На селските дечурлига им беше забранено да влизат в имението. Зад каменната ограда тъмно се зеленееше старинният парк и както в гората, там пееха птички. Чисто пометена брезова алея и тихо бляскащо иззад дърветата езеро – това беше всичко, което можеше да се види, ако се погледнеше през широката, с кръгли кулички порта. А някъде там, навътре в парка, в голяма къща живееше богатият и знатен граф.

И колко се учудиха децата, когато чуха, че графът ги кани в имението си! По всички околни села се понесе мълва. Защо ли ги вика графът ? Казвал, че иска да ги учи да четат и пишат.

По онова време в градовете имаше малко училища, а в селата – още по-малко. Тук-там се срещаше по някой грамотен в село. Най-често това беше някой псалт. И цялото село търсеше неговите услуги. Писмо ли трябва да ти се напише – занеси му петак или десетак и той ще го напише. Нито книги, нито вестници. Единствената радост, единствената почивка от безпросветния труд беше да се отиде в празник на църква.

И ето сега се разчу, че графът лично искал да уреди училище за селските деца и той самият да ги учи.

Дечурлигата се вълнуваха, стесняваха се. Но в определения ден се попремениха, обуха нови цървулки от лико, ако имаха, пригладиха кой с масло, кой с пивоквас нестриганите си глави и дружно се отправиха към графското имение. Това беше през есента, преди сто години. Шумяха над главите им пожълтели и почервенели есенни дървета. Неподвижно блестеше в езерото тьмната есенна вода.

Дечурлигата мълчешката се приближиха до бялата графска къща и се спряха. Двуетажната къща им се видя огромни – та нали те бяха израснали в ниски къщурки със сламени покриви. Дечурлигата стояха и чакаха графа.

Графът излезе на външния вход – плещест, силен, с черна брада. Децата се поизплашиха, когато той ги изгледа с острия си поглед изпод гъстите вежди. Но графът се усмихна, заговори – и изведнъж цялата плахост изчезна, изведнъж стана просто и хубаво. Още от първата среща започна дружбата. А после възникна и любовта към учителя, която остана в сърцата на много от децата за цял живот.

Учителят беше граф и трябваше да го наричат „ваше сиятелство“. Но графът не искаше.

„Не ме наричайте „ваше сиятелство“ – рече им той, – моето име е Лев Николаевич, така ми казвайте.“

Яснополянското училище не приличаше на другите училища. Тук не биеше звънец за влизане в час и за междучасие. Вместо чинове имаше дълги маси и скамейки. Децата седяха по две, по три, па дори и по пет. С тях се занимаваха Лев Николаевич Толстой и учителят Пьотър Василиевич Морозов.

Ето какво разказва за тези уроци Пъотър Василиевич:

„Една двойка деца чете, друга пише букви или думи, трета пише цифри, четвърта рисува. С една дума, всеки прави онова, което му иде отръки. Чуват се само провиквания: „Лев Николаевич, ела при нас, виж: добре ли четем?,,

Графът отиваше.

Ставаш сутрин към шест или седем часа, но не и по-късно, а децата вече дошли. Някои се замерят със снежни топки или се занимават в училището.

Понякога се случваше да идем в училището, без да сме пили чай, и се занимавахме цял ден. Ще попитате: ами кога обядваха децата? Те свободно разполагаха със своето време – заниманията им не бяха ограничавани от никакви часове. Едни си отиват, други идват – така от ранно утро до късна вечер.

Само когато графът нямаше време да се занимава с тях и вечерта, тогава, дето се казва, изпъждаха децата от училището. И то не ние с графа, а пазачът. На нас съвестта не ни позволяваше да ги пъдим, освен ако всички за спят под масата. Тогава събуждахме заспалите и двамата с графа отивахме да ги изпратим до селото.“

Децата идваха доброволно в училището, никой не ги принуждаваше. Всяко се заемаше с оная работа, която му беше по сърце, която го интересуваше – да смята, да пише или да рисува.

„Особени немирства в училището никога не се забелязваха – разказва Пьотър Василиевич. – Появеше ли се някой безочлив немирник и почнеше ли да устройва улични игри, самите деца веднага го отпращаха безцеремонно от училището.“

А и Лев Николаевич не помнеше да е ставало нужда да наказва някого за немирство или за невнимание по време на уроците. Но като виждаше, че децата се стараят да се учат, той обичаше да ги похвали: „Да, да, хубаво си го направил, хубаво си го написал.“

Една от обичните му ученички беше малката Оля Ершова. Ако Оля успееше да реши дадена задачка, Лев Николаевич я вземаше и я туряше да седне на шкафа. И казваше на другите ученици: „Учете се и вие като нея!“ И, разбира се, на всички деца се искаше да поседят на шкафа.

Цялото свободно от уроци време Лев Николаевич прекарваше с децата. Заедно ходеха в гората и на реката. А настъпеше ли зимата, паднеше ли дълбок сняг и езерата замръзнеха – край нямаха разните весели игри и забави. Спускаха се с голяма шейна заедно със своя учител, замеряха се със снежни топки, търкаляха графа в снега и се струпваха всички „на камара“… Почистваха снега от голямото езеро, правеха пързалка и летяха на кънки, гонейки се един друг. Но не беше лесно да се настигне Лев Николаевич, защото той караше много добре кънки.

Лев Николаевич искаше децата да растат силни и сръчни. Учеше ги да играят крокет, да се упражняват на лоста. И понеже не на всеки се удаваше това, целият клас, а и самият учител умираха от смях, когато някой смелчак, хванал се за лоста, висеше на него и нито можеше да скочи, нито можеше да се издигне. Но Лев Николаевич умееше да насърчи несполучилите, умееше да похвали онези, които са направили нещо хубаво. Затова при него никога нямаше обидени.

На Нова година в графския дом уредиха за децата елха. Такъв празник бедните, вечно полугладни селски деца никога не бяха виждали. Десетинагодишни, те вече тръгваха след ралото в нивата, оряха и брануваха. Тяхното детство свършваше много рано. И кой ли се е замислял някога да уреди елха за тях! Това забавление беше само за господарските деца. А ето сега пред тях се отвориха вратите на графския дом. Тук всичко беше учудващо – и хлъзгавите, блестящи подове, и високите тавани, и широките прозорци… Всичко им изглеждаше извънредно богато, такъв богат дом и насън не можеше да се види!

А стаите в къщата бяха само чисти и светли, с белосани стени. И никакво богатство нямаше в тях – ни коприна, ни кадифе, ни скъпи килими. Този дом беше богат с книги – хиляди томове на разни езици изпълваха дървените полици и етажерки. Този дом беше богат с музика – там в трапезарията имаше два хубави и скъпи рояла. Само че как можеха дечурлигата с цървули от лико и с домашно тъкани ризи да преценят това!

А какво чудо невиждано им се стори огромната елха, блестяща от светлини и накичена с разни играчки!

На Сирни заговезни Лев Николаевич пак даде угощение. Той се разпореди да поканят децата от всички села да хапнат блини. А ако някои и от възрастните искат, нека и те да дойдат.

Толкова гости се събраха на блини, че нямаше къде да ги приемат наведнъж. Дойдоха от близки и далечни села, старците и стариците пристигнаха с каруци. Блините при готвяха на две печки и едва смогваха. По масите наслагаха масло, сметана и извара. Най-напред се нахраниха старите. А след това насядаха децата. Лев Николаевич обхождаше масите, подканваше „да ядат, без да се стесняват, да мажат блините по-дебело, изварата и сметаната да не жалят

А и той самият ядеше с тях блини и ги хвалеше:

Ех, че блини! Ех, че питулчици!

Дружбата с децата внасяше много радост в живота на Лев Николаевич. А за децата тази дружба с великия писател беше огромно щастие. Яснополянските ученици ден не можеха да прекарат без своя учител. Ето какво пише по-късно за чувствата си към него един от учениците му – Василий Морозов:

„Моята любов към Лев Николаевич като че се бе просмукала в кръвта и в костите ми. Струва ми се, че не минава нито минута, без да мисля за него. Тази любов в мене е по-силна от всичко. Ако ми я отнемат, не зная с какво бих останал да живея.“

Запазила се е рисунка, направена от някое от децата. На рисунката е изобразена борба. Децата се борят, а учителят стои там и ги насърчава.

В десния ъгъл са написани думи на трогателна любов и признателност: „Лев Николаевич, мил човек си ти за нас!“ Лев Николаевич се грижеше не само да научи децата да четат и пишат. Той се стараеше да ги научи да обичат труда, да се отнасят към труда с уважение. Щом настъпи пролетта, той отдели на децата по парче земя от своите ниви. Учеше ги как трябва да измерват нивите, как да обработват правилно земята, как да я торят, как да я засяват. Тогава по селата нямаше агрономи и селяните оряха и сееха по старому, често изтощаваха почвата, получаваха ниски добиви, търпяха неплодородие. Лев Николаевич учеше децата правилно да се грижат за добитъка и за птиците, да отглеждат ябълки и зеленчуци и им говореше за устройството на различните селскостопански машини..,

Лев Николаевич през целия си живот обичаше децата.

Душата му болееше за тях. Той виждаше по селата децата на селяните. Виждаше и знаеше колко тежко и безрадостно живеят по градовете децата на работниците.

Какви са тези свирки, които се чуват на разсъмване откъм чорапната фабрика? Защо се повтарят те там от ранни зори чак до тъмно?

Лев Николаевич отишъл в чорапната фабрика. И ето какво е записал с болка на сърцето в своя дневник:

„Ходих в чорапната фабрика. Свирките означават, че в 5 часа сутринта момчето застава зад стана и стои до 8. В 8 пие чай и стои до 12, а в 1 застава и стои до 4, в 4 1/2 застава и стои до 8. И така всеки ден. Ето какво означават свирките, които ние слушаме в леглото.“

Кога ще живее това момче, което започва работа по свирка в пет часа сутринта и свършва, също по свирка, в осем часа вечерта? Кога ще учи, ще чете книги, ще играе?

Ходил Лев Николаевич и в Малцевския стъкларски завод в Орловска губерния. За това той също пише в дневника си: „Десетгодишни момиченца постъпват на работа в 12 през нощта и стоят до 12 през деня а след това в 4 отиват на училище, където ги учат по команда: „оса, оси, въси“…“

Лев Николаевич не можеше спокойно да гледа този безпросветен живот на бедняшките деца. Но как да им помогне, как да промени живота им, как да го направи по- светъл и по-разумен?

Трябва да се ограмотяват, трябва да се учат да четат книги,трябва да се разбудят душите им, за да се устремят те към светлината.

Тази любов към книгите се стараеше да пробуди Лев Николаевич и в своите яснополянски ученици. Те по всяко време можеха да дойдат при него за книги и да си изберат каквото им се хареса. И Лев Николаевич всякога им казваше:

— Като ги прочетете, пак елате!

Но книги за деца, прости, разбираеми и увлекателни, тогава имаше много малко. И ето великият писател, известен на целия свят, сяда и пише разкази за деца – прости, разбираеми, увлекателни и поучителни. Такива разкази, каквито според неговото убеждение са нужни на децата.

Лев Николаевич Толстой по това време вече пишел своите големи романи; работата над тях изисквала огромно напрежение на силите, отнемала му много време.

Ала той намирал сили и време и за детските учебни книги. Написал „Нов буквар“ и четири „Руски книги за четене“. За буквара и книгите за четене той написал много и интересни разкази, басни и приказки.

Много години децата по цяла Русия се учели да четат по неговите книги. И досега негови приказки и разкази се печатат в съветските буквари и христоматии. Вие също ги четете.

Към края на живота си Лев Николаевич още един път по срещнал в своето имение скъпи на сърцето си гости – дечица-ученици. Това били децата на тулските работници. Те се учели да четат по неговите книги. И през един юнски, много горещ ден дошли от Тула да посетят писателя.

Старият парк закънтял от детските гласове – при Толстой дошли деветстотин души! Те вървели на отреди със своите учители и за да не се объркват, всеки отред имал ленти с различен цвят – червени, сини, виолетови…

Толстой излязъл на външния вход – стар, побелял, препасан с ремъче, с тояжка в ръка. И отново се разхождал с децата из парка, разпитвал ги за всичко, разговарял с тях, водил ги на реката… Привечер дечурлигата били вече негови приятели. На тръгване те се сбогували топло с него. И може би дълго време му са се счували техните гласове:

„Сбогом, дядо! Мили наш дядо“

В тази книга са събрани разказите, които Лев Николаевич е написал за вас, млади читатели. Убедени сме, че като ги прочетете, вие също ще обикнете великия писател, както онези деца, които някога са го познавали и го обичали до края на живота си.

Л. Воронкова

РАЗКАЗИ

ПТИЧКАТА

Серьожа имаше имен ден и му подариха много и най-различни подаръци: и пумпалчета, и кончета, и картинки. Но най-скъп беше подаръкът от вуйчо му – мрежа за ловене на птички. Мрежата е направена така, че към рамката й е прикрепена дъсчица, която я държи отворена. Посипват се зрънца върху дъсчицата и се поставя на двора. Долети някоя птичка, кацне на дъсчицата, дъсчицата се превърти и мрежата сама се захлупва. Зарадва се Серьожа, отърча при майка си да й покаже мрежата. Майка му рече:

— Не е добра тази играчка. За какво ти са птичките? Защо ще ги мъчиш?

— Ще ги сложа в клетка. Те ще пеят, а аз ще ги храня.

Намери Серьожа зрънца, посипа ги по дъсчицата и изнесе мрежата в градината. И все стоеше, чакаше да долетят птички. Но птиците се плашеха от него и не кацаха на мрежата. Серьожа остави мрежата и отиде да обядва. След обеда погледна – мрежата се захлупила и под нея се блъска птичка. Серьожа се зарадва, хвана птичката и я отнесе у дома.

— Мамо! Гледай, хванах птичка, сигурно е славей! И как му тупка сърчицето!

Майка му каза:

— Това е щиглец. Виж какво, не го мъчи, а по-добре го пусни.

— Не, аз ще го храня и ще го поя.

Затвори Серьожа щиглеца в клетка и два

дни му дава зрънца, сипва му вода и чисти клетката. На третия ден забрави щиглеца и не му смени водата. Тогава майка му каза:

—Ето, виждаш ли, че забрави птичката си, по-добре я пусни.

— Не, няма да я забравя, ей-сега ще й сипя вода и ще почистя клетката.

Серьожа пъхна ръка в клетката и започна да я чисти, а щиглецът се изплаши и се заблъска в нея. Серьожа почисти клетката и отиде за вода. Майка му видя, че е забравил да я затвори и му извика:

— Серьожа, затвори клетката, защото птичката ти ще изхвръкне и ще се убие!

Докато тя каже това, щиглецът намери вратичката, зарадва се, разпери крилца и поле-тя през стаята към прозореца. Но не видя стъклото, удари се в него и падна на перваза.

Дотича Серьожа, взе птичката и я отнесе в клетката. Щиглецът беше още жив, но лежеше по гърди с разперени крилца и дишаше тежко. Серьожа гледа, гледа и заплака.

— Мамо, какво да правя сега?

— Сега нищо не можеш да направиш.

През целия ден Серьожа не се отдели от клетката и все гледаше щиглеца, а щиглецът лежеше все така на гърдичките си и тежко и бързо дишаше. Когато Серьожа отиде да спи, щиглецът беше още жив. Дълго време Серьожа не можа да заспи; щом затвореше очи, той си представяше как щиглецът лежи и диша. Сутринта, когато се приближи до клетката, Серьожа видя, че щиглецът вече лежи по гръб, с подвити крачка и вдървен. Оттогава Серьожа престана да лови птички.

КРАВАТА

Истинска случка

Живеела вдовицата Мария с майка си и с шестте си деца. Живеели те бедно. Все пак с последните си пари купили една сивокафява крава, за да има мляко за децата. По-големите деца водели Сивушка на паша по полето, а в къщи й давали помия. Веднъж майка им излязла някъде, а най-голямото момче Миша се покатерило да вземе хляб от полицата, съборило една чаша и тя се счупила. Миша се изплашил, че майка му ще се кара, събрал по- големите парчета от чашата, изнесъл ги навън и ги заровил в торището, а всички мънички стъкълца хвърлил в копанята. Когато майка му подирила чашата и започнала да разпитва, Миша не казал нищо; така си и останала тая работа.

На другия ден след обеда майката отишла да даде на Сивушка помия от копанята и вижда, че Сивушка е омърлушена и не яде храната. Започнали да я лекуват. Повикали баба-знахарка. Бабата казала: „Кравата ще умре, трябва да се заколи за месо.“ Повикали един селянин и се заели да колят кравата. Чули децата, че на двора Сивушка заревала. Събрали се всички на печката и заплакали. Когато заклали Сивушка, одрали кожата й и нарязали трупа па части, в гърлото й намерили стъкло.

Така разбрали, че кравата е умряла, защото в помията е попаднало стъкло. Като научил това, Миша заплакал горчиво и признал на майка си за чашата. Майката нищо не му казала и също заплакала. Тя рекла:

— Заклахме нашата Сивушка, сега няма с какво да си купим друга. Как ще живеят малките деца без мляко?

Още по-силно заплакал Миша и не слизал от печката, когато ядели пача от главата на кравата. Той всяка нощ сънувал как чичо Василий носи за рогата мъртвата сивокафява глава на Сивушка с отворени очи и окървавена шия. Оттогава нямало мляко за децата. Само в празник виждали мляко, когато Мария изпросвала по някое гърненце от съседите. Но случило се така, че на господарката на това село потрябвала бавачка за децата й. Бабата казала на щерка си:

— Пусни ме да стана бавачка; на тебе бог ще ти помогне сама да се оправяш с децата. А пък аз, ако е рекъл бог, за една година ще из-карам пари за крава.

Така и направили. Бабата отишла у господарката. А на Мария й станало още по- тежко с децата. Цяла година живели децата

без мляко: ядели само ошав и попара и станали мършави и бледи. Минала годината, дошла си бабата в къщи и донесла двадесет рубли.

— Е, дъще – казала тя, – сега ще си купим крава!

Зарадвала се Мария, зарадвали се и децата. Мария и бабата се приготвили да отидат на пазара да купят крава. Повикали една съседка да стои при децата, а съседа чичо Захар поканили да иде с тях, за да изберат кравата. Помолили се на бога и тръгнали за града.

Децата обядвали и излезли на улицата да гледат дали не водят кравата. Започнали да гадаят каква ще бъде тя – сивокафява или чернокафява. Взели и да си говорят как ще я хранят. Чакали те, чакали цял ден. Повече от километър изминали, за да посрещнат кравата, но почнало вече да мръква и се върнали назад. Изведнъж гледат – по улицата минава талига, в нея баба им, до задното колело върви шарена крава, вързана за рогата, а отзад крачи майка им и с пръчка я подкарва. Дотърчали децата и почнали да разглеждат кравата. Събрали хляб, трева, взели да я хранят. Майка им влязла в къщи, преоблякла се и излязла на двора с пешкир и ведро. Тя седнала зад кравата, поизмила и избърсала вимето й. Господи благослови! Започнала да дои кравата, а децата насядали наоколо и гледали как млякото бликнало от вимето, опръскало края на ведрото и зацвъркало под пръстите на майка им. Издоила майката половин ведро, отнесла го в избата и отляла в една пръстена паница за вечеря на децата.

ФИЛИПОК

Имало едно момче, казвали го Филип. Тръгнали веднъж всички деца за училище. Филип си взел шапката и също искал да иде. Но майка му казала:

— Накъде си се наканил, Филипок?

— На училище.

— Ти си още малък, не отивай. – И майка му го оставила в къщи.

Децата отишли на училище. Бащата още сутринта тръгнал за гората, а майката отишла да работи като надничарка. В къщи останали Филипок и баба му, полегнала на печката.

Омръзнало на Филипок да стои самичък. Баба му заспала и той започнал да си търси шапката. Своята не можал да намери, та взел старата шапка на баща си и тръгнал за училището.

Училището било зад селото до църквата. Когато Филипок вървял из тяхната махала, кучетата не го закачали – познавали го. Но когато излязъл към чуждите дворове, изскочило кученцето Жучка и залаяло, а след Жучка – голямото куче Вълчок. Филипок хукнал да бяга, а кучетата подире му. Филипок започнал да вика, спънал се и паднал. Излязъл един селянин, отпъдил кучетата и казал:

— Къде си хукнал сам, палавнико неден?

Филипок не казал нищо, повдигнал полите на дрехата си и се спуснал да бяга с всички сили. Дотичал до училището. Пред входа нямало никого, но отвътре се чувало как бръмчат детските гласове. Филипок го дострашало: „Ами ако учителят ме изпъди?“ И се замислил какво да прави. Да рече да се върне – кучето ще го захапе, а да влезе в училището – страх го е от учителя. Покрай училището минала жена с ведро и му рекла:

— Всички се учат, а ти защо стоиш тук?

И Филипок влязъл в училището.

В пруста си свалил шапката и отворил вратата. Училището било пълно с деца. Всеки вика, каквото си знае, а учителят с червено шалче ходи между тях.

— Ти какво? – извикал той на Филипок.

Филипок стиска шапката си и нищо не казва.

— Ама ти кой си?

Филипок мълчи.

— Да не си ням?

Филипок толкова се бил изплашил, че не можел да говори.

— Е, щом не щеш да говориш, тогава си иди в къщи.

А Филипок много искал да каже нещо, но от страх гърлото му било пресъхнало. Той погледнал учителя и заплакал. Тогава на учителя му дожаляло за него. Той го погалил по главата и попитал децата кое е това момченце.

— Това е Филипок, братът на Костюшка, той отдавна иска да ходи на училище, но майка му не го пуска и сега е дошъл в училището, без да го видят.

— Хайде, седни на скамейката до брат си, а аз ще помоля майка ти да те пуска да идваш на училище.

Учителят започнал да показва буквите на Филипок, но Филипок вече ги знаел и можел малко и да чете.

— Хайде, сричай името си.

Филипок започнал:

— Фъ-и – фи, лъ-и – ли, пъ-ок – пок.

Всички се засмели.

— Юнак – казал учителят. – Кой те научи да четеш?

Филипок се осмелил и отговорил:

— Костюшка! Аз съм схватлив, изведнъж разбрах всичко. Аз съм страшно сръчен!

Учителят се засмял и казал:

— Ти не бързай да се хвалиш, ами се изучи.

Оттогава Филипок започнал да ходи с децата на училище.

ЛЕЛЯ РАЗКАЗВА КАК СЕ НАУЧИЛА ДА ШИЕ

Когато бях на шест години, помолих мама да ми даде да шия. Тя каза: „Ти си още малка, само ще си избодеш пръстите“, но аз все настоявах.

Мама извади от сандъка един червен парцал и ми го даде; след това вдяна в иглата червен конец и ми показа как да я държа.

Почнах да шия, но не можех да правя еднакви бодове; единият бод излизаше голям, а другият попадаше в самия край на плата и го прокъсваше. След това си убодох пръста и не исках да заплача, но мама ме попита: „Какво ти стана?“ Аз не можах да се сдържа и заплаках. Тогава мама ми каза да ида да играя.

Когато си легнах да спя, все бодове ми се привиждаха; все си мислех как по-скоро да се науча да шия и ми се струваше толкова мъчно, че никога няма да се науча.

А сега съм вече голяма и не помня как съм се научила да шия; и когато уча моето момиченце да шие, чудя се, че не може да държи иглата.

ЛЪЖЕЦ

Едно момче пазело овце и изведнъж се развикало, уж видяло вълк:

— Помощ, вълк! Вълк!

Дотичали селяни и видели, че не е истина. Като направило то така два-три пъти, случило се, че наистина го нападнал вълк. Момчето започнало да вика:

— Насам, по-скоро насам, вълк!

Селяните помислили, че то пак лъже – и не се отзовали.

Вълкът видял, че няма от какво да се страхува и спокойно издушил цялото стадо.

ЕДНО МОМЧЕ РАЗКАЗВА КАК ГО ЗАСТИГНАЛА БУРЯ В ГОРАТА

Когато бях малък, пратиха ме в гората за гъби. Стигнах в гората, набрах гъби и исках вече да се връщам у дома. Изведнъж се стъмни, заваля дъжд и загърмя. Аз се изплаших и седнах под един голям дъб. Блесна светкавица, толкова ослепителна, че ме заболяха очите и аз замижах. Над главата ми нещо затрещя и загърмя; след това нещо ме удари по главата. Аз паднах и лежах, докато спря дъждът. Когато се опомних, из цялата гора капеше от дърветата, пееха птички и грееше слънчице. Големият дъб се беше прекършил и от дънера му излизаше дим. Около мене имаше трески от дъба. Всичките ми дрехи бяха мокри и залепнали по тялото ми; на главата си имах подутина и малко ме болеше. Намерих си шапката, взех гъбите и затичах към дома. Там нямаше никого; взех си хляб от масата и се качих на печката. Когато се събудих, видях от печката, че са опекли моите гъби, сложили са ги на масата и вече се канят да ядат. „Защо ядете без мене?“ – викнах аз. Те ми казват: „А ти защо спиш? Идвай по-скоро и яж.“

ПОЖАРНИКАРСКИТЕ КУЧЕТА

Често се случва при пожар в градовете да останат в къщите деца и да не могат да ги извадят, защото от страх те се скриват и мълчат, а поради дима не могат да ги намерят. За тази цел в Лондон има обучени кучета. Тези кучета живеят с пожарникарите и когато се запали някоя къща, пожарникарите ги пращат да изваждат децата. Едно такова куче в Лондон спасило дванадесет деца; наричали го Боб.

