Страстите, които карат хората да бъдат склонни към мир, са страх от смъртта, желанието за неща, необходими за удобен живот, и надежда за добиването им чрез труд. А разумът внушава подходящи условия за мир, въз основа на които хората могат да се споразумеят. Тия условия са това, което се нарича иначе естествени закони. За тях аз ще говоря по-подробно в следните две глави.

Глава XIV – За първия и втория естествен закон и за договорите

Естествено право, което писателите наричат обикновено jus naturale, е свободата всеки да използва своите сили, както иска, за да се запази, т. е. за да запази живота си, и следователно свободата да прави всичко, което според неговото мнение и разбиране е най-подходящото средство за това.

Под свобода според истинското значение на думата се разбира липсата на външни пречки – такива, поради които човек не е в състояние да извърши всичко, което желае, но които все пак не са толкова големи, че да не може да го извърши според както му диктуват разсъдъкът и разбирането. 

Естественият закон (lex naluralis) е предписание или изработено от разума общо правило, което забранява на човека да върши това, което е пагубно за живота му, или го лишава от средствата да го запази и да пренебрегва това, чрез което смята, че може най-добре да го запази.

Между jus (право) и lex (закон) трябва да се прави разлика, макар и тия, които пишат по тоя предмет, да ги смесват, защото правото е свобода да се прави или да не се прави нещо, докато законът определя и задължава човека по отношение на едното или другото. Така че законът и правото се различават помежду си толкова, колкото и задължението и свободата, които са несъвместими по отношение на едно и също нещо.

Понеже състоянието на човека (както посочих в предшестващата глава) е състояние на война на всички против всички, когато всеки се води по своя собствен ум и когато всички средства за запазване на живота, застрашен от врагове, са позволени, следва, че при това положение човек има право да върши всичко, дори и да убива. Затова, докато е в сила това естествено право на всеки върху всичко, никой, колкото и силен и умен да бъде той, не може да бъде сигурен, че ще живее толкова, колкото обикновено се определя от природата.

Вследствие на това предписание или общо правило на разума е, че всеки трябва да се стреми към мир, доколкото се надява, че ще може да го осигури, и че ако не може да го осигури, му е позволено да си служи с всички средства, които дават предимство през време на война. Първата част на това правило съдържа първия и основен естествен закон, който е, че трябва да искаме мир и да го пазим. Втората част е същността на естественото право, което е, че трябва да се защищаваме с всички възможни средства. 

От този основен естествен закон, който заповядва на хората да се стремят към мир, произлиза друг закон (вторият основен естествен закон), според който, щом другите са съгласни, човек трябва да е готов да се откаже от правото си върху всичко, ако смята, че това е необходимо, за да има мир и за да може той сам да се защищава и да се задоволи с толкова свобода по отношение на другите, колкото би позволил и на другите по отношение на себе си. Дотогава, докато всеки държи на правото си да прави, каквото иска, всички хора ще бъдат в състояние на война. Но ако другите не искат да се откажат от правото си, както той се отказва от своето, тогава няма никакво основание за никого да се лиши от правото си, защото това ще значи по-скоро да стане плячка на другите (което никой не е длъжен да прави), отколкото да проявява готовност за мир. Такъв е и законът на Евангелието: „Постъпвай с другите така, както искаш и те да постъпват с тебе“[1]. И това е закон на всички хора: quod tibi fieri non vis, alteri ne feceris (не прави на другите това, което не искаш да правят и на тебе).

Да се лишиш от човешкото право значи да се лишиш от свободата да пречиш на някого другиго да извлича полза от правото си върху същото това нещо. Тоя, който се отказва от правото си или го отстъпва на другиго, всъщност му дава право, което той е имал и преди, защото според природата всеки има право на всичко. Да се откажеш от правото си значи само да се махнеш от пътя на другия, за да не му пречиш да използва своето първоначално право, без това да значи, че някой друг няма да му пречи. Така че ползата, която някой извлича от накърнението на правото на някого другиго, значи само по-малко спънки за използване на първоначалното право от страна на първия.

Човек се отказва от право или просто като се отказва от него, или като го прехвърля върху другиго. Просто отказване е това, при което тоя, който се отказва, не се интересува кой ще се ползва от това право. Прехвърляне е, когато тоя, който се отказва, иска от правото да се ползва някое определено лице или лица. Когато по един или друг начин се е отказал от своето право или го е отстъпил на някого другиго, за него се казва, че е задължен да не пречи на другия, на когото е отстъпил това право, да се ползва от него и че той трябва, и че е негов дълг да не се отказва от това доброволно свое действие. Когато някой постъпва така, се казва, че той извършва несправедливост или правонарушение, понеже постъпката му е sine jure (без право) — той вече се е отказал от правото си или го е прехвърлил върху някого другиго.

Правонарушението и несправедливостта в обикновените спорове са нещо като това, което в споровете на схоластите се нарича абсурд. Както в тия спорове се нарича абсурд някой да противоречи на това, което е твърдял по-рано, така и в обикновените спорове се нарича несправедливост и правонарушение някой да развали умишлено това, което е направил доброволно. Простото отказване от право или прехвърлянето му върху някого другиго става чрез декларация или чрез употребен за целта знак или знаци, с които се казва ясно, че той се отказва от правото си или го прехвърля, или се е отказал от него, или го е прехвърлил върху тоя, който го получава. Тия знаци са или само думи, или само действия, или, както става най-често, и думи, и действия. Тези декларации и знаци са писмени задължения, с които хората се обвързват и задължават, писмени задължения, силата на които е не в самите тях (защото няма нищо по-лесно от това човек да не си удържи думата), но в страха от някакви лоши последици в случай на нарушение.

Когато човек прехвърля своето право или се отказва от него, той върши това или защото има пред вид някакво право, което му се прехвърля срещу неговото собствено, или някаква друга полза, която се надява да извлече. Такова отказване или прехвърляне е доброволен акт, а целта на доброволния акт на всеки човек е някаква полза за него. Тъкмо затова има някои права, от които не може да се очаква, че някой ще ги отстъпи на другиго или ще ги прехвърли устно или писмено. Преди всичко човек не може да се откаже от правото си да оказва съпротива на тия, които го нападат, за да му отнемат живота, защото не може да се смята, че по тоя начин той е целял да извлече някаква полза за себе си. Същото може да се каже за правото на човека да оказва съпротива, когато искат да го ранят или да го оковат, или да го хвърлят в затвора. Това – по две причини. Първо, защото тоя, който може да понесе такива неща, не извлича от тях ползата, която може да извлече някой от това, че някой друг е ранен или хвърлен в затвора. Второ, защото, когато човек вижда, че насреща му идват хора, които искат да го нападнат, той не може да е сигурен дали те имат за цел да го убият, или не. И най-после подбудата и целта при отричане или прехвърляне на право е гарантирането на безопасността на личността на някого, което значи: запазване на живота му и осигуряване средства за запазване тоя живот по такъв начин, че той да не стане непоносим. Така че ако изглежда, че някой се отказва чрез думи или знаци от тая цел, за която са предназначени тия думи и знаци, няма защо да се мисли, че той наистина е имал такова намерение и желание, но че само не е знаел как трябва да се тълкуват такива думи и действия.

Взаимното прехвърляне на право е това, което хората наричат договор.

Има разлика между прехвърлянето на право върху нещо и прехвърлянето или предаването, т. е. връчването на самото нещо. А нещо може да бъде дадено в ръцете на някого заедно с прехвърлянето на правото, както при купуване и продаване с налични пари или при размяна на стоки или земи, и то може да бъде връчено след време. Случва се и това, че един от контрагентите предава нещо, за което е сключил договор да предаде, и оставя на другия контрагент да си изпълни задължението по-късно в определен срок, като дотогава вторият контрагент е длъжник. Тогава участието на първия контрагент на договора се нарича споразумение или спогодба. А може и двамата контрагенти да се споразумеят в момента да си изпълнят задълженията по-късно. И в двата тия случая изпълнението на задължението от страна на тоя, който трябва да го изпълни в бъдеще, като дотогава е длъжник, се нарича изпълнение на обещанието или удържане на дадената дума, а неизпълнението, ако то е умишлено, неудържане на дадената дума.

Когато прехвърлянето на право не е взаимно, а само един контрагент прехвърля върху другия, като се надява, че ще спечели по тоя начин приятелството му или това на приятелите му, или пък че ще му бъде направена някаква услуга от него или от тях, или като се надява, че ще си създаде репутация на милостив или великодушен човек, или ще отмахне от съзнанието си гнета на състраданието си, или с надежда за награда на небето, тогава това прехвърляне на право не е договор, но дар, безкористен дар, благоволение, като и трите тия думи значат едно и също нещо.

Договорите са или изрични, или такива, които трябва да се тълкуват. Те са изрични, когато са изразени с думи, значението на които е ясно. Такива думи могат да се отнасят за настоящето или миналото, например: давам, подарявам, дал съм, подарил съм, желая това да бъде ваше, или за бъдещето, например: ще дам, ще подаря, в който случай те се наричат обещания.

При договори, смисълът на които става ясен чрез тълкуване на знаците, с които са изразени, тия знаци са понякога думи, понякога мълчание, понякога с тях се означава действие или въздържане от някакво действие, изобщо всичко, което показва достатъчно добре каква е волята на контрагента.

Думи, непридружени от нищо друго, ако те се отнасят за бъдещето и представляват голо обещание, са недостатъчен признак на безкористен дар и затова не са задължителни. А ако се отнасят за бъдещето, като например утре аз ще дам, те показват, че аз още не съм дал и че поради тая причина правото ми още не е прехвърлено, а си остава мое право, докато не бъде прехвърлено чрез някакво друго действие. Но ако думите се отнасят за настоящето или миналото, като например дал съм или давам, за да бъде предадено утре, тогава днес аз съм се отказал от утрешното си право и това – по силата на тия думи, макар и да не е имало друго доказателство за моята воля.

Има голяма разлика между значенията на следните изрази: volo hoc tuum esse eras и eras dabo, т. е. между искам това да бъде твое утре и ще ти го дам утре, защото думата искам в първото словосъчетание означава акт на волята в настоящето, а във второто тя е обещание на акт на волята в бъдещето. Именно затова с първия израз, който се отнася за настоящето, се прехвърля бъдещо право, а с втория, който се отнася за бъдещето, не се прехвърля нищо. Но ако освен думи има и други указания за волята за прехвърляне на някакво право, тогава, дори и ако дарението е направено безкористно, за правото може да се смята, че се губи, защото е изразено с думи, които се отнасят за бъдещето. Например, ако някой предлага награда на тоя, който стигне пръв на финиша при състезания, тази награда е безкористна и макар и думите, в които се съдържа това обещание, да се отнасят за бъдещето, правото преминава върху състезателя, защото, ако тоя, който обещава наградата, не би искал думите му да се разбират в тоя смисъл, той няма да кара хората да се състезават.

При договори правото преминава от едного към другиго не само когато думите се отнасят за настоящето и миналото, но също и когато се отнасят за бъдещето, защото всеки договор значи взаимно прехвърляне и размяна на права. Затова, когато някой само обещава, защото вече е извлякъл ползата, заради която обещава да си прехвърли правото, това трябва да се тълкува така, че той е искал правото да премине върху другия, защото, ако не е бил съгласен думите му да се разбират така, контрагентът не би изпълнил пръв своето задължение. Поради тая причина при покупка, продажба и други договорни положения обещанието е равносилно на съгласие и поради това е задължително.

