ЕПИКТЕТ
НАРЪЧНИК ЗА ЖИВОТА
БЕСЕДИ
Превод от старогръцки Калина Гарелова
Е П И К Т Е Т
Стоическият философ и мъдрец Епиктет е живял в периода от 50-та до 120-та година а. Хр. Роден е във Фригия, вероятно в град Хиераполис (сега Памук кале в Турция) и е доведен в Рим като роб. Докато служи при Епафродит, освободен роб и секретар на Нерон, започва обучението си при Музоний Руф – най-известния стоически учител за бремето си. Освободен по-късно от господаря си, Епиктет на свой ред започва да преподава стоицизъм. След един декрет на Домициан, вероятно през 94 г., с който от Рим биват прогонени всички философи, смятани за причинители на вълнения и врагове на държавата, Епиктет се преселва в Никополис, град в областта Епир в северозападна Гърция. И там до смъртта си той обучава чрез думи и личен пример, с амбицията да подтикне духа на своите слушатели към благото, привличайки многобройни ученици, дошли да търсят мъдрост и открили чрез учението му нов начин на живот.
Според Епиктет, мъдростта се постига чрез опит, а обучението – чрез примери. Самият той влиза в галерията от философи-образци на мъдростта, редом със Зенон, Диоген, Сократ, като онеправдания и куц роб, постигнал чрез философията свобода и равенство с боговете.
Сред основните представители на късния стоицизъм изпъкват един роб – Епиктет и един император – Марк Аврелий. Те вярват, че стремежът към мъдрост и добродетелност е достъпен за всички човешки същества и може да бъде осъществен независимо от външните обстоятелства, благодарение на разума.
Книгата включва сборника с афоризми, известен като НАРЪЧНИК – популярно произведение от времето на Римската империя, използвано през средновековието като правилник с инструкции за живота на монасите, четено и коментирано от Марк Аврелий, Симплиций, ренесансовите учени, Блез Паскал, Монтен, Ницше, Хегел.
До нас са достигнали и четири (от осемте) тома с БЕСЕДИ, които Епиктет изнасял пред своите слушатели и ученици.
В книгата са представени 10 такива беседи с разнообразна тематика (от прелюбодейството до самотата), подбрани така, че пред читателя да зазвучи живия глас на роба философ – образен и анекдотичен, с много сравнения, препратки и примери от ежедневния живот, на места емоционален, възмутен, ироничен или възвишен.
І. ПРЕДИСЛОВИЕ.
Аз, Епиктет се родих като роб, с недъгаво тяло, беден като Ир[1], но на боговете приятел[2].
1. Робът Епиктет.
Епиктет е син на робиня и сам той е бил роб в продължение на дълги години. Бил куц и болнав. Епиктет вероятно не е истинското му име, а прозвище, защото на гръцки означава „придобит“. Стремежът към независимост и свобода и страхът от ограничения определят целия му живот. Той смята свободата сама по себе си, дори и в нейните негативни измерения, за най-голямото постижимо благо.
1.1. Време.
Годините на раждането и смъртта на Епиктет не могат да се определят с голяма точност. Редките и неясни отпратки към събития, които могат да бъдат датирани, очертават периода от 50-та до 120-та година сл. Хр.
Роден е във Фригия, вероятно в град Хиераполис (сега Памук кале в Турция) и умира в Никополис, областта Епир (северозападна Гърция).
Епиктет, заедно със Сенека и Марк Аврелий, е един от представителите на късния стоицизъм. Ученик на римския философ Музоний Руф, той е свидетел на обновяването на стоицизма в Рим през I в. сл. Хр.: епоха, когато римската аристокрация, уморена от упадъка на нравите в империята, търси в ученията на Хризип и Зенон основания за възраждане на морала.
1.2. Императори, управлявали по времето на Епиктет.
Нерон (Нерон Клавдий Цезар Август Германик) – 54-68 г.
Галба (Сервий Галба Цезар Август) – 68-69 г.
Отон (Марк Отон Цезар Август) – 69 г.
Вителий (Авъл Вителий Германик) – 69 г.
Веспасиан (Цезар Веспасиан Август) – 69-79 г.
Тит (Тит Веспасиан Август) – 79-81 г.
Домициан (Цезар Домициан Август) – 81-9в г.
Нерва (Нерва Цезар Август) – 96-98 г.
Траян (Цезар Нерва Траян Август) – 98-117 г.
Адриан (Цезар Траян Адриан Август) – 117-138 г.
1.3. Кариера.
Роден във Фригия, Епиктет е доведен в Рим като роб. Докато служи при Епафродит, освободен роб и секретар на Нерон, започва обучението си при Музоний Руф – най-известния стоически учител тогава. Освободен по-късно от господаря си, на свой ред започва да преподава стоицизъм. След един декрет на Домициан, издаден вероятно през 94 г., с който от Рим биват прогонени всички философи, смятани за причинители на вълнения и врагове на държавата, Епиктет се преселва в Никополис, град в областта Епир в северозападна Гърция. Там до смъртта си той обучава, не само с думи, но също с личен пример, с амбицията да подтикне духа на своите слушатели към благото, привличайки многобройни ученици, дошли да търсят мъдрост и открили чрез неговото учение нов начин на живот.
2. Текстове.
Епиктет, подобно на Сократ, не оставя свои съчинения. До нас щеше да достигне единствено мълвата за славата му, ако един от неговите ученици не се беше потрудил да запише някои от изложенията на своя учител и да ги запази за поколенията. Епиктет ни е познат от записките на верния му ученик Флавий Ариан, впоследствие историк и администратор. Запазени са четири (от осемте) книги Беседи и краткият Наръчник, нещо като афористичен сборник за широка публика.
2.1. Беседи.
Беседата (diatribe) се различава от диалога по това, че въпросът или мнението (често предпоставено) на ученика е само повод за по-живо изложение на възгледите на учителя. Вместо майсторското развитие на сократическия диалог, тук имаме спонтанно натрупване на доводи и примери, чиято цел е не толкова да убеждават, колкото да обучават.
2.2. Наръчник.
На гръцки заглавието на сборника, egheiridion, означава буквално „наръчник“. Както отбелязва в предговора си Симплиций, коментаторът на Епиктет, egheiridion може да означава също и „кинжал“ (pugio), във всички случаи нещо, което да ти е под ръка, за да защитиш тялото или душата. Макар че заглавието Кинжал не изглежда неподходящо, имайки предвид остротата и ефектността на думите на Епиктет, по-късните преводачи предпочитат да виждат в наръчника книга, а не оръжие. При това, книга с наставления. Смята се, че Ариан е съставил Наръчника като сборник с пасажи, подбрани от Беседите. Явно обаче, Беседите са достигнали до нас в не съвсем пълен вид (четири от оригиналните осем книги), така че в Наръчника има редица места, които не се срещат нито в Беседите, нито във фрагментите, предадени от Марк Аврелий, Стобей, Авъл Гелий, Арнобий. По такъв начин, за съвременния читател Наръчникът в никакъв случай не дублира текста на Беседите. Явно характерът му на сборник с напътствия и афоризми е бил уника-лен още по времето, когато пълният текст на Беседите все още е съществувал.
2.3. Авторство.
За щастие, записките на Ариан са почти стенографски и без съмнение предават самите думи на учителя. Така че, за разлика от диалозите на Платон (а не на Сократ), авторството традиционно се приписва на Епиктет, а Ариан е по-скоро записвач и издател. Още повече, че собствените Арианови съчинения са написани на атически диалект (белег за образованост), докато записките – на разговорния език койне. Налице е също подчертана разлика в стила, духа и темпото. Става въпрос явно не само за разлика между писмен текст и записана жива реч, но за различни личности.
2.4. Ариан.
Флавий Ариан (роден в Никомедия, Витиния, умира през 180 г. сл. Хр.) служи в римската армия и бива назначен от император Адриан за управител на провинция Кападокия. След смъртта на Адриан (138 г.), Ариан заживява като цивилен и се отдава на литературни занимания. Автор е на творба, описваща делата на Александър Велики. Нарича я Анабазис – явно позовавайки се на едноименното произведение на Ксенофонт. Тук военните походи на Александър а представени в седем книги; осмата, Индика, описва нравите и обичаите на индийците, а също пътуването на Неарх в Персийския залив.
3. Преподаване.
Вероятно заниманията в школата на Епиктет са протичали по следния начин: четене и тълкуване на пасажи от стоически текстове (преди всичко Хризип и Зенон), а също упражнения по логика; след което, често по повод въпроси на слушателите, учителят се впуска в импровизирана беседа, която не следва някаква стриктна формула. Стилът е образен и анекдотичен с много сравнения, препратки и при-мери от всекидневния живот, на места емоционален, възмутен или ироничен. Тази втора част от заниманията в школата представляват Беседите на Епиктет.
3.1. Логика.
Често в своите записки Ариан включва и резюмето или заключението от тълкуването на пасажите, дали повод за на-месата на учителя. Препратките, позоваванията и цитатите допълват редките сведения за ранния стоицизъм. Чрез Беседите до нас са достигнали редица фрагменти на Зенон и Хризип, податки за специфични проблеми на логиката, а също така отправните точки за възстановяването на Върховния аргумент. Епиктет стриктно се придържа в това отношение към основателите на школата, игнорирайки новите платонически тенденции при Панеций и Посидоний.
3.2. Морал.
Дарбата и славата на Епиктет като учител се дължат както на изключителната му личност, така и на това, че в обучението не свежда философията до тълкуване на текстове или вариации по традиционни теми. Той напомня, че за да бъдеш философ, не е достатъчно да си чел Хризип и да владееш тънкостите на логиката. Диалектиката трябва да се овладее не заради показност, а за да можем да различаваме нещата, които зависят от нас, от онези, които не зависят, и така да следваме естествения им ход, както и във всеки конкретен случай правилно да прилагаме възгледите си за добро и зло; т. е. диалектиката постоянно трябва да бъде спомагателна на морала. При това, Епиктет не само преподава, но също убедително проповядва стоическия морал. Ето някои от темите, към които той постоянно се връща: абсолютната свобода на човека, който при всякакви страдания остава господар на своите представи; твърдението, че доброто и злото зависят от нас, защото представляват правилната употреба на тези представи; безразличие към външната страна на нещата и събитията; съвпадане между волята на мъдреца и проявите на съдбата; тъждество на добродетелта и щастието; връзката на човека с Бога.
3.3. Образци.
Епиктет смята, че мъдростта се постига чрез опит, а обучението – чрез примери. Затова той изтъква някои философи като образци на мъдростта, преди всичко Зенон, Диоген и Сократ. Макар че ученията им са различни, мъдростта като цяло се проявява в техния живот. Целта на стоика е не толкова да прилага някакви абстрактни правила, колкото да подражава на тези образци. На свой ред, самият Епиктет влиза в тази галерия от образци: онеправданият и куц роб, който постига чрез философията истинска свобода и равенство с боговете.
3.4. Стоа и изрисуваната стоа (Smoa poikile).
В гръцката антична архитектура Стоа е колонада, покрита галерия, разположена около пазарите и светилищата, място за търговия и разходки.
Изрисуваната стоа е галерия, разположена в северната част на атинската агора, изрисувана от художниците Полигнот и Микон. Там човек можел да чуе Зенон от Китион, станал основател на ново учение – стоицизъм, наречено на изписаната стоа.
4. Език.
4.1. Койне.
След падането на предишните граници и установяването на обширната империя на Александър Велики през IV в. пр. Хр. се утвърждава нов единен говорим език, известен като „koine dialectos“, или общ език. Поради трайното културно и търговско влияние на Атина, койне се оформя въз основа на атическия диалект; като средство за комуникация сред новите градски центрове в Египет, Сирия и Мала Азия, обаче, той усвоява многобройни чуждоезични елементи и претърпява значително опростяване на граматиката. Съдейки по многобройните надписи, към II в. сл. Хр. койне измества останалите гръцки диалекти, поне като език на търговията и администрацията. Други писмени свидетелства за койне са гръцкият превод на Стария Завет (Септуагинта) от III в. пр. Хр., предназначен за елинизираната еврейска общност в Александрия, Новият завет, съчиненията на историка Полибий и на Епиктет. Койне е основата на съвременния гръцки език.
4.2. Атицизъм.
Постепенните отклонения на градския разговорен език от класическите норми на езика на Платон и Демостен предизвикват през I в. сл. Хр., пуристко движение известно като атицизъм (т. е. подражание на атическия диалект). Атицизмът има минимално влияние върху живата реч, но значително повлиява писмения език, в който трайно навлизат архаизиращи тенденции.
5. Влияние.
5.1. Симплиций.
През VI в. сл. Хр. Симплиций, известен предимно с вещите си коментари към Аристотел, съставя един твърде обширен коментар към Наръчника – мъничката книжка на Епиктет (Commentarius in Epicteti Enchiridion). Учил в Атина и Александрия, Симплиций прекарва по-голяма част от живота си в Атина.
5.2. Християни.
Наръчникът допадал в голяма степен на християните. В началото на V в. Св. Нил от Анкара, приятел и защитник на Св. ѝоан Златоуст, сметнал за възможно да го използва с минимални промени като сборник с инструкции за живота на монасите. Подобно е предназначението и на друг един християнизиран преразказ на Наръчника, чийто автор остава неизвестен. Забележително е колко лесно сентенциите на Епиктет са били приспособени за християнска употреба: „боговете“ (гл. 31) стават „Бог“; имената на Сократ, Зенон, Анит и Мелет (гл. 33,12 гл. 53,4) изчезват; Сократ (гл. 51,3) става Свети Павел; глава 32 е пропусната, също както и 8 част от глава 33, явно неподходяща за монаси и т. н.
Някои общи постанови на стоицизма са изиграли значителна роля през периода на укрепване на християнските институции и доктрини, но и са поставили сериозни проблеми пред теолозите. Боеций в съчинението си „За утешението чрез философията“ обсъжда такива въпроси като природата на доброто и злото, на съдбата, случайността, свободата и божественото провидение. Той се опитва да разреши проблема как се съгласува свободата на човешкия избор с предопределеността на божието провидение – проблем, дълго бреме обсъждан от стоиците, както и от Епиктет. Друга актуална стоическа постановка – за безстрастието и невъзмутимостта като основни качества на мъдреца или философа, но и като божествени атрибути – влизат в противоречие със старозаветната идея за Божия гняв. Бог излива гнева си върху грешниците, като по този начин въздава справедливост. Ако обаче Бог е безстрастен, как би могъл да изпитва гняв? Това противоречие занимава редица теолози – Лактанций, Тертулиан, и въпреки схоластичното решение на Св. Августин, че Божият гняв не е вълнение на душата, а по-скоро присъда, концепцията за божията същност, изключваща всички страсти, а също идеята за безстрастието като божествен атрибут и пример за горещо вярващите, остават в монашеската традиция.
5.3. Философи.
