Словото

ЕСТЕСТВЕН РЕД НА НЕЩАТА

ЕСТЕСТВЕН РЕД НА НЕЩАТА

Съвременните хора, религиозни и светски, не се различават много. И едните, и другите имат вяра, но обектът на вярата им е различен, вследствие на което и резултатът от нея не е един и същ. Всички казват, че трябва да се вярва, но истинската Вяра има отношение към възвишеното.

Човек може да вярва в своя идеал. Всеки се стреми да го постигне и вярва, че ще го постигне. Постигането му зависи от усилията, които той прави, и от методите, които прилага. Всички хора дишат въздух, но понеже не го възприемат еднакво, те нямат един и същ резултат; това показва, че при дишането на някои хора липсва нещо. Повечето хора дишат с горната част на белите дробове; ние наричаме това дишане плитко – при него човек бързо поема въздух и бързо го изпуска. За да бъде здрав, човек трябва да диша дълбоко, да поема въздух с целите си дробове. При дишането заедно с въздуха в тях влиза известна енергия; колкото по-дълбоко е дишането, толкова по-голямо количество енергия влиза и заедно с въздуха обхваща всички белодробни клетки и помага за доброто пречистване на кръвта. Ако дишането е плитко, количеството на приетата с въздуха енергия не обхваща всички клетки, вследствие на което пречистването на кръвта не е пълно; където пречистването на кръвта не е пълно, там се явяват различни болезнени състояния.

Същият закон се отнася и до мислите: всяка мисъл, която влиза в човешкия ум, трябва напълно да обгърне органа на мисълта, иначе тя не е пълна. Например като вярвате в Бога, вие мислите за Него; пълна ли е вашата мисъл за Бога, обхваща ли цялото понятие Бог? Може да дадете дълго описание за Бога, но преди всичко в ума си трябва да държите една Негова черта, която при всички случаи остава неизменна.

Казвате, че познавате баща си, че мислите за него. Коя е онази черта в познаването на баща ви, която при никакви случаи не се мени? Ще кажете, че баща ви е млад или стар, че има или няма брада и мустаци и т.н., но това са белези, които не са постоянни, които лесно могат да се променят. В понятието баща влиза една основна черта, която никога не се мени – тя е положението на бащата като глава на семейството. Бащата е глава, начало на нещата.

Следователно кажем ли, че познаваме Бога, ние имаме предвид тази Негова черта, която в отношенията между човешката душа и Него остава всякога неизменна; дали съзнавате това, или не, е друг въпрос. Въпреки всички условия тази черта остава завинаги неизменна. Докато тя съществува, човек има и живот, и здраве; изчезне ли като връзка на нещата, болезнените състояния нападат човека.

Дали връзката в човешката душа е съзнателна, или е несъзнателна – не е важно; тя съществува независимо от участието на човешкото съзнание и дава подтик, импулс на неговия живот. Тази връзка е съществувала преди човек да е знаел нещо за нея и докато съществува, той живее естествено; изчезне ли тя, човек излиза от естествения ред на нещата – при това положение той се лишава от благата, които Духовният свят му дава.

Докато отношенията на сина към бащата са правилни, и двамата са готови на взаимни услуги и жертви – синът проявява пълно послушание към баща си, а бащата е готов на всякакви жертви за сина; и двамата се намират в естествения ред на нещата. Естествените отношения изискват от детето послушание към родителите, а от родителите – любов към детето. Любовта на родителите се изявява правилно към детето от раждането до края на живота му. Прояви ли то и най-малкото непослушание към баща си, в отношенията им влиза някаква дисхармония; детето започва да се сърди, обръща гръб на баща си, иска да го застави да му се извинява, но каквото и да прави, разумният баща няма да му се подчини, а по някакъв начин ще му даде урок, втори път да не нарушава естествения ред на нещата.

Следователно каквито са отношенията на сина към бащата, такива са и на човека към Бога, неговия велик Баща. Докато не се е натъкнал на някаква неприятност или на неуспех в живота си, човек вярва в Бога, поддържа правилни отношения с Него; натъкне ли се на някакво нещастие, той веднага започва да роптае: как е позволил това нещо, защо му е пратил страданието, обезверява се, започва да се съмнява в Бога. В известни случаи Бог веднага се притичва на помощ на пострадалия, но понякога Той пристъпва към него с пръчица и му дава добър урок; вместо да го облекчи, Той го натоварва повече, за да се научи да мисли право.

Щом се обезвери и усъмни, човек тръгва по крив път. И докато по-рано е уповавал на Бога, сега започва да мисли, че може да живее сам, да не разчита на никого. Наистина, човек може да живее сам, без упование и Вяра в Бога, но в края на краищата ще види, че нещо съществено му липсва.

