1. Монадата (от гр. μονάς – единица) е проста субстанция, която се съдържа в съставното. Монадата е неделима, тя е най-малката структурна единица на Битието. Тя произхожда от първичната, извечна Божествена субстанция, от която се е породило всичко съществуващо.
2. Съставното е система, съвкупност от всички монади, сътворени от Бога (от Неговата изначална субстанция) и предназначени за проявление в Битието.
Г. Лайбниц твърди, че съществуването на простите субстанции е обусловено от съществуването на съставното, т.е. че те са функция и проявление на съставното. В същност е точно обратното – съществуването на съставното е обусловено от съществуването на простите субстанции (монадите); съставното е тяхна функция, резултат от съвкупното им проявление в Битието (което е самото съставно).
3. Монадите са първичните елементи, най-дълбоката Божествена същност на всичко съществуващо.
4. Монадата е безсмъртна. Безсмъртието й е предопределено от нейния Божествен произход. Бог-синоним на изначалното и неоспоримо безсмъртие – сътворява монадите, които са потенциални носители на Неговото безсмъртие.
5. Монадите са възникнали по свръхестествен начин – чрез съзнателното действие на Бога-Творец. Един от възможните изводи е, че е налице предсъществуване на монадите – те са възникнали, родени са преди началото на време то (преди сътворението на света като такъв) в лоното на Бога, в първичната Божествена субстанция.
6. Монадите са сътворени от Бога-Творец; тяхното безсмъртие не е абсолютно, а е относително, защото могат да бъдат унищожени от своя Създател – Бога. По-точно – може да бъде унищожена индивидуалността, изградена от съответната монада, а самата монада бива изпратена за „претопяване” в първичната, изначална Божествена творческа субстанция. Оттам тя следва да започне отново и отначало пътя си в Битието, изграждайки постепенно нова индивидуалност.
7. Като единици живот, като частици от Божията същност монадите са неизменни. Другите Божии творения (другите монади и техните производни) не могат да влияят върху отделната монада; при всички обстоятелства, породени от взаимодействия с околната среда, тя запазва своята цялостност и неизменност. (Акциденция /от лат. accidens – случайност/ е временно, преходно, несъществено свойство на предмета, за разлика от същественото, субстанциалното.)
8. Между отделните монади няма количествени различия. Това, което ги отличава една от друга, са специфичните качества, които притежава всяка монада.
9. Всички монади се различават помежду си, всяка една от тях е неповторима.
В Природата няма две напълно еднакви (идентични) същества. Аналогично: в цялото Битие, в целия Космос (от гр. – свят; ред), във всичко съществуващо няма две монади с напълно еднаква (идентична) същност или степен на развитие.
10. Най-дълбоката вътрешна същност на монадата, нейното Божествено ядро (както бе посочено по-горе) е неизменно. Същевременно при взаимодействието си с останалите монади и с техните производни – с всички обективни реалности в Битието, всяка монада е подложена на непрекъснато изменение. Това изменение не засяга нейната най-дълбока вътрешна, Божествена същност, а формира и обогатява личните й специфични качества.
Всички монади са подчинени на Принципа на всемирното Развитие, който обхваща цялото Битие, всичко съществуващо, включително Проявения Бог (за разлика от абсолютната неизменност на Непроявения, Безначалния Бог- Абсолюта или Абсолютния Дух).
11. Развитието е вътрешно присъщо (иманентно, заложено първично) на всяка монада.
12. Многообразието на монадите и тяхната индивидуална неповторимост са обусловени от спецификата на измененията, които настъпват във всяка монада вследствие на нейната вътрешна предразположеност към непрекъснато развитие.
13. Всички монади са единни в своя Създател – Бога, а те са множество като следствие от неповторимата индивидуалност на всяка от тях, придобита в процеса на развитие (“множество в единството”).
Монадата притежава вътрешна динамика („в монадата трябва да има множество от движения и отношения”), независимо че тя е проста субстанция и няма съставни части. Следователно монадата обладава диалектическо единство между изначална простота и едносъставност, от една страна, и непрекъснато развитие и изменения, от друга страна.
