Проф. Людмила Стоянова, ВСУ „Черноризец. Храбър"
„Достоен ти бъди за мен!“ О, аз достоен ще бъда – и съм бил – за своя жив баща, и словото у мен било е зов все боен в световни суети не зов на суета.“
Из „Баща ми в мен „, П. П. Славейков
Изпълни се обещанието на Благия Небесен Баща да изпроводи в моя дом Своя възлюбен син като знамение за всеобща радост на рода человечески за по-добър, по-светъл и правдив живот“ – с тези думи на 11 юли 1864 г. свещеник Константин Дъновски отбелязва в личната си Библия щастливото събитие в дома си – раждането на сина му Петър.
Първият важен духовен „напътник“ в живота на Петър Дънов е собственият му баща – свещеник от варненското село Хадърча (след Освобождението Николаевка), дългогодишен служител във Варненската митрополия и радетел по българските църковни и общински работи в многоезичния крайморски град. От своя неординерен родител – активен преди следосвобожденски обществен функционер, първи български учител във Варненско и първи български свещеник във Варна, Дънов вероятно е усвоил не само основните християнски начала и склонността да напътства и наставлява, но и някои от специфичните си социални рефлексии. За относителната социобиографична приемственост между Сина и Бащата впрочем ще стане дума по-нататък. Основната задача в случая остава изясняването на духовната връзка между двамата. Откриваме я отчетливо изразена в многобройните позовавания на Дънов в словата и беседите му върху нравоучителните битово-споменни разкази на отец Контантин. „Един свещеник от варненското село Николаевка казваше…“, ,Разправяше ми го един добър български свещеник…“ – с такава обобщаваща анонимност въвежда в беседите си бащиния си слог Дънов. Той очевидно намира за нужно да представи пред последователите си притчовите разкази на николаевския свещеник, поразили някога юношеското му въображение. В зряла възраст оценява стойността на тяхната битово-заземена логика, философия и етика, те му стават нужни като идваща пряко от живия живот аргументация на разискваната висока теософска, морално-етична или екзистенциална материя. Привличани като илюстриращи примери в беседите му, поучителните споменни миниатюри са и в ролята на облекчаващ диалога с аудиторията, достатъчно демократичен комуникационен канал. За тях Дънов намира интересна жанрова формулировка – нарича ги опитности.
Цитатните позовавания на опитностите на Бащата, правени по разни поводи и в различни години от Сина, днес намираме събрани заедно, старателно издирени, обработени и публикувани в книгата „Младият Петър Дънов“ от Георги Христов, издание на бургаското сдружение „Слънчогледи“, 2012 г. (вече и в електронен вариант). В архитектурата на книгата те са изведени в началото на втората част, в общ корпус под надслов „Петър Дънов за себе си“. „Криптираната“ им автобиографичност съставителят потвърждава така: „Повечето истории са разказани [….], без да се назовават конкретни имена, но когато се съпоставят фактите от първа част, става ясно, че зад „един български свещеник“ стои бащата на Петър Дънов – Константин Дъновски; зад „една позната от Варна“ разпознаваме неговата сестра Мария Стамова; зад „един чорбаджия от Варненско“ – неговия дядо, известния възрожденец Атанас Георгиев“ и т.н.
„Повечето от цитатите са обработвани по метода на компилацията – продължава създателят на споменатата книга – и не са съвсем точни, защото често една и съща случка се повтаря на няколко места, което позволява да се допълва информацията, като накрая всичко се сглобява в единна, завършена цялост.“
Своите послания към паството и към подрастващите в собствения му дом, както индиректно информира през цитатите Синът, свещеник Дъновски подкрепя с впечатляващи параболични, напълно автентични житейски истории. Сюжетите им следват видяното и преживяното от разказвача в етнически пъстрия Варненски регион в годините непосредствено преди и след Освобождението. В опитностите е изкристализирало придобитото от него житейско и обществено познание, извлечената житейска мъдрост, полученият морален урок. Географията им, както отбелязах, е локално ограничена – Варна и Варненско: селският мегдан, училището, улиците и домовете в Хадърча, варненската градска чаршия, варненските църкви, Митрополията. Сюжетността им е несложна: битови микродрами и произшествия – спорове, съперничества, семейни вражди, съседски свади. Опитностите са огледало и на особеностите в съседското съсъществуване между българи, гърци, турци и гагаузи в черноморското крайбрежно пространство. Те изнасят факти от живота в турско време, коментират отношенията на варненските гърци и гагаузи с прииждащите във Варна български пришълци от съседните села и Балкана. Съжителството помежду им съвсем не е лишено от междуетнически напрежения. Ту скрито, ту явно конфликтно, то обаче нерядко е и доволно приятелско и миролюбиво, според разказите на стария свещеник. В емоционалната тъкан на миниатюрите му всъщност доминира хуморът – малко грубичък, анекдотичен, но с висок познавателен ефект.
