(Превод от старогръцки: Богдан Богданов)

Няколко думи за книгата „Беседи“

Богдан Богданов

Достигналите до нас четири книги „Беседи“ на Епиктет са с различна дължина и общо са 94. Те са наречени глави в изданието, винаги са на определена тема, формулирана в подзаглавие, и са един вид диалози между философа стоик Епиктет и посетители в неговия дом-школа. Съчинението е било в осем книги, но до нас са достигнали само първите четири. На български има по-стар превод от руски (1897, Полезни мисли), но и нов превод от Калина Гарелова на съкращението на този голям сборник, озаглавен „Наръчник“ (Еnheiridion) – Епиктет. Наръчник на живота, Кибеа, С. 2000. В това издание са представени в превод и десет от „Беседи“-те (две от първа книга, пет от втора, две от трета и една от четвърта книга).

И „Наръчник“-ът, и „Беседи“-те (Diatribai) са написани от гръцкия историк Флавий Ариан от Никомедия, живял от 95 до 175 г. и прочул се със своето основно съчинение „Походът на Александър“. Епиктет (55-135 или 138 г.) също като Сократ и Диоген, които са големите примери за философски живот в „Беседи“-те, не е публикувал нищо. Бил е роб на Епафродит, освободен роб и секретар на Нерон. Освободен от Епафродит, той се оформиил философски в школата на стоика Музоний Руф. С декрет от 87 г. император Домициан го прогонва заедно с всички философи от Рим. Епиктет се заселва в Никополис в Епир, където преподава стоицизъм до смъртта си. Там го слуша и става негов ученик историкът Ариан.

В уводните думи към „Беседи“-те, Ариан казва, че не знае кой му е публикувал записките, но че те са опит да се представи действителното преподаване на Епиктет. Разбираме, че то е протичало диалогично в разговор с фиктивен събеседник (т.нар. диатриба), че е представлявало наниз от разсъждения по конкретни жизнени положения и че се е занимавало с решаване на действителни жизнени казуси. Затова и „Беседи“-те или, казано по-точно „Събеседвания“-та на Епиктет са незаменим извор за всекидневния живот и редовите проблеми, занимавали един по-издигнат кръг от хора в близката до Рим гръцка провинция от първите десетилетия на втори век.

„Беседи“-те са ценен извор и за една общо взето светска идеология, оформена в условията на един голям отворен свят, в който по същото време набира сила и все по-широко разпространяващото се християнство. Стоицизмът, който възниква като своеобразна материалистична философия, влияейки се и от платонизма, и от перипатетиката, както се разбира от текста на Епиктет, вече придобива несветски характер с идеята за върховно божество-създател на света и истински добър господар всекиму за разлика от толкова многото лоши господари тук, които е редно да се избягват. Което доста ясно показва кои са действителните обществени корени и на стоицизма, и набиращата сила в онези десетилетия християнска идеология.

В това търсене на актуална етическа приложеност Епиктет продължава да се опира на логиката на стария стоицизъм на Зенон от Китион и Хризип. Една логика по-гъвкава от тази на Аристотел и по-сложно отчитаща проблемите на означаването, което така и не съвпада с обективните значения на нещата в един разбиран по-тясно практически свят, който може и трябва да се разбира и по-широко и дълбоко с оглед обаче на едно догматично разбиране за природа. Морализмът на Епиктет тегли към основното различаване на истина и неистина, непосредственият виновник според него за това човек не само да е нещастен, но и да е и лично виновен за своето нещастие. Мисленето, което провокира Епиктет, не е и не може да бъде нашето. Не можем да приемем идеологическата пелена, с която то е покрито.

Но, така или иначе, то повлича към различавания, през които, ако преминем, ще разберем лесно кое е и идеологически неубедителното в това квазифилософско щастие, а ще поемем и по пътя на разбирането какво става със самите нас, които живеем в един още по-отворен свят от този, в който живеят Епиктет и неговите съвременници. Изходите са три – единият е в радикалната идеология и вярата, налице в „Беседи“-те; вторият е в лошия релативизъм, скепсиса и поставянето под въпрос на всяка истина, който познаваме до болка. Но има и трети път – той е, че изложената на свободата и промяната човешка природа не е просто веднъж за винаги дадена, но и постоянно доправяна и уточнявана.

Така че предлагам този прочит не в разрез с идеята за теоретичните есета и студии, а подтиквам към тях, но по друг начин. Предлагам общ прочит и питания по него, които и ще ми помогнат в превода на тези „Беседи“.

Книга първа. Втора глава.

Как човек може да запази своето лично достойнство във всичко?

За разумното и неразумното.

За съществото с разум е непоносимо единствено лишеното от разум, докато това, което е разумно, то понася. Ударите не са непоносими по природа.

– В какъв смисъл?

– Ето в какъв. Спартанците понасят да ги налагат с камшик, понеже знаят, че то е с разумен смисъл.

– А да те обесят не е ли непоносимо?

– Когато някой реши, че то е с разумен смисъл, отива и го обесват. Стига да помислим внимателно, ще разберем, че човешкото същество не се потиска от нищо толкова колкото от лишеното от разум и на свой ред че нищо не го привлича толкова колкото онова, което е разумно.

Но идеите за разумно и неразумно не се отнасят за едно и също. Също и идеите за добро и лошо и за полезно и вредно. Най-вече поради това се нуждаем от обучение, за да се научим да прилагаме предпонятията за разумно и неразумно към съответните неща съобразно тяхната природа. При отсъдата кое е разумно и кое неразумно обаче се съобразяваме не само със стойността на външните неща, а всеки отчита и своето лично достойнство.

За едного е разумно да притежава нощно гърне и в ума му е само това, че ако не притежава, ще го набият и ще остане гладен, а ако притежава, няма да му се случи нищо лошо и неприятно. Някой друг не само това смята за непоносимо, ами не може да понесе и някой да притежава нощно гърне. Ако ти ме запиташ: „Аз дали да имам, или да нямам нощно гърне?“, ще ти кажа, че да се нахраниш е по-ценно отколкото да не се нахраниш и да те набият е по-неценно отколкото да не те набият. Така че, ако ти преценяваш своето, подлагайки го на такава мярка, иди си и имай нощно гърне.

– Да, но то мен не ме интересува.

– Това ти трябва да решиш в себе си, не аз. Защото ти познаваш себе си, знаеш, колко ценен си и за колко се продаваш. Едни продават на една, а други на друга цена.

Пример с Агрипин.

Затова и Агрипин, когато Флор се замислил дали да слезе в града за представлението на Нерон, за да си изпълни ролята, му рекъл: „Слез.“ Флор го запитал: „Ти защо не слезеш?“ Агрипин отговорил: „Защото дори и не ми минава през ума.“ Щом човек веднъж влезе в този род мисли и започне да решава съобразно ценността на външните неща, той се приближава до онези, които забравят своето лично. Защото, ако ме запиташ кое е за предпочитане смъртта или живота, аз ще ти кажа: „Живота.“ Ако ме попиташ дали болката или удоволствието, ще ти кажа: „Удоволствието.“

– Да, но ако не сляза да си изпълня песента, ще ми отсекат главата.

