РАЗБРАНИТЕ СКЪРБИ
„Отче наш“
Изпейте новата песен „Аин фаси“. Тази песен може да се преведе. Тя представя два момента в живота. На всяка работа, която започва, не се знае какъв ще бъде краят. Аин фаси е началото, но какъв ще бъде краят, не се знае. Когато се прави превод на нещо, непременно трябва да се знае какъв ще бъде краят. Това значи „аин фаси“. Тъй щото в тази песен има един контраст, едно преходно състояние, но и то още не изявява цялото положение. То е само тълкуване, частично тълкуване на самата песен. Аз съм избрал всички думи на тази песен в положителна смисъл.
(Учителят пее песента на български език.)
Сега, като пеете песента „Аин фаси“, какво може тя да ви помогне? Който разбира смисъла на елементите, които образуват думата „аин фаси“, той ще се домогне до една наука, по която ще може да познае как ще се свърши животът. Да се свърши животът, това подразбира да се превърнат всички скърби в радости. Нищо повече. Това значи свършване на живота. Да се свърши животът, това подразбира да се свърши с онзи скръбен, неразбран живот. Има един неразбран живот, при който човек се бълника. Той е неразбран живот. Например ти си гладен и казваш: „Трябва да се яде.“ Това е начатък на работа. Какво трябва да се прави? Ти мислиш, мислиш, и най-после започваш да ядеш. Питам, след като си свършил с първото ядене, какво трябва да направиш? Ти казваш: „Повече не ми трябва да ям, нямам нужда от ядене вече.“ Не, ти не си разрешил правилно въпроса. Да кажем, че днес се намирате при един добър приятел, който добре ви е угостил. Но утре се намирате при един лош господар, който не ви угощава добре. Какво ще кажете тогава? Яденето става горчиво.
Казвам, това е един живот, който е пълен с такива големи вътрешни противоречия. Кой създава тия противоречия? Създава ги онзи, който най-много ви обича. Онзи, който най-много ви обича, той и най-много ви мъчи. Онзи, който най-малко ви обича, той и най-малко ще ви мъчи. Онзи пък, който никак не ви обича, никак няма и да ви мъчи.
Сега вие можете да отречете тази философия, но дали ще я отречете, или няма да я отречете, тя сама по себе си съществува. Същевременно и мъчнотията съществува. Мъчението съществува в един свят, който Бог е създал. Тогава как ще си обясните работите? Бог създаде и радостите, и скърбите. Не, Бог създаде живота и радостите, а ние създадохме мъчението.
Следователно ние, като мислим-мислим и виждаме, че не можем да бъдем като Бога, създадохме най-после мъчението. Тъй щото скърбите, мъчението, ние ги създадохме. То е човешко дело. И когато Христос дойде на земята, нима ангелите го разпнаха? Не, ние, хората, дойдохме, разпнахме Христа на кръста и казахме: „Така ще бъде!“ Ще кажете: „Защо направиха евреите така?“ Те бяха неразбрани хора, те бяха такива-онакива. Добре, ще отидем по-далеч. Майката, която е създала своя син, която го е родила и по цели дни и нощи му е пяла, пяла е и плакала, като изливала своите възлюбени песни, своите въжделения, като е казвала: „Ти, моят син, моето ангелче, ти, моята надежда, моето спасение, моята радост, ти, мой идеал в живота ми, на тебе във всичко уповавам и на тебе се надея.“ И ред още излияния. Но виждаше, един ден този син натупва майка си, изпъжда я навън и казва: „Хайде, вън върви, ти, старуха такава! Иди си, отдето си дошла!“
Аз не искам да се занимавам с посторонни въпроси, но питам, как ще си обясните това противоречие? Аз не говоря въображаеми неща, но такива, които съществуват навсякъде по света – и в Лондон, в Париж, и в Берлин, и във всички най-малки села и градове. Как ще си обясните тия неща? Казвате – Господ е създал света така. Но ако човек дойде сам в себе си, той най-после ще намери и тук едно голямо противоречие. Един ден той се разсърди сам на себе си. Отде се явява това противоречие?
