І. Спомени на Нестор Илиев.

Учителят, когато вече се установява на постоянно жителство в София, отначало е бил настанен в едно приятелско семейство Бъчварови, които са имали деца, но наши приятели постоянно го търсят и го знаят не като Учител, а като д-р Дънов. Тъй като идват при него болни и нуждаещите се за съвети какво да се направи, Той им препоръчва много нежни, много фини начини на лекуване, но не по“ линията и по начина на официалната медицина. Нашите приятели събират се там, разговарят. Един ден заболява едното от децата на Бъчварови от инфекциозно заболяване – скарлатина и на вратата медицинските власти поставили бележка, в продължение на 40 дни да няма посещения в това семейство. Карантина се казва. И като има карантина нашите приятели се замислили къде да настанят д-р Дънов, тъй като постоянно го търсят всеки ден, през ден разни хора.

Тогава семейство Гумнерови, Петко Гумнеров и съпругата му Гина размишлявали помежду си и сестрата Гина, както обикновено ние знаем, че жената урежда работите на дома, казва на съпруга си: „Петко бе, да вземем този човек при нас да живее?“ Брат Петко Гумнеров се съгласил веднага и поканил в последствие Учителя г-н Дънов у тях да живее.

Тяхната къща се намираше, се намира и сега на ул. „Опълченска“, но тази къща е с два номера 66 и 68. На 66 живеят Петко Гумнеров със съпругата си Гина. Къщата е едноетажна. Има и сутерен. На 68 живеят друго семейство, които са протестанти, родителите на Георги Димитров. Това е било около 1905 година. И завеждат Учителя и му предлагат в сутерена легло, тъй като те имат две стаи горе. В едната стая те живеят, а другата е дадена под наем на гражданско лице, не наш съмишленик. Учителят приема по един естествен начина с благодарност, че се настанява при тях.  

И Учителят от неговото пристигане в София и в страната е известен с това, че той е бил доволен, ако навсякъде има колективно хранене. И с Гумнерови заедно закусват, заедно обядват, заедно вечерят. След няколко дни сестра Гина каза на мъжа си Петко: „Петко, този човек не е обикновен човек, този човек е свят човек.“ Съпругът ѝ потвърждава: „Така е Гино, и моето мнение е такова.“ „Знаеш ли, Петко,“ продължава тя“ като се освободи стаята горе, ще му я дадем Той да живее горе.“ Казано-свършено. Освобождава човека горе стаята и му предлагат да отиде горе и от 1905 г. до 1928 година живее там, докато.се построява салона и жилището на Учителя на Изгрева. Той живее на ул. „Опълченска“ 66 при братското семейство Гина и Петко Гумнерови.

Разказвал ми е брат Георги Томалевски, че те студентите често посещавали ул. „Опълченска“ 66 и когато следобед възхитени от разговорите, които водят с Учителя, който им обяснява, то Учителят предлагал да останат да вечерят заедно. „Помня един случай интересен за мен за непринудеността от поведението на Учителя, като казал: „Тази вечер ще вечеряме качамак!“ И поискал от сестра Гина, донесла царевично брашно, сложили котлето там да се вари и когато се сварил вече качамака, Учителят лично е бъркал качамака и така са вечеряли радостно, доволни и си отишли нали у дома.

Искам да кажа колективното хранене на Учителя е нещо свещено. Колективно хранене, колектив  на мисъл, колективна молитва е важно нещо. Така вече Учителя и с пристигането си на Изгрева да живее нареди построяването на братски стол. Той веднага почва да работи за всички онези наши съмишленици и за всички ония хора, които желаят да дойдат да се нахранят и разбира се, който има средства, може да плати костуемата цена в една касичка, а който няма пари, никой не го задължава и не му се сърди за това.

ІІ. Спомени на Борис Николов.

1.     Началото на „Опълченска“ 66.

В началото на века Учителят пътуваше в цялата страна с тогавашните превозни средства: влак, кола с волски или конски впряг, пешком и повече пеша. Като 11 години обикаля и държи сказки по френология, за хигиената и въпроси за храненето и природен, и целесъобразен живот обикновено се наемаха салони и всеки можеше да посети беседа на г-н Дънов срещу заплащане на входен билет, с който се заплащала таксата на салона. Тогава той отсяда за пренощувка или в ханче, хотел и в познати хора.

В София Учителят оставаше да спи в първите години в някакъв дом на евангелисти на ул. „Леге“, който е бил предназначен за техни хора, които са идвали в столицата. Когато Учителят се свързвал с приятелите създава се кръжок и случва се така, че Гумнерови го поканват у тях. Отначало го поканват и той приспива в сутерена. След време се освобождава една от стаите, която е била дадена на друг квартирант. Стаята е свободна и те я предлагат на Петър Дънов. Тогава той е за тях Петър Дънов. А това е към 1905 година.  

