1. Детство и младежки години на Орфей
В Тракия на речния бог Еагър и музата Калиопа им се родил син – Орфей. С милото си личице и къдриците, които се спускали над високото му чело, детето приличало на бог Аполон. То слушало чуруликането на птичките и очичките му блестели от радост и вълнение. Майка му видяла дарбите на Орфей и го отнесла в далечната планина Пелион. В нейното подножие, забулена от гъсти маслинови гори, се намирала пещерата на мъдрия кентавър Хирон, Учителят на прославените герои Херкулес, Язон, Пелей и др. Бързо овладял Орфей учението на своя Учител. Докато съучениците му предпочитали да тичат, да се упражняват в стрелба с лък и хвърляне на копие, очите на Орфей били в златната лира на неговия Учител. Орфей използал времето си, за да свири на лира.
Кентавърът Хирон знаел отнапред какво е отредила съдбата на всеки от учениците му и ги подготвял за бъдещите им подвизи. Той знаел, че Орфей ще стане най-големият певец, и го учил да пее и да свири на лира. Когато Орфей свирел, той внимателно го слушал, поправял грешките му и го учил как да удря струните, за да издават по-приятни и нежни звуци. Скоро Орфей толкова овладял пеенето и свиренето, че надминал даже своя учител. Той започнал да съчинява песни и химни. От неговия химн за правдата Хирон останал във възторг. Често пъти Хирон карал Орфей да пее този химн на героите, за да го научат, никога да не го забравят и да се борят за тържеството на правдата в света. Защото, казвал мъдрият Хирон, „без правда не може да има истинско щастие в света“.
В началото вакханките господствали в Гърция, докато тракийските племенни вождове оставали верни на старите традиции. Но по-късно жриците обайват някои техни царе, чиито варварски нрави ги изкушавали да живеят в азиатски разкош и изтънченост. Вакханките ги запленявали със своето сладострастие и ги опитомявали със заплахи. Така боговете разделили Тракия на два враждебни лагера. Жреците на Върховния Бог и на Аполон обаче били безсилни срещу Хеката, която царувала в долините и от бездните си заплашвала олтарите на синовете на светлината.
Точно тогава в Тракия се появил този млад човек от царско потекло и с пленителна красота. Красивият му глас бил обаятелен, той говорел с нов и поетичен език и изглеждал боговдъхновен. Русата му коса, гордост за дорийците, падала на златисти вълни по раменете му, а мелодичният му глас излъчвал нежност и печал. Неговите тъмносини бездънни очи сияели от сила, кротост и вълшебство. Свирепите траки отбягвали погледа му, но жените, вещи в изкуството да се харесват, говорели, че лазурният цвят на тези очи е получен от смесването на слънчеви лъчи и лунни целувки. Самите вакханки, привличани от красотата на младежа, често обикаляли около него като влюбени пантери и се усмихвали на непонятните му думи.
Внезапно този млад човек, когото наричали син на Аполон изчезва. Говори се, че е умрял, че е слязъл в ада. Всъщност той отишъл в Самотраки, а после в Египет, където търсил убежище при жреците в Мемфис. Там той научил тайните им, за двайсет години преминал всички изпитания и се завърнал като посветен в тайните, за да изпълни мисията си. Получил мистичното си име Орфей или Арфа (думата е финикийска: „аур“ означава светлина, а „рофа“ е лечение), което означава онзи, който лекува със светлина.
Най-древното светилище се намира в планината Каукайон (Родопи). В миналото жреците на това светилище са били велики първосвещеници. От върховете на планината, естествено укрепена срещу внезапни нападения, те са господствали над цяла Тракия. Но откакто лунните божества царуват в долините, слънчевите последователи намаляват и храмът запустява. Жреците от планината Каукайон посрещнали египетския посветен в тайните като спасител, с научните си знания и със своя ентусиазъм Орфей увлякъл много от траките, преобразил религията на Бакх и укротил вакханките. Неговото влияние бързо проникнало във всички светилища на Тракия. Той възцарил Зевс в родните си земи и Аполон – в Делфи, където положил основите на Амфиктионията (религиозен съюз на племена или полиси в древногръцкото общество, чиито членове се обединяват от култ в общо светилище), която става символ на социалното единство на Гърция. Накрая със създаването на Мистериите той оформил религиозната душа на родината си, защото слял религията на Зевс с религията на Дионис в една световна мисъл. С неговите наставления посвещаваните в тайните получавали чистата светлина на възвишените истини, а тази светлина – по-слаба, но не по-малко благотворна – достигала и до народа чрез поезията и обаятелните празненства.
Така Орфей станал първосвещеникът на Тракия, великият жрец на олимпийския Зевс, а за посветените в тайните – и откривателят на небесния Дионис.