Аин фаси – като си глупав, мекри заси – докато си лаком, фин земру – работите всякога са скъсани, Ашан меру – всякога ще имаш да плащаш, сума си зен фесул – главата ти от беля никога няма да се освободи. Това е едно тълкуване на песента.
Сега другото тълкувание. Аин фаси – ако живееш с любов, мекри заси – ако мъдростта те озарява, фин земру – ако истината в тебе цари. Но всичко това зависи от човека как ще се изпее. Ако кажеш аин фаси твърдо, а после се изпее същото нещо меко, имате два различни резултата. Мекри заси – твърдо или меко, пак два различни резултата. Суа си син месул – два различни резултата ще имате, ако го изпеете твърдо или меко. Резултатът не зависи от това, как ще се възприемат и как ще се произнесат нещата. Това значи – от всяко благо, което Бог ви изпраща, вие можете да си създадете и скръб, и радост – от вас зависи.
Казвам, всеки, който не пее хубаво, както трябва, ние сме недоволни от него. Следователно и за всяка постъпка, която излиза от нас, ако не върви музикално, ако не съответства на Великия закон на живота, ние пак сме недоволни. Та и скръбта не е нищо друго освен Бог. Великият идеал на живота, който е в нас, ни кара да скърбим. Щом направим нещо, което не е съгласно с неговите закони, той казва: „Не е така.“ И като ти каже Господ, че не е така, душата ти се изпълни със скръб. Втория момент го направиш добре, и душата ти се изпълни с радост – ти ставаш радостен и весел.
Значи два момента има в живота. Скръбта не е нищо друго освен една караница. Ти започваш да въртиш натук-натам, да разправяш, че условията, че раждането, това-онова, но Господ ти казва: „Не е така!“ И ти започваш да скърбиш. Няма защо да убеждаваш Бога в едно противоречие. Ти си направил една погрешка и Бог ти казва: „Изправи я. Това е една погрешка.“ Ти започваш да се оправдаваш. Ще се оправдаеш, когато изправиш погрешката си.
Сега някой седи, размишлява в себе си и казва: „Лош е този живот.“ Аин фаси – твърдо. После казваш: „Добър е този живот.“ Аин фаси – меко. Това значи – погрешките, които аз съм правил, аз сам съм господар на себе си да ги изправя. Ако трябваше да изправям погрешките на хората, то е друг въпрос. Това би било невъзможно. Това значи да учим това, което е невъзможно да научим.
Сега един съвременен писател би написал така: „В необитаемите небесни висини, в необитаемите небесни ширини.“ Той иска да покаже доколко небесните висини и ширини са големи, че са необитаеми. Не, няма места, които да не са обитаеми. Да се говори за необитаеми места, това е една неразбрана философия. Ако казваме, че Бог е навсякъде, че е вездесъщ, как може да има необитаеми места? Ако Бог изпълва навсякъде живота, как може да има необитаеми места? Казват: „Необятни и необитаеми ширини на небето, които никой не може да ги обитава.“ Те искат да кажат, че на тези места не съществува живот като нашия. И действително има такива места на небето, дето живот като нашия не съществува. Но изобщо всички материални светове са свързани един е друг. Дето има светове, все се срещат и такива като нашия.
Но въпросът, който човек трябва да разреши, е въпросът със скърбите и страданията. При това разрешение човек трябва да намери един преходен период, да превърне скърбите в радости. Вие казвате, че вярвате в Христа, вярвате и в Бога. Казвам, ако във вашата вяра към Христа и към Бога вие не можете да намерите една наука за превръщане на скърбите в радости, ние ще имаме един живот, който ще бъде подобен на работите на българите, когато те постоянно ту разтурят, ту притурят по нещо – и работата остава все недовършена.