Веднъж се запалила някаква къща. И когато пожарникарите пристигнали, при тях изтичала една жена. Тя плачела и казвала, че в къщата останало двегодишното й момиченце. Пожарникарите изпратили Боб. Боб отърчал по стълбата и се скрил сред дима. След пет минути изскочил от къщата с момиченцето – държал го със зъби за ризката. Майката се спуснала към дъщеря си, разплакана от радост, че е жива. Пожарникарите галели кучето и го разглеждали дали не е обгорено; но Боб се дърпал – искал да влезе пак в къщата. Пожарникарите помислили, че там има още някой и го пуснали. Кучето отърчало в къщата и скоро дотичало с нещо в устата. Когато се вгледали в онова, което то носело, всички се разсмели: то носело една голяма кукла.

ПОЖАР

Мъжете и жените бяха отишли да жънат. В селото останаха само старците и малките деца. В една къща беше останала бабата с трите си внучета. Бабата напали печката и легна да си почине. Мухите кацаха по нея и я хапеха. Тя си покри главата с пешкир и заспа.

Една от внучките й, тригодишната Маша, отвори печката, нагреба жар в счупена паница и отиде в пруста. А в пруста имаше снопи. Жените ги бяха приготвили, за да у сучат въжета за снопи. Маша донесе жарта, сложи я под снопите и започна да духа. Когато сламата се разпали, тя се зарадва, влезе в стаята и доведе за ръка братчето си Кирюшка (то беше на година и половина, току-що проходило) и му каза:

— Виж, Килюска, каква печка лазпалих.

Снопите вече горяха и пращяха. Когато прустът се изпълни с дим,Маша се изплаши и избяга назад в стаята. Кирюшка падна на пра-га, удари си носа и заплака. Маша го довлече в стаята и двамата се скриха под пейката. Баба им не чуваше нищо и си спеше.

Голямото момче, осемгодишният Ваня, Пеше на улицата. Като видя, че от пруста излиза дим, той изтича към вратата, вмъкна се през дима в стаята и започна да буди баба си; но бабата, сънена и залисана, забрави децата, изскочи и хукна по къщите да вика хората. През това време Маша седеше под пейката и мълчеше; само малкото момченце плачеше, за-щото лошо си беше ударило носа. Ваня чу неговия плач, погледна под пейката и извика на Маша:

— Бягай, ще изгориш!

Маша изтича в пруста, но от дима и огъня не можеше да мине. Тя се върна назад. Тогава Ваня отвори прозореца и й каза да се провре.

Когато тя се провря, Ваня сграбчи братчето си и го помъкна. Но момченцето беше тежко и се противеше на брат си. То плачеше и буташе Ваня. Ваня два пъти падна, докато го домъкне до прозореца: вратата на стаята вече гореше. Ваня провря главата на детето през прозореца и искаше да го изтика навън; но момченцето беше се изплашило много. То се хвана с ръчички и не се пускаше. Тогава Ваня извика на Маша:

— Дърпай го за главата! – и сам буташе отзад.

Така те го измъкнаха през прозореца и сами изскочиха навън.

ЕДНО МОМЧЕ РАЗКАЗВА КАК НАМЕРИЛО НА ДЯДО СИ ПЧЕЛНИ МАЙКИ

Дядо ми живееше лятно време на пчелина. Когато ходех при него, той ми даваше мед.

Веднъж отидох на пчелина и тръгнах между кошерите. Аз не се плашех от пчелите, защото дядо ме беше научил да вървя тихо. И пчелите бяха свикнали с мен и не ме жилеха. В един кошер нещо бръмчеше. Отидох при дядо в къщичката и му казах това.

Той дойде с мен, ослуша се и рече:

— От този кошер вече излетя един рой, първакът, със старата майка; а сега са се из- люпили млади майки. Те бръмчат така. Утре те ще излетят с друг рой.

Попитах дядо:

— Какви са тези майки?

Той каза:

— Ела утре; ако е рекъл бог, ще се изроят – ще ти покажа и ще ти дам мед.

Когато на другия ден отидох при дядо, в пруста висяха две затворени роеловки с пчели. Дядо ми каза да си сложа мрежа и я върза с

кърпа за шията ми. След това взе една затворена роеловка и я понесе към пчелина. Пчелите в нея бръмчаха. Аз се плашех от тях и скрих ръцете си в панталоните; но ми се искаше да видя майката и тръгнах след дядо.

Като стигнахме, дядо се приближи до един празен кошер, нагласи едно коритце, отвори роеловката и изтърси пчелите от нея в коритото. Пчелите запълзяха по него към кошера и все бръмчаха, а дядо ги побутваше с метличка.

— Ха, ето и майката! – Дядо ми показа с метличката и аз видях една дълга пчела с къси крилца. Тя пропълзя с другите и се скри.

След това дядо ми свали мрежата и тръгна към къщичката. Там ми даде голямо парче мед, аз го изядох и си омазах бузите и ръцете.

Когато се върнах у дома, мама ми каза:

— Ах, палавнико, дядо ти пак ти е давал да ядеш мед!

А аз казах:

— Той ми даде мед, защото вчера му намерих кошер с млади майки, а днес прехвърляхме с него роя.

СЛОНЪТ

Един индиец имал слон. Хранел го лошо и го карал да работи много. Веднъж слонът се разсърдил и смачкал с крак своя господар. Индиецът умрял.

Тогава жената на индиеца заплакала, донесла децата си при слона и ги хвърлила в краката му. Тя казала:

— Слоне! Ти уби баща им, убий и тях. Слонът погледнал децата, взел с хобота си най-голямото момче, бавничко го вдигнал и го сложил на врата си. И оттогава слонът започнал да се подчинява на това момче и да работи за него.

ЕДИН СЕЛЯНИН РАЗКАЗВА ЗАЩО ОБИЧА ПО-ГОЛЕМИЯ СИ БРАТ

Аз и така обичам брат си, но най-вече го обичам, защото отиде войник вместо мене. Ето как беше работата: теглихме жребий. Жребият се падна на мене, аз трябваше да ида войник, а аз тогава само преди седмица се бях оженил. Не ми се искаше да оставя младата си булка.

Майка ми почна да плаче с глас и за- нарежда:

— Как ще иде Петрушка, той е млад.

Нямаше какво да се прави, почнаха да ме стягат за път. Жена ми ми уши риза, намери ми пари и на другия ден трябваше да се представя на преглед в града. Мама се съсипва – плаче, а аз, като си помисля, че трябва да вървя, сърцето ми се свива, сякаш отивам на смърт.

Вечерта седнахме всички да се храним. На никого не му се яде. По-големият ми брат, Николай, лежи на печката и все мълчи. Моята млада булка реве. Баща ми седи навъсен. Майка ми сложи кашата на масата, но никой не я докосна. Тя взе да вика Николай да слезе от печката да вечеря. Той слезе, прекръсти се, седна на масата, па рече:

— Не се съсипвай, майчице. Аз ще ида вместо Петрушка войник, аз съм по-голям от него. Дано не пропадна. Ще изкарам службата и ще се върна. А ти, Пьотър, докато мене ме няма, грижи се за тате и мама, а и жена ми не огорчавай.

Аз се зарадвах, мама също престана да се вайка. Взеха да стягат за път Николай.

Сутринта, когато се събудих и поразмислих, стана ми мъчно, че брат ми отива вместо мене. Затова му казах:

— Не ходи, Николай, на мен се падна, аз ще отида.

А той мълчи и се готви. Готвя се и аз. Отидохме и двамата в града на преглед. Той се явява и аз се явявам. И двамата сме лични момчета, стоим и чакаме – одобряват ни. Брат ми ме поглежда, усмихва се и казва:

— Хайде, Пьотър, върви си у дома. И не тъжете за мене, аз по свое желание отивам.

Заплаках и си тръгнах за дома. И сега, като си спомня за брат ми, струва ми се, че живота си бих дал за него.

КОТЕНЦЕТО

Вася и Катя бяха брат и сестра. Те си имаха котка. Напролет котката се изгуби. Децата я търсиха навсякъде, но не можаха да я намерят. Веднъж те си играеха край хамбара и чуха над главите си тъничко мяукане. Вася се качи по стълбата под покрива на хамбара. А Катя стоеше долу и все питаше: „Намери ли я? Намери ли я?“ Но Вася не й отговаряше. Най-после Вася извика:

— Намерих я! Нашата котка…има си и котенца. Такива хубавички! Ела по-скоро тук!

Катя изтича до в къщи, взе мляко и го донесе на котката.

Котенцата бяха пет. Когато поотраснаха и почнаха да излизат от ъгъла, където се бяха окотили, децата си избраха едно котенце, сивичко, с бели лапички, и го отнесоха в къщи. Майка им раздаде другите котенца, а това остави на децата. Децата го хранеха, играеха си с него и го слагаха да спи при тях.

Веднъж децата отидоха да играят на пътя и взеха и котенцето.

Вятърът подвяваше сламките по пътя, а котенцето си играеше с тях и децата му се радваха. След това те намериха край пътя киселец, отидоха да берат и забравиха котенцето.

Изведнъж чуха, че някой вика високо: „Назад! Назад!“ – и видяха, че препуска ловец, а пред него две кучета – бяха видели котенцето и искаха да го хванат. А глупавото котенце вместо да бяга, прикляква на земята, изгърбва се и гледа кучетата. Катя се изплаши от кучетата, изпищя и избяга далеч от тях. А Вася с всички сили се спусна към котенцето и стигна до него едновременно с кучетата. Кучетата искаха да захапят котенцето, но Вася легна по корем върху него и го закри от тях.

Ловецът се приближи с коня и прогони кучетата, а Вася отнесе у дома си котенцето и вече не го вземаше със себе си на полето.

КОСТИЛКАТА

Една майка купила сливи и искала да ги даде на децата си, след като се наобядват. Сложила ги в чиния. Ваня никога не бил ял сливи и все ги душел. И много му харесвали. Много му се искало да си хапне. Той все обикалял около сливите. И когато в стаята нямало никого, той не издържал, грабнал една слива и я изял. Преди да седнат да обядват, майката преброила сливите и видяла, че една липсва. Тя казала на бащата.

На обеда бащата рекъл:

— Деца, някой не е ли изял една слива?

Всички отговорили:

— Не.

Ваня почервенял като рак и също казал:

— Не, не съм ял.

Тогава бащата казал:

— Че някой от вас е изял сливата – не е добре; но не това е най-лошото. Лошото е, че сливите имат костилки и ако някой не знае как да ги яде и погълне костилката, след един ден ще умре. Аз от това се страхувам.

Ваня побледнял и казал:

— Не, аз хвърлих костилката през прозореца.

Всички се засмели, а Ваня заплакал.

МОМИЧЕНЦЕТО И ГЪБИТЕ

Две момиченца си бяха набрали гъби и се прибираха у дома.

Те трябваше да пресекат железопътната линия.

Мислеха, че влакът е далеч, покачиха се на насипа и тръгнаха през релсите.

Изведнъж запухтя локомотив. По-голямото момиченце побягна назад, а по-малкото притича през релсите.

По-голямото момиченце извика на сестричето си:

— Не се връщай назад!

Но локомотивът беше толкова близко и толкова силно пухтеше, че по-малкото момиченце не дочу добре; то помисли, че му казват да изтича назад. Спусна се през релсите, спъна се, разсипа гъбите и започна да ги събира.

Локомотивът беше вече съвсем близко и машинистът свиреше отчаяно.

— Остави гъбите! – викаше по-голямото момиченце, а малкото помисли, че му казват да събере гъбите и запълзя между релсите.

Машинистът не можеше да спре локомотива. Той свиреше с все сила и налетя върху момиченцето.

Голямото момиченце викаше и плачеше. Всички пътници гледаха от прозорците на вагоните, а кондукторът отърча към края на влака, за да види какво е станало с момиченцето.

Когато влакът отмина, всички видяха, че момиченцето лежи между релсите с наведена глава и не шава.

А когато влакът вече се отдалечи, момиченцето вдигна глава, застана на колене, събра гъбите и изтича при сестра си.

КАК ВЪЛЦИТЕ УЧАТ МАЛКИТЕ СИ

Вървях по пътя и чух зад себе си вик. Викаше едно овчарче. То тичаше из полето и сочеше нещо.

Погледнах и видях, че по полето бягат два вълка: единият стар, другият млад. Младият носеше на гърба си удушено агънце и със зъбите си го държеше за единия крак. Старият вълк тичаше подире.

Като видях вълците, аз хукнах заедно с овчарчето след тях и двамата почнахме да викаме. На нашия вик дотичаха селяни с кучета.

Щом видя кучетата и хората, старият вълк настигна младия, грабна от него агнето, метна го на гърба си и двата вълка затичаха по-бързо и се скриха от очите ни.

Тогава момчето започна да разказва каква била работата: от дола изскочил големият вълк, сграбчил агънцето, удушил го и го понесъл.

Насреща му изтичало вълчето и се спуснало към агънцето. Старият вълк дал на младия да носи агънцето, а той без товар тичал наблизо.

Едва когато се яви опасността, старият прекъсна урока и сам взе агънцето.

ОРЛИЦАТА

Една орлица си свила гнездо край широкия път, далеч от морето, и си измътила орленца.

Веднъж край дървото работели хора, а орлицата долетяла до гнездото си с голяма риба в нокти. Хората видели рибата, наобиколили дървото, започнали да викат и да хвърлят камъни по орлицата.

Орлицата изпуснала рибата, а хората я взели и си отишли.

Орлицата кацнала на края на гнездото, а орлетата надигнали главички и почнали да пищят: искали храна.

Орлицата била уморена и не можела да отлети пак до морето; тя влязла в гнездото, покрила орлетата с крилата си, милвала ги, оправяла им перцата и сякаш ги молела да по-чакат малко. Но колкото повече ги милвала, толкова по-силно пищели те.

Тогава орлицата изхвръкнала от гнездото и кацнала на най-горния клон на дървото…

Орлетата записукали още по-жално.

Тогава изведнъж и орлицата изкрещяла силно, разперила криле и тежко полетяла към морето. Върнала се чак късно вечерта, летяла безшумно и ниско над земята и в ноктите й пак имало голяма риба.

Когато долетяла до дървото, тя се огледала дали няма пак наблизо хора, бързо прибрала крилата си и кацнала на края на гнездото.

Орлетата надигнали глави и разтворили човките си, а орлицата разкъсала рибата и ги нахранила.

КАКВО МИ РАЗКАЗА ЛЕЛЯ ЗА СВОЕТО ПИТОМНО ВРАБЧЕ ЖИВАК

У дома зад капака на прозореца едно врабче си сви гнездо и снесе пет яйчица. Аз и сестрите ми гледахме как врабчето носеше по сламчица и по перце зад капака и си виеше там гнезденцето. А после, когато снесе яйцата, ние се зарадвахме много. Врабчето не долиташе вече с перушинки и сламки, а легна да мъти яйцата. Друго врабче – казаха ни, че то е мъжко, а първото женско – носеше на женското червейчета и го хранеше.

След няколко дни ние чухме иззад капака писукане и погледнахме да видим какво е станало във врабчовото гнездо. В него имаше пет мънички голи птиченца, без крила и без пера. Човчиците им бяха жълти и меки, а главите – големи.

Те ни се видяха много некрасиви и ние вече не им се радвахме, а само понякога ги гледахме какво правят. Майката често отлиташе за храна и когато се върнеше, врабченцата с писък разтваряха своите жълти човчици и тя им даваше по парченце червей.

След една седмица малките врабчета по отраснаха, покриха се с пух и станаха по- красиви и тогава ние пак започнахме често да ги гледаме. Една сутрин отидохме при капака да погледаме нашите врабчета и видяхме, че голямото врабче лежи мъртво до капака. Разбрахме, че врабчето е кацнало да нощува на капака и е заспало там, а когато са затваряли капака, са го премазали.

Дигнахме голямото врабче и го хвърлихме на тревата. Малките пищяха, протягаха главички и разтваряха човчици, но нямаше кой да ги храни.

Голямата ми сестра каза:

— Сега те си нямат майка и няма кой да ги храни; хайде да ги отгледаме ние!

Зарадвахме се, взехме една кутия, натуряхме в нея памук, сложихме там гнездото с птиченцата и го отнесохме горе при нас. След това изровихме червеи, натопихме хляб в мляко и започнахме да храним врабченцата. Те ядяха добре, тръскаха главички, чистеха човчиците си о стените на кутията и всички бяха много весели.

Хранихме ги така цял ден и много им се радвахме. На другата сутрин, като погледнахме в кутията, видяхме, че най-малкото врабченце е умряло, а краката му са се уплели в памука. И шилихме го и махнахме всичкия памук, за да не се уплете в него и друго врабче, а и кутията поставихме трева и мъх. Но при вечер още две врабчета разпериха перцата си и зяпнаха, затвориха си очите и също умряха.

След два дни умря и четвъртото врабченце и остана само едно. Казаха ни, че сме ги прехранили.

Сестра ми плака за своите врабчета и се зае да храни последното самичка, а ние само гледахме. Последното – петото – врабченце беше весело, здраво и пъргаво; наричахме го Живак.

Тоя Живак живя толкова дълго, че вече за-почна да хвърчи и си знаеше името.

Когато сестра ми викнеше: „Живак, Живак!“ – той долиташе, кацваше на рамото, на главата или на ръката й и тя го хранеше.

След време той порасна и започна да се храни сам. Живееше у дома горе в нашата стая, понякога изхвръкваше през прозореца, но всякога долиташе да нощува на своето място, в кутията.

Една сутрин той не излетя от своята кутия: перата му бяха мокри и той ги бе разперил като другите врабчета, когато умираха. Сестра ми не се отделяше от Живак, грижеше се за него; но той не ядеше и не пиеше нищо.

Боледува три дни и на четвъртия умря. Когато го видяхме мъртъв, по гръб, със сгърчени крачета, ние, и трите сестри, така заплакахме, че мама дотича горе да види какво е станало. Още с влизането си тя видя на масата мъртвото врабче и разбра нашата скръб. Сестра ми няколко дни не яде, не игра и все плачеше.

Увихме Живак в най-хубавите ни парцалчета, положихме го в дъсчено сандъче и го заровихме в градината. След това над гробчето му направихме купчинка и поставихме камъче.

ЛЪВЪТ И КУЧЕНЦЕТО

В Лондон показвали диви животни и за гледането вземали пари или кучета и котки за храна на животните.

Един човек много искал да погледа дивите животни; той хванал на улицата едно кученне и го занесъл в зверилницата. Пуснали го да гледа, а кученцето взели и го хвърлили в клетката на лъва, за да го изяде.

Кученцето подвило опашка и се свило в ъгъла на клетката. Лъвът се приближил до него и го подушил.

Кученцето легнало по гръб, дигнало лапички и замахало опашка.

Лъвът го докоснал с лапата и го преобърнал.

Кученцето скочило и застанало пред лъва на задните си крачета.

Лъвът гледал кученцето, въртял главата си ту на една, ту на друга страна и не го закачал.

Когато стопанинът хвърлил месо на лъва, лъвът откъснал едно парче и го оставил на кученцето.

Вечерта, когато лъвът легнал да спи, кученцето легнало до него и си сложило главата на лапата му.

Оттогава кученцето заживяло в една клетка с лъва. Лъвът не го закачал, хранел се и спял заедно с него, а понякога и си играел с него.

Веднъж в зверилницата дошъл един господин и си познал кученцето; той казал, че кученцето е негово и помолил собственика на зверилницата да му го даде. Собственикът искал да го даде, но щом почнали да викат кученцето, за да го вземат от клетката, лъвът се наежил и заревал.

Така лъвът и кученцето живели цяла година в една клетка.

След една година кученцето се разболяло и умряло. Лъвът престанал да яде и все душел и ближел кученцето и го побутвал с лапата си.

Когато разбрал, че е умряло, той изведнъж подскочил, наежил се, започнал да се шиба с опашката по хълбоците, хвърлил се върху стената на клетката и започнал да гризе ключалката и пода.

През целия ден той се блъскал, мятал се из клетката и ревял, а след това легнал до мъртвото кученце и притихнал. Собственикът искал да изнесе мъртвото кученце, но лъвът не пускал никого да се приближи до него.

Собственикът си мислел, че лъвът ще забрави своята скръб, ако му дадат друго кученце, и затова пуснал при него в клетката живо куче. Но лъвът веднага го разкъсал на парчета. След това обгърнал с лапите си мъртвото кученце и така лежал пет дни.

На шестия ден лъвът умрял.

КАК ГЪСКИТЕ СПАСИЛИ РИМ

Из историята

През 390-та година преди Р. Хр. дивите галски племена нападнали римляните. Римляните не могли да се справят с тях и някои избягали далеч от града, а други се затворили във вътрешната градска крепост. Тя се наричала Капитолий. В града останали само сенаторите. Галите влезли в града, избили всички сенатори и запалили Рим. В средата на Рим оставала само крепостта – Капитолий, където галите не могли да проникнат. Те искали да разграбят крепостта, защото знаели, че там има много богатства. Но тя се издигала на стръмен хълм: от едната страна имало стени и врата, а от другата – стръмна урва. През нощта галите незабелязано запълзели по склона на Капитолий; те се поддържали един друг отдолу и си предавали един на друг копията и мечовете.

Така галите тихичко се изкачили над урвата – нито едно куче не ги чуло.

Те вече прехвърляли стената, когато изведнъж гъските ги подушили, закрякали и за- пляскали с крила. Един римлянин се събудил, спуснал се към стената и блъснал в урвата първия гал. Галът паднал и съборил след себе си другите. Тогава се стекли римляните и за-почнали да хвърлят дървета и камъни но склона и избили много гали. След това на Рим дошла помощ и галите били прогонени.

Оттогава римляните празнуват този ден. Жреците минават пременени из града; един от тях носи гъска, а след него водят вързано куче. Народът идва при гъската и се покланя – на нея и на жреца; за гъската дават дарове, а кучето бият с тояги, докато издъхне.

КЪДЕ ОТИВА ВОДАТА ОТ МОРЕТО

Разсъждение

От изворите, кладенците и блатата водата изтича в ручеите, от ручеите в рекичките, от рекичките в големите реки, а от големите реки се влива в морето. От другите страни в морето се вливат други реки и всичките реки се вливат в морето, откак е създаден светът. А къде отива водата от морето? Защо тя не залива бреговете?

Водата от морето се изпарява, парата се издига нагоре и от нея се образуват облаци. Вятърът гони облаците и ги разнася над земята. От облаците водата пада на земята. От земята се стича в блатата и в ручеите. От ручеите тече в реките, от реките – в морето. От морето водата пак се издига на облаци, а облаците се носят над земята…

КАКВО Е РОСАТА ПО ТРЕВАТА

Описание

Когато през лятото в слънчево утро тръгнеш към гората, по тревата из полето се виждат елмази. Всички тези елмази блестят и се преливат на слънцето в различни цветове и жълти, и червени, и сини. Ако се приближиш и ги разгледаш, ще видиш, че това са капки роса, които са се събрали в триъгълните листа на тревата и блестят на слънцето.

Листенцето на тревата е мъхнато и меко като кадифе. Капките се плъзгат по него и не го мокрят.

Ако откъснеш нехайно листенце с росица, капката се отронва като светла топчица и не можеш да видиш как се плъзва край стъблото. Когато откъснеш такава чашчица и внимателно я поднесеш към устата си, за да изпиеш капчицата роса, тази капчица роса ти се струва по-вкусна от всяко друго питие.

ДИВАТА ЧЕРЕША

Разказ

Една дива череша беше израсла на пътеката в лещака и заглушаваше лесковите храсти. Дълго мислих – да я отсека ли, или да не я отсичам: жал ми беше. Тази дива череша растеше не като храст, а като дърво, повече от педя дебела и десетина метра висока, клоната, кичеста и цялата обсипана с ярки, бели, дъхави цветове. Отдалече се усещаше нейният аромат. И аз не бих я отсякъл, но един от работниците (преди това му бях казал да изсече всички диви череши) беше започнал да я сече в мое отсъствие. Когато дойдох, той беше засякъл стъблото й почти до половината и сокът просто бликаше под брадвата, когато тя попадаше в предишния ряз. „Няма какво да се прави, види се, такава е съдбата й“ – помислих си аз, сам взех брадвата и започнах да сека заедно с работника.

Всяка работа е приятна; приятно е и да сечеш. Приятно е да забиеш изкосо надълбоко брадвата, а после да посечеш напреко засеченото и все по-дълбоко и по-дълбоко да се всичаш в дървото.