Когато се опитват да характеризират стоическия морал, философите имат предвид най-вече Епиктет. „Морална трансформация на робството“ казва Ницше (Волята за Власт § 357), а Паскал, напротив, вижда в учението на Епиктет „принципите на диаболическа гордост“ (Разговор с М. дьо Саси върху Епиктет и Монтен, ed. Brunschvicg). Ако злото е само възглед, ако щастието зависи от нашата воля, то избавлението на човек е в неговите собствени ръце и той няма нужда от Бог. Един любопитен факт – когато Паскал иска сурово да порицае учението на Епиктет, той се позовава най-вече на Беседите; когато пък го възхвалява – призовава Наръчника: „При Епиктет откривам несравнимото умение да нарушава спокойствието на онези, които го търсят във външните неща, като ги принуждава да признаят, че е невъзможно да постигнат нещо друго освен греха и страданието, които се опитват да избегнат, ако не се отдадат безрезервно изцяло на Бога“.
Крайна самонадеяност или върховно смирение? Хегел съчетава тези два аспекта, като показва синтеза на господар и роб в образа на стоическия мъдрец: стоикът е роб, който се освобождава, отричайки господаря, като заедно с това отрича зависимостта си от външните неща; така той разкрива пред господаря тайната на истинската свобода, която се състои не във владеенето на роба, а във владеенето на самия себе си. Твърде забележително е, че сред основните представители на стоицизма изпъкват един роб – Епиктет, и един император – Марк Аврелий. Стремежът към мъдрост и добродетелност е достъпен за всички човешки същества и може да бъде осъществен, благодарение на разума, независимо от външните обстоятелства. Въпреки че по-нататък Хегел критикува абстрактния характер на стоическата идея за свобода, може да се каже, че образът на стоическия философ се припокрива с образа на философа изобщо, което се дължи до голяма степен на Епиктет.
6. Текст и превод.
6.1. „Писмена реч“.
Устната реч представлява особен вид текст. Епиктет не е ползвал записки, докато изнасял беседите си, което личи от неточните цитати по памет, а също от свободната форма и подредба, продиктувана от преподавателски опит и мо-ментна инвенция, а не от предварителен замисъл. Дори в някои беседи той очевидно използва за отправна точка влизането на нов слушател, контешките дрехи на някой ученик, скорошен разговор или случка в града (например книга 1, гл. 15, книга 2, гл. 4, книга 3, гл. 4). Епиктет не разчита и на това, че учениците му ще си водят записки, по които в последствие ще усвояват материала, напротив, той залага на моментното образно и емоционално въздействие на своите думи и своята личност. Така че всъщност записките на Ариан, направени не с учебна цел, а за да уловят и разпространят словото на учителя и философа, ни предават устна реч, с нейните особености и своеобразия, необработена според условностите на писмената интенция, като текст. Тъй като парадоксалните образци на подобен вид текст, необвързан с писмовността, са изключително редки, те изненадващо ни разкриват съществените разлики в настройката и очакванията от написаното/прочетеното и изреченото/ чутото слово.
Текстът на „Наръчника“ е сякаш още по-сложен за определяне. В него само смътно може да се набележат структурирана свързаност и последователност, съгласуваност и завършеност на изложението. Но същевременно, събраните и хлабаво разпределени по теми изречения, пасажи, реплики, изрази лесно се оприличават и разпознават като афоризми и сентенции – жанр, чиято специфика е именно колебанието между речта и писмото.
6.2. Проблеми.
Четенето и преводът на записана устна реч, а също особените стил и език на Епиктет, ни изправят пред редица затруднения и проблеми: накъсаност на мисълта и изложението; стилови неравности; ограничен речник; натрупване на еднакви синтактични конструкции; многобройни повторения; абстрактни и общи думи, чието значение в контекста е трудно да се конкретизира; термини, обрасли и изтъркани от вековна употреба; постоянно прибягване до относителни местоимения; елиптичност и брахилогии; разговорно изобилие от спомагателни частици.
От една страна, традицията в превода на философски текстове от класически езици изисква близко придържане към оригинала, като известна тромавост и несвойственост на фразата са съвсем приемливи, стига да предават автентичните стил и изказ. От друга страна, когато се превеждат игри на думи и разговорни елементи, се налага най-силна модификация на фразата, ако искаме да избегнем злоупотребата с бележки под линия. В този смисъл, настоящият превод на Епиктет се лута не толкова между езика на оригинала и езика на превода, колкото между съзнателното старание да запази живостта на устната реч и автоматизма на писмовните условности. Поради това, към особеностите на текста, сам по себе си, се прибавят на моменти ригидност или пък фриволност на превода, понякога в рамките дори на едно изречение. Желанието на преводача е да направи текста четивен на български, както и приемлив за специалистите. Особена заслуга за това има професор Богдан Богданов, за чиято компетентна и добронамерена помощ изразявам благодарност.
Калина Гарелова
ІІ. НАРЪЧНИК ЗА ЖИВОТА
Глава 1
1
Има такива неща, които зависят от нас, и такива, които не зависят. От нас зависят: преценката, влечението[3], стремежът, отбягването, с една дума – нашите собствени дела. Не зависят от нас тялото, собствеността, мнението на другите, постовете, с една дума – всичко, което не е наше дело.
2
После, нещата, които зависят от нас, са по природа свободни, невъзпрепятствани и без пречки[4]. Онези пък, които не зависят от нас, са слаби[5], робски, препятствани, чужди.
3
Та запомни, значи, че ако сметнеш по природа робското за свободно, а чуждото за свое, ще се изправиш пред пречки, ще си навлечеш скръб и смут, ще отправиш укор към богове и хора; но приемеш ли за свое само онова, което е собствено твое, а за чуждо онова, което си е чуждо, никой вече не ще може да те принуждава, никой не ще може да ти попречи, никого не ще упрекнеш или обвиниш, не ще извършиш нищо срещу своята воля, никой не ще ти навреди, не ще имаш врагове и няма да те сполети беда!
4
Като си поставяш тези цели, помни, че не бива да подхождаш небрежно; от някои неща ще трябва напълно да се откажеш, а други засега да отложиш. Ако ли желаеш до постигнеш тези цели, но едновременно с това преследваш власт и богатство, сигурно няма да ти се отдаде, защото се стремиш към онези цели. Във всеки случай, няма да постигнеш тъкмо целите, които единствено осигуряват свобода и щастие.
5
Така че старай се, по отношение на всяка тягостна представа, веднага да си казваш: „Ти си само една представа[6], а не това, което изглеждаш“. След това я изследвай и я провери според правилата[7], които си научил, най-вече първо това: дали се отнася към нещата, които зависят от нас, или към онези, които не зависят. Ако принадлежи към независещото от нас, кажи си: „Значи не ме засяга“.
Глава 2
1
Помни: целта на стремежа е постигането на желаното, а целта на отбягването е да не попаднеш на отбягваното. Който не сполучи в стремежа си, не е щастлив; който пък налети на отбягваното, е нещастен. Ако отбягваш само онези неща, които, сред зависещите от теб, са противни на природата, няма да попадаш на никое от тях; ако обаче отбягваш болестта, или смъртта, или бедността, ще бъдеш нещастен.
2
Не се опитвай, значи, да избегнеш онова, което не зависи от нас, а само зависещите от нас противни на природата неща. Що се отнася до стремежа пък, засега изцяло го зарежи. Защото, ако се стремиш към нещо независещо от нас, се обричаш на неуспех; а за зависещото от нас, към което би било добре да се стремиш, все още никое не ти подобава. Изпитвай само влечение и неохота, и то кротко, с резерви, умерено.
Отбележи: за всяко едно от развлекателните, полезните или обичаните от теб неща, не забравяй да си казваш какво точно е то, започвайки от най-дребното. Ако харесваш едно гърне, кажи си: „Харесвам гърне“; така че, ако се счупи, да не се потресеш. Ако погалиш детето си, или жена си, кажи си, че галиш човешко същество; така че, ако умре, да не се потресеш.
Глава 4
1
Когато се каниш да се захванеш с нещо, напомняй си, какво ще да е то. Ако отиваш на баня, представи си, какво става в банята: пръскат се с вода, блъскат се, разменят си обиди, крадат се; така по-уверено[8] ще се заловиш с начинанието си, като още отначало си кажеш: „Искам да се изкъпя, но без да се противопоставям на естествения ход на нещата“[9].
Подхождай така към всяко начинание. Защото тогава, ако се случи нещо да ти попречи при къпането, ще имаш готов отговор: „Та аз не исках само това, но също и да следвам в своя избор[10] естествения ход на нещата; а не бих го следвал, ако негодувам срещу случващото се“.
Глава 5
1
Не самите неща разстройват хората, а техните възгледи за нещата. Например, смъртта не е страшна, защото иначе и на Сократ би му се сторило така; възгледът, че смъртта е страшна, това е страшното. Когато, следователно, се натъкнем на препятствие, изпаднем в объркване или тъга, нека да не обвиняваме другиго, освен самите себе си, т. е., собствените си възгледи. На необразования[11] е присъщо да обвинява другите за своите злощастия; на започналия да се образова пък е присъщо да обвинява себе си; докато образованият не обвинява нито другиго, нито себе си.
Глава 6
1
He се превъзнасяй за чужда сметка. Ако конят се възгордее и каже: „Аз съм хубав“, това би било поносимо; но ако ти, в своето възгордяване, кажеш: „Имам хубав кон“, то знай, че се надуваш за сметка на коня. Кое тогава е твое собствено? Употребата на представите[12]! Значи, когато в употребата на представите следваш природата, можеш да се гордееш. Защото тогава ще се гордееш с нещо твое собствено.
Глава 7
1
При морско пътешествие, когато корабът хвърли котва, и слезеш да си налееш вода, а покрай това се наведеш за някоя мидичка или луковица, умът ти трябва да е на кораба и често да се обръщаш, да не би капитанът да те извика; ако пък те извика, то трябва да зарежеш всичко, за да не се наложи да те товарят като спънат добитък. По същия начин в живота[13], ако вместо луковица или мидичка са ти дадени женица и детенце, не пречи; ако обаче капитанът извика, тичай към кораба, зарязал всичко това, без да се обръщаш. Ако пък си старец, изобщо недей се отдалечава много от кораба, да не би в един момент, като те повикат, да липсваш.
Глава 8
1
Не искай всичко да се случва така, както ти желаеш, но желай всичко да е такова, каквото се случва[14]; тогава ще се радваш на сполука.
Глава 9
1
Болестта е пречка за тялото, но не и за свободния избор, освен ако той самият не го пожелава. Куцането е препятствие за крака, не и за свободния избор. Отнасяй това към всичко, което те сполети. Ще откриеш, прочее, че то е пречка за нещо друго, но не и за теб.
Глава 10
1
Каквото и да те сполети, не пропускай да се обърнеш към себе си и да прецениш какви сили имаш, за да се справиш[15]. Ако видиш красавец или хубавица, ще откриеш, че силата е във въздържанието; ако ти предстои усилен труд – ще откриеш, че тази сила е издръжливостта, при оскърбление пък това ще бъде търпимостта[16]. Ако привикнеш с това, не ще ставаш жертва на привидността на представите.
Глава 11
1
За нищо никога не казвай: „Загубих го“, ами само: „Върнах го“. Детето ти е починало? Било е върнато. Жена ти е починала? Била е върната. Имотът ти е отнет – нима и това също не е върнато?! „Ама този, който ми го отне, е лош човек.“ Но какво те е грижа, чрез кого Онзи, който е дал, си иска даденото обратно? Та докато нещо ти е дадено, грижи се за него като за чуждо имущество, така, както се отнасят към една страноприемница преспиващите в нея.
Глава 12
1
Ако искаш да напреднеш, остави всички такива съображения: „Ако си занемаря работата, няма да имам прехрана“, „Ако не накажа роба, ще стане лош“. Защото по-добре да умреш от глад, но свободен от грижи и страхове, отколкото да живееш в изобилие, тормозейки се; по-добре е робът ти да бъде лош, отколкото ти да си нещастен.
2
Започни от дреболиите. Разляло ти се е олийцето, някой ти е пил от винцето? Кажи си, че това е цената за безстрастието, че това е цената на душевния покой. Нищо не става даром. Когато пък повикаш роба, имай наум, че може и да не те чуе, или, дори ако те чуе, може да не изпълни онова, което искаш да се изпълни. Но той не е чак толкова важен, че от него да зависи твоят душевен покой.
Глава 13
1
Ако искаш да напреднеш, примири се, че ще изглеждаш във външните неща неразумен и глупав. Не искай да те вземат за знаещ. Ако ли пък те сметнат за важен, усъмни се в самия себе си. Знай, че не е лесно да съгласуваш своя избор с естествения ход на нещата, и едновременно да се съобразяваш с външните привидности. Но ако залягаш за едното, неизбежно ще трябва да занемариш другото.
Глава 14
1
Ако желаеш децата ти, жена ти и приятелите ти да живеят вечно, ти си глупак; защото желаеш да ти е подвластно онова, което не зависи от теб, и чуждото[17] да бъде твое. По същия начин, ако искаш робът ти да не те мами, си глупак; защото искаш лошото да не бъде лошо, а нещо друго. Но ако искаш да не се провалиш в стремежа си, това вече ти е по силите[18]. Прочее, тъкмо в това, което ти е подвластно, тъкмо в него се и упражнявай.
За всекиго можем да кажем, че има господар, ако някой друг има власт над онова, което той желае или не желае, в смисъл да му го осигури или отнеме. Така че онзи, който иска да бъде свободен, не трябва нито да пожелава, нито да отбягва нещо, зависещо от други; ако ли не – ще робува[19].
Глава 15
1
Запомни как трябва да се държиш по време на пир[20]. Когато поднасят нещо и минават край теб, протегни ръка и си вземи скромно. Отминават? Не ги задържай. Бавят се и не идват? Не си проявявай апетита, ами изчакай да стигнат до теб. Така се отнасяй и спрямо децата, спрямо съпругата, спрямо службата, спрямо богатството; и някой ден ще бъдеш достоен сътрапезник[21] дори на боговете. Ако обаче не вземеш от онова, което ти предоставят, а го пренебрегнеш, то ще споделяш не само трапезата на боговете, но и тяхната власт. Така са постъпвали и Диоген, и Хераклит[22], и подобните им, затова те справедливо са били смятани, а и наистина са били божествени.
Глава 16
1
Когато видиш някой потънал в скръб да лее сълзи, било защото синът му е в чужбина, било задето е загубил имота си, внимавай да не се подведеш от представата[23], че е жертва на сполетелите го отвън нещастия; веднага си напомни, че този човек го измъчва не станалото (защото другиго то не измъчва), а неговият възглед относно станалото[24]. Но разбира се, не се колебай с думи да изразиш съчувствие, а ако се случи, дори поплачи с него; внимавай обаче да не заплачеш и вътре в себе си.
Глава 17
1
Помни, че си актьор в пиеса[25], която се определя от драматурга; ако иска пиесата да бъде кратка – в кратка, ако е дълга – в дълга. Ако иска да играеш бедняк – и тази роля изиграй талантливо; по същия начин играй, ако ще бъдеш сакат, началник, плебей. От теб прочее зависи добре да изиграеш отредената ти роля, но друг прави подбора.