И тъй, скръбта е израз на онова вътрешно неразбиране на живота. И наистина човек никога не може да пее, ако той не е радостен. Ако има някаква радост в себе си, той може да пее добре. Но ако има някаква тъга в себе си, ако той е сгъстен в себе си, той не се усеща разположен и не може да пее. Ако скръбният човек започне да пее, това показва, че той е намерил един пункт, един преходен момент, една точка, отдето животът, колкото и да е тежък, все ще се намери в него един изходен път, за да се превърнат скърбите в радости. И тогава човек ще почне да пее. Щом човек престане да пее, това показва, че той се намира в едно затруднено положение и няма нийде простор. В музиката се изисква простор. Човек трябва да намери този простор, за да може да пее. Ти не можеш да пееш във водата например, както и рибите не могат да пеят. В нашия свят въздухът дава възможност да се пее, а в другите светове, дето съществата дишат още по-префинена материя от въздуха, там трептенията са още по-добри.
Казвам, във Всяка песен музикалните тонове трябва да съответстват на вътрешното ѝ съдържание. Има един общ език в света, по който всички хора трябва да се разбират. При този език всички хора чувстват еднакво. Едно животно – колкото и малко да е, то еднакво чувства болки, страдания и радости, както и хората. Всички живи същества еднакво чувстват радостите и болките в живота. Обаче животното ще си обясни скръбта по един начин, а човек ще си обясни по друг начин.
Питам сега, каква е целта на скръбта? Кой създаде скръбта в света? Хората колективно създадоха скърбите и страданията. Например отивате да се биете с някого, но в този бой ви ударят, пукнат ви или главата, или ви счупят крак или ръка, и вие тогава страдате. Защо? Защото ходихте да се биете за честта си, да възстановите честта си. Ще възстановите честта си, но ще се върнете с пукната глава или със счупен крак, или със счупена ръка. Какво възстановяване е това? Това не става само между хората, но такава борба съществува даже и между по-напредналите същества. И между боговете са ставали такива борби. Те се разделят на два лагера и се бият помежду си. Все има някаква побудителна причина, която ги заставя да се бият. Те се бият на общо основание, докато свършат войната. След това свършва и войната, обаче ги изпъждат вън от небето. За тази борба между боговете има един бит.
Сега, като се говори за скърбите и за страданията, те представят една наука. В тях има два елемента, с които можем да основем и да си създадем щастлив живот. Единственото място, дето можем да слушаме Божия глас, това е скръбта. И след това вие търсите Бога, искате да чуете гласа му, а не знаете, че като дойде някое страдание, в това страдание Бог вече ви говори. Всеки ден, по няколко пъти на ден даже Бог ви говори. Обаче вие казвате: „Не е той.“
Вие сте прави. Бог не е в скърбите, но Бог е в онова болезнено тежко чувство, което се заражда у вас, когато постъпката ви не е права. Нещо ви казва – не е така, не постъпи право. Този глас именно ви създава скръбта. Значи Бог, като не одобрява постъпката ви, вие скърбите. И после търсите Бог тук-там и започвате да разсъждавате като философите, като богословите и казвате, че Бог е непостижим. И те са прави. Всеки философ, който ни разправя за Бога, и той си прави известни коментарии. За да разберем този философ, ние трябва да имаме неговия вътрешен речник, в който той излага своите вътрешни понятия за Бога. Той – после не е важно да знаем де е Бог, но трябва да знаем какво представяме ние с него вън от своето тяло. Не само за себе си, трябва да имаме ясна представа за човека. Като се освободи човек от всички придобивки, които сега има, да го поставим в неговия първоначален вид, тогава да видим какви представи ще добием за човека.
Представете си какво нещо е човекът вън от неговото тяло. Вие си представете човека такъв, какъвто не е. То е все едно вие, които сте някакво длъжностно лице, например касиер в някаква банка или учител, или друга почтена служба заемате и се ползвате от уважението и почитанието на хората. И при това положение вие се считате човек. Това ни най-малко не показва, че сте човек, защото още утре могат други да се поставят на вашето място, и тогава какво остава от вас?
