НАСОКА НА ЖИВОТА
Размишление
Съвременните хора имат стари схващания за живота, а старите схващания, старите разбирания не допринасят никаква полза. Новото схващане, това е Божественото, което иде сега. Божественото внася разширение в човешкото съзнание, то дава насока на живота. Божественото, което носи новото в света, е процес, който не може да се задържи на едно място. Тръгнеш ли в посоката, в която Божественото се движи, ти ще се въртиш в кръг, в спирала, по права линия, ще падаш и ще ставаш, но нищо не е в състояние да те спре. Ако си в трен, ти видимо ще седиш на едно място, но тренът се движи. Ако тренът спре на някоя гара, Земята продължава да се движи; ако Земята спре движението си, Слънцето продължава да се движи. Такова нещо представлява Божественото – вечно движение. Това вечно движение дава насока на живота; щом престане това движение, т.е. щом насоката на живота се прекрати, настава състояние на покой, което наричат смърт. Пожелае ли човек да се успокои, той навлиза в областта на смъртта. Всяко движение, което определя насоката на живота, е служене. Щом стане от сън и започне да се движи, човек взема известна насока в своя живот. Всяка насока на живота има своя специфична форма: различните насоки на живота могат да се представят във вид на лъчи на изгряващото Слънце. Тия лъчи показват дългия път, който животът е изминал, тия лъчи са съществували преди лъчите на Светлината.
При сегашното си развитие хората говорят за Светлината, но всъщност те познават Светлината само в нейната сянка. Това, което те наричат светлина, е само сянка на Светлината. Докато живеят в сянката на Светлината, те всякога ще се спъват. Наистина недоволството, безверието, съмнението и всички отрицателни прояви не са нищо друго освен спънки в човешкия живот. Някой е недоволен, че е ял малко: какво ще придобие, ако яде много? Щял да стане голям, едър… Смисълът на човешкия живот не седи в това, човек да стане голям, едър. В сегашните скъпи години няма смисъл човек да бъде много голям: ако е много голям, мъчно ще се прехранва. Големината на човека трябва да отговаря на неговото съзнание. В Природата съществува закон на икономията. Да бъде човек голям, силен, добър, учен, това са насоки на живота – за да придобие тия качества, човек трябва да разполага със съответни сили, които равномерно да разпределя.
Като дойдат до съзнателния живот, хората намират, че той е сериозен, че носи големи страдания. Страданията имат за цел изправяне на кривите насоки на живота. Било е време, когато човек не е страдал, но това не е най-голямото благо. Ние намираме, че сегашното положение на човечеството е най-добро. Пътят, по който сегашното човечество върви, е най-добрият: той води към съвършенство, но още не е най-съвършен. Да мислите, че този път е съвършен, това значи да се намирате в положението на болния, който казва, че се чувства най-добре, когато лежи на кревата си. За болния е така, но за здравия това положение не е естествено.
Като изучаваме формите, през които животът е минал, виждаме какво голямо усилие са правили тия форми, за да подобрят своето положение, да дойдат до най-съвършената форма на Земята, каквато е човешката. Всички форми са търсили път, насока на своя живот, но само човекът е постигнал това. Благодарение на своето съзнание човекът е дошъл до точно определен път на движение. Когато в неговия път се е родила идеята за Бога, той е намерил своя духовен изток. Идеята за Бога в човека представлява насоката на неговия живот – неговото изгряващо слънце. Когато човек намери своя изток, съзнанието му разцъфтява. Разцъфтяването на човешкото съзнание е подобно на зазоряването. Щом настъпи този процес в човека, животът му се осмисля и той тръгва в определена посока без много лутане. Докато намери своя път, човек непрекъснато се лута в съзнанието си. Това състояние е подобно на заблуден пътник в тъмна зимна нощ, всред снежни преспи и виелици: тук-там той вижда светлинки, но щом стигне до тях, една след друга те изгасват. Уморен, измръзнал, той пада на снега, отдето някой негов приятел го изважда и спасява.
