Мая Иванова, Емилия Анкова – Методи Константинов и Полша

Мая Иванова, Емилия Анкова

Днес все по-ясно се очертава тенденцията към оформяне на по-големи и по-съвършени общности, съпричастни на човешкото право и общественото благо. На тези благоприятни международни отношения е даден идейно-мистичен тласък през първата половина на XX в., когато светът е в момент на упадък и военни конфликти. Какви са измеренията на този духовно-културен потенциал, който подкрепя попадналото в конфронтация човечество? Те са с астрокосмичен мащаб и закономерни. Те са причинно-следствени и са милосърдният пулс, идващ от Алфиола, от Слънцето на Слънцата, за да може изтерзаното човечество да премине в епохата на Водолея успешно и трезво. Те са мисловните вибрации на откровения, чийто ментален източник е Мировият учител Беинса Дуно. Въплътен, пуснал котва в България, той духом е в непрекъсната връзка с Божествената реалност. В Него светът на любовта, светът на мъдростта и светът на истината взаимно се проникват, за да се изявят във всяко изречено слово и във всеки мълчалив жест и подход. В условията на национални катастрофи той първо създава духовна верига за повдигане на българския народ, след което от 1922 г. в продължение на двадесет и две години отваря общочовешка школа за възстановяване на връзката с Първопричината. Посредством тази школа науката и възпитанието ще дадат своите плодове в хода на бъдещите две хилядолетия и поколенията ще придобият нов облик и морал. Този нов тип хора ще имат стремеж към хармонията на живота, чиято основа е любовта, ще имат стремеж към силата на знанието и светлината, ще имат стремеж към свободата и няма да робуват на предразсъдъци и религиозен фанатизъм. Доказателство за тези думи са явните научни открития и нови способи в бита на съвременния човек и неотменимите духовни и астросоциални промени в обществен план, също така и съдбата и делата на учениците, преминали през тази духовна школа. И колкото повече едно твърдение съвпада с нашето опитно знание, толкова по-голяма е изначалната му правдоподобност и толкова по-малко се нуждае то от доказване. Затова ще дадем път на споделянето и опознаването, като се спрем върху представянето на брат Методи Константинов, една импулсивна натура. В неговите изяви има типично превъзмогване и израстване чрез методите на науката и константите на възпитанието именно като ученик на Учителя.

Темата за преките последователи на Учителя отваря самостоятелни пространства и животът на всеки от тях заслужава да бъде проучен и запазен за поколенията. Ние имахме възможност да проследим един етап от живота на Методи Константинов и по специално – развитието му главно в полския му период от 1934 до 1938 г. посредством архивните материали от Университета „Адам Мицкевич“ в Познан. Връзката на Методи Константинов с Полша – тази и близка, и далечна на България славянска страна, не се изчерпва само с времето, когато той е работил върху доктората си. Тя продължава и в следващите години, а в същото време ни помага да изясним конкретни данни от по-ранния период и да ги сравним с известното до момента. В крайна сметка това беше и пътят, по който тръгнахме, за да отсеем документалната истина от натрупаната митология. Професионализмът на М. Константинов и неговата съдба по-късно ще бъдат свързани със съхраняването на българските евреи. Затова в началото на нашето изложение ще споделим няколко негови емблематични преживявания и опитности.