Когато Орфей пеел и свирел на лирата, нежният му глас се носел над планини и долини. Не само хората се очаровали и слушали в захлас звучните песни, но около него дърветата свеждали клоните и преставали да шумят листата им. Даже скалите в планините потрепервали от божествените песни на Орфей. Омаяни от песните му, около него се нареждали дивите и кръвожадни зверове. От близките и далечните гори долитали птички, изоставили гнездата си, и унесени слушали песните на Орфей и нежните звуци на неговата лира. Далеч се разнесла славата на Орфей и дивните му песни радвали хората по Земята. Още по-нежни и очарователни станали песните на Орфей след женитбата му с нимфата Евридика, която той горещо обичал:
Сватбеният химн
О, моя лира…
Аз неведнъж, зареял взор в морето
въз мачтата опрян, на теб съм свирил
вдъхни ми песен сватбена сега
и тя да зазвъни във бъднините
на времето неведомо с крилете!
Отново те зова, о, моя лиро…
О, моя лира, Аполонов дар –
утеха в тъгите на човека,
съзвучна на честитите му дни,
отново те зова: запей със мен,
че аз и ти за химни сме призвани
ПОЕМА ЗА ОРФЕЙ И ЕВРИДИКА
Някога, в далечни времена,
нейде тук, по нашата земя,
живял Орфей – прославен царски син –
на траките по-будни жрец любим.
Той учел на Любов и чистота
и с блага реч, и с песен на уста
живеел в мир с красивата природа,
във всичко живо все съзирал Бога.
На младите той давал светъл пример,
с добро разнасяло се неговото име
на философ и надарен певец,
в света човешки сякаш чужденец.
Девойка благородна – Евридика –
с невинността си предизвиквала възхита
у тачещия чистите Орфей,
душата ѝ му шепнела: „Запей!”
И опознали се Орфей и Евридика,
родени били да са си прилика.
Обикнал я безкрайно силно той
и Любовта му го превърнала в герой.
Навред се носел чудният му глас
и птиците го слушали в захлас,
не спирала вълшебната му лира
да лее музиката на всемира.
Но змия отровна тайно приближила,
в крака на Евридика зъби впила …
И тя към царство непознато полетяла,
изплашена, ни жива, ни умряла …
Орфей останал някъде далече,
не чувала тя лирата му вече …
– Нима ще трябва да живея в тъмнина?
Ела, Орфей, спаси ме от смъртта!
За миг той своята любима не забравял,
сънят не го ловял и все повтарял,
че няма образът ѝ светъл да изчезне,
че той за нея ще преброди бездни!
– О, Евридика, моя чудна Евридика,
без теб самотен и безрадостен се скитам …
Дори да трябва да надвия мрака,
аз вечно ще те търся, ще те чакам …
Ти само обади се, Евридика,
в света на сенките дойдох да те извикам …
Ти не позна ли своя скъп Орфей?
Не ме забравяй никога. Недей!
– О, мой възлюбен от душата ми Орфей,
сама не ме оставяй, а запей
и от затвора тъмен ти ме изведи!
Нали за нас ще има светли дни?
– О, ти ме чуваш, мила Евридика,
духът ми към душата ти полита
и ето, с чудна песен на уста
в Живота нов аз теб ще пренеса.
И двамата ще пеем и ще свирим
на Любовта възторжените химни
и заедно ще ни изпълва Светлина
в прегръдките на нашия Баща!
2. Орфей в подземното царство
Орфей разказва:
– Три луни не бяха отминали, когато една вакханка, подбудена от тесалийската магьосница Аглаоника, поднесе на Евридика чаша вино, за да можела тя да разпознава магическите треви. Любопитната Евридика изпила виното и паднала като поразена от гръмотевица. Чашата сдържала смъртоносна отрова. Когато видях огъня да изгаря тялото на Евридика, когато видях гроба да поглъща праха й, когато и последният спомен за красотата на нейното тяло изчезна, аз извиках:
– Къде е душата й?
Напуснах отчаян това място. Скитах из цяла Тракия. Молих жреците на Самотраки да я призоват, Търсих я в недрата на земята, на Тенарския нос (Тенар е най-южният нос на Пелопонес, където има пряк път за Подземния свят, по който се избягва преминаването на реката Стикс. Именно по този път Херкулес е измъкнал кучето Цербер на Горния свят. Пестеливите жители на Тенар погребват своите мъртъвци без обичайната монета в устата, защото знаят, че не е нужно да плащат на Харон таксата за лодката), но напразно. Най-после стигнах до най-мрачната част на планината, където дори дивите зверове не смеят да пристъпват. Наближих две високи скали, които изглеждаха като вкаменени от векове великани. В основата им зееше огромна черна пещера, пещерата на оракула Трифоний. В нея се спускаше пенеста планинска река. От пещерата се чуваше страшно клокотене, сякаш гигантското гърло, което изпива реката, искаше още и още….Това бе входът към Подземното царство. През един процеп жреците водят смелите посетители до огнените езера, които кипят във вътрешността на земята, и им позволяват да видят какво става там.