Като изучавам живота на съвременните хора, виждам, че положението им не е много сигурно. Ще кажете, че вие имате вяра и убеждения: колко е силна вярата ви и какви са вашите убеждения, това се вижда във време на изпитания. Като се намерите пред някое голямо изпитание, вие веднага се разколебавате, започвате да роптаете против съдбата си, против Бога и казвате: „Ако наистина съществува Бог, Който е Любов, как е възможно да изпраща такива големи изпитания?“. Какво показва вашето роптание? Щом роптаете, вие не познавате Бога. Той не е такъв, какъвто философите, учените, моралистите и богословите Го описват: Той се проявява чрез различни форми и по различни начини. Човек трябва да изучава Бога във всички форми, в които се проявява, докато един ден дойде до положение да се слее с Него и безпогрешно да изпълнява Волята Му. Дойде ли до това положение, човек никога не се колебае в своя велик Баща, в своя Създател.
Като ученици вие трябва да знаете, че страданията, изпитанията, сиромашията, болестите неизбежно ще ви следват. За учения, за адепта тия неща са почивки. Като дойде сиромашията при него, той ляга под крушата и си почива; от време на време хапва една круша и разхлажда устата си. Като дойде богатството при него, той го туря на гърба си като раница и тръгва с него по света да раздава на бедни, на страдащи. Който не разбира смисъла на сиромашията, той казва: „Да не ти дава Господ сиромашия! Голямо тегло е тя“. Според него тегло е за човека, ако му се дадат условия да си почине. Да отхвърляте сиромашията от себе си, това значи да отбягвате от почивката. Хората се плашат от сиромашията, защото мислят, че ако тя ги посети, те са осъдени на глад, на голотия. Не, сиромашията е облечена с хубави дрехи – като пеперуда, която цял ден хвърка от цвят на цвят. Тя не мисли за житници, нито за хамбари; цял ден хвърка и дето закъснее, там остава да спи. Богатият не познава състоянието на сиромаха: той мисли, че всякога трябва да носи товара на гърба си. Рече ли да хвърли временно поне товара си, тогава разбира какво нещо е истинската почивка, какво нещо е свободата.
Сегашните хора се страхуват от изпитанията, от сиромашията, защото са наплашени. Ако погледнат на живота с новата светлина, ще видят каква светлина съществува във всичко. Човек трябва да разбира процесите, които се извършват в Природата, и да се въоръжи с търпение, за да дочака техния край. Трябва ли умрелият да тъжи и плаче, че тялото му гние и се изгубва? Като изгние тялото му, ще се превърне във вода и газове, водата ще проникне в земните пластове, отдето ще излезе във вид на чист извор; след време изворът ще се превърне в река, която ще се отправи към морето, отдето някога е излязла, газовете пък ще отидат високо някъде в пространството. Какво лошо има в това преобразувание? Нищо лошо няма: човек се е превърнал във вода и въздух. Лошото седи в това, че хората се страхуват от преобразуванията, от промените в живота. Страхът в човека е остатък от животинското състояние, през което някога е минавал, благодарение на което той е готов с години да се върти на едно и също място и нищо ново да не предприеме. Не правят ли същото и животните? Куче гони един заек, заекът скача от мястото си и започва да бяга. Колкото и да бяга, виждате, че той се върти около старото си място, най-много един километър далече – с лаенето си кучето го заставя да бяга. Ако разбира законите, заекът няма да се върти на едно и също място, но ще удари на бяг, ще се отдалечи от опасността най-малко на пет-шест километра; а тъй, като се върти на едно и също място, заекът попада в устата на неприятеля си или опитва куршума на човека.
Какво представляват мъчнотиите в живота? Мъчнотиите, това са ловджийските кучета в живота, които преследват човека. И човекът като заека се движи в един затворен кръг, от който не може да излезе: кучетата го преследват, докато ловджията със своята пушка го прицелва и сваля на земята; след това казват, че еди-кой си човек е умрял.
Не, не е умрял този човек, но ловджията го е убил и го носи в дома си заради вкусното му месце и хубавата кожа. Какво трябва да прави човек, за да се освободи от мъчнотиите си? Той трябва да тръгне по нов път, да заживее с нови идеи. Някой казва: „Аз съм човек, ходя на два крака, заемам високо обществено положение“. Докога ще бъдеш човек, който се отличава от другите животни по това, че ходи на два крака и заема известно обществено положение? След 20-30 години ще те уволнят и ще се намериш в положението на инвалид, неспособен за работа; тогава ще кажеш: „Какво беше едно време, а какво е сега!“. Най-после, щеш не щеш, ще се примириш с положението си, ще кажеш: „Така трябва да бъде! Какво да се прави, старост е това“. Не, така не трябва да се разсъждава.