Ако при договор някой изпълнява пръв своите задължения, за него се казва, че той заслужава това, което трябва да получи от контрагента, и че това е нещо, което му се дължи. Също така, ако на няколко души се обещава награда, която трябва да бъде дадена само на тоя, който я спечели, както когато на хора се хвърлят пари и те остават в тоя, който ги улови, макар и това да е безкористен дар, който спечели наградата и който улови парите, заслужава това и го притежава като нещо, което му се дължи. Защото в тия случаи правото е било прехвърлено чрез предлагането на наградата и хвърлянето на парите, макар и това, върху кого се прехвърля правото, да е зависело само от изхода на състезанието. Но между тия два вида неща, които се получават по заслуга, има тая разлика, че при договор аз заслужавам нещо по силата на своята собствена власт и нуждата на контрагента, а в случай на безкористен дар на мене ми се пада нещо само поради добрата воля и а тоя, който дава. При договор това, което ми се пада, е, че контрагентът ще се откаже от своето право; в случай на безкористен дар това, което ми се пада, е не че тоя, който дава, трябва да се откаже от своето право, а че ако се е отказал от него, това право трябва да принадлежи по-скоро на мене, отколкото на някого другиго. И аз мисля, че тъкмо тоя е смисълът на разграничението, което схоластите правят между meritum congrui (заслуги по договор) и meritum condigni (заслуги по достойнство). Тъй като всемогъщият Бог е обещал рая на тия заслепени от плътски желания хора, които могат да вървят по своя земен път в съгласие с напътствията, които им е дал, и границите, които им е предначертал, затова схоластите казват, че тоя, който върви така по своя земен път, ще заслужи рая ех congruo (по договор). Но понеже никой не може да претендира да влезе в рая по силата на своята праведност или някое друго свое качество, а само по милостта на бога, схоластите казват, че никой не може да заслужи рая ех condigno (поради това, че е достоен). Според мене тоя е смисълът на разграничението. Но понеже когато спорят, схоластите постигат съгласие върху значението на своите специални термини само когато имат полза от това, аз няма да твърдя нищо за тоя смисъл, а ще кажа само това, че ако нещо се дава в дар неопределено, като награда, за която трябва да се води борба от състезатели, тоя, който спечели, заслужава наградата и може да претендира, че тя е нещо, което му се дължи.

Ако е сключена спогодба, при която ни една от страните не изпълнява своите задължения веднага, а и двете страни си имат доверие, в естественото състояние, което е състояние на война на всички против всички, и при най-малкото подозрение, че едната страна не изпълнява задълженията си спрямо другата, такава спогодба става недействителна. Но ако и над двете страни има призната от тях двете власт, която има правото и е силна достатъчно да ги принуди да я изпълнят, тогава такава спогодба не е недействителна. Тоя, който пръв изпълнява условията на спогодбата, не може да бъде сигурен, че и другият контрагент ще ги изпълни по-после, защото без страх от някакви принудителни мерки словесните задължения са твърде слаби, за да обуздаят човешкото честолюбие, алчност, гняв и други страсти. За такива принудителни мерки не може да се мисли при естественото състояние, когато всички хора са равни и решават сами доколко са основателни техните страхове. Затова тоя, който изпълнява задълженията си пръв, само се предава на врага си, а това е в разрез с едно право, от което той не може никога да се откаже, правото да брани живота си и средствата си за съществуване.

Но при гражданско състояние, когато има власт, установена, за да ограничава тия, които иначе не биха устояли на думата си, тоя страх не е оправдан и затова тоя, който трябва пръв да изпълни задълженията си по някаква спогодба, е задължен да постъпи така.

Причината за страха, който прави такава спогодба недействителна, трябва да бъде винаги нещо, което се е явило след сключването на спогодбата, например някой нов факт или нещо друго, което показва, че няма желание за изпълнение. Иначе спогодбата не може да стане недействителна, защото това, което не пречи на някого да даде обещание, не би трябвало да бъде признато за пречка за изпълнение.

Тоя, който прехвърля, прехвърля дотолкова, доколкото това зависи от него, също и средствата за ползването от това право. Например, когато някой продава земя, това трябва да се схваща така, че в същото време той прехвърля тревата и всичко, което расте на тая земя. Така и тоя, който продава мелница, не може да отбие потока, който я кара. А когато на някого се дава правото да управлява като суверен, това трябва да се схваща така, че му се дава правото да събира данъци, за да поддържа войска, и да назначава съдии, които да раздават право.

Не е възможно да се сключват спогодби с животни, понеже те не разбират нашия език и поради това не могат да разберат какво значи прехвърляне на права или да го приемат, също както не могат и да прехвърлят някакво право върху другиго, а без взаимно съгласие няма спогодба.

Спогодба с бога може да се сключи само с помощта на тия, с които бог говори или като им се разкрива по свръхестествен начин, или чрез своите представители, които управляват като негови подчинени и от негово име. Иначе ние не знаем дали бог приема нашата спогодба, или не. Затова тия, които дават обет, който противоречи на някой закон на природата, дават тоя обет напразно, защото изпълнението му би било несправедливо. А ако обетът е нещо, което ни се налага от някой закон на природата, тогава това, което ни обвързва, е не обетът, а законът.

Предметът или съдържанието на някоя спогодба е винаги нещо, което подлежи на обмисляне, защото сключването на спогодба е акт на волята, т. е. акт, и то последният акт на обмисляне, и затова винаги се схваща като нещо, което ще стане занапред и изпълнението на което се смята за възможно за тоя, който сключва спогодбата.

Затова да се обещае нещо, за което се знае, че е невъзможно, не е никаква спогодба. Но ако по-сетне се окаже невъзможно това, което отначало е изглеждало възможно, спогодбата е действителна и обвързва ако не за изпълнение на самото задължение, за заплащане на равностойността му или ако и това е невъзможно, то задължава човека, който е сключил спогодбата, да се помъчи да я изпълни добросъвестно дотолкова, доколкото може, защото никой не може да бъде задължен да извърши нещо повече от това.

Хората биват освободени от задълженията на своите спогодби по два начина: чрез изпълнение или чрез опрощение. Изпълнението е естественият завършек на задължението, а опрощението значи възстановяване на свободата, защото е повторно прехвърляне на това право, в което се заключава задължението. Спогодбите, сключени поради страх, са при естествено състояние задължителни. Например, ако аз сключа спогодба с някой свой враг да му платя откуп или да му служа за това, че ми е подарил живота, това ме обвързва. То е спогодба, при която единият получава правото да живее, а другият трябва да получи срещу това пари или служба, и затова, когато няма друг закон (както при естественото състояние), който да забрани изпълнението, спогодбата е действителна. За: това военнопленниците, ако са им повярвали, че ще платят откупа, който са обещали, са задължени да го платят. И ако по-слаб владетел сключи поради страх неизгоден мир с по-силен владетел, той е задължен да изпълни условията на мира, освен ако, както казах по- горе, не се яви някоя нова и основателна причина за страх, че войната може да бъде подновена. И дори в държава, ако бъда принуден да се откупя от някой разбойник, като му обещая пари, аз съм задължен да му ги платя, ако гражданският закон не ме освободи от това задължение, защото всичко, което мога да извърша без задължение по силата само на закона, аз мога да извърша чрез сключена законна спогодба и под въздействието на страх. А това, за което е сключена спогодба съобразно със закона, не може да бъде нарушено по законен път.

По-ранната спогодба прави недействителна по-късната. Тоя, който е прехвърлил днес правото си върху едного, не може да го прехвърли утре върху другиго и затова с по-сетнешното обещание не се прехвърля никакво право, тъй като то не значи нищо.

Спогодбата, която ме задължава да не се защищавам, когато спрямо мене се упражнява насилие, е винаги недействителна. Защото, както посочих по-горе, никой не може да прехвърли или да се откаже от правото си да се спаси от смърт, нараняване и хвърляне в затвор, избягването на които неща е единствената цел при отказване от право, и затова обещанието да не се съпротивяваме на насилие не е спогодба, с която се прехвърля каквото и да е право, и не е задължителна. Макар и някой да сключи такава спогодба: ако не направя това и това, убий ме, той не може да сключи спогодба, която гласи: ако не направя това и това, аз няма да ти се съпротивявам, когато дойдеш да ме убиеш. Защото човек по инстинкт предпочита по-малкото зло, което е в случая опасност от смърт при съпротива, отколкото по-голямото, което е сигурна и неизбежна смърт, ако не се съпротивява. Че това е така, се потвърждава от факта, че хората водят престъпници на мястото, дето ги чака наказание, и ги пращат в затвора под охрана, макар и тия престъпници да признават закона, по силата на който са ги осъдили.

Спогодба, която задължава някого да се признае за виновен в нещо, без да бъде сигурен, че ще бъде помилван, е също така недействителна. Защото при естествено състояние, когато всеки човек е съдия, няма място за обвинение, а при гражданско състояние, когато след обвинението идва наказание, което е насилие, човек не може да бъде задължен да не се защищава. Същото е вярно за обвинение от страна на баща, съпруга или благодетел, които, когато осъждат някого, му причиняват с това голямо зло. Показанията на такъв обвинител, ако те не се дават доброволно, се смятат естествено за пристрастни и затова не могат да бъдат взети под внимание, а когато хората не вярват в показанията на някого, той не е длъжен да ги дава. Не трябва да бъдат вземани под внимание и показанията на човек, когото изтезават в момента, когато го обвиняват, защото до изтезание трябва да се прибягва само за да се разкрие нещо или нещо да стане по-ясно при по-нататъшното дознание и търсене на истината, а с признанията, които някой прави, когато го изтезават, той цели да облекчи мъките си, не да даде сведения на тия, които го измъчват. Затова на тях не бива да се вярва като на истински показания. Независимо от това, дали иска да се избави от мъки, като дава верни или лъжливи показания, той върши това, за да защити едно свое право, правото да запази живота си. 

Както казах вече, думите сами по себе си не стигат, за да накарат хората да си изпълняват спогодбите. За да им придаде сила, човешката природа разполага само с две средства. Тия средства са или страх от последствията от това някой да не си е устоял на думата, или желанието на някого да се прочуе, или гордостта му поради това, че за него явно няма защо да не си устои на думата. Това последното е благородство, което се среща твърде рядко, за да може на него да се разчита, особено у тия, които се стремят към богатство или чувствени удоволствия. Това, на което може да се разчита, е страхът, причината за който са главно две неща. Едното е силата на невидимите духове, второто — силата на тия хора, които ще бъдат засегнати от това, че някой не си е устоял на думата, която им е дал. И макар и силата на невидимите духове да е по-голяма, все пак страхът от тия хора, за които говорим, е обикновено по-голям. Страхът от невидимите сили у всекиго е неговата религия, която е в човешката природа нещо, което предшествува гражданското общество. Преди възникването на гражданското общество у човека няма никакъв друг страх или поне няма го дотолкова, че да кара хората да си изпълняват обещанията, защото в естественото състояние неравенството на силите се определя само от това, какъв е изходът на сражението. Така че преди възникването на гражданско общество или тогава, когато нормалният живот на гражданския живот е нарушен поради война, нищо не може да гарантира някой сключен мирен договор от изкушенията на алчността, честолюбието, похотта и други човешки страсти освен страха от тая невидима сила, която всеки почита като бог и от която се бои като отмъстител за неговото коварство. Затова единственото нещо, което двама души, които не са подчинени на гражданската власт, могат да направят, е да се закълнат един на друг в името на тоя бог, от когото се боят. Тая клетва е обрат на речта, която се прибавя към обещания и с която тоя, който обещава, дава да се разбере, че ако не изпълни обещанието си, той се отказва от милостта на своя бог или призовава върху себе си неговото отмъщение. Такава е била езическата формула: ако не си изпълня обещанието, нека Юпитер да ме убие така, както аз убивам това животно. Такава е и нашата форма: аз ще направя това и това с божията помощ. Освен това всеки, който сключва договор, като се заклева, изпълнява също така обреди и церемонии, които се практикуват в неговата религия, така че страхът от неизпълнението на обещанието да бъде още по- голям.