Бях забравил съвсем дивата череша и мислех само как но скоро да и повалим. Когато се задъхах, аз оставих брадвата, опряхме се със селянина на дървото и се опитахме да го повалим. Разклатихме го: листата на дървото затрептяха, върху нас за капа роса и ни обсипаха белите дъхави листенца на цветовете.

В същото време нещо като че извика – из пращя в средата на дървото; ние наблегнахме и нещо сякаш заплака, запука в средата му и дървото се повали. То се прекърши при за сеченото място и олюлявайки се, легна с клоните и цветовете си на тревата. Потрепераха клончетата и цветовете след падането и замряха.

— Ех! Голямо нещо! – каза селянинът. – Много жалко!

А мене толкова ми беше жал, че избързах да ида при другите работници.

КАК ХОДЯТ ДЪРВЕТАТА

Веднъж разчиствахме на хълмчето при езерото тревясала пътека. Изсякохме много шипки, върби, тополи и стигнахме до една дива череша. Тя растеше на самата пътека и беше толкова стара и дебела, че сигурно имаше повече от десет години. А аз знаех, че преди пет години градината беше прочистена. Просто не можех да разбера как е могла да израсте тук такава стара дива череша. Отсякохме я и продължихме нататък. По- нататък, в друг гъсталак, растеше също такава дива череша, дори по-дебела. Огледах корена й и намерих, че е расла под една стара липа. Липата я беше задушила с клоните си и тя бе простряла на четири метра по земята правото си стъбло; а когато се изтръгнала на светлина, вдигнала глава и започнала да цъфти. Аз й отсякох корена и се учудих, че беше толкова свежа, а пък коренът й – съвсем гнил. След като я отсякох, аз и работниците почнахме да я измъкваме, но колкото и да дърпахме, не можехме да я помръднем: тя беше като залепнала.

— Вижте да не сме я закачили някъде – казах аз.

Един работник се провря под нея и извика:

— Та тя има и друг корен – ето го на пътя!

Приближих се до него и видях, че това е вярно.

За да не я заглушава липата, дивата череша се беше измъкнала изпод нея на пътеката, на около два метра от предишния си корен. Коренът, който аз срязах, беше гнил и сух, а новият беше сочен. Очевидно тя е усетила, че не ще може да живее под липата, протегнала се, вкопчила се с едно клонче за земята, направила от клончето корен, а стария корен изоставила. Едва тогава ми стана ясно как е израснала първата дива череша на пътя. Тя сигурно е направила същото, но е успяла вече съвсем да изостави стария си корен, затова и аз не го намерих.

ЗАЙЦИТЕ

Горските зайци се хранят нощем с кората на дърветата, полските – с покаралите зимни посеви и с трева, а крайселските зайци – с житни зърна по харманите. През нощта зайците оставят по снега дълбоки и ясни следи. Врагове на зайците са и хората, и кучетата, и вълците, и лисиците, и гарваните, и орлите. Ако заекът върви просто и направо, сутринта веднага ще го намерят по следите и ще го хванат. Но заекът е страхлив и страхът го спасява.

Заекът ходи нощем по полята и по горите без страх и оставя следи; но щом настъпи утрото, враговете му се събуждат и той започва да чува ту кучешки лай, ту скърцане на шейни, ту човешки гласове, ту прашенето на съчки, когато из гората върви вълк, и от страх започва да се мята от една страна на друга. Поскача напред, изплашва се от нещо – и бяга назад по своята следа. Чуе, че скръцне нещо друго и с все сила скочи встрани и бяга надалече от предишната следа. Пак изпращи нещо – заекът пак се върне назад и пак отскача встрани. Като стане светло, той си ляга.

Сутринта ловците започват да разгадават заешката диря, объркват се по двойните следи и далечните скокове и се чудят на заешката хитрост. А пък заекът не е и мислил да хитрува. Той само се страхува от всичко.

ЗА МРАВКИТЕ

Веднъж отидох в килера да взема сладко. Когато вдигнах буркана, видях, че целият е пълен с мравки. Мравките пьлзяха и по средата, и отгоре на буркана, и в самото сладко. Извадих с лъжичка всички мравки, из-бърсах около буркана и го поставих на горната полица. На другия ден, като отидох в килера, видях, че мравките от пода са до- пълзели на горната полица и пак са влезли в сладкото. Взех буркана, пак го почистих, овързах го с връв и го закачих на гвоздей на тавана. Когато излизах от килера, погледнах още веднъж буркана и видях, че е останала една мравка; тя тичаше по него. Спрях се да видя какво ще направи. Мравката потича по стъклото, след това – по връвта, с която бе овързан бурканът, след това тръгна по връвчицата, на която беше закачен. Изскочи на тавана, от тавана се спусна по стената надолу и запълзя по пода, където имаше много мравки. Сигурно тази мравка разказа на другите по какъв път е дошла от буркана, защото веднага много мравки тръгнаха една зад друга по стената към тавана и по връвта към буркана – по същият път, по който беше минала мравката. Аз свалих буркана и го поставих на друго място.

СИВИЯТ ЗАЕК

Един сив заек живееше през зимата край селото. Веднъж, щом се стъмни, той вдигна едното си ухо и се ослуша; после вдигна другото, помърда мустачки, подуши и седна на задните си лапи. След това подскочи един- два пъти по дълбокия сняг, пак застана на задните си лапи и започна да се оглежда. Наоколо не се виждаше нищо друго освен сняг. Снегът лежеше на вълни и блестеше като захар. Над главата на заека се разстилаше студена пара и през тази пара се виждаха едри ярки звезди.

За да иде на познатото гумно, заекът трябваше да прекоси широкия път. Чуваше се как по широкия път свистят плазове, пръхтят коне и скърцат седалища на шейни.

Близо до пътя заекът се спря отново. Селяни вървяха край шейните с вдигнати яки на кафтаните си. Лицата им едва се виждаха. Брадите, мустаците и клепките им бяха бели. От устата и носовете им излизаше пара. Конете им бяха потни и към потта се бе по-лепил скреж. Конете се блъскаха в хамугите, затъваха и пак изскачаха от траповете. Селяните ги догонваха, надминаваха ги и ги удряха с камшици. Двама старци вървяха един до друг и единият разказваше на другия как му откраднали коня.

Когато керванът отмина, заекът бързо пресече пътя и полека тръгна към гумното. Едно кученце от кервана го видя. То залая и хукна след него. Заекът затича към гумното по преспите. Преспите удържаха заека, а кучето след десетия скок затъна в снега и спря. Тогава заекът също спря, поседя на задните си лапи и бавно тръгна към гумното. Както вървеше, при поникналите есенни посеви той срещна два заека. Те се хранеха и играеха. Заекът поигра с другарите си, порови с тях студения сняг, похапна от есенниците и продължи пътя си. В селото всичко беше утихнало, светлините бяха угасени. От една къща се чуваше само плачът на пеленаче; чуваше се и как гредите на къщата пукат от студа. Заекът дойде на гумното и там намери другари. Поигра с тях по разчистеното вършило, похапна овес от едно наченато каче, покатери се по покрива на плевника, затрупан със сняг, и през плета се спусна към своята долчинка. На изток грееше вече зората, звездите намаляваха и още по-гъста студена пара се издигаше от земята. В близкото село жените се бяха пробудили и отиваха за вода; мъжете носеха кърмило от гумното, деца викаха и плачеха. По пътя се точеха още повече кервани и селяните разговаряха високо.

Заекът пресече на скокове пътя, дойде при старата си дупка, избра си по-високо местенце, разрови снега, легна заднишком в новата дупка, присви уши и заспа с отворени очи.

ЛЕБЕДИ

Лебедите летяха на ято от студената страна към топлите земи. Те летяха през морето. Летяха един ден и една нощ, и на другия ден и на другата нощ летяха, без да отдъхнат, над водата. На небето светеше пълният месец и лебедите виждаха далече долу под себе си синеещата се вода. Всички лебеди се умориха да размахват крилата си, но не спираха и летяха все по-далече и по-далече. Отпред летяха старите, силните лебеди, а отзад – по-младите и по-слабите. Един млад лебед летеше зад всички. Силите му го напуснаха. Той помаха с крила, но не можеше да лети по-нататък. Тогава разпери крилата си и заслиза надолу. Спускаше се все по-близо и по-близо до водата, а другарите му все по-далече и по-далече се белееха на лунната светлина. Лебедът се отпусна във водата и събра крилата си. Морето под него се развълнува и го залюля. Ятото лебеди едва се виждаше като бяла черта на светлото небе. И едва се чуваше в тишината шумът от крилата им. Когато те се скриха съвсем от погледа, лебедът прегъна назад шията си и затвори очи. Той не мръдваше и само морето, издигайки се и спущайки се като широка ивица, го по-вдигаше и спускаше. Призори лек ветрец започна да полюшва морето. И водата плискаше белите гърди на лебеда. Лебедът отвори очи. На изток червенееше зората,а месецът и звездите бяха избледнели. Лебедът въздъхна, протегна шия и размаха крила, приповдигна се и полетя, докосвайки с крила водата. Той се издигаше все по-високо и по-високо и полетя самин над тайнствените разлюлени вълни.

ВУЙЧО РАЗКАЗВА КАК ЯЗДИЛ КОН

Разказ

В нашето имение имаше един престарял дядо, Пимен Тимофеич. Той беше деветдесетгодишен. Живееше при своя внук и не работеше. Беше прегърбен, подпираше се с тояжка и бавно местеше краката си. Нямаше никакви зъби и лицето му беше сбръчкано. Долната му устна трепереше; когато ходеше и когато говореше, мляскаше с устни и не можеше да се разбере какво казва.

Ние бяхме четирима братя и всички обичахме да яздим. Но кротки коне за езда нямахме. Само един стар кон ни позволяваха да яздим. Казваха го Вранчо.

Веднъж мама ни позволи да яздим и ние всички отидохме в конюшнята с нашия възпитател. Конярят ни оседла Вранчо и пръв тръгна най-големият ми брат. Той язди дълго: язди по хармана и около градината и когато се връщаше, ние завикахме:

— Ха сега препусни!

Брат ми започна да удря Вранчо с краката и с камшика и Вранчо препусна край нас.

После се качи вторият ми брат. И той язди дълго и също подгони с камшика Вранчо и препусна край хълма. Той искаше да язди още, но третият ми брат молеше по-скоро да му отстъпи коня. Третият ми брат мина и по хармана, и около градината, та дори и през селото и бързо препусна край хълма към конюшнята. Когато той се приближи до нас, Вранчо пъхтеше, а шията и плешките му бяха потъмнели от пот.

Когато дойде моят ред, аз исках да учудя братята си и да им покажа колко хубаво яздя; с всички сили се мъчех да подкарам Вранчо, но той не искаше да излезе от конюшнята. И колкото и да го шибах, не искаше да препуска, а вървеше ходом и все се извръщаше назад. Аз се ядосвах на коня и с всички сили го удрях с камшика и с краката си.

Аз се стараех да го удрям по онези места, където го боли най-много, счупих камшика и с остатъка от него започнах да го удрям по главата. Но Вранчо все не искаше да препуска. Тогава аз го върнах назад, приближих се до възпитателя и поисках по-як камшик. Но възпитателят ми каза:

— Достатъчно яздихте, господарю, слизайте. Защо ще мъчите коня?

Аз се обидих и казах:

— Как така, че аз още не съм яздил?!

Гледай как ще препусна сега! Дай ми, моля ти се, по-здрав камшик. Аз ще го разгорещя.

Тогава възпитателят поклати глава и каза:

— Ех, господарю, вие нямате милост. Защо ще го разгорещявате? Та той е на двадесет години. Изморен е, едва диша и е стар. Той е толкова стар! Като Пимен Тимофеич. Все едно да възседнете Тимофеич и така пряко сила да го подгоните с камшика. Няма ли да ви е жал, а?

Аз си спомних за Пимен и послушах възпитателя. Слязох от коня и когато го видях как се мъкне с потни хълбоци, диша тежко през ноздрите и помахва с проскубаната си опашчица, разбрах, че му е било тежко. А пък аз си мислех, че му е тъй весело, както на мене. Толкова ми дожаля за Вранчо, че започнах да го целувам по потната шия и да го моля за прошка, задето го бях бил.

Мина време, аз пораснах, но оттогава винаги ми е жал за конете и когато видя, че мъчат коне, все си спомням за Вранчо и за Пимен Тимофеич.

КУЧЕТО НА ЯКОВ

Един горски пазач имал жена и две деца: момче и момиче. Момчето било на осем години, а момичето – на пет. Те имали рунтаво куче с бяла муцуна и с големи очи.

Веднъж пазачът тръгнал за гората и заръчал на жена си да не пуска децата навън от къщи, защото вълците цяла нощ обикаляли къщата и се нахвърляли върху кучето. Жената казала:

— Деца, не ходете в гората – и седнала да си работи.

Когато майката седнала да работи, момчето казало на сестричето си:

— Хайде да идем в гората, вчера видях едно ябълково дърво със зрели ябълки.

— Да идем – отговорило момичето.

И те отърчали в гората. Когато майката свършила работата си, повикала децата, но ги нямало. Излязла пред вратата и започнала да ги вика. Децата ги нямало. Дошъл си мъжът в къщи и попитал:

— Къде са децата?

Жената казала, че не знае.

Тогава пазачът се ядосал на жена си и хукнал да дири децата.

Изведнъж чул, че кучето ръмжи. Спуснал се нататък и видял, че децата седят под един храст и плачат, а вълкът се е вкопчил в кучето и го хапе. Пазачът грабнал брадвата и убил вълка. След това взел децата на ръце и затичал с тях към къщи.

Когато се прибрали в къщи, майката залостила вратата и всички седнали да обядват. Изведнъж чули, че кучето скимти на вратата. Излезли на двора и искали да пуснат кучето в къщи, но то било цялото окървавено и не могло да ходи. Децата му донесли вода и хляб, но то не искало нито да пие, нито да яде, а само им ближело ръцете. След това легнало на хълбок и престанало да скимти. Децата мислели, че кучето е заспало, а то било умряло.

КАК ХВАНАЛИ МЕЧКАТА

В Нижегородска губерния има много мечки. Селяните ловят малки мечета, отхранват ги и ги учат да играят. След това водят мечките да ги показват. Един води мечката, а друг навлича козя кожа, играе и бие барабана.

Един селянин-мечкар дошъл с мечката си на панаир. С него ходел племенникът му с козята кожа и барабана. На панаира имало много народ, всички гледали мечката и давали пари на мечкаря. Вечерта той завел мечката си в кръчмата и я накарал да играе. На мечкаря дали още пари, дали му и вино. Той пил от виното и дал и на другаря си да пие. На мечката също дал да изпие цяла чаша вино. Когато настанала нощ, селянинът с мечката и племенникът му отишли да нощуват на полето, защото всеки се боял да пусне мечката в двора си. Излезли от селото селянинът, племенникът му и мечката и легнали да спят под едно дърво. Мечкарят завързал синджира на мечката за пояса си и легнал. Той бил малко пиян, та заспал скоро. Племенникът му също заспал. И двамата спали така дълбоко, че до сутринта нито веднъж не се събудили. Сутринта селянинът станал и видял, че меч ката я няма до него. Събудил племенника си и двамата хукнали да я дирят. Тревата била висока и по нея се виждали следите на мечката. От полето тя отишла в гората. Селяните припнали подире й. Гората била гъста и мъчно се вървяло през нея. Племенникът казал:

— Чичо, няма да намерим мечката. А и да я намерим, не можем да я хванем. Да се върнем.

Но селянинът не се съгласил. Той казал:

— Мечката ни хранеше и ако не я намерим, трябва да тръгнем да просим. Аз назад няма да се върна, до последни сили ще я търся.

Те продължили да вървят и привечер стигнали на една поляна. Почнало да се мръква. Селяните се уморили и седнали да си починат. Изведнъж чули, че някъде наблизо дрънчи синджир. Селянинът скочил и тихичко казал:

— Тя е. Трябва да я издебнем и да я хванем.

Той тръгнал натам, дето дрънкал синджирът, и видял мечката. Тя дърпала с лапите си синджира и искала да се освободи от него. Като видяла селянина, изревала страшно и се озъбила. Племенникът се изплашил и искал да бяга, но селянинът го хванал за ръката и двамата заедно тръгнали към мечката.

Мечката изръмжала още по-силно и избягала в гората. Видял селянинът, че не може да я хване. Тогава казал на племенника си да надене козята кожа и да почне да играе и да бие барабана, а той взел да вика на мечката със същия глас, с който викал, когато я показвал. Мечката изведнъж се спряла в храстите, заслушала се в гласа на стопанина си, изправила се на задните си крака и започнала да се върти. Селянинът се приближил още повече до нея и все викал. А племенникът все играел и биел барабана. Когато селянинът дошъл съвсем близо до мечката, изведнъж се хвърлил към нея и хванал синджира. Тогава мечката пак изръмжала и се опитала да бяга, но селянинът вече не я пуснал и пак започнал да я води и показва.

БУЛКА

Разказ на един офицер

Имах едно куче от дребните, с къса муцунка. Казваше се Булка. Беше изцяло черно, само крайчетата на предните му лапи бяха бели.

Долната челюст на всички кучета от тази порода е по-дълга от горната и горните зъби минават зад долните; но долната челюст на Булка беше толкова издадена напред, че между долните и горните зъби можеше да се постави цял пръст. Лицето на Булка беше широко, очите – големи, черни и блестящи; и белите кучешки зъби, а и другите му зъби винаги стърчаха навън. То приличаше на арапин. Беше кротко куче и не хапеше, но беше много силно и неотстъпчиво. Когато понякога се вкопчваше за нещо, стисваше зъби и увисваше като дрипа и с нищо не можеше да го откопчиш – като кърлеж.

Веднъж го насъскаха срещу мечка и то се впи в ухото на мечката и увисна като пиявица. Мечката го удряше с лапите си, притискаше го, мяташе го насам-натам, но не можеше да се откъсне и се повали на главата си, за да го смачка; но Булка се държа за нея, докато го

Бях го взел още като малко кутре и сам го отхраних. Когато отивах да служа в Кавказ, не исках да го взема и тръгнах скришом от него, като заръчах да го затворят. На първата станция вече се канех да се прехвърля в друга пощенска кола, когато изведнъж видях, че по пътя се търкаля нещо черно и блестящо. Беше Булка с медния си нашийник. Тичаше с всички сили към станцията. Спусна се към мене, близна ми ръката и се изтегна на сянка под колата. Беше изплезило език колкото цяла длан и ту го прибираше и гълташе слюнката си, ту пак го изплезваше колкото цяла длан. То бързаше, не смогваше да си поеме дъх, хълбоците му току подскачаха. Обръщаше се от една страна на друга и почукваше с опашка по земята.

После научих, че след заминаването ми то пробило рамката, изскочило през прозореца, хукнало направо по пътя, по следите ми, и из-минало така тичешком двадесетина версти в най-голямата жега.

БУЛКА И ГЛИГАНЪТ

Разказ

Веднъж в Кавказ тръгнахме на лов за глигани и Булка дотърча подире ми. Щом хрътките хукнаха, Булка се спусна по посока на техния глас и се изгуби в гората. Беше през ноември: тогава глиганите и дивите свине са много тлъсти.

На Кавказ, в горите, в които живеят глигани, има много вкусни плодове: диво грозде, шишарки, ябълки, круши, къпини, жълъди и трънки. И когато всички тези плодове узреят и угният от студа, глиганите се охранват и затлъстяват.

По това време глиганът е толкова тлъст, че не може да бяга дълго пред кучетата. Като го погонят около два часа, той се скрива в гъстака и спира. Тогава ловците тичат към мястото, където е спрял, и стрелят. По лаенето на кучетата може да се познае спрял ли се е глиганът, или още бяга. Ако бяга, кучетата лаят с писък, като че ги бият; а ако е спрял, те лаят като на човек и тихичко скимтят.

При този лов аз дълго тичах из гората, но нито веднъж не ми се удаде да пресека пътя на глиган. Най-после чух проточеното лаене и воя на ловните кучета и затичах към това място.

Бях вече близо до глигана. Вече чувах пращене в гъстака. Глиганът се бранеше от кучетата. По лаенето обаче се познаваше, че не са го хванали, а само обикалят около него. Изведнъж чух, че нещо зашумоля зад мене и видях Булка. Той очевидно беше изгубил кучетата в гората и се беше объркал, но сега чуваше техния лай и също като мене с всички сили се носеше нататък- Тичаше през полянката, по високата трева, и аз виждах само черната му глава и захапания от предните зъби език. Подвикнах му, но той не се обърна, отмина ме и се скри в гъстака. Изтичах след него, но колкото по-навътре отивах, толкова гората ставаше по-гъста и по-гъста. Клонките ми бутаха шапката, удряха ме по лицето, бодлите на трънките се забиваха в дрехите ми. Чувах вече съвсем близо лая, но не можех нищо да видя.

Изведнъж кучетата залаяха по-високо; нещо изпращя силно и глиганът започна да се задъхва и загрухтя. Така си и мислех – Булка го е настигнал и сега се разправя с него. С по-следни сили дотичах през гъстака до това място.

В най-големия гъстак видях едно шарено ловно куче. То лаеше и виеше на едно място, а на три крачки от него мърдаше нещо черно.

Когато дойдох по-близо, видях глигана и чух, че Булка пронизително записка. Глиганът загрухтя и се спусна към ловното куче. То подви опашка и отскочи. Вече виждах хълбока на глигана и главата му. Прицелих се в хълбока му и стрелях. Видях, че го улучих. Глиганът изгрухтя и запращя далече от мене из гъстака. Кучетата скимтяха и лаеха подире му, а аз се втурнах след тях из гъстака. Изведнъж почти в краката си видях и чух нещо. Беше Булка. Лежеше на хълбок и скимтеше. Под него имаше локва кръв. Помислих си: загина кучето. Ала сега не ми беше до него – аз се втурнах нататък.

Скоро видях глигана. Кучетата го захапваха отзад, а той се обръщаше ту на една, ту на друга страна. Като ме видя, глиганът се спусна към мене. Стрелях втори път почти в упор, така че четината на глигана се запали и той захърка, олюля се и с цялото си туловище грохна на земята.

Когато се приближих, глиганът беше вече мъртъв и само ту на едно, ту на друго място тялото му се издуваше и потрепваше. Но кучетата бяха настръхнали и едни ръфаха корема и краката му, а други лочеха кръв от раната.

Тогава си спомних за Булка и тръгнах да го диря. Той пълзеше срещу мене и стенеше. Отидох до него, приклекнах и прегледах раната му. Коремът му беше разпран и цяла топка черва се влачеха по сухите листа. Когато дойдоха другарите ми, напъхахме червата на Булка и му зашихме корема. Докато го зашивахме и дупчехме кожата му, той все ми ближеше ръцете.

Вързахме глигана за опашката на един кон, за да го извлечем от гората, а Булка качихме на коня и така го докарахме до дома. Булка боледува около шест седмици и оздравя.

МИЛТОН И БУЛКА

Разказ

За лов на фазани се сдобих с обучено куче – птичар. Казваше се Милтон то беше високо, мършаво, сиво на петна, с дълги увиснали бърни и клепнали уши, много силно и умно. С Булка не се дърлеха. Ни едно куче никога не се дърлеше с Булка. Щом само си покажеше зъбите, и кучетата подвиваха опашки и се отдалечаваха. Веднъж отидох с Милтон за фазани. Неочаквано Булка дотърча след мене в гората. Исках да го прогоня, но не можах. А да се върна в къщи, за да го отведа – беше далеч. Реших, че няма да ми пречи и продължих пътя си; но щом още Милтон подуши в тревата фазан и започна да го търси, Булка се спусна напред и взе да се въвира навсякъде. Стараеше се да вдигне фазана преди Милтон. Нещо подушваше в тревата, скачаше, въртеше се, но обонянието му беше слабо и той не можеше сам да намери следата, а гледаше Милтон и тичаше натам, накъдето отиваше Милтон. Щом Милтон попаднеше на следа, Булка изтичваше напред. Аз виках Булка, биех го, но нищо не помагаше. Щом Милтон почнеше да търси, той се спускаше напред и му пречеше. Исках вече да се връщам у дома, защото мислех, че нищо няма да излезе от моя лов, но Милтон по-добре от мене измисли как да измами Булка. Ето какво направи той: щом Булка изтича пред него, той остави следата, обърна се на друга страна и се престори, че търси. Булка се спусна натам, накъдето показа Милтон, а Милтон погледна към мен, махна с опашка и пак тръгна по истинската следа.

Булка пак дотича до Милтон, излезе напред и Милтон пак направи нарочно десетина крачки встрани, измами Булка и пак ме поведе по истинската следа. Така през целия лов той мамеше Булка и не му позволи да развали работата.

КОСТЕНУРКАТА

Веднъж тръгнах с Милтон на лов. Близо до гората той почна да търси, изпъна опашка, вирна уши и взе да души. Аз си приготвих пушката и тръгнах след него. Мислех, че търси яребица, фазан или заек. Но Милтон не отиде в гората, а на полето. Вървях след него и гледах напред. Изведнъж видях какво е търсил той. Пред него бягаше не особено голяма костенурка – колкото шапка. Голата тъмносива глава с дълга шия беше изопната като плодник. Костенурката крачеше широко с голите си лапи, а целият й гръб беше покрит с черупката.