Какво нещо е старостта? Когато изгуби силите си, човек започва да остарява. Защо губи човек силите си? Защото е изгубил насоката на своя живот. Онзи, който не е изгубил насоката на своя живот, той не знае какво нещо е старост. Следователно старостта показва, че човек трябва да мине в нова форма на живота, да се подмлади. Старостта е преходна фаза, в която човек не може да остане дълго време: дойде ли до старостта, той непременно трябва да търси изходен път.
Един китайски император искал да стане член на Всемирното Бяло Братство. За тази цел го изпратили между животните да учи техния език. Като поживял известно време между тях, той започнал да разбира езика им. Един ден той срещнал две мравки, които спорили за една хапка. Двете мравки хванали хапката и я държат, не я пущат: и едната казвала, че хапката е изпратена за нея, и другата настоявала, че това благословение е изпратено от Небето за нея. Всяка мислела, че има право на хапката, и не я давала на другата: и двете държат хапката, спорят за нея и не ядат. Императорът наблюдавал този спор и мислел как да го разреши. Наблизо някъде той видял един овчар, отишъл при него и го попитал: „Имаш ли малко трошици хляб?“ „Имам, торбата ми е пълна с трошици, току-що ядох“. Императорът взел в ръката си трошиците и ги турил пред спорещите мравки. Като видели това изобилие на трошици, те пуснали първата спорна хапка и се хвърлили върху новото благословение. С това спорът се прекратил.
Императорът продължил пътя си и видял, че две кучета се давят за една кост. „Какво правите, да не разрешавате някакъв научен въпрос?“ Едно от кучетата отговорило: „Снощи моят господар даде голямо угощение на гостите си и след свършване на угощението хвърли и на мене една кост – да опитам нещо от яденето. Този неканен гост дойде отнякъде и се хвърли върху костта ми, иска да я изяде. И да искам да я разделя с него, не мога – никакъв инструмент нямам. Понеже костта е моя, аз имам право на нея“. Императорът веднага отишъл при господаря на кучето и го запитал: „Имаш ли още една кост, останала от угощението?“ „Пълен кош с кости съм изхвърлил – вземи, колкото искаш“. Той взел няколко кости, хвърлил ги на кучетата и те престанали да спорят: изобилието разрешило въпроса.
Императорът се замислил и продължил пътя си, но се натъкнал на двама земеделци, които спорили за няколко сантиметра земя. Между тях се повдигнал въпросът къде трябва да бъде синорът на нивите: единият настоявал, че съседът е взел малко земя от нивата му, другият настоявал, че земята е негова – нито единият отстъпвал, нито другият. И двамата цитирали членове от закона, че никой няма право да мести синора на съседа си с цел да вземе от неговата земя. Императорът се приближил към тях и ги запитал: „Можете ли да отложите спора до утре и да дойдете при мене, аз да го разреша?“ „Кой си ти?“. Императорът написал своите инициали, дал им бележка, в която определил часа на срещата. На сутринта и двамата съседи отишли на определеното място и получили по десет декара земя: щом получили това изобилие от земя, те забравили спора за десетте сантиметра и се върнали у дома си доволни. Така императорът научил от животните, че при липса на известни блага в живота, всякога възниква спор; дадат ли им се тия блага в изобилие, спорът се прекратява. Значи изобилието разрешава спора и мъчнотиите в живота: същият закон се отнася и до човешкото царство.
И тъй, намери ли насоката на своя живот, човек лесно разрешава мъчнотиите си. Щом намери насоката на живота си, той разумно се справя с мъчнотиите, с недоразуменията, споровете и страданията си. Като разбира законите на Природата, човек знае как да трансформира състоянията си, да превръща скърбите в радости. Според закона на контрастите всяка мъчнотия, всяка болка се лекува с нещо, противоположно на нея. Учените са открили някакви малки, микроскопически същества, по-малки от микробите – микрояди, които изяждат микробите. Ако някой човек заболее от някаква заразителна болест, лекарите вкарват в организма му микрояди, които се размножават много бързо и по този начин изяждат микробите, причинители на болестта – така именно болният оздравява. Този начин на лекуване се отнася и към човешките мъчнотии. Когато се намери пред някаква мъчнотия, човек трябва да извика микроядите на помощ – да изядат микробите, които са причинили мъчнотията. Щом микробите на мъчнотиите изчезнат от човека, той се освобождава от тях. На научен език ние наричаме тия малки същества „микрояди“, а на духовен език – ангели, невидими помагачи.