Бог е източник на живот, на светлина, на свобода; без Него никакъв живот не съществува. Всяка мисъл, която излиза от Бога, е запалена свещ, всяко Божествено чувство е запален огън – какво ще прави човек без светлината и топлината на тия мисли и чувства? Докато пази естествения ред на нещата, той се ползва от тяхната светлина и топлина и ние казваме, че този човек живее правилно; наруши ли естествения ред, той изгубва светлината и топлината на своя живот – тогава се намира вън от всякакъв морал, вън от условията на Великия живот.

Какво представлява моралът? Моралът е чувство, с което човек различава правото от кривото, Доброто от злото. Докато свещта на вашия живот свети, вие различавате правото от кривото; изгасите ли я, оставате в тъмнина и не можете да различавате Доброто от злото.

За да не изпадне в тъмнина, човек трябва да възстанови правилния ред на нещата, да възстанови връзката си с Първата Причина. Това може да стане още днес – от човека зависи да възстанови отношенията си. Някога, в далечното минало, той сам ги е нарушил, следователно сам трябва да ги възстанови. Всеки сам е виновен за грешките, които е направил, но като не искат да признаят вината си, хората търсят причините за своите нещастия вън от себе си: бащата се връща от работа недоволен от забележките на началника си и търси вината в децата и в жена си – той мисли, че ако не бяха те, нямаше да работи толкова много и щеше да бъде по-спокоен, по-лесно да понася забележките на хората.

Каквито са отношенията на хората в светския им живот, такива ще бъдат и в религиозния, и в духовния им живот. Като се намери пред мъчнотиите на живота, религиозният започва да се сърди на своите духовни братя, че не му помагат. Той казва:

– Не виждат ли тия хора, че имам жена, деца, че съм затруднен?

– Деца имат и птичките, а не само ти.

– Но аз вярвам в Бога!

– Какво от това, че вярваш? Ти си се родил с вярата си, не си започнал да вярваш отсега. Ако отсега нататък трябва да вярваш, твоята работа е свършена.

Да вярва човек – това е в естествения ред на нещата. Този ред изисква от детето послушание, а от бащата – любов; ако детето не слуша и ако бащата не обича, нищо не е в състояние да им помогне. Послушание и обич са две неща, които определят правилните отношения между сина и бащата, между човешката душа и Бога.

Как може да се поддържа хармонията между човека и Бога? Едно от условията е молитвата. Чрез нея се поддържа свещената връзка на човешката душа с Първата Причина на нещата. – „Не искам да се моля.“ Щом не искаш да се молиш, ще влезеш в неестествения ред на живота. Молитвата е едно от съществените задължения на човека; каквото представляват физическите задължения за него, такова нещо представлява молитвата за духовния му живот. Ако не плаща редовно дълговете си, все повече обърква работите си – лихвите се трупат, дългът се увеличава, докато един ден човек се намери в безизходно положение. Следователно, иска или не, все трябва да плати задълженията си; не плаща ли, той е осъден на големи страдания и нещастия. След това ще пита защо страда; страда, защото не се е молил, не е плащал задълженията си. – „Длъжен ли съм да се моля?“ Ти си толкова длъжен да се молиш, колкото и да дишаш, да ядеш, да мислиш, да чувстваш – това са задължения, които влизат в естествения ред на живота. Не само това, но човек е длъжен да прави ред гимнастически упражнения; не прави ли тия упражнения доброволно, насила ще го заставят – ще дойде някоя болест, ще го сложи на легло, където по цели дни и нощи ще се извива ту на една, ту на друга страна.

И тъй, щом е дошъл на Земята, човек неизбежно трябва да следва естествения ред на нещата. Докато реката тече, плаващите в нея частици трябва да следват движението и; пожелаят ли да спрат своето движение, те ще причинят подпушване на водата, реката ще повдигне нивото си и ще започне да залива всичко, което се изпречи на пътя и: ниви, лозя, градини. Лозарите и градинарите ще търсят причината за подпушването на реката и като я намерят, ще дадат тласък на спрелите се частици, като ги отправят в посока към морето, накъдето се стреми самата река; те няма да ги питат искат ли да се движат, или не – ще ги заставят насила. Същото се отнася и до човека: не е важно дали иска, или не иска да се движи според великите закони на Живота; щом е слязъл на Земята да учи, той е длъжен да следва законите на естествения му ред. Като следва тия закони, ще дойде до пристанището на Великия океан, където се вливат всички реки и морета. Това се отнася до всички хора, вярващи или безверници. Който вярва, той придобива нещо; който не вярва, губи. Докато живее, човек трябва да бъде доволен от условията на живота си, да ги използва съзнателно за работа.

