Има едно нещо, което свързва всички хора, независимо от техния пол, народност, религия, социална среда, мечти и съдба. Това е хлябът. Той е храна, творчество, религия, символ на успеха или падението, символ на развитието на човешката цивилизация като цяло, без значение в коя част на планетата се намират нейните представители.
Приготвянето на хляб е може би най-древната практика, запазила се и до наши дни, свидетелство за промяната, която се е случила в начина ни на живот преди много хиляди години, в неолита. Според учените първите „истински” хлябове били създадени от шумерите – те били безквасни питки и наподобявали изпечена зърнена каша, приготвена от счукано зърно и вода. Днес техники, подобни на тази, още могат да се наблюдават в Индия или арабския свят; онези, опитвали испанската тортия, също ще ги разпознаят в плоските ароматни питки. Любопитно е, че бухналият квасен хляб, който познаваме днес, бил открит от египетските роби, които приготвяли храната за фараона. Древните гърци вече умеели да създават различни видове тестени изделия и в Атина се появила професията на хлебопекаря. Макар че все още се консумирали и различни „хлебни” каши, постепенно се наложили два основни вида хляб – делничен (безквасен, изпечен в пепел или върху горещи камъни и направен главно от ечемичено брашно) и празничен (от пшенично брашно, понякога с добавен зехтин). Развитието продължило, докато накрая в Атина се произвеждали над 72 вида хляб. В Рим през II в. пр. Хр. хлебопроизводството получило истински разцвет чрез обществените пекарни. В останките от Помпей археолозите са разкопали близо 40 такива фурни. Едно от основните задължения на едилите в Римската империя наред с организацията на игрите и грижата за качеството на стоките било покупката и осигуряването на зърно. През Средновековието хлябът се слагал на масата не само за ядене, но и в него се сипвала храна – най-често печено месо. Вместо чиния се използвало парче стар хляб приблизително 15 см на 10 см. След изяждането на основното ястие подложката била давана на просяците, които винаги се тълпели при вратите, или на кучетата.
Небесният хляб
„Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак умряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз Съм живият хляб, който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века; да, и хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.” Християнската религия, родена и разпространена сред робите, разпръсва по света допълнителна символика на хляба, толкова силна, че оцелява хилядолетия наред. Хлябът и спасението стават синоними, храната получава допълнително измерение – духовното. Вярата и Словото на Христос се превръщат в духовния хляб, който гарантира оцеляване и спасение не само на тялото, но и по-важно – на душата. Неслучайно в литургията се появява и един изключително важен елемент – поемането на Христовата кръв и плът – чрез виното и нафората.
Нафората е благословено и осветено късче пшеничен хляб, което напомня за първите християнски вечери на любовта – „агапе”, когато след богослужението християните вечеряли заедно, пеели духовни песни и раздавали милостиня. Приемащият нафората задължително трябва да се прекръсти, а след това да целуне кръста в ръката на свещеника. След това той поставя дясната си длан над лявата (на кръст), свещеникът поставя в нея нафората, а приемащият целува неговата ръка. Нафората не бива да се поема с лява ръка или с пръсти. От дланта тя се поставя в устата – важно е да не падне и една троха от нея на земята. Добре е тя да се приеме още в храма, за да бъде запазена светостта й, и да не се пренася до дома, ако няма основателна причина за това.
Известният наш художник Цанко Лавренов в своите Пътни бележки по Света гора разказва легендата за една жена, която не вярвала, че с нафората приема тялото Христово. „Тя взела нафората, погледнала я и си казала: „Това може ли да бъде Тялото Христово?“. Усъмнила се. И веднага нафората се превърнала в месо. „Но как ще ям месо, сурово“, си казала тя. Тогава нафората отново се превърнала в хляб и тогава жената разбрала, че така трябва да бъде.”
Думата, която се споменава в молитвата – „насъщен”, е онова, което е нужно за оцеляването ни. В най-старите й варианти „хляб” не се споменава, вероятно не е било и нужно. „Насъщен” е метафора за онова, което е нужно за оживяването на човеците на по-високо ниво.
Жътвата и зърното
Хлябът концентрира в себе си зърното – зародиша на новия живот, и творчеството, човешкото въздействие върху света. Обредният хляб съдържа в себе си идеята за раждането, умирането и новото раждане. Засяването на семето напомня умиране, покълването му – на ново раждане. Смляното брашно и опеченият хляб са своеобразни превъплъщения на движението от природа към култура, от неконтролируем към организиран, човешки свят.
Не е случайно, че срещаме толкова много пословици от типа „От хляба по-голям няма” и „Хлябът е по-голям и от царя”. В тях се съдържат уважение, преклонение към хляба не само като към храна, създадена в трудни условия, но и като символ на живот и благополучие.
Земеделският труд никога не е бил лек, дори и в наши дни той до голяма степен е зависим от капризите на природата. А какво да кажем за времената, когато градушките, сушата, ненавременните валежи, горещини или застудявания, птиците и скакалците са имали основната дума за бъдещето на реколтата, за това дали ще гладува, или ще бъде сито едно семейство, едно село, цяла държава.