Заради заключените в опитностите богати информационни пластове, те, мисля, би следвало да станат обект на специален проучвателен интерес от страна на варненските краеведи, етнографи и етнопсихолози в усилията им за историческа реконструкция на бита, нравите и менталността на хората от региона през Възраждането.
Притчово-анекдотичните истории за живота на съселяните и съгражданите му, разказвани охотно от Константин Дъновски, предоставят важни детайли и за пресъздаването на неговия собствен обществен и пастирски портрет, понеже добре ориентират в светогледа и ценностите му. А роденият в Родопите отец Константин е сред неколцината ентусиасти, които в средата на 60-те години на 19. век внасят българския възрожденски дух в гърцизираната Варна и успяват да раздвижат родолюбивите енергии на местните българи.
Светът на детството и ранното юношество на Петър Дънов и баща му в Хадърча, макар и скромен, е подреден и по своему уютен, но пък чувствително отдалечен от световните материални и културни стандарти. В този малък свят, както сочат опитностите, има вътрешна фамилна сплотеност, но и неочаквани разрушителни инвазии отвън. Същественото е, че в него все още са живи искрите на иначе вече залязващата и у нас патриархалност. Опитностите разказват за труд и мъка, но и за светли празници на човечността, за грубост и жестокост, но и за примери за човешка доброта и съпричастност. Животът, който представят, морално и емоционално е достатъчно комплициран, за да добие юношата и първите си представи за сложността на човешките отношения, за светлите, но и за сенчестите и тъмните страни в човешката душа.
Живописните случки от някогашния живот в Хадърча, Варна и другите прилежащи ѝ села, Синът чува у дома или в свещеническите проповеди на баща си. По-късно, както бе вече споменато, охотно ги привнася в лекциите и беседите си. Колекцията от споменни разкази на Бащата, притежание на фамилията и николаевчани, той естествено въвежда в нов контекст и, разбира се, в далеч по-широк публичен оборот, но пак като начин да изрази преносно смисъл, допълващ буквалния. Иначе казано, включването на бащиния притчов наратив в собствените му проповеди не е плод на някаква идеализираща носталгичност. Синът фактически оширява проповедническия си инструментариум с опитностите на бащата и също като него ги ползва, за да изрази отвлечени понятия и идеи с конкретен образ. И у него те работят активно в услуга на богословската прагматика, на активното внушаване на християнски етични добродетели и ценности, тъй както някога са били помощно средство и в утилитарната проповедническа методология на николаевския свещеник.
Любовно цитираните в словото на Сина нравоучителни бащини истории излъчват същия социалнодидактичен ефект, който е преследвал някога в проповедите пред съселяните си отец Константин и са сигурно доказателство за моралната спойка между двамата. Символ на интелектуалната връзка „Дъновски – Дънов“, те могат да бъдат интерпретирани и като поредна импликация на един архетипален психологически конструкт, често срещан в родовите истории на българския интелектуален и обществено-политически елит, който Пенчо Славейков бе формулирал някога като „Баща ми в мен“:
Не само в онова, което ази правя,
не само в думите, не само в мисълта –
пред погледа ми той се винаги възправя
с усмивка бодряща и тиха на уста.
Цитирах част от емоционалната изповед на Славейков-син в стихотворението „Баща ми в мен“. То акцентира осъзнатата от поета негова духовна сдвоеност със забележителния му родител. Отнася се за нещо много повече от деклариране на синовна обич и привързаност. Отнася се за публично споделяне на осъзнато поведенческо и ценностно онаследяване, както става ясно от следващите четиристишия:
И сещам в моята аз неговата воля,
и неговата мощ во всякой мой удар…
и чувам: Победи световната неволя –
и на беди бъди в живота господар!
Какъвто бях бъди! И с божи меч в душата,
на висша истина глашатай и пророк
издигнеш ли ръка – дигни я в злоба свята,
изпълнен от любов и в любовта жесток.
Синът Славейков впрочем носи усещането не само на продължител, а и на „умножител“ на мисията на стария поет и поборник:
При твойто слово аз и своето прибавих,
дела приумножих при твоите дела:
и съд на бъднето да чакам се изправих
с теб – две со подвизи увенчани чела.