Глава 18
1
Когато гарван изграчи прокобно[26], не се поддавай на тази представа, ами направи веднага разграничение[27] и си кажи: „Никоя от тези поличби не се отнася за мен, а било за бедното ми тяло, било за имотеца, било за скромната ми репутация, било за децата, било за жената. За мен всички поличби са благоприятни, ако пожелая; защото какъвто и да е изходът, от мен зависи каква полза ще извлека.“
Глава 19
1
Ще бъдеш непобедим, ако не участваш в състезания, където победата не зависи от теб.
2
Внимавай, като видиш някой мъж, удостоен с почести или имащ голяма власт, или отличен по някой друг начин, да не би, подведен от привидността на тази представа, да му завидиш. Защото, ако същината на благото[28] е сред нещата, зависещи от нас, то няма място за завист или ревност; ти сам не би пожелал да бъдеш претор, сенатор или консул[29], а свободен. Но само един път води натам – пренебрежението към нещата, които не зависят от нас.
Глава 20
1
Помни: не онзи, който злослови или удря, те оскърбява, ами възгледът, че тези неща са оскърбителни. Така че, когато някой те обиди, знай че собствената ти преценка те е обидила. Ето защо се старай преди всичко да не се поддаваш на представите; така, веднъж спечелил време и отсрочка, по-лесно ще овладееш себе си.
Глава 21
1
Нека смъртта изгнанието и всичко, което изглежда ужасно, всеки ден да са пред очите ти; но най-вече смъртта. Така никога не ще ти мине през ум дребнава мисъл, нито пък извънмерно желание.
Глава 22
1
Ако се увличаш по философията, още отсега бъди готов за това да бъдеш осмиван; мнозина ще ти се подиграват и ще казват: „Пак отнякъде ненадейно философ ни се извъди“, и: „Отде това високо чело?“ Ти обаче не се мисли за много умен, но се придържай към онова, което ти се струва най-добро, сякаш сам Бог ти го е отредил[30] . Помни също, че ако им устоиш, онези, които преди са те осмивали, после ще ти се възхищават; ако обаче се поддадеш, ще получиш двойна порция присмех.
Глава 23
Ако ти се случи някога да се стремиш към привидности, за да се харесаш някому, знай, че си загубил ориентация. Прочее, задоволи се с това, във всичко да бъдеш философ. Ако пък искаш да те смятат за такъв, на себе си се доказвай; тогава ще получиш удовлетворение.
Глава 24
1
Нека не те угнетяват следните размисли: „Ще си живея незачитан, нищо и никаквец“[31]. Но ако незачитането е зло, то не може да ти бъде причинено от другиго, също както и срамът[32]. Твоя работа ли е да ти дадат висока длъжност или да те поканят на угощение? По никой начин. Какво незачитане тогава? Как може значи да си нищо и никакъв, след като само в онова, което зависи от теб, трябва да се проявиш като някакъв, и тук ти е отредено да бъдеш най-достоен.
2
„Но приятелите ми ще останат без подкрепа.“ Какво наричаш „без подкрепа“? Няма да получат от теб парички, не ще ги направиш римски граждани[33]? Кой пък ти каза, че тези неща зависят от нас и не са чужда работа? Кой може да даде някому онова, което сам не притежава? „Трупай богатства“, казват, „та и ние да имаме“.
3
Ако има как да забогатея, като си остана почтен, верен, великодушен, покажи ми начина, и ще го направя. Ако обаче ме карате да загубя моите блага, за да придобиете вие неща, които не са блага, сами вижте тогава, колко сте несправедливи и неразумни. Кое впрочем предпочитате? Пари, или пък верен и почтен приятел? Така че по-скоро ме подпомагайте за тази цел; не изисквайте от мен да върша неща, заради които бих погубил тези си качества.
4
„Но родината“, казва, „доколкото зависи от мен, ще остане без подкрепа.“ Пак ще попитам, каква е тази подкрепа? Няма да ѝ осигуриш обществени бани или пък колонади. Но какво от това? Та нали не ковачът ѝ осигурява обувки, нито пък обущарят – оръжие; достатъчно е, ако всеки си свърши своята работа. Ако пък ѝ осигуриш още един верен и почтен гражданин, не допринасяш ли полза на родината? Да. Добре, значи повече няма да си безполезен за нея.
5
„А какво място“, казва, „ще трябва да имам в държава-та?“ Каквото можеш, като същевременно запазиш своите вярност и почтеност. Ако ли, желаейки да бъдеш полезен на държавата, загубиш тези качества, то каква ще ѝ бъде ползата, като се окажеш подлец и изменник?
Глава 25
1
Предпочели са някой друг вместо теб за угощение, за поздравление, за участие в съвещание? Ако това са блага, радвай се, че онзи ги е получил; ако пък са злини, няма защо да се огорчаваш, че ти не си ги получил, но помни, че не можеш да бъдеш смятан достоен за същото като другите, след като не полагаш същите усилия за постигането на неща, които не зависят от нас.
2
Как може този, който не виси пред нечия врата, да има равни шансове с онзи, който виси? Този, който не съпровожда, с онзи, който съпровожда? Този, който не възхвалява, с онзи, който възхвалява[34]? Би бил несправедлив прочее и ненаситен, ако искаш да получиш тези неща даром, без да си платил цената, срещу която се продават.
3
Ами колко струват марулите? Да кажем, един обол[35]. Ако значи някой си даде обола и вземе марули, а пък ти не дадеш и не вземеш, не си мисли, че си по-зле от взелия. Защото както той си има марули, така и ти си имаш обола, който не похарчи.
По същия начин стоят нещата и в други случаи. Не си поканен на нечие угощение? Значи, не си платил на домакина цената, за която се продава обядът: продава се за похвали, за лични услуги. Ако ти изнася, плати си цената. Но ако искаш хем да не плащаш, хем да получиш, тогава си алчен и глупав.
5
Нищо ли не получаваш обаче за сметка на обяда? Не, тъкмо напротив, получаваш: не хвалиш този, когото не искаш, нито понасяш обидите на неговите пазачи.
Глава 26
1
Волята на природата, може да ни се разкрие чрез наблюдение на ситуации, в които не се различаваме един от друг. Така например, когато нечий роб счупи чаша, веднага казваме: „Е, случва се.“ Знай прочее, че когато и твоята собствена чаша бъде счупена, трябва да се държиш също така, както по отношение на чуждата. Отнасяй това и спрямо по-важни неща. Детето на някой друг е починало, или съпругата му; всеки би казал: „Такава е участта човешка“. Но ако почине някой от собствените ни близки, веднага се вайкаме: „Горко ми, аз нещастния!“ Добре е да помним, какво изпитваме, като чуем, че това се случва на други.
Глава 27
1
Както не се поставя мишена, за да бъде пропусната, така не съществува естество за злото в света[36].
Глава 28
1
Ако някой предоставяше твоето тяло на минувачите, ти би се възмутил. Не се ли срамуваш обаче, като сам предоставяш своята мисъл на случайно срещнати хора, така че, ако те поругаят, това да я смути и обърка?
Глава 29
1
При всяко дело, с което се захващаш, обмисляй предпоставките и последствията, и така подхождай към него; ако ли не, отначало ще се заемаш с охота, защото нямаш предвид какво следва, но после, като се появят някакви трудности, ще се оттеглиш позорно.
2
Искаш да спечелиш олимпийска победа? И аз, кълна се в боговете – хубаво си е! Но виж първо предпоставките и последствията, и едва тогава се залавяй за работа. Ще трябва да си дисциплиниран, да спазваш строга диета, да избягваш лакомствата, задължително да се упражняваш в определен час, в жега и студ; да не пиеш студена вода, нито вино когато си поискаш, да се оставиш в ръцете на треньора изцяло, сякаш е лекар. После, на самото състезание се случва да си счупиш ръка, изкълчваш си глезена, нагълтваш се с прах, понякога те бичуват[37], а на всичкото отгоре те и побеждават.
3
Като обмислиш всичко това, почни да спортуваш, ако все още искаш. Иначе ще си повратлив като децата, които играят ту на борци, ту на гладиатори, ту на тръбачи, после се правят и на артисти. Така и ти: сега атлет, после гладиатор, после пък ретор, а после философ, но нищо от цялата си душа; като маймуна подражаваш на всичко, което видиш, харесва ти ту едно, ту друго. Това е, защото се захващаш напосоки и по смътна прищявка, а не след размисъл и старателно изучаване.
4
Така някои, виждайки философ и чувайки някого да говори като Ефрат[38] (макар че кой би могъл да се сравни с него?!), искат също да философстват.
5
Човече, първо обмисли природата на тази работа; после проучи и собствената си природа – дали би ти понесло. Какъв искаш да бъдеш, петобоец[39] или борец? Виж си ръцете, бедрата, разгледай си хълбоците. Защото един е роден за едно, а друг – за друго.
6
Мислиш, че ще можеш все така да си хапваш, все така да си пийваш, и все така да се поддаваш на настроения? Ще се наложи, ако се заемеш с философия, да не си доспиваш, да се потрудиш здраво, да изоставиш близките си, да бъдеш пренебрегван от роба, да те осмиват минувачите, във всичко да бъдеш ощетен: в почести, във власт, в съда, във всяко незначително деяние.
7
Ако искаш, с цената на всичко това, да постигнеш безстрастие, свобода, невъзмутимост, обмисли го – ако ли не, не се захващай. Не бъди като децата: днес философ, утре митничар, след това ретор, после управител на провинция. Тези неща не се съгласуват помежду си. Трябва да бъдеш един човек, добър или лош; да усъвършенстваш или своето ръководно начало[40], или външните привидности[41]; да си изкусен или във вътрешното, или във външното; т. е. да принадлежиш или към философите, или към профаните[42].
Глава 30
1
Задълженията[43] се определят най-вече съобразно отношенията[44]. Ако става въпрос за баща ти, предполага се, че трябва да полагаш грижи, да му отстъпваш за всичко, да търпиш, когато те порицава, дори и когато те бие. „Ама той е лош баща“. Но нима е предопределено по природа да имаш добър баща? Не, а само баща. „Но брат ми е несправедлив към мен.“ Тогава, придържай се към поведението, подобаващо за връзката ти с него; не гледай той какви ги върши, а как трябва ти да се държиш, за да бъде твоят избор съобразен с естеството на нещата. Защото друг не ще ти навреди, ако ти сам не искаш; ти ще пострадаш тогава, когато приемеш, че ти вредят. По такъв начин, ще откриеш, какви са задълженията от страна на съседа, гражданина, началника, ако свикнеш да вземаш предвид отношенията.
Глава 31
1
Относно почитта към боговете, знай, че най-Важно е следното; да имаш за тях правилна преценка като съществуващи и управляващи всичко добре и справедливо – а също да се поставиш в тяхно подчинение, като се поддаваш на течението на събитията и ги следваш без съпротива, вярвайки, че те се осъществяват по най-вещ замисъл. По такъв начин, никога не ще укориш боговете, нито ще ги обвиниш в пренебрежение.
2
Ала това може да стане само като приемеш доброто и злото за неща, които зависят единствено от нас, а не за независещи от нас. Защото, ако сметнеш, че доброто или злото не зависят от нас, то, когато не успееш да постигнеш нещо желано или пък те сполети нещо нежелано, неизбежно ще обвиниш и намразиш онези, които смяташ за отговорни за такива последици.
3
Тъй като всичко живо по природа е склонно да избягва и да се пази от това, което изглежда вредно, както и от причиняващото вредата, а да се домогва и да се възхищава от полезното и от онова, което носи полза, то не е възможно, ако човек смята, че му се вреди, да бъде доволен от онова, което причинява вредата, както е невъзможно също така да изпитва удоволствие от самата вреда.
4
Затова дори и син упреква баща си, ако не задели за детето си неща, смятани за блага. Това направи Полиник и Етеокъл[45] врагове, защото смятаха царската власт за благо. Заради това и земеделецът хули боговете, заради това и морякът, заради това и търговецът, заради това ги хулят загубилите своите жени и деца. Където прочее е изгодата за някого, там е и неговото благочестие. Така че онзи, който отделя внимание на това, към какво трябва да се стреми и какво да отбягва, се грижи същевременно и за благочестието.
5
А винаги подобава да се извършват възлияния, жертвоприношения и посвещения, според бащините обичаи; и то старателно, а не немарливо или небрежно, и нито пестеливо, нито пък разточително.
Глава 32
1
Когато прибягваш до гадателство, помни, че не знаеш какво ще се случи, че си дошъл при гадателя, за да го узнаеш; ако наистина си философ обаче, поне идваш, знаейки какво е неговото естество. Ако онова, което ще се случи, не зависи от нас, то не би могло да бъде нито добро, нито зло.
2
Така че отивай при гадателя без стремежи или опасения; не подхождай към него разтреперан, а убеден, че всичко предстоящо е безразлично[46] и не те засяга; че каквото и да е то, ти ще можеш да се възползваш, и в това никой не ще ти попречи. Подходи значи към боговете уверено, като към съветници; после, когато получиш някакво напътствие, помни, кои си взел за съветници, и кои не би зачел, ако не го изпълниш.
3
Прибягвай до гадателство, както е изисквал Сократ[47], само за неща, от които не се знае, какво ще излезе, и нито чрез разума, нито чрез някакво друго умение може да се узнае предстоящето. Така че, ако потрябва да се изложиш на опасност заради приятел, или за родината, не се допитвай до оракул; защото ако гадателят те предизвести, че поличбите са неблагоприятни, то ясно е, че това означава смърт, или осакатяване на някоя част от тялото, или пък изгнание; но разумът изисква[48], въпреки това, да подкрепиш приятеля, да се изложиш на опасност за родината. Затова, ти се обръщай към най-големия оракул – Питийския Аполон, изгонил от храма си човек, който не помогнал на приятеля си, когато го убивали[49].
Глава 33
1
Веднъж завинаги установи за себе си определен характер и тип, който вече да спазваш, не само насаме, но също сред другите.
2
И пребивавай по-скоро в мълчание; или казвай само необходимото, но накратко. Само понякога, ако случаят изисква да говориш, говори, но не по баналните теми: не за гладиатори, не за конни състезания, не за спортисти, не за ядене и пиене, както всички; най- вече, не говори за хора, било укорявайки, било хвалейки, било сравнявайки.
3
Ако пък можеш, насочвай с речта си и събеседниците към подобаващи теми; попаднеш ли сред непознати обаче, мълчи си.
4
Нека смехът да не бъде в повече, нито безразборен, нито разпуснат.
5
Избягвай да даваш клетва, ако може, изобщо; ако ли не – то избягвай го в рамките на възможното.
6
Гощавките с непознати или профани отклонявай. Ако се случи да идеш, внимавай да не те увлече простащината. Защото знай, че ако един от компанията е омърсен, ще се зарази и този до него, дори ако преди това е чист.
7
За нуждите на тялото осигурявай само най-необходимото: имам предвид ядене, пиене, дрехи, покрив, прислуга; онова, което е за показ и разкош, отказвай.
8
Що се отнася до любовните наслади, преди брак по възможност се въздържай; който ли пък е опрял до тях, да не прехвърля установеното от обичая. Но впрочем, не ставай и противник на женкарите, нито техен изобличител; недей също обяснява всекиму, че ти не си.
9
Ако ти донесат, че еди кой си злослови по твой адрес, не отричай, а отговори: „Той явно не познава другите ми пороци, иначе не би казал само това“.