Тази къща беше на Петко Гумнеров и Евангелина Гумнерова, които нямаха деца. Семейство от двама човека. Къщичката както е сега, така си беше и тогава. А тя е къща близнак. От едната сестра е на Гумнерови, а от другата страна е на баба Парашкева, майката на Георги Димитров. Много интересно и символично съжителство. Двете семейства са си помагали и съдействали. Баба Парашкева е била евангелистка. Не е била черковница и е била свободна от формите на църковни обреди. Понякога е посещавала и слушала беседите на Петър Дънов.

В къщичката на Гумнерови имаше три стаички. Едната стая отстъпиха на Учителя, а в другите две те живееха. Долу в сутерена имаше кухня и трапезария. И там имаше една стая, в която живееше Василка Иванова. Тя беше дошла от Айтос. По професия беше плетачка, имаше плетачна машина, плетеше пуловери, фланели, чорапи, вълнени рокли и с това си изкарваше прехраната. Василка беше къщна помощница. Тя се грижеше главно за Учителя. Тя му переше и гладеше дрехите. Каквото имаше да се направи за неговия бит, тя го правеше. Да се поддържа дома, да се чисти, да се пере, това беше работа за Василка. Беше едра и много работлива жена.  

Значи едната стая бе за Гумнерови, до нея има друга стаичка, която се отстъпва за Учителя. А пред нея има още една стая. В тази стая, след като започнаха да идват приятели, се поставяха столове и пейки и Учителят държеше своето Слово. Когато стаята стана тясна, Учителят седна до прозореца пред една масичка и почна до говори, както на тези в стаята, така и през отворения прозорец на онези, които слушаха на двора. В стаята на Учителя имаше една печка, която Той сам си палеше и не даваше на други да Му я палят. Имаше едно бюро, един стол и един шкаф. Скромна обстановка.  

Учителят живееше там от 1905 до 1926 г. и приемаше гости от сутрин до вечер. Той ги приемаше в една малка стаичка, която беше два на два метра. Идваха приятели, както и гости от цяла България. При Учителя винаги имаше върволица от хора. Понякога излизаше на двора и там водеше разговори с посетителите. Той обичаше да бъде винаги спретнат, чист и никога не се явяваше небрежно облечен. Той беше изискан в туй отношение.

Сестра Василка се грижеше за неговата външност и за обстановката. Имаше и други сестри, които помагаха, но главната работа вършеше Василка. Когато Учителят се премести на Изгрева след 1926 г. Василка продължаваше да върши своите задължения. Долу в сутерена имаше кухня и трапезария. В кухнята работеха леля Гина Гумнерова и една сестра Янакиева. Тя беше хубава, висока сестра, възрастна вече, когато ние я заварихме, но много добра домакиня и още по-добра готвачка. Тя готвеше скромно, но много вкусно и чисто. Така се осигури у Гумнерови прехраната и пребиваването на Учителя и бе сигурно посрещането на посетители при Учителя.

Как се осъществяваше самата издръжка в този дом? По това време бяха отпечатани първите томчета беседи. Те се продаваха. А те са на Учителя и от тях постъпваха средства. Тези средства ги поемаха приятелите, които се грижеха за финансовата страна на Братството. Започнаха да се събират доста средства. Един от финансовите уредници беше Тодор Стоименов, един от първите трима ученици на Учителя, който работеше в дружество „Сингер“, но беше там счетоводител и финансист. Към него се присъединиха и други приятели и заведоха едно редовно счетоводство на Братството.

Много братя и сестри, които милееха за Делото на Учителя и искаха да Го подпомогнат, даваха му в бял плик от своите средства, колкото намерят за добре. Значи, те си правеха своята доброволна жертва за своите идеи. Така постъпваха средства и почваха да се набират, а Учителят живееше съвсем скромно в тази простичка обстановка и се хранеше с още по-простичка храна.

При своите срещи Учителят разрешаваше съдби на хората, развързваше родови и кармически възли, а със съветите си лекуваше и възвръщаше към живот хора, които бяха отписани от живот от тогавашните лекари. Тези хора оживяваха, избавяха се от бедите си и в знак на благодарност поднасяха своята лепта на Учителя в името на Бога. Тази лепта беше давана в бял плик съобразно възможностите на приносителя, а понякога се поднасяха и в натура. Донасяха се продукти в торби и чували и Учителят ги насочваше към трапезарията. Ето така се издържаше този дом, който не беше Аврамов дом, но дом на Бога, рогът на изобилието се изливаше по съвсем обикновен начин. Всеки посетител идваше и носеше нещо без никой да го кара или да го задължава. Поднасяха го на Учителя, той приемаше дара с усмивка и уважение и после казваше на приносителя: „Рекох, занесете го долу в трапезарията за общата кухня.“  

Ето така Учителят живя и работи в малкия дом на ул. „Опълченска“ 66 до 1926-27 г., когато след построяването на салона на Изгрева се прехвърли да живее там.  