Когато видя кучето, тя скри краката и главата си и се отпусна на тревата, така че се виждаше само черупката й. Милтон я захапа и почна да я гризе; но не можа да я отхапе, за-щото и на корема си костенурката има същата черупка като на гърба. Само отпред, отзад и встрани има отвори, през които тя провира главата, краката и опашката си.

Взех костенурката от Милтон и разгледах какви са шарките на гърба й, каква е черупката й и как тя се крие в нея. Когато я държиш в ръце и гледаш в черупката, само вътре, като в дупка, се вижда нещо черно и живо. Хвърлих костенурката в тревата и продължих пътя си, но Милтон не искаше да я остави, а я носеше след мене със зъбите си. Изведнъж Милтон изскимтя и я изпусна. Костенурката си провряла лапата в устата му и го одраскала. Той й се разсърди за това толкова много, че започна да лае и пак я сграбчи и я понесе след мене. Отново му заповядах да я пусне, но Милтон не ме послуша. Тогава взех костенурката и я хвърлих. Но той не я остави. Започна бързо да рови дупка до нея. Когато изрови дупката, бутна с лапи костенурката вътре и я затрупа с пръст.

Костенурките живеят и на сушата, и във водата като водните змии и жабите. Измътват малките си от яйца, които снасят на земята и не ги мътят; яйцата сами, както хайверът на рибите, се пукат и излизат костенурчета. Костенурките биват малки, колкото чинийка, и големи – до два метра дълги и до триста и петдесет килограма тежки. Големите костенурки живеят в моретата.

Една костенурка снася през пролетта стотина яйца. Черупката на костенурката – това са нейните ребра. Само че при човека и другите животни ребрата са отделени едно от друго, а при костенурката са се сраснали в черупка. По главното е това, че при всички животни ребрата са вътре, под месото, а при костенурката – отгоре, а месото е под тях.

БУЛКА И ВЪЛКЪТ

Когато напусках Кавказ, там се водеше още война и беше опасно да се пътува нощем без охрана.

Исках да тръгна колкото може по-рано сутринта и затова не легнах да спя. Моят приятел дойде да ме изпрати и ние цялата вечер и през нощта седяхме на улицата пред моята квартира. Беше лунна нощ, с мъгла, но толкова беше светло, че можеше да се чете, макар месецът да не се виждаше.

Посред нощ изведнъж чухме, че в двора оттатък улипата квичи прасенце. Един от нас извика:

— Вълк души прасенце!

Отърчах в къщи, грабнах заредената си пушка и изтичах на улицата. Всички стояха пред вратата на двора, в който квичеше прасенцето, и ми викаха:

— Насам!

Милтон се спусна след мене – навярно мислеше, че отивам с пушката на лов, а Булка, вирнал късите си уши, се мяташе от една страна на друга, сякаш питаше в кого ще му заповядат да се вкопчи. Когато стигнах до плета, видях, че от другата страна на двора право към мен тича звяр. Беше вълк. Той стигна до плета и скочи на него. Аз се дръпнах и приготвих пушката. Щом вълкът се прехвърли през плета към моята страна, аз се прицелих почти в упор и дръпнах спусъка; но пушката направи „цък“ и не гръмна. Вълкът не се спря, а затича през улицата. Милтон и Булка се спуснаха подире му. Милтон беше близо до вълка, но очевидно се страхуваше да го хване; а Булка, колкото и да бързаше с късите си крака, не можеше да го достигне. Ние с всички сили тичахме след вълка, но и вълкът, и кучетата се изгубиха от погледа ни. Чак при рова в края на станицата чухме полайване, квичене и видяхме през осветената от месеца мъгла, че се дигна прах и че кучетата се боричкаха с вълка. Когато стигнахме до рова, вълка вече го нямаше и двете кучета се върнаха при нас с вирнати опашки и сърдити муцуни. Булка ръмжеше и ме буташе с глава, очевидно искаше да ми каже нещо, но не можеше.

Огледахме кучетата и видяхме, че на главата си Булка има малка раничка. Навярно го е настигнало вълка пред рова, но не е успяло да го хване и вълкът го е ухапал и избягал. Раната беше малка, така че нямаше нищо опасно.

Върнахме се у дома, седяхме и разговаряхме за случилото се. Аз се ядосвах, че пушката ми направи засечка, и все си мислех как вълкът щеше да остане на място, ако тя беше гръмнала. Приятелят ми се учудваше как е могъл вълкът да се вмъкне в двора. Един стар казак каза, че тук няма нищо чудно, защото това не е било вълк, а вещица и че тя е омагьосала пушката ми. Седяхме така и разговаряхме. Изведнъж кучетата се втурнаха и ние видяхме насред улицата пред нас пак същия вълк; но този път той избяга толкова бързо от нашия вик, че кучетата не можаха да го настигнат.

Сега вече старият казак беше съвсем убеден, че това не е било вълк, а вещица, а аз си помислих дали този вълк не е бил бесен, защото никога не бях виждал, нито чувал вълк да се върне пак при хората, след като са го прогонили.

За всеки случай посипах раната на Булка с барут и го запалих. Барутът избухна и обгоря болното място.

Обгорих с барут раната, за да изгори слюнката от бесния вълк, ако тя още не е успяла да проникне в кръвта. А ако е попаднала слюнка и нече е проникнала в кръвта, аз знаех,че с кръвта тя ще се разнесе по цялото тяло и тогава вече не може да се излекува.

КАКВО СЕ СЛУЧИ С БУЛКА В ПЯТИГОРСК

От станицата аз не заминах направо за Русия, а най-напред за Пятигорск и прекарах там два месеца. Подарих Милтон на един казак-ловец, а Булка взех със себе си в Пятигорск.

Пятигорск се нарича така, защото е разположен в планината Бештау. А „беш“ на татарски значи пет, „тау“ – планина. От тази планина извира гореща сярна вода. Тая вода е толкова гореща, като че ври, и над мястото, където тече от планината, винаги се издига пара като над самовар. Цялата местност, сред която се намира градът, е много хубава. От планината текат топли ручеи, в подножието й тече рекичката Подкумок. В планината има гори, наоколо – поля, а в далечината всякога се виждат големите Кавказки планини. По тези планини снегът никога не се топи и те са винаги бели като захар. Когато времето е ясно, големият връх Елбрус се вижда отвсякъде като бяла захарна глава. На горещите извори идват болни да се лекуват, над изворите са направени беседки и навеси, а наоколо са насадени градини с алеи. ('утрин свири музика и хората пият вода или се къпят и се разхождат.

Самият град е разположен в планината, а в подножието й има предградие. Аз живеех в малка къщичка в това предградие. Къщичката беше с двор, през прозорците имаше цветна градинка, а в овощната градина бяха пчелите на хазяина – не в дървени кошери, както в Русия, а в кръгли плетени. Пчелите там са толкова кротки, че всяка сутрин седях с Булка в тази градинка между кошерите.

Булка ходеше между кошерите, чудеше се на пчелите, душеше, слушаше ги как бръмчат, но така предпазливо се движеше около тях, че не им пречеше и те не го закачаха.

Една сутрин се върнах от баните и седнах да пия кафе в градинката. Булка започна да се чеше зад ушите и нашийникът му задрънча. Шумът тревожеше пчелите и аз свалих нашийника на Булка. Подир малко чух откъм града, от планината странен и страшен шум. Кучета лаеха, виеха, пищяха, хора викаха и този шум се спускаше от планината и идваше все по-близо и по-близо към нашето предградие. Булка престана да се чеше, сложи широката си глава с бели зъби между предните си бели лапички, прибра си и езика, както му е редът, и остана да лежи мирно до мене.

Когато чу шума, то като че разбра какво става, наостри уши, озъби се, скочи и почна да ръмжи. Шумът се приближаваше. Сякаш кучетата от целия град виеха, квичаха и лаеха. Излязох на вратата да погледна; моята хазяйка също дойде. Попитах я:

— Какво значи това?

Тя каза:

— Пуснали са затворници да избиват кучетата. Навъдиха се много кучета и управата на града нареди да се избият всички кучета.

— Как, и Булка ли ще убият, ако им по-падне?

— Не, наредено е кучета с нашийници да не се убиват.

В това време, докато говорех, затворниците бяха вече наближили нашия двор.

Отпред вървяха войници, а след тях четирима затворници с вериги. Двама от затворниците държаха в ръце дълги железни куки, а другите двама – сопи. Пред нашата врата единият от затворниците заби куката в едно кученце, издърпа го насред улицата, а другият започна да го удря със сопата. Кученцето пищеше ужасно, а затворниците викаха нещо и се смееха. Затворникът с куката обърна кученцето и като видя, че е умряло, извади куката и започна да се оглежда дали няма още кучета.

В това време Булка стремглаво, както се нахвърляше върху мечка, се спусна върху тоя

затворник. Спомних си, че е без нашийник, и завиках:

— Булка, назад! – и виках на затворниците да не убиват Булка.

Но затворникът видя Булка, закиска се, сръчно го удари с куката и го закачи за бедрото. Булка понечи да избяга, но затворникът го дръпна към себе си и викна на другия:

— Удряй!

Другият замахна със сопата и Булка щеше да бъде убит, но се дръпна силно, кожата на бедрото му се продра и той с подвита опашка и с червена рана на крака стремглаво се втурна през вратичката, оттам в къщата и се завря под леглото ми.

Той се спаси само защото кожата му се скъса на онова място, дето се бе закачила куката.

КРАЯТ НА БУЛКА И МИЛТОН

Булка и Милтон умряха по едно и също време. Старият казак не е знаел как да се отнася с Милтон. Вместо да го взема само на лов за птици, той започнал да го води и на лов за глигани. И същата есен един двегодишен глиган с остър, незавит кучешки зъб го разпрал. Никой не знаел как да го зашие и Милтон издъхнал. Булка също не живя дълго, след като се спаси от затворниците. Наскоро след спасяването си от тях започна да нервничи и да ближе всичко, което му попадне. Ближеше ръцете ми, но не така, както преди, когато се галеше. Ближеше ги дълго и натискаше силно с езика си, а след това почваше да захапва със зъби. Види се, изпитваше нужда да ми хапе ръката, но не искаше. И вече не му давах ръката си. Тогава то започна да ближе моя ботуш и крака на масата и след това да хапе ботуша или крака на масата. Това продължи два дни, а на третия ден то се изгуби и никой не го видя и не чу нищо за него.

Невъзможно беше някой да го е откраднал, не можеше и да избяга от мене, а това се случи с него шест седмици, след като го беше ухапал вълкът. Значи, вълкът е бил наистина бесен.

Булка бе побеснял и избягал. С него беше станало това, което на ловджийски език се нарича гърч. Казват, че бесът се състои в това, че в гърлото на побеснялото животно се явяват стягания. Бесните животни изпитват нужда да пият, а не могат, защото от водата стягането се усилва.

Тогава от болка и от жажда те вече не могат да се въздържат и започват да хапят. Сигурно при Булка са се явявали такива стягания, когато то започваше да ближе, а след това и да хапе ръката ми и крака на масата.

Ходих навсякъде из околността и разпитвах за Булка, но не можах да узная къде се е дянало и как е умряло кучето. Ако е тичало и хапало, както правят бесните кучета, щях да чуя за него. А то вероятно е избягало в някое пусто място и там е умряло само. Ловците казват, че когато умно куче побеснее, то избягва в полето или гората и там търси оная грева, която му е нужна, търкаля се по росата и само се лекува. Изглежда, кучето ми не е могло да се излекува. То не се върна, изчезна.

ЖЕЛАНИЕТО Е ПО-СИЛНО ОТ НЕВОЛЯТА

Разказ на един ловец

Бяхме на лов за мечки. Случи се така, че другарят ми трябваше да стреля по мечка; рани я, но в меките места. На снега остана само малко кръв, а мечката избяга.

Събрахме се в гората и почнахме да обмисляме какво да правим: да тръгнем ли веднага да търсим мечката, или да почакаме три дни, докато се залежи.

Заразпитвахме селяни – ловци на мечки, може ли, или не бива да обкръжим сега мечката. Един старец-мечкар каза:

— Не бива, трябва да оставим мечката да

се успокои; след четири-пет дни можем да я обкръжим, но ако направим това сега, само ще я наплашим и тя няма да легне.

А един млад селянин-мечкар спореше със стареца и казваше, че и сега можело да се обкръжи.

— По този сняг – каза той – мечката не може да иде далеч, защото е затлъстяла. Тя още сега ще легне. А ако не легне, тогава аз ще я настигна със ските.

И моят другар също не искаше сега да преследваме мечката и ни съветваше да почакаме.

А аз му казах:

— Няма защо да спорим. Вие правете, каквото щете, а аз с Демян ще тръгна по дирите й. Обкръжим ли я – добре, не успеем ли – здраве да е, и без това днес няма какво друго да правим, а още е рано.

Така и направихме.

Другарите отидоха към шейната и се отправиха за село, а ние с Демян взехме хляб и останахме в гората.

Когато всички се отдалечиха, ние с Демян прегледахме пушките, подпретнахме полите на кожусите си и тръгнахме по дирите.

Времето беше хубаво: студено и тихо. Но със ските се ходеше мъчно – снегът беше дълбок и пръхкав. В гората още не беше се слегнал, пък и вечерта пак беше попреваляло, така че ските потъваха на една педя, а някъде и повече.

Мечите следи се виждаха отдалеч. Личеше как мечката е вървяла, как на места е затъвала до корем и е разравяла снега. Отначало вървяхме по самата следа през висока гора; но после, когато следите навлязоха в ниска смърчова горичка, Демян се спря.

— Трябва да изоставим следите – каза той. – Сигурно тук ще легне. По снега се вижда, че е почнала да присяда. Хайде да се

отдалечим от следата и да заобиколим. Само че трябва да вървим по-тихо, да не викаме, да не кашляме, иначе ще я изплашим.

Отдалечихме се от следата, вляво. Из-минахме около петстотин крачки и гледаме —

мечите следи пак пред нас. Тръгнахме пак по тях и те ни изведоха на пътя. Спряхме се на пътя и почнахме да разглеждаме в коя посока е отишла мечката. Тук-там по пътя се виждаше отпечатана цялата меча лапа с пръстите, а на места – стъпките на селянин с цървули. Изглежда, че е поела към село.

Тръгнахме по пътя.

Демян каза:

— Сега няма защо да гледаме пътя; дали ще се отбие вдясно или вляво от пътя, ще се вижда по снега. Все някъде ще се отбие, няма да иде в село я.

Изминахме така по пътя около километър; гледаме – пред нас следите се отбиват от пътя.

Разгледахме ги – чудна работа! – следи от мечка, но не водят от пътя към гората, а от гората към пътя: с пръстите към пътя.

— Това е друга мечка – казвам аз.

Демян погледна, помисли малко.

— Не – казва, – същата е, само че се мъчи да ни мами. Заднишком се е отбила от пътя.

Тръгнахме по следите – така и излезе.

Изглежда, мечката е извървяла десетина крачки по пътя заднишком, завила зад един бор и е тръгнала направо.

Демян се спря и каза:

— Сега наистина ще я обходим. Вече няма къде другаде да легне освен в това блато. Хайде да обхождаме.

Тръгнахме да обхождаме из гъста смърчова гора. Аз се бях уморил, пък и по-труд- но се вървеше вече. Ту налетиш на някой хвойнов храст и се закачиш, ту заплетеш краката си в някаква еличка, ту ската ти се извие от неумело каране, ту се натъкнеш на пън или на дънер под снега. Започнах да се уморявам. Свалих си кожуха, но целият бях потънал в пот. А Демян като че ли плава в лодка. Ските под него сякаш сами вървят. Никъде не се закачи, не се препъна. Дори и моя кожух метна на рамо и все ме канеше да побързвам.

Изминахме в кръг около три километра и заобиколихме блатото. Аз вече почнах да из-оставам – ските ми вървят настрани, краката се мотаят. Изведнъж Демян се спря пред мен и ми махна с ръка. Приближих се. Демян се наведе, шепне и показва:

— Гледай, ей там над вършините грачи сврака; птицата отдалече подушва миризмата й. Там е тя.

Продължихме по-нататък, извървяхме около километър и попаднахме пак на старите следи. Така че ние обходихме мечката и тя остана в средата на нашия обход. Спряхме се. Аз свалих и шапката си, и целият се разкопчах: горещо ми беше като в баня и цял бях мокър като мишка. И Демян се беше зачервил, току се бърше с ръкава.

— Е – казва, – господарю, свършихме работата, сега трябва да си починем.

А през гората вече се червенееше залезът. Седнахме да почиваме на ските. Извадихме от торбата хляб и сол. Хапнах аз отначало сняг, а след това хляб. И той ми се видя толкова сладък, като че никога през живота си не съм ял такъв хляб. Поседяхме, вече започна да се смрачава. Попитах Демян далече ли е селото.

— Трябва да има дванайсетина версти. През нощта ще стигнем; а сега трябва да си починем. Я си облечи кожуха, господарю, иначе може да настинеш.

Демян начупи смърчови клони, утъпка снега, направи легло и легнахме един до друг, като подложихме ръце под главите си. И не помня кога съм заспал. Събудих се след около два часа. Нещо изпращя.

Така дълбоко съм спал, че бях забравил къде се намирам. Огледах се – чудно нещо! Къде съм аз? Над мен някакъв бял дворец и бели колони и над всичко това блестят искрици. Погледнах нагоре – бели украшения, а между тях някакъв черен свод и горят разноцветни светлини. Озърнах се, спомних си, че сме в гората и че заснежените и оскрежени дървета съм взел за дворци, а звездите на небето, които трепкат между клоните – за светлини.

През нощта бе паднала слана: и по клоните скреж, и по кожуха ми скреж, и Демян е цял в скреж, и отгоре се сипе скреж. Разбудих Демян. Надянахме ските и тръгнахме. В гората цари тишина; чува се само плъзгането на ските ни по мекия сняг, тук-таме изпращи от студа дърво и отекне по цялата гора. Само веднъж нещо живо изшумоля съвсем близо до нас и избяга. Аз си помислих, че е мечката. Приближихме се до мястото, отдето се чу шумът, и видяхме заешки следи. И обгризани трепетлики. Зайци са се хранили тук.

Излязохме на пътя, вързахме ските отзаде си и тръгнахме. Вече се вървеше по-леко. Ските се удрят зад нас по утъпкания път, погракват, снегът под ботушите ни поскърцва, студеният скреж лепне по лицето като пух. А звездите като че тичат срещу нас между клоните ту светнат, ту угаснат – сякаш цялото небе се движи.

Другарят ми спеше; аз го събудих. Разказахме как обкръжихме мечката и заръчахме на хазяина ни сутринта да събере селяни-викачи. Навечеряхме се и легнахме да спим.

Толкова бях уморен, че бих спал до обяд, но другарят ми ме събуди. Скочих и гледам – другарят ми вече облечен и нещо се занимава с пушката си.

— А къде е Демян?

— Отдавна е в гората. Вече провери обхода, дотърча и дотук; а сега забра викачите да ги отведе.

Измих се, облякох се, напълних пушките си; качихме се в шейната и потеглихме.

Студът беше все така лют, беше тихо и слънцето не се виждаше; горе имаше мъгла и падаше скреж.

Изминахме около три версти по пътя, наближихме гората. Гледаме – в низинката се синее дим и са се събрали хора: селяни и селянки със сопи.

Слязохме ние и се приближихме до хората. Селяните седят, пекат картофи и се шегуват с жените.

И Демян беше с тях. Дигнаха се хората, Демян ги поведе да ги постави наоколо, по нашия вчерашен обход. Мъжете и жените се проточиха в редица, тридесет души – виждаха се само до кръста – навлязоха в гората; след това аз и другарят ми тръгнахме по техните следи.

Макар че пътеката беше утъпкана, трудно се вървеше. Затова пък нямаше къде да паднеш – вървиш като между две стени.

Извървяхме така около половин верста. Гледаме – Демян вече тича на ски към нас от другата страна и ни маха с ръка да идем при него.

Отидохме до него, той ни показа местата. Застанах на мястото си и се огледах.

Вляво от мене – висока смърчова гора. През нея се вижда надалеч, а зад дърветата се чернее селянин-викач. Срещу мене – гъста млада смърчова гора, висока колкото човешки ръст. И нейните клони са увиснали и са се слепили от снега. Посред гората пътечка, за-сипана със сняг. Тази пътека идва точно срещу мен. Вдясно от мен гъста смърчова гора, а на края й – полянка. И на тази полянка Демян поставя другаря ми.

Прегледах и двете си пушки, вдигнах спусъците и се замислих къде ще е най-добре да застана. На три крачки зад мен имаше голям бор. „Я да застана аз до бора и да облегна на него другата пушка.“ Добрах се до бора, затънах над коленете, утъпках край бора площадка около един метър и се настаних на нея. Едната пушка взех в ръце, а другата с вдигнати спусъци облегнах на бора. Извадих и пак поставих камата в ножницата, за да се уверя, че в случай на нужда лесно се изважда.

Тъкмо се нагласих, чувам – Демян вика в гората:

— Хайде! Тръгвай вече! Тръгвай!

И щом извика Демян, всички селяни в кръга закрещяха с най-различни гласове. „Хайде! У-у-у-!“ – викаха селяните. „Ей! И- их!“ – викаха жените с тънки гласове.

Мечката беше в кръга. Демян я гонеше. Всички наоколо викаха, само аз и другарят ми стояхме, мълчахме и не мърдахме – чакахме мечката. Стоя аз, гледам, слушам, сърцето ми тупа ли, тупа. Стискам пушката и потръпвам. Ей сега, мисля си, ще изскочи, ще се прицеля, ще стрелям и тя ще падне… Изведнъж чувам отляво, че в снега нещо се сгромолясва, само че далеч. Погледнах към високата смърчова гора: на петдесетина крачки зад дърветата стои нещо черно и голямо. Залегнах и зачаках. Мисля си – дали няма да дотича по-близо.

Гледам, ти мръдна уши, обърна се и… назад. Отстрани я виждах цялата. Брей, че звяр! Прицелих се аз набързо! Бум! Чувам – куршумът плесна в дърво. Гледам през дима – моята мечка тича назад към засадата н се скрива в гората. „Ех – мисля си, – загубена е моята работа, сега вече няма да тръгне към мен; или другарят ми ще стреля в нея, или ще се промъкне между селяните, но към мене вече няма да дойде.“ Стоя аз, напълних пак пушката и слушам. Селяните викат от всички страни, но отдясно, близо до другаря ми, чувам, че някаква жена вика отчаяно:

— Ето я! Ето я! Ето я! Тук! Тук! Оле-ле! Ай-ай-ай!

Явно е, че вижда мечката. Вече не чакам мечката да дойде при мене и гледам надясно, към другаря ми. Виждам, че Демян с пръчка, без ски, тича по пътеката към другаря ми; клекна до него и посочи с пръчката нещо, като че се прицелва. Виждам – другарят ми дига пушката, прицелва се нататък, накъдето сочи Демян. Бум! – стреля. „Е – мисля си, – уби я.“ Само че, гледам, другарят ми не тича към мечката. „Изглежда, не е улучил или лошо е умерил. Ще избяга мечката назад – мисля си аз, – но при мене няма да изскочи!“ Но какво е това? Изведнъж чувам, че пред мене нещо лети като вихър, съвсем близо се срива снегът и нещо пъхти. Погледнах аз пред себе си: по пътеката между гъстите смърчове, точно срещу мене тя се носи стремглаво и изглежда, че просто е обезумяла от страх. Виждам я цялата на пет-шест крачки от мене – гърди черни, глава огромна, с червеникаво петно. Лети право с челото към мен и пръска сняг на всички страни. И познавам аз по очите на мечката, че тя не ме вижда, а от уплаха бяга с всичка сила, накъдето й дойде. Само че пътят й е право към бора, до който стоя аз. Дигнах пушката, стрелях, а тя е вече още по-близо. Видях, че не съм улучил, куршумът се е отплеснал, а тя не чува, тича към мене и още не ме вижда. Наведох пушката, едва не я опрях в нея, в главата й. Бум! Виждам – улучих, но не я убих.

Понадигна глава мечката, присви уши, озъби се и се втурна право срещу мен. Сетих се за другата пушка, но щом я взех в ръка, мечката вече налетя върху мене, повали ме в снега и ме прескочи. „Е – мисля си, – добре, че ме остави.“ Взех да се понадигам, но усетих, че нещо ме натиска, не ме пуска. Понеже се беше засилила, мечката не можа да се задържи, прескочи ме, но се извърна с предницата си назад и ме притисна с гръдта си. Усещам аз, че върху мене лежи нещо тежко, усещам топлина над лицето си и усещам, че налапва цялото ми лице. Носът ми е вече в устата й и аз долавям горещия й дъх и миризма на кръв. С лапите си тя ми е притиснала раменете и аз не мога да се помръдна. Само навеждам главата си към гърдите, отклонявам от устата й носа и очите си. А тя гледа точно в очите и в носа да се вкопчи. Усещам, че е забила зъбите на горната си челюст в челото ми под косите, а на долната

— в костта под очите, стиска зъби и започва да ги впива. Сякаш с ножове режат главата ми: блъскам се, дърпам се, а тя бърза и като куче гризе – дъвче, дъвче. Аз се извръщам, тя пак ме подхваща. „Е – мисля си, – краят ми дой-де.“ Изведнъж усетих, че ми олекна. Гледам – няма я: отдръпнала се е от мене и е избягала.