14. Перцепцията е сетивно възприятие, отражение на нещата в съзнанието чрез сетивните органи. При Г. Лайбниц перцепцията е низша (безсъзнателна) форма на духовността. Съответно аперцепцията е (според него) “осъзната представа”.
15. “Желаенето” в интерпретацията на Г. Лайбниц носи наченки на воля, т.е. на осъзнатост.
16. “Душата е проста субстанция”, както монадата. Следователно душата е проекция на монадата в света на формите.
17. Вътрешната дейност на монадата (т.е. измененията, които настъпват в нея) се състои от перцепции (или отражение на външната за монадата реалност) и техните разновидности.
Монадата контактува с действителността чрез перцепцията.
18. Ентелехията (от гр. enteilecheia – имащо целта в самото себе си) представлява целенасоченост като движеща сила, самоцел, активно начало, което превръща възможността в действителност.
Съвършенството и самодостатъчността на монадите са резултат от факта, че те са сътворени от Бога и отразяват Неговите собствени атрибути (между които съвършенството и самодостатъчността заемат челно място).
19. Г. Лайбниц поставя знак за тъждественост между монада и душа (включително като носители на съзнание и свободна воля) в широк смисъл, обусловен от тяхната способност да перцепират (низше, безсъзнателно отразяване на действителността). В тесен смисъл, при по-ясна (по-висша) перцепция, душа = монада + памет.
21. За простата субстанция, т.е. монадата, перцепирането (сетивното възприятие, отразяването на действителността) се равнява на движение, т.е. развитие – външно и вътрешно.
22. Съществуването на простата субстанция е разположено във времето – за нея има минало, настояще и бъдеще. Началният момент на съществуването й е раждането й от първоначалната, извечна Божествена субстанция, в която тя е съществувала преди раждането си извън времето. Актът на раждането и я изпраща в света на относителността, света на формите, който е подвластен на времето и в който властва законът на причината и следствието.
24. Изцяло простите монади съществуват в състояние на безсъзнание, т.е. без да отразяват адекватно действителността.
26. Паметта осигурява свързването на перцепциите в душата.
28. Паметта, чрез свързването на перцепциите, ни осигурява повтаряемостта на вече познатите факти и явления от действителността, с които ни е сблъскал житейският ни опит.
29. Г. Лайбниц отъждествява съдържанието на понятията “дух” и “разумна душа”. Духът (или разумната душа) на човека го води до “познанието на необходимите и вечни истини”, до “познанието на самите нас и на Бога”.
30. Авторът на “Монадология” свързва самопознанието с т.нар. “рефлексивни актове”, т.е. с начина, по който възприемаме самите себе си, съдържанието на нашия душевен живот, Божественото в нас и Бога извън нас. Божественият елемент у човека е ограничен от неговата физическа (телесна, материална) природа, докато у Бога той е неограничен.
31-32. Човешкият разум се опира в проявленията си върху два принципа:
1) на противоречието (неистинно е това, което съдържа в себе си противоречие; истинно е това, което е противоположно на неистинното или му противоречи); –
2) за достатъчното основание (действителността, истинността или съществуването на всеки факт или явление зависи от наличието на достатъчно основание за признаване на действителността, истинността или съществуването им).
33. Според Г. Лайбниц има два вида истини: на разума (необходими; нямат противоположност) и на факта (случайни; могат да имат противоположност). До необходимите истини достигаме чрез анализ (разлагане на по-прости идеи и истини).
35. За простите идеи няма дефиниция. Аксиомите и постулатите са елементарни принципи, които не се нуждаят от доказателство.
38. Бог е последното основание на всичко съществуващо.
39. Бог е един. Той е на върха на пирамидата на всичко съществуващо. От Него започва и се поражда цялото многообразие в Космоса. Той е достатъчен да поражда и да поддържа това многообразие, което очевидно се явява част от Неговия План за света и същевременно е резултат от осъществяването на този План.
40. Бог е най-висша субстанция, която е “единствена, всеобща и необходима”. Всичко извън Бога – т.е. цялото Му творение, е напълно зависимо от Него. Бог няма граници, Той е безграничен, всеобхватен, вездесъщ (всеприсъстващ = присъстващ едновременно навсякъде). Той е единствената безусловна реалност. Следователно всичко извън Него, цялото Му творение, е относително реално.