Дворът около къщата се наложи да се благоустрои. Направиха се плочките на двора, направи се мозайка на стъпалата и тази работа свърши Бертоли. После той направи една хубава чешма. Преди това тук имаше една дървена чешма. И със своя сънародник италианеца и скулптор Джовани Лонго, негов приятел, те създадоха един модел на чешма, изработиха я от мрамор с хубаво мраморно корито, което беше прилично и се открояваше и отговаряше на обстановката на двора и къщата. Учителят я харесваше много. Сега тази чешма я има само на снимка. Майсторска снимка на още по-майсторски изработена чешма. Снимката е на фотографа Васко Искренов, а изработката на чешмата от Бертоли.  

На двора имаше една каменна маса, където сядаха около нея на столове приятели за разговори. Имаше и пейка. Дворът се разделяше от съседния двор с една ограда от сковани дъски, а историята на тази дървена ограда аз съм я разказвал и вие я знаете. Цялата обстановка бе от скромна по-скромна. След заминаването на Учителя аз помолих фотографа Васко Искренов и ние с една група приятели отидохме в стария дом на ул. „Опълченска“ 66 и там бяха направени художествени снимки и едновременно исторически снимки и по този начин оставихме на следващите поколения заснет домът, в който живееше Учителят. Заснехме всички стаи, двора и цялата обстановка. Направихме албуми и ги оставихме на следващите поколения. Към албумите аз съм направил коментар на снимките, един брат ги надписа и след това ще бъдат съответно прибавени като текст към самите албуми. От брат Борис толкова. А от вас останалото, което имате да довършите.  

2.     Ролята на Василка Иванова за спасяване на семейството на Г. Димитров.

Тя беше от айтоските села и живееше на ул. „Опълченска“ 66 в дома на Петко Гумнеров, в сутерена, където се намираше и кухнята. Тя се грижеше за бита на Учителя. Переше, гладеше дрехите Му и беше домашна помощница на леля Гина Гумнерова. Между другото тя беше плетачка и в свободното време плетеше на плетачна машина вълнени плетива. Тогава се носеха много плетени фланели, поли, чорапи и още много други плетива за облекло. С това си изкарваше прехраната и не беше в тежест на никого. Тя подари една наследствена нива в Айтос и на нейното място бе построена Братската градина.

По същия начин и двете сестри на Георги Димитров по различно време по нареждане на Учителя са били обличани с връхните дрехи на Василка и тя ги е извеждала от блокадата на полицията като са минавали за сестри от Братството. Освен това Василка, там в плетачната машина, в нейния калъф е криела архива на Георги Димитров. След време тя предала архива на съхранение. След като стана гонение на Братството през 1957/58 г. тя отиде да търси помощ от сестрата на Георги Димитров, която беше по това време директор на Партийната Школа. Получила следния отговор: „Ако искаш апартамент за живеене мога да ти дам, но за тях – не“. Василка скромно рекла: „Е, тогава Бог ще промисли за тях, както на времето Бог промисли за вас, когато аз ви извеждах от блокадата на полицията“ и си заминала. Пътищата им се разделили.  

Георги Димитров беше по-толерантен. Непосредствено след 9. IX. 1944 г. комунистите бяха решили да погнат Братството. Като се върна от Москва той им каза: „Оставете ги, те са добри хора“. Всички скочили и искали да ни разпръснат и изгонят от Изгрева. А той добавил: „Малко ли врагове имаме сега, че и от тях да си правим врагове?“ Това ги успокоило. Но после отново се сетиха и ни погнаха и изпълниха заканата си като ни пръснаха и изгониха от Изгрева. А Василка не пожела апартамент и след като взеха домът на Петко Гумнеров и направиха от него музей на Георги Димитров, то тя дойде на Изгрева да живее в една барака. Отказа апартамента и живя в бараката заедно с Братството. Бог бе промислил за нея, както чрез нея Бог бе промислил за другите, които на времето бяха в беда. А сега се правеха, че тогава нищо не е било и нищо не се е случило. Заличаваха със сили и власт всяка следа за пребиваването на Учителя в България.  

3.     Необикновената почерпка на ул. „Опълченска“ 66.

