СТЕНОГРАФИРАНЕ НА СЛОВОТО
І. СТЕНОГРАФИТЕ НА УЧИТЕЛЯ
Първите бележки записани от приятелите от това, което Учителят е говорил са от 1907 год. Тогава не е имало стенограф. Бележките са записани на ръка. Още 1905 год. последователите на Учителя са Мария Казакова, Анастасия Желязкова, Тодор Бъчваров и неговата другарка, и брат Димитър Голов и др. Разказваше ми Тодор Стоименов, един от първите ученици на Учителя, че обикновено Учителя е приспивал в протестантския дом на ул. „Леге“. Движил се с едно малко куфарче, скромно облечен, със скромно пардесю или връхно палто и старовремски обуща. Протестантите тогава са имали дом и страноприемница, където Учителят можеше да прекара нощта. Той е познавал голяма част от протестантите, понеже е учил в протестантското училище в Свищов като гимназист. Постепенно кръгът на познатите се увеличавал около Учителя и той бива поканен в дома на Тодор Бъчваров. До 1905 год. е живял у тях, но в нея година заболяват децата на Бъчваров от скарлатина. За тази болест се пазеше тогава 40 дена карантина и Учителят трябвало да напусне къщата му. Семейството, което е поканило Учителя да живее при тях е сестра и брат Гумнерови. Те нямат деца. Сестра Гина Гумнерова казва на съпруга си Петко: „Виждаш, г-н Дънов е учен, духовен човек, добър човек. Искаш ли да Го поканим да живее при нас в трапезарията?" Братът се съгласява. Трапезарията е сутеренна стая и се слиза в нея по пет стъпала. Поканват Учителя и Той приема, и отива да живее у тях. След като се пренесъл да живее, минава една седмица и Учителят моли сестра Гумнерова да Му намери жена, която да Му пере дрехите. Тя Му казва: „Ти си беден човек, аз ще те пера". Това лично леля Гина ми го е разказвала. И други неща ми е разказвала, които съм описала. Изминало доста време, откато Учителят живее у тях. Те все повече опознават Учителя. Виждат Неговите възможности, прояви и поведение. В това време се случва някой от техните близки да заболее. Учителят дава съвет как да се лекува и той оздравява. Или се явява друг случай, някакъв въпрос за разрешаване, на който пак Учителят дава съвет и този въпрос е оправен. Къщата, в която Учителят живее освен сутеренната стая имаше и горен етаж в който живееше семейство Гумнерови в една стая, а в другата имали квартиранти. Случва се, че той напуска къщата, квартиранта. Като се освобождава стаята на техния етаж сестра Гина Гумнерова пак казва на съпруга си, да приемат Учителя да живее в свободната стая. Той приема и Учителят се настанява в югозападната стая на етажа им като в източната остава да живее семейство Гумнерови, леля Гина и чичо Петко, както ги наричахме. Между двете стаи имаше трета малка стая свързана със стаята на Учителя с антре и от другата страна беше свързана с антре към стаята на леля Гина. Тя беше малка стая, в която Учителят посрещаше гостите си. В това семейство Учителят живее от 1905 год. до 1926 год., когато се построи стая за Учителя на Изгрева. Самата леля Гина ми разказва как е станало Учителят да отиде да живее при тях. С течение на времето, както семейство Гумнерови, така и техните близки всички влизат в контакт с Учителя, че той не е само учен човек, д-р Дънов, както го наричали в началото, но той се изявява и като Духовен Учител. Учителят живее в семейство Гумнерови на ул. „Опълченска" 66. Впоследствие ние наричахме домът на Учителя за по-кратко „66".
Брат Гумнеров [също и Димитър Голов] е първият, който е записвал Словото на Учителя и което е дошло до нас. Заедно с него имало е и други братя и сестри, които са водили записки, които впоследствие са си допълвали помежду си. Тогава са ги писали дословно, даже вижте, дори и храната, която са яли е писано. И кой какво е донесъл. Много хубаво е написано, всичко е написано подробно.
В 1907 год. събор става в Търново. На тях Учителят имал повече последователи. За всеки събор Учителят е пращал лична покана за всеки едного. Брат Гумнеров е бил протоколчик в съда, записвал е съдебните процеси. И като записвал Словото на Учителя и тези записки нарича „Протоколи", които и досега така ги наричаме. Такива протоколи имаме от 1907 год., 1908, 1909, 1910, 1911, 1912 год. В 1913 год. се води Балканската война. Няма събор. В 1914 год. имаме протоколи; 1915 год. имаме протокол на събора, но съборът бил разтурен от властта, защото беше обявена Първата световна война. Братята и сестрите били заставени да напуснат Търново.
П. Гумнеров е от Пазарджик. За него зная, че е от Пазарджик, а леля Гина мисля, че беше от Меричлери, да. Те идват оттам и си имат къща в София. Тя тази къща беше обща с къщата на Георги Димитров. Гумнерови имаха южната част, а другите имаха другата част. П. Гумнеров си замина към 1924 год. Аз го помня. Той беше малко гърбавичък. И двамата никак не бяха угледни хора. Скромни хора бяха. Но леля Гина беше много чистосърдечна и много прям човек, искрена. Тя нямаше две лица. Някои сестри като прекаляваха в нещо, тя направо им го казваше. Да, така беше. Защото, знаете ли какво е да влезе в един дом Учителя? Всичко става напълно променено – непрекъснато гости. Защото при него идваха от сутрин до вечер хора. От провинцията приятели, защото при Учителя много народ идваше. И това нещо тя го прие.
