Жечо Панайотов
Премина година и нещо от преместването ми в Бургас, но все още нямях връзка с братския кръжок там. През есента на 1911 г. дойде в Бургас леля ми по своя работа.
Подвизавайки се вече в сливенския кръжок, естествено бе да посети събраниятя и в Бургас. Тъкмо удобен случай да ме заведе и мен,та ако ме приемат, да започна и аз да посещавам тези събрания. Първият неделен ден ние се явихме снея на вечерното им събрание,слушахмебеседата на брат Пеню Киров, след което се запознах с него, с брат Тодор Стоименов , Сотир Щерев, Илия Зурков, Нейчо Паскалев и други, които заедно с другарките си бяха все солидни и ревностни членове на кръжока.Като най-свободен от всички, един вид бях препоръчан на брат Стоименов, да дружа с него и той да ме напътства.
Редовното посещение на братските събрания бяха от двойна полза за мен-слушах хубавите беседи на брат Пеню Киров, съставени върху някой текст от Писанието, а същевременно се опознавах и ме обикнаха братята и сестрите.Последното бе естествено, тъй катобях единствения младеж между тях. Според правилата на кръжока, като новопостъпил имах право да посещавам само неделните събрания , а след една година ме допуснаха и в петък. Честите срещи с брат Стоименов укрепиха приятелството помежду ни. Скоро той ми даде да си запиша в нарочно тефтерче „Добрата молитва”, четяхме и тълкувахме Евангелието. Почти всяка вечер гостувахме на ено или друга братско семейство, гдето се разказваха интересни случаи от живота на Учителя, споделяха сесведения где е Учителя, какво е говорил и т.н. Най-често посещавахме Гарвалови и Стойчеви, гдето брат Стоименов се чувстваше най-свободен, намирахме и интересни теми за разговор.Сестрата Гарвалова беше добра певица и често ни пееше някои от песните, пяти тогава в кръжока. В онова време нямаше още нито една песен дадена от Учителя. Знаеха се добре църковните песни „Тебе поем”, „Иже херувим”, „Достойно ест” и др. Също и някои евангелски песни.
Още по-мил спомен имам в семействотона брат и сестра Стойчеви.Те нямаха дребни деца като Гарвалови, затова сестра Стойчева се бе заела с някои духовни задачи , указани й от Учителя. В домът им ставаше така нареченото „женско събрание”- събираха се някои от членките на кръжока и поканени техни приятелки. Ръководени от с. Стойчева провеждаха същият ред както в братските събрания, придружен с някоя беседа от сестрата или общи разисквания върху Евангелието и други. Пак по указание на Учителя, сестрата един път в годината излизаше на обиколка по другите градове-Айтос, Сливен, Ямбол, Н.Загора, Ст.Загора, за да се насърчат сестрите и ги въодушеви към повече ревност за делото на Учителя, да се събират и те на такива събрания, гдето да поканват гости свои познати жени.
Всекидневният живот на братята имаше пак нещо общо.През големите летни дни, сутрин преди отиване на работа и след привършването й вечер, всеки считаше за необходимо да се отбие до „Ерменското кафене”.С моите 17-18 години и аз отивах там (бях вече преминал на служба в една частна банка, та се чувствах човек с тежест!). Още с влизане в това кафене, виждаше се брат Сотир Щерев на обичайната си маса, зачел се в последните новопристигнали вестници. Край него Паскалев, ще дойде бай Пеню (както обичаха да наричат брат Пеню Киров), брат Тодорчо и други. Така минаваше някой час и всеки си тръгваше към дома. Имахме и друг по-интимен кръг за такива срещи, това бе скромната канторка на брат Пеню Киров. През тези години той беше скромен митнически посредник (извършваше формалнисти по обмитяване на стоки), докато той привършваше дневната си раблота, един по един се събирахме 5-6 души, за да го видим, па и да разменим някоя приказка. В тази канторка имаше и една полица, наредена със съществуващите тогава духовни книги, повечето издания на Димитър Голов. На една малка витринка се виждаха наредени от същите книги, но външни хора много рядко се отбиваха да си вземат от тях. Братята обаче, считахме за приятен дълг да си ги набавяме. Малко по-късно, през 1915 г. На тази просветна полица и витринка се появиха първите отпечатани беседи на Учителя, ония брошурки със сини корици: „Ето човекът”, „Житното зърно”, „Талантите”, „Сънищата на Йосиф” и др. Някои от тях бяхме си преписали на ръка от по-рано, обаче явяването им на бял свят отпечатани, бе тържество за душите ни!