От сутрин до вечер на ул. „Опълченска“ 66 се движеха хора в една необикновена върволица. Всеки дойде по някаква нужда и иска среща с Учителя. Там имаше сестри, които ги посрещаха и ги настаняваха или в трапезарията, а при хубаво време отвън на пейките и те чакаха кога ще бъдат приети от Учителя. Можеше някои да чакат с часове и да не бъде приет от Учителя. Понякога може да чака и няколко дни. А кога ще бъде приет, това го решаваше Учителят. За всеки имаше определено време и то се определяше вътре в човека. Там беше неговият часовник. Учителят не може да те приеме, ако твоят вътрешен часовник и твоите стрелки на умът и сърцето не са застанали точно на онзи час и минута когато е твоето време. Някои биваха приемани веднага. Затова тази върволица от хора беше необикновена. А да се посрещнат толкова много хора трябваше и домашни помощници. Освен леля Гина там беше и сестра Янакиева, която се грижеше за кухнята и неизменната Василка Иванова.,Понякога идваха и гости от провинцията и те приспиваха в приземния етаж при Василка.

Така веднъж идва една сестра Еленка Цочева от Айтос. Вечерта след като Василка е приключила с разтребването на къщата дошло време и за сладки приказки. А за сладките приказки няма определено време. То се разтегля с часове. Както си приказвали сладко, сладко, изведнъж пред тях застава Учителят и държи в ръцете си една чиния с ябълки. Те се стресват, уплашват се в момента, как така Учителят се явява при тях, но поемат ябълките от него, за да си похапнат. Учителят казал: „Една малка почерпушка!“ Изведнъж Учителят изчезнал внезапно и пред очите им, така както се бил и появил. А Елена Цочева запитва Василка: „Ама ти не заключи ли вратата?“ „Охо-о заключих я и можеш да провериш“. Василка се засмива загадъчно. Стават двете, проверяват вратата и виждат, че тя е заключена. Сядат, оглеждат се и разбират, че Учителят е дошъл по някакъв друг начин, необикновен за тях и непонятен. Но те ядат ябълките и това е доказателство, че Учителят действително е бил при тях.

Изяждат по една ябълка и таман решават да изядат още по една и Учителят отново се явява пред тях и държи чиния с портокали. Продумва: „Още една почерпушка за сестрите“. Той отново изчезва и те веднага стават и отиват да проверят дали е заключена вратата. А тя отново е заключена? Изяждат по един портокал и след малко Учителят се явява за трети път пред тях и им поднася чиния с мед, с две лъжички да си засладят накрая. „Още една почерпушка за вас“. После се усмихва и тихичко казва: „Това, което видяхте сега, то е за вас и няма да го разказвате засега. Ще го разкажете след години“. Минаха години и днес ние го изнасяме за учениците от вътрешната Школа, а не за онези, които търсят чудеса под път и над път.  

ІІІ. Две версии за разрешението за мястото на Учителя.

1.     Спомени на Гради Минчев.

За това място чак разрешението дойде от Георги Димитров. Понеже Учителят е живял с Георги Димитров. То е една къща разделена наполовина. За да бъде погребан на Изгрева Учителят, трябваше да се направи една молба до Георги Димитров, който беше по него време в Москва. Той трябваше да даде това разрешение. По него време министър на вътрешните работи беше Антон Югов. Минаха се няколко дни и се получи телеграма, че се разрешава Учителят да бъде положен на Изгрева.То сега става въпрос нали за погребение вече. И брат Жеков написва една телеграма на Георги Димитров. Георги Димитров я  получава и отговаря веднага, че може да се погребе на Изгрева. Но знаете ли какво нещо ми казаха, което така едно съвпадение. Едно съдействие имало, за да се създаде това. Защото тогава не работела връзката между София и Москва и, когато пращат телеграмата, тя отива, получават я. Даже самият пощальон който е работел, това му е направило впечатление, че в случаите само когато трябвало да ни съобщят резултата само тогава е имало възможност да правят контакт.

 Няколко години след заминаването на Учителя един ден излизам от салона и отивам към Дървенишкото шосе. На пътя срещам един непознат човек, който случайно ме запита нещо и поведохме разговор. От дума на дума заговорихме и за погребението на Учителя. Тогава ние искахме да го погребем в градинката на Изгрева, но властта се противопостави. Затова ние отнесохме въпроса до Георги Димитров, който в момента беше в Москва. На времето Учителят го е спасил когато полицията го е подгонила и той се е скрил при Учителя, минавайки през капандурата на къщата-близнак, като на другия ден бил преоблечен в женски дрехи и със сестрите бил изведен от дома къща-близнак на ул. „Опълченска“ 66.