Всички хора, в които шестото чувство е развито, могат ясно да виждат борбата между микробите и микроядите в човешкия организъм. Те виждат, че пред човека се изправя една тъмна сянка, т.е. един силует; веднага след това се явява втора, светла сянка, противоположна на първата. Тъмната налита върху светлата както пеперудата към светлината. Между тъмната и светлата сянка започва борба, в която ту светлата побеждава, ту тъмната. Ако светлата сянка победи, светлината и топлината и се увеличават и тя запалва тъмната сянка. В тази борба броят на тъмните и на светлите сенки постепенно се увеличава, докато най-после светлите победят. Интересна картина е да гледате как отляво и отдясно на човека се борят светли и тъмни сенки с цел първите да го спасят, а вторите да го унищожат. Голяма борба става около един праведен човек или един светия, когато се намери пред големи изпитания: ако борбата се свърши в полза на светията, лицето му започва да свети и той благодари, че се е освободил от мъките и терзанията на душата си. Това става не само с праведни и свети хора, но с всички хора; обаче колкото по-напреднал е човек, толкова и борбата около него е по-голяма. Милиони същества воюват около човека: това е една от вътрешните страни на живота, от великите тайни на Битието. Тази борба е предвидена от Божествения Промисъл. Под думите Божествен Промисъл разбираме съзнателна, разумна работа на множество възвишени същества, които изпълняват изключително Волята Божия. Когато казваме, че съществува Божествен Промисъл, ние имаме предвид насоката на живота и вярваме в нея.
Като ученици вие трябва да изучавате всички науки: химия, физика, ботаника, зоология, биология и т.н. Всяка наука ще ви запознае с елементите, с които тя борави – химически елементи, растения, животни, минерали. От друга страна, те ще ви запознаят с произхода на живота, на различните форми, с начина, по който те се размножават и т.н. Като изучи живота на различните форми вън от себе си, във физическия свят, човек ще проникне и в своя организъм, ще разбере, че същите форми съществуват и в него. И тогава, като знае техния произход, начина на размножаването им, той ще познае по-добре и себе си, т.е. своя физически и психически живот. Колкото по-високо се издига човек, толкова повече навлиза в умствения и в причинния свят, дето няма никакви животни: това значи да живее човек в съзнанието си, дето има само чиста вода и плодни дървета. Това е раят на Земята, т.е. животът на пълно блаженство. Когато този човек се затъжи за животните, той слиза на физическия свят, на Земята, в зоологическата градина.
Според някои учени каквито животни и растения съществуват на Земята, същите животни и растения се срещат и във висшите светове. Вярно е това твърдение, но не в буквален смисъл. Всяко животно и растение е емблема, символ на нещо: например змията е символ на хитрост, на знание, а гълъбът – на кротост. Христос казва: „Бъдете хитри като змиите и незлобиви като гълъбите“. В този смисъл гълъбът е противоположност на змията. Кое качество е противоположно на хитростта? Знанието. Следователно когато се казва, че и във висшите светове срещаме същите животни, каквито и на Земята, подразбираме, че там съществуват само техните символи, като принципи: крилата на гълъба представляват вярата на човека, който разбира законите на Природата и работи с тях. Освен кротост и незлобие отличителната черта в характера на гълъба е неговата устойчивост във възгледите му: при каквито условия и да се намира, той никога не изменя на своите убеждения по отношение на храненето си – при всички условия на живота си той остава вегетарианец. От това гледище цитираният по-горе стих, даден от Христа, може да се преведе с думите: „Бъдете учени и незлобиви“.