В 1907 год. в семейство Гумнерови се събират пет души: Сестра Гина и брат Петко, брат Бъчваров и неговата жена и Голов. Учителят идва при тях, отваря Библията, чете няколко стиха и държи беседа, която може да се смята за първа и то от нея не е запазено пак нищо. Това ми го разказва един брат. И тя можеше на времето да се разпита, но не съм питала тогава на времето това.
За новата 1914 год. [тази беседа е изнесена в Бургас на 6 януари 1915 г. и вероятно е допусната печатна грешка] Учителят напечатва една беседа „Поздрав за Новата година", на която впоследствие ние дадохме заглавието „Синове на възкресението". Това е ръкопис-беседа, тя не е стенограма. Той сам я е дал и е печатана. Но Той я напечатва и я дава за печат в 1914 год. Негов ръкопис. Толкова е изрядна беседата, щото не можете да я познаете, много е така близка, както беседите. Тя е печатана. Аз я имах печатана. А после съм я преписвала няколко пъти така за приятелите. Една беседа е. То е нещо като поздрав, като една беседа.
На събора 1912 год. Учителят раздава на учениците си „Заветът на цветните лъчи", който е написал по това време. Заветът е работен в Арбанаси. Там е написал „Заветът на цветните лъчи".
По покана на българското правителство, за да се записват речите на депутатите бива поканен словенецът Антон Безеншек, род. 1854 г. в село Букоие, Словения, а починал в 1915 г. в гр. София. Той приспособява за българския език стенографската система на Габелсбергер и открива първите курсове за изучаване на стенографията. Ето защо днешната българска стенография се нарича система Габелсбергер-Безеншек. Издават се учебници. Ето ви пример как Небето работи, последователно и стъпка по стъпка. Така докараха от чужбина стенограф и за 20 години се създадоха стенографи и накрая бяха подготвени онези, които трябваше да запишат Словото на Учителя, съставляващо над 7,500 беседи. Ето това е труд. Общ труд и на Небето и на учениците от земята. Това бе общо дело на Небето и земята за съхранение Словото на Учителя.
В1914 год. вече имаме записани беседи от стенограф. Брат Тодор Гълъбов е бил ученик на Учителя и в същото време е бил стенограф в Народното събрание. Той е бил един от първите стенографи в България и е издал, и учебник по стенография. Беседите тогава са се държали в семейство Гумнерови на ул. „Опълченска" 66. Брат Гълъбов е стенографирал 1914 год. и 1915 год. Тези беседи са редактирани и отпечатани под негово ръководство в три тома под общото заглавие „Сила и живот". Всеки том поотделно носи свое заглавие. Първата „Житно зърно", втората „Духът и плътта", а третата „Солта". Това заглавие „Сила и живот" носят и няколко следващи томчета. Тодор Гълъбов в 1915 год. е трябвало да отпътува за чужбина по някаква работа и казва на Учителя с безпокойство, че той като отпътува, няма кой да стенографира беседите, но Учителят му казва: „Той ще дойде!" И наистина скоро след това идва на беседите на Учителя Паша Теодорова. Това Паша ми го е казала, да. Брат Гълъбов познава Паша, защото тя е държала изпит за учителка по стенография при него. Той казва на Учителя, че идва сега една сестра на беседите, която знае стенография и пита да я покани ли да стенографира. Учителят казва: „Поканете я!" Паша приема и остава да стенографира беседите. От 1915 год. до 1920 год. Паша стенографира сама беседите. Всяка беседа дешифрира на ръка и я носи на Учителя. В този период всичко, което е написано, тя го е записала и дешифрилала. В това време не е имало редовно беседи, защото беше Първата световна война. Учителят започва да държи беседите Си в дома на семейство Гумнерови. Събранията са ставали в самата стая на семейство Гумнерови. Учителят не е държал редовно беседи, всяка неделя, но е казвал кога ще държи и те си съобщавали помежду си. Когато посетителите се увеличили наложило се в стаята, в която е живяло семейството да се изнесат всичките мебели, да се наредят столовете и една маса за Учителя. И там Учителят е държал беседата, а след това, като се свърши беседата всичко отново се нарежда, всичко като се внася. В тези години някои беседи са държани и в салона на радикалите за известно време. През друго време Учителят държал беседи в шивашкото ателие на г-жа Ружа Иванович, наша сестра. Толкоз, даже аз не я знам и не я заварих. Къде е била не знам. Но основната база за държане на беседи си остава домът на семейство Гумнерови.
В 1914 год. започва Първата световна война. През време на войната Учителят държи беседите си, държи една беседа във военно време без разрешение и тогава Го интернират във Варна, в хотел „Лондон" и се връща в София през 1918 год. Повече от година и нещо прекарва там. Даже са Го глобили. Платил е 25 лв. глоба. Че е държал беседа без разрешение.
След завръщането си в София Учителят държи беседи на ул. „Опълченска" 66 – дома на Гумнерови. Понеже не е имало стая, в която да държи беседите Си, трябвало е цялата покъщнина на семейство Гумнерови да се изнесе преди беседата, да се опразни стаята, да се наредят столовете и тогава Учителят да говори. След свършване на беседата всички вещи се нареждат пак в стаята. И това става при всяка беседа, която се държи в дома на семейство Гумнерови. Каква жертва са правили тези скромни хора, брат и сестра Гумнерови. Колко затруднения е трябвало да търпят. При това всичко са понесли мълком, като че е в реда на нещата. Не съм чула да изказват недоволство, нито някакъв ропот и от двамата. Нека всеки си представи, че това става в неговата стая, за да разбере жертвата, която те са правили и неудобствата, които е трябвало те да понасят.
