Автор: Мая Дългъчева
Едно зелено буболече замисли се и тъжно рече:
– От кой така е наредено – като трева да съм зелено? Костюмът ми по мярка шит е, пък не изпъква сред тревите… Изглеждам, сякаш съм невидим… – изхлипа то с гласец обиден. – Ех, как мечтая за блестящ, сияещ отдалече плащ!
Внезапно слънцето напече зеленичкото буболече и чудо – в гладките крилца изгряха мънички слънца.
– О, щастие невероятно – та аз съм златно, златно, златно!
Обаче, както често става, след миг бедата се задава в лицето на доволна сврака, която гладно с човка трака:
– Ммм, майски бръмбар за ордьовър! Какво бижу, какъв шедьовър! Обичам хапките красиви… Аман от буболечки сиви!
– О, майчице! – дочу се крясък. – Защо ми беше този блясък?
И буболечето се сгуши под схлупено листо от круша. Наоколо – треви зелени.
– Красиви… Също като мене! – засмяно под мустак си рече зеленичкото буболече.
Прозя се… Даже ми се струва – зелени сънища сънува.
Предоставена от Тони Антонова