Като изнасям тия положения, мнозина се запитват: „Възможно ли е при сегашните условия на живота човек да бъде незлобив?“. Възможно е: щом на едната страна на живота седи змията, на другата непременно ще седи гълъбът; щом има тъмна сянка, ще има и светла. Животът се движи в контрасти, в противоположности: тъмната сянка е същество, което живее в гъста материя и се стреми да погълне човека; светлата сянка е същество, което живее в рядка материя и се стреми да помогне на човека, да го освободи от мъчнотиите му. Тази е причината, поради която между светлите и тъмните сенки всякога съществува борба. Ако тъмната сянка вземе надмощие в човека, светлината напуща своето място; и обратно, ако светлата вземе надмощие, тъмната изчезва. Два вълка се влюбили в една овца и започнали да и пишат любовни писма. Като я видели сама далече от стадото и, те се затичали към нея с намерение да и дадат първата си целувка, израз на техните любовни писма. Понеже и двамата искали едно и също нещо, те се хвърлили един върху друг и започнали да се бият; овцата се спряла и започнала да гледа кой от тях ще надвие. Не, овцата не трябва да стои при тях и да гледа как ще се свърши борбата, но да разчита на краката си и да удари на бяг, колкото силите и държат. В бягането е спасението на овцата: рече ли да се спре и да чака края на борбата, тя е загубена.
Такава борба става и в човека. Когато някой казва, че се бори със себе си, той трябва да знае, че всъщност не се бори той, но силите в него се борят. Докато силите в тебе се борят, ти плюй на краката си и бягай; искаш ли да наблюдаваш тази борба, качи се на някое високо място и оттам гледай. Следователно когато силите в човека се борят, той не трябва да взема участие в тяхната борба, но отдалече само да наблюдава и да се учи. Какво прави човек при такива случаи? Той взема своето малко ножче и излиза срещу воюващите страни да се бори с тях. Понеже не е дошъл до положение да воюва със силните същества, той веднага отстъпва; не отстъпи ли, от него нищо не остава. Помнете: вашата задача не е да воювате – вие трябва отдалече да гледате и да се учите: тъмните и светлите същества ще воюват заради вас. Това е задача, в която те разрешават въпросите си, вас обаче никой не ви е викал на война: вие не сте дорасли още до големите борби в живота.
И тъй, когато човек се намери пред някаква мъчнотия или някакво изкушение, около него започва усилена борба между светлите и тъмните същества. Тази борба може да продължи ден, два, седмици, месеци или години, но ако човек е свързан с Първата Причина, в края на краищата борбата ще се свърши в негова полза. Който се намира под ръководството на разумния свят, той лесно ще се справи със своята карма. Кармическият закон не е нищо друго освен съдбата на човека: кармата е закон на необходимостта, през който всеки човек минава. С други думи казано: кармата представлява неблагоприятните условия в живота на човека. Някой човек си направи къща, но скоро я изгубва; ожени се, родят му се деца, но след няколко години изгубва и жена си, и децата си: това са все кармически отношения. Човек трябва да работи съзнателно, да ликвидира правилно със своята карма; като ликвидира с кармата си, човек влиза в Божествения Промисъл, в закона на благодатта, или в тъй наречената дихарма. Такъв човек борави с магическата пръчица. Щом е дошъл на Земята, човек трябва да работи правилно, да ликвидира с кармата си още в този живот, за да не става нужда пак да се преражда. Да се преражда човек, това значи да живее в закона на кармата; да се ражда, това значи да живее в закона на благодатта – в този закон човек расте и се развива без никакво прекъсване на съзнанието.
Сега, като слушате да се говори по тези въпроси, някои остават недоволни. Те мислят, че въпросът за прераждането не е важен, понеже в този момент пари нямат, хляб нямат – гладни са. Въпросът за парите и хляба може лесно да се разреши: щом влезе в живота на благодатта, човек ще има и пари, и хляб, и дрехи – каквото пожелае, лесно може да го придобие. Обаче какво трябва да прави, докато дойде до това положение? Ще кажете, че докато дойдете до този закон, вие трябва да се раждате и прераждате, да се усъвършенствате. Това зависи от човека: в един живот той може да се развие, да ликвидира със своето минало и да влезе в закона на благодатта. Докато прави разлика между хората, между едно и друго верую, човек не е влязъл в този закон; докато хората спорят кой е спасен, те не познават още религията. Въпросът за спасението на душите се отнася до Бога – Той се грижи за спасението на хората, а всеки човек трябва да мисли за себе си, да спазва великите закони на Битието, да върши Волята Божия.