Степента на реалност на всяка обособена единица (индивидуалност) от творението се определя от близостта и до Бога (в качествено ИЛИ духовно отношение).
41. Само Бог е безкраен. Всичко извън Него е крайно. Само Бог е абсолютно съвършен. Само Неговото съвършенство е абсолютно безкрайно. Съвършенството на крайните неща е относително и зависи от “величината на позитивната реалност”, т.е. от степента, в която Бог реално присъства в тях, от степента, в която Бог реално се е проявил чрез конкретното Свое творение (създание).
42. Съвършенството на създанията е техен неотменен потенциал, заложен в тях от момента на сътворяването им от Бога. Разгръщането на този потенциал се обуславя от начина, по който създанията взаимодействат със света, т.е. от посоката и темповете на тяхното индивидуатно развитие.
Природата на създанията обуславя техните ограничения или несъвършенства. Именно ограниченията или несъвършенствата на създанията ги отличават от съвършенството на Бога-Създател.
43. Бог е източник на:
а) съществуването (живота) на създанията;
б) най-дълбоката същност на създанията – монадата, първичната безсмъртна Божествена искра (“онова, което е реално във възможността”).
От Божия Ум произлизат:
а) първичните Негови идеи, въз основа на които е сътворен светът;
б) вечните Истини, които представляват въплъщението, материализацията, осъществяването на първичните идеи в сътворения свят.
Изводът е, че всяка вечна Истина е форма на реализация на една първична Божия идея.
44-45. Бог е единственото Същество, Чието съществуване обуславя реалността на същността и потенциала на създанията, както и реалността на вечните Истини. В този смисъл Той е Същество, необходимо за обосноваването на тази реалност (или необходимо Същество). Единствено при Него “същността включва в себе си
съществуването”. Единствено за Него е “достатъчно да бъде възможен, за да е действителен”.
Бог “има основанието на Своето съществуване в самия Себе Си”, Той е причина на (за) самия Себе Си (лат. – causa sui).
46. Необходимите (вечните, всеобхватните) Истини зависят само от Божия Ум; те представляват вътрешното съдържание на Божия Ум.
47. Бог е единственото “първоединство и първомонада”. Всички останали монади са сътворени от Него в рамките на непрекъснатия Божествен творчески процес. Естествените ограничения на сътворения свят (“възприемчивостта на творението”) обуславят обема и динамиката (темповете) на сътворяване на монадите.
48. Бог обладава:
а) съвършена сила – безгранична творческа мощ;
б) съвършено познание – всезнание (Той знае всичко за всичко във всеки един момент);
в) съвършена воля за творчество или пресътворяване (трансформация), изхождайки от принципа на абсолютното Добро.
Тези три атрибута (сила, познание, воля) са характерни и за сътворените от Бога монади. Но докато у Бога те са “абсолютно безкрайни или съвършени”, то у сътворените монади те са развити до степен, съответстваща на близостта на конкретната монада до Бога или (съответстваща) на равнището, в което конкретната монада е проявила своята индивидуална Божественост.
50. За това, че едно творение е по-съвършено от друго, съдим по обстоятелството, че в първото творение се съдържа основанието за същността и функциите на второто.
51. Всяка монада има свое неповторимо място в Божия план за света, за Космоса като цяло. Бог освен това разпознава изначално всяка монада като неповторима същност.
Никоя монада по никакъв начин не може да засегне, да промени или да накърни безсмъртната същност (безсмъртното Божествено ядро) на всяка друга монада.
49+52. Качеството на действието на едно творение бива обусловено от неговото съвършенство, по-точно – от степента на усъвършенстване, която то е постигнато.
Страданието на едно творение е следствие от проява на неговото несъвършенство.
Изводът е, че пътят към съвършенството е път на страданието, чрез което творенията израстват и се усъвършенстват, доколкото правилно са възприели и осмислили страданието и са го използвали като средство за духовно издигане.