Неслучайно жътвата е празник, макар и празник на усилния труд. Някога хората при никакви обстоятелства не хвърляли хляба. Виждала съм по затънтените селца много старци, които не оставят на боклука дори трохите, а нежно ги събират в мазолестите си длани и ги изяждат. „Хлябът може да те убие, ако не го уважаваш”, казват възрастните хора. Спомням си старата руска приказка за момиченцето, което не искало да изцапа новите си обувки в калта и затова сложило на земята питата хляб и стъпило върху нея като върху камък. Злощастията, които го последвали, трябвало да бъдат поука за всяко дете, дръзнало да постъпи по толкова неразумен начин, нещо като „начално образование” за ценните неща в живота. Който тъпче трохи, ще ослепее. Трохи не се и горят, защото „на оня свят с ръка ще бъдат вадени из огъня”, и не се метат към вратата, за да не бъде изметен късметът от къщата. Който оставя много трохи след храна, казват „ще храни сираци”. Ако лятно време след хранене трохите от трапезата се изтърсват на двора, с тях ще отиде и плодородието на житата и къщата ще остане без хляб. Ако това се прави в зимно време, няма опасност, защото житото вече е събрано в хамбарите.
Пред хляб лоши думи не се изричат, а за магии не се използва. През прозорец също не се подава – „като на куче”. На странник, почукал на вратата, или на просяк хляб не се отказва. Хляб не се обръща обратно, с кората надолу, за да няма градушка; някога обърнатият надолу хляб бил предназначен за палача. Ако по пътя ти някой те срещне с печен хляб, това е много добър знак.
За хляба има създадени интересни метафори като „горчив хляб”, когато си го получил с унижения, и „сладък хляб”, когато е придобит с радостен и оценен от другите труд. Черният хляб е символ на бедност, а топлият – на нещо, което се търси. „Изкарвам си хляба” означава работя, „взеха ми хляба” – изгубих работата си. „Безхлебният” баща от стихотворенията на Смирненски не е само човек, който не носи храна в дома си, а пропаднал мъж, който е загубил самоуважението си и уважението на семейството си. Мъжът или жената „от добро тесто” са възпитани в почтени, известни и уважавани семейства, нерядко и богати.
Хляб и сол
Израз на това преклонение пред хляба са различните ритуали, пазени и до днес. Сред всички славянски народи от дълбока древност гости се посрещат с хляб и сол (дори и два неславянски народа са я приели – литовците и румънците), на празници като Коледа и Великден, за раждане на дете се приготвят специални обредни пити, когато малко дете се роди, също се правят обредни пити. Казано е: „Човек е богат, ако всеки ден може да сложи хляб на трапезата си”. Ако има символ на уюта, на семейната топлина, на сплотеността на едно семейство, това е питката, омесена и изпечена у дома. Ароматът й е вълшебен, разчупването й – символ на споделянето на благата, постигнати заедно.
Коледните обредни хлябове се подготвят още от ранни зори. Те са безкръвното жертвоприношение за светлия празник. Облечени в празнична премяна, жените замесват брашно от предварително отделените най-хубави житни зърна. Брашното е пресято през три сита, замесено е с „мълчана” вода, затоплена на жив огън. Докато месят хлябовете, момите и невестите пеят коледни обредни песни. Хлябовете са три вида: Първият е „боговица” – наречен е на самия празник, украсен е с кръст или различните нейни разновидности – свастика, розета, цвете. Вторият вид хляб е посветен на къщата и стопанството, а третият вид са „витите, превити краваи” с дупка в средата, които се даряват на коледарите. Тях ги замесват и украсяват момите и ги подаряват на своите избраници в коледната нощ.
Великденските хлябове се приготвят в съботата преди празника. Наричат се „яйченик”, „чупник”, „кукулник”, „писан кравай”, „великденска кукла”. Тях ги меси стопанката на дома, която преди да се захване с работа се изкъпва и се преоблича с нови или поне чисти дрехи. Великденският хляб се приготвя задължително от пшеничено брашно, с нов квас – забъркан на Велики четвъртък от Страстната седмица. По време на втасването му в тестото се поставя зеленина. Обредните хлябове са предназначени за празничната семейна трапеза, за кръстника, за други близки хора. Те са разнообразна форма, но най-характерният елемент от украсата им са яйцата, поставени върху тях преди изпичането – за мъже и момчета – бяло яйце, а за жени и момичета – червено. Великденския хляб не се реже. Той винаги се разчупва на толкова парчета, колкото са хората на трапезата, включително и децата.
Има старинен обичай на трапезата да се слага и още един обреден хляб, украсен с отворен кръг, чиито краища са извити към центъра на хляба. Вярва се, че така той ще привлече благоденствие. Поставен така, че отворът да е обърнат към вратата, която е отворена цял ден, той гарантира, че насядалите около празничната трапеза ще се свържат с близките от отвъдното, които покровителстват живите и дома.
Днес мнозина наричат хляба – заедно със солта и захарта, „бялата отрова”, без да се замислят, че нищо само по себе си не е отрова, а само прекаляването с него. В преситеното си ежедневие все по-често срещаме хляб, оставен да мухлясва до кофите за боклук. Помня как веднъж дадох на една просякиня с дете половин хляб – всъщност единственият, който беше останал у дома, а после, като излизах, видях, че тя го беше оставила на стълбите – явно не хлябът я е интересувал, а е чакала пари, въпреки думите й „само малко хлебец ни дай!”. Помня и как прабаба ми запичаше на сухари всяка филийка по-стар хляб, защото „хляб не се изхвърля”; после какви вкусни попари ставаха! Къде се изгуби уважението ни към хляба? Защо забравихме, че дългият труден път, извървян от зрънцето до трапезата ни, всъщност е нашият собствен път на човешки същества.
Източник: http://www.zahorata.com/news/263/1160