Та именно човек е това, което не се изменя. Той трябва да дойде до онова място, отдето никой не може да го извади, никой не може да го смени. Дотогава, докато всеки може да те измести от мястото ти, ти още сам не се познаваш. Днес си радостен, утре ще бъдеш скръбен. Казваш: „Скръбен съм.“ Утре състоянието ти се измени, казваш: „Радостен съм.“
И така, състоянията постоянно се сменят – скръб, радост, скръб, радост. Но с това въпросът не се разрешава. След това ти трябва да дойдеш до втората фаза – да превръщаш скърбите в радости. С радостите, които придобиваш, ти ще угощаваш своите приятели. Защото, ако нагостиш своя приятел със скърбите си, той втори път няма да дойде при тебе. Като го угостиш с плодовете на радостта, той ще дойде и втори, и трети път при тебе и т.н., тъй щото смисълът на живота е в радостите. И себе си по този начин ще храните – не със скърби, а с радости.
Сега друга една философия. Аз наричам скръбта, това е матката на душата – от всичко расте. Радостта пък, това е утробата на духа, дето всичко зрее. В матката всичко се мъти, а в утробата всичко зрее. Зреят само хубавите, само великите неща. А растат само растенията. Също така и злото може да расте, но то не може да зрее. Значи злото расте, увеличава се, но слабата му страна е там, че то не дава плод. То не може да живее и затова в края на краищата то умира.
Та всички лоши постъпки в живота сами по себе си растат и се увеличават. Те, както са дошли, така и ще изчезнат. А доброто, всяка добра постъпка в себе си има зародиш, плод дава. Добрата постъпка, добрите хора никога не умират – там е разликата между доброто и злото. Доброто, което ти ще направиш, то върви след тебе и ще те следва през вековете, докато и ти вървиш. Колкото и да е малко доброто, което си направил, то все ще бъде един придатък в твоя живот, това са твърдения, разбира се.
Сега този въпрос има и своята практическа страна. Да допуснем, че вие сте в природата. Какво ще правите? Трябва да я разбирате, трябва да разбирате езика ѝ. А тя има своя език. Тези неща са неразбрани, но вие постоянно си служите с тях. Те са опростотворени, имате ги и в български език, в азбуката. В азбуката например имате първата буква „А“. Когато я пишете, пишете я по един начин, а когато се чете, тя означава и друго нещо. Питам, онзи, който е създал всички тия знаци в азбуката, произволни ли са, или имат някакъв смисъл? Ако поставим точка над буквата „А“, това показва, че в разумния живот всякога има някакъв стремеж нагоре. Точката е онова място, отдето произлизат правите линии. Тя е отношение, център на разумността. Това е и буквата „А“. Буквата „А“ е начало на нещата, което показва, че всички неща са разумни. И следователно само когато ти разбираш разумните закони, тогава и нещата за тебе са разбрани. След това се туря един триъгълник. Значи във всеки разумен живот влизат три елемента: мисли, чувства и постъпки, или форми на нещата. Нещата не могат да бъдат разумни, ако нямат форма. Нещата не могат да бъдат разумни, ако нямат съдържание. Нещата не могат да бъдат разумни, ако нямат смисъл. Значи три са качествата на разумността. Това е философия, която трябва да се има предвид.
Значи преди всичко човек трябва да има форма. Това, което той вижда, това е формата му. Той вижда себе си. Човек има и съдържание на тоя живот. Туй, което мислиш, то е смисълът на твоя живот. Следователно ти трябва да се пазиш да не изгубиш смисъла на твоя живот, нито пък да изгубиш съдържанието на твоя живот.