– Тогава иди и пей, аз няма да пея.

– Защо?

– Защото ти мислиш за себе си като за една от многото  нишки в една туника.

– В какъв смисъл?

– В този, че би трябвало да се грижиш да бъдеш подобен на другите хора като човек, а не като нишка да не се различаваш от другите нишки. Би трябвало нещо да те прави особен. Аз искам да бъда пурпурна нишка, това малко бляскаво нещо, което прави и всички останали нишки да изглеждат бляскави и красиви. А ти ми казваш: „Изравни се с мнозинството.“ Но тогава как ще съм пурпурна нишка?

Пример с Хелвидий Приск   Това Хелвидий Приск го знаел и знаейки го, така и постъпил. Когато Веспасиан[1]  изпратил човек да му заповяда да не влиза в сената, отговорил: „Твое е правото да не ми позволяваш да участвам в заседанията на сената, но аз съм сенатор и докато съм сенатор, трябва да влизам в сената.“

– Добре, влизай, казал му, но ще си мълчиш.

– Ти не ми поставяй въпроси и ще си мълча.

– Да, но ще се наложи да ти поставя.

– Тогава и аз ще кажа онова, което реша, че е редно.

– Да, но ако го кажеш, ще наредя да те убият.

– А аз да съм ти казвал, че съм безсмъртен? Ти ще си направиш твоето, а аз моето. Твоето е да наредиш да ме убият, а моето е да умра без да трепна. Твоето е да ме заточиш, а моето е да се отправя на заточение без да се терзая.

     Та каква е била ползата за Приск, бидейки един и сам? А каква е ползата от пурпурната нишка за тогата[2]? Не е ли в това, че се  отличава, че е пурпурна и че е красив пример за останалите нишки? Друг, на когото императорът при подобни обстоятелства казал да не влиза в сената, му отговорил: „Благодаря, че ме пощадяваш.“ Но него императорът и не би го спрял да влезе, защото знаел, че като седне в сената, или ще е ням като делва, или, ако проговори, няма да каже нищо, което той не желае да чуе, а ще добави и още в негова угода.

Пример с един смел атлет  По подобен начин постъпил един атлет, заплашен да умре, ако не се остави да му отрежат срамната част. Брат му отишъл при него (бил философ) и му казал: „Хайде, брате, защо се колебаеш? Да ти отрежат тази част и да спечелим още победи на ринга! Атлетът не приел, набрал кураж и предпочел смъртта. Някой запитал Епиктет дали той е постъпил като атлет или като философ и той отговорил:

    – Постъпил е като мъж, състезавал се,  чувал името си в Олимпия[3] и подвизавал се на такава писта. Не постъпил като някой, който ходи на фитнес и масажи при Батон, или като друг, който би се оставил да му прережат гърлото, ако можеше да живее без гърло. Та такова е личното достойнство, с такава сила за тези, които са привикнали то да определя техните мисли и решения.

– Хайде да те запитам, Епиктете, ти бръснеш ли се?

– Философ съм и ти отговарям, че не се бръсна.

– Тогава ще ти прережа гърлото.

– Ако това е по-доброто за теб, направи го.

По какво се познава кое е в съгласие  с  личното достойнство  Някой го попитал: „По какво човек може да познае онова, което му подобава?“  По какво, отговорил той, когато приближи лъв, един бик познава какво му подобава и дава отпор на лъва, за да защити цялото стадо? Не е ли ясно, че заедно с нуждата от тази сила, бикът има и знание за нея? И при нас също, ако някой има такава сила, няма как да няма и знание за нея. Но изведнъж не се става бик, нито благороден човек. Нужна е подготовка в действителни опасности, а не просто в празни подскоци срещу нещо, което не ги налага.

Всеки действа съобразно своята природа   За това единствено мисли каква е цената на твоя личен избор. И да не е толкова висока, постарай се да не е никаква. Е, това една такава цена да е изключителна може би подхожда на Сократ и на другите от неговия ранг.

– Но защо, след като всички по природа сме създадени да го можем, не всички, а и не мнозина са като Сократ?

– Защо ли? Да не би всички коне да са бързи и всички кучета способни да откриват следи? Тогава дали като не съм толкова надарен, поради това и да не упорствам, за да стана. Епиктет няма да стане по-добър от Сократ, но ако не стане по-лош, това е достатъчно. Ясно е, че няма да стана борец като Милон[4], но не си занемарявам тялото. Няма да стана и Крез[5], но се грижа за имуществото си. Затова не се отчайвам и не се отказвам и от другите си залягания, въпреки че знам, че тези упражнения няма да ме доведат до върховете, постигнати от други.

Книга четвърта. Първа глава.

За свободата – първа част.

Само добрият човек е свободен. 

Свободен човек е този, който живее така, както иска, който нито може да бъде заставен и принуден със сила, нито може да му се попречи, чиито подтици са без препятствия и чиито отвръщания не попадат в онова, от което той се отвръща. Но кой впрочем би желал да живее, бъркайки?

– Никой.

– Кой несправедлив, необуздан, недоволен от участта си низък човек би желал да живее в измама и неуспяване.

– Никой.

– Значи никой негоден човек не живее, както иска, и не е и свободен. А кой желае да живее в мъки, страхове, завист и състрадание и кой желае да се стреми и да не постига и като се отвръща от нещо, да попада в него?

– Никой.

– Тогава дали има негоден човек, който не познава мъката и страха и успява в своите стремежи и отвръщания?

– Няма.

– Значи той не е и свободен човек.

Свободата не зависи от рождението и общественото положение   Ако някой, бил два пъти консул, чуе това и ти добавиш: „Да, но ти си умен човек и това не се отнася за теб“, ще се съгласи. Но ако му кажеш истината с думите: „Ти по нищо не си различаваш и от три пъти продадения роб и сам си роб“, трябва ли да очакваш нещо друго, а не да те набие?

– Защото той ще каже: „Ама как да съм роб? Баща ми е свободен, майка ми е свободна и мен никой не ме е купувал. А съм и сенатор, и приятел на императора, и консул съм бил, и имам много роби.

– Първо, чудесни ми сенаторе, те вероятно са били роби в същото робство – и баща ти, и майка ти, и дядо ти, и всичките ти прадеди. А и независимо че сигурно са били свободни, ти от това дали зависиш? Защото, ако те са били благородни, ти защо си неблагороден? И ако са били безстрашни, ти защо си страхлив, и ако са били сдържани хора, ти защо си невъздържан?

– А това какво общо има с роба?, казва той.

– На теб ти се вижда без връзка с роба това човек да прави нещо против волята си, принуждаван и охкащ, така ли?

– Нека това да е така, казва той. Но кой друг може да ме застави мен, ако не императорът, господарят на всички?