След Първата световна война в зимата на 1920 год. Учителят говори в нов салон, който някои от членовете на братството са закупили на ул. „Раковски" и ул. „Граф Игнатиев". В този салон аз чух първата беседа за мен в началото на 1920 год. Там има сега голяма кооперация. Нещо кафене-сладкарница беше. Оттогава аз редовно посещавах беседите. Там на стенографската маса аз видях Паша Теодорова и Савка Керемидчиева. Паша познавах от гимназията, тя ми беше учителка по химия в Първа девическа гимназия. Савка познавах от университета, защото бяхме състудентки по философия. Но и този салон не остана за дълго време да държи Учителят беседите си. Защото станало някакво недоразумение между тези, които купили салона и още същата година се върнахме на ул. „Опълченска" 66. Само, че стаята, в която Учителят държеше беседите не беше голяма. Малко хора поемаше, да се съберат в нея. Всички други стояха в коридора, а други вън на плочите на двора, пред прозореца, до който Учителят говореше Словото Си. Тези, които бяха вътре бяха по-малко от тези, които бяхме вън, на двора. И ние стояхме както при хубаво време, така и при дъжд и сняг. Аз съм слушала много беседи там и при лошо време. Но така ми беше интересно Словото на Учителя та това не ни смущаваше.
След свършването на войната в братството се образува комисия с просветна задача, да се занимава с беседите. В нея са влизали изтъкнати членове на братството, просветени дейци и са се занимавали с редактирането на беседите, които са се издавали. Комисията е била многочленна и не много удобна за такава работа. Аз знам от братята са влизали: Дядо Благо, Радославов, учители, по-интелигентните хора. Под нейно ръководство са издадени IV и V серия – неделни беседи под заглавие „Сила и живот". И първа и втора годишнина от лекциите на Общия клас. От първите печатани лекции се вижда, че те са останали почти така, както са дешифрирани. Интересът на обществеността към делото на Учителя се увеличава. Повече хора се интересуват, доста млади хора влизат в братството.
През време на военните години не е имало събор в Търново и едва през 1919 год. има събор в Търново. На съборът Учителят дава на учениците си работа за през цялата година. Затова се налагало съборните беседи дадени от Учителя да се напечатат веднага след събора, за да могат приятелите да си служат с тях. През 1920 год. Паша дешифрира беседите и се отпечатват наскоро след събора под ръководството на споменатата комисия. На следващата година 1921 год. минало доста време след събора и беседите не били напечатани.
II. ЗАПИСВАНЕ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ПО ВРЕМЕ НА ШКОЛАТА
И в началото на 1922 год. вече Паша отива при Учителя и Му предлага да се напечатат съборните беседи. Той одобрява предложението й и Паша заедно с брат Димитър Стоянов, който беше словослагател отива в Казанлък при брат Никола Камбуров, който има печатница и там и под редакцията на Паша се издават съборните беседи. Беседите се издават с пари от братската каса. Печатат се там където ги приемат. А Никола Камбуров има в Казанлък лична печатница, стопанин е бил той на печатницата. Паша, като учителка в Първа девическа гимназия е издала учебник по химия за последния клас на гимназиите и вече имала малък опит в отпечатването и редактирането. Оттогава Паша се заема с приготовляването на беседите за печат. Едни се печатат в София – в софийските печатници. Други се печатат в провинцията, в Русе, в печатницата на Малджиев. Тези, които се печатат в провинцията за тях Паша прави само една коректура, останалите коректури ги правят коректорите в съответните печатници. На тия беседи, които се печатат в София Паша прави три коректури. В същото време Учителят иска приготвените за печат беседи да Му се четат. Опечатват се грешките на едната, носи се втора коректура, Паша ги проверява още един път и после още един път. Три пъти това се проверява, за да няма печатни грешки. Учителят пък иска в същото време Паша да чете Нему приготвените за печат беседи. Тя ги четеше или когато ги е написала в ръкопис или пък когато на шпалти й ги носеха като коректури. Аз не съм присъствала на тази работа на Паша, но Паша ми е разказвала, че като чете готовата беседа за печат Учителят внася някои промени като е казал известни неща да не се печатат. Ония пък от беседите и лекциите, които имат личен характер Учителят не е оставял да бъдат напечатани.
В тази работа Той е дал някои наставления на Паша, които впоследствие тя е трябвало да прилага. Веднъж, в първата година на Общият клас Учителят държа една строга беседа, в която Той не одобряваше работата на учениците, нито начинът по който изпълняват задачите, които ни дават в клас, както трябва. Също Учителят намираше, че вътрешната работа, която всеки ученик трябва да изпълнява не отговаря на изискванията на школата. Естествено, че Паша си взема бележка от това, което Учителят изключва да се печати. В тези лекции Учителят е оставил да се напечатат само ония положения, които били общи. Учителят също е казал на Паша, да прави връзки между отделните пасажи в беседата, където са засегнати отделни теми. И така Паша си изработва един метод за работа. При приготвените за печат беседи Паша ги пишеше на ръка. При това тя почти преразказваше беседите. Учителят в говора Си си служеше с дълги изречения и в дълги периоди изразяваше мисълта си. Пък Паша ги предаваше в къси изречения, по-кратки за по-голяма яснота на мисълта. Ние при дешифрирането пишехме беседите така, както Учителят ги е изказал. Следяхме внимателно мисълта на Учителя и се стараехме да запишем всичко, което е казано. Нищо не променяхме. Това правехме и трите. Защото ние нямахме време да мислим. Ние се стараехме да запишем всичко. Всяка мисъл, която Учителят е изказал, а не да пропуснем нещо от това, което е казал. После при редактирането на беседите и лекциите известни промени правеше Паша, като се водеше от наставленията, дадени от Учителя. Естествено, че редакторът ще внесе известен отпечатък от своя стил, от начина, който е свойствен на неговата мисъл. Това е неизбежно. Преди да почне редактирането на беседите, Паша дълги години беше слушала Словото на Учителя. Тя Го разбираше. Пък всякога е имала възможност да отиде при Учителя и да Го запита за някаква неяснота. Учителят беше готов надълго и нашироко винаги да обяснява всеки въпрос, който сме имали. Най-често сме запитвали въпроси за примерите, които Учителят е давал в беседите и лекциите си. Някои примери бяха символни, някога е имало само загатване и е трябвало да се проясни, за да бъде разбрано. В такива случаи всякога сме отивали при Учителя за изяснение, което винаги ни се е давало с разположение. В работата на Паша в началото беше подпомагана от нейната сестра Аня Теодорова, която беше учителка по български език. Дори Учителят веднъж предложил на нея да се занимава с редактирането на беседите. Тя се е опитала, но не е имала смелостта да промени каквото и да е от казаното, да. Учителят дал една беседа на Георги Радев да се опита да я редактира, но и той след опита си отказал. Имало някои други желаещи, но на тях пък Учителя е казал, че това не е лъжица за тяхната уста. Така Паша прие тази отговорна работа и я изпълни до края на живота си.