Ако, следвайки биографичната фактология около свещеник Константин Дъновски, сме убедени, че той, подобно на Петко Славейков, е живял живот на борец и духовен наставник едновременно, то няма как да не приемем, че естеството на приемствеността между него и интелектуално по-рафинирания му и рефлективен син се припокрива в известна степен с модела на духовно онаследяване на Славейков-баща от Славейков-син. Тази приемственост отразява донякъде цитирания по-горе поетически императив Какъвто бях бъди. Въпросният императив, както видяхме, не изключва идеята за делото на Сина като н а д г р а ж д а щ о п р о д ъ л ж е н и е на делото на Родителя: При твойто слово аз и своето прибавих, дела приумножих при твоите дела“.
Синът и Бащата Славейкови са родени лидери, макар и на различни като социална типология общности. Бащата Славейков е убеден демократ, изразител е, както в публициситката си, така и с участието си в Учредителното и Великото народно събрание, на позициите на българите от основата на обществената пирамида. В ораторското си поведение либералът П. Р. Славейков е дързък популист, който успешно печели парламентарните схватки с политическите си опоненти от Консервативната партия. Синът му обаче е с консервативна нагласа. Той има претенции и действително става водач на аристократичния български творчески елит; съзнателно страни от „врявата на деня“, устремен в горда жреческа поза към абсолютните стойности на изкуството и духа. Подобен тип близост и подобен тип раздалечаване откриваме и при сондиране на връзката между Учителя и неговия родител.
Подобно на сина и бащата Славейкови, синът и бащата Дъновски са хора с Мисия, магнетични водачи и морални авторитети, преживели са многобройни гоненения и житейски тегоби в Служението си. Единият като най-активен радетел на родолюбивите идеи за преподаване на български език в училищата в Родопите и Варненско и за учредяване на български черкви във Варна и околните села. Другият – като визионер и прокламатор на идеала за едно благословено от Бога хармонично и във висша степен хуманно всечовешко бъдеще. И ако Бащата е с безспорна демократична възрожденска социална и духовна закваска, обърнат с мобилизиращите си послания и дела към българските селяни и българския градски еснаф, Синът търси път и атакува с теософското си слово основно интелигенцията, и то не само българската. Както в съдържателен план, така и формално-статистически погледнато, мисионерското дело на Сина е далеч по-мащабно от това на Бащата.
Социалният и темпорален резонанс от обществения градеж на „добрия свещеник от Варненско“ и от градежа на този, когото ще нарекат Учителя с главна буква, е с различен обхват. Първият работи в български и бал-кански исторически контекст, вторият – по- скоро в надисторически, надвременен, планетарен и общочовешки; влекат го темите за Вселената, Трансцендентното, Вечността.
Отец Константин, който за малко не е обесен от турците като руски шпионин по време на Руско-турската освободителна война, с участието си в църковните и освободителните борби на България живее в конкретиката и в национализмите на своя 19. век, докато Петър Дънов е потопен, приобщен и приобщава към духовностроителните търсения на космополитното 20-о столетие, а и към хилядолетните мечти за едно обновено, щастливо хармонизирано човечество, в неговата интерпретация определяно като зародиш на Шестата култура от бялата раса. Нека си припомним: „Петата раса ще предаде управлението на Шестата раса. Шестата раса не е още слязла. Тя слиза. Тя подготвя формите,с които ще слезе на Земята“. (цит. по: http://www.sibir.bg)
Векторът на житейското придвижване на Петър Дънов, неговото житейско пътуване e с дълъг хоризонт – отвежда го на хиляди километри далеч от родния дом и Балканския свят. Движението по един неотъпкан от други българи път и приобщаването към духовните дирения на богоискателите от други страни и континенти изисква необикновена енергия, интелектуално-волеви и дори физически сили и, оказва се, че синът на варненския свещеник ги има в изобилие. Защото успешно се оттласква/ изтръгва от малкото си Николаевско отечество, за да влезе в един свят на далеч по-високи скорости, с други културни и даже цивилизационни измерения. При по-вни-мателен прочит на биографията на родителя му обаче амбицията за Промяна и Придвижване отвъд Домашното, Своето и Познатото у Дънов се оказва и онаследена, нелишена от генетически заложено (родово вродено) първично ускорение. Защото Бащата също е в ситуация на перманентно житейско – географско и социално – придвижване. След детството, прекарано в родното Устово, се зареждат години на учение, митарства, даскалуване и свещенослужене, поклоннически пътешествия и пътувания с обществени поръчения. Ученик и черковен певец в Устово, Пловдив и Татар Пазарджик; преследван от гъркоманите и дори заплашван с убийство даскал, дръзнал да преподава на български език в школото в Райково; черковен певец, митрополитски служител и довереник на владиката Порфирий във Варна; поклонник в Атон; първи български учител във Варненско (в с. Хадърча) и един от първите във Варна, който през 1862 г. участва в създаването