– Значи и ти сам се съгласи, че имаш господар. Но, нека това, че той е общ господар на всички, да не те утешава! Разбери, че си роб в един голям дом. Така и гражданите на Никополис[6] са свикнали с възгласа: „Кълнем се в сполуката на императора, че ние сме свободни хора!“ И все пак, ако нямаш против, да оставим за сега императора. Ти ми кажи дали никога не си се влюбвал в някое момиче, момче, в някой роб и свободен?

– А това каква връзка има с роба или свободния?

– И любимата ти никога ли не ти е нареждала да направиш нещо, което не си желал? Никога ли не си ласкал някой роб? Никога ли не си му целувал краката? Да, ама ако те накарат да целунеш краката на императора, ще сметнеш това за обида и крайна проява на тиранско поведение. А робството нещо друго ли е? Нощем никога ли не си ходил където не си искал? И не си ли харчил много, колкото не си искал? И не си ли умолявал някого, охкайки и стенейки, не си ли понасял да те обиждат и да те изключват от кръга си? Ако теб те е срам да си признаеш своето, виж какво прави и казва Тразонид[7], чиито военни кампании са повече дори от твоите. Първо, той излязъл през нощта, когато Гетас не смеел да излезе; е, ако господарят му го е бил накарал, сигурно е щял да излезе, но не без да изохка и оплаче горчивата си робия. И какво казва Тразонид? Казва:

  „Девойче  ме …

                         … пороби евтино,

  мен, когото никой враг не е успявал никога.“

Нещастник, роб на момиче, и то на евтино. Тогава ти защо говориш за себе си като за свободен? И защо си изтъкваш военните кампании? После той моли да му дадат меч и се сърди на онзи, който от благоразположение към него не му дава. И праща дарове на онази, която го мрази и която умолява със сълзи на очи, и после след малък успех става по-смел. Но и тогава някак не е можел да мине без желания и страхове? И дали е бил свободен?

Свободата на животните.  

Виж как постъпваме с животните при нашето разбиране за свобода. Някои затварят в клетка кротки лъвове и ги хранят, а други и ги развеждат със себе си. И кой ще каже, че този лъв е свободен? Нали колкото по-удобно живее, толкова по-робски му е животът? Та кой лъв, ако имаше човешки чувства и разсъдък, би пожелал да е от тия лъвове? Eто и при птиците онези, които бъдат уловени, затворени в клетка и хранени, те не търсят ли да се измъкнат от тази участ? Някои са готови и да умрат от глад, но не и да търпят такъв живот. Тези пък, които не погиват, живеят едвам-едвам с мъка и слабеейки и само да се случи да е отворена клетката, веднага изскачат навън. Така се стремят към свободата и независимото съществуване без препятствия, които им е дала природата.

А за теб кое е лошото да си в клетка? „Защо питаш? Роден съм да летя накъдето поискам, да живея под открито небе, да пея, когато поискам. Ти ме лишаваш от всичко това и ме питаш: „Кое е за теб лошото?“ Затова и само затова казваме, че е свободно, което не понася да е в плен, ами веднага щом попадне, е готово да се измъкне и с цената на смъртта.

Така и Диоген[8] казва на едно място, че има лесен начин за постигане на свобода – като се умре. И на персийския цар пише: „Ти можа да поробиш града на атиняните не повече отколкото пороби рибите.“ „Как? Аз атиняните не ги ли залових?“ „Ако ги заловиш, казал Диоген, те веднага ще те оставят и ще се заминат като рибите. А и когото от тях успееш да заловиш, той пък може да умре. И ако заловените умрат, за теб каква ще е ползата от тази военна операция?“ Това е гласът на свободен човек, разгледал сериозно въпроса за свободата и произнесъл се по него, както подобава. Но ако търсиш свободата другаде, а не там, където е, чудно ли е, че няма да я намериш никъде?

Свободата на роба.

Робът веднага пожелава да бъде освободен. Защо? Смятате, че защото е готов да заплати на когото трябва таксата за освобождаването си? Не. Представя си, че защото не е бил свободен до този момент, това му е пречело и не е бил щастлив. „Ако бъда освободен, казва, веднага ще имам достъп до всичко, с нищо няма да се съобразявам, с всички ще мога да говоря като с подобни и равни на мен, ще се отправям накъдето пожелая, ще идвам откъдето поискам и ще ходя където реша.“ А после като бъде освободен, тутакси няма какво да яде и търси кого да ласкае и при кого да обядва. После или започва да работи физическа работа и му се случва най-тежкото и ако намери някоя ясла, изпада в по-лошо робство от предишното, или се замогва и какъвто е невежа, се влюбва в девойче и нещастен започва да се оплаква, да копнее за своето робство и да си казва: „Какво му беше лошото? Друг ме обличаше и обуваше, друг ме изхранваше и друг ме лекуваше, когато боледувах, а срещу това му слугувах не много. А сега аз, клетият, какво търпя и не робувам ли наместо на едного на мнозина? И все пак ако успея да закупя пръстени, тогава ще мога да живея най-безгрижно и най-щастливо.“ Първо, за да ги придобие, изтърпява трудности, каквито заслужава. После като придобие пръстените, пак същото. После казва: „Ако извърша успешна военна операция, ще се отърва от всички злини.“ Извършва, претърпява каквото се случва на някого, когото наказват с камшик, и не по-малко иска втора, че и трета подобна операция. А после, като постигне върха и стане сенатор, се превръща в роб, който ходи в сената, и започва да робува в това най-прекрасно и най-благато робство.

Условието за свободата е човек да умее  да прилага предпонятията.

За да не е глупав и за да научи онова, което е казвал Сократ с изречението „какво представлява всяко съществуващо“, човек не трябва да прилага напосоки предпонятията[9] към конкретните неща. Защото това е причината за всички злини на хората – че не могат да прилагат предпонятията към конкретните неща. Ние останалите хора мислим по друг начин. Един мисли, че е болен. Не е болен, а не прилага предпонятията. Друг мисли, че е беден, друг, че има лош баща или майка, друг, че императорът се отнасял немилостиво към него. А всичко това е едно и е само то – незнаене да се прилагат предпонятията. Защото кой не разполага с предпонятие за злото, че е вредно, че може да се избегне и че по всякакъв начин трябва да бъде отстранено? Никое предпонятие не противоречи на друго предпонятие. Объркването започва, когато се дойде до неговото прилагане. Та кое е това зло, което е вредно и може да се избегне? Той казва, че злото е да не е приятел на императора. Е, свърши се, пропадна му прилагането. Угнетен, той се насочва към нещо, което е без отношение към това, което би трябвало да му е целта. Защото и като приятел на императора, пак няма да постигне онова, което би трябвало. А кое е това, което търси всеки човек? Да постигне спокойствие и благополучие, да може да прави всичко, както желае, да не му се пречи и да не бъде принуждаван. А ако стане приятел на императора, това дали ще го отърве от препятствия и принуди и дали ще му направи живота спокоен и благополучен? Кого да попитаме? Имаме ли човек, който би ни дал по-верен отговор от оня, който е наистина приятел на императора? Хайде изправи се пред нас и ни кажи кога спеше по-кротко – дали сега като си му приятел, или преди да се сприятелите? Веднага ще го чуеш да казва: „Престани, в името на боговете, да ми се подиграваш с участта. Не знаеш какво преживявам аз нещастника. Нито сън може да ме хване, постоянно идва някой да ми съобщи, че императорът е вече станал, че вече приближава. И след това глъчка и после грижи.