Когато другарят ми и Демян видели, че мечката ме е повалила в снега и ме гризе, те се спуснали към мене. Другарят ми искал по- скоро да стигне, но се объркал: вместо да тича по утъпканата пътека, той хукнал напреко и паднал. Докато се измъкне от снега, мечката все ме гризала. А Демян, както бил без пушка, само с един прът, се спуснал по пътеката и завикал:

— Господаря изяде, господаря изяде! – Тича той и вика на мечката: – Ах ти, никаквице! Гледай я какво направи! Остави го! Остави го!

Послушала го мечката, оставила ме и избягала. Когато станах, на снега имаше кръв, като че овен е клан, над очите ми висяха парчета месо, но във възбудата не усещах болка.

Дотича другарят ми, събраха се хората, гледат раната ми и я мокрят със сняг. А пък аз, забравил раната, питам:

— Къде е мечката, къде отиде?

Изведнъж чуваме:

— Ето я, ето я!

Гледаме – мечката тича пак към нас. Грабнахме пушките, но никой не успя да стреля – тя беше вече избягала. Мечката се бе настървила, искаше й се още да погризе, но като видя много хора, уплаши се. По следите познахме, че от главата й тече кръв; искахме да идем да я гоним, но ме заболя главата и тръгнахме за града при лекар.

Лекарят заши раните ми с копринен конец и те почнаха да зарастват.

Подир един месец отидохме пак за тази мечка, но не ми се удаде аз да я доубия. Мечката не излизаше от обхода, а само обикаляше наоколо и ревеше със страшен глас. Демян я доуби. Моят изстрел беше счупил

долната й челюст и бе й избил един зъб.

Мечката беше много голяма и имаше прекрасна черна кожа.

Дадох да я обработят и сега е просната в стаята ми. Раните на челото ми заздравяха, само едва-едва се забелязва къде са били.

АКУЛАТА

Нашият кораб стоеше на котва край африканския бряг. Денят беше прекрасен, откъм морето духаше прохладен вятър, но привечер времето се промени: стана задушно и като от разпалена печка откъм пустинята Сахара ни облъхваше горещ въздух.

Пред залез слънце капитанът излезе на

палубата и извика:

— На къпане!

И за една минута моряците наскачаха във водата, спуснаха корабно платно, вързаха го и направиха в него къпалня.

С нас на кораба имаше две момчета. Те първи скочиха във водата, но в платното им беше тясно и затова решиха да се надпреварват в плуване в открито море.

Двете момчета се обтягаха като гущери във водата и с всички сили заплуваха към мястото, където беше буренцето над котвата.

Едното момче отначало надмина другаря си, но после започна да изостава. Бащата на момчето, стар артилерист, стоеше на палубата и се любуваше на своето синче. Когато синът започна да изостава, баща му извика:

— Не отстъпвай! Понапрегни се!

Изведнъж някой извика от палубата:

— Акула!

И всички видяхме във водата гърба на мор ското чудовище.

Акулата плуваше право към момчетата.

— Назад! Назад! Върнете се! Акула! – завика артилеристът.

Но момчетата не го чуваха, плуваха навътре в морето, смееха се и викаха още повесело и по-високо.

Артилеристът, бледен като платно и без да се помръдне, следеше с поглед децата.

Моряците спуснаха лодка, скочиха в нея и огъвайки греблата, се понесоха с всички сили към момчетата, но те бяха още далеч от тях, докато акулата беше вече най-много на двадесет крачки.

Отначало момчетата не чуваха какво им викат и не виждаха акулата; но след това едното от тях се огледа, всички чухме пронизителен писък и момчетата заплуваха на различни страни.

Този писък като че разбуди артилериста. Той скочи от мястото си и се спусна към топовете. Обърна хобота[1], залегна при топа, прицели се и взе фитила.

Всички, които бяхме на кораба, примряхме от страх и чакахме да видим какво ще стане.

Проехтя изстрел и ние видяхме, че артилеристът падна до топа и закри лицето си с ръце. Какво стана с акулата и с момчетата, ние не можахме да видим, защото за минута димът премрежи очите ни.

Но когато димът се разпръсна над водата, от всички страни се чу най-напред тих шепот, Носле този шепот се засили и накрая от всички страни се разнесе висок и радостен вик.

Старият артилерист откри лицето си, стана и погледна към морето.

Върху вълните се полюшваше жълтият корем на мъртвата акула. За няколко минути лодката доплува до момчетата и ги доведе на кораба.

СКОК

Един кораб след околосветско плаване се връщал в родината. Времето било тихо, всички били на палубата. Сред тях се въртяла една голяма маймуна и забавлявала всички. Маймуната се кривяла, подскачала, правела смешни гримаси, подражавала на хората и явно разбирала, че се забавляват с нея и още повече се разлудувала.

Тя подскочила към едно дванадесетгодишно момче, син на капитана на кораба, смъкнала шапката от главата му, сложила си я и бързо се покачила на мачтата. Всички почнали да се смеят, а момчето, останало без шапка, само не знаело да се смее ли, или да се ядосва.

Маймуната седнала на първата напречна греда на мачтата, свалила шапката и започнала да я къса със зъби и ръце. Тя сякаш дразнела момчето, сочела към него и му правела гримаси.

Момчето й се заканило и й викнало, но тя още по-яростно закъсала шапката. Моряците започнали да се смеят по-високо, а момчето се изчервило, свалило си куртката и се втурнало да улови маймуната на мачтата. За една минута то се покачило по въжето до първата напречна греда; но маймуната по-сръчно и по- бързо от него се покачила още по-високо точно в момента, когато то мислело да си вземе шапката.

— Няма да ми избягаш! – извикало момчето и се покачило по-нагоре.

Маймуната пак го подмамила и се по-катерила още по-високо, но момчето вече се било увлякло и не оставало назад. Така маймуната и момчето за една минута стигнали чак до върха на мачтата.

На самия връх маймуната се протегнала с цялата си дължина и като се хванала със задната си ръка за въжето, окачила шапката на края на последната напречна греда, а тя се качила на върха на мачтата и оттам се кривяла, зъбела се и се радвала.

От мачтата до края на напречната греда, където висяла шапката, имало метър и половина, така че човек не можел да я вземе другояче, освен ако се пусне от въжето и от мачтата.

Но момчето се било увлякло много. То пуснало мачтата и стъпило на напречната греда. На палубата всички гледали и се смеели на онова, което правят маймуната и синът на капитана, но като видели, че той пуснал въжето и е стъпил на напречната греда, поклащайки ръце, всички замрели от страх.

Само да стъпел накриво и щял да падне и да се пребие на палубата. Дори и да не стъпел накриво, а да успеел да стигне до края на напречната греда и да вземе шапката си, трудно щяло да му бъде да се обърне и да дойде пак до мачтата.

Всички го гледали смълчани и чакали да видят какво ще стане.

Изведнъж на палубата някой ахнал от страх. Тоя вик стреснал момчето, то погледнало надолу и се олюляло.

В това време капитанът на кораба, бащата на момчето, излязъл от каютата си. Той носел пушка, за да стреля по чайките. Видял сина си на мачтата, веднага се прицелил в него и из-викал:

— Във водата! Веднага скачай във водата! Ще те застрелям!

Момчето се олюлявало, но не можело да разбере нищо.

— Скачай или ще те застрелям! Едно, две…

И щом бащата извикал „три“, момчето разперило ръце и скочило с главата надолу.

Като топовен снаряд плеснало тялото на момчето в морето и преди още вълните да го закрият, двадесет храбри моряци скочили от кораба в морето. След около четиридесет секунди – те се сторили безкрайно дълги на всички – изплавало тялото на момчето.

Хванали го и го качили на кораба. След няколко минути от устата и от носа му потекла вода и то започнало да диша.

Когато видял това, капитанът изведнъж извикал, като че нещо го душало, и избягал в каютата си, за да не види никой, че плаче.

КАВКАЗКИ ПЛЕННИК

В Кавказ служел като офицер един дворянин. Казвал се Жилин.

Веднъж той получил писмо от дома си. Пишела му неговата стара майка: „Остарях вече аз и преди да умра, искам да видя своя обичен син. Ела да се простиш с мене, погреби ме и пак си иди с бога да служиш. А аз и годеница съм ти намерила: и умна, и хубава, и имотна. Хареса ли ти, можеш да се ожениш и да останеш вече тук.“

И Жилин се размислил: „Наистина не я бива вече старата, може и да не успея да я видя. Трябва да си ида; а ако е добра момата, може и да се оженя.“

Отишъл той при полковника, поискал отпуск, сбогувал се с другарите, почерпил войниците си с четири ведра водка за сбогом и се приготвил за път.

В Кавказ тогава се водело война. По пътищата не можело да се минава ни денем, ни нощем. Щом някой от русите излезе или се отдалечи от крепостта, татарите[2] или ще го убият, или ще го отвлекат в планината. И било наредено два пъти в седмицата войници да придружават пътниците от крепост до крепост. Отпред и отзад вървят войниците, а в средата – пътниците.

Било лятно време. Призори се събрал керванът зад крепостта, излезли войниците и тръгнали на път. Жилин яздел на кон, а талигата с нещата му вървяла с кервана.

Трябвало да изминат двадесет и пет версти. Керванът се движел бавно: ту войниците се спрат, ту на някоя кола изскочи колело или запре кон и всички стоят – изчакват се.

Слънцето превалило вече пладне, а керванът само половината път изминал. Прах, жега, слънцето пече ли, пече и няма къде да се скриеш на сянка. Гола степ: ни дръвче, ни храстче край пътя.

Излиза Жилин напред, спира се и чака да го настигне керванът. Слуша, отзад свири тръба – пак са се спрели. Тогава Жилин си помисля: „А защо да не тръгна сам, без войниците? Конят ми е добър – и да налетя на татари, ще избягам. Или да не тръгвам?…“

Спира се, обмисля. Застига го на кон друг офицер, Костилин, въоръжен с пушка, и му казва:

— Жилин, я да тръгнем сами. Не мога по-вече, гладен съм, пък и тая жега. Ризата ми е вирвода.

А Костилин бил едър, пълен човек, целият червен и потта просто се леела от него. Помисля си Жилин и казва:

— А пушката ти пълна ли е?

— Пълна.

— Да вървим тогава. Само че при едно условие: няма да се делим.

И потеглили те напред. Яздят през степта, разговарят и все се оглеждат. Наоколо се виждало надалеч.

Щом свършила степта, пътят навлязъл в една клисура между две планини. Жилин казва:

— Трябва да се изкачим горе и да огледаме, инак, току-виж, че са изскочили иззад хълма, без да ги видим.

А Костилин отговаря:

— Какво ще гледаме? Да вървим напред.

Жилин не го послушал.

— Не – казал той, – ти почакай долу, а аз само ще погледна.

И препуснал коня наляво, по височината. Конят на Жилин бил ловджийски (платил бил за него сто рубли още като жребче в табуна и сам го бил обяздил) и като на крила го изнесъл по стръмнината. Щом се изкачил горе, Жилин погледнал – точно пред него на един хвърлей място се били спрели татари на коне. Тридесетина души. Той ги видял и обърнал назад; но и татарите го видели, спуснали се към него и препускайки, почнали да вадят пушките си от калъфите. Подкарал Жилин коня с всички сили надолу по стръмнината и извикал на Костилин:

— Вади пушката! – А мислено се обърнал към коня си: „Братленце, спаси ме, гледай да не си закачиш крака: препънеш ли се – изгубен съм. Да се докопам веднъж до пушката, няма да им се дам.“

А Костилин, вместо да почака, щом видял татарите, препуснал презглава към крепостта. Шиба коня с камшика ту по едната, ту по другата страна. Сред праха се виждало само как конят върти опашка.- Гледа Жилин – работата е лоша. Останал той без пушка, а само със сабята нищо не може да се направи. Препуснал коня назад, към войниците – мислел да избяга. Гледа – шестима души му пресичат пътя. Неговият кон бил добър, но техните – още по-добри, при това препускат напреко. Започнал той да тегли юздата, искал назад да се обърне, но конят вече се бил засилил – не можеш да го задържиш, лети право към тях. Гледа той – към него се приближава червенобрад татарин на сив кон. Ръмжи, зъби се, държи пушката готова за стрелба.

„Ех – мисли си Жилин, – познавам ви аз вас, дяволи: ако жив ме хванете, ще ме пуснете в някоя яма, ще ме биете с камшик. Няма да ви се дам жив…“

А Жилин, макар и невисок на ръст, бил сърцат. Изважда той сабята, препуска коня право срещу червенобрадия татарин и си мисли: „Или ще го стъпча с коня, или ще го съсека със сабята.“

Ненаправил конят и два скока, и по Жилин стреляли отзад с пушки; улучили коня. Тръшнал се конят наземи с цялата си тежест и притиснал крака на Жилин.

Опитва се Жилин да стане, но двама вонещи татари го въз сядат и му извиват назад ръцете. Отскубва се той, отблъсква татарите, но още трима скачат от конете си и започват да го удрят с приклади по главата. Притъмнява му пред очите и се олюлява. Татарите го хващат, свалят от седлата си запасните колани, извиват му ръцете на гърба, завързват ги с татарски възел и го повличат към седлото. Смъкват му шапката, задигат му ботушите, целия го претършуват и му вземат парите и часовника, дрехите му изпокъсват. Поглежда Жилин своя кон. Той, милият, както е паднал на страната си, така и лежи, само рита, но не може да докосне земята; на главата му зее дупка и от дупката шурти черна кръв – на около един метър праха е намокрила.

Един татарин се приближил до коня, за-почнал да му сваля седлото, а той все още ритал. Татаринът извадил кама и му прерязал гръкляна. Конят изхъркал, потреперал – и умрял.

Свалят татарите седлото и юздата. Татаринът с червената брада яхва коня си, другите качват Жилин на седлото при него, а за да не падне, връзват го с ремък през кръста за татарина и го понасят към планината.

Седи Жилин зад татарина, люшка се, лицето му се удря в миризливия татарски гръб. Пред себе си вижда само широкия гръб на татарина, жилестата шия и бръснатия му тил, който се синее изпод калпака. Главата на Жилин била пукната и кръвта се спекла над очите му. И не можел нито да се намести добре на коня, нито да си избърше кръвта. Ръцете му били тъй извити, та чак ключиците го болели.

Изкачвали се те дълго, прегазили една река, излезли на пътя и тръгнали по долчинка.

Жилин искал да запомни пътя, по който го водят, но очите му били зацапани с кръв, а не можел и да се обърне.

Почнало да се здрачава; минали още една рекичка, заизкачвали се по камениста стръмнина, замирисало на дим, лавнали куче-та. Стигнали в аула[3]. Наскачали татарите от конете, събрали се татарските деца, заобиколили Жилин – пищят, радват се, започват да го замерват с камъни.

Татаринът разгонил децата, свалил Жилин от коня и извикал слугата си. Дошъл един ногаец[4], скулест, само по риза. Ризата му скъсана и целите му гърди голи. Татаринът му заръчал нещо. Слугата донесъл пранга: две дъбови пънчета, поставени в железни обръчи и на единия обръч халка и катанец.

Развързали ръцете на Жилин, турили му прангата и го повели към плевнята; блъснали го вътре и заключили вратата. Жилин паднал върху тора. Полежал, опипал в тъмното да разбере къде е по-меко и легнал.

Почти през цялата тая нощ Жилин не спал. Нощите били къси. Гледа през една пролука – вече взело да се развиделява. Станал, разкопал още пролуката и погледнал през нея.

Вижда той през тази пролука път, който се спуща надолу, вдясно татарска къщурка, до нея две дървета. Черно куче лежи на прага, коза с козленца се щурат и въртят опашчици. Гледа – отгоре слиза младичка татарка с пъстра широка дреха, с шалвари и ботуши, главата й покрита с кафтан, а върху главата – голям тенекиен гюм с вода. Върви тя, снагата потрепва и се огъва, а за ръка води бръснато татарче, само по ризка. Влиза татарката с водата в къщата, а оттам излиза вчерашният червенобрад татарин, с копринен бешмет[5], със сребърна кама на колана и с обуща на бос крак. На главата му висок черен овчи калпак, килнат назад. Излиза, протяга се и поглажда червената си брадичка. Постоял той, казал нещо на слугата и отишъл някъде.

След това минават на коне към водопоя две момчета. Муцуните на конете са мокри. Дотърчават още бръснати момченца, само по ризки, без гащи, събират се на купчинка, приближават се, вземат пръчка и я мушкат в пролуката. Жилин им крясва; дечурлигата се разпищяват, хукват да бягат – само голите им коленца лъскат.

А Жилин е жаден, гърлото му е пресъхнало. „Да дойдат поне да ме видят“ – мисли си той. Чува – отварят плевнята. Влиза червенобрадият татарин, а с него един друг, по-нисък, мургавичък. Той е с черни, лъскави очи, румен, с малка подстригана брадичка; лицето му весело и все се смее. Облечен е още по-хубаво: със син копринен бешмет, обшит със сърмени ширити. Камата на пояса му е голяма, сребърна, обущата – червени, сахтианови, също със сърма обшити. А върху тия меки обуща обул други, груби. Калпакът му е висок, от бяла агнешка кожа.

Червенобрадият татарин влиза, изрича нещо, като че ли се кара, и застава облакътен на рамката на вратата, побутва камата и като вълк поглежда изпод вежди Жилин. А мургавият – бърз, жив, целият сякаш на пружина стъпва – отива право към Жилин, кляка, хили се, потупва го по рамото и почва бързо-бързо да ломоти нещо на своя език, намига, цъка. И все повтаря:

— Тобро урус! Тобро урус!

Жилин нищо не разбира и казва:

— Да пия, вода да пия ми дайте.

Черният се смее.

— Тобро урус – все на своя език ломоти.

Жилин с устни и ръце показва, че иска да му дадат да пие.

Черният разбира, засмива се, поглежда към вратата и вика някого:

— Дина!

Дотърчава девойче – тъничко, слабичко, тринадесетгодишно – по лице прилича на черния. Явно, че му е дъщеря. Със същите черни, лъскави очи и красиво лице. Облечена е с дълга синя риза с широки ръкави и без колан. На полите, гърдите и ръкавите е обшита с червено. Тя е с шалвари и пантофки, а върху пантофките – други обуща с високи токове. На шията си има гердан от руски сребърни монети. Главата й не е покрита, има черна плитка, в плитката – панделка, а на панделката окачени метални пластинки и сребърна рубла.

Баща й казва нещо. Тя изтичва и пак се връща – донесла е тенекиено гюмче. Подава водата и прикляква, така превита, че раменете й са по-ниско от колената. Седи, втренчила очи, гледа как Жилин пие вода – като че е някакъв звяр.

Подава й Жилин обратно помчето, а тя подскача като дива коза. Дори баща й се засмива. Той пак я праща някъде. Тя взема гюмчето, излиза, донася безквасен хляб на кръгла тепсийка и пак прикляква превита и гледа, без да откъсне погледа си.

Отиват си татарите, затварят пак вратата. Подир малко идва при Жилин ногаецът и казва:

— Хайде, ступанин, хайде!

И той не знае руски. Жилин разбира само, че му казва да иде някъде.

Тръгва Жилин с прангата, накуцва, едва пристъпва – кракът му се извива встрани. Излиза Жилин след ногаеца. Гледа – татарско село от десетина къщи и джамия с минаре. Пред една къща чакат три оседлани коня. Момчетата ги държат за поводите. От къщата изскача мургавият татарин и маха с ръка, за да иде Жилин при него. Той се смее, все говори нещо на своя език и влиза в къщата. Влиза и Жилин. Стаята е хубава, стените – гладко измазани с глина. До предната стена са наредени пъстри пухени юргани, отстрани висят скъпи килими; по килимите – пушки, пищови, саби, всички със сребро обковани. На едната стена има малка печка наравно с пода. Подът е пръстен, чист като харман и целият преден кът е постлан с кече, върху кечето килими, а по килимите пухени възглавнички. И на килимите, само по меки обуща, са насядали татари: мургавият, червенобрадият и трима гости. Зад гърбовете на всички са подложени пухени възглавници, а пред тях на кръгъл танур – просени блини, стопено краве масло в паничка и боза – татарско питие – в гюмче. Ядат с ръце и ръцете им цели омазани.

Скача черният, заповядва да турят Жилин да седне настрана, не на килима, а на голия под, и се връща пак на килима, гощава гостите си с блини и боза. Слугата настанява Жилин на посоченото място, сваля горните си обуща, поставя ги край вратата, където са наредени и другите, и сяда на кечето близо до господарите, гледа ги как ядат и си бърше слюнките.

Изяли татарите блините, дошла една татарка, облечена със същата дреха като момичето и с шалвари: главата й покрита с кърпа. Изнася тя маслото и блините и донася хубава копанка и ибрик с тънка чучурка. Измили си татарите ръцете, после ги скръстили, застанали на колене, духнали на всички страни и прочели молитва. Поприказвали си нещо на татарски, след това един от гостите-татари се обърнал към Жилин и му заговорил на руски.

— Тебе – казва – те хвана Кази Мохамед – и посочва червенобрадия татарин – и те даде на Абдул Мурат – посочва мургавия. – Сега Абдул Мурат е твой господар.

Жилим мълчи. Заговаря Абдул Мурат и все сочи Жилин, като се смее и повтаря:

— Войник, урус, тобро урус.

Преводачът казва:

— Той ти дума да пишеш у дома да пратят откуп за теб. Като пратят парите, ще те пусне.

Жилин си помисля и казва:

— А голям откуп ли иска?

Поговорили си татарите и преводачът казал:

— Три хиляди монети.

— Не – отговаря Жилин, – не мога да платя толкова.

Скача тогава Абдул, маха с ръце и говори нещо на Жилин – все си мисли, че той ще го разбере. Преводачът превежда:

— А ти колко даваш?

Жилин си помисля и отговаря:

— Петстотин рубли.

Тогава татарите заговарят бързо, всички наведнъж. Започва Абдул да кряска на червенобрадия и така се разпенва, че слюнки пръскат от устата му.

А червенобрадият само примигва и цъка с език.

Те млъкват и преводачът казва:

— На господаря му са малко петстотин рубли откуп. Той за тебе е платил двеста рубли. Имал да взема от Кази Мохамед и срещу дълга той му дал тебе. Три хиляди рубли иска, за по-малко не може да те пусне. А ако не пишеш, ще те сложат в яма и ще те бият с камшик.

„Ех – мисли си Жилин, – на тях колкото по им се плашиш, толкова по-лошо.“

Рипва на крака и заговорва:

— А ти кажи на това куче, че ако иска да ме плаши, ни копейка няма да дам, па няма и да пиша. Не съм се боял, няма и да се боя от вас, кучета.

Предал думите му преводачът и пак за-говорили всички едновременно.

Дълго бърборили; скочил мургавият и

пристъпил до Жилин.

— У рус – казва – джигит, джигит урус!

Джигит на техния език значи „юнак“. И

пак се смее; казва нещо на преводача, а той предава:

— Хиляда рубли дай!

Жилин държи на своето:

— Повече от петстотин рубли не давам. А ако ме убиете, нищо няма да вземете.

Поговорили татарите, пратили някъде слугата, а самите те ту към Жилин, ту към вратата поглеждат. Идва слугата, а след него върви някакъв едър, пълен човек, бос и окъсан; и той с пранга на крака.

Жилин просто ахнал – познал Костилин. И него са хванали. Сложили ги да седнат един до друг и те започнали да си разказват патилата, а татарите мълчешката ги гледали. Разказал Жилин какво се случило с него; Костилин разправил, че конят му спрял и пушката му направила засечка и същият този Абдул го настигнал и хванал.

Скача Абдул, посочва към Костилин и казва нещо. Преводачът превежда, че сега те и двамата принадлежат на един господар и който по-напред даде парите, по-рано ще бъде пуснат.

— Ето – казва той на Жилин, – ти все избухваш, а твоят другар е кротък; той писа писмо у дома си, пет хиляди монети ще пратят. И затова него ще хранят хубаво и няма да го обиждат.

А Жилин му отговаря:

— Другарят ми каквото иска да прави; той може да е богат, но аз не съм богат. Аз – рекъл – както казах, така и ще бъде. Ако искате, убийте ме, от това полза няма да имате, но за повече от петстотин рубли няма да пиша.

Помълчали. Изведнъж рипнал Абдул, донесъл едно сандъче, извадил перо, лист хартия и мастило, пъхнал ги в ръцете на Жилин,

тупнал го по рамото и му показал: „Пиши.“ Съгласил се на петстотин рубли.