Влязох смело във влажния полумрак. Златната ми лира светеше по-ярко от факла и осветяваше пътя, който се виеше надолу покрай реката. Скоро течението се успокои, вълните и водовъртежите стихнаха. По пътя човек се унася и получава прозрения. Той едва диша, гласът му се задавя, може да говори само с жестове. Един се връщат от средата на пътя, други упорстват и умират от задушаване, а повечето от хората, които се завръщат живи, полудя ват. След като видях онова, което никоя уста не ще трябва да описва, аз отново се изкачих в пещерата и изпаднах в летаргичен сън, в който ми се яви Евридика, Тя плуваше, окръжена от светлина и бледа като лунен лъч. Евридика ме видя и каза:
– Заради мен ти презря ада, ти ме търси сред мъртвите. Ето ме! Идвам, защото ме викаш. Аз не живея в недрата на земята, а в областта на Ереб (мрака), в сенчестия конус, който е между земята и небето. Аз се въртя тук и плача за теб. Ако искаш да ме избавиш, спаси Тракия, дарявайки я със светлина. Тогава и самата аз ще получа крила и ще се въздигна при звездите, а ти ще ме намериш отново в светлината на боговете. Дотогава трябва да блуждая из това скръбно и печално място…
Три пъти се опитвах да я хвана и три пъти тя изчезваше като сянка. Чух само звук като от скъсана струна, а после глас, тих като полъх и тъжен като прощална целувка, пошепна: „Орфей!“
Този глас ме събуди. Името ми, произнесено от една душа, промени съществото ми. Почувствах, че ме обладава свещената тръпка на безгранично желание, силата на свръхчовешка любов. Живата Евридика ме бе дарила с упояващо блаженство, мъртвата Евридика ми позволи да намеря Истината. От любов, аз облякох ленен хитон, обричайки се на велико посвещаване и на аскетичен живот; от любов вникнах в тайните на магията и потърсих божествената наука; от любов преминах през пещерите на Самотраки, през кладенците на пирамидите и през гробниците на Египет.
Вече вървях покрай тинест бряг, гъсто обрасъл с камъш. Над водата се стелеха мъгли, които се извиваха и шепнеха като живи. Спрях на брега и докоснах струните на лирата. За първи път в бездънния мрак се разнесоха звуци, чисти и силни като слънчеви лъчи. От смълчаните мъгли се показаха ладия, карана от самотен лодкар – Харон. Той прекарва през реката душите на мъртвите. Наметалото му бе покрито със синкав мъх. Харон е непреклонен и не иска да ме пренесе с лодката си на отвъдния бряг, в царството на сенките. Той пренася само сенки, но не и живи хора като мен. Напразно го молех. Леденото сърце на Харон не се трогна от скръбта ми по Евридика. Тогава свалих от рамото си златната лира, седнах на брега и дръпнах струните й. Нежните звуци се понесоха по мрачната река Стикс. Унесе се Харон от божествената песен на лирата. Така, свирейки, влязох в лодката и Харон неусетно я подкара с веслата. Преминах на отсрещния бряг и се отправих към трона на Хадес придружен от множество сенки, които се стекоха около мен, за да слушат тъжната ми песен.
Господаря на Подземното царство – Хадес – седеше на своя висок каменен трон.
– Никога човек не е идвал жив при мен – каза бавно той. – Изкуството ти, Орфей, трябва да е много голямо, щом лодкарят те е прекарал през реката. За какво си дошъл?
– Искам да отведа жена си Евридика обратно в горния свят – отговорих – Без нея не мога да живея.
Хадес мълча дълго, много дълго. Той няма за къде да бърза. Накрая каза:
– Посвири ни на лирата си, Орфей! Ние в царството на душите нямаме много развлечения.
Вдигнах тогава лирата и засвирих за любовта си към Евридика:
Забравена прастара дума,
почитана от славните предци е „Евридика“.
– Евридика не е едничко име на жена!
О, не, то значи изначална светлина
възторжена любов и свобода –
едно едничко слънце –
него никой и никога в тъма
не ще удави.
С песента си излях мъката си от ранната смърт на Евридика. С тъжни звуци изказах страданията си и нещастието, което ме сполетяло след смъртта на Евридика. Унесени от чара на песента ми, Хадес и жена му Персефона дълбоко се замислиха и даже от очите им потекоха сълзи. Разтъжи се Хадес от песента и отново ме запита защо съм дошъл в неговото царство. Разказах колко тежък е животът ми без Евридика и го помолих да я възвърне към живота, да облекчи страданията ми. Трогна се Хадес и се съгласи да възвърне отново в живота Евридика, но при едно условие:
– Ти ще вървиш след бог Хермес, който ще те изведе от моето царство. След теб ще върви Евридика. Но помни добре, докато вървите в подземното царство, ти не трябва да се обръщаш към нея. Ако се обърнеш и я погледнеш, тя веднага ще те остави и ще се върне завинаги в моето царство!