 Хайде кажи кога обядваше по-приятно, дали след като се сприятелихте с императора, или по-рано? Чуй как ще отговори и на този въпрос. Ще каже, че ако не го поканят, страда, а ако го поканят, обядва като роб с господаря си, като внимава да не каже или да не направи нещо глупаво. И от какво мислиш, че се страхува? Дали да не го накажат с бичуване като роб? Ама откъде-накъде такова добро? Както е редно за толкова важен човек, приятел на императора, той се страхува да не му прережат гърлото.

И кога си се къпал по-спокойно и кога си си правел гимнастиката по на воля и кой живот би предпочел да ти бъде целият – сегашният на приятелството с императора, или предишният? Мога да се закълна, че никой не е толкова безчувствен и неискрен, че да не оплаче сегашните си беди, които са толкова повече, колкото по-близък приятел е на императора.

Нещастният човек никога не е свободен.

Тогава, след като и тези, за които казваме, че са царе, и приятелите им не живеят така, както желаят, остават ли други хора, които са свободни?

– Търси и ще намериш. Защото природата ти е дала нужните средства за откриване на истината. Но ако не ти стигат и не си в състояние сам да тръгнеш по този път и да откриеш следващото, чуй го от онези, които вече са извършили това търсене. Те какво казват? Мислиш ли, че свободата е благо?

– Най-голямото.

– Тогава може ли човек да постигне това най-голямо благо и да бъде зле и да се чувства нещастен?

– Не.

– Тогава, като видиш хора, които се смятат нещастни и твърдят, че са зле и са потънали в скръб, заяви спокойно, че не са свободни.

– Заявявам го.

– Значи вече нямаме работа със случаите, свързани с купуване и изобщо с целия този ред от действия, отнасящи се до имуществото. Защото, ако това, с което се съгласи, е вярно, щом като великият цар[10] се чувства нещастен, значи той не е свободен, но не е свободен и ако е малък цар или бивш консул, или два пъти бивш консул.

– Така да е.

Свободата предполага духът на човека да е независим.

Тогава ми отговори и на този въпрос. Смяташ ли, че свободата е нещо голямо, благородно и ценно.

– Как да не е?

– Тогава може ли който постига нещо толкова ценно голямо и благородно, да бъде низък човек?

– Не може.

– Тогава, когато видиш някой да се поставя по-ниско и да ласкае друг в разрез с действителното положение, което му е ясно, кажи спокойно и за него, че не е свободен. И то не само ако го прави за да го поканят на обяд, ами и за да получи назначение за префект или консул. И кажи, че първите, които правят това за малки облаги, са малки роби, а за вторите кажи, както заслужават, че са големи роби.

– Нека и това да бъде така.

– А не смяташ ли, че свободата е нещо самовластно и независимо.

– Как да не смятам?

– Тогава на когото може да се попречи и който може да бъде заставян, кажи спокойно за него, че не е свободен човек. И недей да му гледаш дедите и прадедите и да обръщаш внимание какво е купил и продал, ами ако го чуеш да казва някому вътрешно и от сърце: „Господарю“, дори пред него да носят сноп с дванайсет пръчки[11], ти го наречи роб. И ако го чуеш да казва: „Аз нещастният какво търпя“, наречи го роб. И ако го видиш просто да се оплаква, да недоволства и да е нещастен, наречи го роб с пурпурна кайма[12]. А и да не прави нещо от тия работи, недей да го наричаш свободен, ами му прегледай възгледите и виж дали няма да откриеш между тях някой, резултат на принуда, препятствие и нещастие. И ако намериш такъв възглед, наречи човека роб освободен за кратко, докато траят Сатурналиите[13]. Кажи, че господарят му е заминал, но след това ще се върне и ще разбере какво му се случва.

– Кой ще се върне?

– Всеки, който има власт над желаното от някого, за да може било да му го предостави, било да му го отнеме.

– Тогава така не излиза ли, че имаме много господари?

– Излиза. Защото преди да са ни господари други хора, са ни господари нещата, а те са много. Затова и по необходимост имаме за господари хора, които имат власт над тия неща. Така че никой не се страхува от самия император, а се страхува да не умре, да не го заточат, да не му отнемат имуществото, да не го затворят и да не го обезправят. Никой не обича императора, освен ако не е много ценен човек. Обичаме богатството, трибунството, претурата и консулството. Щом като обичаме, мразим и се страхуваме за тях, необходимо е и имащите власт над тях, да са ни господари. Затова и падаме ничком пред тия господари като пред богове. Защото и мислим така – че онзи, който има власт над най-голямата полза, е божество. Така, като му се подчиняваме погрешно,  той получава власт над най-голямата полза, а и последващото от това и то е по необходимост лошо.

За нуждата да различаваме това, което зависи от нас, от онова, което не зависи. 

Тогава кое прави човека неподвластен на пречки и автономен? То не е нито богатството, нито префектурата, нито царската власт. Трябва да се открие нещо друго. Тогава кое прави при писането пишещия неподвластен на пречки и препятствия?

– Знанието да пише.

– А при свиренето на китара?

– Знанието да се свири на китара.

– Значи и при живеенето трябва да е знанието да се живее.  Така просто е, както го чу. Но виж, че то следва и от конкретните неща. Може ли някой, който се стреми към нещо, което принадлежи на други, да бъде неподвластен на пречки?

– Не може.

– А може ли да не изпита препятствия?

– Не може.

– Значи не може и да е свободен. Тогава виж и това. Дали нямаме нищо, което да е наше, или всичко е наше, или една част от нещата са наши, а други са на други хора?

– Какво питаш с това?

– Когато поискаш тялото ти да бъде цяло, това дали зависи от теб, или не зависи?

– Не зависи.

– А когато искаш да си здрав?

– И това не зависи от мен.

– А когато искаш да си хубав?

– И това не зависи.

– А да си жив, а не мъртъв?

– И това също.

– Значи тялото е нещо чуждо и е отговорно пред друг много по-силен от теб.

– Така да бъде.

– А земята ти от теб ли зависи да я имаш, когато пожелаеш и за колкото време пожелаеш и каквато пожелаеш?

– Не.

– А твоите роби?

– Не.

– А твоите тоги?

– Не

– А къщата ти?

– Не.

– А конете ти?

– И те никак.

– А ако пожелаеш за децата си да са живи завинаги или за жена си, или за брат си, или за приятелите си, това зависи ли от теб?

– И това не зависи от мен.

– Тогава дали няма нищо, което да е във властта ти и което да зависи единствено от теб, или има нещо такова?

– Не знам.

– Тогава погледни и прецени и това по този начин. Да не би някой да може да те накара да се съгласиш с нещо, което не е вярно?

– Никой не може.

– Значи по въпроса за съгласяването ти не зависиш от пречки и препятствия.