Тогава този случаен човек каза: „Аз бях телеграфиста, който предаде телеграмата до другаря Георги Димитров, с която се искаше разрешението г-н Дънов да се погребе на Изгрева. Него ден имах един куп телеграми. Ние когато предаваме телеграмите си по радиото, чуждите противникови станции нагласяват техните станции на такава вълна, на каквато предаваме и ние, и произвеждат и бълват в ефира голям шум и ни пречат. Започнах предаването на телеграмите, а се чува голям шум, бучене, стремят се да ни заглушат. Когато дойде време да предам телеграмата за погребението на г-н Дънов, като че ли по някаква заповед всичко замлъкна. Предадох и приех отговора тихо и след това всичко пак гръмна и забуча. Е, това не беше в моите възможности да си го обясня, как става това“.

2.     Спомени на Димитър Грива.

Да опровергая една измислица, че разрешението за гроба на Учителя на Изгрева било разрешено от Антон Югов, който е говорил по теле­фона с Георги Димитров, който по това време е в Москва. Била прекъсната връзката и после се възстановила.

На Изгрева имаше много хора, които бяха активни преди 9.IX.1944 г. като комунисти. Там беше Кофарджиев и други и те ходеха в министерския съвет да искат разрешение за погребение на тяло­то на Петър Дънов на Изгрева. Но от там не дойде разрешение. Министър Дамян Велчев бе казал: „Разправям им, че този човек не е за селски гробища, но те не искат да ме слушат“. Цели нощи сме стояли да мислим как­во да правим. На другия ден пристига един мъничък човек от видинското братство. Бил партизанин. Каза ни: „Дайте ми на мен писмото!“ След два часа се върна и донесе разрешението подписано лично от Антон Югов, който бе тогава министър на Вътрешните работи. Така гробът се изкопа на „Изгрева“ в лозето до една лоза, където имаше една пейка, на която сядаше Учителят, за да си почива. И на този малък човек нито му знаем името, но донесе разре­шението и си отиде.

Няма такава телеграма от Москва. Кажи ми кой е бил в кабинета на Антон Югов та да знае, че е пристигнала телеграма. Няма такова нещо. Ние се чудим какво да правим, а дойде този мъничък човек и свърши работата. Винаги има един човек, който ще свърши работата на Учителя. Ето го, този я свърши и си отиде. От тогава не сме го виждали. Не дойде дори и на погребението.

ІV. Темелко Стефанов Гьорев участва в голямата миньорска стачка, организирана от Г. Димитров.

През 1918 г. отидох войник през европейската война. Вдигнахме стачка на фронта, та дойдохме тука да превземаме властта на Владая. Харно, ама ние оттам не си вземахме цялото оръжие. Дойдохме с малко оръжие. Юнкерите биха с оръдията при Владая и ние се пръснахме. Те си имаха всичко – топове, оръжия, картечници. А ние имахме само пушки. Разбиха ни и аз си дойдох тука вече у семейството, за да работим и аз отидох в мина „Перник“. Тя се намира на 12 км от тука. Примитивна работа. 12 км пеш ходим и пеша се връщаме всеки ден. Трудна работа. Така продължавах две-три години там. Направихме стачка. Ние подкрепихме железничарите през 1919/1920 г., когато там беше и Георги Димитров. Там бяхме много организирани. Имаше тогава там един другар Темелко Ненков се казва и брат му Фердинанд Тодоров. Единия слезе от трибуната, другия се качва, говори. Ама говори по 3-4 часа и когато да дойде Г. Димитров, бяха ни съобщили, че ще дойде. Г. Димитров от там от дека си е от селото и ние вече организирахме отбрана.

Полицията разбра всичко, разгони ни. Всички сме със шомполи, с които набивахме бомбите. Голямо дърво и чукаме, набиваме. Значи ние сме с дървета у ръце. И дойдохме та го посрещнахме Георги Димитров на гарата и от гарата на ръце та до дирекцията, дирекцията на мините. Той беше млад тогава, но сериозен. И се качи на трибуната и отворихме телефоните да слушат министрите у София речта му. И държа 3-4 часа реч и оттам пак на влака и пак замина за селото си на Ковачевци и ние си дойдохме по домовете. Това беше голямата миньорска стачка от 1919 г.

V. Спомени на Методий Шивачев, преразказани от Радка Левордашка.

1.     Кога ще дойде истинския комунизъм.

Веднъж Методий Шивачев излиза с Учителя от дома на Гумнерови, където живее, за да направят своята редовна разходка на мястото на „Баучер“. Георги Димитров по същото време отваря вратника и излиза на улицата. Той поздравил Учителя и тримата тръгват заедно. Отначало говорят за обикновени работи, но по едно време Георги Димитров се обърнал към Учителя: „Г-н Дънов, ние с Вас се борим все за благото на тоя народ, как да го подобрим. Кажете ми, ще дойде ли комунизма в България“. Учителят му отговорил: „Ние се борим по различни начини. Аз с Любовта, а вие с насилие. Комунизмът ще дойде в България, но ще бъде „недоносче“. След това Учителят се обърнал към Методий: „Кажи Методий кога ще дойде комунизма в България?“ „Аз мисля, Учителю, че до 2100 година ще дойде.“ Тогава Учителят добавил: „До 2200 година ще настане истинския комунизъм, тогава няма да има граници и хората ще пътуват накъдето си искат без визи. Ще работят по 2-3 часа на ден, а другото време ще употребяват за културни нужди“.

