„МИ БЕМОЛ“ И „ФА ДИЕЗ“

„МИ БЕМОЛ“ И „ФА ДИЕЗ“

„Добрата молитва“

(За днес имахме тема всеки сам да се нарисува.)

Всички, види се, не сте рисували. Сега тези ще ги задържим. Нали, когато човек иска да си покаже характера, той пише. Сега това (рисунките) са разни писма. Ще ги оставим тъй, да тупа сърцето – какво ли има вътре. Може да е радостно, а някой път може човек и да плаче от него. Не знаеш какво е. Сега вие се интересувате, но не от научно гледище, а само така. Това е наука тук (рисунките). То е развитие. Аз една вечер се занимавам, свиря едно упражнение научно, правя си свои изследвания. Гледам, една сестра иде много сериозна, има нещо. Аз като я видях, ще развали нещо от музиката. Казвам: „Заповядай.“ Сяда тя и почнах да свиря, но тя се наведе надолу и почна да се смее. Музиката почна да действа вече. Казвам ѝ: „Защо се смееш?“ Аз си правя своето тълкувание.

Та казвам, има една научна страна и в рисуванието, и в музиката. Музиката е една наука. Не само да пееш. Цялата природа е построена върху тия тонове. Аз като се занимавах с изучаване психологията на българина, в неговия ритмус той има една основна песен, но аз се чудя на българския ум. Ще ви позанимая с една област – не както сегашната музика, не от същото гледище. Сегашната музика е много сложна. Всинца сте учили нещо от музиката. Някои сте учили, някои пък сега ще има какво да учите. Аз ще взема музиката тъй, както е. Сегашната музика се занимава с хармонията вътре в природата, но има неща, които не ѝ достигат. И вследствие на това тя не може да изрази всички ония прояви, които са скрити. Онова, което е скрито в душата и което е скрито в природата, музиката не може да се изрази, да се изнесе.

Сега аз ще взема целите ноти. Да кажем, песента започва от „до“. Това е построението на тази българска песен. Това е основата. Това, което седи у българина, той го е изразил. Но българинът е турил едно противоречие. Той започва с „до“ – това е червеният цвят, тонът на живота е това. Вие можете да преведете тази гама към коя гама спада. Това е минорна гама. Сега тук има несъответствие – „ми бемол“ и „фа диез“. „Ми бемол“ е импулсът на твоята мисъл да преодолееш нещо, някакво препятствие. Или това е неестественият ход на човешкото развитие. И българинът е дошъл и турил „ми бемол“ – едно спиране на българската интелигентност и след това той усеща едно нарушение на равновесието, и той турга „фа диез“, повишава. А „фа“, това е зеленият цвят, това е храненето на физическото поле. Следователно той намира две противоречия. И след това той се връща, има вече два пъти „ре“. Това е индивидуалността на човека, оранжевият цвят. „Ре“ показва неговата индивидуалност. Това е една свободна песен. Той започва с „до“, дава си кураж и след това среща едно препятствие в живота си и казва: „Няма да я бъде тази работа.“ Започва минорната гама. И запява тъжно, но го боли на сърцето и търси един изходен път и казва: „Материалното в живота трябва да се изучава, защото пипкaтa ми не стига. Поне пари да спечеля и човек да стана.“ Минава една тъжна струна, после минава нагоре до „сол“, „сол“ е ясносиният цвят. „Сол“ означава един духовен стремеж. Той, като погледне към Господа, каже: „Господ високо, а така няма да я бъде.“ И си свири тъжно. И тази песен е много тъжна песен, неразбрана песен. И аз съм виждал мнозина, като се свири тази песен, те плачат. А като питаш българина: „Защо плачеш?“, и той не знае защо. Той плаче от неразбиране.

Този бемол не трябва да съществува. Той трябва да го премахне. Той го е турил от своята мисъл. И турил диеза от користолюбие, а пък минава тази песен като класическа, минава за една тъжна песен. И казвам, две противоречия има, че той не иска да разреши правилно живота. Дошъл е до един изпит в живота, и той не иска да го разреши правилно. Защо? Той се пита как да го разреши, но не иска да го научи, ами си пее. И българските музиканти като засвирят тази песен, казват: „Гениална е тази песен. Гениална е българската музика.“ Но в какво седи гениалното? Много била класическа. Но в какво седи класическото? Нямат понятие как да схванат музиката.