– Така да бъде.

– Е, хайде, а някой може ли да те застави да се насочиш към нещо, към което не желаеш?

– Може. Когато ме заплаши със смърт или оковаване, може да ме застави.

– А ако ти презреш смъртта и оковаването, ще продължиш ли да обръщаш внимание на този човек?

– Не.

– Тогава от теб ли зависи да презреш смъртта, или не зависи?

– Зависи от мен.

– Тогава не зависи ли от теб и насочването, или не зависи?

– Така да е, зависи.

– А да не се насочиш към нещо? И то зависи от теб.

– Ама, ако съм тръгнал да се разходя, някой не може ли да ми попречи?

– На какво ще ти попречи? Дали на решението ти да се разходиш?

– Не, ще попречи на тялото ми.

– Да, както може да се попречи на камък.

– Така да е, но аз вече няма да мога да се разходя.

– А кой ти е казал, че това да се разходиш зависи от теб и не е подвластно на пречки? Аз ти казах, че единствено да се насочиш към нещо не е подвластно на пречки. Но където има нужда от тялото и неговото съдействие, там отново трябва да чуеш, че нищо не е твое и не зависи от теб.

– Нека и това да бъде така.

– Но кой може да те накара да пожелаеш нещо, което не искаш да пожелаеш.

– Никой.

– А някой може ли да те накара да си поставиш за цел или да замислиш нещо, или просто да си послужиш с обзелите те представи по някакъв начин?

– И това не е възможно. Но може да ми попречи да постигна нещо желано, когато го пожелая.

– Но ако ти пожелаеш нещо от нещата, които са твои и на което не може да се попречи, той как ще ти попречи?

– Няма да може.

– Ами кой ти казва, че когато човек пожелава чужди работи, не възникват пречки?

– Тогава аз да не пожелавам ли да бъда здрав?

– По никакъв начин, нито трябва да желаеш друго, което е чуждо. Защото това, което не зависи от теб да го приготвиш и съхраниш, когато желаеш, то е чуждо. Трябва да си държиш далече от него не само ръцете, но много преди това желанието си. Иначе си се предал да бъдеш роб. И си си подложил и гърлото да ти го резнат, ако се оставиш да те възхити нещо нетвое и се опитваш да имаш нещо смъртно, което зависи от друг.

– А ръката ми тя не е ли моя?

– Тя е твоя част, но по природа е нещо глинено, може да му се пречи и да се заставя като роб на всичко по-силно от него. Ама аз защо ти говоря за ръката? Така трябва да мислиш и за цялото си тяло – като за натоварено магаре, дадено ти за известно време, додето издържи. Но ако, както е при пощенската служба на персите, трябва да го поеме друг войник, остави му го, не се противи и не роптай. Иначе ще те набият и ще загубиш и товара, и магарето. След като така трябва да се отнасяш към тялото, виж какво следва да се каже за всичко друго, направено заради тялото. Ако то е магаре, останалото става юзди, наметки, сандали, овес и фураж. Остави ги и се отърви от тях още по-бързо и по-спокойно отколкото от магарето.

Така ще бъде отстранено неразумното пожелаване.

Така, като преминеш през тази подготовка и като се упражниш в това упражнение да различаваш чуждото от твоето и свързаното с пречки от несвързаното и разбереш, че второто зависи от теб, а първото не зависи и че към второто можеш да се стремиш, а от първото трябва да се отклоняваш, дали ще останат неща, от които ще се страхуваш?

– Няма да останат.

– Защото ти за какво се страхуваш? За твоите неща, в които е положено доброто и злото ти, нали? А кой има власт над тях? Кой може да ти ги отнеме и да ти създаде пречка? Никой, все едно е да се попречи на бог. А за тялото или имуществото какво? Няма ли да е за чужди работи и за неща не по волята ти? И нали от началото до сега не за друго, а в това си се упражнявал да различаваш твоето и нетвоето, това, което те засяга, и онова, което не те засяга, и това без пречки и онова с пречки? Ами за какво ходи при философите?  Нали, за да не бъдеш повече несполучил и нещастен за нищо? Иначе не можеш да си без страхове и безпокойства. Мъката тя какво те засяга? Страхът се поражда от това, което очакваме, а мъката е за вече случилото се. А ти какво още ще пожелаеш? От нещата, които зависят от избора ти и са твои, ти си получил съответно, притежаваш ги и изпитваш за тях редното желаене, а от нещата,  които не зависят от теб, ти не пожелаваш никое, за да не допуснеш в себе си това неразумно напиращо и надхвърлящо мярката стремително желание.

Така се преодолява и всяка боязън.

Та ако така се отнасяш към нещата, кой човек още може да бъде страшен за теб? С какво на вид, с думи или изобщо с обръщането си към друг може да е страшен някой? Не повече отколкото един кон за друг кон или едно куче за друго куче или една пчела за друга пчела. Това, което е страшно за всеки, е, когато друг човек може да направи за него нещо или да му го отнеме. Тогава самият този човек става страшен.

За свободата – втора част.

Сравнение с акропола

Та как се разрушава един акропол? Не с оръжие и обстрел, а с възгледи. Можем да  разрушим акропола в един град, но дали можем да разрушим и акропола на треската, и акропола на красивите жени? И с една дума можем ли да съзрем и акропола на тираните, които са в нас ежедневно при всички случаи, понякога същите, понякога различни? Та оттам трябва да започнем – с разрушаването на акропола в нас и с прогонването на нашите тирани. Трябва да загърбим тялото и неговите части и сили – имуществото, името, службите и правата, децата, братята и приятелите, и да сметнем всичко това за чуждо. И ако тираните се прогонят от там, аз защо да обсаждам външния акропол заради себе си? Той и да си стои какво ми прави? Защо да прогонвам и копиеносците? Ами аз тях не ги усещам. Техните тояги, копия и мечове са насочени към други. Аз никога нито изпитвам пречки, когато желая, нито мога да бъда заставен, когато не желая. Би ли било възможно? Подчинил съм на бога своите пориви. Той желае да се разболея от треска и аз желая. Желае да ме обземе порив към нещо и аз желая. Желае да изпитам влечение и аз желая. Желае да постигна  нещо и аз искам. Не желае, не искам. Значи желая и да умра и да ме подложат на мъчение. Кой може да ми попречи или да ме застави в разрез с онова, което смятам? Не би могъл повече отколкото на Зевс.

Сравнение с пътника.

