ИСТИНСКАТА РЕАЛНОСТ
Размишление върху светлината.
Чете се темата Най-малката форма в Природата.
Какво означава коренът на тази дума „форма“? Който знае латински, да каже. („Значи нещо, което се носи“)
Представете си тия научни изследвания, дето няколко милиона от тези дребни същества живеят в една капка вода, имат форма. Представете си, че в този свят съществуват по-малки, по-дребни, милиарди съществуват в една капка вода. Пък някоя малка форма хванала друга – още по-малка, и я носи. Това, което ние не може да видим, да измерим, в този свят съществуват спорове за неща, които за нас не съществуват, но за тях съществуват спорове, гняв, докачение и т.н. В тази капка има една микроба, която се дави с друга, ядат се, гневят се, преследват се. Ние от наше гледище мислим, че този свят е свят на спокойствие, казваме – водата е чиста.
Значи формата е начин на проявление. Там, дето светът се е проявил, е започнала най-малката форма, а там, дето свършва, е най-голямата форма. Следователно тия тела, дето са най-далеч от нас, имат най-малка форма, а тия тела, които са най-близо, имат най-голямата форма. Най-малките неща показват, че са най-далеч от нашето съзнание. Следователно, ако една форма се увеличава, тя се приближава към нас. Много философи има, които казват, че в природата нещата нито се увеличават, нито се намаляват. Ние сега мислим, че нещата растат и се развиват. Ако някой от нас би казал, че в природата нищо нито се развива, нито расте, че растенето е само привидно, какво ще мислите?
Да допуснем, че вие една гарафа за вода я напълните с вода, увеличили ли сте вие водата в света? Да кажем, че сте пренесли цяла една каца вода, казвате: „Много вода пренесох.“ Но казвам, към това количество, което съществува в света, вие прибавихте ли нещо? Или ако вземете от това количество, вие намалявате ли го?
Казвам, за да растат нещата и да се увеличават, трябва да се притуря нещо. Ние казваме, един човек израснал и станал умен. Сега ние твърдим, че някой човек, като бил дете, бил глупав, а като станал голям, станал по-умен. Какъвто човек е в началото, такъв е в края. Глупавият си е винаги глупав, умният си е винаги умен. Какво разбирате вие под „глупав човек“? Глупав човек е, който никога не започва работа. Глупавият човек тревоги няма. Умният човек има тревоги с глупавия. Глупавият може да си намери господар. Умният може да стане господар на глупавия. Глупавият може да стане слуга на умния.
Питам сега, ако умният има един глупав слуга, какво ще спечели? Днес ще му счупи едно шише, утре една паница. Този глупавият човек за една година ще направи толкова бели, че няма да му стигне заплатата, за да се отплати, ще изхарчи десет пъти повече.
Казвам, ние, хората на земята, за да изправим една погрешка, се изискват хиляди години да правим добро. Една година като живееш и хиляда години ако живееш, едва ли ще може да поправиш погрешките. Затуй казваме, че Господ е дълготърпелив, има да се занимава с глупави хора. Да допуснем, че болният, най-първо, е недоволен, защото е болен – разглеждаме живота от наше гледище. Като стане здрав, няма хубаво ядене, казва: „Защо ми е голо здраве?“ Зимно време е облечен хубаво, обущата му тънки, изстиват краката, казва: „Що са ми тия обуща, нямам шушони. Има чорапи, но ако е зимно време, казва: „Що ми са дебели чорапи, тънки да са.“ Не знаеш какви да му дадеш, тънки или дебели. Сега, онзи, който размесва тънки и дебели чорапи, умен човек може ли да бъде? Като имаш един глупав слуга, той зимно време ще ти донесе тънки чорапи, лятно време – дебелите. Казвам, господарят, за да си направи работата, сам трябва да иде. Онзи, който не разбира от времето, че се е променило, той не чувства, неговата чувствителност е слаба.