Казвам, българинът винаги куца в тоновете на цветовете. Той като дойде до духовното – песните му тъй като са построени, има една такава спирачка. Аз не зная някои от вас – те свирят, но свирят за удоволствие. Ако се изнесе българската музика, тя е доста сложна. Тя е взета религиозна, но после е съвсем изопачена. Ти, щом имаш едно тъжно чувство – ти си музикант, но почваш да изменяш музиката. Ти искаш да пееш или искаш да свършиш известна работа. Българинът казва: „Няма да стане тази работа.“ Той тури „ми бемол“ – няма да я бъде. А пък животът подтиква, трябва да се живее. Той сее малко, а от това малкото иска много да му се роди. Пък не се ражда толкова, колкото той иска. Щом не може да разреши българинът правилно пътищата, той става пехливанин. „Ре“-то вече е пехливанлък. Два пъти турга лъка на „ре“, ако с главата си не може да уреди работата и ако нивата не ражда, тогава пехливанин става. Аз изваждам от тази тъжната песен три проблема неразрешени. Или учен ще стане, или богат ще стане, или най-после пехливанин ще стане. Това е неговата песен. Много американци разрешават тъй живота – ако не може богат да стане, ако не може учен да стане, става пижулист, боксьор.

Изпейте сега тази песен: „До, ре, ре, ми бемол, фа диез, сол“. Ти си създаваш изкуствено една тъга. В природата няма такава скръб. Тази гама е създадена от хората. Турени тия знаци и след векове, гледам, сегашните музиканти… Аз ги разглеждам от това гледище, някои гениални произведения не вървят по естествен път. Някъде много добре вървят по един много естествен път в съгласие с природата. А някои от музикалните произведения вървят както тази музика по един изкуствен път, с изкуствени тонове.

Казвам, всеки един човек в това гледище е един творец. Небето, Бог го е оставил да бъде творец на своя живот. Ти трябва да мислиш правилно. Ти казваш: „Аз не съм музикант.“ Ти можеш да не бъдеш музикант, но ти трябва да дадеш правилен ход на живота си. Не трябва да тургаш спънки в живота си. Не трябва да тургаш спънки на своята мисъл там, дето не трябва. По-добре е да отпуснеш по малко вода, отколкото да градиш бентове и да спираш голямата вода, която си пуснал. Това е разумното. Един музикант изразява народния живот в песента. Аз изваждам от цветовете на тия музикални тонове как е мислил българинът, какви са били условията, как е разрешавал противоречията и защо е добил това противоречие, понеже той, от една страна, излиза от своя ум, на друго място излиза от своето користолюбие и на трето място иска да излезе като един пехливанин. Песента, както започва от „до“, изведнъж два пъти повтаря „ре“-то, след това „ми бемол“, след това качва се на „фа диез“ и „сол“, и пак се връща назад, и пак повтаря същото – пак започва от „до“.

Сега въпрос не е за критика. Критика трябва да съществува вътре в нашия живот. Имаш едно тъжно чувство, ще видиш това чувство съществува ли. Ти казваш: „Тъжен съм.“ Защо? Имаш една българска песен. Някои от вас, които са музиканти, да кажат към коя гама спада „ми бемол“ и „фа диез“. („Към „сол минор“.“) Та казвам, музиката е външната страна. Аз ви давам една основна идея за музиката. Тъй както сега се развива, то е цяло едно изкуство. Но казвам, музиката е външната страна на живота, за да се тонира човек. То е наука и изкуство, за да можеш да повлияеш на себе си, когато градиш своя характер. Под думата „характер“ ти градиш онова, което се преживява, онова, което се мисли, и онова, което се постъпва. Това са материалите, с които се гради човешкият характер, човешката душа или човешкото тяло се строи.

Следователно, ако вие нямате едно правилно разбиране за онзи ход, който природата сега върши, тогава ще се създаде нещо хилаво. И така ред хилави тела се създават. Музикалното чувство се предава. Музиката не е чувство, но е способност, понеже спада към способностите. Отпред на челото се намират знаците на музиката, но тя си има свои знакове и признаци на задната част на главата.