53. Светът, който познаваме, е един от безброй многото възможни светове, родени като потенциал в Божия Ум. Светът е такъв, какъвто Бог е решил, че трябва да бъде. Сиреч началната форма на света и законите, вложени в него от Бога, въз основа на които той (светът) съществува и се развива, са плод на свободно творческо решение на Създателя. По-нататъшният ход на еволюцията на света бива повлиян освен от първоначалния заряд (тласък, творчески импулс), даден от Бога, така и от въплътената свободна воля на разумните същества
54. Съвършеното предузнание (всезнание, което съдържа и съвършено знание за бъдещето) на Бога Му позволява да разбере кой от възможните светове, които се съдържат в Неговия Ум, ще придобие в процеса на развитието си необходимата степен на съвършенство, заради която Той да го извика към живот, т.е. да допусне към съществуване именно този потенциален свят.
55. Изборът на Бога за този именно свят, извикан към живот, е обусловен от:
1) Божията Мъдрост, която безпогрешно определя същността на този свят и неговата степен на съвършенство, отговаряща на Божиите изисквания и изначалния Му Промисъл;
2) Божията Любов и Доброта, които определят потребността от извеждането на този именно свят от Божия Ум (т.е. от сферата на абстрактното съществуване) към реално космическо проявление (т.е. в сферата на познатата ни действителност, в Проявеното Битие);
3) Божието Всемогъщество, което според неограничения си потенциал не предполага никакви прегради пред реализирането на творческите замисли на Бога.
Генералният извод е, че ние живеем в най-добрия от всички възможни светове.
56. Г. Лайбниц дава израз на духовната истина за Единството на живота (следствие от VII херметически принцип – за единството и сродството), при което всички съставни части (елементи) на Битието са свързани помежду си. Върхът на космическата пирамида е Бог, а на всички останали по-долни нейни “етажи” са разположени в низходящ ред Неговите творения — от най-извисените в духовно отношение до най-низшите. Най-ниският “етаж” (пласт) отговаря на физическия (материалния) свят, в който царува илюзията за отделността на творенията, които обаче остават същевременно неизменно свързани чрез духовната си природа в Божия Дух, Който е Първоизточникът на всичко съществуващо.
Монадата е “постоянно живо огледало на света”, защото в нейното индивидуално съществуване се отразява всемирният космически Живот.
57. Всяка монада (всяка индивидуалност, всяко живо същество) възприема света по собствен, неповторим начин. Това означава, че за всяка отделна единица живот светът е различен.
Истината е една, но ние я възприемаме всеки по своему, т.е. тя има (за нас) безброй различни лица, което обаче с нищо не променя духовния факт, че тя е една, монолитна и неразделима.
58. Различните гледни точки към Истината, към реалността на всички монади (всички живи същества) предопределят “възможно най-голямото многообразие” на техните възгледи, на поведението им и на тяхното отношение към заобикалящия ги свят. Това многообразие в същото време обаче не е пречка за разумните сили в Космоса (начело с Бога) да поддържат съвършената хармония (“възможно най-големия ред”) във Всемира.
59. Тезата, изложена в т. 58, доказва Всемогъществото и Премъдростта (“величието”) на Бога-Творец. Ядрото на тезата, нейният най-дълбок смисъл е, че Бог – независимо от проявите на свободна воля на разумните същества във Вселената (на индивидуално и колективно равнище) – съумява безусловно да поддържа съвършения ред и хармония на всичко съществуващо. Дори и когато въплътената свободна воля на разумните същества нарушава хармонията и създава хаос и безпорядък, това е винаги временно. Редът и хармонията на всички равнища в Космоса рано или късно биват възстановени. Според Своята Премъдрост, Всезнание (включително съвършено знание за бъдещето, понеже за Него всичко е само тук и сега – Той е над времето и пространството) и Всемогъщество Бог съумява да включи всички действия на разумните същества (дори и тези, които служат на злото) в Своя План и Промисъл за света. И най-неправилните, най-трагичните и най-катастрофалните (от човешка гледна точка) измежду тях биват втъкани по естествен и неповторим начин в Неговия всеобхватен и съвършен План и се превръщат в част от него.