Приех условието и тръгнах по тясната и стръмна пътечка, покрита с остри камъни, която извежда на Земята, гдето блестят лъчите на Хелиос. Пътят бе труден. Наоколо — гробна тишина и непрогледен мрак. Не се чуват никакви стъпки, колкото и да се ослушвах. Нима Евридика върви след мен? – се питах. Съмнението започна да ме измъчва. Забравих, че Евридика е все още безплътна сянка в царството на Хадес, затова не се чуват стъпките й след мен.
Лъчи вече започнаха да пронизват мрака. Ставаше все по-светло. След още малко и ще бъда с Евридика на Земята. Но върви ли тя след мен? Дали не е останала? Има ли смисъл да се връщам без нея в живота, за да продължат страданията ми? Замислен над тези въпроси, аз забравих условието, обърнах се и видях сянката на Евридика. Протегнах ръцете си да я прегърна, но тя за миг се извърна, полетя надолу и потъна в непрогледния мрак в царството на сенките…
3. Храмът на Върховния Бог и трите тайни на света
Близо до изворите на река Ебра (Марица) се издига планината Каукайон (Родопи), опасвана от гъсти дъбови гори. Върхът й се извисява, цял от скали. От хилядолетия това място носи името Свята Планина (Мусала „докосващ Бога“), защото пелазгите, келтите, скитите и гетите отиват там, за да се покланят на боговете си. Но нали когато се изкачва толкова високо, човек винаги търси единствения Бог? Иначе защо би градил с толкова труд жилища сред царството на гръмотевиците и ветровете?
Храмът на Върховния Бог се издига в центъра на мястото, обиколено със свещена ограда, недостъпна като крепост. При входа му има галерия с четири дорийски колони, украсени с изящни орнаменти.
Настава часът за жертвоприношение. Жреците на Каукайон принасят в жертва само огън. Те слизат по стъпалата на храма и запалват благовонни пръчки с огън, взет от светилището. После първосвещеникът излиза от храма. Облечен е в бял ленен хитон като другите жреци, а главата му е увенчана с венец от миртови и кипарисови листа. Той носи абаносов скиптър с дръжка от слонова кост, а хитонът му е опасан със златен колан, украсен с кристали, излъчващи тъмни отблясъци – символ на тайнствената царственост. Този жрец е Орфей.
Той води за ръка Музей – един ученик от Делфи, който, блед и разтреперан, очаква думите на великия Върховен първосвещеник. Орфей вижда вълнението му и за да успокои избраника сред учениците си, слага ръка на неговото рамо. Очите му са усмихнати, но после внезапно засияват. И докато жреците обикалят олтара и пеят химна на огъня, Орфей тържествено изрича пред любимия си ученик думи на посвещаване в тайните, които попадат направо в сърцето му като божествен балсам. Ето какви магически слова поверява Орфей на младия ученик:
– Събери грижливо всички свои мисли, за да се издигнеш до Началото на нещата, до великата Троица, която блести в чистия Ефир. Изгори тялото си с огъня на своята мисъл; отдели се от материята така, както пламъкът се отделя от дървото, което изгаря. Тогава духът ти ще се устреми към чистия ефир на вечните Причини, както орелът се устремява към престола на Върховния Бог.
Първа тайна
Аз ще ти разкрия тайната на световете, душата на природата, същността на Бога. Чуй най-напред великата тайна. Само едно същество царува в дълбините на небето и в бездните на земята и то е гръмовержецът Зевс, ефирният Зевс. Той е мъдрият съвет, силната омраза и нежната любов. Той царува в недрата на земята и във висините на звездното небе: той е Диханието на нещата, неугасимият Огън, Мъжът и Жената, единственият Цар, единствената Власт, Богът, Учителят. А сега погледни небесната твърд. Виж този блестящ кръг от съзвездия, покрит с тънкото и прозрачно наметало на Млечния път – този прах от слънца и светове. Виж как пламти Орион, как сияят Близнаците и как блести Лирата.