Нека да засегнем светлогледните предпоставки и социални обстоятелства, при които се изявяват стремежите на младия Методи. В началото те са подчертано несимпатични и бурни, но фундаменталният проблем с нагласата към духовното го отвежда до реалните измерения на Школата. Така той предотвратява опасни загуби на равновесие и приема смислен живот, посветен на благородна кауза. И тази наивна празнота на съзнанието се запълва с духовна дискусия с Мировия учител и с грижа към душата. Твърде млад, по време на Първата световна война Методи слуша беседа на Учителя, изнесена в Казанлък, и си признава, че я критикува в съзнанието си и даже опонира, защото я намира за твърде миролюбива в тия размирни времена. В гимназията буйният младеж се причислява към групата на анархистите. Казанлъкчани са почитатели на сиромахомилството, създадено от анархиста Спиридон Гулабчев (1856-1918). Този тип анархисти приемат, че смисълът на живота е в труда и в служба на обществото и че трябва да се борят със социалното неравенство. Но тяхното движение има нихилистичен и народнически характер и внушава идеята да се премахне държавата, а през 1919 г. е основана и федерацията на анархо-комунистите в България, която е преследвана от закона. Заради активното си участие и произнесена реч на площада срещу полицейската саморазправа, на 17-годишна възраст Методи попада в затвора. След амнистията му родителите събират пари, за да го изпратят да следва в Аржентина. Но по пътя към София го ограбват и той отива в Бачковския манастир. Пътят на истината минава през самозаблудата и само прозренията отдалечават от горчивите последици на грешките. Но личната заинтересованост не е начин за намиране на истината. Личността трябва да се повдигне, да се самоопредели, да се приобщи към високия идеал и да си създаде приятели. Но как? Методи чувства, че е отчужден от вътрешните процеси на своята душа и че е уязвен от външните обстоятелства. В манастира той също не намира това, което търси. Преди да го покалугерят, сънува Учителя, който го подканва да се вземе в ръце. Тогава има осиянието, че е важен моралът, който е общ за всички хора едновременно. И започва да слуша лекциите на Учителя с нова нагласа. Така разбира, че всички хора съставляват една обща цел на Бога и следователно всяко добро, което е засегнало всички отделни единици вътре в този Божествен организъм, е добро. Ето как описва сам той това състояние и това самоопределяне и привързване към съзнателната нишка на своята душа: „След интимната и съдбоносна среща, която имах с Учителя, станах мълчалив, така силно се вглъбих в себе си, като че ли обкръжаващата среда остана за мене зад завеса. По природа аз нямах никакви религиозни суеверия, никакви обществени предразсъдъци и заблуждения. Душата ми представляваше като че ли някаква бяла хартия, върху която тайнствено и могъщо започва да се пише нещо велико под могъщото влияние на моя Учител“[1]. И той осъзнава, че законът на истината ще бъде законът на разбирателството и че всеки народ е задължен да запуши отверстието, направено в гърдите на Христа. Оттам нататък вниманието му е обърнато към измеренията на учението на Учителя, към международното право, мондиалната астрология, астросоциологията и любимо място за усамотяване му става Страшното езеро, разположено в средния дял на Рила, под олтарите на Рупите.

 Методи Константинов

Справката за икономическо-правното образование на М. Константинов в България

Оттук нататък ще разгледаме по-детайлно един етап от живота на М. Константинов, за който се знае малко, а както стана ясно, в достигналото до нас има и много не-точности. За щастие в Архива на университета „Адам Мицкевич“ в Познан с № 211/15 се съхранява фонд на Методи Константинов[2]. Той обхваща 77 пагинирани архивни единици (листове), а под № 1 е заведено копие от издадената му дисертация. В запазените документи може да се проследи цялата преписка между М. Константинов и факултета по икономическо-правни науки по зачисляването му като редовен докторант. Редица от тези на пръв поглед стандартни документи ни помагат да изясним моменти от живота и образованието на М. Константинов. На първо място поставяме два документа: автобиографията[3] му  и Справката за правно-икономическото му образование в България[4].

Методи Константинов Константинов е роден на 2 февруари[5] 1902 г. в гр. Казанлък, родителите му са Константин[6]  и Стефания Христови. Завършва гимназия в Казанлък през 1920 г. В Познанския университет са изисквали от него акт за раждане, зрелостно свидетелство от гимназията със сведение за успешно издържана матура и диплом от правно-икономическото му образование в София. И трите документа са депозирани във факултета и са върнати обратно на М. Константинов след защитата му, копия от тях не са останали във фонда[7]. Вероятно М. Константинов започва студентството си в Балканския Близкоизточен институт за политически и правни науки в София през академичната 1928/29 г. Самият университет е открит през есента на 1920 г. по инициатива на няколко професори емигранти от руски произход и с решаващата подкрепа на група професори от Софийския държавен университет[8] . От ръкописната справка ясно се вижда колко сериозно и целенасочено е било тригодишното университетско обучение – М. Константинов е държал изпити по следните предмети: история на световната политика; статистика; икономическа география; административно право; международно право; държавно право; търговско право; история на европейската дипломация; икономическа политика; история на България; финанси; политическа икономия; консулско-дипломатическа служба; история на българската дипломация; пари, банки, фондови борси; френски и руски език, а е слушал и незадължителните предмети: съдебно право; цивилно право; пътища и комуникации; социология; наказателно право; народопсихология и политическа география. В автобиографията си М. Константинов пише, че е завършил през 1931 г., че през 1933 г. се е записал за студент в специалността философия в Софийския университет и че е учил 8 семестъра. За да изясним последователността, трябва да отбележим, че в Свободния университет той е учил 6 семестъра + 2 семестъра в Софийския университет. От посочените документи от Архива на Познанския университет става ясно, че в Полша М. Константинов пристига през 1933 г. и първоначално записва Висшата журналистическа школа във Варшава. През 1934 г. прекъсва обучението си и се връща в България, като отбелязва, че по време на държавния преврат „Обнова“ е извикан в България и назначен като политически ръководител на една от областите[9] . През 1935 г. се освобождава от тази позиция и започва работа над докторската си теза. Първият документ от кореспонденцията с Познанския университет е с дата 8 февруари 1934 г. Там М. Константинов отбелязва: „Полски език овладях вече до степен, че го разбирам достатъчно говоримо и писмено“[10]  – заедно с дипломите му, това е едно от необходимите условия за зачисляването му като докторант в полски университет.