Сега вие мислите, че всички хора разбират еднакво. Не. Това, което вие разбирате, други даже не се сещат за него, то не съществува за тях. Някой човек има вкус за хубавото, вижда най-малките лекета, друг не ги вижда. Казва: „Леке имаш.“ „Какво има?“ Има хора, които виждат най-малката съдрана дупка. Други, коскоджа дупка имат, казват: „Няма нищо.“ Тази дупка не съществува за него, не го безпокои. Защо едного една малка дупка го безпокои, а другия една голяма дупка не го безпокои? Тези хора не разбират законите. Ще кажете, културата е различна. Културен човек, а няма съзнание в него. Значи разни фази има на човешкото съзнание. Това, което е добро за един човек, не е добро за друг. В природата доброто не е едно и също. Ние спрямо себе си не сме еднакви. Ние се смеем на себе си, че като деца сме правили известни погрешки. Сега като възрастни си въобразяваме, че сме станали по-умни. Добре, седи този и казва, че е много умен. 12345678900000 този е много умен, философ. Колко голямо е това число? 10 – този е един простак. По какво се различават тия двамата? Единият знае да брои до десет, другият разбира повече. Този големият философ може ли да обхване с ума си количествено какво нещо е вселената.
Да кажем, ако Вселената беше образувана от толкоз слънца, може ли този мъдрец да обхване всичките тези слънца? Какви хора живеят, какви същества има, каква е тяхната орбита? Той може ли да произнесе това число, да кажем, пет милиона или квадрилиона, или секстилиона? Какво е един квадрилион? Един квадрилион от микроскопически прашинки колко тежи? Изчислете, ако една прашинка тежи една двадесет милионна част от грама, един квадрилион прашинки колко тежи?
Казвам сега, не само да кажем, че някой е добър човек. В какво седи добрината на един човек? Имал правилен нос, веждите били хубави. Ние имаме една мярка вътрешна. Всеки народ има свои чувства, всяко общество има свои чувства. Черните считат, че дебелите устни са красиви и че колкото лицето е по-лъскаво, е по-красиво. Ако един бял иде между черните, той е грозен – затова го изяждат. Така са правили в старо време. Като иде белият, те го изяждат. Ако тъмнината се стреми да погълне светлината, смятаме, че светлината и тъмнината са живи. Тъмнината, като види светлината, казва: „Грозна си.“ Тогава, ако тъмнината мисли, че светлината е грозна, какво мисли светлината за тъмнината. Ако дойде един престъпник, направи престъпление, вие го виждате, предавате го на властта, казвате: „Ти си престъпник, един вагабонтин, безчестник.“ Той казва: „Що ти влиза тебе в работата да се разправяш с моята работа? Нека властта да ме дири. Ти си грешник. Що ти влиза в работата да се занимаваш с мене?“
Питам сега, вън от законите ли е един гражданин сега да го предаде на властта? Властта в коя и да е държава заставя гражданина. Че аз може да пиша един закон, да кажа – това ще правите, валидно ли е това? Щом сте в моята държава, валидно е, но щом излезете от кръга на моето влияние, има друг закон. Ако аз изляза от една държава, дето е по свобода, и вляза в друга, дето законите са малко драконовски, как ще се чувствам? Всичките хора сега са излезли от различни култури, от различни държави. Вие, хората, не идете от една и съща държава, не сте граждани на една и съща държава. Вие сте граждани от различни държави, или вие имате различни понятия за добро, за обхода, за морал. Имате морал, но не е под един и същ знаменател. Тогава, ако всички идехте от една и съща държава, нямаше защо да се проповядва, да се говори за морал на хората.
Казваме, да обърнем хората към Бога. Защо трябва да се обърнат хората към Бога? Бог ги е направил, а трябва да се обръщат към него. Казвам, ако Бог е направил човека, каква нужда има да се обръща към него? Ако аз направя една статуя някъде, какво трябва да ми даде тази статуя? Какво трябва да ми каже? Статуята трябва да знае да говори. Вие, като турите тази статуя, тя трябва да мълчи, няма да говори. Като мине някой, тя няма право да говори. Еди-кой си. Какъв беше? Да започне да описва лицето, мъж ли бил, жена ли била. След това млъкне. Представете си, че аз минавам покрай тази статуя и говоря с нея. Някой казва: „Тази статуя, която направи, говори.“ Друг пита, тя мълчи. Може ли статуя да говори? Може да говори. Ние може да накараме статуята да говори. Говори това, което всякога е говорило. Това, което никога не е говорило, не може да говори.