на първото българско училище; първият свещеник, който служи на черковнославянски във Варна – отначало в несъществуващата днес църква „Свети Георги“ до Римските терми, после в манастира „Свети Димитър“ в Сандрово, а когато това се оказва невъзможно (заради протестите на варненските гърци) и в параклиса в дома на руския вицеконсул Ал. Рачински. Такава е параболата на житейските придвижвания и метаморфози на свещеник Дъновски, докато стигне своя звезден миг през 1865 г., когато изнася богослужение на черковнославянски в първата варненска българска църква „Свети Архангел Михаил“, устроена (не без решаващото неговото лично участие) в новоразкритото българско училище. Вместо името на гръцкия патриарх, в литургията той назовава името на водача на българската църква Иларион Макариополски. А още колко са делата му на ползу роду: предстоятел на варненската българска предосвобожденска община, създадена в остра политическа схватка с доминиращия гръцки етнос в града, учител в Балчик, варненски делегат по българските църковни дела в Цариград, дългогодишен свещенослужител във варненската митрополитска църква „Свети Атанасий“, приносител на помощи в новоосвободените български земи в Родопите и военополеви свещеник – покръстител в Средногорието по време на Балканската и Междусъюзническата война…
Биографичният разказ за първия варненски български свещенослужител ни го представя като типичен възрожденски будител, изправил се срещу спрялото българско време в пристанищния град, чийто ход иска и успява да ускори не на последно място и защото има нужния интелектуален капацитет за това. Енергията и качествата си на духовен и обществен предводител отец Константин впрочем проявява и в следосвобожденска Варна.
Синът също е привлечен от магнетизма на общественото духовно строителство и създава във въпросната сфера впечатляваща биография. Споделените в беседите му собствени опитности са обаче с далеч по-мащабна география: Хадърча, Варненската мъжка гимназия, Свищовското богословско училище, но и Америка, университетът в Бостън и Ню Йорк, после Англия и Лондон, Германия… По-комплициран е менталният профил и на героите в неговите собствени опитности, създавани по модела на бащините. Това са хора с по-висок социален статус, други са културата и образоваността им, националната им принадлежност. Те са учители, професори, изобретатели, банкери, пастори, богослови, философи, хора на изкуството. В техните портретни скици Дънов опитва да заложи на психологическата дисекция и детайла, не само на случката (както е при баща му). Извлечената житейска мъдрост е по-широко обобщаваща. Тя не визира въпросите на бита и конкретно-историческото, а тези на Битието и Божия промисъл в него.
Синът, така да се каже, усложнява формулата на опитностите. Притурил е към човекознанието на Бащата свои прозрения и открития, натрупания по-богат опит, усвоените нови духовни знания, норми и ценности като следствие от едно р а з л и ч н о богословско образование и обучение и от извървян различен жизнен и мисловен път в съвършено различна географска, социална и интелектуална среда и, естествено, в друго историческо време. Пътят, по който върви Дънов, видял какво ли не, е преди всичко Път на мисълта, на мислещия и философски рефлектиращия човек, търсещ мостове между християнството и пантеизма, между вярата в Божествения тласък при сътворението на Света и еволюционизма. Вървенето на Учителя го води към дълбокия смисъл на нещата. Споделените пред паството опитности, придобити в дългото му житейско пътуване, целят да насърчат отлеждането на добродетели в човешката душа, помагат за раждане и опознаване на така наречения Вътрешен Христос.
Социалната биография на първия варненнски български свещеник Константин Дъновски свидетелства за апостолската му дарба да печели и увлича хората за определена общностна кауза, да води. След като през февруари 1865 г. осветил първата българска църква във Варна, съобщава биографът му дякон Ясен Ш., отец Константин лично „изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква.“ (http:// www.bg-patriarshia.bg/ дякон Ясен. Ш. Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918).
Петър Дънов очевидно е унаследил и умножил мощната организационна дарба на баща си. Ще го нарекат Учителя тъкмо защото умее да гради съобщности от единомишленици, да проповядва, да притегля и води по своите пастирски пътеки хиляди към Божията правда така както, той я разбира. И докато Бащата Дъновски, изключителен патриот и бългоролюбец, обработва и сее, така да се каже, в колективната душа българска, в душата на един народ, то Синът охранява душата человеческа – душата на личността; той пробужда индивидуалното съзнание – колективизмът и персоналността тук се проявяват различно.
Бог и за българите и България, лептата ни за България – това е патриотично обагреното идеологическо кредо в свещенослуженето на отец Дъновски. Насоката на проповедническата активност и религиозните размишления на Учителя Дънов е друга: Бог и за човека – от где иде, защо е, где го е отправил, смисълът на живота и страданията, пътят към моралното съвършенство, лептата ни за благото на ближния.