2.     Учителя помага на Г. Димитров да се укрие.

По онези години властите гонеха комунистите и те минаха в нелегалност. В квартала „Юч бунар“, който е работнически квартал и главно от преселници от Македония, се извършва военна блокада за залавяне на нелегални комунисти. Казахме, че домът на Гумнерови е къща близнак с дома на баба Парашкева, майка на Георги Димитров. По едно време Елена, сестрата на Георги Димитров изплашена влиза от другата страна на къщата, търси и моли Учителя да я укрият, че навън има блокада и ще бъде заловена. Учителят извиква сестра Василка и ѝ казва: „Рекох, заведете сестрата долу в кухнята, дайте ѝ, сложете ѝ бяла кърпа на главата и нож, да бели картофи“. Това Василка изпълнила.

След малко пристига и Георги Димитров. „Г-н Дънов, скрийте ме някъде, че ще ме арестуват!“ Стаичката, в която седеше Учителят беше малка, имаше едно бюро, стол, на който седеше Учителят и една стойка, закачалка на вратата. Учителят му казал: „Застанете зад вратата!“ След малко идват военните и един от тях отваря вратата, но не влиза вътре, а само държи вратата полуотворена и пита: „Извинете, г-н Дънов, че Ви безпокоя, но търсим един престъпник“. Учителят ги погледнал: „Търсете!“ Те се извинили и затворили вратата. Така Георги Димитров останал зад вратата неоткрит.

След като военните напуснали къщата, то Учителят дал палтото си на Георги Димитров да го облече и сложил шапката си на главата му и го изпратил: „Рекох, върви и не се бой!“ Той излязъл през вратата на улицата и в момента когато доближил до войниците, които били направили кордон около квартала, излезнало едно малко бяло кученце и започнало да лае. Войниците се залисали в кучето и така Георги Димитров минал през кордона от войници и така пробил военната блокада. А след това напуснал страната и заминал в емиграция.  

VІ. Тодор Ковачев за северния и южния учител.

Докато Учителят живеел на ул. „Опълченска“ 66, там са станали първоначално и беседите, през зимата и през лятото. Той е заставал на прозореца, а нашите приятели са били в двора. Как са възприемали нещата и какво са си мислили тогава аз не зная, но види се е имало нещо, което е накарало Учителя да направи следното изказване: „Ако вие и българския народ не слушате Учителя от юг, ще слушате северния Учител“. Тук трябва да направя пояснението, че на тая улица „Опълченска“ 66, където е живеел Учителят, тая къща е била в съседство, т.е. неговата стая е била в съседство с тази, в която е живял Георги Димитров.

Георги Димитров е живял в северната стая, а Учителят е живял в южната стая. Това много наши приятели го знаят много добре, по-добре и от мене. Но това изказване сега го правя не за тия, които го знаят, а за тия, които не го знаят. Та именно, имайки предвид, че Той, Учителят живее в южната стая, ако не го слушат ще трябва да слушат учителя от северната стая, който е Георги Димитров.

И наистина, Георги Димитров след 9.IX.1944 г. беше обявен за учител и всички му викаха учителя и вожда Георги Димитров. През комунистическите години той беше светилото и наистина българите искат, не искат, слушаха северния учител, така както е казвал Учителя. Само, че тук искам да добавя и това, че Учителя от южната стая, Той не си служи с насилие да Го слушат, докато северния си  служи с насилие, с камшика.

Та българите слушаха северния учител с камшика. Така трябваше да ходят на събрание, на манифестация, на митинги без да имат желание – по заповед, защото не искаха да слушат южния Учител. И си спомням, събираха ги по 10 човека през къща, за да четат биографията на Георги Димитров. Който не присъства, не му даваха купон за облекло.

VІІ. Спомени на Елена Андреева за взаимоотношенията между Учителя и Г. Димитров.

Взаимоотношенията между Учителя и Г. Димитров са били добри, приятелски. Георги Димитров даже е спасяван от Учителя. Знаете ли? Тавана горе им беше общ. Да. И аз знаете ли как го разбрах че е общ? Когато ни взеха всичко и взеха ни и имота го отчуждиха включително и къщата, гдето живя Учителя, то аз търсех едни беседи от пролетта до есента. Едно течение на неделни беседи. И казвам: „Паша, къде са тези беседи? Няма ги беседите“. И тя не знае и аз не знам. И когато решават вече те да се съберат взели всичкия багаж от тавана на ул. „Опълченска“ 66, който е и на Учителя. И взели и тези беседи, които били на тавана. Аз не съм знаела че са на тавана, за да ги вземем. А пък те, там където ги занесли, дъщерята на една наша сестра е работила там и тя като видяла беседите ни ги донесе.