Казваш: „Дотегна ми да страдам.“ Не, в страданията Бог идва да те спаси, понеже Бог ти казва, че това, което правиш, не е добро и с това именно иска да те спаси. По този начин той ти дава един елемент да превърнеш скръбта в радост. Бог казва: „Ти си направил една търговска сделка и си изгубил.“ Освен че не си спечелил нищо, но си изгубил. Тогава ти казваш: „Какво да правя тогава?“ Не губи. Не трябва да губиш. И след като ти каже, че не трябва да губиш, той ти оставя една торба от десет хиляди лева, като ти казва: „Втория момент бъди внимателен, да не направиш същата погрешка. Ти, като вземеш торбата, зарадваш се и казваш: „Спечелих.“ От този момент, като спечелиш тази сума, която Бог ти е дал, ти отново се поддадеш на лакомията и влезеш в по-голяма търговска сделка и сега забатачиш не с десет, но с двайсет хиляди лева. Пак те вика Господ – направи добре. Ти и този път изгуби, но пак ти остава втора торба с двайсет хиляди лева. Господ е толкова умен, че като ти даде една или две торби, той ще те научи, ще ти даде един хубав урок. Ти казваш: „Бог е всеблаг, Бог е всемъдър.“ Но Бог ти казва: „Това, което ти давам, ще го носиш сам на гърба си. Никой няма да ти помага. При това няма да го пренасяш на два пъти, но непременно на един път ще го пренесеш.“
И наистина, докато торбата съдържа десет хиляди лева, лесно се носи. Като станат двайсет хиляди лева, пак могат да се носят. Но колкото повече твоята лакомия се увеличава, Бог толкова повече ти дава в торбата. И когато най-после станат един, два или повече милиони, ти не можеш вече да ги носиш. Дойдат ангелите да ти турят торбата на гърба и ти трябва сам на един път да пренесеш тези пари. Положението ти става вече много трудно и ти казваш: „Зная какво ще се прави с този живот.“ Тогава ангелите започват да ти четат присъдата. Първия път ти искаш десет хиляди лева – дадоха ти се. Втория път искаш двайсет хиляди лева – и тях получи. Колкото повече искаше, все получаваше, докато дойде до милиони, които не можеш вече да носиш на гърба си. Знаеш ли, че тия работи трябва да ги плащаш? Ще плащаш. Нищо повече. Тогава ангелите ти стават възпитатели. А ти искаш непременно Бог да ти говори и да те възпитава. Като те хване един архангел, той ще те направи вол, крава или кон и ще те изпрати на земята като негов син да работиш. Впрегнат те заедно с другаря ти и си приказвате. И като те питат защо орете на нивите, вие отговаряте: „Досега ядохме и пихме. Не слушахме господа, но сега носим последствията на нашия живот. Както ни виждате, дойдохме до това положение..
Сега вие търсите друго разрешение. Могат да ви дадат хиляда разрешения, но за нас е важно онова съзнание, което може да ни доведе до Господа. Вие казвате: „Бабини деветини.“ Да, но по този начин няма да дойдете до никаква философия. Трябва да се вслушате в гласа, който ви казва: „Не прави така. Не е право, което вършиш.“ Сега някои се срамуват от положението на млекопитающите. То е обаче едно спасително средство. Питам, защо онзи адепт, който влезе в райската градина да изкуси Ева, избра змийска форма. Този адепт, който заемаше едно високо положение на един архангел, слезе на земята и взе едно такова незавидно положение, яви се като змия, която се уви около дървото, а остави само една свободна красива глава и заговори с Ева. Тя за пръв път видя змия да говори толкова разумно. Когато дойде моментът да я убеди, той свали своята змийска форма, представи се като човек, добре облечен, с черен гердан на врата. Ева, като го видя толкова млад и красив, а и самата тя беше млада и красива, каза си: „Този човек не може да лъже. При това той знае това изкуство, да се преобразява.“ Значи истина, наука има в него и знания. Излъга се тогава и го послуша. От змия да стане на човек, това е много нещо. „Готова съм да го слушам във всичко.“
Сега дали това нещо е така, или не, то не е за вас, вие не сте били през това време там. Вие можете да ми вярвате, можете и да не ми вярвате. Аз не искам от вас да вярвате, но има нещо, което е вярно, защото става и в самия човек. Ти седиш пред една своя постъпка, искаш да разрешиш едно дело, но си поставяш лъжлива задача. Някой ти казва, че ти няма да успееш в работата. Не, той не разбира работата. „Ще успея.“ Започваш работата и излиза то, но така, както ти казва онзи, който според тебе не разбира от тази работа. Казваш: „Ще спечеля аз.“ Започваш работата и излиза, че онзи, който не разбирал, е прав, а ти, който разбираш, си направил крива сметка. Кой е прав от двамата?
