ЛЮБОВ. НЕЙНИТЕ ВЪЗМОЖНОСТИ И ПРОЯВЛЕНИЯ
(Трети урок15 от Учителя)
(22 октомври 1924 г., сряда, 7 часа сутринта)
Сега ще търсите иглата на планината. Големите неща всеки намира, но иглата не всеки може да я намери.
Въобще, всичките хора имат стремеж все към великото в света, а към малките работи – малцина са те!
Само хората на Божията Любов и на Божията Мъдрост, те се стремят към реалните малки неща.
Вземете един съвременен виртуоз, който свири нещо от Бетховен. Хората му ръкопляскат, но нему се пада само това, че свири: половината взема Бетховен, понеже той е създал творението, 25% взима виртуозът и 25% – вътрешните сили у него, живата природа, която му е дала енергия. А сега, един виртуоз иска да вземе всичката слава.
Сега, една добра постъпка аз наричам едно музикално парче. Значи, вие ще вземете само 25% – толкова ви се пада, а другото не е ваше. Всяка добра постъпка, то е само изпълнението на едно парче на някой виртуоз, който е създал този стремеж. И живата природа, и тя взима нещо. И тъй, изправността е там: щом спечелите 100, ще отделите за вас 50, ще дадете на автора на пиесата 25 и 25 – за този, който ви е дал осветление за това-онова, как да научите парчето. Това е морал.
Ще ви приведа един по-ясен пример, да си обясните противоречието. Представете си, че вие отивате да помагате на един болен, който съвсем е изгубил своето съзнание. Вие го прикривате, вардите го, но той се вълнува, не иска да ви знае, защото се занимава с други работи. Но, когато той дойде в съзнание, тогава ще ви благодари. Защото постъпката ви се наблюдава не от Земята, но от духовния свят и после тя ще се реализира на физическото поле.
Трябва да ви приведа и този пример: Отива един млад момък (бил ням, праща го баща му, да се освободи от него) слуга при един селянин. Този го праща за дърва, обаче той, като не знае пътя, и иде горският стражар, хваща го и го бие тъй, че той най-после продумал, казал: „Не ме бий!“ Тогава забравил, че е ням.
Когато човек е научен да му благодарят, става му мъчно, как да не му благодарят! Не може да си представи как тъй, да направи едно добро и те да не му благодарят. Пък туй е добро, което е направено за самото добро. Да намериш същността за самото добро, а не за да ти благодарят. Защото, като направиш едно добро, тя самата [придобивка] е жива, тя ти носи радост – а това е придобивката от доброто; а че ще ти благодарят, това още не е никаква придобивка.
Представете си такова едно изяснение: вие се нуждаете от средства. Среща ви някой (*човек) и ви дава и вие му благодарите. Но, ако тези пари са поставени на един камък (*покрай пътя), вие ще благодарите ли някому? Не, ще се обърнете към Бога и ще кажете: „Благодарим Ти, Господи, че си се погрижил за мене!“ Все са хубави малките постъпки. Тъй е. Красивото в живота не седи във великите работи.
Аз някой път ще изясня защо кръста го носят отпред, а не го носят на гърба си. Кръст отпред не се носи. Христос го носеше на гърба Си, отзад, и насред пътя падна от тежестта му. А кръстът, дето те го носят, това не е кръст. После, кръстът на Христа се влачеше донякъде по Земята. Т.е., ако някой всъщност иска да носи кръст, това е то реалността на нещата.
Когато художникът нарисува някоя хубава картина, в какво седи същината на образа на художника? На похвалите, които хората ви дават, или вие да сте доволни от своята картина? Някой път вие може да не схващате известни дефекти, казвате: „Много хубава е картината!“ Не е така. Значи, всяка една постъпка, която вие направите, трябва вие да можете да я преценявате много точно. Ще знаете едно: никой не може да прецени постъпката ви тъй хубаво, както вие самите. Но все трябва да правите анализ върху себе си: да знаете, в дадения случай, кои мисли и чувства участвуват в ума ви и в сърцето ви. Вземете запример чувството за ядене. То се отнася до личния живот. Дотогава, докато вие взимате само вашия дял, то се счита естествено и нормално, но щом взимате дела и на другиго, вече влизате в стълкновение, значи постъпката ви се счита в дадения случай некоректна.
Мария: – Как можем да знаем кога Взимаме своя дял и кога – на други дела?