VІІІ. Спомени на М. Константинов.

Тази малка бяла къщичка на ул. „Опълченска“ 66, днес е музей на Георги Димитров, понеже двете семейства на Димитров и на Гумнерови живееха под един и същ покрив. За пръв път аз отидох там, в „Юч Бунар“, един краен квартал. Учителят живееше при семейство Гумнерови. Петко Гумнеров беше секретар на Върховния Касационен съд на България. Това семейство е израснало в атмосферата на по-свободните религиозни общества, т.е. на протестантите. Семейство с традиции. Беше емблема на всичко онуй българско, което бе запазено в недрата на българския народ. Това беше към 1922 година.  

По онези години на ул. „Опълченска“ 66 от едната страна на къщата живееше баба Парашкева. Синът ѝ Георги Димитров беше избягал в чужбина. Неговият брат беше арестуван и след това убит. Сестра му Елена беше останала сама, а баба Парашкева я нямаше. Аз живеех там и преспивах долу в сутерена. Тя, Елена се прехвърли през тарабата и поиска Учителят да я спаси. Учителят се концертира и с мисълта си закова онзи стражар, който стоеше пред къщата. Той стана неподвижен. Елена ни подаде архивата и Василка я сложи в плетачната машина. Облякохме я в дрехите на Гумнерова, която я нямаше в момента. Сложихме ѝ една бяла кърпа на главата, а Василка я взе под ръка и я изведе. Учителят пак насочи погледа си към стражаря и той се размърда. Докато извеждахме Еленка той стоеше като статуя и не мърдаше. Елена беше спасена от предстоящия затвор.  

ІХ. Спомени на д-р Стефан Кадиев.

Често съм се разговарял със сестрата на Георги Димитров – Магдалена Баръмова. Те имат положително отношение към дъновистите. Аз зная, че нейната сестра, която е сестра на Георги Димитров и съпруга на Вълко Червенков, Елена, се е крила на Изгрева. Там са се крили и други комунисти. Иначе не може да се обясни защо правителството и досега не е посегнало на салона и на Изгрева, макар че това е най-хубавото място на София и става такава хубава детска колония. Очевидно, че правителството има положително отношение към Изгрева

Х. Молба от общество „Бяло Братство“ до ЦК на БКП.

До ЦК на Българската Комунистическа Партия МОЛБА  

От Общество „Бяло Братство“ София  

Почитаеми Другарю,  

По градоустройствен план, мястото, гдето е положено тялото на Учителя Дънов по нареждането на вожда на българския народ, другаря Георги Димитров, бе оставено за зелена площ на СГНС [Софийски градски народен съвет]. Поради това, молим най-учтиво Вашето съдействие за оставяне в сила на този градоустройствен план, което ще бъде зачитане волята на др. Георги Димитров, чийто живот е бил спасен от Учителя Дънов, при преследването му от полицията.  

По молба на учениците – приятелите на Учителя Дънов, Георги Димитров е изпратил телеграма от Москва до Министерския съвет, с която разрешава тялото на Учителя Дънов да бъде положено на Изгрева – мястото, гдето е живял и работил.  

За узаконяване на горното, по нареждане на Министерския Съвет, тогавашният Министър на Вътрешните Работи издава акт за погребението, който прилагаме към молбата.  

Обръщаме се към Вас, тъй като постоянно идват сигнали от Комитета на Вероизповеданието при Министерството на Външните Работи за изземането на мястото и изваждане тленните останки на Учителя.  

Като се надяваме, че ще уважите нашата гореща молба за оставяне мястото за зелена площ, гдето е положено тялото на Учителят Дънов, който е родоначалник на прогресивно философско учение, за което е писано в книгата „Кратка история на българската философска мисъл“, с което е признат като самобитен, български философ, оставаме с най-отлични почитания към Вас.  

София Учениците на Учителя:  

25 април 1975 г. Ръководството   

Учителят Дънов е бил многократно в помощ на др. Георги Димитров и на цялото му семейство – майка, брат и сестра. В най-критичните моменти на преследването от властта те са прибягвали до услугите на Учителя Дънов. Така и последния път през 1923 г., през Септемврийското въстание в България, др. Георги Димитров, гонен от полицията, отива при Учителя, който го е скрил в стаята си. След минаване на блокадата в квартала, преоблечен, др. Димитров е изведен от един брат навън. Учителят му казал: „Сега пътят ти за Москва е свободен.“ Така и стана.  