10
Не е нужно често да посещаваш зрелищата. Случи ли се да отидеш, нека се види, че си концентриран само в себе си, което значи, очаквай да стане само онова, което става, и да победи онзи, който побеждава; по този начин няма да се объркаш. Напълно избягвай виковете, подигравките или груповата превъзбуда. След края пък не се впускай в дълги разговори за станалото, които с нищо не допринасят за твоето собствено усъвършенстване. Защото това би показало, че зрелището те е впечатлило[50].
11
Не посещавай случайно и безразборно разните публични четения[51]. Отишъл веднъж, запази достойнство и стабилност, но и не ставай тягостен.
12
Щом ти предстои среща, особено с човек, смятан за изтъкнат, представи си как би се държал на твое място Сократ или Зенон, и тогава не ще ти бъде трудно да се справиш подобаващо със ситуацията.
13
Като отиваш на посещение у някой влиятелен мъж, представи си, че няма да го завариш вкъщи, че ще те отпратят, че ще ти тръшнат вратата под носа, че не му е до тебе. Ако все пак се налага да отидеш, иди, пък каквото ще да се случи; изобщо да не ти минава през ума: „Не си струваше усилията“. Защото би било плебейско да те подмамват привидностите.
14
При разговор, избягвай надълго и нашироко да припомняш за разни свои случки и приключения. Защото на теб може и да ти е приятен споменът за перипетиите ти, но на другите може и да не им е тъй приятно да слушат за твоите преживелици.
15
Не полагай усилия да разсмиваш другите; защото това поведение не само лесно би те увлякло в простащина, но може също да накърни уважението на ближните ти към теб.
16
Опасно е също да се стига до вулгарности. Когато се случи такова нещо, може, ако е подходящо, да укориш дръзналия; ако не е, покажи неодобрението си с мълчание, изчервяване и навъсеност.
Глава 34
1
Когато те обземе представа за някакво наслаждение, както и с представите изобщо, внимавай да не се поддадеш[52]; нека то да изчака, дай си известна отсрочка[53]. След това, обмисли двата момента: онзи, в който ще се наслаждаваш на удоволствието и онзи, след насладата, когато ще се разкайваш и сам ще се укоряваш; сравни ги с това как би се зарадвал, и какво задоволство от себе си самия би изпитал, ако се въздържиш[54]. Ако все пак ти се стори, че е подходящо да преминеш към действие, внимавай да не те завладеят неговите приятност, сладост и примамливост; сравни с това мисълта, колко по-добре е да знаеш, че си постигнал победа над него.
Глава 35
1
Когато вършиш нещо със съзнанието, че е редно, никога не се крий от погледите на другите, дори ако мнозина биха го възприели неблагоприятно. Ако не постъпваш правилно, остави по-добре тази работа; но ако е правилно – защо ще те е страх от онези, които не са прави да те укоряват?
Глава 36
1
Както твърденията: „ден е“ и „нощ е“ имат голяма стойност[55] като разделителни, но нямат никаква като съединителни[56], по същия начин, да избереш по-голямата порция би имало стойност за тялото, но е лишено от стойност спрямо спазването на общото приличие при угощението. Прочее, като сътрапезник помни, че трябва не само да гледаш стойността на предложеното спрямо тялото, но и да спазваш приличието спрямо домакина.
Глава 37
1
Ако се наемеш с роля[57], която е свръх силите ти, не само ще се изложиш с нея, но също ще пропуснеш онази, която би могъл да изиграеш с успех.
Глава 38
1
Както при разходка внимаваш да не стъпиш върху гвоздей или да не си изкълчиш глезена, така внимавай и да не накърниш ръководното си начало[58]. Ако спазваме това по отношение на всяка работа, по-уверено ще се захващаме с нея[59].
Глава 39
1
Мяра за собствеността, която притежаваш, трябва да бъдат нуждите на тялото, така както мяра за обувката е кракът. Ако се придържаш към този принцип, ще спазиш мярата; ако го престъпиш, все едно се надвесваш над пропаст. Както и по отношение на обувката: прекрачиш ли отвъд крака си[60], обувката става позлатена, после пурпурна, после бродирана. Защото, престъпиш ли веднъж мярата, няма никакви граници.
Глава 40
1
Жените още от четиринадесетгодишни са наричани от мъжете „госпожи“. Обаче, като видят, че не им е присъщо нищо друго, освен да споделят леглото на мъжете, започват да се разкрасяват и възлагат върху това всичките си надежди. Струва си значи да се погрижим да разберат, че не са ценени за нищо друго, освен за това, да се проявяват като порядъчни и почтени.
Глава 41
1
Признак на бездарност е да се отделя много бреме за занимания, свързани с тялото, като упражнения, ядене, пиене, изхождане, съвкупляване. Тези неща трябва да се вършат между другото, а всичко да се върти около ума.
Глава 42
1
Когато някой постъпва с теб зле или пък злослови по твой адрес, помни: той го прави, смятайки, че така подобава. Той не би могъл да постъпва според твоите възгледи, а според своите си. Само че, ако преценката му е грешна, ще пострада сам този, който се е измамил. Тъй както, ако някой сметне едно вярно съединително съждение за погрешно, от това не страда съждението, а онзи, който се е подвел. Имайки това за отправна точка, бъди мек към хулителя. Всеки път си казвай: „Така му се е сторило“.
Глава 43
1
Всяко нещо си има две хватки — откъм едната може да се подхване, откъм другата – не би могло. Ако брат ти те онеправдава в нещо, не се хващай за това (откъм този край не можеш го подхвана), а дръж по- скоро на братството, на това, че сте отраснали заедно; така ще го подхванеш откъдето трябва.
Глава 44
Следните заключения са недоказуеми: „Аз съм по-богат от теб, следователно те превъзхождам“, „Аз съм по-красноречив от теб, следователно те превъзхождам“. Доказуеми са по-скоро следните: „Аз съм по-богат от теб, следователно, моето имущество превъзхожда твоето“, „Аз съм по-красноречив от теб, следователно, моята реч превъзхожда твоята“. Но ти самият не си нито имущество, нито реч.
Глава 45
1
Някой се е изкъпал набързо? Не казвай, че го е направил „лошо“, а че го е сторил „набързо“. Някой изпил много вино? Не казвай: „това е лошо“, а „много“. Тъй като, преди да си разбрал причините, откъде знаеш, дали е лошо? По този начин няма да си съставиш понятна представа[61] за едно, а пък да твърдиш друго.
Глава 46
1
По никакъв повод не наричай себе си философ, и недей много да приказваш пред несведущи за философските си принципи, ами постъпвай според тези принципи. Така например, на гощавка не обяснявай, как трябва да се яде, ами яж така, както трябва. При това помни, че Сократ до такава степен е отхвърлял показността във всяко отношение, че когато при него идвали желаещи да ги препоръча на някой философ, той го правел[62]; така спокойно понасял да бъде пренебрегван.
2
Ако сред непосветени стане дума за някой философски принцип, ти по-скоро си мълчи: защото има голяма опасност да повърнеш веднага онова, което още не си смлял. Когато пък някой ти каже, че нищо не знаеш, и ти не се обидиш, тогава знай, че си започнал делото. Тъй като и овцете не носят трева на овчарите, за да им покажат колко са изяли, а след като смелят храната вътре, предоставят отвън вълна и мляко. Ти също така недей да излагаш принципите пред непосветените, а им покажи резултатите след тяхното смилане.
Глава 47
1
Щом си постигнал умереност по отношение на тялото, не се хвали с това; ако пиеш само вода, недей с повод и без повод да изтъкваш, че пиеш само вода. Ако някога решиш да упражняваш своята издръжливост, прави го само за себе си, а не заради другите. Недей да прегръщаш статуи[63], а ако много ожаднееш, поеми в устата си студена вода, изплюй я, и никому не казвай.
Глава 48
1
Това е позиция и основна черта на обикновения човек – никога да не очаква полза или вреда от себе си, а само отвън. Ето пък позицията и основната черта на философа – всяка полза и вреда да очаква само от себе си.
2
Ето белезите на онзи, който напредва в усъвършенстването: никого не упреква, никого не хвали, никого не порицава, никого не обвинява, никога не говори за себе си като за значим или знаещ. Когато бъде възпрепятстван или затруднен[64], обвинява себе си; ако пък някой го похвали, вътрешно се подсмихва на похвалите; ако го упрекнат, не се оправдава. Пристъпва внимателно, подобно на болен, пазейки се да не размести нещо, преди да е зараснало.
3
Той се е отказал от всички свои стремежи, и отбягва само онези противни на природата неща, които зависят от нас. Към нищо не изпитва извънмерно влечение[65]. Ако се стори някому прост или невежа, не го е грижа. С една дума, той дебне сам себе си като свой собствен коварен враг.
Глава 49
1
Когато някой се възгордее от това, че разбира и тълкува писанията на Хризип, кажи си: „Ако Хризип не беше писал неясно, този нямаше да има с какво да се хвали“. А аз какво искам? Да разбера природата и да я следвам. И тъй, търся кой я обяснява; като чуя, че Хризип го прави, насочвам се към него. Но като не разбирам написаното, сега вече търся, кой го обяснява. Дотук все още няма нищо, достойно за възхищение. Когато пък намеря тълкувателя, остава да се приложат неговите препоръки – това е единственото достойнство. Но ако се възхищавам от самото тълкуване, дали не съм станал по-скоро филолог, отколкото философ? Само дето вместо Омир тълкувам Хризип. Вместо да се гордея, значи, когато някой ми каже: „Обясни ми Хризип“, се изчервявам, задето не съм способен да му покажа деяния, достойни и съответни на думите.
Глава 50
1
Това, което се препоръчва, спазвай като закон, чието нарушение е равно на светотатство. Но каквото и да кажат за теб, не му обръщай внимание, защото това вече не зависи от теб.
Глава 51
Докога ще отлагаш мига да приемеш, че си достоен за най-доброто и с нищо да не престъпваш предписанията на разума? Ти получи философските принципи, които трябваше да приемеш и които вече си приел. Кой още учител очакваш, комуто да възложиш твоето възпитание? Та ти вече не си хлапак, а завършен мъж. Ако сега проявяваш нехайство и лекомислие, ако все изнамираш нови предлози и пренасрочваш от ден за ден момента, в който ще се заемеш със себе си, то, без да се усетиш, развитието ти ще спре, и ти, живеейки или умирайки, ще си прекараш като обикновен човек.
2
Но вече приеми, че си достоен да живееш като зрял и преуспяващ мъж; нека всичко, което смяташ най-добро, бъде за теб ненарушим закон. Ако ли възникне пред теб нещо непосилно, или приятно, или което носи слава, или пък безчестие, помни, че схватката е сега и Олимпиадата вече започва – повече не може да се отлага; от един ден или от един ход зависи, дали ще загубиш или ще успееш.
3
Сократ е станал онова, което е станал, тъкмо по този начин: от всичко, което му било предоставено, не обръщал внимание на нищо друго, освен на разума. Ти, макар още да не си Сократ, трябва да живееш, сякаш искаш да бъдеш Сократ.
Глава 52
1
Първият и задължителен предмет на философията[66] се отнася до прилагането на принципите, например: Недей да лъжеш. Вторият – до доказателствата[67], например: Защо не трябва да се лъже? Третият – потвърждава и учленява[68] предишните. Например: Откъде следва, че това е доказателство? И що е доказателство, що е следствие[69], що е опозиция[70]? Кое е вярно? Кое е невярно?
2
Значи, третият предмет е необходим поради втория; а вторият – поради първия; но задължителен е първият, и на него трябва да се спираме. Ние обаче правим наопаки: най-много време отделяме и цялото си внимание насочваме към третия, а напълно пренебрегваме първия. Така, в крайна сметка си лъжем, но сме съвсем наясно как се доказва, че не трябва да се лъже.
Глава 53
1
Нека във всеки случай ни се намират под ръка следните мисли:
„Води ме Зевсе, и ти, Съдба, накъдето от вас е за мен предопределено; ще следвам неуморно, дори и да не искам и се окажа лош, аз пак ще ви следвам.“[71]
2
„Който добре се спогажда с Нуждата,
той според нас е мъдрец и познава божественото“ [72].
3
„Е добре, Критоне, ако така е угодно на боговете, така да бъде“[73].
4
„Анит и Мелет могат да ме убият, но не и да ми навредят.“[74]
ІІІ. ИЗБРАНИ БЕСЕДИ.
Книга 1
Глава 6 – За провидението
Лесно е да възхвалиш провидението, изхождайки от всяко нещо, ставащо на света, ако имаш две качества: способност да разглеждаш в цялост станалото във всеки отделен случай, и чувство за благодарност. Без първото не би схванал полезността на събитията, а без второто, дори да я схващаш, не би проявил благодарност. Ако Бог беше създал цветовете, но не и способността да ги виждаме, то каква би била ползата? – Съвсем никаква. – Ако пък, обратно, бе създал тази способност, но, създавайки нещата, ги бе напра-вил неподдаващи се на виждане, то тогава също, каква полза? – Съвсем никаква. – Ами ако беше направил и двете, но не бе създал светлината? – Не би имало полза нито от едното, нито то другото. – Кой е нагласил това спрямо онова и онова спрямо това? Кой е нагласил меча спрямо ножницата и ножницата спрямо меча? Никой? Та нали обикновено от самото устройство на изделията правим извода, че без съмнение изделието е дело на някакъв майстор, а не случайно съоръжение.
Дали тогава всяко такова творение разкрива своя създател, докато видимите обекти, зрението и светлината, не го разкриват? Мъжкото и женското, взаимната им склонност към сношение, умението им да употребяват предназначените за това органи, тези неща не разкриваш ли създателя? Ала да оставим това. Но устройството на интелекта, чрез което не само добиваме впечатления от осезаемите явления, с които влизаме в досег, но също подбираме части от тези впечатления, отнемаме нещо от тях и прибавяме нещо към тях, съставяме от тях някои други, и, Бога ми, преминаваме от едни към други, съ- отнесени с тях по някакъв начин – всичко това не стига ли, за да размърда мозъците на тези хора, да ги убеди да не пренебрегват създателя? А иначе, нека те да ни разяснят тогава, кое поражда всяко от тези създания, или как е възможно неща, толкова удивителни и изпипани, да стават случайно и от само себе си. И какво, само за нас ли се отнася това? Вярно, много неща, от които разумното животно има изключителна потребност, са само за нас, но ще откриеш и много общо между нас и неразумните твари. Дали обаче и те разбират онова, което се случва? Съвсем не, понеже едно нещо е употребата, а друго е разбирането. Бог е сметнал за нужно те да ползват представите, а ние – да разбираме употребата им. Затова, на тях им стига да ядат и пият, да спят и да се плодят, и с каквото друго се занимават; докато за нас, на които е дадена и способността за разбиране, тези неща вече не са ни достатъчни. Ако обаче не действаме съ- образно, подобаващо, всеки според своята природа и устройство, няма да постигнем собствените си цели. При същества с различно устройство, както делата, така и целите са различни. Тъй че който е устроен за употреба, самата употреба му е достатъчна; но който е устроен освен това също и да разбира употребата, няма да постигне целта си, ако не подходи съобразно. Та Бог е устроил всяко животно така, че едни да служат за ядене, други при оран, трети за направата на сирене, четвърти пък за друга подобна употреба; за да изпълняват тези си функции, защо им е да разбират представите и да могат да ги различават? Но Бог е въвел човека в света като зрител на самия себе си и на своите дела, при това не само зрител, а и тълкувател. Затова, срамно е за човека да започва и да свършва там, където започват и свършват неразумните животни; той трябва по-скоро да започва като тях, но да свършва там, където природата в нас се осъществява, а тя се осъществява в наблюдението, разбирането и поведението, съзвучно с природата. Така щото, гледайте да не умрете, без да сте видели тези неща.