През 1922 год. в София се отпечатват лекциите на Общия окултен клас -1 година от 24.11.1922 год. до 4.VIII.1922 год. под заглавие „Окултни лекции". През 1942 год. се издава напълно променено под заглавие „Трите живота", което е нещо съвсем различно от първото издание, от 1922 год. Тези беседи от първата годишнина на Общия окултен клас не е издадена под редакцията на Паша, издадена е под редакцията на комисията, за която споменах и оттам заключавам, че не е имало никаква промяна. Но впоследствие Паша получи по-голяма свобода в тази работа и така постъпваше. И понеже да ви кажа тя го правеше пред Учителя, тя четеше беседите на Учителя, ние не можехме да се месим в тая работа.
В 1920 и 1921 год. братството нае под наем салона „Турн ферайн" на едно германско гимнастическо дружество на ул. „Гурко". Там Учителят държа неделните беседи и лекции на Общия клас. В 1921 год. и 1922 год. Паша я преместиха от София в Русе, за наказание, защото държала беседи на ученичките и им говорела за идеите на Братството. Тогава остана да стенографира само Савка. В това време тя е студентка. Аз посещавах беседите на Учителя от 1920 год. и си водех стенографски бележки за себе си. През 1920 год. аз се явих на конкурс за стенографка в Народното събрание и цялата зима докато траеше сесията аз редовно стенографирах заседанията в Народното събрание. И така добих малък опит по бързопис. След преместването на Паша в Русе брат Иван Радославов, който ми беше учител в гимназията по история и ме познаваше, разбрал, че съм стенографка и попитал Учителя, може ли да ми предложи да стенографирам беседите. Учителят казал: „Поканете я!" като ми каза това братът, че Учителят приел аз да стенографирам, аз само си купих тетрадки и моливи и седнах на стенографската маса. Дори не отидох да благодаря на Учителя, че ме е приел за стенографка на Словото My.
В началото на 1922 год. Учителят отвори школите. Младежкият клас и Общия клас. Двете със Савка си разпределихме работата. Учителят с отварянето на школите държеше всяка седмица една беседа и две школни лекции. Неделните беседи бяха достъпни за всеки слушател. Всеки можеше да дойде и да слуша Словото на Учителя. А лекциите бяха само за учениците. Първите две години лекциите на Младежкия клас Учителят ги държеше в къщата на сестра Маркова, която имаше класна стая, в която е провеждала курсовете си по френски език. Неделните беседи и Общия клас Учителят ги държа в „Турн ферайн".
Братството търсеше да закупи място, където можеше да си правим гимнастическите упражнения. Още от 1920 и 1921 год. ние излизахме на изгрев накрая на Парка на свободата, който тогава се наричаше Борисова градина. Горските власти не ни позволяваха да правим гимнастическите упражнения по поляните на парка. Налагаше се да имаме място. До самият парк непосредствено имаше едно голямо място оградено от един пояс от млади борови дръвчета от север и изток. Тя е била собственост на Ваучер, един англичанин, който е приятел на българите и който подарил това място на своя слуга, разсилен, а самият той го продава. Братството купува това място от 5- 6 декара. Това беше голямо облекчение за всички ни. На това място можехме после да посрещаме изгрева, защото след парка нямаше нищо построено на изток. Хоризонтът беше съвсем свободен. И по това време брат Иван Радославов предлага своето дворно място на ул. „Оборище" №14 да се построи салон на братството. Понеже братството нарасна, нужда имаше да има свой салон, който да бъде център, както за лекциите и беседите, така и за изявата на братския живот. Веднъж след една лекция в Общия клас в „Турн ферайн", след като Учителят завърши лекцията си, направи запитване до класа. Братството беше решило да прави свой салон и Учителят попита: „Къде искате да построим салона? На „Оборище", на мястото на Радославов или на Изгрева? Тези, които искат да се построи салона на мястото на Радославов да вдигнат ръка". Почти всички вдигнаха ръка. „А тези, които искат да се построи салон на Изгрева да вдигнат ръка". Вдигнахме само 5-6 души и естествено салонът се построи на ул. „Оборище". Още тогава ми направи впечатление, че Учителят предложи като възможност да се построи салон на Изгрева. Явно е било, че планът на Учителя е бил да се построи салонът на Изгрева. Учителят с нищо не се налагаше. Изчака естествено да се пренесе братския живот на Изгрева. Салонът на ул. „Оборище" 14 беше готов в края на 1923 год., където Учителят държи беседите и лекциите си до 1928 год.