Сега, да бъде един човек музикален, той трябва да разбира времето, да оценява времето и всяко нещо да тури на времето. Музикалният човек трябва да тури всяка нота на мястото си. Цели ноти ако тури, той разполага с време. Някъде ще тури половин ноти – времето му е по-малко, четвърт – още по-малко време, една шестнайсета, една трийсет и втора – колкото по-малко време има в пението, толкова по-съкращава тия вълни, които трябва да се явят в живота. Вземете запример в езика. Вие започвате със звук, слог, дума и словото – четири неща, които са основа в говора. Отпосле има други знаци, но първо звукът е неразбран. Ти казваш „о-о-о“, „и-и-и“ или „а-а-а“, дойде слогът – имаш една гласна и една съгласна, след това два слога, три слога образуват думи, имаш няколко понятия, които разбираш – „хляб“ или „сол“, „пипер“ и след това дойде словото – много вече развити думи. Разумно е словото. Съчетаването на тия звукове, слогове, думи и словото образуват цялата реч. Има и ред други спомагателни средства, с които речта се съчетава. Та поетите и писателите като пишат, употребяват тези средства. В българския език има една дума, с която аз не мога да се справям. Аз няма да ви я кажа. Толкова години търся с нещо да я заместя, но не мога да срещна. Тази дума остава. Не ми е приятна, като я срещна, но търся в речника да я заместя, търсил съм я в английски – и там не мога да я намеря. Не ми е приятна, като я срещна. Казвам, няма ли нещо да се тури. Може би, че има някъде някоя дума. Трептението на тази дума е добро, но не отговаря, прави едно нарушение, там, като дойде, съвсем се обърнат нещата с главата надолу. Заради мен онзи, който чете – някои търсят погрешки, но в една дума куца там, и казвам – куца на българите. Тук я тургам, там я тургам. Където и да я туриш, все куца нещо в самия език, в строежа му. И казвам, трябва съвсем да се измени езикът, съвършено да се измени строежът му и целият ход на българската мисъл трябва да се измени, и тогава може да се промени езикът.

Запример този, който е построил тази минорна песен, е бил гениален музикант, един гений е бил. Казвам, един гений създава една песен, но той не е разбрал защо е намерил, че трябва да тури бемол, малко да вземе. Той е искал да направи тъжна песента, но той не е разбрал, не знае, че този бемол много пакости. Казва – там човек трябва да бъде малко тъжен. Или казва някой – трябва да му се скараш малко на човека, без караница не може, трябва да му кажеш сериозно. Това са неестествени работи. Щом трябва да му кажеш малко по-внушително, речта е вече неестествена, не е по закона на любовта. Това е закон на ограничението. Аз сега не искам да се спирам върху това.

Та казвам сега, някой път вас ви е срам да пеете. Казвате: „Аз не мога да пея.“ А при това вие сте отлични певци. Някой не пее от съображение, да не би неговата индивидуалност, да падне реномето му. Такава песен пее ли се? Запример, ако ти влезеш между религиозни хора и вземеш да пееш една народна българска песен, ще кажат: „Тя не е набожна!“ Или влезеш между светски хора и запееш една духовна песен, веднага ще кажат: „Това диване!“ Питам, защо в едно духовно събрание да не можеш да изпееш една българска народна песен? И в едно светско събрание ти да не можеш да изпееш една религиозна песен? Че тия песни – и духовните, и светските, не излязоха ли от българската душа, не минаха ли през българското сърце? Тогава де е лошото? Светските хора по някой път усещат при една такава музика както тази – аз съм гледал българи, като се съберат и кажат: „Я запей някоя стара песен.“ Всички седят тогава ала-турка, а младите прави пеят стари песни. И старите, погледнеш, плачат, пък младите сърцето им се свие, казват: „Я сега нещо по-весело, по-хубаво.“ И погледнеш – младите започнат хоро.