От това става ясно, че обещание, дадено във форма или обред, различни от формата или обреда при даване на клетва, е без стойност и не е никаква клетва и че никой не трябва да се кълне в името на нещо, което той не смята за свой бог. Макар и хората да са се клели понякога в името на своите царе от страх или поради ласкателство, с това те са искали само да -покажат, че им отдават почит като на богове. От казаното дотук също става ясно, че тоя, който се кълне в името на бога, без за това да има нужда, само профанира името му, а това да се кълнеш в името на нещо друго, както хората правят в обикновените си разговори, не е клетва, а нечестив навик, към който води несдържаното говорене.

Ясно е също и това, че клетвата не прибавя нищо към задължението. Спогодбата, ако тя е законна, задължава пред бога както с клетва, така и без клетва; а ако е незаконна, тя не задължава с нищо, макар и да е потвърдена с клетва. 

Глава XV – За други естествени закони

От тоя естествен закон, който ни задължава да пре-хвърляме върху другиго права, които, ако не бъдат прехвърлени, пречат на мира между хората, следва третият естествен закон, именно тоя, че хората трябва да изпълняват спогодбите, които са сключили. Без това спогодбите нямат стойност и са само празни думи и щом правото на всички върху всичко остава, хората продължават да бъдат в положение на война.

Тоя естествен закон е първоизточникът и началото на справедливостта, защото там, дето не е била сключена предварително никаква спогодба, не е било прехвърлено никакво право и всеки има право върху всичко, така че никакво действие не може да бъде несправедливо. Но когато има сключена спогодба, нарушението й е несправедливо и самата дефиниция на несправедливост е: неизпълнение на спогодба. А всичко, което не е несправедливо, е справедливо.

Но понеже основаните върху взаимно доверие спогодби са недействителни, когато има страх, че едната страна може да не изпълни задълженията си (както казах в предшествуващата глава), макар и началото на спра-ведливостта д. ' е сключване на спогодби, в същност в такъв случай няма никаква несправедливост, докато не бъде отстранена причината за страха, а това не може да стане, докато хората се намират в положение на война на всички против всички. Затова, преди да могат да съществуват думите справедлив и несправедлив, трябва да има някаква власт, която да принуждава 

еднакво хората да си изпълняват спогодбите, като ги заплашва с наказание, по-голямо от ползата, която очакват от нарушението на тия спогодби, и да осигурява тая собственост, която хората придобиват по вза- имно съгласие като възнаграждение за това, че се отказват от всеобщото право. А такава власт не може да има, преди да бъде създадена държава. Че това е така, може да се разбере и от дефиницията, която схоластите дават на понятието «справедливост» и която гласи: справедливостта е неизменната воля да се дава на всекиго това, което е негово собствено. Поради това там, дето няма собствено, т.е. собственост, няма несправедливост, а дето няма учредена принудителна власт, т.е. дето няма държава, няма собственост, защото всички хора имат право върху всичко. Затова, дето няма държава, нищо не е несправедливо. Така че същността на справедливостта се състои в поддържане валидността на спогодбите, а спогодбите могат да бъдат валидни само когато има учредена гражданска власт, достатъчно силна да принуждава хората да ги изпълняват. Оттам води началото си също и собствеността.

Безумният е казвал на себе си, че на тоя свят няма справедливост. Понякога той е казвал това и гласно, като е твърдял сериозно, че понеже всеки трябва да се грижи сам за запазването на живота си и задоволяването на нуждите си, няма защо човек да не върши това, което според него спомага за постигането на споменатите цели. Затова сключването или несключването, изпълнението или неизпълнението на спогодби не противоречи на здравия разум, когато то е в интереса на някого. С това безумният не отрича, че има спогодби и че те биват нарушавани понякога, а понякога изпълнявани и че нарушението им може да се нарече несправедливост, а изпълнението им — справедливост. Но той пита дали понякога несправедливостта, която кара хората да не се боят от бога (защото същият безумец е казал на себе си, че няма бог), не е в съгласие с разума, който диктува на всекиго да върши това, което е добро за него, и особено когато води към такива изгоди, че поради тях човек пренебрегва не само неодобрението и хулите на другите, но също и силата им. Царство се добива със сила. Но дали то не би могло да бъде придо-бито с насилие? Дали..би било против здравия разум то да бъде придобито по тоя начин, ако човек няма да пострада от това? А ако това не противоречи на разума, то не противоречи и на справедливостта, защото иначе справедливостта не може да бъде призната за нещо добро. Поради разсъждения като тия безчестието, когато то е успяло, получава името добродетел и някои, които във всички други случаи не приемат да постъпват вероломно, приемат да постъпват така, когато въпросът е да се придобие царство. А езичниците, които вярвали, че Сатурн бил лишен от власт от своя син Юпитер, вярвали въпреки това, че тоя същият Юпитер отмъщава за извършени неправди. Това е като някой от законите на Кок  в неговите коментарии към Литъл- тън , дето той казва, че ако законният наследник на короната бъде осъден за измяна, той ще я носи въпреки това и поради самия този факт присъдата против него ще бъде недействителна. От примери като тия някой ще бъде склонен да извади заключението, че когато безспорният наследник на някое царство убие владетеля му, макар и той да е собственият му баща, ти можеш да наричаш това несправедливостт или както щеш иначе, но това не може никога да бъде против здравия разум,

понеже всички волеви действия на хората имат за цел извличането на някаква полза за тях и най-разумни са тия действия, които допринасят най-много за това. Това разсъждение, колкото и благовидно да е то, е невярно.

В същност въпросът не е за взаимни обещания, когато не е сигурно, че те ще бъдат изпълнени от едната или другата страна, както там, дето няма учредена граж-данска власт, на която да се подчиняват и двете страни, защото такива обещания не са никакви спогодби. Въпросът е, дали когато една от страните е вече изпълнила задълженията си или когато има сила, която може да я принуди да ги изпълни, това противоречи на разума, т.е. на интереса на другата страна да си изпълни задълженията, или не. Според мене това не противоречи на разума. За да се убедим в това, трябва да вземем под внимание следните обстоятелства. Първо, че когато човек върши нещо, което въпреки всичко, което може да предвижда или на което може да разчита, ще му причини гибелта, такава постъпка няма да бъде по- разумна или по-мъдра поради това, че нещо случайно, което той не е могъл да очаква, я е обърнало в негова полза. Второ, че при състоянието па война, когато поради липсата на обща власт, която да ги респектира, * всеки е враг на всекиго, никой не може да се надява да защити живота си със собствените си усилия или ум, без помощта на съюзници, и всеки очаква да бъде защитен от тях така, както и кой да е друг. Затова тоя, който заявява, че смята за разумно да мами тия, които му помагат, не може да очаква друга безопасност освен тая, която му осигуряват неговите собствени сили на сам човек. Затова тоя, който нарушава своята спогодба и заявява с това, че е разумно да се постъпва така, може да бъде приет в общество ма хора, които са се 

обединили, за да живеят в мир и да могат да се бранят, само поради грешката на тия, които го приемат, и ако е приет в това общество, той може да се задържи в него само защото другите не виждат на каква опасност се излагат с това, че са го приели. На такива грешки човек не може да разчита като на нещо, което би му осигурило безопасността, защото, ако не го приемат в обществото или го изхвърлят от него, той ще загине. Ако остане да живее в обществото, това ще бъде само поради грешките на другите, грешки, които той не е могъл да предвиди и на които не е могъл да разчита и значи не така, както в същност изисква неговата собствена безопасност, защото, ако хората не правят нищо да му причинят гибелта, това е, тъй като сами не знаят кое е добро за тях.

Колкото за това, че човек може да си осигури вечно блаженство иа небето по някакъв друг начин, да се ми-сли така е несериозно, защото за това има само един възможен начин и той е спогодбите да не се нарушават, а да се спазват.

Колкото пък за достигане до върховна власт чрез въста-ние, явно е, че това е против здравия разум, защото, дори и един такъв опит да успее, естествено е да се очаква не успех, а обратното. И освен това, ако върховната власт бъде наистина заграбена, това може да накара и други да искат да я заграбят по същия начин. Така че справедливостта, т.е. спазването на спогодбите, е нещо, с което разумът ни забранява да вършим каквото и да е, което е пагубно за нас, и затова справедливостта е естествен закон. Някои отиват по-далеч. Според тях естественият закон не се заключава в тия правила, които водят към запазване на човешкия живот на тоя свят, но в правила, които водят към достигане на вечно блаженство след смъртта. Тия хора смятат, че това може

да бъде постигнато и чрез нарушаване на спогодба, което в такъв случай ще бъде справедливо и разумно. Такива са тия хора, които смятат за нещо похвално убийството, лишаването на някого от власт и въстава- нето против тая върховна власт, която е установена над тях с тяхиото собствено съгласие. Но тъй като ние естествено не знаем какво е състоянието на човека след смъртта, а още по-малко — каква награда се дава тогава за вероломство и само се осланяме на това, което чуваме от хора, които казват, че са разбрали това по свръхестествен път или че познават тия, които познават други, които други пък познават трети, които при-тежават такова свръхестествено знание, вероломството не може да бъде наречено предписание на разума или природата.

Други, които признават, че това човек да устоява на думата си е естествен закон, все пак правят изключение за някои хора, например за еретици и такива, които не изпълняват задълженията си спрямо другите. Това е също против разума. Защото, ако простъпката на някого е достатъчно основание да ни освободи от задължението да изпълним спогодбата, която сме сключили с него, същата простъпка би трябвало да бъде достатъчно основание за нас да не сключим тая спогодба. Думите справедлив и несправедлив, когато се употребяват за хора, значат едно, а когато се употребяват за действия — друго. Когато тия думи се отнасят за хора, това значи, че хората се съобразяват или не се съобразяват с разума. А когато се отнасят за действия, това значи не че характерът или начинът на живот на дадени хора, а отделни техни постъпки са в съобразност или в несъобразност с разума. Поради това справедлив човек е тоя, който прави всички възможни усилия постъпките му да бъдат справедливи, а несправедлив —

тоя, който не прави това. Ние по-често наричаме такива хора честни и безчестни, отколкото справедливи и несправедливи, макар и значението на тия думи да е едно и също. Затова честният човек не губи правото си да се нарича така поради една или няколко несправедливи постъпки, предизвикани от внезапно избухване на чув-ства или неразбиране на нещата или хората, а безчест-ният човек не кара хората да променят отношението си към него в зависимост от това, което прави или което не прави, от страх, защото волята му се направлява не от чувство за справедливост, а от ползата, която мисли, че ще извлече, като постъпва по даден начин. Това, което придава на човешките постъпки характер на справедливост, е известно благородство и мъжествег ност, които се срещат рядко и поради които някой не иска никакви негови материални блага да се дължат на измама или на неизпълнено обещание. Именно за тая справедливост в характера на човека става дума, когато справедливостта се нарича добродетел, а несправедли-востта — порок.

Справедливите постъпки определят хората не като справедливи, а като невинни, а несправедливите, които също се наричат правонарушения — само като виновни.

Освен това несправедливостта в характера на човека е предразположение или склонност към нарушаване на правото и е несправедливост, преди тя да се е проявила чрез действие и независимо от това, дали има право-нарушение спрямо някое отделно лице. А несправед-ливостта, която се проявява чрез деяния, т.е. правона-рушението, предполага отделно лице, спрямо което е извършено правонарушение, именно лице, с което е сключена спогодба. Тъкмо затова често се случва пра-вонарушението да бъде извършено спрямо едного, а

щетата да бъде понесена от другиго. Така например, когато господар заповяда на слугата си да даде пари на някой чужд човек, ако заповедта не бъде изпълнена, правонарушението е извършено спрямо господаря, с когото слугата е сключил преди това спогодба да му се подчинява, а щетата е понесена от третото лице, към което слугата не е имал никакво задължение и затова не би могал да го ощети. Също така и в държави частни лица могат да си опрощават договорите, но не и грабежите или други насилия, чрез които са били ощетени, защото неизплащането на дълговете е неизпълнение на задължения спрямо тях, но грабежите и насилията са правонарушения спрямо държавата.