Казвам, у нас има един вътрешен глас, който пред всяка наша крива постъпка казва: „Не прави това!“ Започват тогава ред коментарии от твоя страна: „Аз зная тази работа. Тя ще излезе добре.“ Направиш, както си мислиш, и после си казваш: „Казваше ми нещо отвътре, че това не е право, но аз не го послушах.“ И това нещо се случва по няколко пъти на ден. Казва ти нещо отвътре: „Не прави това нещо!“ И след това, като го направиш, виждаш, че си сгрешил. Ходиш тук-там, съжаляваш и трябва да мине дълго време, докато се утешим. Обаче никой не може да те утеши. Какво ще утешаваш една майка, на която детето е умряло? Какво можеш да ѝ кажеш? Да ѝ кажеш: „Нищо, не плачи. Господ ще ти даде друго дете.“ Утеха ли е това? Утехата е само в това, детето ѝ да се върне. Тогава и нейното състояние моментално ще се промени.
Казвам, сега ние трябва да дойдем до онова положение – да възстановим изгубеното. Ние трябва да възстановим изгубените добродетели, изгубените добрини, изгубените добри мисли и желания, както и изгубените добри постъпки. Всичко това трябва да го намерим някъде и да го възстановим. И след като сме изгубили всички тия неща, казваме: „Отидоха тия неща. Сега трябва да търсим нови печалби.“ Не, новите печалби няма да ви ползват, ако не намерите старите изгубени неща. Законът е верен. Старите приятели струват повече, отколкото новите. Приятелството, което е направено в детинство, държи повече, отколкото приятелството, което е направено на старини. Защо? Защото приятелството в старини не е имало условия да узрее, а приятелството, направено в детинството, е имало условия да узрее. На основание на този закон и младото поколение трябва от детинство да води добър живот.
Мнозина казваш: „Да оставим младото поколение да си поживее, а на старини то ще се подобри.“ Може и да е така, но казвам – добродетел, която е придобита на младини, струва повече от добродетел, придобита в старини. Каквото и да казвате, но де е онзи човек, който още от младини да носи доброто в себе си, а де е онзи, който в старините си го създава. С това не искам да ви кажа, че нямате добро в себе си, но казвам, работете върху онези дарби, които имате още от детинство. И сега трябва да се върнем да работим върху онези заложби у нас, които сме имали не като предмет на някакво увлечение, но да работим върху онези заложби, които имаме още от детинство. Или другояче казано: да се върнем към онези заложби, които Бог е вложил в нас още отначало.
Сега ние сме изгубили много в живота си. Сегашното положение аз го уподобявам на положението, в което е изпаднало вашето красиво дете, което е боледувало от някаква епидемическа болест, че е останало само кости и лицето му е пожълтяло, очите хлътнали, едва може да се познае. И сега трябва дълго време да чакате да се възстанови здравето му, да се възвърнат силите му и след като придобие онова, което е изгубило, тогава ще можете да се зарадвате, че това дете се е избавило от смърт. В такова положение се намираме и ние, когато изпаднем в моралния грях.