Вдъхновяваща цел в служението на Дънов е Промяната в живота на всеки, който се обърне към Спасителя. Той е поддръжник на идеята за вътрешната църква и вътрешния Христос.
В мистическите опитности на двамата Дъновски, т.е. във виденията, за които споде-лят, също не е трудно да съзрем както приемственост, така и раздалечаване. От научна гледна точка можем да ги определим, разбира се, като наследствена психическа нагласа за из-падане в халюцинаторни състояния, но в случая ни интересува как всеки от тях представя до-сега си с ирационалното и чудото, как вижда и тълкува знаците и чете и предсказва бъдещето. В брошурата си „Едно откровение в солунската черква „Св. Димитрий“, дадено на Отца Константин Дъновски през юношеството му в гр. Солун на 10 априлий 1854 година“, отпечатана през 1905 г., свещеник Дъновски разказва пространно един от сюжетите на своите бели видения. Срещата и разговора си с облян в призрачна бяла светлина стар свещеник (дух) в Солунския храм той представя като пророческо известяване на мисията му като бъдещ духовен пастир и църквостроител. Белият свещеник му открива отговорната житейска задача, зададена му Свише.
За обкръжени в призрачна белота свои мистични видения често говори и Синът. И той интерпретира метафизичните си визии, срещите с ангели и с духове с бяла аура като прорицателски знаци и внушения за Божията воля и Божията заръка. Обяснява ги като прорив към Небето и подкрепа свише в битката му за спасяване на човешките души от злото около тях и в тях:
С. 79/80 Днес ме посетиха седем ангела и четири добри духове. Ангелите имаха на главите си бели покривала. Двата добри духа бяха малки деца, носени от двата ангела. А другите два вървяха помежду тях. Часа наближаваше 10-сет, денят бе сряда. Времето беше ясно, небето прозрачно, Слънцето грееше ярко, само около хоризонта се показваше малка мъглявост, знак на някаква мистическа вест.
……..Днес имаше голям дъжд. Господ бе застанал в Своето светилище. Надвечер в 6 часа видях две дъги на исток и две други посред, които кръстосваха север-источната като светли струи и образуваха буквите И и X, което четох Господ Исус Христос е спасение и надежда на тоя свят. Тъзи мисъл е утешителна за всички, които вярват в Него. И колко сми щастливи, че имаме един приятел в небето, Който се е заручил за наз, и един спасител, Който е застъпил, и един Господ, Който ни раководи и Един утешител Дух святи, Който ни очищава и крепи духом и ни дава мир.
(Август, 1899 Личният бележник на Дънов, с. 81)
Ясновидството на Сина, прорицателските му дарби засягат не (както е у Бащата) само собствената му съдба като индивид, а са с най-широк външен социален адрес: бъдещето на България, готвеща се на два пъти да влезе в световни военни пожари, бъдещето на Земята и света, а и на Човека и човечеството като родово понятие. У Дънов, ако мога така да се изразя, става дума за мистифицираща прогнос- тика, за един вид окултна футурология:
В новата култура не ще има като сегашните градове. Те ще бъдат едноетажни с големи градини отпред. Хората ще ядат по-малко.
В новата култура хората ще бъдат много подвижни, тялото ще бъде развито и умът – също.
Сега хората много работят. За новата култура ще се впрегне в работа слънчевата светлина. Тя ще служи на хората и те ще се хранят с плодове.
Животните ще се раждат малко – на 7 години един път ще раждат и не ще се размножават много.
Новата цивилизация ще започне от Европа и ще се пренесе в Северна и Южна Америка и Африка. Нова земя вече се образува – в Тихия, Великия океан вече се подават под повърхността върхове на островчета, на които инженерите забиват байрачета. Там ще излезе новата суша, която ще съединява Америка с Европа. Ще заживее Шестата раса на Земята. От другите раси ще останат остатъци. Българите (славянството) ще играят важна роля. Ще се развие много интелектът.
Съвършенството на новата култура ще бъде след 350 000 години. Те са 12 цикли. От тях 6 представляват пролетта. Те ще образу-ват един голям цикъл. Човечеството сега е към началото на пролетта. ((http://triangle.bg/boo ks/1920-02-12-19.1995/1920-06-15-19.html Разговор с Учителя, 15 юни 1920 г., 19 ч., Сливен)
Приемственост, генетически унаследено от Бащата можене съзираме и в прословутата музикалност и композиторските умения на Дънов, които са част от духовно-естетическите му практики – друго негово вътрешно богатство.