Така постъпват и пътниците, които търсят сигурност. Чули са, че пътя го нападат разбойници. Сами не дръзват да тръгнат, чакат кортежа на вестител на императора, на ковчежник или на проконсул и като се прикрепят към него, преминават сигурно. Така постъпва и разумният човек в света. Казва си: „Много грабежи, много тирани, много бури и трудности, много отхвърляния на приятели. Къде има убежище? Как да пристигна неограбен? Чий кортеж да изчакам, за да премина сигурно? Към кого да се прикрепя? Към този ли, към богатия или към консула. И каква ще ми е ползата? Той се измъква охкащ и съжалява. Ами ако самият спътник се нахвърли и постъпи като разбойник с мен? Какво ще направя? Ще стана приятел на императора. Ако стана негов приятел, никой няма да смее да постъпи несправедливо с мен. Но, първо, за да му се стане другар, колко страдания и мъки ще се изтърпят, колко пъти и от колцина ще бъде ограбен. А после, ако му стана приятел, и той е смъртен. А ако при някакви обстоятелства ми стане враг, аз кога и къде мога да съм по-силен от него, в пустинята ли? Ами там треската не ходи ли? А тогава какво? Ще мога ли да намеря сигурен спътник, верен, силен и некроящ козни?“ Така като обмисля нещата, разумният човек разбира, че ако прикрепи себе си към бога, ще пътува сигурно.

Какво означава човек да се прикрепи към Бога.

Какво имаш предвид, като говориш за прикрепване?

– Имам предвид това, което богът желае, и ти сам да го желаеш, и онова, което той не желае, и ти сам да не го желаеш.

– Добре, а това как става?

– Как по друг начин, ако не като се съобразяваш с неговите стремежи и с управлението му и разбираш кое ми е дал да бъде мое и да зависи от моята власт и кое е оставил за себе си? Дал ми е това, което зависи от моя избор и го е оставил на мен, като го е направил и независимо от препятствия и пречки. А това тяло меко като глина не е ли могъл да направи неподвластно на пречки? Подчинил го е на кръговрата във вселената, като домашните вещи, къщата, децата и жената. Тогава защо се бунтувам срещу бога? Защо желая което не е редно и което не ми е дадено да го имам за винаги? А как трябва? Да го имам така, както ми е дадено и додето мога да разполагам с него. Да, ама далият ми го ми го отнема. Тогава защо се противя? И не казвам, че ще изляза глупак, като се опитвам да надвия по-силен, а че преди това ще се окажа и несправедлив. Защото от къде съм получил всичко това, като съм дошъл на тоя свят? Баща ми ми го е дал. А на него кой му го е дал? Кой е създал слънцето, кой плодовете, кой годишните времена и кой това свързване и съобщество на хората един с друг?

Подчиняването на Божия ред.

И после получил от друг всичко това, а и самия себе си, ти недоволстваш ли и укоряваш ли далия ти го, ако ти отнеме нещо? А ти кой си и защо си дошъл тук? Нали той те е въвел? Нали ти е дал светлината? Нали ти е дал помощниците? Нали ти е дал и чувствата, и разума? И като какъв те е въвел тук? Нали като смъртен? И нали, за да живееш на земята с това телце и да гледаш божията уредба, като участваш в божията процесия и празнуваш за кратко с бога? А не желаеш ли, додето ти е дадено, да гледаш тази процесия и този празник и после, където той те отведе, да отидеш, да паднеш ничком и да му благодариш за това, което си чул и видял? „Не. Ами аз искам празникът да продължи.“ И посвещаващите се в мистериите искат да продължи посвещаването и може би зрителите в Олимпия искат да гледат и други атлети. Но празникът има край. Напусни и се отдалечи благодарен и скромен. Отстъпи мястото за други. Трябва да се появят и други хора, както и ти си се появил и като си се появил, си придобил и място, и живелище, и всичко нужно. А ако появилите се най-напред не си бяха отишли, какво щеше да стане? Защо си ненаситен и защо ти е недостатъчно това, което имаш? Защо правиш света тесен?

– Да, но искам да имам жена и деца със себе си?

– А те твои ли са? Не са ли на този, който и теб те е направил? И после няма ли да се откажеш от чуждото и да го оставиш на онзи по-силен над теб?

Богът да се следва с радост.

 – А той мен защо ме е въвел в този свят при тези условия?

– Ама ако това не те устройва, напусни. Той няма нужда от зрител недоволен от участта си. Нуждае се  от съпразнуващи и участващи в хоровете и танците, които да ръкопляскат, да призовават боговете и да възпяват празника. А равнодушните и страхливите богът не без удоволствие ще поиска да ги види напуснали. Защото те и присъстващи, и заемайки нужното място, страдат и укоряват божеството, съдбата си и своите другари. Безчувствени и за това, което са получили, и за силите, които са получили, за да могат да се противопоставят – за великодушието, благородството, смелостта, а и за свободата, с която се занимаваме в този разговор.

– За какво съм получил тия сили?

– За да си служиш с тях.

– До кога да си служа?

– Додето този, който си служи, желае.

– А те необходими ли са ми?

– Не бъди прекалено привързан към тях и тях няма да ги има. Не си казвай, че са ти необходими и тях няма да ги има.

Упражняването на мъдрия човек.

В това трябва да се упражняваш от сутрин до вечер. Започни с най-малките и лесни неща – с гърнетата и чашите, после, като се справиш с тях, премини към долната дреха, към кучето, коня и нивата. След това се обърни към себе си, към тялото и частите на тялото, към децата, жената и приятелите. Огледай се навсякъде и каквото видиш, отхвърли го от себе си. Прочисти си и възгледите да не би и в тях да се е свързало с теб нещо нетвое, да ти е влязло в природата и да изпиташ болка, когато се откъсва от теб. И си казвай,  упражнявайки се всекидневно,  както се упражняваш на палестрата[14], че ти не философстваш (в тази дума има нещо прекалено), ами полагаш наемен труд като роб, който бере плодове. Защото това е истинската свобода.

Примери за истинска свобода.

С такава свобода Диоген бил освободен от Антистен[15], след което вече никой не можел да го пороби. Оттук и поведението му, когато попаднал в плен и когато се разправял с пиратите. Да не би да е нарекъл някого от тях господар? И нямам предвид името и не се страхувам и от гласа, който го произнася. Имам предвид чувството, което насочва гласа. Как Диоген укорявал пиратите за това, че хранели зле пленниците. И как се държал, когато бил продаден. Дали търсел господар? Търсел роб. И как продаден се обърнал към господаря си. Веднага повел разговор, че не трябвало да се облича така, че не трябвало да се подстригва така и че еди-как си трябвало да се държи със синовете си. И какво чудно има? Ако го бяха купили за учител по гимнастика, в състава на палестрата нямаше ли да разчитат на него, а не на господаря му? Същото и ако беше лекар и строител. И така по всяка материя е необходимо имащият опит да надвишава неопитния. Тогава и общо който е получил знание за живота, не би ли трябвало той да е господарят? Ами на един кораб кой е господарят?

– Кормчията.

– Защо? Защото, който не му се подчинява, претърпява вреда.

– Да, ама моят господар може да ме набие.

– Но дали без никаква вреда за себе си?

– Не, не може. Това и аз си мислех.

– Но след като не може без вреда за себе си, поради това и не може да те набие.

– А коя е вредата според теб за онзи, който си е оковал роба?