Но пътувате до Олимпия, за да видите творението на Фидий[75], като всеки от вас смята за нещастие да умре, без да го е видял; а това, което не изисква пътуване, което съществува отдавна и присъства съвсем реално, него не ще ли пожелаете да разгледате и разберете? Бихте ли отказали да узнаете кои сте, за какво сте родени, кое е онова, заради което сте получили зрение? – Но в живота се случват неприятни и трудни неща. – Не се ли случват обаче те и в Олимпия? Не се ли изпичате от жега? Не се ли блъскате в тълпата? Не се ли затруднявате с къпането? Не подгизвате ли, когато вали? Не се ли насищате на крясъци, шум и други дразнения? Но предполагам, че понасяте и издържате всичко това, съпоставяйки го със значимостта на гледката. Не сте ли се сдобили все пак с умения, помагащи би да понасяте всичко, което се случва? Не се ли сдобихте с великодушие? Не се ли сдобихте с мъжество? Не се ли сдобихте с издръжливост? Какво да ме е грижа вече за онова, което би могло да се случи, щом съм така великодушен? Какво ще ме изуми, какво ще ме обърка, какво ще ми се стори мъчително? Няма ли да използвам умението си за целта, за която съм го получил, вместо да скърбя и въздишам за случващите се събития?
„Да, ама ми текат сополите“. – За какво са ти тогава ръцете бе, мизернико? Нали за да си избършеш носа? „Ами обосновано ли е да има течащи сополи по света?“ Колко по-добре би било за теб да се избършеш, вместо да се жалваш! Или как мислиш: колко би струвал Херакъл, ако нямаше такъв лъв като онзи, когото той среща, и хидра, и елен, и глиган, а също такива подли и жестоки хора, които той да прогони и очисти? Какво ли би правил, ако нямаше нищо такова? Явно, щеше да се завие и да поспи, нали? Така обаче, първо на първо, не би станал Херакъл, ако беше клюмал през целия си живот в комфорт и спокойствие; пък и да беше станал, каква полза от него? Какво щеше да ги прави тези свои мишци и цялата си сила, издръжливост и храброст, ако такива обстоятелства и случаи не бяха го разтърсили и упражнили? Или какво? Сам ли трябваше да си уреди нещата, да търси откъде да внесе лъв в страната си, и глиган, и хидра? Тъпотии и дивотии! Но след като са съществували и са били изнамерени, те са се оказали потребни, за да откроят и упражнят Херакъл.
Хайде сега и ти, след като узна за всичко това, разгледай способностите, които имаш, и, след като ги вземеш предвид, кажи: „Давай сега, Зевсе, каквито искаш затруднения; защото имам подготовка, дадена ми от теб, и поводи да се отлича чрез това, което ми се случва“. Но не, вие си седите, треперейки от страх, че нещо ще се случи, оплакващи, скърбящи и ридаещи заради онова, което се случва. А после пък обвинявате боговете! Но какво друго би могло да следва от такова малодушие, освен светотатство? Въпреки че, Бог не само ни е дал тези способности, чрез които да понасяме всичко ставащо без нито да се унизим, нито да се пречупим, но също – както подобава на благ повелител и истински баща – ни ги е дал без всяко ограничение, без принуда, без препятствия. Направил е така, че всичко да зависи от нас, без да остави за себе си някаква възможност да пречи или да затруднява. И макар че тези неща са свободни и са ви предоставени, не ги използвате, нито осъзнавате, какви дарове сте получили и от кого, ами си седите, оплаквайки и скърбейки, някои от вас слепи за самия дарител и непризнаващи благодетеля, а други – малодушно обръщащи се с укори и обвинения към бога. Аз мога да ти покажа, че имаш подготовка и заложби да бъдеш извисен и смел; я ти ми покажи обаче, с какво ще обосновеш обвиненията и оплакванията!
Глава 15 – Какво обещава философията
Когато някакъв човек се посъветвал с Епиктет, как да убеди брат си да не му се сърди повече, той отговорил: „философията не обещава да осигури на човек някакви външни неща. Иначе би се наела с нещо извън своята материя. Та както дървото е материалът на дърводелеца, а бронзът – онзи на скулптора, по същия начин, собственият живот на всекиго е материята на изкуството на живота. – Добре, ами животът на брат ми? – Пак е материя на неговото си изкуство на живота, а за твоето е нещо външно, както нивата, както здравето, както знатността. философията не обещава никое от тези неща, а по-скоро: „При всякакви обстоятелства да запазя ръководното начало[76] на душата в съгласие с природата“. – Чие ръководно начало? – „На съществото, което съм.“ – Как обаче брат ми ще престане да ми се гневи? – Доведи го при мен и ще му кажа, а на теб няма какво да ти говоря за неговия гняв.“
Човекът, дошъл за съвет, рекъл: „Искам да разбера, как, дори и ако не се помирим с брат ми, да бъда в съгласие с природата?“ Епиктет отвърнал: „Нищо значимо не става изведнъж, та дори и гроздът или смокинята.“ Ако сега ми кажеш: „Искам смокиня“, ще ти отговоря: „Нужно е време“. Чакай първо да цъфне, после да върже плод, и накрая да узрее. А щом плодът на смокинята не става изведнъж и за един час, как искаш да получиш така набързо и лесно плодовете на човешката мисъл? Не очаквай това, дори и аз самият да ти обещая.
Книга 2
Глава 4 – За човека, уличен в прелюбодеяние.
Точно когато Епиктет отбелязваше, че човек е роден за вярност и който пренебрегва това, пренебрегва своеобразието на човешкото, влезе един, който минаваше за учен и някога бе уличен в града като прелюбодеец. Но, продължи Епиктет, ако зарежем тази вярност, за която по природа сме създадени и ако кроим замисли спрямо жената на съседа, какво тогава правим? Какво друго, освен да рушим и да погубваме? Какво погубваме? Верността, благоприличието, благочестието. Дали само това? Не рушим ли също съседството, приятелството, града? В какво положение се поставяме? Като какъв да те третирам, човече? Като съсед, приятел? Как ли пък не! Като съгражданин? Как да ти имам доверие? Ако беше пукнат съд, негоден за нищо, щеше да си захвърлен на бунището и никой не би те вдигнал оттам. Но щом като, макар бидейки човек, нямаш място сред хората, какво да те правим? Ако не можеш да имаш място като приятел, ще можеш ли като роб? Но кой би ти се доверил? Все пак, нали не искаш ти самият също да бъдеш захвърлен на бунището като безполезен предмет, като отпадък. Пък сетне да кажеш: „Никой не го е грижа за мен, учения!“ Да, понеже си лош и безполезен. Това е като осите да се оплакват, че никой не им обръща внимание, а всички бягат от тях и, ако някой успее, ги събаря с удар. Ти имаш такова жило, че въвличаш в неприятности и огорчения всекиго, когото ужилиш. Какво искаш да те правим? Няма за теб място.
– Сега какво? – казваш; жените не са ли общо достояние по природа[77]? Аз също смятам така. И печеното прасенце е общо за поканените; но след като бъде разделено на порции, тогава, ако толкова ти харесва, протегни се и грабни порцията на госта, полегнал до теб, отмъкни я тайно, или пък лакомо си натопи ръката, и ако не можеш да откъснеш месо, намажи си пръстите и ги оближи. Това си е то добър гост и същински сократически сътрапезник! Театърът, не е ли той също общо достояние за гражданите? Ами тогава, като се настанят по местата си, ако толкова ти харесва, ела и избутай някого. Жените по същия начин са общи по природа. Но когато законодателят, като уредник на пиршеството, ги е разпределил, защо не си гледаш както другите, собствената порция, ами да посягаш към чуждото да се облажиш? ,Да, но аз съм учен и разбирам Архедем.“[78] Добре, тогава бъди прелюбодеец, разбиращ Архедем, неблагонадежден, по-скоро вълк или маймуна, отколкото човек. Какво ти пречи?
Глава 5 – Как се съвместяваш извисеността и усърдието?
Материите са безразлични, но употребата им не ни е безразлична. Как тогава може човек, оставайки спокоен и невъзмутим, същевременно да бъде усърден, да не е небрежен или немарлив? Като подражава на играчите на зарове. Камъчетата а безразлични, заровете са безразлични; как бих могъл да знам, какво ще се падне? Но внимателно и умело да се възползвам от падналия ми се зар – това вече е моя работа. По същия начин, и в живота водещата задача е следната: разграничи нещата и ги прецени; кажи си: „Нищо външно не зависи от мен, но имам свободата да избирам. Къде да търся доброто и злото? В мен, сред това, което за-виси от мен.“ По отношение на чуждите неща пък никога не използвай думите „добро“, „лошо“, „полезно“ или „вредно“, нито някоя подобна.
Добре де, ами трябва ли тези външни неща да се ползват небрежно? В никакъв случай – такова ползване би накърнило свободния ти избор и чрез това би било противоестествено. Трябва да се отнасяме с усърдие, понеже употребата им не ни е безразлична, и същевременно спокойно и невъзмутимо, понеже сами по себе си външните неща са безразлични. Така че никой не би могъл да ми попречи или да ме принуди по отношение на онова, за което наистина ме е грижа. А пък постигането на неща, за които съм Възпрепятстван или подложен на принуда, не зависи от мен; то не е нито добро, нито лошо, но тяхната употреба зависи от мен и може да бъде добра или лоша. Трудно се свързват и съчетават тези две качества: усърдието на човек, посветил се на материалното, и стабилната невъзмутимост на оногова, който го пренебрегва; но не е невъзможно. Иначе щастието би било невъзможно.
И също както при морско пътешествие, какво зависи от мен? Да избера капитана на кораба, моряците, деня за отплаване, подходящото време. Но ни Връхлита буря. При това положение, какво ме е грижа вече?
Аз изпълних това, което зависеше от мен! Сега Вече отговорността е в ръцете на капитана. Но ето че корабът потъва! Какво мога да направя? Правя каквото мога: потъвам без страх, без да крещя и да сипя обвинения към Бога, съзнавайки, че онова, което е родено, Все някога трябва и да погине. Не съм вечен, а смъртен – човек, част от света, както и часът е част от деня. Ще настъпя като час и ще отмина като час. Каква разлика има за мен, как ще си отида, дали от удавяне или от треска? Все някое от тези ще да е.
Виж как постъпват опитните играчи на топка: никой от тях не се грижи за топката (дали тя е добра или лоша), а за това, как да я хвърлят и хващат. В това се проявяват добрият синхрон, умението, бързината, съобразителността; така че да успея да уловя топката, без да простирам плаща си и като хвърля, другият да я хване. Но ако улавяме или подаваме топката объркани и притеснени, къде отива удоволствието, как човек може да бъде на ниво и да следи играта? Един ще вика „Мятай!“, друг „Не мятай!“, а трети „Не се мотай!“ Това обаче ще бъде караница, а не игра.
В този смисъл Сократ е бил добър играч. Как така? Ами знаел е как да играе в съда. „Кажи ми“, пита той, .Дните, какво имаш предвид, като твърдиш, че според мен не съществува никакъв бог? А какви ти се струват на теб демоните? Не са ли те деца на богове или пък смесени деца на богове и хора?“ След като онзи се съгласил, Сократ продължил: „Как ти се струва тогава възможно някой да смята, че мулетата съществуват, а магаретата – не съществуват?“[79] Като говори така, той сякаш подхвърля топка. Каква обаче е топката, с която той си играел на онова място и по онова време пред всички? – Затвор, изгнание, отрова, жена си, с която се разделя, децата, които оставя сираци. Ето с какво си играел, и при това бил в отлична форма. Нека и ние да действаме така, прилагайки цялото си старание на играчи, но проявявайки безразличие към самата топка. Трябва всячески да упражняваме умението си по отношение на външните неща, без обаче да се привързваме към тях и, каквито и да а те, само да показваме своето умение. По същия начин, тъкачът не си прави сам вълна, ами взема каквото му доставят, за да приложи своето умение.
Друг някой[80] ти дава храна и имот, но може също и да ти ги отнеме, при това заедно с жалкото ти тяло.
Ти прочее, съобразно това, получил материала, го обработвай. Ако се измъкнеш невредим, хората ще те поздравяват, че си оцелял. Но сведущият в тези неща ще те похвали и поздрави, ако види, че си постъпвал достойно; ако обаче дължиш своето спасение на някое непристойно деяние – напротив, ще те порицае. Защото само когато радостта е основателна, подобават и поздравления.
Тогава какво се има предвид с това, че някои външни неща са естествени, а други не са? Това би могло да се изясни, ако приемем, че сме отделени[81] от Цялото. Бих казал че за един крак е естествено да бъде чист; но ако вземем крака като крак, а не като нещо отдел-но, налага му се да нагазва в калта, да настъпва тръни, или понякога дори да бъде отрязан заради тялото, от което е част: иначе той не би бил крак. Нещо подобно трябва да имаме предвид и за себе си. Ти какво си? Човек. Сега, ако се приемеш за нещо отделно, само по себе си, естествено е за теб да доживееш до старост, да се радваш на богатство и здраве. Но ако разглеждаш себе си като човек и като част от някакво цяло, то предвид на това цяло може да подобава да боледуваш, или пък да отплуваш и да се изложиш на опасности, да изпаднеш в затруднения, та дори да умреш преждевременно. Защо тогава негодуваш? Не знаеш ли че, както кракът сам по себе си не би бил крак, така и ти, сам по себе си, не би бил човек? Защото какво е човекът? Една част от града, първо от града на боговете и хората, и после от онзи, който пределно се доближава до него и е негово умалено подобие[82]. „Сега ми предстои дело“. На друг пък му предстои да изгаря от треска, на втори – да отплува, на трети – да умира, на четвърти – да бъде осъден! Тъй като не е възможно, в това наше тяло, в заобикалящата ни среда, такива неща да не се случат, някои – на един, а други – на друг. Твоята задача, като отидеш в съда, е да кажеш каквото трябва, да си предразположен както подобава. После съдията казва: „Обявявам те за виновен“. Отвръщам: „Много ти здраве. Аз направих онова, каквото трябваше. Ти пък прецени за себе си, дали си сторил същото.“ Не забравяй, че и съдията поема риск
Глава 9 – Макар да не можем да изпълним човешкото си призвание, се наемаме с това на философи
Не е проста задача това, да осъществиш дори и само човешкото си призвание. Защото, какво е човекът? Живо същество, казват някои, разумно и смъртно. От кого се различаваме благодарение на разума? От зверовете. От кого другиго? От овцете и тям подобните. Гледай тогава никога да не постъпваш като звяр; ако го сториш, ще унищожиш човека в себе си, няма да изпълниш своето призвание. Гледай тогава също да не постъпваш и като овца, защото иначе пак ще унищожиш човека. Кога обаче постъпваме като овце? Когато правим всичко заради нашия корем или заради половите си органи, когато постъпваме необмислено, непристойно или непредвидливо, към какво клоним? Към овцете. Какво погубваме? Разума. Когато пък постъпваме враждебно, причиняваме вреда, държим се буйно и грубо, към какво клоним? Към зверовете. Някои от нас впрочем са големи зверове, а други са злобни, малки зверчета, за които може да се каже „По-добре да ме изяде лъв“[83]. Чрез всички тези деяния се погубва човешкото призвание. А кога се запазва едно съединително твърдение[84]? Когато изпълнява своето предназначение, следователно спасението на съединителното твърдение е да бъде съставено от верни предпоставки. А кога се запазва едно разделително твърдение? Когато изпълнява своето предназначение. Кога се запазват флейтите, лирата, конят, кучето? Какво чудно има тогава, че по същия начин се запазва и човекът, че по същия начин се погубва? Подобаващите дела – строителството за строителя, граматиката за писаря, – укрепват и запазват всеки човек. Ако някой навикне да пише неграмотно, и занаятът му по неволя ще пропадне и ще се погуби. Така, почтените дела запазват почтения човек, а непочтените го погубват; честните деяния запазват честния, а безчестните го погубват. Противните деяния, по същия начин, укрепват противните хора: безсрамието – безсрамния, измамата – измамника, клеветата – клеветника, гневът – гневливия, несъразмерните приходи и разходи – користолюбеца.