Човек трябва да изучава своите вътрешни състояния, за да се справя лесно с тях. Слушате някои хора да се оплакват, че са остарели, че краката им не държат, че сиромашия ги е налегнала, че никой не ги обича, че даже Господ ги е забравил. Всичко това е лъжлива философия, това не са верни положения. Всяко допускане или определяне на нещата ни най-малко не определя Истината. Виждам, че в едно гърне се вари боб, и допускам, че той е осолен вече. Опитвам боба и намирам, че солта още не е турена – значи моето допускане не е вярно. Както виждате, има разлика между твърденията за нещата и действителното положение, в което те се намират. Някой казва: „Допусни, че съм щастлив човек“. Не е въпрос да допускам: аз искам да зная щастлив ли си в действителност, или не си щастлив. Ако си щастлив, както твърдиш, ще те опитам. Видя ли, че не си щастлив, разбирам, че още не си осолен: тогава вземам сол, осолявам те и ти ставаш щастлив. Една дума само може да направи човека щастлив. Срещам една вдовица прегърбена, нещастна – няма работа, не може да изкара хляба си; десет години вече как мъжът и отсъства, безследно е изчезнал, и тя ходи по къщите да работи. Аз се приближавам до нея, тихо и пошепвам: „Днес мъжът ти пристига – той е бил някъде по чужбина, спечелил е много пари и сега се връща здрав и богат“. Вдовицата веднага забравя нещастието си, усмихва се и излиза вън да посрещне мъжа си. „Мъжът ти си иде“ – това е магическата тояжка, която прави бедната вдовица щастлива. Срещам един ученик: държал е изпита си, но се съмнява в успеха си. Казвам му: „Бъди спокоен, ти изкара изпитите си благополучно“. Той веднага става от мястото си радостен и доволен. Следователно знайте, че за всяко положение в живота има по една магическа пръчица, която човек трябва да знае кога и как да приложи.
Сега, като слушате тия неща, вие си мислите на какъв ли край ще излезете, накъде ще ви изкара този път. Едно трябва да знаете: този път ще ви изкара на добър край; по-добър път от този няма – той е единственият най-добър път. Една дума само е в състояние да ви убеди в истинността на това твърдение. Трябва ли то да ви се доказва с часове, работата е свършена: Истината не се нуждае от много доказателства. Щом се стремите към правия път, вие трябва да вземете нова насока в живота. Вие имате насока на живота, но тя трябва да бъде правилна, да не предизвиква никакви колебания във вас. Да имате нова насока в живота си, това значи да вървите по този път смело, с убеждение – никоя сила да не е в състояние да ви отклони. Често хората менят убежденията си и после страдат. Не е лошо човек да мени убежденията си, но важно е новите му убеждения да го повдигат, да внасят разширяване в неговия ум и в неговото сърце. Не придобива ли това, по-добре да се държи за старите си убеждения. Човек трябва да знае, че на каквито влияния се поддава, такъв става. Когато върви в правия път, той непрестанно се разширява – това разширяване внася в него вътрешно подобряване. Човек трябва да завършва деня с някаква придобивка, с нещо ново в себе си – в това седи Божественото. Каквито мъчнотии и да имате, те представляват условия, с които можете да опитате Божественото начало в себе си, да видите доколко сте му дали ход да се прояви. Като мисли и работи върху себе си, човек може да разреши задачите си правилно. Рече ли да плаче и да се вайка, той нищо няма да направи: сълзите не могат да умилостивят Господа.
Какво представляват сълзите, защо човек плаче? Човек плаче, когато иска да влезе в Новия живот. След като се е разочаровал в стария живот, той иска да излезе от него, да заживее по нов начин. Само при това положение сълзите имат смисъл. Обаче ако след плача човек пак остава в стария живот, сълзите му са безпредметни. Когато отидеш при Бога и заплачеш, това показва, че ти даваш подписа си в знак на съгласие да изпълняваш Волята Божия. Изпълнението на Волята Божия подразбира великото, красивото в света – то внася свобода, простор, разширяване на ума, на сърцето и на волята на човека. Който върши Волята Божия, той е в положението на способния ученик: каквато задача му даде учителят, той я решава без никакви спънки и мъчнотии. Учителят преподава, ученикът учи: при това положение и двамата са доволни. Който изпълнява Волята Божия, той владее магическата пръчица: достатъчно е да тропне с нея на масата, за да получи всичко, което му е нужно – той ще вдига и ще слага пръчицата си и ще благодари на Бога за всичко, което му се дава. „Къде е тази пръчица?“ Навсякъде в живота: богатството не е ли тази магическа пръчица, знанието не е ли тази магическа пръчица, вярата, надеждата, любовта в човека не са ли тази магическа пръчица? Обаче не показвайте магическата си пръчица на никого. Ако някой ви попита в какво вярвате, отговорете му: „Вярвам във въздуха, който дишам; вярвам във водата, която пия; вярвам в хляба, който ям; вярвам в светлината, която възприемам с очите си; вярвам в земята, върху която стъпвам…“ „И аз вярвам в същото!“ „Щом и ти вярваш в същото, ние си приличаме – едно сме“.