Съвременните хора са станали хилави. Има една наука, която може да им помогне, но аз не искам да се спра на нея. Тази наука носи и велики блага за човека, но същевременно тя е опасна, защото носи и велики страдания. Тя има преходни положения. Например, за да ти изнесе доброто, тя трябва да ти изнесе и някои твои недостатъци, които могат да оставят толкова дълбоки места, че после и доброто да не може корен да хване. Казвате: „Покажете ни недостатъците.“ За мене е важно да ви покажа доброто и да знаете как да го разработвате, как можете да го отхранвате. Голямо нещастие е за всеки това, че постоянно разправяте за своите недостатъци. Ето, някои от вас следвате вече толкова години в това учение, но като се съберете, не говорите за нищо друго освен за недостатъците на този – на онзи, и при това ги изопачавате. И после казвате: „Хайде да се помолим на Бога да ни прости. Сгрешихме се с тези разговори.“
Идва при мене една сестра и ми казва: „Учителю, еди-кой си брат не може да живее повече на Изгрева.“ „Защо?“ „Той видял някои неща, които не може да търпи.“ Ако пък той би могъл да вижда толкова, колкото аз виждам, той би се стопил досега. Тогава отварям радиото си, да видя какво толкова го е смутило. И ето как ще ви представя неговото положение. Представете си, че видите един брат, отишъл да се къпе по бяла риза. И след това някой си казва, че не могъл да търпи това сополиво дете. А може да търпи откраднатите пари. Съгласен съм с това, че не може да търпи сополивото дете, но чуждите пари в джоба си може да търпи. Че те са пак такива сополи. Това е, казва някой, моето спасение. Чудни са хората в своята непоследователност. Пред някоя постъпка лоша на някого, не могат да издържат, а към някоя своя лоша постъпка са снизходителни. Значи своите сополи можеш да гледаш. Не, последователни трябва да бъдем.
Сега вие можете да казвате: „Това ми казва Господ, онова ми казва Господ.“ Господ може да ви говори всеки ден, но какво прилагате от това, което той ви говори? За мене е важно това, което съм приложил. Аз трябва да направя скъпоценни камъни от това, което Господ ми е говорил. Казва ми Господ: „Не прави това!“ „Добре, Господи, няма да го направя.“ Но трябва да си кажа: „Господ ми каза да не правя това, но затуй пък трябва да направя нещо, което съответства на него. Трябва да направя това, което той иска.“ Това ще ми донесе една радост. Това са скъпоценните камъни – да направим това, което Божественото изисква от нас.
Някой ми казва: „Учителю, какво искаш от мене да направя?“ Казвам: „Направи това, което Бог иска да направиш, и тогава ще бъдеш радостен.“ Щом ти направиш това, което Господ иска, и аз ще направя това, което Господ иска. Тогава ще се съберат две радости на едно място, а те раждат щастието. За да бъдеш щастлив, трябва да събереш две радости на едно място. Някой казва: „Щастлив искам да бъда.“ Ако ти не можеш да събереш две радости на едно място, ти щастлив не можеш да бъдеш. Временно ти можеш да бъдеш щастлив, но ако събереш две радости на едно място, тогава ти ще имаш един постоянен импулс и ще се намериш в едно царство на хармония. Но трябва да се научиш да събираш две радости на едно място.
Сега, време е да се направи един опит. Вие седите и ме гледате, но работа трябва. Може да направим опит. Някой например има една рана, която от години не може да оздравее. Сега да ви докажа, че ако вие можете да съберете две радости на едно място, раната ви най-много след десет-петнайсет минути ще изчезне. Това мога да ви докажа научно. Но ако не можете да съберете две радости на едно място, могат тогава да минат ден, два, три, пет и повече, без да ви заздравее раната. Тогава в природата действа друг един закон. Ако вие имате някаква болка, която сами не можете да излекувате, природата разполага е лекари. Тя ще ви изпрати един лекар и той ще ви помогне. Ако и този лекар не може да ви помогне, тогава природата ще изпрати някои разумни същества, напреднали, те да ви помогнат. Ако и те не могат, тогава ще се обърнете с молитва към Бога – той да ви помогне. И наистина той ще плюе на земята, ще вземе малко кал и ще намаже болното място. Веднага болката ще премине. Или е кал, или пък той ще ви препоръчва някакви храни, които, като идете, болката веднага ще премине.