Младият Константин Дъновски се славел с прекрасния си кадифен глас. Учителят му в Татар-Пазарджишкото българско училище – еленчанинът Никифор Хаджиконстантинов-Мурдон, одески възпитаник, го школува в църковнославянското пеене. Варненският гръцки владика Порфирий също оценява високо певческата му дарба и го привлича като певец в митрополитската църква „Свети Атанасий“. В зряла възраст отец Дъновски аранжира с характерни еленски напеви прочутата черковнославянска песен „Ангел вопиящи“ и по този образец тя се изпълнява и до днес от прочутия хор за старинно черковнославянско пеене „Йоан Кукузел“.
Петър Дънов пък, според собствения му разказ, учи музика и цигулка през 80-те години на 19. век при учителя си по музика от Варненската мъжка гимназия – чешкия цигулар Фалтис. През първото десетилетие на 20. век той вече композира по библейски и свои текстове песни, наричани по-късно братски песни, а от 1922 г. предава в двата окултни класа на своята Школа песни и мелодии, които нарича окултни музикални упражнения. Дънов твърди, че музикалното чувство е проводник и трансформатор на силите в природата. Музиката според него тонизира и хармонизира психични-те процеси. „Човек – казва той среща мъчни задачи в живота си, които трябва да реши. В помощ му идва музиката. Тя прави чудеса.“ Към пеенето и музиката Учителят Дъ- нов прибягва и като към дидактизиращо изкуство. Вероятно още в отслужваните от Бащата литургии интуитивно е усетил високите сугестивни енергии на пеещия човешки глас. В собствената си проповедническа практика свързва пеенето на окултни песни с музиката и танца – всички те естествени стимули за парасъзнанието. Духовното обучение и пре-даването на информация на фона на ритмично- то съзвучие на трите изпълнителски изкуства става онзи високопродуктивен комбинаторен дидактичен метод, който е емблематичен за проповедническия почерк на Дънов – паневритмията. Тя цели постигане на хармония с При-родата, Бог и Вселената. Методът открива нови възможности за повишаване на емоционалното отношение, мотивацията, очакванията и религиозното вдъхновение. Базиран е, според последователите на основаното от Дънов Бяло Братство, на философията за петте универсални принципа на Любовта, Мъдростта, Правдата, Добродетелта и Истината и дава възможност за връзка със светлината и фините светове. (http://bg.wikipedia.org/wiki)
Наследство от Бащата възрожденец са, може би, и славянофилството и русофилство- то на Дънов, хипертрофично развитият му панславянски месианизъм. Те са толкова дълбоко и трайно залегнали у него, че дори дългогодишното школуване и сътрудничество с американските методисти не са в състояние да ги изличат. Нещо повече – той става един от най-горещите поддръжници на неославизма у нас през двадесетото столетие:
Славянството ще бъде ковачница на Новата култура. Това ще бъде на първо време. А след това ще дойде Шестата раса. У всички славянски народи ще се въплътят напреднали души. И това вече е започнало. (Петър Дънов, „Българската душа“, Издателство „Астрала“, 2000, стр.146)
Мисията на славяните е да внесат Любовта и Доброто. Славяните днес са израснали духовно и те са най-подходящият материал за работа на Духа. Ето защо бъдещето е на славянството. Няма друг народ, който да е минал през толкова страдания, както славянството. Славянството е дърво, върху което ще бъдат присадени Англия, Германия, Америка и Франция. Те са четирите професори на славянството. (Пак там)
В славяните има най-много, най-голямо самопожертвование. Култура без самопожертвование не може да има. (http://triangle.bg/boo ks/1920-02-12-19.1995/1920-06-15-19.html Разговор с Учителя, 15 юни 1920 г., 19 ч., Сливен) През 1906 г. в Прага и през 1910 г. в София се провеждат славянски конгреси с цел да се постигне междуславянско сближение пред лицето на евентуалната немска заплаха. Посланията на тези конгреси вероятно са повлияли склонноста на Дънов да противопоставя славянството на болната Европа и да го обявява за „най-подходящия материал за работа на Духа“. Към горещо прегръщаните и от Бащата филства“ и „-изми“ Синът – поклонник на славянската идея, добавя още един – месианския си панбългаризъм:
Бъдещето е на славяните, бъдещето е на българите. Те ще оправят всички народи. БЪЛГАРИЯ ЩЕ БЪДЕ ДУХОВЕН КРЕДИТОР, ДУ-ХОВЕН РАЗСАДНИК НА ЦЕЛИЯ СВЯТ!