Различието между хората седи в това, кой как използва благата на живота. Ако човек не знае как да се ползва от водата, той може да се удави в нея; ако не знае как да използва въздуха, той може да го помете. Колкото е тих и спокоен въздухът, толкова е и страшен – той може да задига дървета, къщи, добитък, хора и да си играе с тях. Ако не знае човек как да използва светлината и топлината, и те могат да го задигнат. Като е дошъл на Земята, човек трябва да изучава свойствата на водата, на въздуха, на светлината, на топлината, на земята, защото от тях зависи неговият живот. Като се ползвате от тях, вие трябва да им благодарите. Да диша човек – това значи да мисли; да пие вода – това значи да живее; да възприема светлината, топлината – значи да твори, да бъде свободен. Светлината е носителка на свободата. Ако при изгряването на Слънцето светлината не влиза в твоя ум, ти няма да имаш правилни разбирания. Всяка мъчнотия крие зад себе си нещо хубаво: щом разреши мъчнотията си, човек придобива светлина. Как се решават мъчнотиите? С любов.
Един млад момък искал да изпита своята възлюбена – доколко го обича. Той решил да направи това по особен начин: за тази цел той се облякъл в груби дрехи, начернил лицето си, турил голяма шапка на главата си, за да се не вижда, и в такъв страшен вид влязъл в гората да пресрещне своята възлюбена, която обичала сама да се разхожда. Той насочил револвер насреща и, спрял я в пътя и и казал: „Стой, ще те убия!“ „Защо, какво съм направила?“ „Ти не си достойна да тъпчеш земята. Ти си направила големи злини, опасна си – един човек се оплаква от тебе, че си му причинила голямо зло. Ако искаш да се спасиш, само една дума може да ти помогне.“ „Коя е тази дума?“ „Да кажеш, че го обичаш. Ако кажеш тази дума, ти си спасена; не я ли кажеш, нищо не може да ти помогне – ето, револверът е пред тебе!“ „Обичам го“.
Сега и на вас казвам: само една дума може да ви спаси. Кажете ли тази дума, вие ще бъдете спасени. Кажете: „Обичам го!“ „Кого?“ „Господа! Обичам Господа и съм готов всичко да направя за Него“. Така постъпил и младият момък. Като чул от момата думите обичам го, той веднага се измил, преоблякъл се и се представил пред нея. Наистина, една дума е в състояние да спаси човека от известно бедствие. Ако кажеш на онзи, който те съди, че ще платиш, той веднага ще измени отношението си към тебе. Намираш ли се пред известна мъчнотия, кажи: „Ще изпълня закона, ще изпълня Волята Божия“. Щом кажеш тази дума и мъчнотията изчезне, ти си казал думата, както трябва. Кажеш ли нещо и не стане, ти не си казал думата на място. Всяка дума, казана на място, навреме и с любов, винаги дава добри резултати.
Сега аз говоря за ония положения, за ония принципи, които имат отношение към вашия живот. Новите принципи, новите положения, новите вярвания не са нищо друго освен идеалът, към който всеки човек се стреми. Под думата идеал ние разбираме стремежа на човека да създаде нови форми в живота си, в които да влее своите нови разбирания. Всеки ден, от изгрева до залеза на Слънцето, човек трябва да прибавя по нещо ново към своя идеал. Ако човек всеки ден прибавя по нещо ново към своя основен идеал, за една година той ще има 365 придобивки. Какъв е вашият основен идеал? Ще кажете, че основният идеал на живота ви е да любите Бога. Това значи да осолите боба: бобът не е осолен, а трябва да се осоли. Като расте и се развива, едновременно с това човек трябва да мени и идеала си: това, което днес е идеал за него, не може да бъде идеал и за утрешния ден. Както детето всеки ден расте и прибавя по нещо към своя ръст, така и човек всеки ден трябва да прибавя по нещо към своите разбирания. Не е достатъчно само да предполага, че прави нещо, но той трябва да разширява съзнанието си, да усилва вярата си, да върви напред. Убежденията на човека трябва да пуснат корени в материята, да се закрепят. Материята, наречена според индусите майя, представлява външната обвивка на нещата; тя съдържа в себе си неизброими богатства. Материята създава големи мъчнотии и страдания на хората, но това са маски само, чрез които невидимият свят ги изпитва: страхливият ще се уплаши и ще бяга, ще се крие от живота, а смелият ще се ползва от мъчнотиите и страданията, ще се учи от тях. Като изучава уроците си добре, той ще извлече от материята онова богатство, което Бог е вложил.