Затова, философите ни препоръчват да не се задоволяваме само с учението, а да добавяме упражнение, а после и практика. Тъй като с времето сме свикнали да правим тъкмо обратното на онова, което ни учат, и възгледите, които следваме на практика, са обратни на правилните. Ако, следователно, не прилагаме на практика правилните възгледи, не ще бъдем друго, освен тълкуватели на чужди съждения. Че кой от нас ей сега не би могъл да изложи формулировките на доброто и злото? „Измежду съществуващите неща някои са добри, други са лоши, а трети – безразлични; добри неща са добродетелите и всичко присъщо на добродетелите; лоши са противоположните; безразлични пък са богатството, здравето, репутацията.“ Сетне обаче, ако посред речта си бъдем прекъснати от силен шум, или пък ако някой от слушателите ни се присмее, блокираме. Къде са ти красивите речи, философе? Откъде вземаше онова, което казваше? От устните, откъде! Защо опетняваш спомагателни средства, които са ти чужди? Защо блъфираш по отношение на най-важните неща? Едно е да си сложиш в килера хляб и вино за съхранение, друго е да ги изядеш. Изяденото се смила, разпределя, става жили, мускули, кости, кръв, здрав тен, ритмично дишане. Това, което е в склада, то все ти е под ръка, винаги можеш да го извадиш на показ, но нямаш от него друга полза, освен да се знае, че го имаш. И каква е разликата, дали излагаш тези принципи, или принципите на другите школи? Я седни сега и изложи формулировките на Епикур; може би ще се справиш по-добре от самия него. Ами защо тогава се наричаш стоик? Защо лъжещ хората? Защо се правиш на юдей, като си елин? Не виждаш ли как всеки се обявява за юдей, сириец, египтянин[85] ? Ако ли някой ни се струва съмнителен, обикновено казваме: „Този не е юдей, ами се преструва“. Но когато приеме участта на покръстен[86] и на избраник, тогава той наистина е и с право се нарича юдей. А ние сме едни псевдокръстители, на думи юдеи, на дело нещо съвсем друго, същността ни не отговаря на словото, далеч сме от това да прилагаме принципите, които изповядваме, но горди с това, че ги знаем. Така, макар неспособни да изпълним дори човешкото си призвание, се наемаме с това на философите – такова бреме! Като някой, който не може да вдигне десет ливри[87], а иска да носи камъка на Аякс[88].
Глава 18 – Как да се справяме с представите.
Всеки навик и всяка способност укрепват и се засилват от съответните действия, да ходиш – от ходенето, да тичаш – от тичането. Ако искаш да си начетен – чети, ако искаш да си писател – пиши. Ако изоставиш четенето за трийсет дена, и се занимаваш вместо това с нещо друго, ще видиш какво става. По същия начин, ако десет дена се излежаваш, а после станеш и се опиташ да изминеш по-дълго разстояние, ще видиш, как са ти се размекнали крайниците. Общо взето, ако искаш да правиш нещо, превърни си го в навик; ако не искаш да правиш нещо, не го прави и вместо него привикни да правиш нещо друго. Това важи също за душевните процеси и състояния; когато се разгневиш, знай, че не само те е сполетяло това, но и че си подсилил навика, сякаш добавяйки съчки в огъня. Когато се отдадеш някому в полово сношение, смятай не само това едничко поражение, ами отчитай също това, че си захранил своята невъздържаност, че си я засилил. Защото неизбежно е прочее вследствие на съответните деяния да не се появят навици и умения, ако преди си ги нямал, или пък съответно, ако и преди са съществували, да не се разраснат и затвърдят.
По същия начин, без съмнение, се насаждат и болестите на душата, както казват философите. Когато, проявил за пръв път страст към парите, приложиш разум да осъзнаеш злото, ме само пристрастяването ще спре, но също и ръководното ни начало ще бъде възвърнато в предишното си състояние. Но ако не прибегнеш до лечение, твоето ръководно начало вече не се възстановява, а, бивайки отново подбудена от съответната представа, страстта се възпламенява още по-бързо от преди. Ако това се повтаря постоянно. последицата е, че ставаш нечувствителен и алчността укрепва вследствие на заболяването. Защото след пристъп на треска човек не е същият като преди, докато не бъде напълно излекуван. Нещо подобно става и при заболяванията на душата. По нея остават някакви следи и отоци, ако те не бъдат напълно заличени, то следващият удар от камшик върху старите белези ще прави вече не отоци, а рани. Така че ако искаш да не си избухлив, не подхранвай своя навик, недей му предоставя нищо укрепващо. Като начало, успокой се и брой дните, в които не си се ядосвал. „Бе време, когато всеки ден се ядосвах, после през ден, след това през два, сетне през три.“ Ако изкараш трийсет дни без сянка от гняв, принеси жертва на Бога. Защото навикът първо отслабва, а после съвсем изчезва. „Днес не съм се опечалявал (нито утре, нито пък през следващите два или три месеца); но бях нащрек, когато се случваше нещо, пробуждащо скръбта.“ Знай, че нещата вървят чудесно. Днес, като видях красавец или хубавица, не си казах: „Де да можеше човек да преспи с тази“ или „Блазе на мъжа ѝ“, защото, казвайки това, се има предвид и „блазе на прелюбодееца“; нито пък си рисувам следната сцена – самата жена, която се съблича и поляга до мене. Поглаждам си темето и казвам: „Добре се справяш, Епиктете, сложен софизъм разреши, много по-сложен и от Върховния[89]. Ако пък на женицата ѝ се иска, дава ми знак и праща да ме повикат, ако дори ме пипа и се притиска, а аз въпреки това се въздържа и надделея, този софизъм превъзхожда Лъжеца[90] и Мълчащия[91] Това е нещо, с което човек си струва да се гордее, а не задето проучва Върховния софизъм.
Как обаче може да стане това? Поискай най-сетне да се понравиш на себе си, поискай да се покажеш красив пред Бога; пожелай да станеш чист с помощта на своята чиста същност и на Бога. После, когато изведнъж те връхлети такава представа, както казва Платон, иди и принеси изкупително жертвоприношение, иди като молител при светилищата на боговете, отпъждащи нещастието[92] . Стига ти да се ограничиш в общуване с добродетелни и благородни мъже, като при това сравняваш своето поведение с тяхното, независимо дали вземаш за образец някого от живите или мъртвите. Иди при Сократ и го виж как, полегнал до Алкивиад[93] , осмива младежката му хубост. Отбележи, каква голяма победа е постигнал тогава, знаейки, че побеждава себе си, Олимпийска победа, даваща му ранг в списъка, който започва с Херакъл[94]; за да бъде приветстван с основание, бога ми, „Привет, забележителни човеко!“, защото побеждава нещо повече от тия скапани боксьори и борци, или подобните им гладиатори. Ако противопоставиш на представата това, ще надделееш над нея, тя няма да те подведе. Но първо на първо, не се запленявай от нейната живост, а си кажи: „Изчакай малко, представа; нека да видя каква си, на какво си представа; нека те изпробвам“. После не я оставяй да те увлича нататък, като ти обрисува сцена след сцена. Иначе тя ще те завладее и ще те запраща накъдето си пожелае. Въведи вместо нея по-скоро някоя почтена и благо- родна представа, и изгони онази другата, мръснишката. Ако свикнеш да се упражняваш така, ще видиш, какви силни плещи ще направиш, какви жили, какви мишци; сега за сега обаче разполагаш само с плямпане и нищо друго.
Който се упражнява спрямо тези представи, той е истински атлет. Стой, нещастнико, не поддавай! Това е велика схватка, божествено начинание; наградата е царуване, свобода, щастие, безметежност. Спомени Бога, него призови за помощник и покровител, също както пътниците на кораб призовават при буря Диоскурите. Защото коя буря е по-голяма от тази, предизвикана от мощни представи, които повалят разума? Що се отнася до самата буря, какво друго е тя, освен представа? За доказателство махни страха от смъртта, пък дай колкото щеш светкавици и гръмотевици; ще се убедиш какъв покой и какво ясно време царят в духа ти. Но ако веднъж поддал се, кажеш, че после ще се справиш, а сетне това се повтори. знай, че след време ще бъдеш в толкова лошо състояние и толкова слаб, че не само ще престанеш да установяваш своите грешки, но дори ще си набавяш оправдания в своя полза; тогава ще се убедиш в истинността на казаното от Хезиод: „Който пък само се бави, в бедите е винаги вкопчен“[95].
Глава 21 – За несъгласуването.
Някои свои лоши черти хората лесно си признават, а други – недотам лесно. Никой не би признал, че е глупав или неразумен, но напротив, чуваш всекиго да казва: „Де да можеше, какъвто съм умен, да имах и толкова късмет.“ Лесно се признават за страхливци, казвайки: „Аз съм си малко пъзлив, признавам; но иначе не съм тъпак“. Човек трудно би признал че е невъздържан, а също така изобщо не би признал, че е несправедлив, и никога – че е завистлив или дребнав; повечето обаче биха се обявили за жалостиви. Каква е причината? Основната причина е несъгласуваност и объркване в разбирането за добро и зло; но освен това, различните хора имат различни подбуди и по-скоро хората избягват да си признават онова, което им се струва отблъскващо. Така например, страхливостта им изглежда признак за здрав разум, а жалостта – белег за добро сърце; глупостта пък те смятат изцяло присъща на робите; те също никога не биха се оказали виновни за противообществени простъпки. При повечето случаи, когато са склонни да си признаят грешките, хората го правят, понеже смятат, че в тях има нещо неволно, както при страхливостта или жалостивостта. Ако пък някой някога признае, с половин уста, че е невъздържан, веднага добавя, че е влюбен, очаквайки да бъде извинен, поради непреднамереност. Обаче несправедливостта не си я представят като неволна. Но и в ревността, както смятат, има нещо неволно, затова хората, макар и уклончиво, биха си я признали.
След като се движа сред такива хора – толкова объркани, до такава степен незнаещи нито какво имат предвид под „зло“, нито пък какво зло им е присъщо и защо, както и дали им е присъщо, и как да се освободят от него – смятам, че си струва постоянно да обмислям следното: .Дали и аз не съм като тях? Каква представа имам за себе си самия? За какъв се смятам? Та нали и аз се смятам за разумен, за въздържан! Та нали и аз казвам понякога, че съм подготвен да посрещна всичко, което може да се случи? Имам ли съзнанието на човек, който не знае нищо друго, освен това, че нищо не знае? Дали отивам при учителя, готов да го послушам, както се ходи при оракул? Или и аз, като един сополанко, постъпвам в школата, само за да изуча историята на философията, та да разбирам книгите, които преди не разбирах, а, ако се яви такъв случай, също и да ги обяснявам на други?“ Човече, у дома си напердашил роба, обърнал си къщата нагоре с краката, пощурил си съседите; сега ми идваш, изтупан като мъдрец, и, присядайки, преценяваш, как съм тълкувал текста, с каква цел съм изръсил нещо, което ми е хрумнало? И си дошъл, изпълнен с яд и унижение, понеже вашите не са ти пратили нищо, седиш и, докато трае беседата, не мислиш за нищо друго, освен за това, как баща ти и брат ти се отнасят към теб. „Какво ли си казват вкъщи за мен? Мислят си сега, че напредвам, казват си, че като си дойда, ще знам всичко. Аз също исках да изуча всичко, преди да се върна у дома, ала за това е нужен доста мъчителен труд, а пък никой не ти праща нищо, в Никопол баните са скапани, квартирите им са лоши и училището е лошо“.
После казват: „Никаква полза няма от учението“. Кой обаче идва да се учи – кой, питам – за да бъде изцелен? Кой е готов да пречисти възгледите си, да осъзнае, какво му е потребно? Защо тогава се чудите, че каквито възгледи сте донесли, такива и ще си отнесете обратно? Та нали не сте дошли, за да ги оставите настрана, да ги поправите, или да добиете други вместо тях? Как ли пък не, откъде накъде! Вижте поне по-скоро, дали получавате онова, заради което сте дошли. Искате да говорите за философски учения? Е, какво? Не станахте ли по-бъбриви? Разните му теорийки не ви ли предоставиха материал за перчене? Не анализирате ли нестабилни силогизми[96]! Не разглеждате ли предпоставките на силогизма Лъжецът[97], а също хипотетичните съждения[98]? Защо тогава пак сте недоволни, нали получавате онова, за което сте дошли? „Да, но ако ми умре детето или умре брат ми, или пък ако трябва аз да умра, или да бъда измъчван, каква ще ми бъде ползата от тези неща?“ Ами да не би заради това да си дошъл? Да не би затова да си седял до мен? Да не би някога да си запалил светилника и да си будувал по тази причина? Или пък, излязъл на двора, си се захванал с някоя представа, вместо силогизъм, и си я обсъдил с останалите? Къде ти! После казвате: „Теоремите са болезнени“. За кого? За онези, които не ги ползват правилно. Така например, мехлемът за очи не е безполезен за тези, които си го мажат както трябва и когато трябва; компресите не са безполезни, гиричките за упражнение не са безполезни по принцип; за някои са безполезни, но за други, напротив, са от полза. Ако сега ме попиташ: „Има ли полза от силогизмите?“, ще ти кажа че има, и ако искаш, ще ти го докажа. „Да, но на мен с какво ми помогнаха?“ Човече, ти не ме пита, дали са полезни за тебе, а по принцип. Ако ме пита страдащият от дизентерия, дали оцетът е полезен – ще кажа, че е полезен; „А за мен полезен ли е?“ Ще кажа: „Не. Гледай първо да ти спре разстройството, да ти зараснат язвичките“. И вие, мъже, първо изцелете язвите, спрете изтичането, успокойте ума си, съсредоточете го, идвайки в школата; тогава ще узнаете каква сила има разумът.