— Почакай малко – обръща се Жилин към преводача, – кажи му да ни храни хубаво, да ни облече и обуе както трябва, да ни сложи за-едно – по-весело ще ни бъде, и да ни свали прангите.

Докато говорел, той гледал господаря си и се смеел. Смеел се и господарят. Изслушал го и му казва:

— Ще им дам най-хубави дрехи: и черкезка , и ботуши като за сватба. Ще ги храня като князе. А щом искат да живеят заедно, нека живеят в плевнята. Но прангите не можем да им свалим – ще избягат. Ще им ги свалят само нощем. – Подрипнал татаринът, потупал по рамото Жилин: – Тебе тобро, мене тобро!

Написал Жилин писмо, но така го писал, че да не се получи. И си мислел: „Ще избягам.“

Отвели Жилин и Костилин в плевнята, донесли им царевична шума, стомна с вода, хляб, две стари черкезки и ботуши – окъсани, войнишки. Явно са ги смъкнали от убити войници. През нощта им свалили прангите и ги затворили в плевнята.

Живял така Жилин с другаря си цял месец. Господарят все се смее: „Тебе, Иван, тобро – мене, Абдул, тобро.“ Но ги хранел лошо – давал им само безквасен хляб от просено брашно, на пити печен, а често и съвсем сурово тесто.

Костилин още веднъж писал у дома си, все чакал да пристигнат парите и се измъчвал. По цели дни седял в плевнята и броял дните – кога ще дойде писмото; или спял. А Жилин знаел, че писмото му няма да стигне, а друго не написал.

„Откъде ще вземе майка ми толкова пари да плати за мене – мислел си той. – И без това тя живееше повече с онова, което аз й пращах. Ако рече да събере петстотин рубли, трябва да се разори съвсем; ако е рекъл бог, сам ще се измъкна.“

И той все оглеждал, премислял как да избяга.

Когато ходел из аула, подсвирквал си, а когато седял, все нещо майсторял – или правел кукли от глина, или плетял кошници от пръчки. Майстор бил той на всякаква ръчна работа.

Веднъж направил кукла с нос, с ръце, с крака и с татарска дреха и я поставил на покрива.

Тръгнали татарките за вода. Дъщерята на господаря, Динка, видяла куклата и извикала татарките. Оставили стомните, гледат и се смеят. Жилин свалил куклата, подал им я. Но те се кискат и не смеят да я вземат. Тогава той оставя куклата, влиза в плевнята и гледа: какво ли ще стане?

Дина изтичала, озърнала се, грабнала куклата и избягала.

На другата сутрин гледа – Дина излязла още в зори с куклата на прага. И я нагиздила с червени парцалчета, люлее я на ръце като дете и със свои думи я приспива. Но излязла една баба, почнала да я хока, издърпала куклата, счупила я и пратила Дина някъде по работа.

Жилин направил друга кукла, още по- хубава, и я дал на Дина.

Веднъж Дина донася една стомничка, оставя я, сяда и се заглежда в него, смее се и сочи стомната.

„На какво ли се радва толкова?“ – мисли си Жилин. Взел стомната и почнал да пие. Смятал, че е вода, а то излязло мляко. Изпил млякото и рекъл.

— Добре.

Колко се зарадвала Дина!

— Добре, Иван, добре! – И скочила, за- пляскала с ръце, грабнала стомничката и избягала.

Оттогава тя започнала всеки ден скришом да му носи мляко. От козето мляко татарите правят сирене на питки, които сушат по покривите. Тя и от тези питки тайно му донасяла. А когато господарят заклал овен, тя му донесла в ръкава си парче месо. Хвърлила го и избягала.

Веднъж имало страшна буря и цял час валял дъжд като из ръкав. Всички рекички се размътили. Дето имало брод, водата се покачила над два метра, камъни влачела. Навсякъде текат вади, ечи планината. И като отминала бурята, по цялото село вади течали. Жилин поискал ножче от господаря си, издялал ос, дъсчици, направил колело, а от двете страни на колелото прикрепил кукли.

Донесли му момичетата парцалчета и той облякъл куклите: едната – мъж, другата – жена; закрепил ги и поставил колелото във водата. Колелото се върти, а куклите подскачат.

Цялото село се събрало: момченца, момиченца, жени; дошли и татари и току цъкат с език:

— Ай, урус! Ай, Иван!

Абдул имал развален руски часовник. Повикал Жилим, показал му го и зацъкал с език. Жилин рекъл:

— Дай, ще го поправя.

Взел го, разглобил го с ножчето, почистил го; после пак го сглобил и го върнал. Часовникът вървял.

Зарадвал се господарят, донесъл му стария си бешмет, съвсем парцалив, и му го подарил. Няма що – взел го: ставал за покриване нощем.

Оттогава Жилин се прочул като майстор. Започнали да идват при него от далечни села – един му донесе за поправка затвор на пушка или пищов, друг – часовник. Господарят му набавил сечива: и клещички, и свределца, и пилички.

Веднъж се разболял един татарин, дошли при Жилин:

— Ела го полекувай.

Жилин нищо не разбирал от лекуване. Отишъл, погледнал го и си помислил: „Дано оздравее сам.“ Влязъл в плевнята, взел вода и пясък, разбъркал ги. Пред татарите пошепнал нещо над водата и му дал да пие. За негово щастие татаринът оздравял, Жилин започнал по малко да разбира езика им. И някои от татарите свикнали с него. При нужда го викали: „Иван, Иван.“ Но други все го гледали накриво като звяр.

Червенобрадият татарин не обичал Жилин. Щом го видел, намръщвал се и се обръщал настрана или пък го изругавал. Имало между татарите един старец, който не живеел в аула, а дохождал някъде откъм планината. Жилин го виждал само когато той отивал в джамията да се моли. Бил нисичък и носел бяла чалма. Брадичката и мустаците му били подстригани, бели като памук, а лицето – набръчкано и червено като керемида; носът му извит като ястребов клюн, а очите – сиви и зли. Зъби нямал – само два кучешки зъба стърчали в устата му. Крачел той с чалмата на глава, подпирал се с тояга и като вълк се озъртал. Щом видел Жилин, заръмжавал и се извръщал настрана.

Тръгва веднъж Жилин надолу по баира да види къде живее старецът. Слиза по една пътечка и гледа – градинка с каменна ограда, зад оградата черешови и кайсиеви дървета и къщичка с плосък покрив. Приближава се той и вижда – наредени сламени кошери, пчели летят, бръмчат, а старецът, застанал на колене, работи нещо край един кошер. Надига се Жилин по-нагоре да погледне и прангата му издрънчава. Старецът се извръща, па като крясва! Измъкна пищов от пояса и право в Жилин стреля. Едва успял той да се скрие зад един камък.

Отишъл старецът да се оплаче на господаря. Господарят вика Жилин, смее се и пита:

— Защо си ходил при стареца?

— Аз нищо лошо не съм му направил. Исках само да видя как живее.

Предава това господарят на стареца.

А старецът се люти, съска, ломоти нещо, показва двата си кучешки зъба и размахва ръце срещу Жилин. Жилин не можал да разбере всичко, но схванал, че старецът казва на господаря му да убие русите, а не да ги държи в аула. Отишъл си старецът.

Запитал Жилин господаря си какъв е този старец. И господарят му казал:

— Той е голям човек! Беше пръв джигит, много руси е избил и богат човек беше. Имаше три жени и осем сина. Всички в едно село живееха. Дойдоха русите, разрушиха селото и седем сина му убиха. Остана му един син и той се предаде на русите. Старецът отиде и сам се предаде на русите. Живял три месеца при тях, намерил там сина си, убил го и избягал. Оттогава вече не воюва, отиде на поклонение в Мека; затова носи чалма. Който е ходил в Мека, се нарича хаджия и носи чалма. Не ви обича той вас, русите. Каза ми да те убия, но аз не мога – пари съм платил за тебе, па и те обикнах, Иван. И не да те убия, ами и да си идеш нямаше да те пусна, ако не бях дал дума.

Смее се и току повтаря на руски: „Тебе, Иван, тобро – мене, Абдул, тобро!“

Преживял така Жилин цял месец. Денем ходи из аула или майстори нещо, а щом настане нощ и всичко утихне в аула, започва да копае в плевнята. Трудно се копаело заради камъните, но той ги стържел с пила и прокопал под стената дупка точно колкото да се промуши. „Само трябва – мислел си той – да изуча хубавичко местността накъде да вървя. Ама не казват нищо тия татари.“

И ето той издебнал, когато господарят му отпътувал някъде; излязъл подир обяд извън аула, на височината – оттам искал да огледа местността. Но господарят му, когато за-минавал, бил заповядал на момченцето си да ходи след Жилин, да не го изпуща от очи. Тича малкият след Жилин и вика:

— Не отивай! Тате не позволява. Сега ще извикам хората.

Жилин започнал да го уговаря:

— Аз няма да ида далече – ще се изкача само на оня хълм; трябва да намеря една билка, за да лекувам вашите хора. Ела и ти с мене. С прангата не мога да избягам. А на тебе утре ще направя лък и стрели.

Придумал малкия и тръгнали. Хълмът изглеждал близо, но с прангата било трудно. Вървял, вървял той, едва се изкачил. Седнал и почнал да оглежда местността. На юг зад плевнята имало долчинка, пасели говеда и друг аул се виждал в низината. Зад аула – друг хълм, още по-стръмен, а зад него – пак хълм. Между хълмовете гора се синее, а нататък още хълмове – все по-високо и по- високо се издигат. А над тях стърчат, покрити със сняг, бели като захар върхове. И един снежен връх като калпак стърчи над другите.

На изток и на запад все такива върхове, а тук-там в клисурите димят аули. „Е – мисли си Жилин, – това е все техният край.“ Погледнал към руската страна: пред краката му рекичка, неговият аул, градинки наоколо. На рекичката като малки кукли се виждат жени – плавят дрехи. Зад аула – по-нисък хълм, а отвъд него – още два хълма, обрасли с гора; между тия два хълма се синее равнина и някъде далече над равнината сякаш се стеле дим. Започнал Жилин да си припомня, когато живеел у дома си, в крепостта, откъде изгрява слънцето и къде захожда. Гледа той – точно там, в онази долина, сигурно е неговата крепост. Нататък, между тези два хълма, трябва да бяга.

Слънцето вече залязвало. Снежните върхове от бели станали алени; в черните планини потъмняло; от доловете се издигнала пара и оная долина, където сигурно е неговата крепост, пламнала като в огън от залеза. Взира се Жилин – в долината нещо се мярка, сякаш дим от комини. И все му се струва, че това нещо е тъкмо руската крепост.

Вече станало късно. Чувало се как вика ходжата. Прибирали стадото – кравите мучали. Малкият все подканял: „Да си вървим“, а на Жилин не му се искало да си иде.

Върнали се в аула. „Е – мисли си Жилин, – сега познавам местността, трябва да бягам.“ Искал да бяга още същата нощ. Нощите били тъмни, месечината се разсипвала. За нещастие привечер татарите се върнали. Когато пристигали, те докарвали добитък и си идвали весели. Но сега нищо не докарали, а носели на кон убит техен татарин, брат на червенобрадия. Пристигнали сърдити и се приготвили да го погребват. Излязъл и Жилин да погледа. Завили мъртвеца в платно, без ковчег, изнесли го извън селото под чинарите и го положили на тревата. Дошъл ходжата, събрали се старците, увили на калпаците си чалми, събули се и седнали с подвити крака един до друг пред мъртвеца.

Отпред ходжата, зад него на един ред трима старци с чалми, а зад тях другите татари. Седят с наведени глави и мълчат. Дълго мълчали. Вдига глава ходжата и казва:

— Аллах! – Казал само тази дума и пак се навели и дълго мълчали; седят, не се по¬мръдват.

Пак вдига глава ходжата:

— Аллах! – И всички подемат: – Аллах! – и пак замълчават. Мъртвецът лежи на тревата неподвижен и те седят като мъртви. Никой не мърда. Чува се само как листенцата на чинара трептят от ветреца. После ходжата прочел молитва, всички станали, вдигнали на ръце мъртвеца и го понесли. Отнесли го до гроба. Гробът не бил обикновена дупка, а подкопан под земята като пещера. Хванали мъртвеца под мишниците и под коленете, прегънали го, спуснали го полекичка, подпъхнали го седнал под земята и скръстили ръцете му на корема.

Ногаецът домъкнал зелена тръстика, затрупали гроба с нея, бързо го засипани с пръст, изравнили го и над главата на мъртвеца изправили камък. Утъпкали земята и седнали пак един до друг пред гроба. Дълго мълчали.

— Аллах! Аллах! Аллах! – Въздъхнали и станали.

Раздал червенобрадият пари на старците, след това станал, взел камшика, шибнал се три пъти по челото и си тръгнал за дома.

На сутринта Жилин гледа – червенобрадият кара една кобила през селото и след него вървят трима татари. Излезли от селото, свалил си червенобрадият бешмета, запретнал ръкави – ръчищата му здравеняшки, – измъкнал камата, наточил я на бруса. Татарите вдигнали нагоре главата на кобилата, приближил се червенобрадият, прерязал й гръкляна, повалил кобилата и започнал да я дере – с юмручищата си кожата подпарял. Надошли жени и момичета, взели да мият червата и вътрешностите. Нарязали след това кобилата, домъкнали месото в къщи. И цялото село се събрало у червенобрадия да поменува покойника.

Три дни яли кобилата, пили боза – по-койника поменували. Всички татари си били у дома. На четвъртия ден, гледа Жилин, към обяд се стягат да вървят някъде. Докарали конете, натъкмили се и заминали десетина души, с тях и червенобрадият; само Абдул останал у дома си. Имало новолуние – нощите били още тъмни.

„Е – мисли си Жилин, – сега трябва да бягаме“ – и казва на Костилин. А Костилин се уплашил.

— Но как ще бягаме, ние и пътя не знаем.

— Аз зная пътя.

— Пък и няма да стигнем през нощта.

— Ако не стигнем, ще пренощуваме в гората. Ето аз съм събрал питки. Защо ще стоиш? Ако изпратят пари – добре, но може и да не съберат. А сега татарите са озлобени, защото русите са убили техен човек. Наговарят се – искат да ни убият.

Замислил се Костилин.

— Е, да вървим!

Вмъкнал се Жилин в дупката, поразширил я, та и Костилин да може да мине; и стоят – чакат да утихне аулът.

Щом затихнали хората в аула, Жилин се мушнал под стената и се измъкнал. Пошепнал на Костилин:

— Провирай се.

Проврял се и Костилин, но закачил с крака си един камък, който изтрополял. А господарят си имал пазач – едно шарено куче, до немай-къде зло. Казвали го Уляшин. Жилин от по-рано го захранвал. Уляшин чул, лавнал и се спуснал, а след него и другите кучета. Жилин свирнал тихичко и му хвърлили парче питка – Уляшин го познал, замахал опашка и престанал да лае.

Господарят чул и се обадил от къщата:

— Дръж! Дръж, Уляшин!

А Жилин почесва зад ушите Уляшин. Кучето мълчи, търка се в краката му, маха опашка.

Постояли те зад ъгъла. Всичко утихнало, чувало се само как в кошарата пръхти овца, а долу водата шуми по камъните. Тъкмо, звездите трепкат високо на небето; над планината новият месец се заруменил и захожда нагоре с рогчетата. В долинките мъглата се белее като мляко.

Надигнал се Жилин и казал на другаря си:

— Е, хайде, братко!

Тръгнали, но едва се отдалечили, чуват – ходжата запял от покрива: „Аллах, Бисмиллях! Илрахман!“ Значи, хората ще тръгнат за джамията. Седнали пак, спотаени до стената. Дълго седели, изчакали, докато минат всички. Пак утихнало.

— Е, с бога напред! – Прекръстили се и тръгнали. Минали през двора надолу към реката, прегазили я и тръгнали по дола. Мъглата е гъста и е паднала ниско, а над главите им звездите се виждат ясно. Жилин по звездите се оправял накъде да върви. В мъглата е прохладно, леко се ходи, само ботушите им неудобни, разкривени. Жилин събул своите, хвърлил ги и тръгнал бос. Подскача от камък на камък и поглежда към звездите. Костилин взел да изостава.

— По-полека върви – рекъл. – Тия проклети ботуши ми израниха краката.

— Ами че събуй ги, по-леко ще ти бъде.

Тръгнал Костилин бос – още по-лошо: изподрал си краката от камъните и все повече изоставал. Жилин му казва:

— Краката ти ще се изранят, но ще зараснат, а настигнат ли те – по-лошо, ще те убият.

Костилин нищо не отвръща, върви и попъшква. Дълго вървели те по ниското. По едно време чуват – отдясно се обаждат кучета. Жилин се спрял, озърнал се, покатерил се на хълма, опипал с ръце.

— Ех – казва, – сбъркали сме, вдясно сме ударили. Тук има друг аул, виждах го от върха. Трябва да тръгнем назад, и то вляво, нагоре. Тук трябва да има гора. А Костилин му казва:

— Почакай поне мъничко да си отдъхна, целите ми крака са окървавени.

— Ще ти минат, братко, ще ти минат. Ти по-леко скачай. Ето така!

И Жилин се затичал назад и вляво нагоре, към гората.

Костилин все повече изоставал и охкал. Жилин му подвикне-подвикне, но все върви напред. Изкачили се на върха. Така и излязло – гора. Навлезли в гората и от трънките дрехите им съвсем се окъсали. Попаднали на пътечка в гората. Вървят.

— Стой! – По пътеката се чува тропот от копита. Спрели се и се ослушват. Нещо из- топуркало като кон и спряло. Тръгнали те – пак затрополяло. Те спрат и то спре. Пропълзял Жилин, гледа – на по-светлото по пътя стои нещо: да е кон, не е кон, и на коня отгоре нещо чудно, не прилича на човек. Изпръхти – и се ослуша. „Що за чудо!“ Свирнал Жилин тихичко, па като се хвърлило от пътя в гората онова ми ти нещо и за¬трещяло, като че буря минава, чупи клоните.

Костилин просто паднал от страх. А Жилин се смее и му дума:

— Елен е. Чуваш ли как чупи клоните с рогата си? Ние се страхуваме от него, а той – от нас.

Тръгнали пак. Вече зора почнала да се сипва, скоро щяло да се съмне. А дали вървят натам, дето трябва, или не – не знаят. На Жилин му се струва, че са го докарали по същия път и че има още десетина версти, до-като стигнат при своите, но няма точен ориентир, пък и нощем не можеш да се оправиш. Излезли на една полянка. Костилин седнал и рекъл:

— Все пак аз няма да стигна: краката не ме държат.

Започнал Жирин да го увещава.

— Не – казва,— няма да стигна, не мога. Разсърдил се Жилин, плюл, наругал го.

— Тогава сам ще вървя, сбогом.

Костилин скочил и тръгнал. Извървели те около четири версти. В гората паднала още по-гъста мъгла – нищо не виждат отпреде си, а и звездите едва се забелязват.

Изведнъж чуват – отпред топурка кон. Чува се как чаткат подковите по камъните. Жилин легнал по корем и долепил ухо до земята.

— Тъй е – насам, към нас, идва конник! Избягали те от пътя, седнали в храстите и чакат. Жилин допълзял до пътя, гледа – минава татарин на кон, кара една крава и си тананика под носа. Отминал татаринът и Жилин се върнал при Костилин.

— Е, размина се; ставай да вървим! Помъчил се Костилин да стане и паднал.

— Не мога, ей богу, не мога; сили нямам. Човекът тежък, пълен, запотил се. И като го сковала в гората студената мъгла, а и краката му целите изранени – съвсем капнал. Почнал Жилин насила да го вдига. Че като викне Костилин:

— Олеле, боли!

Жилин едва не примрял.

— Защо викаш? Татаринът е близо, ще чуе. – А той самият си мисли: „Той наистина е отпаднал. Какво да го правя? Да изоставя другаря си – не бива.“

— Хайде – рекъл, – ставай, качи се на гърба ми – ще те нося, като не можеш вече да ходиш.

Качил на гърба си Костилин, прихванал го с ръце под бедрата, излязъл на пътя и се по- тътрил.

— За бога, само не ме стискай с ръце за гърлото. За раменете ми се дръж.

Тежко му е на Жилин, неговите крака също са окървавени, и той е уморен. Наведе се, по-вдигне и иамести Костилин по-високо на гърба си, мъкне го по пътя.

Изглежда, татаринът е чул вика на Костилин. Слуша Жилин – някой иде отзад и вика нещо на татарски. Метнал се Жилин в храстите. Татаринът вдигнал пушката, стрелял, но не улучил, изкряскал на татарски и препуснал нататък по пътя.

— Ех – казал Жилин, – пропаднахме, братко! Това куче ей сега ще събере татари и ще ни погнат. Ако не се отдалечим на две-три версти, изгубени сме. – И си помислил за Костилин: „Кой дявол ме накара да взема тоя дръвник със себе си? Да бях сам, отдавна да съм избягал.“

Костилин му казал:

— Върви сам, защо да се погубваш заради мене?

— Не, няма да тръгна: не бива да се из-оставя другар.

Пак го взел на гърба си и го потътрил. Извървял така около една верста. Все през гора вървят, краят й се не вижда. А мъглата за-почнала вече да се пръска и като че ли се по-явили облаци. Звездите вече не се виждали. Измъчил се Жилин.

По пътя попаднали на изворче, с камъни оградено. Спрял се и свалил Костилин.

— Чакай – рекъл, – да си отдъхна, да пийна водица. И от питките да хапнем. Трябва да сме наблизо.

И тъкмо се навел да пие вода, чува – затопуркало се отзад. Пак се хвърлили надясно, в храстите по стръмнината, и легнали. Дочуват татарски гласове; татарите спрели на същото място, дето те се били от-били от пътя. Поговорили, след това почнали да викат, като че ли кучета насъскват. По едно време чуват – пращят храстите и право към тях идва някакво непознато куче. Спряло се и залаяло.

Промъкват се и татари – също непознати; хващат ги, връзват ги, качват ги на конете и ги подкарват. Изминали около три версти и ги срещнал господарят им Абдул с двама татари. По-говорил нещо с татарите, прехвърлили ги на своите коне и ги подкарали назад към аула. Абдул вече не се смее и дума не им продумва.

Докарали ги в аула на разсъмване, свалили ги на улицата. Дотичали дечурлигата. Започнали да ги бият с камъни и камшици, да пищят край тях.

Събрали се в кръг татарите, дошъл и старецът от подножието на планината.

Започнали да разговарят. Чува Жилин, че за тях става дума – какво да ги правят. Едни казват, че трябва да ги пратят по-надалеч в планината, а старецът настоява:

— Трябва да се убият.

Абдул спори, казва им:

— Аз за тях пари съм броил. Откуп ще взема за тях.

А старецът казва:

— Нищо няма да ти платят, само пакост ще направят. И грехота е руси да храниш. Убий ги – и толкоз.

Разотишли се. Приближил се господарят до Жилин и взел да му говори:

— Ако не ми изпратят за вас откуп, след две седмици ще ви претрепя от бой. А ако намислиш пак да бягаш, като куче ще те убия. Пиши писмо, хубавичко го напиши!

Донесли им хартия и те написали писма. Турили им пранги и ги откарали зад джамията. Там имало яма, около четири метра дълбока – пуснали ги в нея.

Животът им станал съвсем лош. Не им сваляли прангите и не ги пускали на свобода. Хвърляли им в ямата като на кучета сурово тесто и им спускали стомна с вода. В ямата воня, задух, влага. Костилин съвсем се по-болял, отекъл, чувствувал че го кърши цялото тяло и все пъшкал или спял. И Жилин се по- омърлушил, гледа – работата лоша. И не знае как да се измъкне.

Взел пак да копае, но няма къде да из-хвърля пръстта. Видял го господарят и му се заканил, че ще го убие. Седи той веднъж клекнал в ямата, мисли си за свободния живот и му домъчнява. Изневиделица право на скута му пада питка, после втора, посипват се и череши. Поглежда нагоре – Дина. Погледнала го тя, засмяла се и избягала. Тогава Жилин си помислил: „Дали Дина няма да ми помогне?“

Разчистил той в ямата едно местенце, начоплил глина и започнал да прави кукли. Направил човечета, кончета, кучета и си мисли: „Като дойде Дина, ще й ги хвърля.“

Само че на другия ден Дина не дошла. А чува Жилин – изтрополели коне, минали някакви хора и се събрали татарите при джамията – спорят, кряскат и споменават русите. Чува гласа и на стареца. Жилин не можал да разбере хубаво, но се досещал, че русите са дошли наблизо и татарите се плашат да не влязат в аула и не знаят какво да правят с пленниците.

Поговорили и си отишли. Изведнъж Жилин чува – горе нещо зашумоляло. Поглежда: Дина е приклекнала, така че коленете й стърчат над главата, навела се, герданът й виси и се люлее над ямата. Очичките й като звездици блестят. Изважда от ръкава си две питки сирене и му ги хвърля. Жилин ги улавя и казва:

— Защо не идва толкова време? А аз ти направих играчки. На, виж!

Започнал да й подхвърля една по една, но тя клати глава и не ги поглежда.