– Да кажем, на трапезата има две круши за вас, вие ги изядете и изядете още две круши на другиго. Второто се нарича пресищане в природата. Задоволяване на глада е една нужда, то е естественото, но когато човек яде повече, иде пресищането, което носи след себе си отрицателни последствия.
Сега, един друг въпрос. Човек може ли да има двама приятели едновременно?
Паша: – Не.
– Защо? Защото приятелството спада към единичните случаи. То не е нещо обществено, а спада към индивидуалните постъпки на човека. Ако направиш едно добро на много хора, то е обществен дълг. Пък ако направиш добро само на един човек, то е приятелски дълг. Пък ако любиш някого като себе си, то е Божествен дълг. Значи, ако любиш ближния като себе си, то е Божествено.
Обичта се проявява в три посоки. Този, когото ти обичаш, най-първо ти трябва да му дадеш живот; на второ място, трябва да му дадеш светлина; и на трето място, трябва да му дадеш свобода. Това са три акта на Любовта. Да обясня. Да кажем, че някой е измръзнал вън на снега. Ти излизаш, разтриваш го, повръщаш му живота. След туй запаляш огъня, стопляш стаята – това е светлина. Даваш му храна – възвръщат се неговите сили, добива се неговата свобода. Такава е постъпката на Любовта. Туй е една истинска любовна постъпка! Постъпка, която дава живот, светлина и свобода, те са три качества, чрез които Любовта се изявява. Защото някои хора постъпват само по един начин: може да ти дадат живот, светлина, обаче не ти дават свобода също. Запример, някой намерил кокошка; вземе я, дава ù храна, но не ù дава свобода; след известно време я заколва. Тогава, аз правя заключение, когато един човек постъпи по първия и по втория начин и ако той не изпълни третото, той не е извършил своя кръг на действие правилно. Примесили са се посторонни чувства и мисли, които са егоистични. Аз бих казал тъй: ако някой намери една кокошка, да я нахрани и да я пусне при нейния господар, в дадения случай неговата постъпка е морална. Този закон е верен само по отношение на разумните човешки души. Вие искате да знаете коя постъпка е морална, коя постъпка е любовна. Вие нямате точно определение за една морална или любовна постъпка. Сега е тъй. Запитайте някои други коя постъпка може да се счита любовна, да видим как биха ви определили. Даже ако питате някой педагог, много работи ще ви каже, но за тези три неща никой не би ви споменал.
В природата е така: Бог ни е дал живот, светлина и свобода. В природата, в която ние живеем, тъй постъпва Бог с нас. По това Го познаваме ние. Щом Бог ми е дал живот, дал ми е и светлина, върху която умът ми работи, дал ми е свобода, върху която аз се проявявам, щом аз мога да мисля, да чувствувам и да действувам тъй, както на мене е угодно, значи Бог е изявил Своята любов към мене. В туй седи Божията Любов. Аз констатирам в дадения случай Любовта Му. Следователно вие имате вече една мярка, с която да мерите вашите постъпки. Ако всяка една ваша постъпка носи условия на живот, носи условия на светлина и условия на свобода, вие постъпвате правилно. Ще знаете две неща: носи ли постъпката ви условия за живот, светлина и за свобода; после второ – дава ли живот, светлина и свобода, това са две мерки, в които вие не можете да бъдете излъгани. С тази мярка вие ще знаете как да постъпяте; и за онези, които постъпват спрямо вас, ще имате една правилна мярка, да знаете как постъпват. Така нито вие, нито другите ще се мамите.
Някой път вие казвате: „Отгде да зная дали моята постъпка е добра?“ Ето ви един начин, по който може да определите дали вашата постъпка е добра. Запример извърша нещо за себе си: ако то носи живот за мене, внася светлина в ума ми и ми дава по-голяма свобода на действие, значи моята постъпка за мене е добра. Ако моята постъпка отнема от живота ми, отнема от светлината ми и отнема от свободата ми, тя е лоша. Следователно, вие ще се коригирате. Всяка една постъпка, която отнема от живота, отнема от светлината и отнема от свободата, ще я изоставите. На тази постъпка ще ù кажете, че тя трябва да измени поведението си. Ясно ще гледате. Сега някои неща ще ви бъдат много ясни. Във вътрешния живот има мисли, които трябва да проверявате. Ако тази мисъл носи живот, ако тази мисъл носи светлина, ако тази мисъл носи свобода и в умствения, и в сърдечния, и във волевия свят или в Божествения, ангелския и човешкия свят, тази е максимата, по която ще знаете, че тази мисъл е добра.