Книга 3
Глава 4 – За човека, проявил непристойна благосклонност в театъра.
Като проявил благосклонност към един комик по някак непристоен начин, прокураторът на Епир бил освиркан на публично място. След това веднага разказал на Епиктет за освиркването и изразил негодуванието си от хората. „Защо да са постъпили лошо? – казал Епиктет. – Изразили са, също както и ти, пристрастие.“ Онзи попитал: Добре де, така ли се изразява пристрастие?“ Епиктет отговорил: „Като гледат теб, техния управител, приятел и прокуратор на Императора, да проявява пристрастие, не е ли вероятно и те да постъпят така? Ако не е редно така да се проявява пристрастие, ти също не трябваше да го правиш; ако пък е редно, тогава защо се ядосваш, че са ти подражавали? Че на кого да подражава тълпата, ако не на вас, стоящите начело? В кого се взират, като отидат на театър, ако не във вас?“ „Гледай как се държи прокураторът на Императора; провиква се – тогава и аз ще викам. Изправя се – и аз се изправям. Робите му седят разпръснати и подвикват – аз нямам роби, но вместо това ще крещя с всичка сила“. Прочее трябва да знаеш, че като влизаш в театъра, влизаш като образец и пример за другите, за поведението им като зрители. Защо тогава са те освиркали? Защото всеки човек мрази препятствията. Те са искали еди кой си да получи наградата, а ти – друг. Те са възпрепятствали тебе, а ти – тях. Ти си се оказал по-силен; те са направили, каквото са могли – освиркали са онова, което им стои на пътя. Ама ти какво искаш? Ти да правиш каквото си искаш, а те дори да не могат да кажат, какво искат? Какво чудно тогава? Земеделците не ругаят ли Зевс, когато ги възпрепятства? Моряците не го ли ругаят? Хората не ругаят ли Императора непрестанно? И какво? Зевс не знае ли? Не му ли донасят на Императора, какво се говори? И какво прави? Знае, че ако накаже всички ругатели, няма да има кого да управлява. Тогава? Трябва ли, като влизаш в театъра, да си кажеш: „Дано Софрон получи наградата“, а не: „Дано и по този въпрос свободният ми избор бъде в съгласие с естествения ход на нещата“. Никой не ми е по-скъп от мен самия; нелепо би било аз да пострадам, за да спечели някой си наградата за комик. – Тогава, кой искам да победи? – Победителят. Така винаги ще побеждава онзи, който аз искам. – Ама искам Софрон да спечели. – В къщи си организирай колкото искаш състезания и го обяви за победител в Немейските, Питийските, Истмийските, Олимпийските игри; навън обаче не се възползвай от своето положение, нито си присвоявай общественото достояние. В противен случай, примири се с това, че ще те освиркват – защото, постъпвайки като един от тълпата, се поставяш наравно с останалите.
Глава 13 – Какво е самота и кой е самотен.
Самотата е състояние на безпомощност. Понеже човек може да бъде сам, но да не е самотен, както и да бъде самотен, въпреки че е насред тълпата. Така, когато загубим брат, син, приятел, на чието рамо сме се облягали, казваме, че сме останали самотни, макар често, намирайки се в Рим, да се движим сред страхотна навалица, да живеем с толкова хора в една къща, та дори да имаме и сума ти роби. Та самотният по определение трябва да бъде безпомощен и уязвим за своите зложелатели. Затова когато сме на път, казваме, че сме самотни, и най-вече тогава, когато попаднем на разбойници. Не видът на който и да е човек премахва самотата, а на човек доверен, съзнателен, полезен. Ако е достатъчно да бъдеш сам, за да бъдеш самотен, ще трябва да кажеш, че и Зевс е самотен при Всесъжението[99], оплаквайки сам себе си: „Горкият аз, нямам си ни Хера, ни Атина, ни Аполон, изобщо нито брат, син, внук или роднина“. Някои дори наистина смятат, че той прави тъкмо това, докато е сам при Всесъжението. Това е така, понеже те не си представят, как можеш да живееш сам, изхождайки от естествената предпоставка, че на хората е присъщо социалното чувство, взаимното привличане, удоволствието от общуването. При все това, човек трябва да бъде готов да е самодостатъчен, да бъде способен да пребивава насаме със себе си. Както Зевс, насаме със себе си и в покой, обмисля своето управление и се отдава на подобаващи за него размисли, по същия начин и ние трябва да сме способни да разговаряме със себе си, да нямаме нужда от други, да не ни липсват занимания; трябва да насочим мисълта си към божественото управление, към отношението ни спрямо другите, да наблюдаваме, как сме се държали преди спрямо онова, което ни се е случвало, и как се държим сега, кои неща все още ни измъчват, как биха могли да бъдат облекчени, а как – премахнати; ако ли някои от тези неща се нуждаят от усъвършенстване, да се усъвършенстват според присъщия им смисъл. Вижте сега, Императорът изглежда ни е осигурил траен мир, вече няма войни, битки, големи грабежи, нито пиратство, може да се пътува по суша във всяко време, може да се плува от изток до запад. Но дали би могъл да ни осигури мир и от треската, корабокрушението, пожара, земетресението или гръмотевицата? Камо ли пък от любовта? Не може. От скръбта? Не може. От завистта? Не може – изобщо от никое измежду тези неща. А учението на философите обещава да ни помири и с тях. Какво ни казва? Дора, ако се обърнете към мен, то където и да бъдете, каквото и да правите, няма да изпитвате мъка, гняв, не ще срещнете принуда, препятствия, а ще прекарате живота си неуязвими и свободни.“ Когато такъв мир е провъзгласен, не от Императора (откъде накъде той!), а провъзгласен от Бога посредством разума, човек ще може, бидейки сам, да съзерцава и да размишлява: Сега не може да ме сполети никакво зло, няма за мен разбойник, няма за мен земетресение, всичко е изпълнено е мир, всичко е изпълнено с покой; всеки път, всеки град, всеки спътник, всеки съсед, всеки другар са безопасни. Друг[100], чиято грижа е това, осигурява храна, друг – дрехи, друг е дал сетивата, друг – възприятията. Когато пък не предоставя необходимото за съществуванието, то значи дава сигнал за отстъпление, отворил е вратата и ти казва: „Тръгвай“. Накъде? Натам, където няма нищо страшно, натам, откъдето идваш, при близките и сродните, при елементите. Каквото в теб е било от огън, ще премине в огън, каквото е било от земя, ще премине в земя, каквото от въздух – във въздух, каквото от вода – във вода. Няма нито Хадес, нито Ахерон, нито Кокитос, нито Пирифлегетон, всичко е изпълнено с божества и демони[101]. Човек, който има да размишлява над тези неща, да съзерцава слънцето, луната, звездите, да се наслаждава от земята и морето, не е самотен, нито пък безпомощен. Ами ако ме нападне някой, докато съм сам и ме убие? Не теб, глупако, ще убие, а туловището ти!
Тогава, за каква самота, за каква безпомощност говорим? Защо да смятаме, че сме по-зле дори и от децата? Те какво правят, като ги оставят сами? Събират мидички и прахоляк и си построяват нещо, после го разрушават u построяват пак друго; така никога не се чудят, как да си прекарат бремето. Ами аз, ако вие отплавате, ще взема ли да седна да рева, задето съм останал сам и толкова самотен?! Няма ли да имам ми- дички, няма ли да имам прахоляк? Те, децата, правят така от глупост; а ние поради много мъдрост ли сме нещастни?
Книга 4
Глава 1 – За свободата.
Свободен е онзи, който живее както иска, който не може да бъде нито принуден, нито възпрян, нито насилен, чиито стремежи са невъзпрепятствани, чиито желания са постижими и не го застига това, което избягва. Кой иска да живее в заблуда? – Никой. Кой иска да живее заблуден, сприхав, несправедлив, необуздан, окаян, малодушен? – Никой. Следователно никой лош човек не живее така, както иска; съответно, никой лош човек не е свободен. Кой пък би искал да живее в мъка, страх, завист, съжаление, да не постига желанията си, да бъде сполитан от онова, което избягва? – Никой. Има ли обаче лош човек, незастигнат от огорчения, страхове, неуспехи? – Няма. – Значи, никой лош човек не е свободен.
Ако някой, който е бил два пъти консул, чуе това, ще се съгласи с теб, при условие че добавиш: „Ти обаче си мъдър човек; това не се отнася за теб“. Но ако му кажеш истината, например: „Що се отнася до това, дали и ти си роб, то не се отличаваш твърде много и от трижди продавания“[102], какво друго можеш да очакваш, освен камшик? „Как така ще съм роб?“ – казва. „Баща ми е свободен, майка ми е свободна, никой не ме е купувал. При това аз съм сенатор, приближен на Императора, бил съм консул и имам множество роби.“ Първо, уважаеми сенаторе, навярно и баща ти е робувал същото робство като теб, а също майка ти, дядо ти, и нататък всичките ти предци. Ако ли пък наистина са били свободни, това тебе как те касае? Не може ли те да са били благородни, а ти си долен? Те да са били храбри, а ти да си страхливец? Ако те да са притежавали самообладание, а пък ти си необуздан? Какво общо, казва някой, има всичко това с робството? – Не ти ли се струва, че да правиш нещо против волята си, по принуда, има връзка с това да бъдеш роб? – Така да бъде, казва, но кой може да ме принуди, освен Императора, господаря на всички? – Ето ти един господар, сам си го призна. Това че е общ господар на всички ни нека не те заблуждава, разбери, че си роб в едно голямо домакинство. Дори и жителите на Никопол обикновено така скандират: „Слава на Императора, ние сме свободни!“[103] Нека обаче оставим засега и императора настрана, ако искаш, а ти ми кажи следното: Никога ли не си се влюбвал? В момиче, в момче, свободно или роб? – Какво общо има (влюбването – бел. ред.) с това да бъдеш роб или свободен? – Ами твоята любима никога ли не ти е нареждала да правиш неща, които не би искал? Дали никога не си се подмазвал на сладкото си робче? Никога ли не си му целувал краката? Ако обаче те накарат да целуваш краката на Императора, ще го сметнеш за оскърбление и за крайност на тиранията.
Но какво друго е робуването? Никога ли не си излизал през нощта, когато не ти се е искало? Никога ли не си харчил повече, отколкото си искал да похарчиш? Изричал ли си думи, стенейки и въздишайки, понасял ли си да те разиграват и да ти тряскат вратата? Можеш ли тогава още да се наричаш свободен?! Помисли сега, как използваме понятието свобода в случая с животните. Питомни лъвове се отглеждат, като ги затварят в клетка, хранят ги, а някои дори ги водят със себе си на разходка. Но кой би нарекъл такъв лъв свободен? Та нали колкото е по-кротък, толкова по-робски е подчинен? Кой лъв, ако имаше съзнание и разсъдък, би искал да бъде един от тях? Вижте птиците, уловени и отглеждани в кафез, колко се мъчат, опитвайки се да избягат? Някои от тях по-скоро биха умрели от глад, отколкото да понесат такъв живот, а които оцеляват, те се мъчат, страдат, чезнат, и ако някога все пак намерят малък процеп, излитат. До такава степен се стремят те към естествената свобода, към независимост и живот без ограничения. „Какво ти липсваше тук, в кафеза? – Що за въпрос? Роден съм да летя на воля, да живея под открито небе, да пея, когато искам; ти ме лиши от всичко това и ме питаш „какво ти липсва“?!
Затова ще наричаме свободни само онези (животни – бел. ред.), които не понасят пленничеството, ами щом бъдат заловени, избягват, умирайки[104].
А робът се моли да бъде освободен веднага. Защо? Смятате ли, че задето желае да си плати таксата от пет процента?[105] Не, ами понеже си мисли, че досега е бил възпрепятстван и нещастен, понеже не е сполучил да бъде свободен. „Ако ме освободят“, си казва той, „веднага всичко ще се нареди, с никого няма да се съобразявам, ще разговарям с всички като равен и подобен, ще пътувам навсякъде, където искам, ще идвам тогава, когато искам и там, където искам.“ После го освобождават но като няма къде да иде и да яде, той търси, чий ласкател да стане, при кого да ходи на гости. После било си изкарва хляба, проституирайки и понасяйки най-ужасни неща, било, ако си намери сводник, попада в робство, много по-тежко от предишното; дори ако забогатее обаче, той, какъвто си е недодялан, се влюбва в някоя фуста, а сетне страда и ридае, жалейки за робията. „Че зле ли ми беше? Друг ме обличаше, друг ме обуваше, друг ме изхранваше, друг ме лекуваше, а аз му служех за малко. А сега, какво изстрадвам аз горкият, робувайки на мнозина, вместо на едного! Ако обаче си сложа пръстени[106],“ казва, „ще живея в охолство и блаженство“. И първо, за да ги получи, той се подчинява – това му се пада; после пък, като ги получи – същата песен. Сетне си казва: ,До взема участие във военен поход, се отървавам от злините веднъж и завинаги“. Той тръгва на поход, мъчи се като добиче, но въпреки това, иска втори поход, а после и трети[107]. После, положил последния щрих, ставайки сенатор, пак се подлага на робство, като влиза в сената, и тогава изтърпява най-разкрасеното и най-лъскаво робство.
Но щом нито онези, които са смятани за царе, живеят така, както биха искали, нито техните приближени, кои тогава ще са свободни? Търси и ще откриеш. По природа са ти дадени средства за да откриеш истината. Но ако не си способен само с тяхна помощ да продължиш нататък, тогава чуй тези, които са проучили. Какво казват? Как смяташ, дали свободата е благо? – Най-голямото. Ами тогава възможно ли е човек, достигнал това най-висше благо, да бъде нещастен или да му е зле? – Не. – Значи, когато видиш хора нещастни, клети, скърбящи, смело би заявил, че те не са свободни. – Заявявам. – Ето че вече сме далеч от покупко-продажбата и подобен род уреждане на собствеността. Ако наистина си съгласен с тези неща, то дори и Великият Цар[108], ако е нещастен, не е свободен, камо ли някое царче, някой консул или дори два пъти консул. – Тъй си е.
Тогава отговори ми и на това: Смяташ ли че свободата е нещо велико, благородно и значимо? – Така е. – Може ли човек, постигнал нещо толкова велико, благородно и значимо, да бъде долен по душа? – Не може. – Значи, когато видиш някой да се подмазва някому или да го ласкае лицемерно, кажи смело, че този човек не е свободен; при това не само ако го прави заради един жалък обяд, но също ако го прави заради една провинция или за едно консулство. Едните, които го правят за нещо дребно, ги наричай робчета, а другите, както заслужават – робове. – Добре. – He ти ли се струва, че свободата е нещо самоопределящо се и независимо? – Как иначе. – Значи, смело наричай несвободен онзи, който може да бъде препятствай и принуждаван от другиго. Не му гледай дедите и прадедите, не търси документ за покупко-продажбата, но ако го чуеш да каже искрено и с чувство „господарю“, наречи го роб, дори да го предхождат дванадесет фасции[109]; ако го чуеш да казва: „Горко ми, колко страдам“, наречи го роб; изобщо щом го видиш да се оплаква, да се мръщи, да недоволства, наречи го роб в тога с пурпурна ивица[110]. Ако ли не прави никое от тези неща, то не бързай да кажеш, че е свободен, ами виж какви са му възгледите, дали те не го възпрепятстват, дали не го водят до принуда, до нещастие; ако откриеш нещо такова, наречи го роб, пуснат за празника на Сатурналиите[111]; кажи, че господарят му е в чужбина, но ще се върне, и тогава ще видиш, какво го чака.