Всичко, което се върши спрямо някого според волята му, изразена пред тоя, който го върши, не е правона-рушение по отношение на него. Защото, ако тоя, който върши това нещо, не се е отказал чрез сключена предварително спогодба да върши това, което иска другият, няма никакво нарушение на спогодбата и затова няма и никакво правонарушение. А ако такава спогодба е била сключена, недвусмислено изразената воля на другия за извършването на това, което иска, не освобождава от сключената спогодба и затова и в тоя случай няма никакво правонарушение. Проявената чрез действия справедливост се дели от някои автори на кому- mamuena (изравнителна) и дистрибутивна (разпреде-лителна). Първата, казват те, е аритметична прогре-сия, втората — геометрична. Поради това според тях комутативната справедливост се заключава в равно-стойността на нещата, за които се прави договор, а дистрибутивната — в разпределението на еднакви облаги на хора с еднакви заслуги. От това гледище ще бъде несправедливост да продаваме по-скъпо, отколкото сме купили или да дадем на някого повече, отколкото за

служава. Стойността на нещата, за които се прави договор, се определя от желанието на договарящите страни и затова справедливата цена е тая, която те са съгласни да дадат. А заслугата (с изключение на тая, която произтича от спогодба, когато изпълнението от едната страна води след себе си изпълнение от другата и която спада към комутативната, а не към дистрибу- тивната справедливост) не се възнаграждава по спра-ведливост, а само по милост. Затова това разграничение в тоя смисъл, в който то обикновено се тълкува, не е право. Ако искаме да се изразим точно, комутативната справедливост е справедливост на контрагента, т.е. изпълнение на спогодба, покупка, продажба, наемане и даване под наем, даване и вземане назаем пари, размяна и други договорни положения.

А дистрибутивната справедливост е справедливост на арбитъра, т.е. на тоя, който определя какво е справедливо и какво не. Когато арбитърът, който се ползува с доверието на тия, които са го направили такъв, изпълнява това, което се иска от него, тогава за него се казва, че дава на всекиго това, което е негово, и това наистина е справедливо разпределение и може да бъде наречено (макар и не напълно точно) дистри- бутивна справедливост, а по-точно, безпристрастност, която, както ще бъде посочено на съответното място, е също естествен закон.

Както справедливостта зависи от предварителна спогодба, така и благодарността зависи от предварително проявена милост, т.е. предварително направен безкористен дар. Това е четвъртият естествен закон, който може да бъде формулиран така: човек, на когото е направено добро от другиго само по милост, трябва да се стреми към това, тоя, който му е направил доброто, да няма никакви основателни причини да се разкайва

за добрината си. Защото никой не дава, без да иска да извлече някаква полза от това. В същност дарението е доброволен акт, а делта на всеки доброволен акт е извличане на някаква полза. Ако хората видят, че са се излъгали в това, нищо няма да бъде в състояние да ги накара да проявяват благоволение или доверие или да си помагат едни други, или да се помиряват след разправии, така че хората ще продължават да бъдат в състояние на война, което е против първия и основен естествен закон, който заповядва на хората да се стремят към мир. Нарушението на тоя закон се нарича неблагодарност и отношението му към милостта е същото като отношението на несправедливостта към задължение, което произтича от договор.

Петият естествен закон е законът на любезността, според който всеки човек трябва да се приспособява към другите. За да разберем тоя закон, трябва да имаме пред вид, че тъй като хората имат най-различни склонности, те не са еднакво годни за обществен живот, в което отношение са като камъните, струпани за строеж на здание. Защото, също както строителите изхвърлят като негоден и не за в работа тоя камък, който поради своята грапавина и неправилна форма заема повече място от другите и поради това, че е твърд, не може да бъде изгладен и пречи на строежа, също така не трябва да бъде приет в обществото или трябва да бъде изхвърлен от него като излишен товар тоя, който поради своята грубост не иска да се откаже от неща, които са излишни за него, но са необходими за дру-гите и който поради необуздаността на своите страсти не може да се поправи. Тъй като за всекиго се смята, че не само по право, но и по силата на естествена необходимост трябва да направи всички усилия, за да добие това, което е необходимо за запазването му, тоя,

който се противопоставя на това по отношение на неща, излишни за него, трябва да носи отговорността за войната, която ще последва в такъв случай, и поради това върши нещо, което е против основния естествен закон, който заповядва на хората да се стремят към мир. Тия, които спазват тоя закон, могат да бъдат наречени общителни (римляните са ги наричали commodi), а тия, които не го спазват — упорити, необщителни, вироглави, недисциплинирани.

Шестият естествен закон гласи: когато има гаранция за бъдещето, човек трябва да прощава миналите простъпки на тия, които, като се разкайват, желаят това. А прошката не е нищо друго освен даване на мир. И макар и мирът, даден на тия, които упорствуват в своята враждебност, не е мир, а страх, ако той не бъде даден на тия, които дават гаранция за бъдещето, това значи, че мирът не е желан и затова е против естествения закон.

Седмият закон гласи, че при отмъщение (т.е. когато на зло се отвръща със зло) хората трябва да гледат не колко голямо е стореното зло, а каква полза ще има от отмъщението. Тоя закон ни забранява да налагаме наказание с някаква друга цел освен за поправяне па нарушителя или за назидание на другите. А тоя закон е естествена последица от предшествуващия, който ни заповядва да прощаваме, когато има гаранция по отношение на бъдещето. Освен това отмъщението, от което не може да се очаква, че ще послужи за урок и че поради това от него ще има някаква полза в бъдеще, е безцелно тържествуване и ликуване поради зло, причинено на някого (защото целта е винаги нещо в бъдещето), а безцелното тържествуване с суетност и е против разума; а това да се причини някому зло в разрез с

разума води към война и значи е против естествения закон и се нарича обикновено жестокост.

Понеже всяка проява на омраза или презрение предизвиква борба, а повечето хора в такива случаи предпочитат да си рискуват живота, отколкото да не си отмъстят, ние можем да смятаме за осми естествен закон правилото, че никой човек не трябва чрез действия, думи, израз на лицето или жест да проявява омраза или презрение към другиго. Нарушението на тоя закон се нарича обикновено обида.

Въпросът за това, кой е най-добрият човек, не съществува при естествено състояние, дето, както е посочено вече, всички хора са равни. Неравенството, което съществува сега, било въведено от гражданските закони. Аз знам, че Аристотел в първата книга на своята «Политика» установява като основа на своето учение, че някои хора поради своите природни заложби са по- достойни да управляват, като с това искал да каже по- мъдрите (между които смятал и себе си в качеството си на философ), други — да служат, като под тях разбирал такива, които са физически силни, но не са философи като него, като че деленето на господари и слуги било въведено не по споразумение, а пореди това, че хората имали различни умствени способности, против което говори не само разумът, но и опитът. Наистина има много малко хора толкова глупави, че да не предпочитат да се управляват сами, отколкото да ги управляват други, и тия, които се смятат за мъдри, не винаги, не често и почти никога не побеждават, когато влизат в борба с тия, които не се смятат за много мъдри. Ако природата е създала хората равни, това равенство трябва да бъде признато. Ако пък природата не ги е създала равни, все пак трябва да се допусне, че между тях съществува равенство, защото хората се смятат за рав

ни и няма да се съгласят да живеят в мир освен при равни условия. Затова за девети естествен закон аз смятам тоя, че всеки трябва да признае другите за равни на себе си по природа. Нарушението на това правило се нарича гордост.

От тоя закон произтича друг, който гласи, че когато хората се споразумяват да живеят в мир, никой не трябва да запази за себе си каквото и да е право, което не би се съгласил да запази за себе си някой друг. Както е необходимо за всички, които се стремят към мир, да се откажат от известни естествени права, т.е. от сво-бодата да вършат всичко, което искат, също така е необходимо за всеки човек да запази за себе си някои права, като например правото да прави с тялото си каквото иска, да използува въздуха, водата, да се движи, по каквито пътища иска, когато пътува, и да върши всички тия неща, без които човек не може да живее или да живее добре. Ако в тоя случай, т.е. когато се сключва мир, хората искат за себе си това, което не биха искали да се даде на други, те отиват против предшествуващия закон, който налага да се признае естественото равенство, и поради тая причина отиват също и против есте-ствения закон. Тия, които спазват тоя закон, се наричат скромни, а тия, които го нарушават — високомерни. Гърците наричали нарушението на тоя закон tcXeovecooc, т.е. желание да се получи повече, отколкото се пада. Също, ако на някого се възложи да бъде съдия при спор между двама души, естественият закон предписва той да съди безпристрастно. Иначе споровете на хората ще могат да бъдат разрешавани само с война. Затова тоя, който е пристрастен в качеството си на съдия, прави всичко, каквото може, да отклони хората от използуване на съдии и арбитри и поради това отива против основния естествен закон и става причина за война.

Спазването на тоя закон за справедливо разпределение и даване на всекиго това, което е разумно да има, се нарича безпристрастност и е, както казах вече, дистрибутивна справедливост, а нарушението — докарване пред силните и влиятелните, по гръцки npoGwnoXrfyiot,

Оттук следва друг закон, който гласи, че неделимите неща трябва, ако това е възможно, да се използуват съвместно и ако количеството на нещата позволява, неограничено, иначе — според броя на тия, които имат право. Иначе разпределението е неравномерно и не е безпристрастно. Но има някои иеща, които не могат нито да се делят, нито да се използуват съвместно. В такъв случай естественият закон, който предписва безпристрастност, изисква правото на владение изцяло или ако има ползуване поред, първото поред владение да се решава по жребий. Защото равномерното разпределение е част от естествения закон, а друг начин на равномерно разпределение не можем да си представим.

Има два вида жребии: условни и естествени. Условни са тия, на които състезателите са се спрели по споразу-мение, а естествените са или първо родството (това, което гърците наричат y^poyojv'a , т.е. дадено по жребий), или първовладение.

Затова тия неща, които не могат да бъдат нито делени, нито използувани съвместно, би трябвало да бъдат присъдени на първия притежател, а в някои случаи — на първородния като придобити по жребий.

Естествен закон е и това, че на всички хора, които са посредници за мир, трябва да се гарантира свобода на движение. Защото законът, който налага мира като цел, налага посредничеството като средство, а средството за посредничество е гарантирана свобода на движение. 

Макар и хората да имат най-голямо желание да спазват тия закони, въпреки това могат да възникнат въпроси за действията на човека, първо, дали те са били извършени или не, второ, ако са били извършени, дали това е било в разрез със закона или не, от които първият е въпрос на факт, а вторият — въпрос на право, затова, ако двете заинтересувани страни не се съгласят да се подчинят на решението на трето лице, те са далеч от всякакъв мир. Това трето лице, на решението на което се подчиняват, се нарича арбитър. Оттук естественият закон, който гласи, че при спор двете страни трябва да предоставят правото на решение на арбитър. Понеже за всеки човек се предполага, че каквото и да върши, той го върши за своя полза, никой не е подходящ за арбитър в своите собствени работи. И дори и да е напълно подходящ за арбитър, все пак, ако сме наистина безпристрастни и смятаме, че и двете страни имат еднакво право на полза, щом признаваме, че едната страна може да бъде съдия, трябва да признаем това и по отношение на другата. По такъв начин спорът, който е причина за война, ще остане неразрешен, а това ще бъде в разрез с естествения закон.

По същата причина никой не трябва да бъде приет за арбитър в случай, когато той явно извлича по-голяма полза или печели по-голямо уважение, или бива повече задоволен при победата на едната страна, отколкото на другата, защото това би значило, че е получил подкуп (макар и сам да не е искал това), и никой не би трябвало да има доверие в него. Така и в тоя случай спорът ще остане неразрешен и ще продължава състоянието на война, което ще бъде против естествения закон.