Там построиха пак кооперация някаква. Трябва да кажа, че освен нас трите стенографки, за написването на беседите е помагал и Борис Николов, който в известен период от време помагаше на Савка в нейната работа. Той записваше и дешифрираше лекциите на Младежкия клас. В 1924 год. в София дойде брат Боян Боев, който беше уволнен заради идеите си. Той беше учител в гимназията по естествени науки. Брат Боян остана да живее в София и редовно посещаваше беседите, класовете, редовно стенографираше лекциите и беседите. Той стенографираше всичко при всички разговори на Учителя, в които имаше възможност да присъства било общи, било частни. Това правеше по свой начин, а материала го използваше за писма, които пращаше на приятелите в провинцията, за статии в списанието „Житно зърно", после пращаше „Послания", в които описваше опитностите с Учителя и ги изпращаше до приятелите в цяла България.
Когато в 1931 год. аз отидох учителка в село Макоцево, брат Боян помагаше за дешифрирането на лекциите на Общия клас. Брат Боян Боев беше един неуморен работник в делото на Учителя. Верен и предан брат. След като го уволниха като учител, също като дъновист, той изцяло посвети всичкото си време за братска работа. Редовно даваше статии за списание „Житно зърно", беше връзка между учителите и приятелите в провинцията, всяка година посещаваше братствата във всички градове в провинцията и държеше сказки. Като уволнен учител той не получаваше пенсия. Помагаха му приятелите. Той живееше много скромно. Много скромен човек беше и после той беше един от най-обичаните братя, защото имаше качества, много услужлив и много добър като човек.
Класът на Добродетелите беше така един опит, който искаше Учителят да направи. Първата група бяха пет сестри. И всяка една сестра имаше една добродетел, върху която да работи. И Учителят държеше беседи и даваше така наставления какво да работим. Известно време така траяха, после друга група още пет сестри бяха поканени и пак, и на тях държеше беседи и още други трета група, но не знам защо се прекрати после. Смятам, че това беше един опит, който Той искаше да направи и може би видя, че не сме готови. Той знае защо. През това време всичко записвахме, защото ние и трите стенографки бяхме там в тия групи. Така, че всичко е записано. Има тетрадки с протоколи за работата на класа по седмици, месеци.
ІІІ. КАК СЕ СТЕНОГРАФИРАШЕ
Имахме една маса, която беше направена според нуждите на Паша. Тя беше като чин, издигната. Беше така в средата и от едната страна така като чин, и от другата страна като чин. И ние седяхме от двете страни. Като чин беше. Това беше в салона. На нея сядахме. Учителят беше на катедрата, пред нас имаше един ред столове на които сядаха. Някога какво им е казал Учителят не знам, но имаше хора, които много държаха да седят на първото място. Щото Учителят някога ги е поканил там да седят и после, след тях беше нашата маса, и зад нас вече в полукръгове така се редяха столовете в салона.
Почти всеки си сядаше на едно място. Учителят казва: Всеки да седне така, с по-хармонични хора да бъде. Ние седяхме, от едната страна беше Савка и аз, от другата страна беше Паша. Пък брат Боев седна на нашата маса, когато аз отидох учителка. Те тогава го поканили и там си остана до край. Иначе той пишеше, стенографираше, но не участваше в нашата работа. Тогава пое да работи някои беседи. В мое отсъствие е писал тези, които аз ги работех в Общия клас.
Когато беше в салона винаги имаше маса за стенографките. На Рила на коляно, на Витоша също на коляно се пишеше. Една от нас дешифрираше. Дешифрирахме на пишеща машина и даже понякога ги пращахме в София, за да прочетат приятелите, които не са имали възможност да дойдат. Защото те са се събирали нали да прочетат от беседите или в провинцията сме пращали, защото пишехме в няколко копия.
Взимахме тетрадките на трите. И тази която дешифрира взима тетрадките на другите две и по тях работи и изработва беседата. Тези тетрадки ги пазехме, всичко сме пазили, докрая, докато ни ги взеха. Те ни ги взеха когато направиха обиските – 1957 год. Пазехме всичко. Те даже малко по-късно ги взех|а тетрадките специални. Ние пишехме с молив. Тетрадките си купувахме и пишехме.
Паша работеше неделните беседи, защото въобще тя ги е работила. След като се отвори класът, Паша беше първата година в Русе учителка. Ние със Савка работехме неделните беседи помежду си и работехме и тези на класовете. Савка пожела да вземе Общия клас първата година, на мене ми даде Младежкия клас. И аз работих първата година Младежкия клас. Следващата година, втората тя пожела да се сменим. „Еленка каза, искаш ли ти да работиш Общия клас, аз да работя Младежкия?" Рекох: „Савке, както обичаш". И аз поех Общия клас и до края съм работила него, а тя Младежкия клас, а Паша Неделните беседи. След като почнаха Неделните, „Утринни слова" Савка пожела тях да работи. И тогава другите си разпределяхме. И аз после отидох учителка и тогава само по една трета бяха изработили в годините когато аз бях учителка. И тях ги дешифрирах чак след като си замина Учителя. А брат Боев беше моите поел на Общия клас.
Най-напред Учителя ни даваше продукти. След това започна да ни дава пари. Ама ги даваше на мене. Не знам защо. И аз се грижех за домакинството, за реда, повечко аз, затова Мария Борисовата беше казала че съм била слугинчето в „Парахода".