Втора тайна
Но сега, Музей, дете на Делфи, приготви се за второто посвещаване в тайните. Трепери, плачи, наслаждавай се, обожавай! Зевс е великият творец. Дионис е негов син, неговото проявено Слово. Дионис е лъчезарният дух, живият разум, сияещ в дома на баща си, в двореца на неговия неизменен Ефир. Един прекрасен ден, когато Дионис се беше надвесил над небесните бездни и ги съзерцаваше през съзвездията, изведнъж видя отразен в синята дълбина своя собствен образ, който протягаше ръцете си към него. Но образът бягаше, безспирно се изплъзваше и го увличаше към дъното на пропастта. Най-после той се озова в сенчеста и благоуханна долина, където с наслада вдъхваше сладостния лъх на ветреца, който милваше тялото му. В една пещера той съзря Персефона. Майя, хубавата тъкачка, изработваше було, в което втъкаваше образите на всички същества. Той застана пред божествената девица, занемял от възторг. В този момент го забелязаха гордите титани и свободните титанки. Мъжете завидяха на красотата му, а жените, обхванати от бурна страст, се хвърлиха към него като бесни стихии и го разкъсаха. После си поделиха тялото му и го свариха, а сърцето му заробиха. Върховният Бог порази с гръмотевица титаните, а Минерва отнесе в Ефира сърцето на Дионис. Там то отново стана пламтящо слънце. Но от дима на Дионисовото тяло произлязоха душите на хората, които се въздигат на небето. Когато бледите сенки стигнат до пламтящото сърце на Бога, те ще светнат, ще запламтят и Дионис ще възкръсне по-жив от всякога във висините на Седмото небе. Ето тайната на смъртта на Дионис.
Трета тайна
Сега чуй другата тайна – за неговото възкресение. Хората са плът и кръв от Дионис. Нещастните хора са разпръснатите части на неговото разкъсано тяло, които се търсят сред гърчовете на престъплението и омразата, сред скръб и любов. Но ние, посветените в тайните, ние, които знаем какво има горе и какво има долу, ние сме спасителите на душите, ние сме като Хермес за хората. Ние ги привличаме като магнит към себе си, а боговете привличат нас. Така, с обаянието на небето, ние възпроизвеждаме живото тяло на божеството. Ние караме небето да плаче и земята да се радва.Ние носим в сърцата си сълзите на всички същества като скъпоценни накити, за да ги превърнем в усмивки. Бог умира в нас и отново се ражда в нас.
Така говори Орфей. Делфийският ученик Музей коленичи пред учителя си с високо вдигнати ръце. Първосвещеникът на Върховния Бог простира ръка над главата му и произнася тържествените думи:
– Нека неизразимият Зевс и Дионис, проявен три пъти – в ада, на земята и на небето, – бъдат благосклонни към твоята младост и нека влеят в сърцето ти познанието на Боговете.
Тогава посветеният в тайните отива да хвърли стирака (нещо старо вероятно) в огъня на олтара и три пъти призовава гръмовержеца Зевс. Жреците три пъти се завъртат около него, пеейки един химн:
Чуй ме, богиньо, която повеждаш деня лъчезарен,
о, светлолика Еос! Над вселената ти руменееш
и вестоноска на Бога велик, на титана възвишен,
с твоите изгреви пращаш по нейните мрачни пътеки
към дълбините подземни Нощта с тъмнокожото рухо,
водиш към дневния труд и насочваш живота на всеки,
радваш преходния род на земята. Не ще се намери
никой, когато изгрееш, от твоя взор да се отвърне,
след като сладкия сън надалеч от очите прогониш.
Всеки човек ти се радва и всяко влечуго, породи
четириноги, пернати и неизброимите морски
жители: всякакъв деен живот ти на смъртните даваш.
Над посветените, чиста, разливай свещения блясък!
Първосвещеникът стои вглъбен и ученикът се връща при него.
– Страшен и труден е пътят, който води към Боговете – промълви Орфей, но сякаш не на ученика, а на някакви свои вътрешни гласове. – Отначало той минава през поляна с цветя, после по един страшен хълм и след това през скали, обичани от гръмотевиците и заобиколени от бездънни пропасти – ето каква е участта на ясновидеца и на Пророка на земята. Мило дете, остани при поляните с цветя и не отивай по-нататък!
– Колкото повече утоляваш жаждата ми, толкова по-голяма става тя – каза младият посветен в тайните. – Ти ми разкри същността на Боговете. Но кажи ми, велики учителю, вдъхновен от божествената любов, мога ли някога да ги видя?
– Можеш, но с очите на духа – казва първосвещеникът на Върховния Бог, – а не с телесните си очи. Обаче засега ти можеш да гледаш само с очите на тялото си. Трябва много да работиш или да преживееш дълбоки страдания, за да можеш да отвориш Вътрешните си очи.
– Само ти умееш да ми ги отвориш, Орфей! От какво да се боя, когато съм с теб?
– Наистина ли искаш? Тогава слушай! В Тесалия, във вълшебната Темпейска долина, се издига един мистичен храм, в който невежите не могат да влязат. Там Дионис се явява пред посветените в тайните и пред ясновидците. Каня те след една година на неговия празник. Тогава ще те унеса в магически сън и ще отворя очите ти, за да видиш божествения свят. Но дотогава животът ти трябва да бъде чист и непорочен, а душата ти – бяла. Защото знай, че светлината на Боговете плаши слабите и убива неверниците. Ела в дома ми, за да ти дам няколко книги – те ще те подготвят.