А тъй като при спорове за факти съдията не трябва да има по-голямо доверие в едната страна, отколкото в другата, ако няма други аргументи, той трябва да се 

довери на трето лице или на трето и четвърто, или на повече, защото иначе въпросът ще остане неразрешен и решението му ще бъде предоставено на силата, а това ще бъде против естествения закон.

Тия са естествените закони, които диктуват мир като средство за запазване на хората в тяхната цялост и които се отнасят само за учението за гражданското общество. Има и други неща, пагубни за отделните хора, като например пиянството и всички други прояви на невъздържание. Те също могат да бъдат причислени към тия неща, които естественият закон забранява. Но за тях няма нужда да се говори, а и това не би било напълно уместно тук. Макар и казаното дотук да изглежда твърде тънък извод от естествените закони, за да може да бъде разбрано от всички хора, повечето от които са твърде много заети с изкарване на прехраната си, а останалите не се интересуват много от подобни въпроси, все пак, за да не може никой да каже, че не е запознат с тия закони, те са сбити в една проста формула, която може да бъде разбрана и от най-не- интелигентния човек. Тя е: не прави на другия това, което не искаш да правят и на тебе. Тая формула му казва, че за да се запознае с естествените закони, когато мери като на везни действията на другите хора и ги сравнява със своите собствени действия, ако първите се окажат твърде тежки, той трябва да ги сложи на другото блюдо на везните, а своите — на тяхното място, така че неговите страсти и самолюбието му да не прибавят нищо към теглото на действията на другите хора. Ако постъпва така, всички естествени закони ще му се виждат разумни.

Естествените закони ни задължават in foro interno, т.е. те ни задължават да искаме да бъдат осъществени, но не винаги ни задължават in foro externo, т.е. да ги

приложим на дело. Ако някой е толкова скромен и хрисим, че изпълнява всичките си обещания в такова време и на такова място, когато и където никой друг не върши това, той само става плячка на другите и си докарва сам гибелта, което противоречи на същността на естествените закони, които изискват запазването на живота. Ако пък тоя, който има достатъчно гаранции, че другите ще спазват същите закони по отношение на него, а не ги спазва сам, той се стреми не към мир, а към война и поради това отива сам към гибелта си.

Всеки закон, който задължава in foro interno, може да бъде нарушен не само чрез действие, което е против закона, но също и чрез действие, което е в съгласие с него, когато смята, че това действие е против закона. Защото, макар и в тоя случай неговото действие да е в съгласие със закона, намерението му е насочено против закона, което е нарушение, когато задължението е in foro interno.

Естествените закони са неизменни н вечни. Защото несправедливостта, неблагодариостта, високомерието, гордостта, произволът, докарването пред силни и влиятелни хора и пр. не могат да бъдат никога признати за законни, защото никога не е възможно войната да запазва живота, а мирът да го погубва.

Понеже същите закони ни задължават да желаем и да правим усилия, искам да кажа искрени и постоянни усилия, спазването им е лесно. Защото, когато законите изискват само усилие, тоя, който прави усилия, за да ги изпълнява, ги изпълнява, а тоя, който изпълнява законите, е справедлив.

Науката за тия закони е истинската и единствена мо- рална философия. Моралната философия не е нищо друго освен наука за това, какво е добро и зло в дей-ствията на хората и в човешкото общество. Добро и

зло са думи, които означават нашите влечения и отвращения, които са различни в зависимост от разликите в характера, навиците и начина на мислене на хората. И разните хора се различават помежду си в своите мнения не само за усещанията си, т.е. за това, което е приятно и което е неприятно за вкуса, обонянието, слуха, осезанието и зрението, но също и за това, което е в съобразност или несъобразност с разума в обикновените човешки действия. Нещо повече, един и същ човек е различен в разни моменти; веднъж той хвали, т.е. нарича добро това, което друг път не одобрява и нарича зло. Оттук възникват препирни, спорове и накрая война. Затова, докато човек е в естествено състояние (което е състояние на война), неговите лични влечения са мерилото му за добро и зло. По тая причина всички са съгласни, че мирът е добро нещо, както е добро нещо и всичко, което води към мир, и е средство за постигането му, а това е, както съм казал по-преди, справедливостта, благодарността, скромността, безпристрастността, милостта и всички други естествени закони. Те са нравствени добродетели, а тяхната противоположност — пороци, т.е. зло. Науката за добродетелта и порока е морална философия и затова истинското учение за естествените закони е истинската морално философия. Но авторите на съчинения по морална философия, макар и да признават тия добродетели и пороци, не виждат кое е хубавото в първите, нито че добродетелите трябва да бъдат възхвалявани като средство за мирен, приятен и удобен живот и затова смятат, че те не са нищо друго освен умереност на страстите, като че не причината, а степента на смелостта прави мъжеството и не причината, а размерът на дарението прави щедростта.

Тия предписания на разума биват наричани обикновено

закони, но това не е правилно. Защото тия предписа-ния са само заключения и теореми за това, което води към запазването и защитата на човешкия живот, докато законът в истински смисъл на думата е предписанието на тоя, който по право заповядва на другите. Но ако разгледаме тия теореми като възвестени от бога, който по право заповядва на всичко в света, тогава ще се съгласим, че те са правилно наречени закони.

Глава XVI – За личности, доверители и олицетворени неща

Личност е тоя, чиито думи или действия се смятат, че или са негови собствени, или представляват думите или действията на някого другиго или нещо друго, на които те се приписват наистина или фиктивно. Когато думите или действията на човека се смятат за негови собствени, тогава той се нарича естествена личност. А когато за тях се смята, че представляват думите и делата на някого другиго, тогава първият от двамата се нарича измислена или изкуствена личност.

Думата личност (person) е латинска, вместо която гърците са употребявали тсрбасотоу, което значи ли-це, също както persona на латински значи премяната или външния вид на човек, който представлява на сцената, а понякога по-специално това, което скрива лицето му, като например маска или визир. От сцената

това название било отнесено към всеки, който представя говор или действие както в съдилищата, така и в театрите. Така че личността?, същото това нещо, което е и действуващото лице както на сцената, така и в обикновените човешки отношения, а да олицетворяваш значи да действуваш или да представяш себе си или някого другиго, а за тоя, който действува вместо някого другиго, се казва, че той представлява неговата личност или действува от негово име. Цицерон употребява тая дума именно в такъв смисъл, когато казва «Unus sustineo tres personas: mei, adversarii et judicis», т.е. «Аз нося три личности: своята собствена, личността на противника си и личността на съдията». Човекът, който действува вместо някого другиго, се нарича в разни случаи различно: представител, заместник, пълномощник, депутат, агент и подобни.

!

Във връзка с изкуствените лица думите и действията на някои от тях биват признати за свои собствени от тия, които те представляват. Тогава личността е представител, а тоя, който признава думите и делата му за свои собствени, е доверител. В такъв случай представителят действува по пълномощие. А по отношение на действията доверителят е същото това нещо, което е собственикът — на латински dominus, на гръцки wipio? — по отношение на имущества и владения. И също както правото на владение се нарича власт, така и правото да се извърши някакво действие се нарича пълномощие. Така че под пълномощие се разбира винаги правото да се извърши някакво действие и извършване по пълномощие значи извършване по поръчка или с позволението на тоя, комуто принадлежи това право.

От това следва, че когато представителят сключи спогодба по пълномощие, с това той обвързва доверителя

Глава XVII – За причините, възникването и определението на държавата

Първопричината, целта или намерението на хората (които са така създадени от природата, че обичат свободата и господството над другите), когато те си налагат ограничения, без които, както виждаме, не могат да живеят в държава — първопричината, делта или намерението им е грижата им да си запазят живота и да го живеят при по-благоприятни условия. С други думи, чрез създаването на държава хората целят да се избавят от това окаяно състояние на война, което (както е посочено в глава XIII) е неизбежна последица от страстите на хората, когато няма видима власт, която да ги респектира и да заплашва, че ще ги накаже, ако не изпълняват спогодбите и не спазват естествените закони, изло-жени в XIV и XV глава.

Естествените закони, като справедливостта, безпри-страстността, милостта и изобщо това да постъпваме с другите така, както бихме искали да постъпват и те с нас, сами по себе си, без страх от някоя сила, която да ни кара да ги спазваме, са против нашите естествени влечения, които ни карат да бъдем пристрастни, горди, да си отмъщаваме и т.н. Спогодбите без меч са само думи, които не могат да гарантират безопасността на никого. Затова въпреки съществуването на естествените закони (които всеки спазва, когато иска да ги спазва, т.е. когато може да върши това без опасност за себе си), ако няма установена власт или власт достатъчно силна, за да ни осигури безопасността, тогава всеки ще разчита напълно законно на своята сила и сръчност, за да се предпази от всички други. Навсякъде, дето хората живели на малки семейства, било един вид занаят те да се ограбват едни други. Това се смятало до такава степен в съгласие с естествения закон, че колкото по- голяма плячка придобивали, толкова повече били на почит. В това отношение хората не спазвали никакви други закони освен законите на честта, което значело да се въздържат от жестокост, да пощадяват живота на някого и да не му вземат земеделските сечива. Както преди малките семейства, така сега градовете и крал-ствата, които са само по-големи семейства, разширяват за личната си безопасност своите владения, за която цел си служат с всякакви предлози: опасност, страх от нашествие или помощ, която може да бъде дадена на нашествениците. Заедно с това те правят всичко, което могат, за да подчинят или отслабят своите съседи с груба сила или тайни машинации. Докато няма други гаранции, те са в правото си да постъпват така и затова хората ги споменават с похвала през вековете. Обединението на малък брой хора също не може да бъде гаранпкя за безопасност, защото всяка малка прибавка към едната или другата страна дава такова голямо предимство по отношение на сила, че то е достатъчно да й осигури победата и да насърчи агресия. Силата, на която можем да разчитаме за своята безопасност, се определя не от дадено число, а от съотношението между нея и силата на неприятеля, от когото се боим. В такъв случай за нашата безопасност е достатъчно, когато надмощието на неприятеля не е толкова явно, че да реши изхода на войната или да го подбужда да ни нападне.

Колкото и голямо да е някое множество от хора, ако действията на всички тях са направлявани от техните лични мнения и апетити, такива хора не могат да очакват защита и закрила ни от общия враг, ни от несправедливостите, които си причиняват едни други. Тъй като на тях не им е ясно как най-добре да използуват и да приложат своите сили, 'те не си помагат, а си пречат и с взаимното си противодействие свеждат силите си до нищо. Поради това те могат лесно да бъдат покорени от хора, много малко на брой, но единни и когато няма някакъв общ враг, воюват помежду си поради личните си интереси. Ако бихме могли да предположим, че голямо множество от хора са съгласни да действуват спра-ведливо и да спазват естествените закони, без да има обща власт, която да ги респектира, ние бихме могли също така да предположим, че и цялото човечество ще върши същото, и тогава няма да съществува и няма да има нужда да съществува гражданска власт или държава, защото тогава ще има мир без подчинение.

За безопасността, която хората биха искали да трае, докато са живи, не е достатъчно, ако те бъдат управлявани и направлявани от волята само на едного за известно време, като например през време на една битка или една война. Защото, макар и да излязат победители поради своите общи усилия против външен враг, след това, когато нямат общ враг или когато тоя, когото едни смятат за враг, е смятан за приятел от други, те трябва да се разделят поради това, че интересите им не са еднакви, и да почнат да воюват отново помежду си.

Наистина някои живи същества, като например пчелите и мравките, живеят в общество, поради което Аристотел ги смята за обществени животни. Но тях не ги ръководи нищо друго освен личните им съждения и желания и освен това те не могат да говорят и затова не могат и да си съобщават едни други това, което според тях е най-целесъобразно за общото благо. Някой може би ще иска да знае защо и хората не живеят по същия начин. На това аз отговарям.