Та какво разбирате под думата „статуя“? Под „статуя“ разбираме неорганизирана материя, която принадлежи на друго царство, тя има живот в себе си, може да я накараме да говори. Тогава може да накараме този тебешир да говори, да стане ценен заради нас. Вие го гледате – ни пет пари не струва. Може да стане ценен. Как? Представете си, че един велик човек, когото вие обичате, някое божество напише само една дума на този тебешир, веднага тебеширът стане ценен. Кое е онова, което направи тебешира ценен? Думата на този великия човек, която написа. Значи това, което ние притежаваме, нашето тяло струва толкова, колкото този тебешир. Нашето тяло по отношение на други същества с друго съзнание струва толкова. Този тебешир е интересен заради мене, понеже той пише на дъската. Обаче, като пише, той се изписва. Кой от вас, като пише, че не се изписва? Кой от нас не се изписал досега? Ще се изпишеш по един естествен начин.
Всеки ден ти може да се радваш. Като се радваш, ти се изписваш. Като се тревожиш, като скърбиш, ти пак се изписваш. Ти пишеш: 50 000 да взимам, 600 000 да давам.“ Съкрати нулите. 6 да дам, 5 да взимам. Когато дойде 5-те – хубаво, но при 6-те? При единия случай ти се изписваш, и при другия случай ти се изписваш. Защото, след като дойде радостта, у тебе ще дойде друго едно състояние. Ти ще търсиш място на нея, ще се страхуваш да не би да я изгубиш. Тогава по какво се отличава скръбта от радостта? Сега философия трябва. Радостта в началото носи своето качество. Тя като иде, ти се радваш, но когато си замине, ти скърбиш. Радостта в началото носи щастие. Скръбта в началото носи скръб. Имаме това състояние у човека. Той има едно отношение. Радостта в началото ще му донесе радост. Радостта, като замине, ще донесе скръб. Значи радостта ще се превърне в скръб. То е едно състояние. Тогава скръбта в началото ще донесе скръб, в края ще донесе радост. Следователно скръбта ще се превърне на радост. Вярно ли е това? Когато радостта замине, скръб има. И тъй, това, което не носи радост в началото, е радост. Когато радостта си замине, ще носи скръб. Това, което в началото е скръб, в края ще бъде радост.
Следователно умният човек иска всякога да има радост. Затуй именно едновременно трябва да имаш скръб и радост, че да може и в началото, и в края да бъде радост. Глупавият човек постоянно носи скръбта. Казва: „Аз нямам никаква радост.“ Затуй той в началото е радостен, а в края е скръбен. Сега умни хора наричаме тези, които в началото са скръбни. Глупави хора са тези, които в края са скръбни. Казва, да видим какъв ще бъде краят. Значи има едни, които носят скръбта, други – които носят радостта. Животът има две форми
Сега забележете психологически, че когато ви дават едно благо, вие го намирате малко. Ако ви дадат една златна монета, вас ви се струва малко. Когато ви дадат хубава къща, вас ви се струва малко. Когато ви дадат лошите работи, вас ви се струва много. Запример, ако ви дадат двайсет златни лева, казвате, малко са. Но ако ви кажат, че вие трябва да дадете двайсет лева, казвате, много са. Защо в единия случай казвате, че са малко, а в другия случай, че са много? Имате същото количество – двайсет лева. На какво отгоре двайсет при радостта са малко, а при скръбта са много. Ако дойде в къщата ви приятел, когото обичате, седи десет дена, вас ви се струва, че малко седял. Дойде друг, когото не обичате, седи един ден, казвате, цял ден седял. Ако този, когото не обичате, седи десет дена, казвате, седя десет дена, като че цяла година, как ме го беше срам. Този, когото обичате, може да седи година, вие се радвате. Защо при единия имате тази радост, а при другия – това неразположение. Разликата е, че първият е княжески син, десет дена седи, но от вас нищо не е ял, вие сте яли от него. А вторият е княжески син, който всичко от вас яде, нищо не е донесъл, празни се вашата каса. Това са съотношения на нещата. Ако попитате този втория княжески син, ако иска да не дойде, казвате, халал да ви е, да дойде, да видите какво нещо е гостенин. Както в турско време, като дойде турчинът, иска печена кокошка, пуйка, опичана по модерен начин. Нали вие сте яли супа с кюфтета. Нaceкат месото на дребно, турят дафинов лист в супата, после едно яйце разбито, малко фиде първокласно, после един лимон.
Сега ние, съвременните хора, има да преместим нашето съзнание. Когато дойдем до човешкото съзнание, 6 неговия ум, в неговата воля има нещо, което трябва да превърнем. Цялата наука е в даден случай да можеш да превръщаш. Да кажем, да превръщаш дроби в еднакъв знаменател. Може да превърнеш своята радост в скръб – ти вече си дошъл в началото на магията. Може да превръщаш. Че как?