Учителят и ученикът разговарят до късно през нощта.
4. Последният разговор на Орфей с жреците на Върховния Бог
Дъбовите гори по склоновете на планината Каукайон (Родопи) се превиват и шумят под напора на бурята. Гръмотевици падат върху голите скали и тътенът им разтърсва до основи храма на Върховния Бог. Жреците са се събрали под сводовете на една от гробниците на светилището. Те седят в полукръг на бронзовите си столове. Орфей е застанал в средата като обвиняем. Той е блед, но дълбок пламък извира от кротките му очи.
Най-старият жрец извиква тържествено с глас на съдия:
– Орфей, ти, когото считаме за син на Аполон, беше назначен от нас за първосвещеник и цар. Ние ти дадохме мистичния скиптър на синовете на Бога. Ти царуваш над Тракия със своето духовно и царствено изкуство. Ти издигна тук храмовете на Зевс и на Аполон и позволи на божественото слънце на Дионис отново да блесне в мрака на тайните. Но знаеш ли какво ни заплашва? Ти, който познаваш страшните тайни, ти, който толкова пъти си ни предсказвал бъдещето и който отдалеч си разговарял с учениците си, явявайки се в сънищата им, ти не знаеш какво става около тебе. Дивите вакханки, прокълнатите жрици, са се събрали в долината на Хеката. Водени от тесалийската магьосница Аглаоника, те са убедили племенните вождове от бреговете на река Ебра (Марица) да възцарят вярата на мрачната Хеката и заплашват да унищожат храмове те на мъжките Богове и всички олтари на всевишния. Възбудени от пламенните им устни и от тяхното красноречие, хиляди тракийски воини с горящи факли стануват в подножието на планината и утре ще нападнат храма, разпалвани от тези жени, облечени в кожи от пантери. Те искат да видят как ще потече нашата кръв. Води ги великата жрица на мрачната Хеката. Тя е най-страшната сред магьосниците, неумолима и жестока, като фурия. Ти сигурно я познаваш. Какво мислиш да правим?
– Отдавна зная това – казва Орфей – и то трябваше да стане.
– Тогава защо не направи нищо, за да ни защитиш? Аглаоника се е заклела да ни заколи върху олтарите ни пред лицето на живото небе, на което се кланяме. Но какво ще стане с този храм, със съкровищата, с твоята наука,та дори със самия Върховен Бог, ако ти ни напуснеш?
– Нима не съм при вас? – кротко отвръща Орфей.
– Ти си тук, но вече е много късно – казва най-старият жрец – Аглаоники води вакханките, а вакханките водят траките. Може би искаш да ги отблъснеш с гръмотевицата на Зевс и със стрелата на Аполон? Защо не повика тук тракийските вождове, верни на Върховния Бог за да смажат метежниците?
– Боговете се защищават не с оръжие, а с думи. Ударът трябва да бъде нанесен не срещу вождовете, а срещу вакханките. Аз ще отида. Бъдете спокойни. Нито един нечестив човек няма да прекрачи тази ограда. Утре царството на кръвожадните жрици ще свърши. А вие, които треперите пред воините на Хеката, трябва да знаете, че небесните и слънчеви Богове ще победят. На тебе, старче, който се усъмни в мен, оставям своя скиптър на първосвещеник и короната си.
– Какво ще направиш? – уплашено пита старецът.
– Ще отида при боговете… На всички вас казвам довиждане!
Орфей излиза, като оставя жреците занемели. В храма той намира Музей –неговият ученик от Делфи, стиска силно ръката му и казва:
– Отивам в лагера на траките, ела с мен!
Те вървят под дъбовете. Бурята е отминала и между сплетените клони просветват звезди.
– Настъпи моят върховен час! – казва Орфей – Другите ме разбраха, но ти Музей ме обикна. Ерос е най-старият от Боговете – така казват посветените в тайните. Той знае тайните на всички същества. Аз ти позволих да проникнеш до дъното на тайните. Боговете ти говориха, ти ги видя!… Сега, далеч от хората, когато сме само двамата, трябва да разкажа на своя любим ученик тайните на съдбата си, трябва да му оставя безсмъртно то наследство, чистия светилник на душата си.
– Учителю, аз те слушам и ти се покорявам! – шепне ученикът.
– Да продължим по тази пътека – казва Орфей, – тя слиза надолу. Времето не чака. Аз искам да изненадам враговете си. Върви с мен, слушай и попивай думите ми, носи ги в паметта си, но ги пази като тайна.
– Те се отпечатват с огнени букви в сърцето ми. Времето няма да ги заличи.