Първо, хората си съперничат постоянно за добиване на почести и високи постове, което не може да се каже за пчелите и мравките. По тая причина между хората се появяват завист и омраза, а накрая и война, но нищо такова не се появява между пчелите и мравките.

Второ, при пчелите и мравките няма разлика между общо и лично благо и понеже те са склонни по природа да се грижат за личното си благо, по тоя начин осигуряват и общото си благо. Но човек, за когото е най- голямо удоволствие да се сравнява с другите хора, не може да се задоволи с нещо, което не е над обикновеното.

Трето, тъй като пчелите и мравките не са надарени с, разум, както човекът, те не виждат и не мислят, че виждат някакви грешки в управлението на техните общи работи, докато между хората има мнозина, които се смятат по-умни и по-способни да управляват, отколкото другите и затова се стремят да реформират или да подновяват държавния строй, едни по един начин, други по друг, и поради това причиняват бъркотии и гражданска война.

Четвърто, макар и същества като пчелите и мравките да могат да издават някакъв звук и да си съобщават едни на други какво желаят и какво чувствуват, те не владеят изкуството да си служат с думи, чрез което някои хора могат да представят на другите доброто като зло и злото като добро и да надхвърлят или да намаля-

ват, както си искат, естествените размери на доброто и злото, като по такъв начин всяват безпокойство у хората и смущават мира им.

Пето, неразумните същества не могат да правят разлика 1между правонарушение и щета и затова, докато всичко им е наред, не изпитват никакво недоволство от себеподобните си, докато човек е най-заядлив, когато всичко му е наред, защото тогава той обича да показва колко е умен и да контролира действията на тия, които управляват държавата.

Най-после съгласието на тия същества е от самата природа, а съгласието на хората е основано само на спогодба, в която има нещо изкуствено. Затова няма защо да се чудим, че за да може това съгласие да бъде по- стоянно и трайно, се иска нещо повече от спогодба, а това е обща власт, която да всява страх у хората и да насочва действията им към общото благо.

Такава обща власт, която да бъде способна да защищава хората от нашествията на чужденци и от вредите, които си причиняват едни на други, и така да им осигури безопасност, за да могат да се прехранват с труда си и с плодовете на земята и да живеят в доволство, може да бъде установена само като цялата им власт и сила бъде съсредоточена в един човек или събрание, което с мнозинството на гласовете си може да свежда всичките им воли до една воля. С други думи, такава обща власт може да бъде създадена, ако хората определят един човек или събрание за свой представител; ако всеки се смята за дове^тел по отношение на всичко, което представителят върши или кара другите да вършат с Цел за запазване на общия мир и сигурност и се признава за отговорен за това; ако всеки подчинява своята воля и съждения на волята и съжденията на представителя. Това е нещо повече от съгласие или хармония. То е

истинско единство, осъществено в едно лице чрез спогодба, която всеки е сключил с всеки друг по такъв начин като че всеки е казал на всеки друг: аз упълномощавам тоя човек или това събрание и му предавам правото си да ме управлява при условие, че ти също ще му предадеш правото си и ще одобряваш всичките му действия. Ако това бъде осъществено, множеството от хора, обединени в едно лице, се нарича държава, на латински — civitas. Така се ражда тоя велик Левиатан или, по-точно (ако говорим по-почтително), тоя смъртен бог, на когото ние всички дължим своя мир или защита под властта на безсмъртния бог. Поради пълномощията, които му е дал всеки отделен човек в държавата, тоя човек или събрание разполага с такава голяма съсредоточена в него сила и власт, че като използува страха, който те вдъхват, тоя човек или това събрание може да насочва волята на всички към мир в страната и към взаимна помощ, когато се явят врагове отвън. В тоя човек или събрание се заключава същността на държавата, която, ако искаме да я определим,е: едно лице, за действията на което голямо множество хора носят отговорност по силата на взаимен сключен между тях договор с цел това лице да използува силата и средствата на всички тях така, както смята за целесъобразно за техния мир и обща защита.

Такъв представител се нарича суверен и за него се казва, че има върховна власт, а всеки друг е негов по-даник. Тая върховна власт се постига по два начина. Единият е физическа сила, както когато някой кара своите деца и децата им да се подчинят на неговата власт, като ги заплашва, че ще ги погуби, ако откажат да сторят това, или подчинява чрез война враговете си на своята воля, като им подарява живота при това условие. Другият начин е, когато хората се съгласяват

доброволно помежду си да се подчинят па някой човек или събрание с надежда, че тоя човек или събрание ще ги защищава от всички други. Такава държава може да бъде наречена политическа държава или учредена държава, а държавата от първия вид — държава, която е придобита по някакъв начин. Най-напред аз ще говоря за държава, която се учредява.

Глава XVIII – За правата на суверените в учредени държави

За някоя държава се казва, че е учредена, когато голям брой хора се споразумяват и сключват спогодба помежду си, че за да живеят в мир заедно и да бъдат защитени, всеки от тях ще признава като да са негови собствени, всички действия и съждения на тоя човек или събрание, на което мнозинството дава правото да ги представя, т.е. да бъде техен представител, независимо от това, дали той е гласувал за или против тях.

От това учредяване на държава произтичат всички права и възможности на тоя или тия, върху които събралият се народ се е съгласил да прехвърли върховната власт.

Първо, понеже народът сключва спогодба, трябва да се схваща, че той не се е обвързал чрез никаква по-раншна спогодба по отношение на нещо, което противоречи на тая спогодба. Затова тия, които вече са учредили държава и по такъв начин са се обвързали чрез спогодба да признават като свои действията и съжденията на

един човек, не могат на законно основание да сключат без негово позволение нова спогодба, по силата па която те трябва да се подчиняват в каквото и да било отношение на някого другиго. Затова поданиците на монарх не могат без негово позволение да свалят монархията и да се върнат към безредието на едно разединено множество или да прехвърлят своите пълномощия от тоя, който ги представлява, върху някой друг човек или друго събрание, защото всеки от тях се е задължил пред всички други да признава за свое и да се смята за отговорен за всичко, което техният суверен върши или смята за уместно да върши. Ако в такъв случай някой не е съгласен, всички други биха нарушили спогодбата, която са сключили с него, което е несправедливо. А тъй като те всички са дали върховната власт на тоя, който е техен представител, ако го свалят от власт, те вземат от него нещо, което принадлежи нему, и това също не е право. Освен това, ако тоя, който се опитва да вземе властта на своя суверен, бъде убит или наказан от него за това, такъв човек е сам виновен за своето наказание, понеже при учредяването на държавата се е задължил да признава за свое всичко, което върши суверенът. Тъй като е несправедливо човек да върши нещо, за което заслужава да бъде наказан според своето собствено твърдение, опитът да се вземе властта на суверена е нещо несправедливо и в това отношение. А ако някои хора са се опитвали да оправдаят своето неподчинение към суверена си с нова спогодба, сключена не с хора, а с бога, и това не е право, защото спогодба с бога може да се сключи само посредством някого, който представя бога, а такъв е само заместникът на бога, на когото е дадена върховна власт от бога. Това, да се твърди, че е сключена спогодба с бога, е явна лъжа, както признават пред себе си дори 

и тия, които твърдят това. Такова твърдение е не само невярно, но и говори за долен и немъжествен ха-рактер.

Второ, тъй като правото да представя всички, които са сключили спогодба, е дадено на тоя, когото правят суверен чрез спогодба, сключена помежду им, а не от суверена с когото и да било от тях, не може да има нарушение на спогодбата от страна на суверена и затова никой от неговите поданици не може да бъде освободен от поданство под предлог, че суверенът не е спазил някои от задълженията си. Че тоя, когото са направили суверен, не сключва предварително спогодба с поданиците си, е явно, защото той трябва да я сключи с цялото множество в качеството му на една от страните на спогодбата или няколко спогодби с всекиго поотделно. Да се сключи спогодба с цялото множество като цяло е невъзможйо, понеже, докато още няма учредена държава, това множество не е едно лице. А ако той сключи толкова отделни спогодби, колкото са и хората, след като добие върховна власт тия спогодби са недействителни, защото всеки акт, който някой представител на множеството може да посочи като нарушение на спо-годбата, е акт на суверена и на всички други, защото е извършен от лицето и въз основа на правото на всеки от тях поотделно.

Освен това, ако един или повече хора твърдят, че договорът е бил нарушен от суверена при учредяването на държавата, а други — някои от поданиците на суверена или самият суверен — твърдят, че не е имало такова нарушение, в такъв случай няма съдия, който да може да реши тоя спор и тогава има отново думата мечът и всеки си възвръща отново правото да се защищава със собствени сили, което е в разрез с целта, поставяна при учредяването на държавата. Затова няма

смисъл да се дава някому върховна власт по силата на по-ранна спогодба. Мнението, че някой монарх получава своята власт по силата на договор, т.е. при известни условия, се дължи на неразбиране на тая проста истина, че спогодбите са само думи и нищо повече и затова нямат сила да обвързват, да сдържат, да ограничават или да защищават някого, ако не му идва на помощ мечът на държавата, т.е. невързаните ръце на тоя човек или събрание, което притежава върховна власт и чиито действия са гарантирани от всички поданици и осъществени от всички поданици, обединени в лицето на суверена. Но когато някое събрание стане суверен, тогава никой не си въобразява, че при учредяването е била сключена спогодба, защото никой не е толкова тъп, та да каже, че например римският народ сключил спогодба с римските поданици да държи върховната власт при такива и такива условия и че ако тия условия не бъдат изпълнени, римските поданици могат на законно основание да вземат властта от римския народ. Ако хората не виждат, че това, което оправдава същест-вуването на монархията, оправдава съществуването и на народното управление, причината за това е честолюбието на някои, които са по-предразположени към управление чрез събрание, в което те могат да се надяват да участвуват, отколкото към монархия, в който случай не могат да очакват да имат някакъв дял в управлението.

Трето, ако мнозинството е избрало единодушно някого за суверен, тоя, който не е бил съгласен с избора, трябва да се съгласи с него след това, т.е. да бъде готов да признава всичко, което върши суверенът, иначе той може с пълно право да бъде унищожен от останалите. А ако той се е присъединил доброволно към всички, които са се събрали, с това той е изразил достатъчно

ясно волята си и е поел мълчаливо задължението да изпълнява всичко, което нарежда мнозинството. Затова, ако отказва да изпълни някое нареждане на мнозинството или протестира против него, той нарушава своя договор и постъпва несправедливо. Без да се гледа на това, дали е сключил спогодба с всички или не и дали са го питали съгласен ли е или не, той трябва или да се подчини на нарежданията на мнозинството, или да остане в състоянието на война, в което е бил преди и при което всеки може с пълно право да го убие. Четвърто, понеже поради това учредяване на държава всеки поданик отговаря за всички действия и съждения на облечения във власт суверен, следва, че каквото и да върши суверенът, то не може да бъде правонарушение спрямо когото и да е от неговите поданици и той не трябва да бъде обвинен в несправедливост от никого от тях. Защото тоя, който върши нещо, за което го е упълномощил някой друг, не може да извърши правонарушение спрямо тоя, който го е упълномощил. При учредяването на държава всеки отделен човек отговаря за всичко, коетЬ върши суверенът, и затова тоя, който се оплаква, че суверенът е постъпил с него несправедливо, се оплаква от нещо, за което е виновен сам той и поради тая причина не бива да обвинява никого Другиго освен себе си. В същност той не трябва да обвинява и самия себе си, защото не е възможно някой да постъпи несправедливо спрямо самия себе си. Наистина хората, които са облечени във върховна власт, могат да проявяват пристрастие, но не и да постъпват несправедливо или да вършат нещо противоправно в истински смисъл на думата.