Сега тъжното е религиозна песен. Българинът започва с тъжното – това е религиозното. И дойде игривата, веселата песен – тя е светската песен. Знаците са турени. Ти ако пееш „ми бемол“, много пъти го повтаряш, тебе ще те хване цяла хипохондрия. И ти съвсем ще се обезсърчиш. Ти веднъж-два пъти да туриш малко пипер – да, но да тургаш все пипер, да се повтаря, има лошо влияние вече. Този закон е забелязан, когато една мисъл се повтори – има същия цвят както „ми бемол“. И ако я повтаряш, повтаряш, ти дойдеш до една дума, която ти като я изговаряш, дойде жълтият цвят и туриш бемол на този цвят. То е българската песен. И дойдеш до една дума, която има зелен цвят – „фа“, и тогава туриш диез, в тебе има користолюбие. Щом дойдеш до зеления цвят, ти трябва да гледаш да придобиеш по възможност най-чистия зелен цвят, който съществува в природата. Или като дойдеш до жълтия цвят, трябва да гледаш да имаш най-естествения цвят. Щом дойдеш до онзи цвят, зад който съществува една разумна идея – защото зад всеки един правилен цвят, когато се проявява в своята норма, ти ще чувстваш една вътрешна малка радост, една светлинка ще блесне. А щом сгъстиш цвета, щом не разбираш смисъла на някоя дума, и тогава се заблуждаваш и ще вземеш едно противоположно направление в живота, казваш: „Не си струва да живее човек.“ „До бемол“ – казват – човек трябва да стане добър. „Ре диез“. Хубаво, ако ги наредиш все „ре диез“. Навсякъде, дето има „ре“, все повишаваш, повишаваш. Какво ще стане? Ще се развият в тебе личните чувства и ти ще влезеш в стълкновение с всички хора. Ти ще почнеш да се прекръстосваш с хората, с техния свят, с техния път и могат да станат музикални стълкновения. Всеки иска да живее. И ако ти почнеш да тургаш на „до“-то навсякъде бемоли, самоубийството ще дойде. Нищо повече.

Та в музиката във всичките религиозни песни, когато аз съм работил върху всичките модели тук, в пеенето, това са почти всички най-чистите тонове, които действат да освобождават човека от всичките наследствени черти на преплитания на вълните, които могат да дадат ход на хубавото. „Можеше и другояче.“ Гледам, някой път ме коригират, казват: „Можеше и другояче.“ Аз някой път нищо не казвам. Може и „до бемол“ и „до диез“. Може бемол и диез. Може всичко, но в дадения случаи нещата не могат да бъдат бемол и диез. „До“-то ще бъде без никакъв знак. Само ако животът е срещнал някъде някоя мъчнотия, несполука или някой недоимък, ти можеш да повишиш „до“. В такъв случай ти трябва да повишиш съответните тонове. В даден случай ти можеш да повишиш жълтия цвят. В дадения случай на „ми бемол“ ти ще туриш диез или поне ще махнеш знака бемол, не му е мястото там. То е психологията да отмахнеш една тъжна мисъл, която е дошла в мозъка. После смешен е българинът, понеже и вие сте българи, не е смешно, но аз вземам в тази хубава смисъл.

Сега първата песен някога аз мога да ви я изсвиря, а втората няма да ви я свиря. Тя е пък една мажорна песен. И тя започва от „до“, но и тя е тъжна песен. Тази е песен за стари хора, онзи, който е опитал живота. Те казват: „Няма смисъл, опитах.“ А онази втората песен тъжна е тя, но е за млади. Той се влюбил в някоя мома, че тя го играе малко. Той казва: „Мари, Донке, запали ми сърцето. Защо ходиш тъй, ще ме осакатиш, не прави тъй с мене.“ Той пее тъжно. „Ти си играеш с мене, но може да стане някой хатър“ – и тя е минорна песен. Такава е. Но тази втората песен аз много рядко съм я свирил, само няколко пъти. Но тази (Първата, Учителят показва написаните ноти на дъската.) често я свиря. Някой път, като дойда и искам да зная какво нещо е българинът, засвиря му тази песен. Тя е вече в неговия ритмус. И при нея всички стари българи пренасят се в тия времена велики. Казва той какви времена са били те. Да, велики, с един бемол на едно място и един диез на друго място. Велика песен, велики времена с два неестествени знака. Но това не е най-доброто.

Сега това е един музикален метод за изяснение. Защото, ако се вземат нотите без цветовете и без тия знаци, няма да имат никакъв смисъл. Пък защо на „ми“ да няма бемол и защо на „фа“-то да не турим диез? Ние нарушаваме един естествен ход на нещата. Тази песен първата („ми бемол“ и „фа диез“) изразява една несрета. Но тази несрета произтича от факта, че българинът първо не е разбирал в какво седи животът.