От време на време Учителя ще попита: „Свършиха ли се продуктите? Масло има ли казва, или се свърши маслото?" Не говореше Той, за пари не говореше помежду ни. И ние ще кажем имаме ли, нямаме ли. Ако нямаме – хубаво, ако, не, но както е и така кара може би няколко години. После почна да ни дава в пликчета на трите поотделно. И даже брат Боев ми каза, че той не е знаел, че на нас ни дава, след като си отиде. Но последния път, Той ги даде на Боев даде нашите пликчета. „Дай ги на стенографките тези пликчета!" И когато ги даде, брат Боев ми каза: „Аз не знаех, че ви дава Учителят". Ами ние не можем с въздух да се храним, нали.
Е скромничко сме си карали. Виж нито Паша е била суетна, нито Савка, не нищо. Не сме били с изисквания, скромничко. Каквото сме имали, както сме имали. Не го казвам това от смиреност, така ни беше естествено. После ние не можехме да изискваме. Е сега виж, Учителят ни даде веднъж по 3000 лв. първото нещо което ни е дал беше три хиляди лева. Всеки плик бе поднесен с жест и бе надписан с името на стенографката. Да, това са пликове на един от които пише: „Да познаваш водата е равносилно с разрешаване задачата на живота". Тука пише 21.11.1931 год. Такива пликове има и от 1929 год. 1932,1935,1936,1939,1940 год. Каква е историята на тия пликове? Те са някъде към 53 плика. Събирах ги защото Учителят ми ги даваше. Е мога ли сега да ги хвърля, та това е почерка на Учителя. Разбира се това е документ. Всеки месец ни ги даваше. На всяка поотделно.
IV. КАК СЕ ПОДГОТВЯШЕ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ ЗА ПЕЧАТ
Искам да обясня как стана записването и дешифрирането на беседите от нас, трите стенографки. Ние трите едновременно записвахме всичко, което Учителят говореше. Дешифрирането на беседите и лекциите бяхме си разпределили помежду си. Паша дешифрираше неделните беседи. След като се отвориха школите, Паша продължи да дешифрира неделните беседи. Ние двете със Савка си разпределихме школните лекции. Съборните беседи пак си ги разпределяхме помежду си, по споразумение. Всяка беше готова да дешифрира Словото на Учителя без разлика дали са неделни, дали са школни или Утринни слова. Утринните слова Учителят започна да ги държи от 1930 год. Работата за дешифрирането на Словото на Учителя сме разпределяли помежду си с пълно разбирателство и съгласие. Ако някоя от нас е изказвала предпочитание да изработи една лекция или беседа, винаги другите с готовност се съгласяваха.
За да има ред в работата, ние разпределихме Словото на Учителя на отдели: Неделни беседи; Школни лекции; Съборни беседи; Планински беседи; Утринни слова; Извънредни беседи; Беседи говорени от Учителя на братските празници – на 22 март, на Петровден; Беседи на сестрите; Беседи държани на Младежките събори; Беседи на Класа на Добродетелите; Беседи на ръководителите; и при други някои случаи. Това са така групирани беседи. Всяка от нас имаше тетрадка за всеки отдел. Например, когато Паша дешифрираше неделните беседи, тя вземаше своята тетрадка, в която са записани неделните беседи, като вземаше и тетрадките на Савка и моята тетрадка, в която също бяха записани неделните беседи и по трите тетрадки дешифрираше беседата. Значи всяка от нас вземаше при дешифрирането тетрадките и на трите ни, в които беше записана беседата или лекцията, която трябваше да се дешифрира. За извършената работа всяка отговаряше пред своето собствено съзнание. Никакъв контрол нямаше. Имаше пълно доверие и съзнателна работа от всяка една. Ние бяхме приели да дешифрираме Словото и го вършехме с чувство на отговорност. Ако е имало някога нещо пропуснато да запишем, така са били вътрешните възможности и условия, при които сме работили. Всяка е направила това, което е могла, всяка се е старала да предаде точно това, което Учителят е казал. Ние при дешифрирането не правехме никакви поправки, никакви корекции. Когато беседите се готвеха за печат Паша е правила известни промени.
Учителят беше, който решаваше тези въпроси. Това беше Негово Слово. Понякога се е случвало със Савка, с Паша или брат Боев да дешифрираме още някоя беседа, за да уточним да не би нещо да е пропуснато. Веднага съм виждала, че еднакво сме записвали. Рядко е имало да се пропусне някоя дума, която може би не е чута. Когато записвахме Словото, когато не чуехме някоя дума или не сме я разбрали, за удобство оставяхме празно място, като при дешифрирането да потърсим в други тетрадки, за да попълним изпуснатото. Аз казвам тези дреболии за изяснение. Затова заявявам, че при дешифрирането не сме правили никакви поправки. Дали сме го така, както сме го чули. С това не искам да кажа, че ние сме безпогрешни. Може да сме допуснали някои грешки, може да сме допуснали да пропуснем някоя дума, защото не сме чули или защото не сме успели да запишем. Но това са редки случаи, това са малки пропуски, които всеки може да направи. Още повече, че при коректорската работа на Паша, при редактирането и стилизирането на Словото на Учителя, тя почти Го преразказваше. Но винаги се стараеше да даде точно това, което Учителят е казал.
На Рила си носехме пишеща машина и след като стенографираме, то дешифрирахме беседите. Една машина носехме. Обикновено така правехме. Тази която дешифрираше, взимаше тетрадките на другите две и като работи, чете и сверява с другата тетрадка и пише. Този, който си чете стенограмата и сам си пише. И аз така съм работила. Първите години, когато почнахме предавахме написаното на пишеща машина, но после, когато отидохме на Изгрева пък и на Рила ние си ги държахме. Ние ги държахме, ако Той иска някой път да Му се прочете нещо, четяхме Му. Имаше случаи да поиска. Да, запитваше дали сме дешифрирали лекцията. „Да, Учителю". Даже, когато бяхме в Мърчаево последната година, Той държа една лекция и после каза на нас стенографите: „Утре, каза, искам да Ми прочетете лекцията". И ние с брат Боев седнахме и аз чета, за да попълним нещо, някои празноти и той с неговата тетрадка. И когато на другия ден каза, да четеме, аз оставих той да каже кой ще чете и той почна да чете, после Учителят направи една забележка. Щото брат Боев много енергично говореше, а темата беше за Любовта. И той каза: „За Любовта така не се говори".