Следователно докато е на физическия свят още, човек трябва да се справи с материята, да реши задачите си. За да реши задачите си правилно, той трябва да смята добре, да прави верни изчисления. Като ученици вие трябва да се занимавате освен със смятане, още и с пеене, с рисуване: щом сте свободни, попейте малко или вземете да нарисувате нещо. Човек трябва да развива всички свои дарби и способности, да не се спира само върху една от тях. Докато е жив, човек трябва да влага капиталите си в обръщение, да търгува с тях. „Позволена ли е търговията за окултния ученик?“ Позволена е. „Нали е човешка работа?“ Зависи как се прилага: ако се прилага по човешки начин, тя е човешка работа; ако се прилага по Божествен начин, тя е Божествена. В света работят едновременно и двата метода: който не може да работи по закона на благодатта, той ще работи по закона на необходимостта.
Основната мисъл, която трябва да задържите в ума си, е следната: всеки ден да придобивате по една нова форма, която да разширява съзнанието ви, за да укрепвате във вярата и в Любовта. Често хората губят любовта, вярата, знанието, силата си, защото нищо не прилагат към тях. В Писанието е казано: „Растете от сила в сила, от знание в знание“. И до последния час на живота си човек трябва да има будно съзнание, светла мисъл, да придобива по нещо ново. Като дойде часът на заминаването му, той да извика приятелите си и да каже: „Радвам се, че прекарах между вас толкова години. Времето на прекарването ми в затвора се свърши: сега съм свободен вече и отивам при своите си, които обичам и които ме обичат. Ако съм обидил някого от вас, моля да ме извините: искам да си замина спокоен, без дългове на Земята. Един ден и вие ще заминете при вашите близки и там ще се видим“. Когато се казва, че ще заминете за онзи свят, вие се страхувате. Според мене заминаването не е нищо друго освен излизане на човека от стеснителното положение, в което се намира. Нищо страшно няма в заминаването: да замине човек, това значи да възкръсне, да мине от един свят в друг.
Като ученици вие трябва да правите опити, да познавате силата си. Не е достатъчно да казвате, че сте носители на Божиите мисли, но да правите опити, да изпитате думите си. Отивате при някой болен и казвате: „Ще оздравееш, не се безпокой“. Щом кажете това, думите ви трябва да се сбъднат. Щом отидете при някой болен, кажете му: „След три дни ще оздравееш“. Ако след три дни болният оздравее, мисълта и желанията ви са били силни. Срещате един беден, страдащ човек и му казвате: „След три дни положението ти ще се подобри“. Ако наистина положението на този човек се подобри, мисълта ви е била силна. Мисълта на човека е силна само тогава, когато е свързана с Божествената. Щом опитите ви излязат сполучливи, обърнете се към Бога и благодарете, задето е проявил Своята Любов, милост и благост чрез вас; благодарете, че този ден сте имали възможност да Го познаете. Пожелайте в себе си Бог да ви се открива всеки ден по малко. Помагайте на страдащите, без да съжалявате, че страдат. Когато някой човек страда, това показва, че учителят му го изпитва. Един ученик е надежден, обещава нещо, докато учителят има вяра в него и го изпитва; престане ли да го изпитва, той е безнадежден ученик. Страданията и радостите са неизбежен път в живота на човека: чрез тях човек познава великото и красивото в света.
Зората на Новия живот се пукна вече и носи Божиите блага, които растат на светлина в Божествената градина.
Бог е Любов. Божията Любов носи щастие.
Бог е Любов, Бог е Мъдрост.
Божията Любов и Божията Мъдрост носят пълното щастие.
Бог е Любов, Бог е Мъдрост, Бог е Истина.
Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина носят всичкото щастие.
15 лекция, 28 ноември 1928 г., София, Изгрев