[1] Ир е просяк, с когото Одисей се бие при завръщането си в Итака (Омир, Одисея, 18 песен)
[2] Анонимна епиграма (Йоан Златоуст, Patrol. Gr. I.X.111; Макробий, Sat. I.11,45; Anth.
[3] Влечението е „движение на душата“, по-общо по смисъл от стремежа, който е негова разновидност. За разлика между влечение и стремеж се споменава в гл. 2:2.
[4] Това са и отличителните черти на стоическия мъдрец.
[5] Слабостта е порок, от който мъдрецът трябва да се предпазва.
[6] Представата е впечатление, „отпечатък в душата“, получена било по сетивен път, било от нереални обекти; думата може да означава също образ или идея.
[7] Термин от стоическата логика.
[8] Увереността е черта, която дава на мъдреца сигурност, че няма да изпадне в грешка или да стигне до нещастие. Нейната противоположност е слабостта – вж. Гл. 1, бел. 3-
[9] „Да се живее в хармония с природата“ е най-прочутият принцип на класическия стоицизъм.
[10] Волята като „обмислен избор“ – Аристотелов термин.
[11] Необразован за правилното поведение в живота.
[12] Употребата на представите е характерна черта на човека; при жи-вотните тя може да бъде само несъзнателна.
[13] Това е класическо сравнение за античността: уподобяване живота на морско пътешествие, представяне връзката между душата и тялото като капитан и пътник на кораб или схващането за Бога като капитан на кораб, който представлява света.
[14] Това е съветът на Платон (Закони, III, 687 е).
[15] Силата е вътрешна способност, понякога несъзнателна, която тряб-ва да се прояви тогава, когато има възможност да се упражни.
[16] Въздържанието и издържливостта са двете „представителни“ доб-родетели на античния стоицизъм, всъщност подразделения на основните добродетели – умереност и смелост. Търпимостта е присъща за стоицизма от времето на Империята.
[17] Чуждите неща а противоположни на своите; тази двойка е почти тъждествена с друга: онези, които не зависят от нас, и онези, които зависят от нас.
[18] Като се стремим само към зависещото от нас; понеже стремежът е сред нещата, които зависят от нас – вж. Гл. 1.1.
[19] Опозицията свобода – робство често се среща в стоическата етика. Първото е възможността за самостоятелно действие, а второто е липсата на такава възможност. Добродетелният човек е свободен, докато лошият е роб.
[20] Сравнението на живота с пир се среща често в Античността.
[21] Специална почест, отредена и на Тантал.
[22] Стоиците се позовават на Диоген и Хераклит като предци на тяхната школа.
[23] Често срещана формулировка в Наръчника — вж. Гл. 10,18,19.2, 20.
[24] Същата идея в Гл. 5 и Гл. 20.
[25] Защото светът е като театър, в който Всеки има отредено място; срб. Цицерон, De fin, Ш, 20,67 и Плотин, Enneades, III, 2.
[26] Крясъците на птиците и специално на гарвана са смятани за предзнаменование. Старите стоици имат по-положително отношение към гадателството, отколкото Епиктет (вж. също и Гл. 32). Много от тях пишат за гадателството, отбелязвайки неговите достойнства и полезността му в живота.
[27] Между това, което зависи и не зависи от нас.
[28] В „Беседите“ (1 и II) на Епиктет същината на благото се съдържа в интелигентността, знанието, здравия разум, по-точно, в правилната употреба на представите, което отличава човека от животното (вж. и бел. 1 към Гл. 6).
[29] Висши длъжности в Рим и гръцките градове.
[30] Подобна идея има и в Гл. 17.
[31] Тази глава представлява множествен диалог: отначало, между автора и начинаещия философ, след това, между начинаещия и негови приятели, накрая между първите двама събеседници.
[32] Незачитането не може да бъде зло, понеже, зависейки от действията на другите, ни е неподвластно; затова, то трябва да бъде безразлично.
[33] Известно е, колко ценно било римското гражданство за чужденците, носейки важни юридически, икономически и политически привилегии.
[34] Алюзии към грижите, с които клиентите (освободени роби) обграждат сВоя патрон, tamo му поднасят приветствия всяка сутрин в жилището му, съпровождат го до форума и го ласкаят при всеки случай.
[35] Дребна монета.
[36] Ако имаше естество на злото, то би било цел – защото трябва да се следва естественият ход на нещата – която същевременно би трябвало да се отбягва, тъй като е зло; значи, то ще бъде една цел, която не трябва да бъде уцелена – но това е противоречие. Целта обозначава крайния резултат на нравствения живот.
[37] По заповед на надзираващите игрите, като наказание за нарушение.
[38] Прочут сирийски философ.
[39] Петобоят включва бягане, борба, юмручен бой, скок на дължина и хвърляне на диск.
[40] За стоиците ръководното начало на душата е умът, разположен в главата или в сърцето. Той е отговорен за представите, усещанията, влеченията. В началото, човешкият живот прилича на празен лист, върху който постепенно се изписват мислите.
[41] Вж гл. 13.
[42] За Епиктет това са обикновените хора, несведущите, плебеите, дори простаците, противопоставени на философите.
[43] Според стоиците, задълженията са действията, продиктувани от разума, т. е., подобаващото поведение.
[44] Стоиците степенуват нещата според техните съотношения – идея заимствана от геометрията.
[45] Синовете на Едип, които си оспорват властта над Тива и се убиват един друг пред стените на града. Това е сюжетът на трагедията на Есхил „Седемте срещу Тива“.
[46] Стоиците смятат, че безразличните неща сами по себе си не са нито добри, нито лоши, но могат да станат едното или другото според тяхната употреба. Такива са здравето, болестта, външните неща, отнасящи се до тялото.
[47] Мнението на Сократ е описано от Ксенофонт в „Сократически съчинения“ (І, 1, 6 и І, 1, 9). София, Народна култура, 1985 г.
[48] Класически израз (при Херодот например), станал клише за стоиците.
[49] Епизод, описан от Елиан (Varia Historiaq 3, 44) и от Симплиций в неговия коментар към този пасаж на Епиктет.
[50] Мъдрецът не трябва да се впечатлява и удивлява от нищо: „нито от портите на Харон, нито от топлите извори, нито от изригванията на вулкана“ (Диоген Лаерций, VII, 123). Различен е възгледът на Платон и Аристотел, според които тъкмо удивлението поражда философстването.
[51] Рецитации и декламации, популярни в Рим.
[52] Същият съвет се среща в гл. 10, 16, 18, 19, 20.
[53] Същата идея в гл. 20.
[54] За стоиците въздържанието е основна добродетел.
[55] За стоическата етика стойност има това, което е в съгласие с естеството на нещата; от „безразличните“ неща трябва да се предпочитат онези, които притежават тази стойност, а другите да се отхвърлят.
[56] Разделителни и съединителни твърдения са термини от стоическата диалектика. Става въпрос за два вида съставни твърдения: разделителното свързва две прости твърдения чрез отношението „или… или“, например, „или е ден, или е нощ“; то е вярно, ако едното изключва другото; съединителното свързва две прости твърдения чрез „и“, например „нощ е и е тъмно“; то не е вярно, ако едното изключва другото. „Ден е“ и „нощ е“ могат да съставят само вярно разделително твърдение, но не и съединително. Епиктет използва класическия пример, за да пренесе отношенията между твърденията към отношенията между хората.
[57] Сравни с гл. 17.
[58] Вж. бел. 1 към гл. 29:7.
[59] Вж. бел. 1 към гл. 4.
[60] Игра на думи: кракът е едновременно част от тялото и мярка за дължина (около 30 см); „отвъд крака“ означава и „отвъд мярката“.
[61] Една понятна (убедителна) представа е представата за нещо, което съществува реално, и то точно потакъв начин, по който се представя.
[62] Епизод, описан от Питон в диалога „Протагор“ (310а – 311а), където младежът Хипократ събужда Сократ, настоявайки да бъде представен и препоръчан на пристигналия в Атина софист Протагор.
[63] Философът-киник Диоген прегръщал през зимата заледените статуи, за да упражнява издръжливостта си на студ (Диоген Лаерций, Vp, 23).
[64] Вж. а. 1.2.
[65] Същата препоръка в гл. 2:2.
[66] Това тройно разделение на философията – практическа етика, теоретична етика, диалектика – се различава от класическото стоическо разделение на философията на физика, етика и логика (вж. например Диоген Лаерций, VII, 39).
[67] Доказателството е разсъждение, чрез което лесно разбираемото, установява неразбираемото. Или такова, в което, чрез съпоставянето на предпоставки, признати за верни, се извежда наяве едно скрито заключение.
[68] Учленяването поставя в порядък различните части на едно цяло.
[69] Следствието е отношение между двете части на едно твърдение от типа: „ако..то..оттук, ако първата, предходната, е вярна или съществува, то и втората, следващата, също е вярна или съществува.
[70] Опозиция е несъвместимостта между двете части на едно разделително изказване, например „ден е“, и „нощ е“. Опозицията е различна от противоречието: „ден е“ и „не е ден“.
[71] Кратка поема от Клеант, преведена на латински от Сенека.
[72] Два стиха от неизвестна трагедия на Еврипид.
[73] Цитат от Платон, Критон, 43 d.
[74] Резюме на Платон, Апология, 30 cd.
[75] Прочута статуя на Зевс, изработена от злато и слонова кост.
[76] Вж. Наръчник, гл. 29:7.
[77] Възглед, срещан в античността, както и при стоиците (вж. Диоген Лаерций, Животът на философите, седма книга (Зенон), стр. 187, 202, София, 1985, изд. Народна култура).
[78] Стоическият философ от И в. пр. Хр.
[79] Свободен преразказ по памет на диспутите от Платоновата Апология“, 26 Е и нататък, защото, всъщност, Сократ се обръща към Мелет. а не към Анит. Сократ бил обвинен, че отрича съществуването на боговете, като същевременно почита демони — един вид духове-покрови- тели. Но ако демоните са деца на боговете, не може и двете обвинения па са верни.
[80] Т. е. Бог.
[81] Нещо, естествено за част от цялото, може да изглежда противоестествено, ако тази същата част се разглежда като отделна независима същност.
[82] Стоиците имат предвид не града като политическа и държавна формация, а като съвкупност от взаимодействия между хората.
[83] Поговорката „По-добре да ме изяде лъв, отколкото лисица“ се приписва на Езоп (Prov. 15), Paroemiographi GraeciІІ. 230). По-достойно е да станеш жертва на голямо и силно животно или човек, отколкото на дребно и злобно.
[84] Вж. бел. 2 към глава 36 от Наръчника.
[85] Т. е. за принадлежащ към някакъв култ или секта.
[86] Често се смята, че Епиктет има предвид християните, но кръщението като инициация се среща и при други култове, религии или духовни общности. Още повече че гръцкият термин няма етимологическа връзка с кръста, а означава натопяване, намокряне, каляване, боядисване.
[87] Малко повече от 3 кг.
[88] Виж Омир, Илиада, VII, 264.
[89] Върховният софизъм или върховният аргумент е наречен така, защо-то е смятан за неразрешим: той поставя проблемите за „възможното“ и „необходимото“, иначе казано, за случайността и съдбата, свободна- та воля и предопределението.
[90] Прочут софизъм от вида: ако някой казва „Аз лъжа“, дали той лъже или казва истината? Ако лъже, значи казва истината; ако казва истината, значи лъже. Диоген Лаерций съобщава, че Хризип е написал шест книги по въпроса.
[91] Софизмът за „Мълчащия“ изглежда представлява отговор на Хризип на софистите и скептиците. Те искали да покажат, че езикът и представите нямат определен обект, защото въвеждат произволни разграничения в континуитета на реалността: кога може да се каже, че житните зърна правят купчина, колко косми трябва да липсват на човек, за да е плешив и т. н.? Според Цицерон (Acad. Post. II, 29,94), Хризип се измъква по следния начин: питат го, дали три е малко, или много; той отговаря: малко е; увеличават с една единица: четири много ли е? Преди да достигне до отговора много, Хризип сметнал за уместно да замълчи за малко. С това вероятно възнамерявал да покаже, че мисълта с основание маркира „паузите“ в континуитета на реалността, и че следователно представите ни не са произволни.
[92] Платон, Закони, ІХ, 854 b.
[93] Платон, Пирът, ІХ, 218 d и нататък.
[94] Смятан за основател и пръв победител на Олимпийските игри.
[95] Хезиод, Дела и дни, София, изд. Народна култура, 1988.
[96] Такова съждение, което, запазвайки формата си, престава да бъде вярно в определен момент. Например: „Ако Дион е жив, той ще живее. Той е жив, следователно ще живее“. Това съждение става грешно, ако Дион умира, в момента в който е произнесено; всъщност, отношението, постановено в главната част, е вярно през цялото време, освен когато Дион умира.
[97] Виж бел. 2 към гл. 18, книга 2.
[98] Съждение, чиято главна част изразява проста вероятност. Тези съждения са заключителни, но въпреки това не са силогизми: стоическият силогизъм се състои от категориални пропозиции (главна част от типа „Ако грее слънце, значи е ден“, не трябва да се смята за хипотетична, защото изразява отношение между факти.)
[99] Според Старата Стоа всесъжението е едновременно унищожение на света и ново зараждане в божествения огън, който се намира тогава насаме със себе си. Тонът на пасажа подсказва, че по времето на Епиктет доктрините на стоическата физика не а приемани съвсем на сериозно.
[100] Бог.
[101] Учение, приписвано на Талес, вж. Диоген Лаерций, „Животът на философите“. I, стр. 24.
[102] Т. е. от роб, препродаван три пъти.
[103] Първата част на лозунга противоречи на втората.
[104] Хегел използва този пасаж: роб (servus – лат.) е онзи, който предпочита да запази (servare – лат.) живота и жертва за това свободата; В този смисъл, робът е роб не толкова на своя господар, колкото на привързаността си към живота -„страхът от смъртта" е „абсолютният господар“ (Феноменология на духа).
[105] Такса, плащана на държавата при освобождаване на робите.
[106] Членовете на конническото съсловие в Рим имали правото да носят златен пръстен.
[107] Изискване към заемащите висшите държавни длъжности.
[108] Царят на Персия.
[109] Фасции – снопчета пръчки около ликторските брадвички. „12-те фас- ции“ е израз, обозначаващ членовете на съдебната колегия, вървящи пред колесницата на триумфатора. (Бел. ред.)
[110] Toga praetexta – туника, подшита с пурпурна ивица, носена от висшите служители в Рим.
[111] През празник на Сатурналиите социалните роли се преобръщали и робите имали редица привилегии.