(Петър Дънов, „Българската душа“, Издателство „Астрала“, 2000, с. 148)
От трънения венец на България ще се изплете великото благо на балканските народи и славянството и само по този път ще се дойде до обединението… Славяните ще бъдат обединени. Те ще бъдат като мост между Европа и Азия. След обединението на славянството ще се обедини цялото човечество… Славянството е майката, която ще роди Царството Божие на Земята. (http://triangle.bg/ books/1920-03-07-10.1948/index.htm1 Ще управлява всички народи, 7 март 1920 г. [опис] Неделни беседи (1920, 1922). С.,1948, triangle.bg > книги > беседи)
Българите влизат в расата на славяните, а славяните заедно имат голяма земя, грамад- на империя. Бог е дал най-голямата империя на славяните и седи зад тях като страж и им казва: „Ако Ме слушате, ще имате Моето благословение. Ако не Ме слушате, ще дойде студ от север. Народите от запад и юг ще ви нападнат, че ще се намерите натясно. (Тринайсета неделна беседа от Учителя, държана на 15 януари 1939 год., София – Изгрев)
Първоначалният импулс на българския етноцентризъм у Дънов навярно също иде от отец Константин, типичен възрожденски патриот. Да не забравяме и въздействието в тази посока на съратничеството му като младеж с легендарния капитан Петко войвода и с многогодишния и дълбоко уважаван от съгражданите си кмет на Варна, родолюбив интелектуалец и парламентарист Кръстьо Мирски. С тях двамата, в отговор на поредната просветна вълна, заляла страната ни в края на 19. век, младият, току-що завърнал се от Америка Петър Дънов, основава през 1897 г. Дружественото Читалище „П. Р. Славейков“ в града. Според първия годишен отчет на читалището той работи в него като библиотекар-домакин. (Виж: Устав на Дружественото Читалище „П. Р. Славейков“ на III участък във Варна. Варна, печ. Взаимност, 1897. 8 с. Държ. архив – Варна, ф.786к, а също: Димитрова, Людмила Т. Дружествено чита-лище „П. Р. Славейков“ в гр. Варна и Учителя Петър Дънов. Нови данни за живота и дей-ността му от 1896 до 1899 година, сп. Житно зърно бр.15, 2005 г.). Нека напомним тук, че и отец Константин бе участвал в подобен бу- дителски акт като съучредител на първото българско читалище във Варна към средата на същото столетие. Следователно и в този случай не е трудно да разпознаем следване на фамилната традиция, обща духовна спирала, зад която стои кръвна връзка.
Петър Дънов цени лаконизма като осо-бено достойнство на бащиното си пастирско говорене. Този извод можем да направим, ог-леждайки се за интертекстулни връзки между алегоричните разсъждения на Бащата и тези на Сина. Личният бележник на Дънов от 1899 г. ни дава убедителни поводи за подобно за-ключение. Там, вероятно повлиян от спомена за ударната сила и ефективност на битови- зираните бащини проповеди, той се изказва с респект за стегнатото пасторско говорене въобще, сравнявайки го с разводняващите ми-сълта, разточително бъбриви проповеди, които му се е случвало да слуша понякога:
В многото говорение, казва Словото Бо-жие, грехът е неизбежен, това може да се приложи и за писанието. Каква полза, че говорим или пишем много, когато всичко е безсъдържателно, което не принося никаква полза както на онзи, който говори и пише, тъй също и на онзи, който слуша и чете. По-добре две думи с разум и два реда с смисъл, отколкото десет хиляди думи без связ и десет хиляди реда без съдържание. Аз те съветвам, приятелю, ако имаш най-малко за пара ум, не говори, не пиши, без да си мислил, без да си разсъждавал в себе си добре. Не говори на хората това, което ти не разбираш, и не пиши това, което ти сам не би чел, ако другий го бе писал.
Говора и писанието не стои в количеството, но в качеството. Кажи две думи на свят през целия си живот, да останат спомен за человечеството, отколкото 10 000 хиляди, които след няколко време да се изхвърлят на пепелището. („Личен бележник на Учителя“, изд. 2014 г., с. 68)
Дънов декларира, че е на страната на съдържателния, но лаконичен пасторски слог. А и сам в Рилските си беседи например, дава убедителни образци на такъв слог. Но в речевата му практика се натъкваме и на пищно разточителна мистическа реторичност, на енигматично пасторско говорене, на проповеди, сложно орнаментирани в старинен библейско-евангелски маниер. Продукт на друго време и на далеч по-сложна теософска образованост, много от напътстващите му беседи са издържани във висок и тържествен стилов регистър, коренно различен от фолклорно чепатата (понякога) назидателна амвонна реч на Бащата. Но вероятно и в този случай не се е минало без неосъзнато подражание и родова приемственост. Защото отец Костантин в цитираната по-горе провиденческа брошура също е оставил убедително доказателство, че владее до съвършенство и архаизиращия литургичен речеви стил, черковнославянската словесна сюгестия. А лингвистичното верую на Сина е: „Всяко слово трябва да има мекота, съдържание и красота“. (Цит. по: Храненето – разговор с Бога – 8 ч. В: http:// zdrawe.eu/petr-dnov/chraneneto-razgovor-s-boga- petr-dnov-8-ch.htm)
Драматично разминаване и отдалечаване има главно в отношението на Бащата и Сина към Православната българска църква. Отец Константин, както бе отбелязано вече, е един от вдъхновените поддръжници и реализатори на идеята за самостоятелна Българска църква във Варна. Въпреки напредналата си възраст, той участва ревностно и в така наречените кръстилки – актове на инициирано от Синода и правителството покръстване на българомохамеданите в Средногорието по време на войните от началото на миналия век. За тази си активност е награден с офицерски кръст. И в двата случая го водят патриотични подбуди, както и самоотверженото чувство за дълг към православието и Църквата. Синът пък консервативният висш български клир през 1922 г. обявява за самоотлъчил се от ортодоксалното православно лоно заради инакомислие.