— Не трябва! – казала. Помълчала, по-стояла и рекла: – Иван, искат да те убият. – И сочи към шията си.

— Кой иска да ме убие?

— Баща ми, старците го карат. А мене ми е жал за тебе.

Тогава Жилин й казва:

— Щом ти е жал за мене, донеси ми един дълъг прът.

Тя клати глава – „не може“. Той сключва ръце, моли й се:

— Дина, моля ти се! Донеси, Динушка!

— Не може – казва тя, – ще видят, всички са у дома. – И си отишла.

Седи вечерта Жилин и си мисли: „Какво ли ще стане?“ И все нагоре поглежда. Звезди се виждат, но месецът още не е изгрял. Ходжата извикал, всичко утихнало. Жилин почнал вече да дреме и си мислел: „Няма да

посмее момичето.“

Изведнъж върху главата му се посипала пръст. Погледнал нагоре – в другия край на ямата се показал дълъг прът. Пошарил в тъмното, започнал да се спуска и да навлиза в ямата. Зарадвал се Жилин, хванал го, издърпал го – здрав прът. Той бил виждал вече тоя прът на покрива на господарската къща.

Погледнал нагоре: звездите блещукат високо на небето, а над самата яма очите на Дина катоиа котка святкат в тъмнината.

Навела тя лице над ямата и шепти:

— Иван, Иван! – И все маха с ръце пред

лицето си, иска да каже „по-тихо само“.

— Какво? – пита Жилин.

— Всички си отидоха, само двама останаха у дома.

Жилин казва:

— Хайде, Костилин, да вървим, да се опитаме за последен път. Аз ще те подигна.

Костилин не ще и да чуе.

— Не – казва, – видя се вече, че аз оттук няма да изляза. Къде ще вървя, когато нямам сила дори да се обърна?

— Е, тогава сбогом, не ме споменавай с лошо. – И се целунал с Костилин.

Хванал се за пръта, казал на Дина да го държи и се покатерил. Два-три пъти падал – пречела му прангата. Подигнал го и Костилин и криво-ляво се изкачил горе. Дина с все сила го дърпала с ръчичките за ризата и се смеела.

Жилин измъкнал пръта и рекъл:

— Отнеси го на мястото му, Дина, че ако те хванат – ще те пребият.

Помъкнала Дина пръта, а Жилин се спуснал надолу. Слязъл под стръмнината, взел един остър камък и почнал да извива катинара на прангата. Но катинарът бил здрав, не можел да се разбие, пък и нямало как да го хване. По едно време Жилин чува – някой тича от хълма, подскача леко. Помислил си: „Сигурно е пак Дина.“ Дотърчала Дина, взела камъка и казала:

— Дай аз.

Застанала на колене, започнала да го разбива. Но ръчичките й тънички като клечици, никаква сила няма. Хвърлила камъка и за-плакала. Заловил се пак Жилин за катинара, а Дина клекнала до него, държи го за рамото. Огледал се Жилин и видял, че вляво зад върха небето запламтяло. Месецът изгрявал. Жилин си помислил: „Докато месецът огрее, трябва да мина дола, да стигна гората.“ Станал, хвърлил камъка. Макар и с пранга, но трябва да върви.

— Сбогом – рекъл, – Динушка. Цял живот ще те помня.

Хванала се за него Дина, опипва го с ръце, търси къде да му пъхне питки. Поел той питките.

— Благодаря – рекъл, – умнице. Кой ще ти прави кукли, като ме няма? – И я погалил по главата.

Заплакала Дина, закрила лицето си с ръце и затичала по нагорнището, като козичка подскачала. В тъмнината се чувало само как подрънкват по гърба й мънистата в плитката.

Прекръстил се Жилин, прихванал с ръка катинара на прангата, за да не дрънчи, и тръгнал по пътеката; влачи крака си и все към аленеещото небе поглежда, дето изгрявал месецът. Той познал пътя. Ако върви направо – близо осем версти са. Само да стигне гората, преди да е изгрял месецът. Преминал рекичката; зад върха светлината вече избледняла. Тръгнал по дола, върви и поглежда: не се вижда още месецът. Вече зарята засветлява и от едната страна на дола става все по-светло и по-светло. Пълзи сянката край планината и все към него приближава.

Върви Жилин и все към сянката се държи.

Той бърза, но и месецът още по-бързо се издига. Ето че отдясно вече пламват върховете на дърветата. Взел да наближава гората и месецът вече се показал – стенало бяло, светло, съвсем като ден. Всички листенца по дърветата се виждат. Тихо и светло е в планината, сякаш всичко е измряло. Чува се само как долу ромоли рекичка.

Стигнал Жилин до гората – никой не го срещнал. Избрал по-тъмничко място в гората и седнал да почива.

Отдъхнал, изял една питка. Намерил камък и пак започнал да разбива прангата. Целите си ръце изпоразранил, но не можал да я разбие. Станал и тръгнал по пътя. Изминал около една верста, капнал от умора – краката го болят. Повърви десетина крачки и спре. „Няма какво да се прави – помислил си, – ще се мъкна, докато имам сили. А седна ли, няма да стана. До крепостта не мога да стигна, но като съмне, ще легна в гората, ще прекарам деня, а през нощта пак ще тръгна.“

Цялата нощ вървял. Минали само двама татари на коне, но Жилин ги чул отдалече и се скрил зад едно дърво.

Месечината вече бледнеела, паднала роса, скоро ще съмне, а Жилин не е стигнал още до края на гората. „Е – мисли си той, – още

тридесет крачки ще извървя, ще се отбия в гората и ще седна.“ Извървял тридесет крачки, гледа – гората свършва. Излязъл на края – съвсем светло; като на длан пред него – степта и крепостта, а вляво, току до стръмнината, огньове горят, загасват, дим се стеле и край огньовете се виждат хора.

Взрял се, гледа: пушки бляскат – казаци са, войници.

Зарадвал се Жилин, събрал последни сили и тръгнал по надолнището. И си мисли: „Не дай боже тук, в равното поле, да ме види някой татарин на кон: макар да е близо, не мога да избягам.“

Тъкмо си помислил това и гледа: вляво, на хълма, на около двеста метра от него стоят трима татари. Те го видели и се спуснали към него. Сърцето му просто замряло. Той замахал с ръце, завикал колкото му глас държи към своите:

— Братя, на помощ!… Братя!…

Нашите го чули. Изскочили казаци на коне, спуснали се към него – да пресекат пътя на татарите.

Казаците са далеч, а татарите – близо. И Жилин събира последни сили, прихваща с ръка прангата, тича към казаците извън себе си, кръсти се и вика:

— Братя! Братя! Братя!

Казаците били петнадесетина души. Изплашили се татарите и преди да го

настигнат, взели да поспират. И Жилин дотичал до казаците.

Наобиколили го казаците, разпитват го: кой е, какъв е, откъде идва. А Жилин не може още да се опомни, плаче и само повтаря:

— Братя! Братя!…

Изскочили войници, заобиколили Жилин – един му дава хляб, друг – каша, трети – водка. Някой го намята с шинел, друг му разбива прангата.

Познали го офицерите, отвели го в крепостта. Войниците се зарадвали, а другарите му се събрали при него.

Разказал им Жилин всичките си патила и накрая рекъл:

— На, и дома си ходих, и сватба направих! Не, види се, това не ми е писано.

И останал да служи в Кавказ. А Костилин бил откупен чак след един месец за пет хиляди. Довели го ни жив, ни мъртъв.

БАСНИ И ПРИКАЗКИ

ГЛУХАРЯТ И ЛИСАНА

Глухарят бил кацнал на едно дърво. Лисицата се приближила и му казала:

— Здравей, глухарче, приятелче мое, щом ти чух гласчето, веднага дойдох да те навестя.

— Благодаря ти за добрата дума – казал глухарят.

Лисицата се престорила, че не е дочула и казала:

— Какво казваш? Не чувам. Да беше слязло, глухарче, приятелче мое, на тревицата да се поразходиш, па и да се поразговорим, а така от дървото не мога да те чуя.

Глухарят казал:

— Страх ме е да слизам на тревата. За нас, птиците, е опасно да ходим по земята.

— Да не би да се страхуваш от мен? – казала лисицата.

— От тебе не, но от другите животни се страхувам – рекъл глухарят. – Всякакви животни има.

— Не, глухарче, приятелче мое, сега е излязъл закон по цялата земя мир да има. Сега вече животните не посягат едно на друго.

— Виж, това е хубаво – казал глухарят, – защото ето на, кучета тичат насам и ако беше както по-рано, ти трябваше да избягаш, а сега

няма от какво да се страхуваш.

Като чула за кучетата, лисицата наострила

уши и искала да избяга.

— Ама ти накъде? – попитал глухарят. – Нали сега има закон, кучетата няма да те за-качат.

— Че кой ги знае! – казала лисицата. – Може и да не са чули за закона.

И избягала.

КАТЕРИЦАТА И ВЪЛКЪТ

Катеричката скачала от клон на клон и паднала право върху един заспал вълк. Вълкът скочил и поискал да я изяде. Катеричката за-почнала да се моли:

— Пусни ме, пусни ме!

Вълкът рекъл:

— Добре, ще те пусна, само искам да ми кажеш защо вие, катеричките, сте толкова весели. На мене всякога ми е криво, а като по-гледна вас, там горе вие все играете и скачате.

Катерицата му отговорила:

— Пусни ме най-напред да се кача на дървото и оттам ще ти кажа, а така ме е страх от тебе.

Вълкът я пуснал, тя избягала на дървото и оттам му казала:

— Тебе ти е криво, защото си лош. Злобата ти разяжда сърцето. А ние сме весели, защото сме добри и никому не правим зло.

МИШКИТЕ

Лош станал животът на мишките от ко-тарака. Ден не минавало, без да изяде две-три. Събрали се веднъж мишките и започнали да мислят как да се отърват от котарака. Мисли-ли, мислили и нищо не могли да измислят.

И ето че една мишка рекла:

— Аз ще ви кажа как ще се отървем от котарака. Ние загиваме само защото не можем да го усетим, когато идва към нас. Трябва да му окачим звънче на шията, за да дрънчи. Тогава всеки път, когато той се приближи до нас, ние ще го чуваме и ще избягаме.

— Това няма да е лошо – казала старата мишка, – ама трябва някой да окачи звънчето на котарака. Ти добре си го измислила, но я вържи на шията му звънче и тогава всички ще ти благодарим.

ВЪЛКЪТ И КУЧЕТО

Един изпосталял вълк минавал край село¬то и срещнал едно затлъстяло куче. Вълкът по-питал кучето:

— Я ми кажи, куче, откъде си вземате вие храна?

Кучето рекло:

— Хората ни дават.

— Навярно службата ви при хората е тежка?

Кучето казало:

— Не, службата ни не е тежка. Нашата работа е да пазим нощем двора.

— И само за това ли ви хранят така? – казал вълкът. – Аз още сега бих постъпил на вашата служба, защото ние, вълците, мъчно си намираме храна.

— Защо не, ела – казало кучето. – Господарят и тебе ще храни така.

Зарадвал се вълкът и тръгнал с кучето да служи на хората. И тъкмо когато влизал вече през вратата, видял, че козината около врата на кучето е охлузена. Той запитал:

— Куче, а това от какво ти е?

— Ами така – казало кучето.

— Че как така?

— Ами така, от синджира. През деня ме връзват със синджир и от него малко ми се е охлузила козината на шията.

— Тогава сбогом, куче – казал вълкът. – Няма да дойда да живея при хората. Нека не бъда толкова тлъст, но да съм свободен.

МОМИЧЕТО И РАЗБОЙНИЦИТЕ

Приказка

Едно момиче пасяло крава на полето. Дошли разбойници и отвлекли момичето. Завели го у дома си в гората и му заръчали да готви, да шета и да шие. Момичето заживяло у разбойниците, работело им и не знаело как да избяга от тях. Когато излизали, разбойниците го заключвали.

Веднъж излезли всички разбойници и оставили момичето само. То донесло слама, направило от сламата кукла, облякло я със своите дрехи и я сложило на прозореца. А то се намазало с мед, оваляло се в перушина и за-приличало на страшна птица. Скочило през прозореца и избягало. Щом излязло на пътя, то видяло, че насреща му идат разбойниците.

Разбойниците не го познали и попитали:

— Ей, плашило, какво прави нашето момиче?

А момичето отговорило:

— Мие, готви и шие, чака разбойничетата на прозореца – И още по-бързо затичало.

Разбойниците стигнали у дома си и гледат

— някой седи на прозореца. Те поздравили и казали:

— Здравей, наше момиче, отвори ни – но гледат, че момичето не отговаря на поздрава и мълчи.

Започнали те да се карат на куклата, а тя все така не се помръдва и мълчи. Тогава разбили вратата и искали да убият момичето – и едва сега видели, че това не е момичето, а сламена кукла. Разбойниците я захвърлили и казали:

— Изхитри ни това момиче!

А момичето стигнало реката, измило се и се прибрало у дома си.

ТРИТЕ МЕЧКИ

Приказка

Едно момиченце отишло в гората. В гората то се загубило и започнало да търси пътя за дома си, но не го намерило, а се озовало пред една къщичка.

Вратата била отворена; то надзърнало и като видяло, че в къщичката няма никого, влязло. В тази къщичка живеели три мечки. Едната била мечокът – бащата; казвал се Михаил Иванич. Той бил едър и рунтав. Втората мечка била майката. Тя била по-дребна; казвала се Настася Петровна. И третата – малкото мече; то се казвало Мишутка. Мечките не били в къщи – били на разходка из гората.

Къщичката имала две стаи: едната трапезария, а другата спалня. Момиченцето влязло в трапезарията и видяло на масата три паници с чорба. Първата паница, много голяма, била на Михаил Иванич. Втората паница, по-малка, била на Настася Петровна, а третата, синичката паничка, била на Мишутка. До всяка паница имало по една лъжица: голяма, средна и малка.

Момиченцето взело най-голямата лъжица и сръбнало от най-голямата паница; след това

взело средната лъжица и сръбнало от средната паница, след това взело малката лъжичка и сръбнало от синята паничка. Чорбата на Мишутка му се сторила най-вкусна.

На момиченцето се приискало да седне и то видяло до масата три стола: един голям – на Михаил Иванич, друг по-малък – на Настася Петровна, и трети, мъничък, със синичка възглавничка – на Мишутка. То се покачило на големия стол и паднало, след това седнало на средния стол, но той му бил неудобен, после седнало на малкото столче и се засмяло – толкова му било хубаво. Взело синята паничка на коленете си и започнало да яде. Изяло всичката чорба и почнало да се люлее на стола.

Столчето се счупило и момичето паднало на пода. То станало, вдигнало столчето и отишло в другата стая. Там имало три легла: едно голямо – на Михаил Иванич, друго средно – на Настася Петровна, трето мъничко – на Мишутка.

Момиченцето легнало на голямото, но то било много широко; легнало на средното – било много високо; легнало на малкото – креватчето точно за него. И то заспало.

А мечките се върнали в къщи гладни и по-искали да обядват. Големият мечок взел

своята паница, погледнал я и изревал със страшен глас:

– КОЙ Е СЪРБАЛ ОТ МОЯТА ПАНИЦА?

Настася Петровна погледнала своята паница и изревала не .толкова високо:

– КОЙ Е СЪРБАЛ ОТ МОЯТА ПАНИЦА?

А Мишутка видял своята празна паничка и изпищял с тънък глас:

– КОЙ Е СЪРБАЛ ОТ МОЯТА ПА НИЧКА И ВСИЧКО Е ИЗСЪРБАЛ?

Михайло Иванич погледнал своя стол и изревал със страшен глас:

– КОЙ Е СЕДЯЛ НА МОЯ СТОЛ И ГО Е ПРЕМЕСТИЛ?

Настася Петровна погледнала своя стол и изревала не толкова високо:

– КОЙ Е СЕДЯЛ НА МОЯ СТОЛ И ГО Е ПРЕМЕСТИЛ?

Мечките отишли в другата стая.

– КОЙ Е ЛЕЖАЛ НАМОЕТО ЛЕГЛО И ГО Е ИЗМАЧКАЛ?

— изревал Михайло Иванич със страшен глас.

– КОЙ Е ЛЕЖАЛ НА МОЕТО ЛЕГЛО И ГО Е ИЗМАЧКАЛ?

— изревала Настася Петровна не толкова високо.

А Мишутка подложил една скамейчица, покачил се на своето креватче и изпищял с тънък глас:

– КОЙ Е ЛЕЖАЛ В МОЕТО ЛЕГЛО?

И изведнъж видял момиченцето и из¬пищял така, като че го колят:

– ЕТО ГО! ДРЪЖ, ДРЪЖ ГО! ЕТО ГО! ОЛЕЛЕ! ДРЪЖ!

Той искал да ухапе момиченцето. То отворило очи, видяло мечките и се спуснало към прозореца. Прозорецът бил отворен,момиченцето скочило и избягало. Мечките не могли да го настигнат.

МАЙМУНАТА И ГРАХЪТ

Маймуната носела две пълни шепи грах. Паднало едно грахово зърно. Маймуната искала да го вдигне и разсипала двадесет зърна. Спуснала се да ги събира и разсипала всичко. Тогава тя се разсърдила, разпиляла всичкия грах и избягала.

ЛИПУНЮШКА

Приказка

Имало един дядо и една баба. Те си нямали деца. Веднъж дядото отишъл на нивата да оре, а бабата останала в къщи да приготви блини. Бабата изпекла блините и казала:

— Ако си имахме син, щеше да занесе блините на баща си. А сега по кого да ги пра-тя?

Изведнъж от памука се измъкнало едно мъничко синче и казало:

— Здравей, майчице!

А бабата му казва:

— Отде се взе, синчето ми, и как те казват?

А синчето отговаря:

— Ти, майчице, изпреде памучеца и го сложи на купчинка – оттам се явих аз на белия свят. А ме казват Липунюшка. Дай, майчице, да занеса блините на татко.

— Ще можеш ли да ги занесеш, Липунюшка? – рекла бабата.

— Ще ги занеса, майчице…

Бабата вързала блините във вързопче и ги дала на синчето. Липунюшка взел вързопа и затичал към нивата.

В нивата на пътя му се изпречила купчинка пръст и той извикал:

— Татенце, татенце, помогни ми да прескоча купчинката! Донесох ти блини.

Дядото чул от нивата, че някой го вика, тръгнал да посрещне сина си, помогнал му да прескочи купчинката и му казал:

— Отде се взе, синчето ми?

— Аз, татенце, в памука се явих на белия

свят – рекло момчето и подало блините на баща си.

Дядото седнал да похапне, а момчето рекло:

— Дай, татенце, аз да ора.

А дядото му казал:

— Ти нямаш толкова сили, за да ореш.

Но Липунюшка хванал ралото и започнал

да оре. Оре си той и песни си пее.

Край нивата минавал с каретата си богат господар. Видял той, че старецът седи и за-кусва, а конят сам оре. Слязъл и казал на дядото:

— Как така, старче, твоят кон сам ли оре? А дядото му казва:

— Там моето момче оре и песни си пее. Господарят се приближил, чул песента и видял Липунюшка. И казал той на дядото:

— Старче, я ми продай момчето.

А дядото му отговаря:

— Не, не мога да го продам, едничко си ми е то.

А Липунюшка казва на дядото:

— Продай ме, татко, аз ще избягам от него. И селянинът продал момчето за сто рубли.

Господарят броил парите, взел момчето, завил го в кърпичка и го сложил в джоба си. Пристигнал си той у дома и казал на жена си:

— Донесох ти радост.

А жена му казала:

— Покажи да видя какво си ми донесъл. Господарят извадил кърпичката от джоба си, разгънал я, а в кърпичката нищо нямало. Липунюшка отдавна бил избягал при баща си.

УЧЕНИЯТ СИН

Един син пристигнал от града при баща си на село. Баща му казал:

— Днес ще косим, вземи греблото и ела да ми помогнеш.

Но на сина не му се работело и отговорил:

— Аз съм се занимавал с науки и съм забравил всички селяшки думи. Какво е това гребло?

Но щом тръгнал из двора, настъпил греблото и то го ударило по челото. И тогава си спомнил що е гребло, хванал се за челото и казал:

— Кой ли глупак е захвърлил тук греблото!

ПРИЛЕПЪТ

Едно време се водела голяма война между четириногите животни и птиците. Прилепът не се присъединил нито към едните, нито към другите и все изчаквал кой ще надделее. Отначало птиците започнали да надвиват четириногите и тогава прилепът се при-съединил към птиците, хвърчал с тях и се наричал птица, но после, когато четириногите започнали да надделяват, прилепът минал към тях. Той им показал зъбите, лапите и цицките си и уверявал, че е като тях и обича четириногите. Накрая все пак победили птиците и тогава прилепът пак минал към птиците, но те го изгонили. И към четириногите вече не било възможно да премине. Оттогава прилепът живее из пещерите, из хралупите и хвърчи само по здрач. И не отива нито с четириногите, нито с птиците.

КУЧЕТО И НЕГОВОТО ОТРАЖЕНИЕ

Едно куче вървяло по дъсчица през рекичката и носело в устата си месо. То видяло отражението си във водата и помислило, че там друго куче носи месо. Пуснало своето месо и се хвърлило да вземе месото на другото куче: друго моео нямало, а водата отнесла неговото.

И останало кучето без нищо.

ШАТ И ДОН

Приказка

Дядо Иван имал двама сина: Шат Иванич и Дон Иванич. Шат Иванич бил по-големият брат. Той бил по-силен и по-едър, а Дон Иванич бил по-малкият и бил по-дребен и по- слаб. Бащата посочил пътя на всеки от тях и заповядал да не се отклоняват. Шат Иванич не послушал баща си и не тръгнал по посочения му път, заблудил се и пропаднал. А Дон Иванич послушал баща си и вървял натам, накъдето той наредил. Така той прекосил цяла Русия и станал прочут.

В Тулска губерния – Епифанска околия, има едно село, Иван-езеро, и в самото село има езеро. От езерото изтичат в разни посоки два ручея. Единият ручей е толкова тесен, че можеш да го прекрачиш. Този ручей се нарича Дон. Другият ручей е широк и се нарича Шат.

Дон върви все направо и колкото по-далече отива, толкова по-широк става.

Шат извива ту на една страна, ту на друга. Дон минава през цяла Русия и се влива в Азовско море. В него има много риба и по него плават лодки и параходи.

Шат се залутал, не могъл да излезе от Тулска губерния и се влял в река Упу.

ЛОЗАРЯТ И СИНОВЕТЕ МУ

Басня

Един лозар искал да научи синовете си как трябва да обработват земята. Когато наближило да умира, той ги повикал и им казал:

— Деца, искам, след като умра, да по-търсите какво е заровено в лозето.

Синовете му помислили, че там има за-копано имане, и когато умрял баща им, започнали да копаят и преровили цялата земя. Имане не намерили, но така добре прекопали лозето, че то започнало да ражда много по¬вече. И те забогатели.

ВЪЛКЪТ В ПРАХА

Басня

Вълкът искал да грабне овца от стадото и тръгнал срещу вятъра, та прахът от стадото да пада върху него.

Овчарското куче го видяло и му казало:

— Напразно ходиш в праха, вълчо, ще те заболят очите.

А вълкът рекъл:

— Там е бедата, кученце, че мен отдавна ме болят очите, а казват, че прахът, дигнат от овче стадо, добре лекувал очи.

ЗАЙЦИТЕ И ЖАБИТЕ

Събрали се веднъж зайците и започнали да се оплакват от живота си:

— Гинем ние и от хората, и от кучетата, и от орлите, и от други животни. По-добре из-веднъж да умрем, отколкото да живеем в страх и да се измъчваме. Хайде да се удавим!

И припнали зайците към езерото да се давят. Чули ги жабите и зацамбуркали във водата. Тогава един заек извикал:

— Стойте, зайци! Нека не се давим още: ето, животът на жабите, изглежда, е по-лош от нашия – те се плашат и от нас.

ТРИ КРАВАЯ И ЕДИН ГЕВРЕК

Един селянин бил гладен. Купил си кравай и го изял, но все още му се ядяло. Купил си още един кравай, изял го, но пак бил гладен. Купил трети кравай, изял го – и все още бил гладен. След това си купил един геврек и щом го изял, се заситил.

Тогава селянинът се плеснал по челото и рекъл:

— Бре, какъв глупак съм бил! Защо изядох напразно толкова кравайчета? Трябваше още в началото да изям един геврек.

БАЩА И СИНОВЕ

Един баща съветвал синовете си да живеят сговорно. Те не се вслушвали в съветите му. Тогава той заръчал да донесат сноп пръчки и рекъл:

— Счупете го!

Колкото и да се мъчили синовете, не могли да го счупят.

Тогава бащата развързал снопа и казал да чупят пръчките една по една.

Те лесно начупили пръчките поотделно.

Баща им рекъл:

— Ето така е и с вас: ако живеете сговорно, никой няма да ви надвие, но ако се карате и делите, всеки лесно ще може да ви погуби.