Поради общата си духовна природа в Бога-Създател всички монади (всички същества, всички единици живот) са в непрекъсната и ненарушима връзка помежду си. Ала далеч не всички измежду тях осъзнават тази извечна връзка и я използват за целите на всемирното Добро. Подобна степен на осъзнаване е приоритет на напредналите в еволюционно отношение същества.
60. Поддържането от страна на Бога на съвършен ред и хармония във Вселената доказва, че ние действително живеем в най-добрия от всички възможни светове.
Възможностите за развитие и за съвършено познание пред всяка монада (всяко същество) са безгранични и не подлежат на ограничаване или заличаване от никоя външна сила или фактор.
Същността, степента и дълбочината на придобитото познание обуславят еволюционното стъпало, на което се намират отделните монади (същества).
Ограниченост на възможностите на монадата (на съществото) следователно означава ограниченост (липса на пълнота) на придобитото познание, което все още не е постигнало най-дълбоката, Божествената същност на своя обект. Оттук следва, че само монадите (съществата), които напълно са се слели с Бога (без да губят извоюваната по своя еволюционен път неповторима индивидуалност), са постигнали съвършено познание.
61. Духовната връзка между всички творения в Космоса предопределя възможността чрез наблюдение и проникване в същността на един отделен обект да получаваме информация за всички останали обекти, включително за тяхното минало, настояще и бъдеще. Но тази способност може да бъде постигната само по пътя на най- дълбокото и съвършено самопознание. То е предпоставка за съвършеното познание на външния свят, т.е. за всяко друго познание.
62. Холографският принцип лежи в основата на Творението – всяка отделна единица от Творението, всяка индивидуална обективна реалност съдържа в себе си като потенциал всичко сътворено, цялото Творение (“всяка сътворена монада представя целия свят”).
Връзката между душата и тялото обуславя възможността душата да познава всеобхватно и съвършено материалния свят посредством познанието за собственото си материално тяло (тялото, което тя оживява).
63. Г. Лайбниц отъждествява ентелехията с монадата. Съединяването на тялото с ентелехията (монадата) ражда живот в общия смисъл на това понятие, т.е. ражда нещо живо, живо същество, същност или обект, носител на живот. Съединяването на тялото с душата ражда живот, но в органичния смисъл на това понятие (“животно”).
64. Органичното тяло дори и на най-елементарното живо същество е несравнимо по-съвършено и от най-прецизния и сложен изкуствено създаден механизъм.
65. Живата тъкан на тялото, живата (органичната) материя “е делима до безкрайност” и всяка нейна отделна частица също може да се дели до безкрайност, както и да има собствено съществуване (“собствено движение”).
66. Всяка частица от живата (органичната) материя е не само носител на собствен живот (съществуване), но и на собствена система (съвкупност) от живи елементи, съществуващи и функциониращи в хармония и единство.
68. Невидимите взаимовръзки между живите елементи в системата на живото същество са именно свидетелството за наличието на живот у него. В същност те (взаимовръзките) доказват незримото, но решаващо присъствие на духа, на духовното ядро или на духовния първоизточник – на духовната същност, която е действителният носител на живота. Духът е, който вдъхва живот на материята. Материята може да бъде жива единствено и само чрез духа!
69. В света няма нищо пусто, безплодно и мъртво именно поради невидимото присъствие на духа, който вдъхва живот на материята и свързва в хармонично единство нейните градивни частици (елементи).
70. Принципът, че именно духът е първичният носител на живота и че само той може да “оживи” материята (затова в християнството го наричат “животворящ Дух”, имайки пред вид III Лице на Света Троица – Светия Дух), да я изпълни с живот, да я направи жива – този принцип се проявява на всички равнища на присъствието на духа в материята: от живото същество като единица живот, през органите и системите му, до клетките му. Всички те – системи от органи, отделни органи и отделни клетки – са носители на собствен живот, който хармонично се обединява в името на изграждането на пълноценно живо същество.
71. Г. Лайбниц отрича какъвто и да било материален характер на душата. Той подчертава обмяната на веществата (“едно постоянно оттичане и втичане”, “непрекъснато влизат и излизат части”) като основна характеристика на материалния (органичния) живот.
