Словото

Жела Николова – Преводи

Алфонс дьо Ламартин

САМОТА

Под старите дъби във планината,

На заник – слънце сядах притаен.

Картините следях далече в равнината

Надиплени пред мен в сумрак стаен.

 

Тук бучат реки с разпенени вълни,

Вият се и чезнат в тъмни дълбини.

Там езеро застинали води простира,

Или звезда в лазура грейва и замира.

 

От върха планински, над гората бледна

Здрача хвърли лъч прощален.

С колесница царицата на сенките побегна,

Стопи се хоризонта ням, печален.

 

С кристален звън отекна селската камбана,

Разнесе надалече своя тъжен зов.

Пътникът се спира – свещен концерт настана,

Сляха се в едно стенание и благослов.

 

Не намира пристан душа ми угнетена,

Не пламва от възторг, не блазни се от слава.

Като сянка скита, от хубост непленена.

Слънцето на живите мъртвите не сгрява.

 

От хълм на хълм напразно спира взора.

От юг до север, от зори до мрак,

Всички кътчета обходи във простора,

Но щастие не идва и не идва пак.

 

Защо сте ми дворци, колиби сламени, долини?

Мъртви сте за мен, магията ви отлетя.

Реки, гори, скали – бездушни сте картини.

За сърце сиротно Вселена опустя.

 

Че светло е навън, че иде вечер тъмна,

Не ме вълнуват Слънце и Луна.

Със ясен лик в зори не ще осъмна,

Не ще ми носи просветление деня.

 

Дори по пътя аз на Слънцето да тръгна,

Ще виждам пак пустини и блата.

От светлината му живот не ще изтръгна,

Ще ме покрие с тъмни облаци скръбта.

 

Но може там, отвъд граничната черта,

Природата Всевишна други Небеса да е изляла.

И може душата ми да литне, неподвластна на плътта,

Да срещне туй, което изначало е копняла.

 

И там, пробудена от изворите живи,

Да си възвърне Вярата и Любовта,

Да получи ново, свято име,

Незнайно за земята, тленността.

 

Да може с колесницата Зората

Да ме отведе при теб, Любов,

Че пленница злощастна е душата –

Пленница на земния живот.

 

Тъй с вятъра отлитат в миг листата,

Отронени от клоните през есента.

И аз увяхнало листо съм на Земята,

Потънало в забравата на Вечността.

 

ЕЗЕРО

 

Тласкани безспир към нови брегове,

В нощта безкрайна отнасяни във плен,

Ще можем ли в океана на годините поне

Да хвърлим котва някой ден.

 

О, езеро, годината едва отмина

И виж, аз идвам да поседна сам

На камъка, където моята любима

Вълните плискаха със плам

 

Така ти жално стенеше край нея,

Така се люшкаха вълни в самотен дрейф,

Така печално вятърът захвърляше в нозе й

На пяната разкъсания шлейф.

 

Една нощ, помниш ли, плавахме ний тихо.

Звезди потрепваха, вълните шушнеха едва,

А нейде надалеч отнасяха гребците като ехо

Шепота ритмичен на нощта.

 

Незнаен вик отнейде унеса прогони.

Отвърна му брега с протяжен стон.

Вълна притихна, гласът й мил отрони

Думите със скръбен тон:

 

“О време, спри летежа си стихиен

И, вие часове, поспрете своя ход.

На дните ни прекрасни оставете да отпием

Нектара от безценний плод.

 

Немалко тук нещастни ви пледират.

Побързайте, побързайте за тях!

Вземете с вас и болките, които ги раздират,

Щастливи забравете тях!

 

Напразно прося някоя минута,

Избяга времето и скри се.

“Не бързай, нощ” – прошепнах. В зората

Тя се шмугна, изпари се.

 

Нека обичаме, нека обичаме на часовете в светлия бяг,

Нека побързаме, нека се радваме.

Човекът пристанище няма и няма времето бряг,

То тече и ние минаваме.”

 

Време, ревниво, нима тези минути на сласт,

Що любовта с пълни шепи излива ни щастие,

Отлитат от нас със същата власт,

Както в дни на нещастие?

 

Е как, не ще ли оставят те свои следи?

Как, нима са изгубени, нима са отминали?

Туй време, което ги даде, туй време, що ги изтри,

Няма да върне отново нали!

 

Небитие, минало, вечност, пропасти мрачни,

Вий ли отнехте заветните дни?

Кажете! Върнете ни тези възторзи всевечни,

Що ни дарихте преди!

 

О, езеро скъпо, безмълвни скали и вие гори,

Нека времето вас поне пощади!

Пазете вий спомена! Нека в гледките сиви дори

Тази нощ да остави следи!