– Това, че го е оковал. С което и ти ще се съгласиш, ако искаш да продължи да бъде валидно положението, че човекът не е див звяр, а питомно същество. Ами лозата тя кога е зле? Когато с нея става нещо несъобразно с природата й. Ами с петела? Също. Значи и с човека е така. Неговата природа коя е? Да хапе и рита ли, да хвърля в затвора и обезглавява ли? Не. В природата на човека е да върши добро, да си сътрудничи с другите хора и да се моли на боговете. Тогава човекът е нещастен, и да го желаеш и да не го желаеш, когато постъпва необмислено.

– Така че Сократ не е бил нещастен, така ли?

– Не. Нещастни са били неговите съдии и обвинители.

– Нито в Рим е бил нещастен Хелвидий, така ли?

– Не. Нещастен е този, който го е убил.

– Какво имаш предвид?

– Това, че и ти не твърдиш, че петелът е нещастен, когато победи в двубой дори смазан от ударите, а когато е оцелял, но е победен. Ти няма да облажиш и едно куче, което не преследва и не изпитва мъка. Ще го облажиш, когато го видиш плувнало в пот, измъчено и скапано от бяг. И дали ще кажем нещо нередно, ако кажем, че за всяко нещо злото е това, което е несъобразно с природата му? Какво необичайно за казване има в това? Ти не го ли казваш за всички останали неща? И какво необичайно има в нашето твърдение, че природата на човека е да бъде кротко, привързано към другия и вярно същество[16]?

– Няма нищо необичайно.

– Ами тогава човек защо да претърпява вреда, когато го бият, оковават или обезглавяват, след като благородно претърпява тия работи и си отива дори печелещ и имащ полза? А как да не получава вреда онзи, комуто се случва най-жалкото и най-срамното – да бъде не човек, а вълк, усойница и стършел?

Резюме на предишните теми.

Хайде да прегледаме това, по което достигнахме до съгласие. Свободен е човекът, на когото не може да се попречи и който постига всичко така, както го пожелава. А на който може да се пречи и препятства, който може да се заставя и против волята му се вкарва в нещо, той е роб. А на кого не може да се пречи? На този, който не се насочва към чуждо нещо. А кои неща са чужди? Тези, за които не зависи от нас дали ги имаме или нямаме, нито какви да са, нито как да ги имаме. Значи тялото и неговите части са нещо чуждо, както и имуществото е нещо чуждо. И ако за някое от тия неща ти се вдаваш като за твое, ще бъдеш наказан, както е редно, когато човек посяга на чуждо. Това е пътят, който води към свободата, и това е единственият начин човек да се отърве от робство – да може в един момент да каже от цялата си душа:

  „поведи ме, Зевсе[17], и ти, съдба, натам,

  където сте ми определили да бъда.“

Доброто и злото са достъпни  да се усетят и разберат.

Но какво ще кажеш, философе? Тиранът те приканва да му кажеш неща, които са недостойни за теб. Ще ги кажеш ли, или няма? Кажи ми.

– Остави ме да помисля.

– Сега ли ще помислиш? А когато се бил в школата, какво си мислил? Не си ли упражнявал кое е добро и кое зло и кое не е нито едното, нито другото?

– За това мислех там.

– Тогава кои ви бяха заключенията?

– Че справедливото и красивото са добро, а несправедливото и грозното  – зло.

– Живеенето не е ли добро?

– Не е.

– Умирането не е ли зло?

– Не е.

– Не е ли зло затворът?

– Не е.

– А за неблагородното слово на неверен човек, с което той предава приятел, и за ласкаенето на тиран какво ще кажем?

– Че са зло.

– Ами тогава ти нито сега мислиш по въпроса, нито по-рано си мислил и си решил. За какво мислене може да става дума, ако е надлежно и мога да придобия най-големите блага и да не продобия най-големите злини? Мисленето е нещо прекрасно и необходимо, но то се нуждае от време. Защо ни се подиграваш, човече? Мислене по тия въпроси няма и не може да има. Дори ако си представяш, че истинското зло е грозно, а останалото не е нито красиво, нито грозно, ти не би се задържал и не би се колебал по този въпрос ни най-малко. Ами веднага щом го видиш в мисълта си, ще разполагаш и с разликата. Ами кога мислиш дали черното е бяло и дали тежкото е леко? Заключението ти не следва ли oт онова, което се вижда ясно? Тогава сега защо предлагаш да се помисли кое от двете е по за избягване – лошото или онова, което не е нито лошо, нито добро? Ами ти не достигаш до тия възгледи.  На теб ти се явява, и то ти се явява не това, което не е нито добро, нито  – зло, явяват ти се най-големите злини, и то злините, които са без всякакво отношение към нас.

Да не се преценява по различен начин в школата и вън от школата.

Ето така си навикнал от самото начало. Казваш си: „Къде съм? В школата съм. И кои ме слушат. Говоря сред философи. Но ето излязъл съм извън школата и да не употребявам ония думи и изрази – те са за педанти и глупаци.“ Така един философ стига и до там да свидетелства в съда срещу свой приятел, така може и да се остави да го подкупят, така и в сената човек говори не действителното. А вътре в него възгледът му вика, и то не студен възглед-нещастно предположение, съставено от случайни думи и висящо като на косъм, а силен и годен да се ползва, вече подготвен и за това да се упражнява и в дела. Забележи себе си как слушаш – аз не казвам, че ти е умряло детето. Може ли да ми дойде на ума? Казвам ти, че са ти изразходвали зехтина и че са ти изпили виното, за да си представиш, че това те засяга и че някой се изправя и ти казва само това: „Ти, философе, говориш друго в школата. Защо ни мамиш? Защо като си земен червей, твърдиш, че си човек?“ Желаех да се изпреча на някой от тия философи в момент, когато се кани да прави любов, за да видя как ще реагира и какво ще каже, ако си припомни името и думите, които слуша, казва или чете.

Робството на хората, които  настояват, че са свободни.

– А това каква връзка  има със свободата?

– Връзката е не в друго, а само в това дали вие богатите желаете или не желаете да бъдете свободни.

– А ти какво свидетелство имаш, че е така?

–  Какво друго, ако не вас самите, които имате голям господар и живеете съобразно неговото помръдване и кимване и ако само погледне някой от вас смръщено, изстивате. И вие, които обслужвате баби и дядовци, казвате: „Не мога да направя това, не ми е позволено.“ А защо не ти е позволено? Нали преди малко влезе в спор с мен и ми каза, че си свободен? „Да, ама Априла[18] ми попречи.“ Тогава кажи истината, робе, и недей да бягаш от господарите си и не отказвай и не дръзвай да се правиш на свободен, след като има толкова доказателства, че си роб. Ами когато някой е заставен от любовната си страст да направи нещо противно на очевидната истина и вижда, че то е по-добро, но няма сила да го направи, човек още повече затова ще сметне, че той заслужава извинение, защото е обзет от нещо заставящо го и по някакъв начин божие. А теб коя баба или дядо, в които си влюбен, те задържа, тебе, който ги изсекваш и къпеш, който ги подкупваш с подаръци и им слугуваш като роб, когато са болни, като се молиш да умрат и разпитваш лекарите дали вече не умират? А какво да кажа за случаите, когато пак в името на тия големи и славни служби и почести целуваш ръцете на чужди роби и по този начин ставаш роб на несвободни? А после станал претор и консул ми ходиш наперен. А не знаеш ли как си станал претор, откъде ти е дошло консулството и кой то го е дал? Аз и да живея нямаше да искам, ако трябваше да живея благодарение на Филикион и да понасям важното помръдване на веждата му и робското пръхтене на ноздрата му. Защото знам какво е един роб да бъде щастлив и глупаво горд[19].