72. Авторът на “Монадология” отхвърля теорията за метемпсихозата (преселението на душите), известна повече като теория за прераждането (която е основна, водеща за езотеричното познание). Непризнаването от страна на Г. Лайбниц на прераждането (реинкарнацията) в качеството му на един от най-важните закони на космическото развитие и на духовната еволюция на съществата за щастие не накърнява като цяло достойнствата на неговите прозрения за монадите и на изградената върху тях теоретична система.
Г. Лайбниц не признава възможността за самостоятелно съществуване на душата; тя – като проекция на духа (безсмъртното начало) в материята – винаги е свързана с тяло. Само Бог – Върховната душа – не притежава никаква телесност, т.е. не е свързан като същност с никаква материална форма (проявлението Му не зависи от такава).
73. В кръговрата на живота никое раждане и никоя смърт нямат абсолютен характер. Те са само етапи (фази) от вечното съществуване на монадите, като раждането означава “развитие и растеж”, а смъртта – “свиване и намаляване”.
Тези разсъждения на Г. Лайбниц все пак го доближават, макар и косвено, до същността и проявлението на закона за прераждането (реинкарнацията).
74. Великият немски философ и мислител приема, че не само организмът (“органичното тяло”), но и душата (“самото живо същество”) се съдържат първоначално, като потенциал в семето (зародиша). Тоест че връзката между душата и тялото на всяко живо същество се поражда с възникването на зародиша (семето).
77. Г. Лайбниц пледира за неразрушимост (безсмъртие) не само на душата, но и на тялото. Душата е неразрушима като субстанция, произхождаща от духовния свят, от вечния свят на Духа (“като огледало на един неразрушим свят”). Тялото (“самото животно”) според Г. Лайбниц също е неразрушимо — вероятно той има пред вид кръговрата на материалните елементи, които го изграждат и които след физическата смърт на живия организъм се завръщат вследствие на разлагането му в природната среда.
78-79. Връзката между душата и тялото отразява хармонията между духовния (невидимия) и материалния (видимия) свят, които имат общ Първоизточник — Бога и Неговия Промисъл и творческа Воля. В света на душата господстват законите на “крайните основания” (т.е. на първичните причини), а в света на тялото – законите на “действащите причини или движенията” (т.е. на резултатите от действието на първичните причини).
80. Далеч изпреварвайки времето си, като гениално прозрение на Г. Лайбниц са формулирани:
– законът за запазване на енергията (“величината на силата в материята е винаги същата”) и
– законът за запазване на импулса (“в материята се запазва и същата обща посока”), познати от далеч по-късните етапи в развитието на физиката като наука.
Г. Лайбниц възприема предустановена хармония (признаване на установени от Бога хармонични причинно-следствени връзки, всеобща съгласуваност в материалната и духовната сфера) на всички монади във Вселената. Според него светът и всяко от изпълващите го същества се развиват със собствени сили, но самите тези сили са създадени и избрани от Бога по такъв начин, че да се предустанови най-добър световен ред. Така предустановената хармония представлява решаваща предпоставка за това, че живеем в най-добрия от всички възможни светове.
82. Германският философ приравнява “дух” с “разумна душа”. При разумните същества – хората, сетивността (“усещащите души”) също се издига до “стъпалото на разума и до привилегията на духовете”.
83. Но същевременно има съществена разлика между съдържанието на понятията “душа” и “дух”:
1) душата е проекция на духа в материята, чрез нея духът “се оглежда” (тя е “живо огледало”) в света на формите (“света на създанията”);
2) духът е проекция на Бога-Творец (“отражение на самото Божество”) в сътворения от Него свят, в частност – в света на формите, където той (духът) се проявява чрез душата.
84. Духът (човешкият дух) може да общува пряко (директно) с Бога – своя Творец (Създател), така както детето с родителя си. Този духовен факт доказва, че на определен етап от своето еволюционно развитие човек вече не се нуждае от посредници в общуването си с Небесния Отец, каквито предлагат всички световни религии.