Та казвам сега и като ви гледам, някои от вас и вие имате много знаци на „ми“-то. Много бемоли имате. Та казвам, оставете малко знаци, оставете бемолите. После и на „фа“ имате много диези. Казвам, трябва ви чисто „фа“ и чисто „ми“. Чисти мисли, чисти мисли, чисти мисли. Нищо повече. Вие казвате: „Господ ще оправи.“ Но като дойде твоят учител по музика, как ще оправи нотите? Той веднага ще премахне всичките тия знаци.

Та сега имате художество. (Учителят изважда един портрет себерисунка.) Кой е този юнак? (Колю Каишев) Доста художествено е изработен. Очите, тъй както са турени, казват: „Ти знаеш ли аз кой съм.“ Отворени са много очите. Отворените очи значи възприема повече, отколкото трябва. При отворените очи човек възприема повече светлина, отколкото трябва. Тогава след тези отворени очи ще дойде бемол. Сега както е картината, това е „фа диез“, а след тези отворени очи ще дойде непременно „ми бемол“. Реакция ще дойде – това е „ми бемол“. А природата обича равновесие. Сега ние правим една бележка много мека. Служим с много тънка критика – „ми бемол“ и „фа диез“. (Учителят показва втора рисунка.) Сега това кой е? Тази сестра може да я познаете. (Цветанка Симеонова) Това значи художник. Да го познаете, че е той. (Учителят показва рисунките една след друга. Всички се усмихват.) Сега вие като се смеете, това е мажорна гама. Почти без знаци е. Но доста съществени черти са отбелязани на всяка една рисунка. Но нито един човек няма такава физиономия, каквато трябва да има.

Сега вие трябва да имате някои правила, по които да се ръководите. Вие сега имате много правила, с които е работено, но има известни основни нови правила, които трябва да реагират. Запример да допуснем, че срещнете един човек, който не ви е приятен или в неговия говор, или в израза на лицето, или хиляди гримаси има, които не може да си обясните откъде произтичат. Тези гримаси, това е едно последствие. Трябва да се знаят причините. Защото, ако човек говори, вие имате един резултат. Словото, думите, които произнася той, е един резултат на неговата мисъл. Каквото движение направи човек, то е все резултат на някоя далечна мисъл. Може тази мисъл да е сегашна, преди един ден, преди един месец. Може да е преди една година, преди векове, но това е все насъбрана енергия, която сега се проявява. Някой път вие имате някой импулс да кажете нещо. Но да знаете в даден случай да бъдете прозорлив, туй, което ще кажете, има ли някой резултат, или не. Очите са правилни, когато тия резултати ни свързват правилно с висшето у човека. Когато ни свързват правилно с висшата природа, щом ни свързват с тия три области, тогава в дадения случай движението или мисълта, или изразът са правилни. Тогава, ако искате да кажете нещо, каквото и да кажете, все е намясто. Това е сега по отношение на туй, което искате да кажете. Защото по отношение на природата тя е толкова мъдра, че каквото и да кажете, каквото и да направите, тя все го турга намясто. И вие в Божествения свят с вашата мисъл не може да образувате никаква дисхармония. Каквото и да се тури – добро или зло, тя не туря дисхармония. Всяко нещо при нея си е намясто. Но в по-нисшия свят, в който живеем, словото, думите, сричките, звуковете не са намясто. Думите на хората се наслояват, а те имат свойство да се повръщат при своя източник. И като се върне туй слово, то ще се повърне с всичките придобивки на доброто, което е добило, или ще се върне с всичкия смут. Когато французката река Сена, която минава през Париж, тя ще се върне с всичките нечистотии и ще дойде ограничението. Такъв е неумолимият закон, великият закон.