Аз бих я превел в Божествения свят така: Ако в една твоя постъпка са взели участие Мъдростта, Любовта и Истината, то тя е Божествена. Ако в една твоя постъпка са взели участие твоят дух, твоята душа и твоето тяло, тя е ангелска. И ако в една твоя постъпка са взели участие твоят ум, твоето сърце и твоята воля, тя е човешка. Това са трите свята. В човешкия свят взема участие умът, сърцето и волята; в ангелския свят – духът, душата и тялото; а в Божествения свят – Мъдростта, Любовта и Истината. Тогава трите свята вървят последователно тъй: Любов, душа, сърце; Мъдрост, дух, ум; Истина, тяло, воля.
Фиг. 1
Може да напишете три триъгълника. В най-вътрешния ще напишете: Любов, Мъдрост, Истина; във втория – душа, дух, тяло; и в третия – сърце, ум, воля.
Тялото върви с Истината. За тялото вие имате едно особено понятие, но то е общност на всички разумни души, които живеят в едно единство. Някой път ще ви дам да разграничите разните понятия. Това е мистично разграничение. Три-те се отнася въобще до главата. Значи триъгълникът спомага за развитие на умствените сили у човека. А петоъгълникът – въобще за човека, включва и тялото му, сетивата му, включва и сърцето му. Пък ако имате шестоъгълника – макрокосмоса и микрокосмоса – той включва и тялото.
Фиг. 2
Защото, вземете долната линия: тя се проектира, развива се и образува тялото на човека. Сега човекът се намира в главата (А). Ако вземете само главата на човека, все пак има смисъл. Но задържите ли само тялото (В), няма никакъв смисъл. Главата, сама за себе си, има пак израз, но тялото без главата, то е нищо. Тялото само няма никакъв израз. Тялото без главата е нещо страшно.
С.: – Първата рисунка на децата за човека е такава:
– Децата разбират кое е най-важното, кое е най-същественото. После те удължават два радиуса, защото без удължаване на радиуси няма никакъв растеж. Първият кръг показва само възможностите. Вземете семето, например. То представлява такъв кръг: 
В него са скрити възможности.
А щом го посадите, иде вторият кръг – кръгът на проявлението: радиусите се удвояват. Единият слиза долу в почвата, а другият излиза над почвата. Първото проявление на житното зърно, първата издънка е толкова голяма, колкото първия радиус. Щом се посее семето, радиусът се удвоява. Такъв е законът. В механиката, за да приведете две тела в движение, непременно трябва да им дадете един малък наклон.
Тогава, можете да представите така (I.) Т.е. втория кръг (а) те го представят с радииране – само с радиусите (II.). Това показва, че животът тече не само във възможности, но и в проявления. Вземете лъчезарните звезди (III.) и те имат два кръга: един – на възможностите, а вторият – на проявленията.
Човек още не се е проявил правилно: едновременно не могат да се продължат радиусите на сърцето, ума и волята. Защото върху човека действуват същества от три свята. Съществата на Любовта удължават радиусите, когато намерят за добре. Когато човек действува по ум, сърцето трябва да е пасивно. Ако сърцето е чрезмерно активно, то поглъща енергията на ума. Например, когато човек учи, сърцето му не трябва да бъде активно. А когато сърцето се развива, умът трябва да бъде пасивен. Защото, ако умът е активен, той поглъща енергията на сърцето. Да допуснем, че вие искате да направите едно научно изследване. Но ако цял ден се молите, ще можете ли да направите туй изследване? За да може да направите изследването си, вие ще престанете да се молите – целия ден да се молите не е за случая. Човек трябва да яде, но целия ден да яде не става. Ще ядеш половин час, един час, но след един час ти ще престанеш да ядеш, за да дадеш възможност на тази храна да си върши своите процеси, а ти ще се занимаваш с други работи. Значи, за молитвата има особено време, условия определени, в които човек трябва да се моли. И тогава умът и всичко трябва да мълчи у него. Като си свърши работата, той ще престане с молитвата и ще дойдат другите на реда си.