Изясняваме тези детайли стъпка по стъпка, тъй като чрез тях могат да се редактират известните до момента неточни данни за М. Константинов: че е живял 17 години в Полша, 2 от които във Варшава, завършвайки Висша журналистическа академия, и че после в Познан е завършил философия, социология, международно право и консулство[11]. Ето какво е естеството на неговото образование: политически науки, включващи социология, международно право и консулство, завършва в София, философия също учи в София, журналистика учи във Варшава[12], а докторантурата си по международно право пише изцяло потопен в академичната атмосфера на Познанския университет, защитава я успешно през 1937 г. и я издава през 1938 г. Както става ясно, М. Константинов е живял в Полша най-много 6 години, като между 1934 и 1935 г. се връща в България.

Как М. Константинов се ориентира към Познанския университет? В спомените си отбелязва, че е насочен от свой професор[13]. Става въпрос за българския юрист, дипломат и политик проф. Петко Стайнов (1890-1972) – преподавател и съгражданин на М. Константинов, съпруг на писателката Анна Каменова. В писмото до Познанския университет М. Константинов ясно посочва своята мотивация в три пункта: 1. Свободният университет в София не обучава докторанти и съответно не присъжда докторска степен; 2. Университетското обучение в другите европейски страни е твърде скъпо за него и като 3. Специалният му интерес към полската култура и фактът, че до момента нито един българин не е правил полски докторат[14].

Процедурата по зачисляване на М. Константинов за докторант на Познанския университет е продължила няколко месеца (от 8 февруари някъде до средата на ноември 1934). Макар още на 31 март 1934 г. факултетният съвет на икономическо-правния факултет да е дал положителна резолюция за допускането на М. Константинов до докторантура, е поставено условието посоченият от него проф. Стайнов да гарантира надеждността на кандидата. До началото на септември въпросът остава неразрешен, затова Деканът на факултета по икономическо-правни науки се обръща писмено към Посолството на България във Варшава с искане да се потърси контакт с проф. Стайнов, за да може да се облекчи процедурата[15]. В писмото обаче името на проф. Петко Стайнов е изписано като Стойнов (Stoinow). От тук, а вероятно и поради сложното политическо положение в България, информацията за него (и до него) се губи – след 19 май 1934 г. по време на правителството на Кимон Георгиев П. Стайнов е посланик на България за кратко в Белгия и после в Париж (1934 – 1935). Как точно въпросът е бил разрешен не е много ясно, но л. 28 от Архива представлява машинописно писмо от М. Константинов с дата 10 октомври 1934 г. с адрес на Хартиена фабрика в Мишкув (Myszkow, Fabryka Papieru) вероятно до проф. Бохдан Винярски – не е много ясно, защото обръщението е само „Уважаеми г-н Професоре“. В писмото се обяснява актуалният статут на проф. Петко Стайнов като пълномощен министър в Българското посолство в Париж. Известно е, че професорите П. Стайнов и Бохдан Винярски са състуденти от правния факултет на Сорбоната, това обаче не е отбелязано в нито едно от писмата, запазени в Познанския архив. Вероятно поради дългата процедура по зачисляването, М. Константинов не е бил в изгодна ситуация – може би посоченият адрес е и работното му място, само можем да предполагаме. Но в писмото си той пише и за една друга възможност за докторантура при проф. Генов[16], който му е предложил да работи върху докторска тема „Босфорът и Дарданелите“. Това писмо е заведено в канцеларията на факултета на 10 ноември под № 1051, точно един месец след написването му. Върху писмото на М. Константинов има две ръкописни резолюции на полски език: едната е с небрежен почерк, вероятно на професора, до когото писмото е адресирано. От тази бележка най-общо се разбира, че професорът е разговарял с г-н П. Стайнов в Париж, който е казал, че не познава отблизо М. Константинов. Въпреки това полският професор дава ход на зачисляването. Втората маргинална бележка е нанесена с красивия и трудноразчетим канцеларски почерк, който се среща и в други документи от канцеларията на факултета, в нея се казва, че на 6 ноември Деканът чрез факултетния съвет дава ход на процедурата по зачисляване на М. Константинов. Резолюцията е подписана от името на факултетния съвет (RW – Rada Wydzala). Почти по същото време, 12 ноември, М. Константинов пише на проф. Бохдан Винярски от София. Писмото е на френски и отново е във връзка с объркването на името на проф. П. Стайнов. Наред с въпросния проблем М. Константинов обяснява и защо не е в Полша, като изтъква финансови причини и неяснотата, в която се намира[17].