Вие имате един слуга. Аз всякога може да превърна вашия слуга да ви стане обичен. Идвам при вас, имате един слуга, казвате: „Той не е културен, глупав е, такъв не го искам, да си върви.“ Вие не го обичате. Казвам: „На този слуга се е паднало едно наследство от един милион лева.“ „Тъй ли?“ Изведнъж казвате: „Я да ти купя обуща, че нямаш, дрешки нямаш.“ Слугата се чуди отде дошло това, защо се изменил неговият господар, показва голямо внимание. Може да направя и най-добрия ви господар да не го почитате. Казвам: „То освен че няма наследство един милион лева, но баща му има десет милиона дълг, търсят го да плаща.“ Казвате: „Нямаме нужда от слуга.“ Изпъждате го навън. Това са постоянни промени, които стават в нашето съзнание.
Запример някой път някоя ваша идея считате тъй ценна, както слугата, който има един милион наследство. После казвате – тази идея не струва нищо. Вътрешният наш мироглед постоянно се мени, нямаме една постоянна величина, с която да работим. Не че няма, но така е объркан светът. Най-после виждаш някой човек остарял, както някой турчин, хване се за брадата, поклати главата, казва: „Животно дойдох, вол си отивам, нищо не разбрах.“ До такова понятие дошъл. Казва: „Като едно животно прекарах, трябваше да ме впрегнат. Тук и там – навсякъде насила ме караха, нищо доброволно не направих, все с остен ме караха.“ Хване се за главата, казва: „Не ми Върви.“ Как с такива разбирания ще върви?
Сега казвам, това не се отнася до вашия личен живот, но казвам това, което нас ни смущава. То е нашето минало, нашите минали разбирания, ние не сме се освободили от тях. Миналото върви отподир като сянка, не си правете илюзии. Казвате: Аз кой съм?“ Господарят днес има уважение и почитание, понеже мисли, че имаш десет милиона наследство. Но утре, като разбере, че нямаш, ще измени своето мнение. Днес си здрав, утре се разболееш, пет-шест месеца държавата даде отпуск, после казва – няма да го бъде – и по някакъв параграф те уволняват. Държавата казва: „Нам здрави хора ни трябват, болните хора да си вървят.“
Казвам сега, даже майката, като има дете, целува го, но като боледува десет години, казва – да го прибере Господ, то да бъде свободно, пък и ние да бъдем свободни. Тя иска да го уволни.
Сега онези от вас, които разбират, – хубаво, но които не разбират, казвате така: никакъв прогрес не сме направили. Може онзи, който ме препоръчва, че имам десет хиляди лева наследство или че имам толкова дълг, може и едното, и другото да не е вярно. Казвате на господаря, че имам десет хиляди лева, отношението се променя. Какво съм придобил аз? Или като кажете, че имам десет хиляди лева дълг, какво съм изгубил?
Само виждам отношенията на хората, които се изменят не по същина като една величина в своята целокупност. Дали аз изливам вода от шишето, или наливам, то е все едно. Ако вие напълните нашата гарафа, не мислете, че сте внесли нещо в света, пък и ако излеете водата от вашето шише, не мислете, че сте изнесли. Не мислете, че е добродетел да наливате вода или като изливате, е лошо. Ти и като наливаш, и като изливаш, е толкова добро. Тогава в какво седи доброто в света? Ако напълня вашата гарафа, аз съм добър по отношение на вас, казвате: „Много добър човек, напълни ми шишето с вода.“ Моята постъпка, да напълня вашето шише с вода, е добро. Или ви дам едно парче хляб – е добро. Добрината седи по отношение на това, че съм дал едно парче хляб. Но този хляб не съм го направил аз. Аз взимам житото, смилам го, правя хляб. Мисълта, че съм направил, то е добро. После желанието да ви услужа, да премахна една ваша мъчнотия. То е едно относително добро, което съществува. При тия отношения се улеснява животът.
