Избрано слово от Паша Тодорова, посветено на заминаването на Учителя

1.  Датата „27 декември 1944 г.“

Беше 26 декември – студен зимен снежен ден, когато Учителят бавно се отделяше от земята – вторник беше, а на 27 декември ние, учениците му, бяхме в салона, в клас, още от пет часа сутринта, дето прекарахме в молитва – дълбока, тъжна, но величествена – бяха последните минути на Учителя. Голяма тишина отвън и вътре.

Сряда, часът е шест сутринта и с излизането ни от класа – едно последно дихание отлетя, отиде в онзи необятен простор, отдето преди 80 години дойде. Учителят временно завърши своя земен път. Един Велик Учител напусна земята, специално България, дето се роди, живя и работи, дето според него свърши една микроскопическа работа. Ние, които видяхме тази работа, казваме: Учителят свърши една грандиозна работа, която бъдещето и времето ще покаже. 

Ето ни пак пред датата 27 декември.

Тази дата не е тъжна, но е дълбока, не е само дълбока, но велика. Тя не е тъжна, защото ние не се намираме пред нещо безвъзвратно загубено. Не, Учителят е жив, живее и вечно ще живее и работи за великото дело Божие, чиито основи Бог сам е положил преди хиляди години, преди незнайно за нас начало. Изграждането на това дело Той е оставил в ръцете на Великия Учител и неговите помощници, та един ден в този грандиозен Божествен храм да се приютят всички онези, които жадуват за Словото Божие, които търсят Истината, които живеят в любовта.  

Тази дата е дълбока, защото тя откри на човека онази бездна на човешката душа, дето е складирано цялото съкровище, дето се крие истинското богатство на живота.  

Тази дата е велика, защото повдигна човешкото съзнание на онази висота на живота, дето светлината никога не се помрачава, дето мъчнотиите и противоречията се топят, както снегът и ледът – на пролетното слънце, дето страданията са истинска привилегия за човека.  

2.  Трите периода – вчера, днес и утре.

Годината 1944, 27 декември, е толкова велика, славна и незабравима, колкото и годината 1864,12 юли. 

От тази дата 1864 година до сегашната е изминала цяла епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре. 

Вчерашният ден е денят на вчерашното недалечно минало, когато виждахме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име – г-н Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село. Проникнат от великата идея да посочи на човечеството пътя на себепознаване, той правеше измервания на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърля. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат с безкористно усилие и труд. Този период – вчерашният ден – може да се нарече „период на подготовка и труд.“ 

Така работи г-н Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учителя по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от ежедневието. Така се създаде духовното общество под името „Всемирно бяло братство“, глава на което е Словото, а негов ореол – великите добродетели, вечните принципи на живота – Любовта, Мъдростта и Истината от една страна, Правдатата и Добродетелта – от друга страна. Съработници на това велико дело бяха тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? – Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия. Този период е период на днешния ден, на настоящето, наречен „период на усилена, безкористна и неуморна работа“. Така се работеше до годината 1944, 27 декември.

От този ден нататък иде началото на третия период – утрешния ден – период на жетва, когато любовта иде да събира своите плодове. Началото на „утрешния ден“ – жетвата, е 1944 година – краят не се вижда, той върви успоредно с вечността, най-дългият период. Интересно е, че всички, които го познаваха като г-н Дънов или които го познаваха като Учител и тия на утрешния ден, които го възприемат също като Учителя, казват: Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи.

3.  Словото на Учителя – оригинал, потребен за душата.

Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия, да казват: „Влизахме в тия галерии с благоговение и излизахме с по-голямо благоговение, защото виждахме художествените картини в оригинал“. Всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал.

В каква форма се изливаше словото на Учителя? – Съществуват много форми на речта. Учителят не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото – беседата – при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителят имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отдясно и отляво и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, той ни оставяше там и всеки, според степента на своето съзнание, постепенно слизаше.

4. Завърши се една малка работа.

В последните дни на Учителевото пребиваване между нас на земята – около 24, 25 декември 1944 година – Учителят тихо, като че шепнеше нещо на себе си  Но остро ухо чу следните думи: „Завърши се една малка работа.“ Пет думи – „Завърши се една малка работа.“ Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл, какво означават тия думи. И тогава, спомням си едно хубаво писмо, в което Учителят разказа една легенда до един от своите ученици: „В древността, в далечното минало съществувало някакво царство, наречено царство на Адитите. Единственият възлюбен син на тогавашния цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си, като им казал да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на проста, чиста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечногоряща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина; ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите ближни и своя народ.“ Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечногоряща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползва. Той запалва своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царският син да се радва на тази нова, хубава светлина.

5. Към българския народ!

В този момент виждам въпросителния поглед на българския народ и на България. Те ме питат: Ако това наследство е за целия свят, за нас нищо ли няма? Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял и то голям дял. Този, който донесе вечногорящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита: Голям ли беше този човек? Не зная колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител; за мене той е големият работник в света; за мене той е строител на новата духовна мисъл. 

Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика, Българийо! Ти имаш голям дял от това голямо наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам велика си ти и не знаеш, защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на великото дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове. Около това дърво се създаде велик оазис. Там идват и ще дохождат жадни и страдащи да утоляват жаждата си, и да лекуват болките си. Ще каже някой: Какво от това? – Едно дърво. България е пълна с дървета. Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля: ако и ти, Българийо, си определена да бъдеш разсадник на тия плодове, малка ли е твоята задача? Ако ти, Българийо, си определена да изиграеш ролята на Йосифа в Египет, при когото идваха гладни да взимат жито от цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело!