Избрани стихове от Митко Калев
АРХАНГЕЛА НА БЪЛГАРИТЕ
Станал си прозирен – смътно осезаем,
даже на хорaта няма те в неделя.
Правиш се на вятър – с лъх неподражаем
въздуха тълкуваш – с птици не споделяш.
Някак по привичка знамената вееш
(вярвам, не очакваш пак да се разплача).
Ти ли отпечатваш образа на Змея
в мрежестите мисли, в мозъчните знаци?
Змеят ме задиря (пряко, не преносно) –
точи се в кръвта ми, плува опашато.
Можеш ли да скочиш право във душата?
Искам да се случа в меча ти двуостър –
Аз да е отляво, Съм да е отдясно,
сам да се пронижа в коня на сърцето –
змейските ездачи смъртно да засветят,
смъртно да познаят колко си прекрасен…
Нещо не разбирам: твои „ученици”
казват, че си призрак, шепнещ на водачи…
Ето ти акорд от мои неудачи,
за да композираш нова ръченица!
Из „Помежду”, 2007
БРАТЯ
Гледам небосводното си теме
(всички светове ли са сферични?):
не добавяш нищо, не отнемаш –
също като в чистата лиричност.
Даже топлината на пчелите
(сънният прашец по близалцата),
пяната, замрежила скалите
(на морето фосфорната святост),
въздухът, когато се завихря
(птиците, които го навяват),
улеите в женската обвивка
(тайната, в която продължават),
тайнството в кръвта ми и в Граала
(ларинксът, езикът неподкупен),
даже галактичните спирали
(патосът на черните им дупки),
всичките проекции и мерки
(ангелите даже йерархични) –
всичко е в сферичния ми череп.
Черепът е сфера на лиричност –
нещо като форма капковидна –
заран, в изпаренията здрачни,
молеща поне да я повдигнат,
луда-полудяла от прозрачност.
Черепът и капката са братя –
трябва да ги върна при баща им.
С тебе ли, лиричност, да ги пратя?
Само че ми трябва помощта ти –
много малка помощ – хем отвътре
седмоцветно да ме озвучаваш,
хем със нещо като хрип предсмъртен
да повдигаш тона ми с октава,
тоест да добавяш в мен епичност
(лирика плюс доза прекомерност)…
Боже, капко хелиоцентрична,
брат Ти мисли вътре в моя череп.
Из „Помежду”, 2007
