Мирослав Бачев – Триъгълникът на Битието (Философските идеи на младия Петър Дънов)

Пу

Трета глава е посветена на онтологичните аспекти на книгата Науката и възпитанието. Идеите на П. Дънов за троичното устройство на битиетокато цяло, на космоса, природата и човека, имат сходства с някои аспекти на херметическата философия, но освен това отразяват и собствените му схващания за единството на човека, природата и Божественото. Всяка от трите сфери на битието се управлява от един основен закон. Физическата Вселена е подвластна на закона за гравитацията, умственият свят е подвластен на закона за мисълта, който съдържа аксиоматични положения в мисленето на всички разумни същества, а духовният свят се управлява от закона за Биос. Мирозданието е нещо цялостно и относително завършено. Природата е едно цяло, чиито части са свързани по силата на вътрешно сродство; материята, умът и Духът образуват едно цяло. Те са проявления на Абсолютната реалност. Съществува един закон на цялото, който присъства на всички нива на битието. Битието е присъщо на цялото и само на цялото. Частите нямат битие, частта има битие само в отношението си към цялото като битие. Ето защо, лишена от цялото, частта е несъществуваща; а насочена към цялото, тя има битие. Извън Бога никоя част не притежава битие като такова, а го притежава единствено в отношението си към Бога. Единичното няма основание за своето съществуване в самото себе си, то не съществува чрез самото себе си, а само под условието на Абсолютното тъждество, на целокупността, която е Универсума. В този смисъл цялото е динамична система на взаимодействие на своите части; тя е жива система, която функционира в три главни нива, посредством които единното битие се разгръща с оглед на двете свои основни движения: еманация и еволюция, както и крайната цел, към която се движи и която е иманентна на това Цяло.

В Четвърта глава са обсъдени основните епистемологични аспекти в Науката и възпитанието. Разгърната е идеята за трите нива на познанието, която има пряко отношение към идеите на П. Дънов. Съществува познание, което стои извън сетивното и рационалното. Това познание е свръхрационално или мистическо познание, което в действителност не може изцяло да се отдели от разума, но го превишава, защото е плод на инспирация от най-високия антропологичен компонент, а именно човешкият дух. Тези три нива на познанието имат отношение към онова, което П. Дънов нарича дилема на триъгълника. Тази дилема на триъгълника предполага едно изначално единство между наука, философия и мистика, като в по-късната си диференциация отделните страни по необходимост стават почти враждебни една на друга, но впоследствие отново се обединяват в един плодотворен синтез, в крайна сметка те стават едно цяло. Налице е единство на дух, ум и материя, или, тълкувано в един по-широк план: теизъм (мистика), идеализъм (философия) и натурализъм (наука). Този триъгълник е разгърнат от П. Дънов в светогледен план, но зад този план прозират и други нива. Дилемата на триъгълника е квинтесенция на онтологичната (космологичната), епистемологичната и антропологичната троичност, и същевременно идеал за пълнокръвен и цялостен живот, познание и духовност.
 

Пета глава е посветена конкретно на човека и неговото развитие. Тъканта, която изпълва всичко в творбата на П. Дънов, е човекът – неговото развитие, неговото минало, настояще и бъдеще, неговите проблеми и техните решенията, неговите гранични ситуации и възходът му като духовно-нравствена разумна личност. Всички други въпроси, дори и онтологичните, гравитират около този център. В този смисъл книгата е антропоцентрична, т.е. ориентирана е към развитието на човека. Човешкият организъм може да бъде модел за обществения организъм: в първия няма частни интереси и частни цели: във всички органи и системи владее единство и всички те имат една обща цел: благосъстоянието на организма. Това устройство може да бъде модел за по-големите общества: семейството, обществото, народа, човечеството.

Единствено разумът на човека има способността да му разкрие върховния план на космоса, посредством който съзнанието му ще се извиси до разбиране на духовния свят.  Човекът е призван да следва пътя на разума, който притежава неизменни идеи и закони, докато всичко в природния свят се изменя по степен и форма. Тъкмо защото разумът на човека е най-висшата му способност за идеи, човек е способен да разбере системата на природата.

Шеста глава обсъжда теологическите идеи в творбата на П. Дънов. Предложената интерпретация на тези идеи в голяма степен следва възходящия модел на трите нива на познанието, с една разлика: тук срединната степен не е рационалното познание и умствения свят, а Духът, който тук е „посредникът“ между физическия Универсум и Абсолютната реалност. Абсолютната реалност е Бог, който се разкрива посредством три основни модуса. Природата или физическата Вселена (Universum) е последният стадий на проявлението на Абсолютната реалност. Открилият се Бог е Световният Дух, който пряко ръководи живота, той е gnostos Theos (гр.) – „познатият Бог“. Скритият Бог е Абсолютната реалност, от която еманира Световният Дух – прекият ръководител и поддръжник на живота. Скритият Бог е освен това agnostos Theos (гр.) – „непознатият Бог“. Природата и Духът са различните начини на проява на Абсолютната реалност, която обхваща в себе си формите и на идеалното, и на реалното. Трите нива на проявление на Абсолютната реалност могат да се разбират като различни форми на тази реалност: Абсолютната реалност обхваща, като най-външен кръг, Духът и природата, а не стои извън тях. Напротив, те като форми на Абсолютното, са в самото Абсолютно, а не извън него. Цялото мироздание е един дом, място на пребивание и проява на Божия Дух. Абсолютната реалност, проявяваща се като Дух Божий, създава природата – домът на разумните същества. В противовес на онези религиозни и религиозно-философски учения, които по един или друг начин са склонни да омаловажат физическата реалност в полза на духовната, да понижат ценността на тукашния свят в полза на отвъдния, авторът на Науката и възпитанието, напротив, вижда в природата, в Универсума дивната картина на проявленията на Абсолютната реалност. С други думи, този Универсум не само притежава ценност, но и е необходимост, дом на разумните същества. Така йерархичното проявление на Абсолютната реалност като Дух и природа притежава по-скоро ценностен смисъл.