Бащата е убеден войник на Православната църква, наследникът му е вече „дисидент“ и ревизионист спрямо канона и институцията, изобличен е в сектанство и в ереста антитринитризъм и става обект на полицейско дознание. Придържането към древните езически учения за предсъществуването на душите и за тяхното прераждане или преселване, както и към окултизма и спиритуализма, го прави чужд на религиозната традиция, в която е възпитан Бащата. Едно проучване на архивите на двамата за разменените евентуално помежду им писма по този повод навярно би открило интересни факти как в личен план бащата е посрещнал „измяната“ на Сина.
„Духовният свят е място на абсолютна отмереност, законност и чистота“ – настоява Дънов. От Църквата той би искал „да бъде лечебница на заразените с болестта на греха“, да насърчава „движението към правдата“, а в настоящия ѝ вид я квалифицира като „Църква на лъжците“, навярно несъзнателно перифразирайки яростната антитеична Ботева реплика от „Моята молитва“ – „не ти, боже на лъжците, на безчестните тирани“.
Преценени както в религиозен, така и в граждански план, посланията на Петър Дънов са най-общо определими като пацифистки и благородно хуманизиращи в една епоха на яростни класови сблъсъци и жестоки войни. Учителят има свой собствен отговор на утопичните социалреформаторски идеи от края на 19. и първата половина на 20. век, отключили кървави революции в Европа, и този отговор гласи: Идеалното общество е изключено. Бил съм и в Америка, и в Англия, и в Германия – навсякъде. Изучавал съм идеалното в света. Но тъй, както го мислим, го няма. То ще дойде. Срещал съм идеални хора, но идеално общество – не. То тепърва ще се образува. (http://www. beinsadouno.com/old/lectures.php?id=2069: Дънов, П. Добрата молитва. Тридесет и четвърта лекция на Общия окултен клас. 29 май, 1935 г., сряда, 5 часа, София – Изгрев.)
Дънов очевидно не споделя тезите на антиутопистите, саркастичните им апострофи към Утопията и социалното инженерство. Нещо повече, той изповядва свой собствен социоутопичен идеал. Неговото утопично визионерство и неговият утопичен идеал обаче са неконвенционални, надредни. Те не изключват Бога и Божията Любов при разрешаване проблемите на обществото. Негова социална мечта е едно планетарно християнско комунално общежитие, „когато Бог ще се всели и започне да живее във всички хора. Тогава цялата Земя ще бъде едно семейство и ще има един ум и едно сърце. Семейството ще мине в съвсем друга форма; хората няма да изразходват физически толкова много енергия: в който и град да отиде човек, ще работи дневно по два часа и след това може да продължи своя път; дрехи, храна, услуги – всичко това ще бъде на свободно разположение; и в който и град да отиде, човек ще се чувства като член на това общежитие. Цялата Земя, целият свят ще бъде като едно общежитие, като една кооперация. Такава ще бъде културата на Водолея“.
Проповедите на Петър Дънов са теософско-метафизични, екзистенциално-аналитични и морализиращи. В тях той достига до религиозно-психологически прозрения и морални глъбини, които са далеч отвъд интелектуалния хоризонт на отец Константин Дъновски. Тези негови постижения биха били невъзможни обаче без първоначално положените от Бащата грижи за духа на Сина, без бащиния Благослов. Така че финалното четиристишие на Пенчо- Славейковото стихотворение „Баща ми в мен“ би прилягало добре и за завършек на този бегъл паралел „Дъновски-Дънов“, целящ да покаже че явлението „Петър Дънов“ не идва изведнъж, на празно родово място:
Душата ми с завет ти за живот огрея и в път благослови со бащин благослов: и както в мене ти, и ази в теб живея за подвига свещен на земната любов.