85. “Събранието на всички духове” без съмнение е част от “царството на Бога”, без обаче да го изчерпва (както смята Г. Лайбниц). В това царство (“най-съвършената държава”) обитават както възходящи същества (споменатите от Г. Лайбниц духове), чиято еволюция протича от материята към Духа (Бога), от физическия свят към Божествения, така и низходящи Същества с непосредствен произход от Св. Троица (Бог-Отец, Бог-Син и Св. Дух), чиито еволюционни задачи се заключават в подпомагане развитието на възходящите същества и обслужване на (служение в) сферите, явяващи се междинни спрямо физическия и Божествения свят. Една част от низходящите Същества също подлежат на еволюционно развитие, на духовно израстване.
86. Авторът на “Монадология” разкрива някои от характеристиките на най- извисената област на Проявеното Битие – Божествения свят (“царство на Бога”): съвършена нравственост, висша (върховна) Божественост, Божествено величие и доброта. Тези от възходящите същества (духове), които са завоювали правото да обитават този най-възвишен свят, са в най-голяма възможна близост до Бога, в Неговото непосредствено присъствие.
87. Съществува съвършена хармония между всички проявления на Божията Същност; в случая – между Бога (Проявения Бог) като Демиург (“строителя на световната машина”) и между Бога като Вседържител и върховен Властелин на висшата духовна сфера (царството на Бога, “Божествената държава на духовете”). Тази хармония е в унисон и с хармонията между материалния свят (“физическата област на природата”) и Божествения свят (“моралната област на милосърдието” – т.е. там, където се изявява в цялата възможна пълнота Божието милосърдие).
88. Г. Лайбниц загатва за глобалните планетарни трансформации, при които плавният, постепенен, еволюционен ход на развитието на планетата и човечеството се заменя с рязък и скокообразен (периоди на всеобхватно действие на Божественото правосъдие, което отсява “овците” от “козите” – т.е. разпределя човешките индивидуалности според постигнатото от тях равнище на духовно развитие /”за наказание на едни и възнаграждаване на други”/), съпроводено от значителни – понякога съдбоносни за цивилизацията – изменения в облика на земята: в релефа, съотношението между суша и океани, поява на нови континенти, резки климатични промени, смяна на местата на полюсите (географски и магнитни), включително и преминаване на планетата като цяло в състояние на непроявеност (Пралайя, мирова “почивка” в духовния свят, предшестваща следващия период на материално проявление).
89. Налице е хармонично съчетаване на проявата на Бога като Създател с тази като върховен Законодател. Творческата Му изява изисква въвеждане на определен ред в творението, за да функционира то в съответствие с първоначалния Божий Замисъл (Промисъл, План) за Космоса. Законотворчеството на Бога осигурява механизма на функциониране на творението, гарантиращ осъществяването на този Замисъл (План). Особено важен елемент от този механизъм е законът за причината и следствието (закон за кармата), който възнаграждава “хубавите дела” и наказва “греховете”. Тук Г. Лайбниц достига до прозрението (без да назовава директно посочения закон като такъв за причината и следствието), че законът на кармата действа автоматично (“по механични пътища”), като безупречно програмирана разумна система за възмездие. Действието на кармичния закон е неизбежно и абсолютно справедливо, но не винаги незабавно (“това не винаги може и бива да става веднага”).
90. Кармичният закон притежава универсално, всеобхватно действие спрямо всички същества, спрямо всички техни мисли, чувства, слова и дела. Критерий за мъдрост и добродетелност е подчиняването на човешката воля на Божията.
Г. Лайбниц повтаря тезата си, че живеем в най-добрия от всички възможни светове (“… световния/т/ ред… е невъзможно да се направи по-добър, отколкото е”). Освен всичко останало Бог е и “крайна цел, която трябва да съставлява цялата цел на нашата воля и която може единствено да ни създаде щастие” (достоен финал на едно гениално съчинение!). Тоест Бог е крайната цел на човешкото съществуване, вечният и върховен идеал, към чието постигане се стреми разумното същество, наречено “човек”.