 

Нека в затишие, нека и в бурята люта,

В бряг омагьосан, даже в пръстта,

В смърча самотен, в скала страховита

Висяща в пастта,

Нека в зефира прохладен, притихнал в скалите,

В шепота тайнствен на горка вълна,

В звездата сребриста, разляла в водите

Поток светлина,

 

Нека вятърът стенещ, тръстика превита

И въздухът свеж, напоен с аромат,

Нека всичко, което се диша, което се чува и вижда,

Нека всичко да каже: “Те се обичат!”

 

ПРИЗОВАВАНЕ

 

О ти, която те изпрати самото Провидение,

Сияние небесно, прелестно творение,

В сърцето ми запали любов, опиянение

И нощите изпълни с надежда, умиление.

Кажи ми твойто име, родина, намерение.

            Земно ли си ти създание

            Или Божествено дихание?

 

Ще видиш ли отново всевечна светлина?

Пратеник ли ти си, кажи, на Любовта,

Или си пленница несрета на скръб и нищета?

С каквото да си име, родина и съдба,

Щерка на Земята, жителка на Небеса,

Живота, позволи ми, теб дар да поднеса,

Да любя всеотдайно или боготворя.

 

Ако останеш като нас, за малко на Земята,

След тебе поведи ме, опора ми бъди,

Праха от твойте стъпки да дишам позволи.

Но ако само ден да си до мен е отреден

И само миг да те обичам е определен,

Моля те, спомни си в сетния си час,

Преди да се завърнеш в ангелския свят,

Невидимата нишка, че свърза ни със теб –

Дете на Светлината със земния човек!

 

НА НЕЯ

 

Когато с теб седя в блажено единение

И твоята ръка държа в опиянение,

Как тръпне ми душата в наслаждение,

Потъват дните безвъзвратно във забвение.

Когато в тъмни дебри водя те без глас

И клетви ти шептя в среднощен час,

А нежните въздишки галят моя слух,

Как силно те обичам, както никой друг.

Главата ти кога почива на отмалелите ми колене

И погледът кога прониква дълбоко в моето сърце,

Когато те жадувам и галя със треперещи ръце,

Гърдите ми пронизва страх безмерен.

Ти виждаш ме смирен, смутен и бледен,

В прегръдка топла, от дъха ти упоен,

Сълзи на щастие лицето ми обливат

И твоите сълзи със моите се сливат.

Словата ти горещи в гърдите ми разливат

Огнената пелена на страст и мъка.

“Кажи, любими, коя е тайната поръка

на скръбта, че лицето ти бледнее.

С мен я сподели и нека тя да онемее.

С елей ще те покрие радостта ми,

Елей за двама ни е любовта ни.”

 

Ти част от мене си, любима, и моя си съдба,

Но повече не питай, а избави ме от скръбта.

Когато в омая на прегръдката заспивам уморен

И възторжени очите ме събуждат окрилен,

То знай, че няма на света по-щастлив от мен.

Но зла орисница ме разтревожи и предупреди,

Че щастието на крилете на годините ще отлети,

А пламъкът на нашата любов ще потъмнее,

От болка свива се душата ми, немее.

Като сън ли ще премине любовта ни

И бъдеще неясно ще стопи страстта ни.

 

Пол Верлен

 

В НЕОБЯТНА ТЪГА

От злак породена,

Блести като пясък снега

В равнина отегчена.

 

Небето оловно,

Без лъч светлина,

Изплува съновно

И скри се луна.

 

Кат облаци плуват

Посивели дъбите

В мъглите се свиват

И чезнат горите

 

Небето оловно,

Без лъч светлина,

Изплува съновно

И скри се луна.

 

Врабчето трепери

И вият вълците.

Студът ви намери,

Не стихват бедите.

 

В необятна тъга

От злак породена

Блести като пясък снега

В равнина отегчена

 

ПЛАЧЕ СЪРЦЕТО МИ СКРЪБНО

 

Тъй плаче градът във дъжда.

Защо ли е толкова тъжно,

Нали не загива града

 

О, тихи дъждовни звънчета,

Как хубав е вашия звън.

По покриви сякаш щурчета

Прогонват умора и сън.

 

Плаче сърце безпричинно.

Дали плаче то отвратено

От мнимо приятелство чинно,

Или пък от скръб угнетено?

 

Добре е все пак да не знае

Тъгата злокобна защо

Без любов, без омраза нехае

Сърце, неподвластно й то.

 

БУЧИ ОКЕАНА

 

Под скръбна луна

Мята буйна вълна

Разкъсана пяна.

 

Извита и ясна,

Злобна и мощна,

В бурята нощна

Мълния проблясна.

 

Дива вълна

Реве и клокочи,

Скалата прескочи

Яростна, зла.

