Словото

„Няколко бележки и няколко мисли“ от Ярмила Менцлова

В публикацията, която обхваща периода 1935-1937, тя изразява своите идеи и дълбоко разбиране за това древно изкуство – танцът: „Когато бях на девет години, за мое най-голямо съжаление напуснах родния си град, за да отида да живея в София. В София, след като присъствах на представленията на Операта, желанието ми да танцувам стана по-властно. Възможността да се изразя чрез танца ме очароваше все повече и повече най-вече защото намирах, че това изкуство криеше в себе си повече изразни средства, отколкото всички други изкуства: цветове, движения, музика, архитектура.

През 1935 година в Париж участвах в групата на танцьора композитор Хейнц Ренкел, където срещнах Шилд – също танцьор. Моите контакти с двамата, силно повлияни от Модерната изразителна школа на Германия, ми бяха много полезни. Тази школа ми помогна да екстериоризирам моите идеи по един по-реален и разбираем начин, защото дотогава аз работех твърде много в абстрактното.

Дебютирах в Париж с поредица от танцови рецитали в Институт по музика. Тези рецитали ми струваха скъпо и аз не бях подпомогната от никой, освен от малката школа по танци, която имах. Несъмнено, напускайки моята страна, за да следвам своето артистично призвание, вътрешният ми глас ме предупреждаваше за трудностите, на които трябваше да се подложа, но животът със своята груба реалност надмина моите предвиждания на младо наивно момиче.

Аз винаги съм мислила, че голотата при танца не е необходима рамка, за да се изрази моята душа, и още от първите си стъпки винаги танцувах с костюми, които съответстваха на моята артистична чувствителност и на мистичния ми порив, който винаги пазех още от детството си. Това беше една от главните причини за противоречията и конфликтите между мен и съвременната концепция за танца. Желанието ми съвсем не беше да танцувам в кабаретата, където всяко артистично чувство угасва в лекотата, която изисква обстановката. Това обстоятелство ме лиши от материалните средства, които ми бяха необходими в ежедневието. Аз изпитах крайната бедност, но нито студът, нито гладът, нито презренията, които ме преследваха по време на най-продължителния период на моята кариера, успяха да намалят порива ми към красивото, доброто и истинското.

На 6 юни изнесох рецитал в Театъра на творчеството (Theatre de l’Oeuvre), където Жени Каре ме видя и няколко месеца по-късно, когато Театърът на големия палат (du Grand Palais) повери създаването на макети за „Манфред“ на Шуман, тя ме представи на господин Габриел Дабоа. Когато видя моя Магичен и моя Бавен танц, той ме ангажира да ръководя първата сцена, тъй като другите сцени трябваше да бъдат ръководени от госпожица Мари-Луис Дидион от Операта, която беше ангажирана преди мен. Два месеца по-късно пиесата все още не беше готова и госпожица Дидион, която имаше договор в Кан, трябваше да замине. Тогава именно дирекцията ми повери балета, давайки ми свобода да променям и да ръководя. Аз не чаках да ме молят и промених всичко, тъй като имах абсолютно друга концепция за тази толкова дълбока и мистична пиеса. Впоследствие определих по своему пластичния ансамбъл на Дон.

Но едно от най-големите събития в моя живот и в моята артистична кариера беше срещата ми през 1938 г. с българския философ Петър Дънов. Единствено той разбра моите усилия и моята цел и ме насърчи, подкрепи и просвети. Между другото той ми каза:

В изкуството на танца и въобще в изкуството човек трябва да притежава три неща. Надеждата, която дава форма на нещата. Вярата, която дава силата на нещата, и Любовта, която дава вътрешния израз.

Чрез тези слова аз получих потвърждение, че онова, което винаги вярвах за танца, беше вярно. Съвременният танц е загубил контакта си с невидимите сили – с Бога, и оттам идва това падане в материята. Първоначално истинската цел на танца е била една молитва, една благодарност към Бога. „Танцът на примитивния човек добива сила до степента да стане разумно средство за разумно съучастие със силите на природата, които отвъд човешката сила ще определят съдбата. Божественият танц става саможертва, молитва, магическо действие. Той призовава на борба природните сили, лекува болестите, свързва покойниците отвъд смъртта с веригата на техните потомци, той осигурява реколтата, щастливия лов и победата; той създава, той поддържа, нарежда и предпазва.“ (Курт Саш)

Докато съвременният танц не служи за друго, освен да забавлява публиката. За да създава удоволствие, той трябва да слезе до нивото на тази публика, която, бидейки невежа и недостатъчно образована, го деградира и принизява.

Крайно време е да се отдаде необходимото значение на истинския танц и това време ще дойде. Даже ако публиката не е привикнала или не е възпитана, за да вижда танца по този начин, тя ще го почувства. Тя ще го почувства само когато танцьорът е достатъчно силен, за да накара своята публика да почувства мистериите, които той е разбрал. Един танцьор не може да бъде силен, ако не е истинен, завършен и чист и ако не знае да прави някои жертви на своята човешка личност.

Според моето виждане изкуството на танца трябва да бъде средство за възпитание на обществото, още повече и на артиста.

Така разбрано и практикувано, изкуството на танца ще престане да бъде повод за удоволствие, за да стане в цялата си пълнота средство за възпитание, за извисяване и обновяване.

Целта на танца е да говори дълбоко в душата на човека. Танцът трябва да се освободи от всякакъв сенсуализъм, като се проникне от присъщия му свещен характер, чрез който човекът трябва да се издигне до познанието на Божествените извори, от които извират истината и чистата красота“.

Източник: Митовска, М. „Живата връзка“, ИК Всемир, 2013, С.

Категории