– Сега ти знаеш, че душата е дъщеря на небето. Ти видя началото и края си и спомените ти се завръщат. Когато душата слиза в плътта, тя продължава, макар и слабо, да получава вдъхновение от небето. Това силно дихание прониква в нас най-напред чрез майките ни. Млякото на гръдта им храни нашето тяло, но душата им храни нашето същество, оковано в задушната си тъмница. Моята майка беше жрица на Аполон В първите си спомени виждам една свещена гора, един великолепен храм и една жена, която ме носеше на ръце и меката и коса покриваше тялото ми като топла дреха. Земните предмети и човешките лица ми вдъхваха ужас, но майка ми ме притискаше до гърдите си, аз срещах погледа й и той ми носеше божественото възпоминание за небето. Но този лъч скоро се изгуби. Един ден майка ми изчезна – беше умряла. Лишен от очите и ласките й, аз се страхувах от самотата си. Храмът ме отвращаваше, откакто видях да тече кръвта на една жертва, и аз слязох в мрачните долини.
Вакханките ми направиха много голямо впечатление. Още тогава Аглаоника царуваше над тези сладострастни и диви жени. Тя излъчваше мрачно желание и предизвикваше страхопочитание. Тесалийката очароваше всички, които се приближаваха до нея. Чрез магиите на Хеката тя привличаше младите момичета в своята долина и ги учеше да се покланят на нейните божества. Аглаоника беше забелязала и Евридика и дори я беше заобичала с бурна и злокобна любов. Тя искаше да я привърже към себе си чрез религията на вакханките. Искаше да я предаде на духовете на ада, след като опропасти младостта й, и вече я беше подмамила с вълшебните си обещания.
Воден от някакво предчувствие и привлечен в долината на Хеката, един ден вървях сред високите треви на ливада, пълна с отровни растения. Наоколо цареше ужасът на мрачните гори, посещавани от вакханките. Изведнъж видях Евридика. Бавно, сякаш тласкана към някаква невидима цел, тя вървеше, без да ме вижда, към една пещера. От гората на вакханките се чуваха ту смехове, ту странни въздишки. Евридика понякога спираше, обхваната от колебания, а после отново продължаваше пътя си, като че ли я привличаше магическа сила. Златистите й къдрици се стелеха по белите й рамене, нарцисовите й очи бяха притворени, тя вървеше към входа на Ада. Но в погледа й аз бях видял спящото небе.
– Евридика! – извиках аз и хванах ръката й. – Къде отиваш?
Като събудена от сън, тя извика силно с надежда за избавление и падна в обятията ми. Тогава божественият Ерос ни победи и само с един поглед Евридика и Орфей завинаги станаха съпрузи.
Тя обаче още беше уплашена и като се притискаше до гърдите ми, посочи с ужас пещерата. Аз приближих и видях една жена. Това беше Аглаоника, седнала до малка статуя на Хеката, изваяна от восък и боядисана с червена, бяла и черна боя, с бич в ръка. Аглаоника шепнеше заклинания, като въртеше магическия си чекрък, а очите й бяха устремени в празното пространство, като че се готвеха да погълнат жертвата си. Аз строших чекръка, стъпках статуята на Хеката и извиках на магьосницата:
– В името на Върховния Бог ти забранявам да мислиш за Евридика – иначе ще те сполети смърт! Защото знай, че синовете на Аполон не се боят от теб!
Аглаоника, стъписана и уплашена, се загърчи като змия и изчезна в пещерата си, като ме погледна с очи, пълни с омраза.
Аз отведох Евридика в моя храм и заживях щастливо. Девиците на река Ебра (Марица), окичени с венци от зюмбюл, запяха: „Свобода! Свобода!“ (Песента „Свобода е потребна“ 3 пъти)
5. Смъртта на Орфей
Но настана часът да увенчая мисията си със своята смърт. Сега още веднъж трябва да сляза в Ада, за да се изкача отново на небето. Чуй думите ми, мило дете! Ти ще занесеш моето учение в Делфийския храм и моя закон в Амфиктионията (религиозен съюз на племена или полиси в древногръцкото общество, чиито членове се обединяват от култ в общо светилище). Дионис е слънцето на посветените в тайните, Аполон ще стане светлината на Гърция, Амфиктионията е пазителка на нейното правосъдие.
Първосвещеникът и ученикът стигат до дъното на долината. Пред тях се простира малка поляна. В гората просветват гаснещи огньове и мъждукащи факли. Орфей върви спокойно сред траките, заспали от умора след нощното си веселие. Стражата го спира и пита за името му.
– Аз съм пратеник на Върховния Бог, повикай вождовете – отговаря Орфей.
– Жрец от храма! – този вик на стражата се разнася из целия стан като сигнал за тревога.
Всички грабват оръжията, събират се, блясват мечове. Вождовете изненадани приближават към първосвещеника.
– Кой си ти? За какво си дошъл?