Затова всичките учители на Божествената наука предпазват човека да мисли правилно, защото по неизбежност ти не можеш да избягаш от последствията на своята мисъл, не можеш да избягаш от последствията на своето чувство и не можеш да избягаш от последствията на своята постъпка. Може да мине ден, два, три, векове ще минат, в края на краищата ти ще се срещнеш с една реалност. Някой път съвсем сте забравили – и току ще дойдат последствията. Ти ще кажеш: „Бива-бива, но туй защо да ми се случи?“ Но на това, което се случи, ти си причината. Ти казваш: „Аз не искам тъй да става.“ Ти по-напред трябваше да мислиш, а сега е станало вече. Сега ти се спри и кажи: „Благодарим на Господа за всичко.“ И тогава започни с новата мисъл. Тогава тя ще се върне един ден при тебе и ти ще ликвидираш с туй старото. Проектирай добрата мисъл. Дръж една мисъл в ума си.

Сега което искам да кажа – всеки човек, който направи една погрешка, той е силен човек. Който не греши, той е слаб човек. И тогава законът е такъв – щом грешиш, ти си силен, а щом си силен, тогава ти си силен и да оправиш погрешката. Щом не оправиш погрешката, ти си виноват. А щом изправиш една погрешка, това е в реда на нещата. Тогава законът е – онези, които правят погрешки и не искат да ги оправят, те са слаби хора. Някой, който е направил една погрешка и каже – аз съм слаб човек, не е слаб човек. Не е слаб човек. Значи той е бил силен, бил е в състояние да направи една погрешка, а сега не е в състояние да поправи погрешката си. Но после хване го законът и каже – искаш или не искаш, ти ще изправиш погрешката си. А без закон е, който казва: „Аз ще изправя тази работа. Аз съм в сила да я изправя.“ А ако не искаш да изправиш погрешките си, тогаз не ги прави.

Та казвам, не си туряйте сега другата мисъл, като правите погрешка, да казвате: „Аз съм слаб човек.“ Вие сега се спирате върху хода, казвате: „Аз живея добре.“ Че живеете добре, така е, но понеже животът е прогресивен, всеки ден трябва ново добро да се прави. Преди един ден аз имах едно упражнение. Много добро е било упражнението – учил съм. Но в училището, ако не уча, може да ме изкара професорът един ден, когато никак не съм приготвен. Тогава той ще ме изненада и ще ме скъса. Затова всеки ден трябва да се учат уроците.

Казвам, тази е една от новите области. Тази е една от хубавите области не само на теория. Сега аз не искам да изнасям някои знаци. Някой казва: „Да ни се каже какво е писано.“ Лошо е да знаеш известни патологически знаци и по-добре че не ги знаете. Човек трябва да е много с утвърден характер. Мисълта му трябва да бъде много чиста и постъпките му чисти, за да може да му се кажат някои патологически признаци и знаци, които съществуват. Иначе ще се създадат много неприятности и по тази причина провидението или Бог е загладил всичките ни престъпления, да забравиш всичко миналото.“ Той е турил така у човека, като дойде на земята, като че за пръв път е дошъл. И ти казва Бог: „Сега работи!“ Някои казват: „Кажи ми какъв съм бил в миналото.“ Аз мога да му кажа, аз го зная какъв е бил харамия, но какво ще му го казвам. Казвам: „Много си бил добър.“ Пък да му кажа, че цял харамия е бил. Той сега си мисли, че има нещо хубаво в него. И действително туй, което сега е вложено вътре, то е хубаво. Не какво Бог е работил в миналото, но сега Бог е вложил в тебе нещо много хубаво. Много добър капитал е вложил. Кредитиран си много добре. При добри условия си роден. Майка ти е била добра, баща ти, братята, сестрите, всички са добри, но ти казваш: „Има нещо, което не харесвам.“ Ти остави това, което не харесваш. Използвай сега условията, при които си роден.

Та сегашното трябва да използваме. Трябва да използваме условията, при които се намираме. Като ги използваме и като станем силни, тогава ще се повърнем да видим някои несъобразности, които имаме. Както българската песен с тези знаци бемол и диез. Някой път човек като закъсва работите си, почва да туря тия знаци – бемоли и диези. Така той си туря един нов път на отклонение.