Някой казва: „Кога трябва да се моля?“ Определено е кога да се молиш. Заболи те кракът, не можеш да правиш изследвания, тогава целия ден ще се занимаваш с крака си, че като не може този лекар да ти помогне и онзи не може, ще се обърнеш към Бога, ще се молиш. Когато никой не може да ти помогне, ще се обърнеш към Бога. Че идеята за Бога е по-дълбока, се показва от това: Когато гонят някое дете, то казва най-първо: „Мамо!“; след туй, като се намери на по-голям зор, вика баща си; после вика: „Бате!“, „Како!“; а като се намери в най-голямата опасност, тогава вика: „Божичко!“ Кака си вика и всичките други, но като не помагат, вика: „Божичко!“ Вие наблюдавайте децата, те са особени психолози. По реда, по който те викат едного, другиго, показва, че чувствата за Бога се явяват едва когато дойдат много големи страдания. Защото в основата на нашата чувствителност се намират тия чувства към Бога. Каката излиза преди Бога, защото тя показва девствения живот. Каката е душата в дадения случай, но в духовния свят тя е сестрата. А брата си като вика, то е духът. Бащата и майката, те играят ролята на ума и сърцето – отвънка те играят ролята на ума и сърцето. Майката е много близка до детето. Най-първо тя се вика, тя изпъква най-първо на сцената. Тя е най-близката, но когато тя не може да помага, то почва да вика другите – значи има тил още навътре. Божествената идея почва да минава през своите градации; или, Божествената идея се е реализирала у майката, бащата, брата, сестрата и най-после (*се изявява) у Бога, причината на всичко. Сега, ако намерите, че този ред на нещата малко варира, то зависи от това дали детето е момиче или момче. Защото и момчетата викат, но те имат друго нареждане. Когато малките деца викат, понеже умът им не взема участие, тия прояви са естествени у тях.
Затуй най-първо човек уповава на туй, което е нежно, след туй на това, което е силно. Най-първо на това, в което има някаква облага, защото майката е една облага; и после на това, което е стабилно. В дадения случай, майката е това, което дава, а бащата е, който донася. А братът и сестрата в духовния свят, това са възможности. Те представляват закона на Божествените възможности. А бащата и майката представляват Божественото реализиране на нещата. Сега ще имате нещо определено, какво нещо е братът и сестрата – идеите на Божествените възможности. А бащата и майката – светлина (*светът) на Божествените проявления или Божествените прояви. Значи любовта на майката е магнетична, на бащата е електрична. Нежността иде от магнетизма, а на бащата силата иде от електричеството. Целувката на майката е нежна, магнетична; на бащата е силна, електрическа; на брата – благородна; на сестрата – чиста.
А чистотата всякога носи топлина. Само чистият човек носи топлина. Тела, които горят, могат ли да бъдат топли? Горещи могат да бъдат, но топли не могат да бъдат. Топлината носи свят, благороден, Божествен живот. Тя е нещо постоянно.А благородство и разширение дава братът. Синът определя, че електричеството носи разширение, значи и светлина трябва да носи. Силата на бащата седи в неговата светлина. Силното издава светлина, а нежното дава топлина. Те са мощни прояви. Топлото привлича, а светлото упътва.
Тъй че идеите за баща, майка, брат, сестра влизат в процесите на природата. Някой казва: „Аз не искам да бъда майка.“ Той не разбира идеята. Ами че той трябва да е нежен – тази е идеята за майката. Друг казва: „Не искам да бъда баща.“ Ами че ти трябва да бъдеш силен, за да можеш да се проявиш. Тогава братът казва, че трябва да имаш разширение на силата си. Силата трябва да има място и пространство, в което да се прояви. Затуй бащата се проявява в своя син, защото силата, това е една възможност за разширение. Братът – това е проявеният живот. Синът расте, бащата всичко жертва за него. А сестрата или дъщерята представлява възможностите на майката, т.е. проявлението на майката е дъщерята. Братът и сестрата – това са възможности. На физическото поле бащата и майката са израз на брата и сестрата – проявения живот.
Коя от употребяваните думи за Господа е по-мека? „Боже“ е силна дума. Някой казва „Боже“, друг казва „Божичко“, трети казва „Господи“, а някои – „Господи, Боже“.
Първата част на Г-то представлява йова 
, туй с което трябва да се действа, а горната част – това е знакът на вечното.
Имате (*пак) знака на вечното [горната част на буквата „Б“]; втората част [полукръгчето на буквата „Б“] – имате проявлението на кръга в зачатък. „О“ представлява условията. „Ϩ“ е посоката, накъде ще върви, нагоре или надолу. A „Ъ“, то е законът на равновесие.
Тази буква е била, а те са написали туй движение геометрически….. Славянската азбука може да се построи на геометрически форми. (фиг. уІ).
„Г“ е взето от носа и лявата вежда [фиг. уІІ].
„Т“ – носът и двете вежди (фиг. уІІІ).
„О“ е взето от окото.