За да обобщим, в Познанския университетски архив важните документи са свързани с два етапа: 1. Документите по зачисляването на Методи Константинов като докторант, които дават възможност да изясним и по-ранната хронология от живота му, и 2. Документите по процедурата, завършването на докторската степен и подготовката на дисертацията му за печат.

Темата на дисертацията на М. Константинов е формулирана съобразно актуална и за България проблематика – „Дунавският проблем от гледна точка на международното право“ („Zagadanie Dunaju z punktu widzenia prawo midzynarodowego“), но и с научната компетенция на ръководителя му проф. Бохдан Винярски, който от 20-те години работи над проблеми за статута на реките и международното им значение, участник е в някои от международните конгреси, регламентиращи речното право (Барселонската и Парижката конференции, 1921 г.), за които пише и М. Константинов в своята дисертация. Самият Бохдан Винярски (27 април 1884 – 4 декември 1969) е забележителна фигура от международна величина и тук не си поставяме за цел да представим всички аспекти на неговата дейност. Само ще отбележим, че като преподавател в Познанския университет той идва през 1921 г. и е декан на факултета по икономика и право между 1936 – 1939 г. След немската инвазия в Полша е арестуван, а по-късно заминава за Париж и Лондон. Преподава в редица европейски университети, включително и в Оксфорд по време на Втората световна война. От 1946 г. е съдия в Международния съд в Хага и негов председател между 1961 и 1964 г.[18] За своя научен ръководител М. Константинов споделя следното: „Професорът беше човек с голяма ерудиция, голям познавач по международно право, но същевременно крайно взискателен към своите студенти, даже някои негови колеги се чудеха как съм отишъл при него, тъй като досега само двама души, и то негови асистенти, са вземали докторати при него“[19]. Освен това темата е актуална в полско-българските отношения: през 1920 г. Ал. Стамболийски на пресконференцията си в Краков излага идеята за уреждане на свободни съобщения от Гданск до Дедеагач и това е добра спогодба за двете страни, по-късно полският посланик в София от 1930 до 1941 г. Адам Тарновски (1892 – 1956) поддържа идеята за построяване на мост през Дунав и подкрепя уреждането на ферибота Русе – Гюргево.

Титулна страница на книгата на М. Константинов „Дунавският проблем от гледна точка на международното право“.

За доктората на М. Константинов в България се знае малко, няма екземпляри от него в нашите големи библиотеки. За да го представим, ще цитираме два документа – научното представяне, имащо характера на рецензия[20]  (друга рецензия не е запазена) и една съвременна българска статия[21], в която се дават първите кратки, но по-конкретни сведения, които популяризират професионалната работа на М. Константинов.