Сега правилото, което остава във вас. Сутрин, като станете, и мисли, които ви смущават – временно да се отърсите, защото има мисли, от които не може да се отърсите, те не са наши. Не сме само ние, които мислим. Всички мислят. Бог мисли и всички хора мислят. Та Божият ум и нашият ум като се съединят, тогава работите ще се оправят. И Бог работи по закон, но той работи разумно по закон, а ние не работим разумно. Там е всичката работа. Сега Бог като поправи своите работи, той ги коригира, а някой път той коригира и нашите погрешки. А ако остане дълго време да ги коригира, те са толкова много и на всички хора – и изисква се дълго време, за да намери Бог време за тебе да ти помогне. Една милионна част от секундата време му трябва, за да ти помогне. Някой път ти искаш, искаш да ти помогне, но трябва едно специфично време за тебе, за да може туй, което ти искаш, да поправи той и твоята погрешка. Тя в един момент ще се поправи, но докато дойде редът ти, ти трябва да търпиш. После обезсърчаваш се, сърдиш се, мърмориш – този крив, онзи крив, най-после и небето ти е криво. Само ти останеш праведен. Тя е една крива философия. Ти кажи: „Благодаря на Бога, защото има и по-лошо от това.“ Благодарим, че Господ е взел малко. Каквото и да ти се е случило, благодари на Бога. Спрели сте се на една точка, там, дето всичко може да се поправи, защото, ако не може да се поправи погрешката в света, ти ще загубиш съзнание. Ти казваш: „Моят живот се свърши, свърши се с мен.“ Аз казвам: „Ти мислиш ли?“ „Мисля.“ „Чувстваш ли?“ „Чувствам.“ „Искаш ли да живееш?“ „Искам.“ „Тогаз ще се поправи твоята работа. Че ти загубваш съзнанието, като заспиш и не може да се събудиш. Тогава се свърши работата. Но даже и тогаз, ако има някой да те обича, пак имаш възможност да се поправиш. В Бога има пак възможност да те върне назад. Та ще турите едно.

Казвам, трябва да изправите вашите погрешки, понеже това е едно ограничение за вас, а по закона на любовта, има един закон, с който можем да изправим нашите погрешки. Ти направиш една погрешка, кажи: „Радвам се, че я направих и радвам се, че мога да я изправя.“ Да допуснем, отивате някой път при някоя бедна вдовица. Събрала тя стотина-двеста лева. Вие влезете вкъщи, ходили сте да я утешавате, за Бога да ѝ говорите, а изведнъж задигнали сте парите ѝ. Ти си кажеш: „Тя може да работи.“ Сега аз ви давам нещо, което много рядко се случва. Ти си отидеш, но мисълта, съвестта ти почне да работи. Седиш, не можеш да се молиш, парите излязат пред тебе и ти отиваш при нея, вземаш не двеста лева, а хиляда и двеста и чувал брашно ѝ носиш. Ще ѝ кажеш: „Сестро, аз те обрах.“ Може това да не ѝ го кажеш. Тогава тя ще ти каже: „Братко, обраха ме.“ Ти ще кажеш: „А, тъй ли? Господ всичко ще обърне на добро.“ Пък аз съм, който я обрах.

Питам тогава, не си ли струва аз да я обера? Струва си. Ако ще дойдат двата чувала с брашното, струва си тогава да обера една вдовица и казвам – така трябва да се гледа. И вие се радвайте, когато погрешката, която е направена, може да я изправите, че тогава да сте доволни и вие. Да кажете: „Мога да направя погрешка и мога да я изправя.“ И тогава не казвайте, че сте направили една погрешка. Пък и на тази вдовица не казвайте, че вие сте откраднали парите ѝ, защото тя ще каже: „Върна ми всичко, но защо да ме краде?“ Тя като стане като мен светия, тогава ще ѝ кажа: „Аз те обрах.“ Аз трябва да я обера, за да се отвори нейното сърце. Тази бедната вдовица е скържава. Трябваше да я накарам да пострада, да я оберат. Двестата лева тя ги държи, казва: „Аз от хурката си отделях.“ Защо я обраха? Да пострада малко, и тогава, като се отвори сърцето ѝ, хамбарът ѝ става по-голям, и тогава аз мога да занеса два чувала брашно. Това сега е само за обяснение. Сега някои от вас могат да кажат: „Ако е тъй, тогава да пообираме малко.“

Станете сега.

„Отче наш“

Двадесет и трета лекция на Общия окултен клас 9 март 1932 г., сряда, 6-7.12 часа София – Изгрев