 

А под небето

Ураган завилня,

Гръм затрещя

Страховито.

 

ЛУННА СВЕТЛИНА

 

Душата ти измамна е картина.

Ту весела под звуците на лютня,

Ту тъжна в огледало на витрина.

Под маска фантастична, смутна.

 

В миньорна гама пее любовта,

Отмъстителна и сладострастна.

Песента не носи радостта,

Животът в щастие не властва.

 

На лунна светлина, красиво-нежна,

Птичките във клоните мечтаят.

     В застинала вода, сънливо-тъжна,

     Блуждаят сенките, ридаят.

 

 

ТЪГА

 

Природо, нищо в теб не ме вълнува,

ни утрините ясни, ни полета алени,

ни житата златни, от лъчи погалени.

За залезите дивни душа ми не тъгува.

 

Смешни са ми хората и тяхното изкуство,

песните и храмовете, кулите спираловидни

що протягат в небесата катедралите завидни.

Еднакво гледам на добро и  зло изкусно.

 

Не вярвам в Бог, отричам всяка мисъл,

отказвам се от любовта, за мен тя няма смисъл

Не говорете ми за тях, ирония са на съдбата.

 

Уморих се от живота, страхувам се и от смъртта.

Душата ми се лута, корабокрушенец ужасен,

самотен кораб, погълнат сякаш от пастта.

 

 

Твърде алена е тази роза,

бръшлянът пък е твърде черен.

 

Изгуби ли те мигом взора,

духът ми чезне неуверен.

 

Небето синьо е и твърде нежно,

морето е зелено, въздухът е свеж.

 

Бурята ще дойде неизбежно,

косите ми ще ги покрие скреж.

 

Но за младите листенца на чемшира,

нито за скованите му листи в лед,

 

Нито за полето, което се простира,

не ще заплача аз, единствено за теб.

 

 

ЦВЕТЯ И ПЛОДОВЕ

 

Ето цветя и клонки с плодове узрели,

ето още и душа, сърце ми млади.

Не ги разкъсвай ти с ръце си бели,

във тях поставям даровете благи.

 

Роса кристална още ме опива

и лице ми утринният вятър гали

в нозете ти умора си отива,

копнежите по теб –  едва ли.

 

На млада гръд глава полагам

и звучните целувки галят моя слух

бурята ще стихне предполагам,

блажен ще спя във твоя скут

 

 

Понеже, ето ден и слънцето премина,

понеже ме видя изгубен сам в безкрая,

понеже и надеждата отново ме отмина,

щастието пожела да приюти накрая.

 

Факт сега са помислите гибелни,

факт са неразумните мечти, уви,

факт са също думите язвителни,

вредом без душа дух пакостен твори.

 

На ход са свитите юмруци, яростта,

злобата, неправдите невиждани,

на ход е злата сила, ревността,

забравата от питиета ненавиждани.

 

Но над мене ангел бди, успокоява

с любов безсмъртна, изначална,

с красота и светлина ме озарява,

превежда през нощта печална.

 

В живота да вървя, спокойствие познал,

без страх да глъхнат стъпките прощални,

без угризение, насилие, гордост и печал,

с лекота да се простя с битките сакрални.

 

С каквато люлка съдбата да ме залюлей,

наивните мелодии ще искам да възпея

и тя да бъде с мен, за мене да милей,

не в друг, в този рай бих искал да живея.

 

ПОЕТИЧНО ИЗКУСТВО

 

За музиката преди всичко

избери неравномерен ход,

без много падове или възход,

с лекота и тежест по мъничко.

За да бъде ценна песента

думите във текста е желателно

да се избират с вкус, съзнателно,

да внасят свежест, яснота.

 

Те са зад воала красивите очи,

денят лазурен са зад маранята,

а зад есенния хлад на небесата –

синьото безредие на ясните звезди.

 

Най-добър е за творбата

не целий тон, а полутона нежен.

Той е пръстенът годежен

който свързва флейтата с тръбата.

 

Точката финална също е коварна,

кат смеха на шута зъл във тишината.

Ще разплаче даже синевата

с лучеца на долната готварна.

 

С красноречието ти внимавай.

Във ритмична стъпка лека,

рима вярна ти вплети полека.

С остроумие не се и занимавай.

 

Какво ще кажат за римата погрешна?

Глухо ли дете, негърче ли черно

за петаче изкова туй бижу безценно,

че звънти фалшиво, с нотка смешна?

 

И музиката да не е небрежна.

Твоят стих да е ефирната вълна,

че душата да издигне с ангелски крила

към други небеса, любов безбрежна.

 

Нека той да бъде красива авантюра.

Със вятър да лети във утринта,

да съживи цветята, даже пепелта,

Всичко останало е то литература.

 

Категории