Примерът на Диоген.

– Ами ти, попита той, свободен ли си?

– Кълна се в боговете, че искам и се моля за това, но още не мога да гледам господарите в лицето и още си зачитам тялото и много държа да е цяло, въпреки че то не цяло. Но мога да ти дам пример за свободен човек, за да не търсиш повече. Диоген е бил свободен човек. А това как е станало? Не защото е роден от свободни (те не са били свободни), а защото е бил той и е бил отхвърлил всички слаби места на робството и е нямало как някой да го доближи, да го улови за такова място и да го пороби. От всичко свое той се отвързвал лесно и всичко, което имал, било само добавено. Ако ти си му посегнел на имуществото, по-скоро е щял да ти го остави отколкото да те последва заради него. И ако това е бил кракът му, щял е да ти остави крака си. И ако е било цялото му тяло, щял е да ти остави цялото си тяло. И същото за неговите домашни хора, приятели и родина. Знаел е откъде ги има, от кого ги е взел и при какви условия. Но истинските си предци – боговете, и действителната си родина за нищо на света не би изоставил или отстъпил другиму. На тези богове би се подчинявал и би ги слушал, а за тази родина би умрял по-лесно от всеки друг. Защото никога не се интересувал какво ще си помислят хората за това, което той прави за вселената, и помнел, че всичко станало е оттам, че всичко се върши за тази родина и се насърчава от онзи, който я управлява. Затова виж какво казва и какво пише сам. „Поради това, казва, на теб, Диогене,  ти е позволено да разговаряш и с царя на персите, и с Архидам, царя на спартанците тъй, както искаш.“ Дали защото се е родил от свободни хора? И всички атиняни, спартанци и коринтци, те дали защото са били родени от роби не са могли да разговарят с тия царе така, както са искали, а са изпитвали страх и са им угаждали? Не. „А защото не смятам, че тялото ми е мое, защото не се нуждая от нищо и защото редът във вселената е всичко за мен, а останалото е без значение.“ Това позволило на Диоген да е свободен човек.

Примерът на Сократ.

И за да не помислиш, че ти давам пример за безметежен човек, който е нямал жена, деца, родина, приятели и роднини, от които е можел да бъде принуждаван и разсейван, вземи за пример Сократ и виж човек, който е имал жена и деца, но като чужди, и който е имал роден град, доколкото, но и колкото е трябвало, и е имал приятели и роднини. Всичко това при него е било подчинено на закона и на подчинението на закона. Затова и когато е трябвало да отиде войник, пръв е тръгвал и там най-безстрашно се e излагал на опасности. А когато тираните[20] го изпратили за Леон, понеже смятал това за позорно, не влязъл в заговора срещу тях, знаейки, че ще трябва да умре, ако мисията успее. А кое за него било важно? Друго искал да опази. Не живота си, а това да бъде верен и честен човек. Това е което не може да бъде засегнато и подчинено на друго. А после, когато е трябвало да си защити за живота, той постъпва не като човек, който има деца и жена, а като сам човек. И какво прави, когато е трябвало да изпие отровата? Можел е да се спаси и Критон му казва: „Избягай от затвора заради децата си.“ А той какво отговаря и дали приема това за уместно? Откъде-накъде? Мисли за достойното, нищо друго не му е пред погледа и на нищо друго не разчита. Казва, че не желае да си спаси тялото, а онова, което се запазва и става по-силно от правдата, а от неправдата става по-слабо и погива. И не си спасява живота по позорен начин, той, който не си променил гласа, въпреки че атиняните го карали, който презрял тираните и който казал такива неща в своите разговори за добродетелта и нравственото съвършенство. Сократ може да си спаси живота не по позорния начин, като избяга, а като умре. Защото и добрият актьор се спасява, като престава да играе, когато трябва, а не когато продължава да играе след отреденото време.

– А децата му как ще се оправят?

– „Но дали те (приятелите) ще се грижат за тях, ако замина за Тесалия, а ако замина за подземното царство, няма да се грижат?[21]“ Забележи как по детски пренебрежително Сократ се отнася към смъртта. А ако бяхме ти и аз, веднага щяхме да се разфилософстваме и да кажем: „Срещу извършилите несправедливост човек трябва да се защищава с равно по несправедливост противодействие.“ И бихме добавили: „Ако остана жив, ще бъда полезен за много хора, а ако умра, няма да съм полезен за никого.“ Защото ние бихме минали и през миша дупка, за да се измъкнем. А как бихме били полезни за някого? И дали онези, за които ще бъдем полезни, ще ни чакат някъде? И дали, за да бъдем полезни, не бихме били по-полезни, като умрем, когато трябва и както трябва? И сега след смъртта на Сократ не по-малко, а много повече е полезна за хората паметта за ония дела и думи, които той е извършил и изрекъл като жив.

Заключение.

Това упражнявай – тия възгледи и тези положения, и в тези примери гледай, ако искаш да си свободен и желаеш то да се осъществи съобразно ценността му. И чудно ли е, че нещо толкова важно и значително го купуваш на такава цена? За тази свобода, която смятаме, че е такава, някои се обесват, други се хвърлят в пропасти, а понякога загиват и цели градове. Когато умоляваш бога за тази истинска, сигурна и устояваща на всякакви козни свобода, ти ще отстъпиш ли от даденото ти? Нали няма, както казва Платон, ако се упражниш не само да умираш, но и да бъдеш мъчен, заточван и бит и с една дума ако смяташ всичко за чуждо? Можеш впрочем да си роб сред роби, можеш да бъдеш безброй пъти консул, можеш не по-малко да живееш и в дворец. И ще разбереш може би парадоксалното, което казват философите както и че не са безмислени думите на Клеант. Защото ще разбереш, че те са верни и че няма никаква полза от тия работи, на които се възхищават и в които се вдават онези, на които те са им се случили. А и на ония, на които не са се случили, и те си представят, че ако ги имат, ще разполагат с всички блага. После, когато ги имат, ги обхваща същата страст, безпокойство, огорчение и желание по това, което нямат. Защото свободата се придобива не с изпълняване на желаното, а с разрушаване на самото желаене. И за да разбереш, че това е вярно, всичките си усилия, които си положил за изпълняването на желанията си, трябва да насочиш към това – будувай в името на възгледа да станеш творец на свободата си, служи вместо на богат старец на философ и нека хората да те виждат на неговата порта. И това да те виждат там няма да ти навреди и няма да си тръгваш от дома на философа празен и неспечелил, ако го посещаваш, както е редно. Ако не, поне опитай. Опитването не е позорно нещо.

Източник: http://www.bogdanbogdanov.net