ВОЛГА И ВАЗУЗА

Имало две сестри: Волга и Вазуза. Те започнали да се препират коя от тях е по-умна и коя ще преживее по-добре.

Волга казала:

— Защо да се препираме – и двете сме вече големи. Хайде утре сутринта да излезем от до-ма и всяка да поеме своя път; тогава ще видим коя от двете ще върви по-добре и ще стигне по-скоро в Хвалинското царство.

Вазуза се съгласила, но измамила Волга. Щом Волга заспала, Вазуза забързала през нощта по прекия път към Хвалинското царство.

Когато Волга станала и видяла, че сестра й я няма, продължила спокойно пътя си и до-гонила Вазуза.

Вазуза се изплашила да не би Волга да я накаже, признала си, че е по-малката сестра и помолила Волга да я заведе до Хвалинското царство. Волга простила на сестра си и я взела със себе си.

Река Волга извира от блатата на село Волго, Осташковска околия. Там има малък извор, от който води началото си Волга. А река Вазуза извира от планините. Вазуза тече направо, а Волга извива.

Напролет Вазуза по-рано разчупва ледовете и тръгва, а Волга – по-късно. Но когато двете реки се съберат, Волга е вече над шестдесет метра широка, а Вазуза е още тясна и малка рекичка. Волга минава през цяла Русия по дължина три хиляди триста и петдесет километра и се влива в Хвалинското (Каспийското) море. А ширината й, когато придойде, стига до дванадесет километра.

ДВАМА БРАТЯ

Приказка

Двама братя тръгнали да пътешествуват заедно. На пладнина легнали в гората да си починат. Когато се събудили, видели, че край тях има камък и че на камъка нещо е написано. Започнали да разчитат написаното и прочели:

„Който намери този камък, нека върви право през гората, към изгрев слънце. В гората тече река: нека преплува тази река и излезе на другата страна. Ще види мечка с мечета: да вземе мечетата от мечката и да бяга, без да се обръща назад, право към планината. На върха ще види къща и в тази къща ще намери щастието.“

Братята прочели написаното и по-малкият казал:

— Хайде да тръгнем заедно. Може би ще преплуваме реката, ще отнесем мечетата до къщата и заедно ще намерим щастието.

Тогава големият брат казал:

— Аз няма да ида в гората да търся мечетата, а и тебе не те съветвам да ходиш. Първо, никой не знае дали това, което е написано на камъка, е истина; може би всичко е написано на шега. А може ние да не сме го разчели вярно. Второ, дори и да е истина написаното, ще тръгнем из гората, ще настъпи нощта, ние няма да намерим реката и ще се изгубим. А и да намерим реката, как ще я преплуваме? Може да е бърза и широка. Трето, и да преплуваме реката, нима е лесна работа да вземем мечетата от мечката – тя ще ни нападне и ние вместо да намерим щастието, ще загинем мърцина. Четвърто, дори и да успеем да грабнем мечетата, няма да можем да дотичаме без почивка до върха. И най- важното, не е казано какво щастие ще намерим в тази къща. Може би там ни чака такова щастие, каквото съвсем не ни е нужно.

А малкият казал:

— Според мене не е така. Не току-тъй са написали това на камъка. И всичко е написано ясно. Първо, нищо няма да загубим, ако се опитаме. Второ, ако ние не идем, някой друг ще прочете написаното на камъка и ще намери щастието, а ние ще останем с празни ръце. Трето, ако не се потрудиш и не поработиш, нищо няма да те зарадва на тоя свят. Четвърто, не искам да си помисли някой, че съм се уплашил от нещо.

Тогава големият рекъл:

— И пословицата казва: „Който търси голямо щастие, губи и малкото“; още и това: „Не оставяй питомното, за да гониш дивото“.

А малкият казал:

— Аз пък съм чувал: „Който се бои от вълци, в гора да не ходи“. И още: „Под заседнал камък вода няма да потече“. Според мене трябва да идем.

Малкият брат тръгнал, а големият останал.

Щом навлязъл в гората, малкият брат се натъкнал на реката, преплувал я и още там, на брега, видял мечката. Тя спяла. Той грабнал мечетата и хукнал нагоре, без да се обръща назад. Още щом стигнал до върха, насреща му наизлезли хора, докарали му каляска, отвели го в града и го направили цар.

Той царувал пет години. На шестата година му обявил война друг цар, по-силен от него; завладял града, а него изгонил. Тогава малкият брат пак тръгнал да странствува и отишъл при големия брат.

Големият брат си живеел в село ни богато, ни бедно. Братята се зарадвали един на друг и почнали да си разказват кой как е живял.

Големият брат казал:

— Ето, аз излязох прав: през всичкото време си живях мирно и добре, а ти си бил цар, но затова пък и много си патил.

А малкият рекъл:

— Аз не съжалявам, че тогава се изкачих през гората на върха на планината. Макар че сега съм зле, все пак има с какво да се помни животът ми, а тебе няма с какво да те помнят.

ВЪЛКЪТ И КОЗАТА

Басня

Гледа вълкът – коза пасе на една висока скалаа, а не може да стигне до нея; казва й:

— Да беше слязла долу: тук и мястото е по-равно, и тревата, с която ще се храниш, е много по-сладка.

А козата рекла:

— Ех, вълчо, не за това ме викаш долу. Ти не за моята, а за своята си храна се грижиш.

КАК СЕЛЯНИНЪТ РАЗДЕЛИЛ ГЪСКИТЕ

Приказка

На един беден селянин се свършило житото. Той решил да поиска жито от господаря. За да не ходи с празни ръце у господаря, той заклал една гъска, опекъл я и му я занесъл. Приел господарят гъската и казал на селянина:

— Благодаря ти, селяче, за гъската, само че не зная как да си я разделим. Ето аз имам жена, двама сина и две дъщери. Как да си разделим гъската, та всеки да бъде доволен?

Селянинът казал:

— Аз ще я разделя – Взел едно ножче, отрязал главата и казал на господаря: – Ти си глава на семейството, за тебе главата – След това отрязал трътката и я подал на господарката: – На тебе – казал – трътката, за да си седиш дома, къщата да гледаш – След това отрязал краката и ги подал на синовете.

— На вас – казал – крачката, за да тъпчете по бащините пътеки – А на дъщерите дал крилата. – Вие – казал – скоро ще отлетите от къщи, ето ви по едно крилце. А останалото ще взема аз! – И взел цялата гъска.

Господарят се разсмял и дал на селянина жито и пари.

Чул един богат селянин, че господарят наградил за една гъска бедния селянин с жито и пари, опекъл пет гъски и ги отнесъл на господаря.

Господарят казал:

— Благодаря за гъските. Но аз имам жена, двама сина и две дъщери – всичко шестима, как да си разделим поравно твоите гъски?

Замислил се богатият селянин, но нищо не могъл да измисли.

Изпратил господарят да повикат бедния селянин и му казал да ги раздели. Бедният селянин взел едната гъска, дал я на господаря и на господарката и казал:

— Ето вие двамата и гъската ставате трима – Другата дал на синовете. – И вие – казал – ставате трима – Третата гъска дал на дъщерите: – И вие ставате три – А останалите две гъски взел той. – Ето – казал – и ние ставаме трима с гъските – всичко е поравно.

Господарят се разсмял, дал на бедния селянин още пари и жито, а богатия изгонил.

ДВАМАТА ДРУГАРИ

Вървели през гората двама другари. Изведнъж ги нападнала мечка. Единият хукнал да бяга, покатерил се на едно дърво и се скрил, а другият останал на пътя. Нямало какво да прави – легнал на земята и се престорил на умрял.

Мечката се приближила до него и за-почнала да го души. Той престанал да диша.

Мечката подушила лицето му, помислила, че е умрял, и го отминала.

Когато тя си отишла, онзи, който бил на дървото, слязъл и почнал да се смее.

— Е – рекъл, – какво ти шепнеше мечката на ухото?

— Каза ми, че не са добри онези хора, които в опасност изоставят другарите си.

СЕЛЯНИНЪТ И ВОДНИЯТ ДУХ

Басня

Един селянин изпуснал брадвата си в реката; от мъка седнал на брега и заплакал.

Водният дух го чул, съжалил го, изнесъл му от водата златна брадва и попитал:

— Твоя ли е тази брадва?

Селянинът отговорил:

— Не, не е моя.

Водният дух извадил друга, сребърна брадва.

Селянинът пак казал:

— Не е моята брадва.

Тогава водният дух извадил истинската брадва.

Селянинът казал:

— Да, тази е моята брадва.

Водният дух подарил на селянина и трите брадви заради неговата честност.

Когато се прибрал в къщи, селянинът показал на другарите си брадвите и им разправил какво се е случило с него.

Тогава един от селяните намислил да направи същото: отишъл край реката, нарочно хвърлил брадвата си във водата, седнал на брега и заплакал.

Водният дух изнесъл златна брадва и попитал:

— Твоя ли е тази брадва?

Селянинът се зарадвал и се развикал:

— Моя е, моя е.

Водният дух не му дал златната брадва, а и неговата собствена не му върнал – поради неговата нечестност.

ДЪБЪТ И ЛЕСКАТА

Старият дъб отронил един жълъд под лесковия храст. Леската казала на дъба:

— Малко ли ти е мястото под твоите клони? Ти рони твоите жълъди на празно място. Тук е тясно за моите издънки, аз самата не хвърлям лешниците си по земята, а ги давам на хората.

— Аз живея двеста години – отговорил дъбът, – и дъбчето от този жълъд ще преживее толкова.

Тогава леската се разсърдила и казала:

— А пък аз ще заглуша твоето дъбче и то няма да преживее и три дни.

Дъбът нищо не отговорил, а на своя син казал да израсте от жълъда.

Жълъдът овлажнял, разпукал се и се впил с кукичката на кълна си в земята, а друг кълн пуснал нагоре.

Лесковият храст го задушавал и не му пропускал слънце.

Но дъбчето се издигало нагоре и станало по-силно в сянката на лесковия храст.

Минали сто години. Лесковият храст отдавна изсъхнал, а дъбът от жълъда се извисил до небето и разгънал сенника си нашироко.

ДЕТСТВОТО НА Л. Н. ТОЛСТОЙ. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПИСАТЕЛЯ.

Роден съм и прекарах ранното си детство в село Ясна Поляна. Майка си никак не помня. Бил съм на година и половина, когато тя е починала. По някаква странна случайност не е останал нито един портрет от нея. Моята представа за нея съдържа само духовния й облик и всичко,което зная за нея, всичко е прекрасно и, струва ми се, не само защото всички, които са ми говорили за майка ми, са се старали да говорят за нея само добро, но защото действително в нея е имало много от това добро…

Детството си майка ми е прекарала отчасти в Москва, отчасти в село с моя дядо Волхонски – умен, горд и даровит човек…

Моят дядо минаваше за много строг господар…

Всичките му постройки са не само трайни и удобни, но и извънредно изящни. Такъв е и уреденият от него парк пред къщата. Вероятно той е обичал много и музиката, защото само за себе си и за майка ми поддържал свой малък, но добър оркестър. Дори аз заварих огромния бряст в средата на липовата алея – трима души едва можеха да го обхванат – около който бяха направени пейки и пюпитри за музикантите…

Животът на майка ми в семейството на моя баща, както мога да заключа по писмата и разказите, е бил много щастлив и хубав.

Семейството на баща ми се състоеше от баба, старица – неговата майка, дъщеря й – моята леля, графиня Александра Илинична Остен-Сакен, и нейната възпитаница Пашенка, и от Татяна Александровна Ерголска – другата леля, както я наричахме, макар че беше наша много далечна роднина, възпитана в дома на дядо ми и прекарала целия си живот в дома на баща ми…

Ние бяхме пет деца: Николай, Сергей, Димитър, аз – най-малкият – и по-малката от мене сестра Машенка…

Баща ми от млади години останал един¬ствен син на родителите си… През 12-та година бил седемнадесетгодишен и въпреки нежеланието, страха и разубеждаванията на родителите си постъпил на военна служба… Той участвувал в походите през 13—14-та година и през четиринадесета година бил взет в плен от французите някъде в Германия, където бил изпратен като куриер; освободен бил едва през петнадесета година, когато нашите вой¬ски влязоха в Париж…

След кампанията баща ми, разочарован от военната служба – това се вижда от писмата – подал оставка и дошъл в Казан, където, вече съвсем разорен, моят дядо бил губернатор… Дядо ми скоро умрял, още в Казан, и баща ми останал с наследство, което не струвало колкото всичките дългове, и със старата си майка, привикнала на разкош, със сестра си и братовчедка си на ръце. По това време го оженили за майка ми и той се преместил в Ясна Поляна, където живял девет години с майка ми и овдовял,а после, което вече помня, живееше с нас…

У дома баща ми освен че се занимаваше със стопанството и с нас, децата, но и много четеше. В библиотеката му по онова време имаше произведения на френските класици, исторически и естественоисторически съчинения…

Спомням си как слизаше долу при нас и ни рисуваше картинки, които ни се струваха върхът на съвършенството.

Спомням си как веднъж ме накара да му прочета стихове на Пушкин, които ми харесваха и научих наизуст „Към морето“: „Сбогом, стихийо свободна. . .“ и „Наполеон“: „Съдбата чудна се извърши, умря великият човек…“ и т.н. Порази го очевидно патосът, с който аз произнасях тези стихотворения… Разбрах, че виждаше нещо хубаво в моето четене и че беше много щастлив от това. Помня неговите весели шеги и разкази през време на обеда и вечерята и как и баба, и леля, и ние, децата, се смеехме, като го слушахме…

Спомням си как ходехме с него на разходка и как тръгналите подире му хрътки, разиграли се по неокосената ливада, където високата трева ги шибаше и гъделичкаше под корема, тичаха наоколо с подвити настрани опашки и как той им се любуваше. Помня как в деня на ловния празник 1 септември ние всички отидохме с дълга открита кола към определената за ловуване гора, в която беше пусната лисица, и как ловните кучета я гонеха и някъде – ние не можахме да видим това – хрътките я хванаха. Особено си спомням как кучетата преследваха един вълк. Беше край къщата ни. Всички отидохме пешком да гледаме. На талига докараха завързан с ремъци голям сив вълк, с вързани крака. Той лежеше мирно и само поглеждаше под око тия, които идваха при него. Като стигнаха до мястото зад градината, измъкнаха вълка, притиснаха го с вили към земята и му развързаха краката. Той започна да се дърпа и да се гърчи и злобно гризеше ремъка. Най-после развързаха и ремъка зад тила му и някой извика: „Пускай!“ Дигнаха вилите и вълкът стана, постоя десетина секунди. Но викнаха по него и пуснаха кучетата. Вълк, кучета, конници и ездачи полетяха надолу по полето. И вълкът избяга. Помня, че баща ми нещо гълчеше и размахвайки сърдито ръце, се връщаше у дома. . .

Аз обичах баща си много, но разбрах колко силна беше тази моя любов към него чак когато той умря…

Ние имахме две лели и баба. Те всички имаха над нас повече права, отколкото Татяна Александровна, която ние наричахме леля само по навик, защото роднинството ни беше толкова далечно, че аз никога не можех да го запомня, но тя, по силата на любовта си към нас… зае в нашето възпитание първо място. И ние чувствувахме това. И аз имах изблици на възторжено-умилна любов към нея. Спомням си как веднъж на дивана в гостната стая (бях петгодишен) аз се излегнах зад нея; милвайки ме, тя ме докосна с ръка. Аз хванах ръката й и започнах да я целувам и да плача от нежна обич към нея…

Към прислугата тя се отнасяше добре, никога не говореше сърдито, не можеше да пнася мисълта за наказания и бой с пръчки, но смяташе, че крепостните са си крепостни и се държеше с тях като господарка. Но независимо от това, отделяйки я от другите, всички хора я обичаха. . .

Най-характерното в нейния живот, което неволно ме увличаше, беше, на първо място, нейната чудна всеобща доброта към всички без изключение. Мъча се да си спомня и не мога нито един случай, когато да се е разсърдила, да е казала рязка дума, да е осъдила, не мога да си спомня нито един случай през тия тридесет години живот…

Още помня как като малки се спущахме с шейни от стръмнината край кошарата (колко весело беше!), а някакъв пътник, вместо да кара по пътя, насочи тройката си по тази стръмнина. Струва ми се, Серьожа и едно момче от селото се бяха засилили и като не можаха да удържат шейната, попаднаха под конете. Момчетата се измъкнаха, без да се ударят. Тройката се изкачи по нагорнището. Ние всички бяхме заети с произшествието: как изпълзяха изпод логоя, как се изплаши средният кон и така нататък. А Митенка – момче на девет години – се приближи до пътника и започна да му се кара. Спомням си колко ме учуди и не ми хареса, когато той каза, че за да не смее никой да минава оттам, където няма път, трябва да го изпратят в конюшнята. А на езика на онова време това значеше да го набият с пръчки…

Най-големият ми брат Николенка беше шест години по-голям от мен. Той е бил може би на десет-единадесет години, когато аз бях на четири или пет, именно когато той ни водеше на Фанфароновата планина. Ние още от много малки – не зная как стана това – се обръщахме към него на „вие“. Той беше чудно момче, а по-късно чуден човек… Имаше такова въображение, че можеше да разказва приказки или разкази за привидения или смешни истории… без да се спре или да се запъне цели часове, и с такава убеденост в истинността на разказваното, та забравяхме, че това е измислица.

Когато не разказваше и не четеше (а четеше извънредно много), той рисузаше. Почти всякога рисуваше дяволи с рога, със засукани мустаци, вкопчани в най-разнообразни пози и заети с най-разнообразни работи. И тези рисунки също бяха пълни с въображение и хумор.

Та именно той, когато ние с братята ми бяхме: аз – на пет, Митенка – на шест и Серьожа – на седем години, ни съобщи, че знае тайна, чрез която, когато бъде разкрита, всички хора ще станат щастливи; няма да има ни болести, ни неприятности, никой на никого няма да се сърди и всички ще се обичат помежду си, всички ще станат мравчи братя… И аз помня, че думата „мравчи“ особено ми харесваше, защото ми напомняше мравуняк. Ние дори си измислихме игра на мравчи братя, която се състоеше в това, че седяхме под столовете, като ги заграждахме със сандъци, покривахме ги с кърпи и седяхме там на тъмно, притиснати един до друг. Помня, че изпитвах особено чувство на любов и умиление и много обичах тази игра.

Ние открихме мравчото братство, но най- важното от тайната – какво да се направи, та всички хора да не познават никакви нещастия, никога да не се карат и сърдят, а да бъдат винаги щастливи – тази тайна била, както ни казваше той, написана от него на една зелена пръчица и тази пръчица била заровена край пътя на края на урвата в Стария Заказ , в това място, в което – тъй като все ще трябва някъде да заровят моя труп – аз исках в памет на Николенка да ме закопаят. Освен тази пръчица имаше още някаква Фанфаронова планина, на която, казваше той, може да ни заведе само ако изпълним всички поставени за това условия. Условията бяха, първо, да застанем в ъгъла и да не мислим за бяла мечка. Помня как аз застанах в ъгъла и се мъчех, но просто не можех да не мисля за бяла мечка. Второто условие – вече не го помня – беше някакво много трудно… да минеш, без да стъпиш накриво, по пролуката на дъските на пода, третото – лесно: през цялата година да не видиш заек, нито жив, нито умрял или печен. След това трябва да се закълнеш, че никому няма да откриеш тези тайни.

На оня, който изпълни тези условия и още други, по-мъчни, които той ще съобщи после, ще бъде изпълнено едно желание, каквото и да е то. Ние трябваше да кажем нашите желания. Серьожа пожела да може да прави коне и кокошки от восък, Митенка пожела да умее да рисува всякакви неща като живописец, но увеличени. Аз пък не можах да измисля нищо друго освен това: да умея да рисувам в умален вид. Всичко това, както става при децата, много скоро се забрави и никой не проникна във Фанфароновата планина, но помня тайнствената важност, с която Николенка ни посвещаваше в тези тайни, и нашето уважение и трепет пред разкриващите ни се чудни неща.

Особено силно впечатление остави у мене мравчото братство и свързаната с него тайнствена зелена пръчица, която трябва да ощастливи всички хора…

Идеалът за мравчите братя, с обич привличащи се един към друг, само че не под двете кресла, покрити с кърпи, а под целия небесен свод и за всички хора по света, остана за мен същият. И както тогава вярвах, че съществува тази зелена пръчица, на която е написано онова, което трябва да унищожи всичкото зло у хората и да им даде велико благо, така вярвам и сега, че съществува такава истина и че ще бъде тя открита за хората и ще им даде онова, което обещава.

[1] Хобот — задната удължена част на артилерийско оръдие, която служи за ръчно насочване към целта. — Б. пр.

[2] По онова време татари наричали планинците от Северен Кавказ, кои то изповядвали мохамеданска вяра (религия).

[3] Аул — татарско село. (Забележка на Л. Н. Толстой.)

[4] Ногаец — планинец, жител на Дагестан.

[5] Бешмет — дреха на кавказките народи, дълга до коленете и пристегната в талията. — Б. пр.

admin1

Виж всички

Лев Толстой – Книга за децата

ЛЕВ ТОЛСТОЙ – КНИГА ЗА ДЕЦАТА

СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР

РАЗКАЗИ

ПТИЧКАТА

КРАВАТА

ФИЛИПОК

ЛЕЛЯ РАЗКАЗВА КАК СЕ НАУЧИЛА ДА ШИЕ

ЛЪЖЕЦ

ЕДНО МОМЧЕ РАЗКАЗВА КАК ГО ЗАСТИГНАЛА БУРЯ В ГОРАТА

ПОЖАРНИКАРСКИТЕ КУЧЕТА

ПОЖАР

ЕДНО МОМЧЕ РАЗКАЗВА КАК НАМЕРИЛО НА ДЯДО СИ ПЧЕЛНИ МАЙКИ

СЛОНЪТ

ЕДИН СЕЛЯНИН РАЗКАЗВА ЗАЩО ОБИЧА ПО-ГОЛЕМИЯ СИ БРАТ

КОТЕНЦЕТО

КОСТИЛКАТА

МОМИЧЕНЦЕТО И ГЪБИТЕ

КАК ВЪЛЦИТЕ УЧАТ МАЛКИТЕ СИ

ОРЛИЦАТА

КАКВО МИ РАЗКАЗА ЛЕЛЯ ЗА СВОЕТО ПИТОМНО ВРАБЧЕ ЖИВАК

ЛЪВЪТ И КУЧЕНЦЕТО

КАК ГЪСКИТЕ СПАСИЛИ РИМ

КЪДЕ ОТИВА ВОДАТА ОТ МОРЕТО

КАКВО Е РОСАТА ПО ТРЕВАТА

ДИВАТА ЧЕРЕША

КАК ХОДЯТ ДЪРВЕТАТА

ЗАЙЦИТЕ

ЗА МРАВКИТЕ

СИВИЯТ ЗАЕК

ЛЕБЕДИ

ВУЙЧО РАЗКАЗВА КАК ЯЗДИЛ КОН

КУЧЕТО НА ЯКОВ

КАК ХВАНАЛИ МЕЧКАТА

БУЛКА

БУЛКА И ГЛИГАНЪТ

МИЛТОН И БУЛКА

КОСТЕНУРКАТА

БУЛКА И ВЪЛКЪТ

КАКВО СЕ СЛУЧИ С БУЛКА В ПЯТИГОРСК

КРАЯТ НА БУЛКА И МИЛТОН

ЖЕЛАНИЕТО Е ПО-СИЛНО ОТ НЕВОЛЯТА

АКУЛАТА

СКОК

КАВКАЗКИ ПЛЕННИК

БАСНИ И ПРИКАЗКИ

ГЛУХАРЯТ И ЛИСАНА

КАТЕРИЦАТА И ВЪЛКЪТ

МИШКИТЕ

ВЪЛКЪТ И КУЧЕТО

МОМИЧЕТО И РАЗБОЙНИЦИТЕ

ТРИТЕ МЕЧКИ

МАЙМУНАТА И ГРАХЪТ

ЛИПУНЮШКА

УЧЕНИЯТ СИН

ПРИЛЕПЪТ

КУЧЕТО И НЕГОВОТО ОТРАЖЕНИЕ

ШАТ И ДОН

ЛОЗАРЯТ И СИНОВЕТЕ МУ

ВЪЛКЪТ В ПРАХА

ЗАЙЦИТЕ И ЖАБИТЕ

ТРИ КРАВАЯ И ЕДИН ГЕВРЕК

БАЩА И СИНОВЕ

ВОЛГА И ВАЗУЗА

ДВАМА БРАТЯ

ВЪЛКЪТ И КОЗАТА

КАК СЕЛЯНИНЪТ РАЗДЕЛИЛ ГЪСКИТЕ

ДВАМАТА ДРУГАРИ

СЕЛЯНИНЪТ И ВОДНИЯТ ДУХ

ДЪБЪТ И ЛЕСКАТА

ДЕТСТВОТО НА Л. Н. ТОЛСТОЙ. ИЗ СПОМЕНИТЕ НА ПИСАТЕЛЯ.

admin1

Последни публикации

Категории