Имаше още един пункт, гдето се срещахме – това беше дрогерията на брат Илия Зурков. Там винаги имаше два-три стола за за приятели на същия, отбиваха се там Щерев, Паскалев, Матей Попов; позволявах си да се озова там и аз, тъй като често се водеха интересни обществени разговори. Когато Учителя ебивал в Бургас, често е наминавал там. Случайните гости на Зурков са имали случай да се запознаят с него и да чуят мнението му по разни въпроси.(…)
Брат П. Киров бе ръководител не само на Бургас, но изпълняваше нареждания на Учителя, засягащи и кръжоците в повечето малки градове из Южна България. Така щото и за поканените (за събора в Търново през 1912 г. – бел. изд.) в тези градове Учителя му е давал нареждане да им съобщи от негово име кога е определено да се явят в Търново. Връзките му с братята и сестрите се поддържаха от обиколките, които един-два пъти годишно правеше по тия градове. Беседите, изнасяни пред тях с лично негов материал, тълкувания на Евангелието и т.н. са били интересни за тях. Познонството им е датирало много по-отдавна, когато всички с голям ентусиазъм са прегърнали идеите на духовния живот. Тук може да се спомене за апостолската дейност на брата Пеню Киров, развита през годините 1902 до 1906. Всяка година, за два-три месеца, той е напускал Бургас и поемал пешком от село на село и от град на град да срешне хора, които се интересуват от духодния живот, а също и да споходи и ония, които вече сериозни се подвизавали. Оварът му е бил един пакет с прочитни книги и брошурки, които е предлагал на ония, с които е водил разговори. Той често казваше: „Книгопродавецът трябва да бъде проповедник, а и проповедта не може да си свърши работа, ако не продава книги!” азглеждал съм неговата спестовна книжка, с която си е служил при пътуването: там е внасял дребни сумички от по няколко лева, това, което е постъпвало от продажба на книги. Несъмнено, преживявал е твърде скромно, а от месец на месец е изпращал на семейството си в Бургас по 5 лв. Пътуването си е завършвал в София, където се е разплащал с книжарите. Не ще и дума, че свиждането му с Учителя е било на първо място, за да се разговарят и да приеме нови сили за подвизаване. Много интересен е краткия му дневник, в който е записвал дневните си преживявания! Навсякъде, по селца и малки градове почти никаква интелигенция или културен живот. Кръчмите са местата, къдег(то след работа отивали всички, но и там пиене, празни разговори и партизанщина. Ето в този мрак на онази епоха е трябвало да се разнася Светлината на Словото и да се насърчават малцината, които вече са представлявали запалени свещици.(…)
В това време връзките ми с нови братя се увеличиха,от които най паметна беше тази с брат Минчо Сотиров.Дотогава той и семейството му живееха в град Созопол, но често идваше в Бургас, като гостуваше на брат Стоименов. Тогава той имаше чин капитан и беше началник на граничната служба в Созопол.(…)
Компанията с брат Стоименов бе увеличена с още един член – брат Боян Боев. Оттогава датира познанството и приятелството ми с него. Идването му бе пак във връзка с войната-гимназията в Панагюрище бе прекратила занятията, а и него макар и учител бяха задължили да се яви на военна комисия в родния си град. Заедно с брат Стоименов се явяваха няколко пъти на такава комисия и най-после с ликувания съобщиха един на друг, че са чули да им казват думата „негоден”.Това значеше вън от казармата. Скоро осмислихме вечерите си, които прекарвахме заедно, като брат Боев ни предложи да изучаваме стенография под негово ръководств.Започнахме и изкарахме десетина урока от първата част. Той си замина пак за Панагюрище, тъй като възобновиха заниманията в училищата.(….)
Само брат Пеню Киров бе засегнат(от мобилизацията през 1912- бел.изд.), но и той остана в Бургас. В местната опълченска дружина. Лично неговото отношение към войската не бе никак благоприятно, мълчаливо негодуваше от ограничителните порядки съществуващи там.Често съм го слушал да казва:”Не искам да видя, нито да слушам за желто копче и червено парцалче”. Тези опълченци често маршируваха през града като ги караха да пеят „Пушка пукна, ягдо”- още една неприятна работа за брат Пеню! (….)