В царството на Ормузд съществувал един от най-видните, най-великите поети, който се наричал Адат-Махри. Той написал много съчинения, песни и поезии, за които целият народ го възхвалявал. Един ден, за негово нещастие, той написал някаква строфа в едно от стихотворенията си, с която докачил боговете, и те го осъдили на смърт. Каква била тази строфа? Аз няма да я предам цялата, но отчасти само. Тази строфа била следната: „На Божествената трапеза видните богове станали немирни духове.” Събрал се великият съд да решава, какво наказание трябва да се наложи на поета. Те единодушно решили да му наложат смъртно наказание, но въпросът бил, какво, именно, да бъде това наказание, че всички поети да помнят, как могат богове да се обиждат. На събора на боговете присъствали всички дървета, всички тревопасни и месоядни животни, дано могат и те да услужат с нещо на боговете при осъждането на поета. Тигри и лъвове, чакали и хиени, слонове, акули, всички се интересували да видят, по какъв начин ще бъде наказан поетът. Те разсъждавали помежду си: „Досега не сме имали такъв случай. Какво ще бъде месцето на този виден поет?” Пред съда се явили представители от няколко медицински дружества, със заявление, ако стане нужда поетът да се умъртви, да го дадат на тях, трябва, да изследват, от научна гледна точка, дробовете, сърцето, мозъка, както и всички останали органи на поета, да видят, коя е причината, дето поетът се осмелил да обиди боговете. Поетът се видял в чудо. Той никога в живота си не виждал толкова страшни същества. Към когото и да поглеждал, всички му казвали: „Само да попаднеш в нашите ръце! Ние ще ти покажем, как се пише поезия!” Всички отправяли към него страшни, свирепи погледи. Той се чудил, каква обида може да се крие в тази малка строфа. Като оставал сам, той четял и препрочитал тази строфа, сам да намери, къде седи обидата в тия думи, и си казвал: „Аз нямах никаква мисъл да обиждам боговете, но откъде излезе тази обида, и аз не зная.”
Както и да е, настъпил определеният ден, когато поетът трябвало да се яви в съда. Явили се боговете в съда и заседанието започнало. Едни от боговете казали да дадат поета на акулите, те да го разкъсат и изядат. Други пък настоявали да го дадат на лъвовете, да го разкъсат. Трети решили да турят поета на гърба на един кон, без право да се държи за него и конят да прескача препятствия, да минава гори и планини, докато един ден поетът съвършено изнемогне и умре. Четвърти предложили жив да заровят поета в земята и отгоре му да посадят дървета, чиито корени да смучат сокове от очите му, да разбере най-после, как се пишат обидни строфи за боговете. Последните богове предложили да дадат поета Адат-Махри на някое научно медицинско дружество, то да разполага с него, както намира за добре.
Като слушал всички тия наказания, поетът изпитвал ужас, страх и започнал да се моли: „Господи, кажи ми, в какво седи моята вина? Когато писах тази строфа, ни най-малко не внесох някаква злоба или омраза срещу боговете. Всичко това писах с голяма чистота на сърцето. Според мене, боговете ме осъждат несправедливо.” Докато боговете разглеждали всички предложения за наказанието на поета, за да се установят върху едно от тях, в съда влязла най-красивата, и на всички известна дъщеря на цар Ормузд – Адита, която също така се заинтересувала от съдбата на поета и дошла да предложи своето наказание. Като я видели, всички богове, както и всички животни, се обърнали към нея да я гледат и забравили за вината на поета. Царската дъщеря се обърнала към поета и го запитала:
– Искаш ли да ми станеш слуга?
– На драго сърце бих ти служил.
– Имам нужда от един прост слуга, който да полива цветята в моята градина.
Като чули това, боговете единодушно решили:
– И ние сме съгласни да ти дадем поета, да правиш с него, каквото искаш. Нека полива цветята на твоята градина.
Този бил единственият начин, по който поетът могъл да бъде спасен. И сега, ако някой ви запита, кой ви поставя на служба в света, вие трябва да отговорите: „Царската дъщеря ме постави на тази служба.” Ако запитат поета, кой го назначи на царската трапеза, той трябва да отговори: „Указът, с който бях назначен на служба при царската дъщеря се дължи на моите няколко думи, поставени в строфата На Божествената трапеза видни богове станали немирни духове.
Сега, аз ще оставя вие сами да разсъждавате по-нататък върху този мит. Той има дълбоко съдържание и смисъл. От една страна човек вижда, че само при страданията ще намери своите погрешки; от друга страна, той вижда, че само при трудностите и мъчнотиите в живота ще разбере доброто и ще го оцени. Значи, ти ще дойдеш при доброто и ще го познаеш, само когато станеш слуга и се смириш. Друг изходен път в живота няма. Да станеш последен слуга в градината на царската дъщеря и да поливаш цветята и, това е отлична служба.
Какво представят тия цветя? Това са същите дъщери на цар Ормузд. Те са живи цветя, с които бихте разбрали красотата на живота. Често хората прекарват големи страдания, но те не са нищо друго, освен страданията на поета, които той преживява в съда, дето всички богове се опълчат против него. Тия богове се опълчват срещу всички хора, които не могат да се справят със страданията си като казват: „Жестока е съдбата спрямо нас! Няма кой да се смили над нас.” Привидно е така, но и при най-тежките моменти в живота на човека, при най-голямото му отчаяние, все ще се намери поне едно същество, което да укаже към него известно състрадание. Защо царската дъщеря, именно, се притекла на помощ на поета? Защото тя била единствената, която влязла в положението му. Защо съдили поета? За една пропусната дума. Когато преписвали неговото стихотворение, станал един пропуск, една грешка, а именно: в цитираната строфа била изпусната думата „светли.” Всъщност, строфата имала следното съдържание: На Божествената трапеза видните богове станали светли немирни духове. Царската дъщеря сверила оригинала с преписа и намерила тази пропусната дума. Тогава боговете казали:
– С тази дума строфата има смисъл.
Значи, смисълът на тази строфа се заключавал в това, че тия светли, немирни духове тръгнали по света да разнасят светлина.
