Словото

Илия Зурков – По виделина

 

Много е рано още. Сивее небосводът. На изток хоризонтът е още млечен. Звездите ярко трепкат високо из широкия небесен простор. Тихо е навред. В дрямка утринна, сладка е унесен целият Божи мир. И утринния зефир още не се раздвижил, не се е родил. Дверите царски на изток едва са открехнати и сипе се тя, зората – сребриста, светла, синя в несетна лекота. Рано е още, аз съм всред полето. Неизказана омая… В тишината таз дълбока, съм ограден от дъх на сладки аромати, от свежи росни цветенца и тревици, чиито сребристи капчици вече тегнат от ранната роса, при утринния зрак като бисер и диаманти отразяващи в себе си белеещите се вече светливи зарици звездни. 
Рано е още… Едва навлизам в полето, предпазливо стъпвам и пазя да не подчиня под нозете си някой цветец. А те всички тревици и цветенца, мене гледат; гледат ме през сълзите си, които изобилно, тихо пръска из тях утринната роса.
В миг един до зрението ми едва доловимо се раздвижи растителността цяла, що можах с очи си да обхвана и с леко шептение из нея понесе се легион от светли видения към небесните висоти. Удивен и незнаещ, що виждам аз с моите очи, извиках и гласът ми отекно далеч из заглъхналото поле:
– Какви сте и кои сте, о вие, безплътни същества? Духове на праведници ли сте и пътят оттук ли е към безкрайните предели на вечността? Или сте призраци някои в тази утринна самота?
И един от множеството от тях се отдели и до мене близо като приближи, видях му аз прозрачното и красно лице. И видението пошепна ми едва: „Ангели сме ние на цветята и тревите и полето. Ние градим техните тела и цветистите аромати ние пръскаме из тях” – това изрече и лицето му още по-светло стана; разпери големите си, тънки като ефира крила и усмихнат отлетя и легиона на безплътното множество достигна…
И тъй дълго, задружно кат летяха те въз Бога, високо към небесния лазур, дочувах аз едва утринната им молба, която се изливаше в строфи вдъхновени. И мелодии неземни дълго стигаха до мен…  И постепенно песента им спря и последният й тон високо много в небето замря…
Изток блести вече и ето, откъм високия рид на стария Балкан, в сияние чудно, светло, усмихнат  в ясното небе, дневният цар – светлото слънце изгря!
 
 
Илия Зурков
Сп. „Всемирна летопис” 1922г.
 
 

Síocháin Leat

Категории