Какво представлява сърденето, гневът? Когато в човека се събере излишна енергия, той започва да се гневи. Гневът е качество не само на човека, но и на животните – когато агнето се сърди на майка си, то започва да блее. В блеенето няма никаква наука, никаква философия, то е нещо старо, отживяло времето си; човек трябва да се откаже от старото, от живота на своите деди и прадеди. Когато дойде до съзнанието да се освободи от стария живот, той пожелава да се уедини, да остане сам. Когато се стреми към самота, човек има известно задължение към себе си; щом потърси обществото на много хора, това показва, че иска да сподели с тях своите постижения. Наистина, когато чете и учи, човек обича да бъде сам; когато споделя прочетеното и наученото, иска да се срещне с хора, с които да обсъди това, което е прочел и научил.

Като ученици, от вас се иска да имате ясна представа за живота, за законите, които го управляват. В него има неща неизбежни, строго определени, но има и неща, които не се допускат – например съмнението в Бога не се допуска. Човек може да се съмнява, но всяко съмнение в Бога не води към добър край. Да се съмняваш в Бога означава да се съмняваш в Любовта, а съмнява ли се в Любовта, човек се съмнява в Живота; това е невъзможно, невъзможно е човек да се съмнява в Живота – усъмни ли се в Живота, той престава да се нарича човек, престава да мисли.

Отличителното качество на човека е способността му да мисли. Който не мисли, не е човек; който убива, също не е човек; който не живее добре, и той не е човек. Щом мисли, щом живее добре, човек заслужава името си – той живее в Любовта, която му дава всички условия и възможности за растене и развиване, той живее в душата си и може да направи всичко, каквото пожелае.

Отдели ли се от душата си, човек коренно изменя понятията си за света и коренно изменя отношенията си към него – защо? Защото изгубва светлината си. Той се намира в положението на някой, който е влязъл в тъмна стая. Какво може да вижда в тъмнината, каква представа ще има за света от тъмната стая? Щом запали свещта, вече вижда ясно, вследствие на което и отношенията му към света се изменят.

И тъй, живейте в Светлина, за да разбирате естествения ред на нещата, да не си създавате ненужни страдания. Стремежът на човека към реализиране на неговите големи желания му причинява ред ненужни страдания; всяко желание в него представлява слон, за изхранването на който са нужни много материални средства. За изхранването на един слон са нужни около пет крини ориз на ден; отглеждането на слона не е задача за сиромаха – само богатият, капиталистът може да отглежда слон.

Иска ли да изпълни правилно своите задачи, човек трябва да се вслушва в Божественото в себе си, както и във всеки външен глас, чрез който Разумните същества му нашепват кое е добро и кое не е, кое е право и кое не е. Светът, който е над нас, има грижа за всичко, което става в по-долните от него светове; там полагат всички грижи за нас – да регулират нашите мисли, чувства и постъпки. Като изправя постъпките си, като се вслушва в съветите на Разумните същества, човек се свързва с тях, а същевременно и с Духовния свят. Радвайте се, че сте свързани с Духовния свят и с Разумните същества, които постоянно ви говорят и напътстват. Докато те ви дават съвети, вие сте на прав път; престанат ли да се грижат за вас, сте на крив път. Те казват: „Който иска да живее между нас, трябва да бъде съвършен, да изпълнява Волята Божия“.

Дръжте в ума си мисълта да бъдете съвършени като Бога; дойдете ли до тази мисъл, всякакво обезверяване е изключено. Влезе ли в света на съвършенството, човек се превръща в ангел, т.е. в Божи служител, който има за цел да помага на своите ближни, а светът се нуждае от работници – Христос казва: „Жътвата е много, работниците – малко“.

От всички хора се иска работа на Божествената нива, а дали ще грешат, или не, това е друг въпрос. Човек все ще греши, но като греши, едновременно с това ще се учи. Кой ще го учи – Бог. Като прави Добро, Бог му говори, учи го, но и като прави зло, Бог пак му говори. Той вижда и доброто, и злото, които човек прави – нищо не може да избегне от Неговото око; за доброто, което прави, Бог го похвалява, а за злото го укорява. Като го укорява, Той има желание да го изправи. Като прави зло, човек неизбежно се натъква на страдания, а щом прави добро, се радва.

Стремете се към Доброто, като избягвате злото, за да имате похвалите на Бога.

Божията Любов носи пълния Живот.

1 лекция, 28 август 1929 г., София, Изгрев

Категории