Хората отвън може да препятстват своите мисли. Ние сами може да си препятстваме със своето неразбиране. Аз сега изяснявам този въпрос пред вас, защото мнозина идват, казват: „Учителят обръща внимание към някого.“ Препоръчали го, че има десет милиона. На друг не обръща внимание. Казват ми, че той има дълг. Тогава турям закона математически. Аз обичам някого. Защо? Защото има десет милиона. Не обичам някого. Защо? Защото има да дава. Вие ще кажете сега: „Така ли трябва да бъде животът?“ Дайте ми един идеален живот, да обичаш някого, без да искаш да взимаш нещо от него. Че ако аз ви донеса само един гол образ от кости, ще го обикнете ли? Или един мъртвец, турям тебеширени мускули – ще го обикнете ли?
Сега по някой път вие мислите в какво седи тази любов. Любовта седи в това, да не обереш това, което другият човек има. Това, което е ценно за него, което е съществено, да не го обереш. Ако той има красиво чувство и ти го обичаш, това красивото чувство да не го развалиш. Това подразбира любовта. Да не бутнеш това, което той пази като зеницата на окото си. Това е любов. Ако ти искаш проявление на любовта, това е. Не това, което е ценно за тебе, но това, което е ценно за него, което е съществено, което съставлява неговия живот в дадения случай. Значи на същественото в него да гледаш от същото ниво, както той гледа. Той тогава казва: „Този човек ме обича.“ Когато друг пази това, което имаш, то е обич. Каква обич може да има, ако той не пази твоето свещено чувство.
Следователно, казвам, кое е онова качество в един ученик, за което той може да бъде обичан? Дето се учи ли? То е неговата длъжност. Кое е сега същественото
В ученика? Кое е същественото в учителя? Че той учи. То е неговата длъжност. Той сам се създава. Дойде, казва: „Аз учител искам да бъда, присърце ми е да уча деца.“ Ако онзи учител научи всичките деца да се обичат еднакво, да пазят това свещеното в тях, то е учителят, то е същественото. Отношението, което имат хората между себе си – не само отношението към един човек, но разбирам в дадения случай да имаш отношение към всички разумни същества, понеже светът е така чувствителен като един организъм, че дето бутнеш, той страда от това бутване.
Следователно ученикът трябва да има отношение не само към няколко души, но той трябва да има отношение към цялото битие. Като говорим за Бога, пие разбираме този целокупен организъм, в който живеем. Следователно, като правим пакост, тази дисхармония ще дойде и върху нас. Ако вие така схващате, животът има смисъл. Двама души да се обичат, то е един начин, те може да прекарат времето напразно. Защото двама, като се обичат, ще се разобичат. Защото любовта, и тя си заминава. Любовта какво носи в началото? Радост. Омразата какво носи в началото? Скръб. Любовта в края какво носи? Скръб. Омразата в края какво носи? Радост. След като се освободиш от омразата, веднага ще почувстваш една радост. Човек, след като се освободи от болестта, почувства радост.
Сега вие може да попитате дали тия неща са реални, или не. Вие, когато питате дали това нещо е реално, или не, какво разбирате? Ние казваме – реално е това нещо, което може да схванем. Това, което вие може да пипнете, не е реално. Реалните неща не се пипат, те се виждат. Никой досега не е могъл да пипне реалното. Никой не е могъл да го помирише. То издава едно благоухание, но никой нос до реалността не се е добрал. Реалността е толкоз красива, че тя не дава никой да се допира. Няма същество, което е могло да се допре до реалността, нейната дреха е чиста. Затуй дрехата на природата и дрехата на човешката душа е всякога чиста, понеже до природата никой не може да се добере и до човешката душа никой не може да се добере. Това са две реалности в света. Туй, до което ти не може да се приближиш, туй, което ти не може да оцапаш, туй, на което ти не може да притуриш, нито да отнемеш нещо, то е реалността.
Към реалността никой не може нито да притури, нито да отнеме. Не само ти, но да се събере и целият свят, не само целият свят, но и да се съберат и всичките богове – и те не може да притурят нещо към реалността. На реалността нищо не се прилага, понеже е пълна, понеже е съвършена в себе си. Аз ще ви попитам като онзи, който проповядвал за греховете на хората, казва: „Братя, какво разбрахте?“ Един старец казва: „Не те разбрах, дядо попе, не разбрах, тази работа е страшна. – Казва: – Ти ме тури в едно затруднение, казваш, че в онзи свят ще има скърцане със зъби, а моите са опадали. Аз какво ще правя, как ще си изкупя греховете? Онзи, който има зъби, ще скърца, ама аз какво ще правя, като нямам?“
Отче наш
27 лекция, 20 февруари 1929 г., София, Изгрев
