Многостранната му образованост и ерудиция са причина различните хора да виждат в него определен, свойствен на тях самите образ. Така за теолозите той изразява определени теологически схващания, за политолозите, социолозите и геополитиците той може да бъде идеолог с конкретни разбирания за напредъка на света и обществото, за музиколозите – тълкувател на дадени музикални теоретични и практически положения, за учените – новатор в редица схващания за природата и физичните закони, за философите – мислител със собствени прозрения и идеи. Познаването на различни научни области му дава по-широк интелектуален периметър и по тази причина неговите изказвания нямат абстрактно-субективен характер, а придобиват съществена обективно-научна стойност.

Философията е импрегнирана дълбоко в самата тъкан на словото на Петър Дънов. Опитният изследовател може да забележи философ-ската същност на неговите мисли и да открие как те кореспондират с основни философски разбирания, като ги обогатяват и развиват по един нов и оригинален начин. Това дава много насоки за различни изследвания на неговото творчество не само в областта на философията, но и в тази на другите науки. По такъв начин българската философска и научна общност може и трябва да добие по-пълноценна представа за духовното наследство на Петър Дънов и да оцени по достойнство неговата роля в цялостната национална и световна култура.

Литература:

1.  Бончева, М. Айнщайн и папа се прекланяли пред Учителя // сп. Осем, бр. 7/2009.

2.  Диоген Лаерций. Животът на философите. Изд. „Народна култура“, С., 1985.

3.  Дуно, Б. Учителят говори. Изд. „Бяло братство“, С., 2010.

4.  Дънов, П. Братът на най-малките, ИБ, 01.01.1917.

5.  Дънов, П. Възпитание на волята, ООК 11, 30.03.1932.

6.  Дънов, П. Дайте свобода!, ООК 19, 20.12.1939.

7.  Дънов, П. Двете царства, РБ, 25.08.1940.

8.  Дънов, П. Добри вести, НБ, 09.12.1934.

9.  Дънов, П. Единство на съзнанието, МОК 2, 29.11.1922.

10.  Дънов, П. Завета на цветните лъчи на Светлината. Изд. „Бяло Братство“, С., 2006.

11.  Дънов, П. Знание и чувствителност, МОК 15, 01.11.1935.

12.  Дънов, П. И огорчи Се в сърцето Си, НБ, 14.04.1929.

13.  Дънов, П. Качествата на здравия човек, МОК 5, 18.04.1926.

14.  Дънов, П. Който люби, НБ, 02.12.1923.

15.  Дънов, П. Много знания, ООК 8, 12.09.1928.

16.  Дънов, П. На прага е!, НБ, 28.12.1941.

17.  Дънов, П. На утрешния ден, НБ, 07.07.1935.

18.  Дънов, П. Нагласяване на силите, МОК 2, 01.11.1922.

19.  Дънов, П. Науката и възпитанието. УИ „Св. Климент Охридски“, С., 2007.

20.  Дънов, П. Новата епоха, МОК 10, 15.05.1931.

21.  Дънов, П. Ново съзнание, УС, 04.12.1932.

22.  Дънов, П. Повече светлина. В: Дънов, П. В царството на Живата природа. Изд. „Бяло братство“, С., 2015.

23.  Дънов, П. Праведният ходи в целостта си, НБ, 02.07.1933.

24.  Дънов, П. Правилното разбиране на индивидуалния, обществения и духовния живот, СБ, 23.08.1919.

25.  Дънов, П. При Бога, ангелите и добрите хора, НБ, 19.11.1939.

26.  Дънов, П. При къпалнята, НБ, 07.04.1940.

27.  Дънов, П. Пробуждане на съзнанието на ученика, СБ, 22.08.1927.

28.  Дънов, П. Противоречия в живота, МОК 1, 24.05.1922.

29.  Дънов, П. Разнообразието в живота, НБ, 17.10.1937.

30.  Дънов, П. Разумни основи, МОК 19, 23.02.1940.

31.  Дънов, П. Светли и тъмни действия, ООК 9, 15.01.1930.

32.  Дънов, П. Светлина, топлина и сила, НБ, 07.12.1940.

33.  Дънов, П. Силата на ума, МОК 12, 25.11.1932.

34.  Дънов, П. Смисълът на противоречието, ООК 2, 19.03.1923.

35.  Дънов, П. Сродните души, НБ, 01.01.1922.

36.  Дънов, П. Украсиха светилниците си, НБ, 15.01.1933.

37.  Дънов, П. философия и наука, ООК 11, 15.06.1932.

38.  Дънов, П. Щастливи числа, МОК 11, 11.12.1931.

39.  Дънов, П. Ще се превърне в радост, СБ, 21.08.1927.

40.  Епиктет. Наръчник за живота. Беседи. Изд. „Ки- беа“, С., 2000.

41.  Кант, Им. Критика на практическия разум. Изд. на БАН, С., 1993.

42.  Кант, Им. Opus postumum, Първи конволут. В: философия на религията и евангелска теология. Изд. „Критика и хуманизъм“, С., 2005.

43.  Младият Петър Дънов. Изд. Сдружение „Слънчогледи“, Б., 2014.

44.  Ненков, М. Петър Дънов – гимназист в Свищов // в. Братски живот, бр. 12/2011.

45.  Пенчев, Д. Метафизика на светлината в „Завета на цветните лъчи на Светлината“. В: Методът на цветните лъчи на Светлината. Текстове от юбилейна научна конференция, Арбанаси, 2012. Изд. „Арт трейсър“, В., 2012.

46.  Платон. Тимей. В: Платон. Диалози, т. 4. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1990.

47.  Томов, А. Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов // Сп. философски преглед, бр. 1/1930 г.

48.  Хегел, Г. Енциклопедия на философските науки, т. 1. Изд. ЛИК, С., 1997.

49.  Хегел, Г. История на философията, т. II. Изд. „Наука и изкуство“, С., 1982.

50.  Хегел, Г. Науката логика, ч. 1. Изд. „Европа“, С., 2001.

51.  Хегел, Г. феноменология на Духа. Изд. „Наука и из-куство“, С., 1969.

52.  Щайнер, Р. Антропософията като космософия, част II. Антропософско издателство „Даскалов“, Ст. З., 1996.