Обобщение
В своето гениално произведение “Монадология” (1714) Готфрид Вилхелм Лайбниц достига до изводи и прозрения, притежаващи стойността на значим принос както към философската наука, така и към духовно-езотеричното познание.
Разбира се, най-същественото в теорията за монадите е дефинирането на тяхната същност и проявление в сътворения от Бога свят. Монадата във възгледите на Г. Лайбниц е “проста субстанция”, първичен елемент, най-малката структурна единица на Битието (“истинските атоми на природата”), най-дълбоката Божествена същност на всичко съществуващо. В качеството си на сътворена от Бога, от първичната Божествена творческа субстанция, монадата е надарена с безсмъртие. Това безсмъртие обаче не е абсолютно, а относително. Създателят на монадите – Бог, е в състояние при определени обстоятелства да ги лиши от съществуване, т.е. да ги унищожи.
Възникването на монадите е резултат от проявлението на всемогъщата Божия творческа Воля. Цялото Проявено Битие (“съставното”) представлява съвкупност от монади на различен стадий от своето индивидуално проявление и развитие.
Трите най-важни характеристики на монадите са: неизменност, цялостност и неповторимост. Между отделните монади не съществуват количествени различия поради еднаквите условия на тяхното възникване. Това, което ги отличава, са специфичните им качества. При контактите си с околната среда най-дълбоката същност, Божественото ядро на монадата остава неизменно; изменят се и се обогатяват само нейните специфични качества. Развитието като непрекъснат процес на обмяна с Космоса и на вътрешно пресътворяване е заложено изначално във всяка монада. В цялата Вселена няма две монади с напълно еднаква същност или степен на развитие.
Монадата представлява диалектическо единство от изначална простота и едносъставност, от една страна, и вътрешна динамика, от друга страна. В този смисъл тя е точно отражение на своя Създател – Бога, Който остава завинаги неизменен в Своето абсолютно съвършенство, ала същевременно непрестанно се обогатява посредством еволюционните процеси в сътворения от Него свят и най-вече – чрез духовните постижения на разумните същества.
Произходът на монадите от Бога обуславя тяхното единство в Него, а множественосгга им произтича от неповторимата индивидуалност на всяка от тях, придобита в процеса на нейното развитие. Общият Божествен произход на всички монади предопределя вечната и ненарушима връзка между всички тях.
Душата е проекция на монадата в света на формите.
Единствената безусловна реалност в света е Бог. Цялото Му творение е относително реално. Колкото по-близо до Бога е в своето развитие дадена индивидуалност, толкова по-висока е степента на нейната реалност.
Абсолютната Истина е неделим елемент от най-дълбоката Божествена Същност. Съвкупността от вечни Истини – проекции на Абсолютната Истина – е непоклатимият фундамент на всичко съществуващо. Всяка вечна Истина е форма на реализация на една първична Божия идея, породена преди времето в Божия Ум.
Съвършенството на Бога е вечната цел в развитието на всички същества (ср.
Мат. 5:48). Пътят към съвършенството преминава през страданието, превърнато в средство за духовно издигане.
Всемогъществото и Премъдростта на Бога поддържат съвършен ред и хармония в целия Космос. В Божия план за света е предвидена предустановена хармония между
всички монади във Вселената, която определя света, в който живеем, като най-добрия от всички възможни светове.
Носител на всемирния Живот е Божият Дух. И тъй като Той е вездесъщ (присъстващ навсякъде и по всяко време), това означава, че животът изпълва всичко сътворено, без никакво изключение. Степента на присъствие на Духа, интензивността на Неговото проявление обуславя формата и извисеността на всеки индивидуален живот.
Вселената е изградена от Бога върху основата на холографския принцип – всяка индивидуалност съдържа в себе си като потенциал цялото творение.
Бог е еднакво съвършен и непогрешим в проявите Си като Създател и Законодател на Всемира. Резултатите от творческото Му проявление следва да бъдат гарантирани от съвършено справедливи закони, лежащи в основата на функционирането на цялото творение.
Бог е “Причина на нашето битие” и същевременно “крайна цел” на човешкото съществуване, вечният и върховен Идеал, осмислящ пътя ни в космическата необятност.