И така беше, даже една сестра ни беше слушала когато сме дешифрирали и каза: „Ами защо ти не го прочете?" Ами рекох: „Не можех аз да реша". Щото аз бях стенографката, която най-късно дойде при Учителя. И затуй казах си, аз нямам думата. Винаги даже, когато почвахме беседите от събора, ние си ги деляхме. Първо взимаше Паша, след това Савка и после аз, третата беседа винаги взимах. Освен ако някоя от тях каже, че може и аз да я взема, така е ставало, да дешифрираме. И така после като се повтаря повече пъти нали, понеже всякой ден, понякога и по две беседи на събора имаше. Имало е и на Рила по две беседи. Сутрин и на обед в 10 часа.
V. ЖИВОТЪТ НИ В „ПАРАХОДА"
Ние трите се настанихме в „Парахода". Паша беше на северната, права стена. Савка взе западната стена и тя беше права. За мен остана южната кръгла стена. Всяка се приспособи както можа. Всяка от нас имаше легло, стол и маса. Имахме един долап за беседите, които изработвахме, една етажерка, на която си държахме съдовете за хранене. Зиме се отоплявахме с пернишка печка. Всичко беше скромно, но вътрешният ни живот беше богат. Учителят ни посещаваше често. В първите години нямаше братски стол. Ние трите се хранехме заедно. Сами си приготовлявахме храната на примус. Често Учителят ни даваше продукти да сготвим обяда и Той идваше да се храни с нас. Друг път пък като приготвим обяда искаше да Му занесем в стаята Му, за да се нахрани.
Когато се установихме да живеем заедно на Изгрева, Учителят започна да ни дава известна сума, която трябваше да употребим за нуждите си. Ние я употребявахме само за прехрана. Не си спомням как стана, но тази сума беше у мене. Дали Учителят ми даде на мене парите или защото аз най-често се грижех за приготовлението на храната, затова тази работа за мене беше лесна и с лекота я вършех. Паша се занимаваше с редактирането на беседите, на Савка готвенето много не й лежеше и някак естествено стана най-често аз да се грижа за готвенето, приготовлението на храната. В началото на общият ни живот Учителят ни даваше продукти и обща сума за нуждите ни. Като се отвори столът, Учителят искаше да се храним там и ние отивахме там да се храним. Хранехме се общо всички братя и сестри от Изгрева, които желаеха да посещават стола. По едно време на всяка от нас ни даваше отделно сумата, с която трябваше да се храним в стола. По-късно Учителят почна да дава по една сума на всяка една поотделно. Това не беше заплата, а ни даваше само за прехрана. Той не ни даваше заплата за нужда, въпреки това някои хора пак им се виждаше, че много ни се дава, но човешкия свят е такъв. Даваше ни различно, според както вървяха. Когато бяха най-евтини парите ни даваха по 500-600 лв. Това бяха най-евтините.
Животът ни в „Парахода" беше интензивен. Първото нещо беше, че Учителят беше често при нас. Естествено Той се интересуваше от работата ни. А Той идваше и искаше да Му прочетем беседата, която е държал и така, в такива случаи ние Му задавахме много въпроси свързани с това, което ни е говорил. Питахме как трябва да разбираме някои въпроси и някои положения в беседата. Той с готовност винаги ни е изяснявал. Учителят винаги беше разположен и готов да поясни всеки въпрос, който ни интересуваше. Може би Учителят направи един опит като ни постави и трите да живеем заедно. При такива условия, за да види как ще се проявим. Правило ми е впечатление, че Той следеше вътрешното ни състояние на всяка една. Като идваше с това Той поддържаше нашето будно съзнание. Неговото присъствие респектираше. Всяка се стараеше да се прояви добре). Всякога, когато е идвал, ние сме се радвали. Самото Му присъствие действаше благотворно на нашите вътрешни състояния. Атмосферата, която носеше със себе Си беше силно озонирана и ние я чувствахме като някаква невидима ласка. Аз съм чувствала, че Неговият поглед прониква целият ми вътрешен живот, че всичко, което става в мене е видимо за Него. Много естествено е, тогава човек да се контролира, да следи не само какво прави, но и каквото мисли. Като идваше Учителят при нас, Той следеше състоянието на всяка една от нас. Когато забелязваше, че някоя е загрижена или натоварена с решаването на някои въпроси, Той естествено загатваше нещо, което ще бъде от полза за да й помогне. Даваше някои примери, с които да уяснят въпроса. По такъв начин Той поддържаше духа в трите ни с внимание и грижа. Във всяка една от нас виждаше и често си казвахме, че Учителят е дошъл за едната или за другата. Ние трите бяхме негови работници. Той и трите ни е приел да помагаме за изработване на Словото му. Естествени бяха грижите и вниманието, които ни даваше. Той беше най-добрият работодател, който човек може да има някога на земята. Оставяше ни свободни да работим със съзнание, без каквото и да е ограничение или изисквания. Той държеше ние съзнателно да работим и това всяка една от нас правеше според своето вътрешно разбиране и разумно употребяване на свободата, която той ни даваше. Ние трите бяхме с различни характери, от различна обществена среда. Пък дори и народностно различни. Паша беше рускиня по баща и по майка българка. Савка беше по майка германка, а баща македонец. Аз бях македонка по баща и по майка, за което Паша често се шегуваше като ми казваше „чистокръвна македонка".