По примера на Учителя Дънов, така и неговите ученици-последователи, насърчени от него, безстрашни във вярата си, че вършат добро дело, на Изгрева и в провинцията радостно стават ятаци на нелегалните комунисти. Последните са имали доверие в хората на Братството.  

Такива случаи са:  

1.  През 1923 г. брат Тодор Стоименов укрива в дома си повече от 3 месеца брата на др. Георги Димитров, Тодор Димитров, като „опасен конспиратор“. Той съветвал Тодора да не излиза от тях, а да замине при брат си в Москва. Имало и удобен „канал“. Той не го послушал, като казал, че има задача, и излязъл. Полицията веднага го арестувала, наскоро бил убит в Дирекцията на Обществената безопасност при „Лъвовия мост“.  

2.  След атентата в църквата „Света Неделя“ в София през 1925 г. сестрата на др. Димитров Елена Червенкова е спасена от Учителя Дънов на ул. „Опълченска“ 66, където сестра Василка Иванова я преоблича и извежда на ул. „Цар Симеон“, гдето се качва на трамвай. След това сестрата Елена заминава за Москва при брата си.  

3.  Сестра Василка Иванова, която живееше на ул. „Опълченска“ 66 в сутерена като плетачка, укриваше архивата на нелегалната БКП под плетачната машина, на която работеше като плетачка.  

ХІ. Ана Шишкова – поетеса, която живее на „Изгрева“.

НА ЛЮБИМИЯ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ И ВОЖД – ДРУГАРЯ ГЕОРГИ ДИМИТРОВ 

 

Привет Вам сърдечен, труженик народен,

що с душа си любиш младите сърца

и сееш светлина с духа си свободен,

и тъй Ти огряваш нашите лица! 

 

Твоят идеал е: Правда и свобода!

Великият девиз: Братство и единство!

Ний ще вървим след тебе сега и всегда

и след нас ще тръгне цялото мнозинство. 

 

Не се гаси това, що вечно гори

в сърцата на всички събудени души!

Тях позор не може никога покри,

защото ги вече грехът не души. 

ХІІ. В. Кръстев за биографичния филма, посветен на Г. Димитров.

Във филма „Урок на историята“, съветско-българска продукция за Лайпцигския процес от 1933 г. срещу Георги Димитров, в ролята на Георги Димитров играе Стефан Савов, а в ролята на майка му – баба Парашкева, играе Цветана Арнаудова (последователка на Учителя), която тогава е била на 72 години. На Х-тия международен фестивал – Карлови Вари през 1957 г. Цветана Арнаудова получава, за „изключително артистично изпълнение на фигурата на майката на Димитров“, диплом и първа награда за женска роля.

ХІІІ. История на любимата песен на Г. Димитров „Хей тамо лодка“

На 27 декември 1919 г. избухва голямата транспортна стачка, прераснала по-късно във всеобща политическа стачка. Тя продължава 55 дни и разтърсва обеднялата в края на войната България. Заедно с Васил Коларов и Христо Кабакчиев, Георги Димитров е ръководител на стачката и след нейния разгром е принуден да напусне дома си и да се укрива в нелегални квартири. В „Работнически вестник“ излиза информацията, че на 29 юни 1920 г. делегацията на ЦК на БКП (т. с.), в която е и Георги Димитров, е заминала за ІІ конгрес на Коминтерна в Съветска Русия, придвижвайки се с рибарски лодки от Варна за Одеса, но румънската полиция е арестувала Георги Димитров и Васил Коларов и ги е изпратила в затвора в Кюстенджа (дн. Констанца). На 23 юли Димитров и Коларов са освободени от затвора и посрещнати с овации от работниците във Варна.

Хей тамо лодка

Тихо полъхва вечерник прохладен,

гали вълните на морската шир.

Хей тамо лодка с пътник незнаен

Бързо отплува в безкрайния мир.

 

Пътнико странен, с незнайна съдбина,

где ти догонваш несбъдна мечта?

Ще ли се върнеш в свойта родина

или ще найдеш отново скръбтта?

 

Там мож да свърша в забвенье незнайно,

без топли сълзи на майка една.

Може би песни дивно омайни

вещаят пътя към тая страна.

 

Ще ли се върна от пътя, не зная,

или ще найда отново скръбта,

мъки, тревоги, скръб и неволи

и сълзи клети на майка една.

 

Паметник-лодка местност „Карантината“

Архитектурно-скулптурна композиция открита на 2 март 1962 г. Посветена на Георги Димитров, Васил Коларов, Христо Кабакчиев и д-р Максимов. Творба на арх. Камен Горанов и скулптора Ив. Ковачев.