Пето, и като естествена последица от току-що казаното, никой облечен във върховна власт човек не може на законно основание да бъде наказан със смърт или по

някакъв друг начин от своите поданици. Защото всеки поданик отговаря за действията на своя суверен и като наказва суверена, поданикът наказва някого другиго за това, което е извършил сам той.

И понеже целта на учредяването на държава е мир и защита на всички, а правото по отношение на целта е право и по отношение на средствата, които водят към нея, към правата на човека или събранието, което е облечено във върховна власт,спада също и правото да бъде съдия, когато е въпрос за мир и отбрана, а също и когато е въпрос за това, което е пречка за осъществяването им. Затова суверенът има право да върши всичко, което смята за необходимо за запазване на мира и безопасността чрез вземане на предпазни мерки против раздорите в страната и против нападение отвън, а когато с мира и безопасността е свършено, да върши всичко за възстановяването им.

И затова, шесто, функция на суверена е да бъде съдия по отношение на това, какви мнения и учения са пречка за мира и какви спомагат за него и затова в какви случаи, доколко и на какви хора трябва да се възлага да говорят на народа и кои трябва да проверяват преди обнародването на книгите какви учения са застъпени в тях. Защото действията на хората са резултат от това, което мислят, и в правилното насочване на мненията на хората се състои правилното насочване на техните действия, ако между тях трябва да има мир и съгласие. И макар че, когато е въпрос за учения, трябва да се има пред вид само истината, това не е несъвместимо с правилното насочване на мненията от гледището на мира. Защото, ако някое учение противоречи на мира, то не може да бъде истинско, както не могат да бъдат истински и мирът, и съгласието, когато са в разрез с естествения закон. В държава, дето поради 

немарливостта и неумението на управниците и учите-лите са се разпространили с време лъжливи учения, противоположните учения могат да бъдат в дадения случай вредни. Неочакваната поява на една нова истина може да не наруши мира, но може да предиз-вика война, ако за нея има предпоставки. Защото тия хора, които са управлявани по-свободно и които поради това се осмеляват да грабнат оръжие, за да защитят или наложат някое мнение, са все още в състояние на война и положението, в което се намират, е не мир, а само прекратяване на военните действия поради това, че се боят едни от други. И те живеят така, като че всеки момент ще почнат да се сражават. Затова едно от задълженията на тоя, който е облечен във върховна власт, е да бъде съдия или да назначава всички съдии на мненията и ученията като нещо, което е необходимо за мира, и по такъв начин да предотврати размириците и гражданската война.

Седмо, с върховната власт е свързана цялата власт да се предписват правилата, от които всеки да разбере от какви блага може да се ползува и какво може да върши, без да безпокои никого от своите съграждани. Това хората наричат собственост. Защото преди учредяването на върховна власт (както посочих вече) всички хора са имали право върху всичко, което по необходимост е водило към война, и затова тая собственост, която е необходима за мира и зависи от върховната власт, е акт на тая власт, с който се цели установяване на граждански мир. Тези правила за собствеността (или за мое и твое), за доброто, злото, законното и незаконното в действията на хората са граждански закони, т. е. законите на всяка отделна Държава, макар че терминът граждански закон се употребява сега само за старите граждански закони

на град Рим, чиито закони, понеже по това време той стоял начело на по-голямата част от света, били там граждански закон.

Осмо, с върховната власт е свързано правото на съдопроизводство, т. е. правото за разглеждане и решаване на всички спорове, които могат да възникнат във връзка с гражданския или естествения закон или във връзка с някой факт. Защото без решаването на спорове никой поданик не може да бъде защитен от беззаконията на друг, законите за мое и твое не значат нищо и всеки човек по силата на своя естествен и необходим стремеж да си запази живота ще трябва да прибягва до правото да се защищава със собствените си сили, т. е. ще продължава да живее в състояние на война, което е в разрез с целта, за която се създават държави.

Девето, с върховната власт е свързано правото да се обявява война и да се сключва мир с други народи и държави, т. е. правото да се съди за това, какво из-искват в даден момент интересите на обществото и какви сили трябва да бъдат събрани, въоръжени и възнаграждавани парично за дадена цел и също така какви пари трябва да бъдат събрани от поданиците за покриване на разноските. Тая сила, която служи за защитата на някой народ, е неговата войска, а силата на войската се заключава в обединението на нейните сили под ко- мандуването на един човек. Това командуване е учредено от суверена и затова принадлежи на него, защото командуването на войската, без учредяването на каквото и да е друго, прави тоя, който го притежава, суверен. Затова, който и да е генерал на армия, тоя, който притежава върховната власт над нея, е винаги генералисимус.

Десето, между правата на върховната власт е и това

да избира всички съветници, министри, съдии и чиновници, както граждански, така и военни. Тъй като суверенът е натоварен със задачата да осъществи общ мир и отбрана, той. естествено трябва да има власт да използува тия средства, които смята най-необходими за изпълнение на тая задача.

Единадесето, на суверена е дадено правото да награждава с материални блага и почести и да налага телесни наказания и глоби, и да осъжда на публично порицание всеки поданик съгласно издаден по-рано от суверена закон. А ако такъв закон не съществува, суверенът има право да награждава и наказва, според както намира за най-подходящо,за да насърчава хората да служат на държавата или да ги възпира от това да й нанасят щети.

И най-после, като се има пред вид каква цена хората са склонни по природа да дават сами на себе си, какво уважение очакват от другите и колко малко ценят другите хора и че от всичко това между тях се пораждат постоянно съперничество, разпри, раздори и накрая война, която води към самоизтреблението им и към намаляване на силата им за борба с общия враг, необходимо е да има установени закони за почестите и обществено мерило за цената на хората, които имат или могат да имат заслуги към държавата, и тоя или някой Друг човек да има в ръцете си власт да приведе тия закони в изпълнение. Но, както посочихме вече, между правата на суверена е и правото да разполага с цялата войска или въоръжените сили на държавата, а също и правото на съдопроизводство при всички спорове. Затова на суверена принадлежи също правото да дава почетни титли и да определя какво място в обществото и какъв пост трябва да заема всеки и какви степени на почит хората трябва да си оказват при публични и част- Ни срещи. 

Тия са правата, които съставят същността на върхов- ната власт и които са белезите, по които човек може да разбере кой е тоя човек или събрание, в което е съсредоточена върховната власт. Тия права са неотстъпвае- ми и неразделни. Правото да се секат пари, да се разполага с имота и личността на малолетни наследници, правото за закупуване на стока преди някого другиго и всички други уставни прерогативи могат да бъдат прехвърляни от суверена върху някого другиго и въпреки това правото му да защищава своите поданици да остане ненакърнено. Но ако суверенът прехвърли върху някого другиго правото да разполага с войската, за него няма да има полза от това, че запазва за себе си правораздаването, защото няма да може да изпълнява законите; ако отстъпи на някого другиго правото да събира данъци, за него няма да има полза от това, че разполага с войската; а ако се откаже от правото си да дава правилна насока на тия или ония учения, суеверието на хората (страхът им от духове) може да ги накара да въстанат. И така, ако разгледаме кое и да е от споменатите права, ще видим, че ако едно от тях бъде загубено, запазването на всички други права не може да има никакъв ефект за запазването на мира и справедливостта, заради които именно се учредява всяка държава. Тъкмо това деление на две се има пред вид, когато се казва, че царство, което е разделено и една част от което се е опълчила против другата, не може да се запази, защото без такова предварително разделяне то не може да се раздели на две армии, които воюват помежду си. Ако най-напред сред по-голямата част от населението на Англия не беше се разпространило мнението, че правата, за които става дума, са били разделени между краля, лордовете и камарата на общините, народът нямаше да бъде разделен на две и въвле

чен в гражданска война — първом между тия, които не бяха на едно мнение по въпроса за политиката, и след това между тия, които не бяха съгласни помежду си по въпроса за свободата на религията. Тая гражданска война бе толкова поучителна за хората по отношение на върховните права, че сега в Англия много малко са хората, които не виждат, че тия права са неделими и ще бъдат признавани от всички за такива, когато се възцари отново мир, и ще бъдат признавани, докато големите нещастия, причинени от гражданската война, не бъдат забравени, но не и след това, освен ако простият народ стане по-културен, отколкото е бил досега.

Понеже тия права са съществени к неделими, от това следва по необходимост, че в каквато и форма сувере-нът да отстъпва някое от тях на някого другиго, това отстъпване е недействително, ако в същото време не е имало непосредствено отказване от върховната власт и ако тоя, на когото е отстъпено правото, продължава да нарича суверен тоя, който го е отстъпил. А ако суверенът е дал всичко, което може да даде, и ние му връ* щаме върховната власт, всички негови права като неотделими от върховната власт се възстановяват.

Тъй като тая голяма власт е неделима и неотделима от върховната власт, неоснователно е мнението на тия, които казват за суверенните крале, че макар и те да са singulis majores, т. е. с по-голяма власт от всекиго от техните поданици, взети поотделно, те са universis minores, т. е. имат по-малка власт, отколкото всичките им поданици, взети заедно. Защото, ако под всички поданици, взети заедно, не се разбира колективът като едно лице, тогава всички заедно значи същото, което значи всеки един, взет поотделно, и тия думи нямат смисъл. Но ако под всички поданици заедно се раз-

бират те като едно лице, представител на което е суверенът, тогава властта на всички, взети заедно, е същото това нещо, което е и властта на суверена, така че тия думи пак нямат смисъл. Самите хора, които говорят така, виждат, че говорят безсмислици, когато върхов- ната власт принадлежи на народно събрание, но не го виждат, когато тя принадлежи на монарх. И все пак върховната власт си е една и съща, в чиито и ръце да се намира тя.

Както властта, така и честта на суверена трябва да бъдат по-големи от властта и честта на когото и да е от неговите поданици или на всички негови поданици, взети заедно. Защото върховната власт е източникът на всички почести. Почетните звания лорд, граф и принц са създадени само от нея. Както слугите в при-съствието на господаря си, така и поданици в присъствието на суверена са равни и не им се оказва никаква почит. И макар и когато са далеч от суверена, едни от тях да блестят повече, а други — по-малко, в неговото присъствие те блестят толкова, колкото и звездите в присъствието на слънцето.

Някой може да възрази тук, че положението на по-даниците е много окаяно, тъй като те са изложени на своеволията и други разюздани страсти на тоя или тия, в ръцете на които има такава неограничена власт. И обикновено тия, които живеят под властта на монарх, смятат, че окаяното им положение се дължи на монархията, а тия, които живеят под властта на демокрация или друго облечено във върховна власт събрание, приписват всички неудобства на тая форма на управление, а властта, ако тя е достатъчно организирана, за да може да защищава тия, които са под нея, е еднаква във всички форми. Такива хора нямат пред вид това, че животът на човека има винаги своите неудобства и че

най-лошото, което може да се случи на народа при каквато и да е форма на управление, едва може да се сравни с нещастията и ужасните бедствия, които при-дружават всяка гражданска война, или с това състоя-ние на своеволие, когато хората нямат господар, не се подчиняват на законите и над тях няма никаква власт, която да им върже ръцете и да не им позволява да грабят и да си отмъщават. Тия хора нямат пред вид, че и най-големият натиск, упражнен от върховните управници, се дължи не на някакво удоволствие или облага, които те очакват от увреждането или отслабянето на своите поданици, в чиято енергия се крие тяхната собствена сила и слава, а на упоритостта на самите поданици, които не жертвуват охотно средства за своята собствена защита и поради това принуждават своите управници да извличат всичко, каквото могат, от тях в мирно време, за да имат на свое разположение средства при непредвидени обстоятелства или неочаквана нужда, за да оказват съпротива или да вземат връх над своите неприятели. Защото всички хора са така дадени, че са снабдени с превъзходни увеличителни стъкла — думата е за техните страсти и егоизъм, — през които всяка малка сума, която трябва да плащат, им се вижда като голяма неправда, но им липсват тия далекогледи (именно морал и гражданско учение), за да виждат отдалеч нещастията, които ги застрашават и които не могат да бъдат избягнати без плащането на такива малки суми.