– Аз съм пратеник на храма и идвам, за да ви кажа: всички вие, царе, вождове и воини на Тракия, откажете се от борбата си със синовете на светлината и признайте божествеността на Зевс и Аполон! Небесните Богове ви говорят чрез устата ми. Идвам тук като приятел, ако искате да ме слушате. Но идвам и като съдия, ако откажете да ме чуете.
– Говори! – казват вождовете.
Застанал под един висок явор, Орфей говори за благодеянията на Боговете, за обаянието на небесната светлина, за онзи чист живот, който той е водил с братята си, посветени в тайните, под погледа на великия Уран, живот, който трябва да бъде достояние на всички хора. Той им обещава да премахне разприте, да излекува болните, да им посочи семената, от които се раждат най-хубавите земни плодове, и още по-скъпо ценните семена, от които се раждат божествените плодове на живота – радостта, любовта и красотата. Когато Орфей говори, неговият сериозен и ласкав глас трепти като струните на лира и прониква дълбоко в сърцата на разколебаните траки. Любопитните вакханки пристигат от дъното на горите с факли в ръце, привлечени от мелодичния човешки глас. Препасани с кожи от пантери, те идват, за да покажат мургавите си гърди и великолепните си бедра. В светлината на факлите очите им светят от сладострастие и жестокост. Но гласът на Орфей постепенно ги усмирява, те го наобикалят и сядат в краката му като укротени хищници. Едни от тях навеждат глави, обзети от угризения на съвестта, други запленени слушат думите му. Развълнуваните траки си шепнат един на друг:
– Истински Бог ни говори! Това е самият Аполон, който обайва вакханките!
Но от дъното на горите Аглаоника вижда всичко. Великата жрица на Хеката наблюдава как Орфей увлича траките и вакханките с магия, по-силна от нейната. Тя усеща, че чрез думите на божествения вълшебник небето надделява над ада и прокълнатата й власт рухва в тъмнината, където е родена. Аглаоника се хвърля с викове към Орфей и изкрещява:
– Бог ли? Аз пък ви казвам, че това е Орфей, човек като вас, магьосник, който ви мами, властолюбец, който иска да си присвои вашите корони! Бог ли? Син на Аполон ли? Надменен първосвещеник е той! Убийте го! Ако е Бог, нека се защити… а ако аз ви лъжа, разкъсайте ме!
До Аглаоника са застанали някои вождове, привлечени от очарованието й и разпалени от нейната омраза. Те се спускат към Орфей. Той простенва и пада, прободен от мечовете им, после протяга ръка към ученика си и прошепва:
– Аз умирам, но Боговете са живи! След това Орфей изпуска последния си дъх. Надвесена над него, тесалийската магьосница с разкривено от дива радост лице наблюдава смъртта на пророка и се готви да напра ви предсказание чрез жертвата си. Но ужас обхваща тесалийката, защото при колебливата светлина на факлата тя вижда как мъртвото лице се съживява, бледа руменина облива страните на Орфей, очите му се отварят широко и неговият дълбок и кротък поглед се устремява към нея. После странен глас… гласът на Орфей за последен път излиза от треперещите устни, за да произнесе ясно и мелодично, като възмездие:
– Евридика!
Погледът и гласът ужасяват жрицата. Тя се отдръпва назад и извиква:
– Той не е умрял! Те ще ме преследват винаги! Орфей… Евридика!
Аглаоника побягва, сякаш подгонена от сто фурии. Ужасените вакханки и траките, стреснати от престъплението си, се изгубват в тъмнината със страшни викове.
Ученикът Музей остава сам с тялото на учителя си. Когато зловещите лъчи на Хеката осветяват окървавения ленен хитон и бледото лице на великия посветен в тайните, младежът от Делфи чува как долината, реката, планините и гъстите гори стенат така, сякаш трепти някаква огромна лира.
Жреците на Орфей изгарят неговото тяло и отнасят праха му в едно далечно светилище на Аполон (Светилището „Татул“). Никой от метежниците не се осмелява да се изкачи в храма на Каукайон (Родопите). Традицията на Орфей, неговите знания и тайните му се разпространяват във всички храмове на Зевс и Аполон. Гръцките поети казват, че Аполон завиждал на Орфей, защото тракийският певец бил призоваван по-често от него. И наистина, докато поетите възпяват Аполон, великите посветени в тайните призовават душата на Орфей, наричайки го спасител и пророк…
В подземното царство на сенките Евридика посреща Орфей и вече нищо не може да ги раздели.
Боговете превръщат безсмъртния певец Орфей в снежнобял лебед и го отнасят на небето сред съзвездията. С широко разперени криле и изпъната шия той лети към Земята при своята любима Евридика. Превръщат и златната му лира в съзвездие и я поставят на небето. То напомня на хората за вълшебните песни на легендарния певец, с които е омайвал цялата природа.