Рецензията е написана от проф. Б. Винярски съобразно изискванията на стандартната процедура: представяне на докторанта, мотивиране на избора на темата, съдържание на защитавания труд и професионална оценка. В началото се изяснява, че темата е избрана най-вече поради голямото практическо значение на река Дунав за България, като „българската литература разполага с редица произведения, третиращи въпроса от политическа, историческа и икономическа позиция“, „а полската литература все още не разполага с нито едно произведение, посветено на река Дунав“. Изтъква се и фактът, че по формулировката си темата е привидно проста, но всъщност е доста трудна от гледна точка на дългата и сложна история на река Дунав в международно отношение; че е невъзможно да се отделят от тъканта на разработката заплетените въпроси, свързани с политическите, икономическите и правните антагонизми, което обхваща неизменно и дипломатическата история на Европа. Докторската дисертация е трябвало да се ограничи до най-важните въпроси, които са от значение за международното право, оглеждайки другата страна на проблема само дотолкова, доколкото това е необходимо за разбирането на правната еволюция. Втората трудност е, че има много голяма литература за река Дунав, най-вече политическа, и в голяма степен полемична по характер, която обяснява бурната история на тази река, но че систематичните проучвания от гледище на правното ѝ положение са само няколко. Поради всички тези причини изследването на М. Константинов е трябвало да се ограничи само до представяне и анализиране на съществуващите международноправни актове. Като основно предимство на работата се изтъква ясната и систематичната подредба. Обобщенията относно работата са следните: предвид формулировката на темата не се предполага в работата на г-н Константинов да се търсят нови завоевания на научната мисъл, но затова пък в нея са засегнати всички съществени за темата аспекти. Това г-н Константинов е изпълнил с много труд: обособил е избрания материал систематично и ясно; представил е най-съществените за темата въпроси, а това доказа, че може да се ориентира в материала и да контролира целите, които сам е набелязал. Накрая проф. Б. Винярски обобщава: „Трябва да се признае, че работата му е подходяща за приемане като дисертация за докторска степен по икономическо-политическите науки и затова може да се допусне г-н Константинов до по-нататъшна процедура по докторизирането“[22].

Другото споменато по-горе сведение за дисертационния труд на М. Константинов е дадено десетилетия по-късно през 2013 г. от инж. Иван Алексиев (р. 1943 г., виден изследовател и публицист на морската тема) в статията му „Полски дири в морската история на България 1918 – 1939 г.“. Редовете, посветени на М. Константинов и неговия труд, са кратки, но в тях има подчертан стремеж към детайлно проучване на източниците; единственото, което смущава, е, че авторът отнася труда към морската проблематика. Ще цитираме съвсем дословно: „Напълно неизвестен в морската история е полският възпитаник д-р Методи Константинов (1902 – 1979 г.), популярен иначе като един от най-ерудираните последователи на Петър Дънов. […] Там [в Познан, б.н.] завършва правни и държавно-стопански науки и на 19 май 1937 г. получава научната степен доктор по политикономия, като защитава дисертация на тема „Дунавският проблем от гледище на международното право“. През февруари 1938 г. дисертацията е издадена като отделна книга под № 5 на серията „Познански юридически трудове“, издавана от Познанския университет. И до днес в библиотеката на този университет се съхранява екземпляр от книгата с дисертацията на д-р М. Константинов с негов дарствен автограф на български език“. Към този пасаж има десет бележки под линия, които внасят допълнителни уточнения към информацията и три изображения – снимките на проф. Б. Винярски, д-р М. Константинов и титулната страница на издадения му труд. Прави впечатление изключителната изследователска добросъвестност на Ив. Алексиев – проучвайки своята тема, той попада на информация за дисертацията на М. Константинов в българския печат от 1938 г. (О. Б. Дунавският въпрос от гледището на междун. право. – Слово, № 4724, 2 апр. 1938, с. 3) и не спира дотук – тръгва по всички възможни следи. Бележка 42 дава характеристика на подхода на изследователя: за полската книга на М. Константинов той научава, когато открива кратко съобщение за нея в българския печат от 1938 г. Алексиев пише така: „Макар че темата на дисертацията му е отбелязана в негови спомени, публикувани в интернет, на практика тя също не е известна за националната библиография, защото не е отбелязана в общоиз-вестния указател за дисертации, защитени от българи в чужбина. На практика това означава, че към 1975 г. НБ „Кирил и Методий“ в София не разполага с екземпляр от тази дисертация, което е куриозно (да не казвам – срамно), отчитайки факта, че чуждестранни библиотеки, например Унгарската национална библиотека (естествено и полски библиотеки), притежават екземпляр. В началото на 2013 г. се обърнах към Института по славянска филология при факултета по полска и класическа филология на Университета „Адам Мицкевич“ в Познан за съдействие относно уточняване на оригиналното библиографско описание на книгата на д-р М. Константинов, издадена в Полша през 1938 г. Дължа безкрайна признателност към директора на този Институт проф. д-р Богуслав Желински за неговата изключителна отзивчивост, благодарение на която веднага получих ксерографно копие на пълния текст на монографията на д-р М. Константинов от 1938 г., както и копие от слабо известната у нас полска брошура „България – страна на розите“ (1938 г.)“.