 

 

Естествено състояние

 

Концепцията за "естественото състояние" е постулирана от английският философ на 17-и век Томас Хобс в "Левиатан". Хобс дава описание на „естественото състояние“ в глави XIII, XIV, XV и XVII от първа част на своя основен философско-политически трактат „Левиатан“ (1651). Съвсем схематично това описание изглежда по следния начин. На всеки човек са присъщи воля за живот и инстинкт за самосъхранение. Заедно с това хората се раждат с приблизително равни физически и умствени способности. Поради това за всеки отделен човек е невъзможно да признае доброволно, че други могат да имат основателни претенции за придобиване на блага, които той самият или други също искат да придобият. Ето защо, когато двама или повече души искат да притежават едно и също благо, те попадат в отношение на непримиримо съперничество помежду си, което ги кара взаимно да гледат един на друг като на врагове.

 

Веднъж дефинирали отношенията помежду си като враждебни, водени от недоверие един към друг, хората започват да действат спрямо другите изпреварващо – те започват да им вредят, за да не понесат вреди от тях. И понеже съперничеството, недоверието и желанието за слава са единствените устойчиви мотиви на човешкото поведение, по логиката на превантивното действие възниква онова „състояние, което се нарича война, и то война на всички против всички“.

 

Това състояние е описано от Томас Хобс в черни краски: „При такива условия няма място за труд, защото плодовете му са несигурни, и затова няма и земеделие, корабоплаване, консумация на стоки, внасяни отвън, по море, удобни жилища, превозни средства и средства за пренасяне на неща, за които е нужна голяма сила, изучаване на земната повърхност, измерване на времето, занаяти, книжнина, общество, а, което е най-лошото от всичко, има постоянен страх и опасност от насилствена смърт и животът на човека е самотен, беден, неприятен, животински и кратък.“

 

В условията на война на всички против всички няма нито морал, нито право. Затова при тях не могат да бъдат разграничени доброто от злото и справедливото от несправедливото. Тъй като няма обвързващи със задължения към другите нормативни системи, в естественото състояние действат непосредствено естествените закони. Два от тях са от решаващо значение.

Първият гласи, че всеки човек би следвало да иска мир и да пази мира с другите, защото това е единственият начин да се защити трайно.

Според втория закон пък човек би трябвало в случай, че другите са съгласни също да направят това, да се откаже от част от свободата си в замяна на аналогични откази от страна на другите, ако това е необходимо да се поддържа мира.

Освен тези два Томас Хобс изброява още дванадесет естествени закона, но споменатите два закона са напълно достатъчни като причини за учредяване на политически ред.

 

Именно тяхното действие кара хората, договаряйки се помежду си, доброволно да прехвърлят върху една централна инстанция на властта естествената си свобода да преследват своите цели и да се борят за самосъхранение на всяка цена в замяна на поемането от нея задължение да го брани от онези, които го нападат, за да отнемат живота му. Тази инстанция на властта е държавата и тя се учредява с договора между хората. Хобс оприличава държавата на библейското чудовище Левиатан, защото по идея нейната мощ трябва да е по-голяма от мощта на всеки индивид и на всяко сдружение на хора. Ето дефинитивният отговор на Хобс на въпроса, защо се създава държава е: „чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от онова окаяно състояние на война, което е неизбежна последица от страстите на хората, когато няма видима власт, която да ги респектира и да ги заплашва, че ще ги накаже, ако не изпълняват спогодбите и не спазват естествените закони“.

 

Казусът „Антигона” или защо да се отнасяме сериозно към естественото право?

 

Добрин Станев

 

Идеите на Хобс за естественото право са  развити в глави XIV-V на най-известното му произведение – „Левиатан”. Според Хобс трябва да се прави разлика между естествен закон и естествено право (lex naturalis / jus naturale; natural law/ natural right). Това е важно разграничение, което характеризира развитието на модерната юриспруденция. Модерността ражда идеята за водещата роля на правото (right), докато древните наблягат на задълженията. Първото естествено право, което човек има и което разумът разкрива, е правото човек да оцелее, да защити живота си по всякакъв възможен начин в един опасен и потенциално враждебен свят. В естественото състояние на Хобс, т.е. хипотетичното състояние, в което би се намирал човек в отсъствие на държавата, човек би имал право на всичко, дори и върху живота на другите. Това бездържавно състояние е изпълнено с много рискове за сигурността и живота на човека (потенциална война на всеки срещу всеки). В такова състояние разумът продиктува следния естествен закон: всеки човек трябва да се стреми към мир, докъдето може да го постигне. Ако не може да постигне сигурност, има право да прибегне към войната. От първия закон на природата (търси мира) Хобс извежда втория закон, който е формулиран под формата на следната хипотеза: ако в името на мира другите хора са съгласни да ограничат своите безгранични права върху всичко, то и отделният индивид трябва да се съгласи. Трудността за изпълнението на тази хипотеза е кръговостта на аргументацията: ако другите се съгласят, и ти трябва да се съгласиш, но за да се съгласят те, ти трябва да си се съгласил. Именно тази трудност прави естественото състояние толкова рисковано и недружелюбно място за живеене, а също така и за превъзмогване.

 

Размишления върху 14 глава от „Левиатан“ на Томас Хобс

 

Томас Хобс е английски философ и политически мислител. Роден на 5 април 1578 г. в Малмесбъри в семейство на бедни родители. Баща му е селски свещеник, а майка му – обикновена селянка. Завършва философия в Оксфорд, преподава в аристократично английско семейство, а също така известно време е учител по математика на Карл II. Проявява интерес към философия и история, запознава се и с някои философи. Участва в осъществяване на научно-философски проекти, познава се с Галилей. Подържа връзки и с Кромуел. В по-късен период от живота си работи и върху превода на Илиада. През 1640 г. написва първото си философско съчинение, издадено по-късно през 1650 г. През 1651 г. издава най-голямото и най-важното си съчинение Левиатан.

В това си фундаментално произведение „Левиатан“ Томас Хобс казва, че хората си съперничат за добиване на почести и привилегии, което не може да се каже за пчелите и мравките. По тази причина между тях се появява завист и омраза, а на края и война, което не се забелязва в живота на пчелите и мравките. Така Хобс достига до формулировката си за естественото състояние, в което се намират, че е състоянието  на война на всички против всички, когато всеки се води по своя собствен ум, за да запази живота си. В естествено състояние всеки човек може да бъде прокурор, съдия и изпълнител на присъди.  Заради това е необходимо нещо повече – обща власт, която да всява респект у хората и да насочва действията им към общото благо. Това обединение, което по обща конвенция се нарича държава, трябва да накара хората да достигнат до първия и до втория естествен закон – т.е. да се  иска мир и да се пази този мир, както и всички да се откажат от правото си върху всичко. Поданиците на държавата трябва да делегират своите права на едно лице-суверен или събрание от хора, който да застане начело – „изкуствен човек-държава“, наречен от Хобс „Левиатан“. Това е библейско чудовище, което е представено като най-мощното животно на света. По този начин философът иска да почертае силата на тази държава, която трябва да защити живота и интересите на хората и също да им помогне да увеличат богатствата си. Според Хобс хората могат да се обединят единствено с договор помежду си.

В конкретната ХІV глава се акцентира именно върху първия и втория естествен закон, както и върху договорите.

От т. нар. „естественото състояние“, произтича „естествено право“ казва Хобс, което „дава свободата на всеки да използва своите сили, както иска, за да се запази, т. е. за да запази живота си, и следователно свободата да прави всичко, което според неговото мнение и разбиране е най-подходящото средство за това.“  Но това състояние е: „състояние на война на всички против всички, следва, че при това положение човек има право да върши всичко, дори и да убива. Затова, докато е в сила това естествено право на всеки върху всичко, никой, колкото и силен и умен да бъде той, не може да бъде сигурен, че ще живее толкова, колкото обикновено се определя от природата.“

Така авторът стига до „естественият закон“, който е „предписание или изработено от разума общо правило, което забранява на човека да върши това, което е пагубно за живота му, или го лишава от средствата да го запази и да пренебрегва това, чрез което смята, че може най-добре да го запази.“

Хобс прави разлика между jus (право) и lex (закон), тъй като „правото е свобода да се прави или да не се прави нещо, докато законът определя и задължава човека по отношение на едното или другото. Така че законът и правото се различават помежду си толкова, колкото и задължението и свободата, които са несъвместими по отношение на едно и също нещо.“

 

Така по естествен път стигаме до предписанието на философа, а именно до т. нар. от него общо правило на разума, от което произтичат първия и втория основни естествени закони: „всеки трябва да се стреми към мир, доколкото се надява, че ще може да го осигури, и че ако не може да го осигури, му е позволено да си служи с всички средства, които дават предимство през време на война.“

Хобс продължава: „Първата част на това правило съдържа първия и основен естествен закон, който е, че трябва да искаме мир и да го пазим. Втората част е същността на естественото право, което е, че трябва да се защищаваме с всички възможни средства.“ Тук виждаме използването на „естественото право“, за което се спомена по-рано, но вече в защита на обществения интерес, а не в егоистичен план, засягащ само индивида и неговото битие и щастие. 

От основния естествен закон, отнасящ се за стремежа на хората към мир, произлиза и вторият основен естествен закон, според който: „щом другите са съгласни, човек трябва да е готов да се откаже от правото си върху всичко, ако смята, че това е необходимо, за да има мир и за да може той сам да се защищава и да се задоволи с толкова свобода по отношение на другите, колкото би позволил и на другите по отношение на себе си.“

Хобс споменава Евангелието, където цитира думите на Христос от Матей 7:12: „И тъй, във всяко нещо, както искате да правят человеците на вас, така и вие правете на тях, защото това е законът и пророците.“ Това е т. нар. „Златното правило на нравствеността“, което гласи: „Не прави на другите хора това, което не искаш да правят на теб“. Тоест не прави зло, за да не получиш зло в ответ. Златното правило е известно още от древността във всички религиозни и философски учения, като лежи в основата на всички световни религии и винаги се явява основополагащ етичен принцип.

„Дотогава, докато всеки държи на правото си да прави, каквото иска, всички хора ще бъдат в състояние на война. Но ако другите не искат да се откажат от правото си, както той се отказва от своето, тогава няма никакво основание за никого да се лиши от правото си, защото това ще значи по-скоро да стане плячка на другите (което никой не е длъжен да прави), отколкото да проявява готовност за мир.“ – обосновава мислите си Хобс.

В условията на война на всички против всички няма нито морал, нито право. Затова при тях не могат да бъдат разграничени доброто от злото и справедливото от несправедливото. Тъй като няма обвързващи със задължения към другите нормативни системи, в „естественото състояние“ действат непосредствено „естествените закони“. Това са първият и вторият основни естествени закони, за които стана дума по-нагоре.

Освен тези два Томас Хобс изброява още дванадесет естествени закона, но споменатите два закона са напълно достатъчни като причини за учредяване на политически ред. Именно тяхното действие кара хората, договаряйки се помежду си, доброволно да прехвърлят върху една централна инстанция на властта естествената си свобода да преследват своите цели и да се борят за самосъхранение на всяка цена в замяна на поемането от нея задължение да го брани от онези, които го нападат, за да отнемат живота му.

Именно тази инстанция на властта, наречена държава, Хобс оприличава на Левиатан, защото нейната мощ трябва да е по-голяма от мощта на всеки индивид и на всяко сдружение на хора: „Чрез създаването на държавата хората целят да се избавят от онова окаяно състояние на война, което е неизбежна последица от страстите на хората, когато няма видима власт, която да ги респектира и да ги заплашва, че ще ги накаже, ако не изпълняват спогодбите и не спазват естествените закони“.