Въпреки това, ние живеехме хармонично. Не е имало спорове помежду ни. Не е имало недоволство една от друга. От една страна или от друга. Може би аз имам някакви грехове в това отношение, защото аз съм правила забележки на двете, било за поддържане на чистотата в „Парахода", било за поддържане на реда. Те не са ми правили забележки. И трите бяхме готови всеки момент да си услужим заедно каквото можем. Не си спомням случай да не е имало готовност някоя да услужи на другите. Разбира се, че все е имало случай, когато някоя от нас с поведението си да е направила нещо, от което не е било приятно за другите, но всяка е съумявала да разбере и извини. Учителят със своите посещения прочистваше атмосферата, проветряваше я и като слънчева светлина и топлина прогонваше мъглите от умовете ни. Не може да не е имало някакви недоразумения. Учителят нямаше еднакво отношение към нас. Към трите имаше различно отношение. Но беше еднакво отзивчив към нуждите на всяка една. Разликата в отношенията ни произлизаше от индивидуалността на всяка, а характера й от нейното вътрешно устройство.
Животът ни в „Парахода" беше интересен, интензивен, имаше голямо движение. При нас идваха братя и сестри за едно или друго и всеки според интересите си и нуждите си. Най-често идваха, за да дадем да прочетат някоя беседа, която ние сме изработили и те се интересуваха. Ние се стараехме с ученическо съзнание да бъдем полезни. Така се учехме и възпитавахме в готовност на служене.
Учителят идваше често при нас и това ни задължаваше да проявим изисквана обхода към всички приятели. Самата ни работа, това че ние записвахме Словото на Учителя ни задължаваше да изявим това Слово в живота си, в каквато малка форма и да е. Не мога да кажа какво сме направили, но това е стремежът, който видях и в трите. Имаше усърдие, имаше старание, всяка правеше опит да прояви най-доброто, каквото може и на каквото е способна. Затова смело мога да кажа, че животът ни в „Парахода" беше школа, опитно поле. По някой път чувствах, че всеки момент съм на изпит. Имаше старание да не пропуснем някой момент, за да не сгрешим. Имаше случаи и Учителят да ни направи някакви малки забележки.
Спомням си веднъж дойде в „Парахода", който беше сред борова горичка и пред вратата, около нея бяха нападали борови игли и Учителят каза: „О-о, три моми, пък не са си помели двора!" Изказа го с усмивка. Такива забележки са за поддържане на будно съзнание.
При друг разговор Учителят каза, че на всяка една от нас, коя е основната добродетел, за която работи. На Паша каза, че тя работи за Мъдростта; на Савка, че работи за Истината, а на мене каза, че работя за Любовта. Имало е и други случаи, когато Учителят дошъл при „Парахода" през отворения прозорец ни хвърля шоколадови бонбони. Ние не сме усетили кога се е приближил, но при шума от падането скочихме и трите, излизаме да видим, но Учителят беше вече на поляната и ние питаме: „Вие ли хвърлихте бонбоните?" Той се смее и казва: „Кой знае кой ви ги е хвърлил!" Но наоколо нямаше никой и ние разбрахме, че той ни ги хвърлил.
Учителят имаше бащинско отношение към нас. Помня, дойде веднъж в „Парахода" и ми каза: „Еленке, ще идеш да купиш плат за трите ви за по една рокля". Даде ми средства за това. Видя ми се мъчно. Мислих си, че ще мога да намеря хубав плат, но как ще избера цветове по техния вкус? Отидох в един голям магазин на ул. „Леге", където и друг път бях пазарувала и казах какво искам да купя. Казах им, че двете рокли не са за мене. Теми предадоха мостри и това веднага ме улесни. Занесох мострите, всяка да си избере цвета. Но се случи, че Учителят дойде, казах Му, че съм намерила мостри и Той прегледа мострите и на всяка определи от кой цвят да вземе. Платът беше с много меки тонове. На Паша и Савка даде бежов и сив, а на мен ми посочи млечно-лилавия цвят. Интересно е, че всяка беше харесала за себе си посочения плат от Учителя. Аз уших и трите рокли и с тях имаме една обща снимка.
Друг път уших рокли от конопено платно. Учителят беше дал един чертеж на Младежкия клас. В този чертеж се пресичаха две хиперболи и елипса и се получиха при кръстосването няколко фигурки и на всяка фигурка от чертежа поставихме различен цвят. Ушихме го с конци и стана нещо, като украшение на рокличките. Доста сестри впоследствие си ушиха такива конопени рокли.
Савка беше изпълнителна, с голяма преданост и любов към Учителя. Паша беше по-голяма от нас. Но тя се държеше другарски, като равна, макар, че ми е била учителка в гимназията. Паша беше общителна, с весел нрав и с широко, отворено сърце. Към всички готова да помага с каквото може. И Паша и Савка бяха миролюбиви. И двете обичаха хумора и то чистия хумор. Паша имаше такова силно чувство на отговорност, че едва ли не се чувстваше виновна за всички погрешки на другите. Тя много страдаше, когато хулеха и пишеха ред клевети за Учителя. На всички ни беше мъчно за калта, която хвърляха върху него, но у нея беше силно подчертано. Паша страдаше, като че ли тя е виновната. Тя имаше самообладание, уравновесеност, сдържаност.
Бяхме живели няколко години и Паша каза, че ние трите сме семейни. Паша е бащата, аз съм майката, а Савка е детето. От една гледна точка, това нейно сравнение изразяваше отношението на всяка една от нас към общия живот от работата ни в „Парахода".