Към двете мнения ние ще добавим и малко документална фактология, изведена от Познанския университетски архив. Изпитът на М. Константинов е насрочен за 3 юни от 9.30 ч., а в изпитната му комисия влизат професорите Рутковски, Лисовски, Тайлор, Оханович, Новаковски, Сулковски, Босовски, Знамеровски, Войчеховски, Залески, Надобник[23]. М. Константинов получава оценка „Добър“ по традиционната за Полша петобална система[24]. Последният документ във фонда на М. Константинов е неговият диплом, с който му се присъжда научната степен „доктор на икономическо-политическите науки“. Документът е двустранен на полски и латински език и е изключително тържествен. В същия ден, 9 юни, в 13.00 ч. се е състояла промоцията на трима новоприети доктори – Зигмунт Новаковски, Методи Константинов и Витолд Тромпчински[25].

Вече споменахме, че дисертацията на д-р Методи Константинов е подготвена за печат след защитата му в рамките на непълна една година и излиза през март 1938 г. Тя представлява монография в самостоятелно книжно тяло с обем 175 с. Тиражът е малък – 100 броя. По същия начин е отпечатана дисертацията на неговия добър колега и приятел Леон Тайлор. Книгите са получени от управителя на секретариата на 16 март 1938 г.[26] Заради проблематиката интерес към книгата на М. Константинов проявяват библиотеки и институции от Дунавските страни. Запазени са няколко писма с молба книгата да бъде доставена в Полското посолство в Букурещ[27], а както се видя от цитатите от статията на Ив. Алексиев, Будапеща също притежава екземпляр. В Познан са ни известни два екземпляра – единият, който се съхранява във фонда на М. Константинов, и другият – от университетската библиотека, същият, от който е направено копието за г-н Ив. Алексиев.

Диплом на М. Константинов за присъждане на степента „доктор по икономическо-правни науки“

Интересно е да се отбележи, че проф. П. Стайнов десетилетия по-късно също пише трудове по речно право („Правни проблеми на водното стопанство в НРБ“, 1957, „Международната регламентация по опазване чистота на международните реки“, 1963, „Борбата срещу замърсяването на реките в НРБ“).

Идва ред да кажем и няколко думи за това кой е „моят най-добър приятел Лолек“. Леон Тайлор (17 януари 1913 – 3 октомври 2000) е колега на М. Константинов от докторантските години, 11 години по-млад от него. Той е първородният син на известния професор по право, един от основателите на факултета в Познан, Едвард Тайлор (28 септември 1884 – 9 август 1964)[28], изиграл ролята на наставник на М. Константинов през първите години на докторантурата му във факултета по икономическо-правни науки. Леон завършва първо медицина и правото е второто му висше образование, защитава докторат също при проф. Б. Винярски на тема „Използване на съветското законодателство извън СССР“ („Stosowanie ustawodawstwa sowieckiego poza Z.S.R.R.“). Съветското право е област, в която проф. Винярски е един от най-добрите специалисти по онова време в Полша. Както посочихме вече, дисертацията му във вид на книга е издадена паралелно с тази на М. Константинов. Л. Тайлор участва във Втората световна война, в биографията му има и години на пленничество, а по-късно прави забележителна адвокатска кариера в Познан. Л. Тайлор може би наистина е бил най-близкият човек на М. Константинов в Познан, както е написано в посвещението: „Дар на моя най-добър приятел в Полша Лолек и неговата любима съпруга Зоша. Познан, 15 май 1938 г. Еdi“

Посвещение към Л. Тайлор върху отпечатаната дисертация на М. Константинов

Корицата на книгата „България – страна на розите“ подготвена от М. Константинов и Л. Тайлор