Полет
Изплетох си с нежност слънчева весела плитка,
в косите си сложих череши цъфтящи навред.
Със длани се хванах за лъч светлина
и политнах към звездното царство
със пълен от обич привет.
Пътувам през време-пространство
и тихо се стелят душите познати,
платили живота с мечта.
И пак се завръщам във тихите топли предели
на Татко ми, Богът, създал от Любов вечността.
Попитах аз плахо Творецът на тази Вселена
за малкото, свито и крехко на Гея сърце,
с което и в болка, и в радост съм силно сродена,
макар и загледана в тръпнещо синьо небе.
А Той ми разказа, как носил е бисер в сърцето,
еони космични покълвал е цвят в любовта,
полята със чисти сълзи е родена
планета с възторжена дързост,
даряваща звездни чеда.
Попитах го още… За всичко… За нашето време,
за странна „любов”, сътворена от празни слова
Със кървави длани се сочим
и гневно берем незряла реколта от мъка и сива тъга.
Затънали в „зимните преспи“ сърдити,
не смеем да бъдем честни във своите земни дела…
Свещената обич се тихо и нежно живее,
а другото вятър е хладен и гъста мъгла…
А Татко прошепна в съня ми с мелодия чудна,
да вдишвам любов във пулса на Нова Земя
и смело да бъда искряща, обичаща, будна в прегръдката,
щедра на вечното тук и сега.
