Леда Милева
Сред планината Странджа
се роди една рекичка.
Огледа се.
Високо горе – синевата.
Край нея – храстите и дървесата.
Рекичката продума :
– Сега какво да правя?
– О, здрасти! – отвърнаха й шипковите храсти.
– Какво да правиш? Ами ще течеш!
Рекичката попита : – Накъде?
– Но храстите не знаеха.
Обади се голям и клонест бук :
– Аз всичко знам.
– Най-старият съм тук.
Ти, миличка си малка, жалка.
Ще трябва да течеш така,
че да намериш някоя по-пенеста река,
на нея да дадеш водица.
А тя на запад дълго ще върви
и най-подир ще стигне до Марица.
Марица сбира всичките потоци
и ручеите, и реките тънки,
дошли от тъмните планински гънки,
и ги отнася към морето.
– А къде е морето? – попита рекичката.
– Морето е далеч, далеч оттук, на юг.
Тогава се намеси и врабчето :
– На изток също плиска се море.
Черното море.
Аз знам добре,
защото вчера го видях.
Не е далеч оттук.
– Мълчи! – извика старият, намръщен бук.
– Аз географията също зная,
но на рекичка тънка като тая
уроци няма да предавам.
Тя питаше какво да прави.
И аз й отговорих ясно.
Врабчето се уплаши и избяга.
Новородената рекичка беше малка,
не беше пенеста, ни шумна,
но беше много умна.
– Защо да диря някаква река,
за да й дам водица,
след туй Марица,
и чак тогаз – далечното море?
На изток тръгвам.
Черното море ще търся.
– И тръгна.
А букът се разсърди, затрещя :
– Рекичка глупава! Какво си мисли тя?
Сама ще стигне Черното море!
Ха-ха! Хе-хе! Сега ще разбере,
че аз съм тук да давам ум,
да соча път,
а младите – да слушат и мълчат!
Извика букът вятъра и заповяда :
– Да се направи още днес преграда
пред малката рекичка!
– Разбрано! – каза вятърът.
И полетя.
А малката рекичка – тя
не искаше ни вятъра, ни бука да обиди,
тя искаше морето и света да види!
На изток тичаше,
препускаше по стръмнини
и песничка дори си съчини :
– Ропо-тамо,
ропо-тамо,
ропо-тамо!
Рекичката потегли кротко,
но всеки удар, всеки праг
кой знае как,
я правеха по-силна и по-смела.
А вятърът не спеше.
Той беше вече изградил преграда –
висока и зелена –
от стари клонаци,
криви като раци,
от хиляди тръстики,
остри като пики,
от тънки лиани
и диви бръшляни,
преплетени като въжета.
Нека стигне рекичката до морето!
Седна вятърът и зачака.
На третия ден вижда –
рекичката се задава
и към зелената преграда право!
Но гледай ти, не спира,
а път си избира
между старите клонаци,
криви като раци.
Все върви и пее само :
– Ропо-тамо, ропо-тамо!
Вдигат пики хиляди тръстики.
Тя не спира.
Пее само:
– Ропо-тамо, ропо-тамо!
Спускат се тънки лиани,
диви бръшляни,
преплетени като въжета.
Но кой може да спре водата,
която търси морето?
Ето, ето, ето,
още миг, два, три…
И морето вълните си луди смири.
– Добре дошла, дъще.
Почини си до моето рамо.
Как се казваш!
– Ропо-тамо.
– Ропотамо?
– Имаш хубаво име.
И трябва да бъде така
за такава широка, красива река!
( И вярно, от рекичката помен няма.
Тече река – широка и голяма!)
А Черното море се плиска и нежно говори:
– Гледах всичко.
Вятърът не можа да те спре.
Но направи добре,
че донесе тръстики и диви бръшляни,
та да имаш красиви зелени гердани.
Нека те се оглеждат във тебе и ти
вечно млада
и вечно зелена блести!
Морето целуна реката
с целувка солена.
А Ропотамо беше много
изморена.
Заспа.
Щастлива, че е вече тука.
Забравила и вятъра и бука.
Настана вечер тиха, вечер ясна.
– Насън е още по-прекрасна –
шепнеше морето. –
Спи, Ропотамо, спи,
красива като приказка зелена.
И остани завинаги при мене.