Сега вие имате особени понятия за духовния свят. Вие очаквате да видите Христа, той да ви приеме в онзи свят. Какво ще правите, като отидете на онзи свят? Там, като видите Христа, той е толкова зает, че няма да има никакво време да ви даде аудиенция. Вие мислите, че той ще се занимава само с вас. Не ще поседите там ден, два, три – и ще се върнете пак на земята. Вие мислите, че той ще се усмихне, ще се зарадва и ще каже: „Много се радвам, че дойдохте на небето.“ Та оня свят сега се нуждае от работници. Като казвам, че се нуждае от работници, вие ще разберете криво и ще кажете: „Ако ние отидем тъй млади и зелени да работим за Христа, какво ще стане с нас?“ Вие имате особена философия. Мислите, че младите трябва да водят разпуснат живот, че после ще водят добър живот. Не зная какъв добър живот може да води старият, ако той на младините си не е водил добър живот. Човек може да живее добър живот, докато е млад. Като остарее, тогава да се поправя да води добър живот, това вече е мъчно. Старият какво прави? Той постоянно се моли на Господа да го прости. Той прави долапи пред Бога, като му казва: „Господи, много грехове направих пред тебе. Прости ме. Ако ме направиш отново млад, аз друг живот вече ще водя. Той казва това, което има да направи. Проси да го направи млад и той казва: „Господи, искам да си поживея малко. На старини ще ти служа.“ Дойдат старините, за нищо не го бива.
Трябва да има една последователност в живота на хората. Те днес могат да живеят хиляди пъти по-добре, отколкото някога са живели. Мнозина от тия на Изгрева често казваха: „Учителят трябва да ни даде нещо повече. Да ни даде възможност да се проявим.“ Добре, даде им се възможност, станаха учители, но повече не се видяха. Е, мислят, че всички ония ученици, които са с мене, ще бъдат натоварени като магарета, ще им се даде много работа. Не е въпросът за мене, но човек в съзнанието си трябва да е буден, да мисли право. Ако едно учение е право, то е Божествено. Ако не е право, то е човешко. Нищо повече. Две неща има в света – Божествено и човешко. И аз, и вие трябва да вървим по Божественото учение. Ама еди-коя си църква или еди-кое си учение са за предпочитане. Казвам, едно учение е или човешко, или Божествено – едно от двете. Ако сте учили по човешки, туй ще остане за вас. Ако сте учили по Бога, това учение е и за вас, и за мене. Това, което уча, и аз трябва да го живея, и вие трябва да го живеете. Ама ще си помисля. Е, какво ще мислиш. Ти трябва да живееш. Как ще мисля аз, ако не живея?
Сега ще схващате нещата правилно. Аз още не искам да ви глобя, но не мислете, че съм от много добрите. Добър съм за добрите, но и вие сте от същите. И аз не си правя илюзии, че вие сте от добрите. Много от вас можете да ми целувате ръка, но не се лъжа аз от вашите целувания. Ако един човек не върши волята Божия, аз не му искам нито целуването на ръка, нито усмивката. Нека той си дава усмивката, комуто иска. Обаче, ако човек – който и да е той, върши волята Божия, неговото целуване на ръка за мене е ценно. Такава целувка е като скъпоценен камък. Няма по-хубаво от това, човек да върши волята Божия. Казвате: „Има много невинни души.“ Оставете невинните души. Те са неразбрани души. Аз считам скъпоценни камъни онези души, които, като са слезли, че са се окаляли, оцапали, но са се борили със своите грехове и недостатъци, та най-после са успели да се изправят.
Сега аз искам да ви дам някакви познания. Изберете един ден от седмицата – сутрин или вечер, най-малко по три часа, да направим някои опити. При това да не очаквате някакви големи чудеса. Тези опити ще бъдат малки – както когато човек влезе в баня, дето не е много студено, но повече е горещо, че като влезете там, в първо време ще се изпотите, ще падне всичкият кир от вас, но порите ви ще се отворят и ще се почувствате в приятно разположение. Щом се намерите в това положение, ще кажете: „Какво ми трябваше да дохождам тук! Ето, намокрих се само.“ Няма никаква умора тук, но за да се изправи един живот, непременно трябва да се минат известни мъчнотии. Все трябва да се премине през скръбта. Ако някой би ви казал, че може да се влезе в Царството Божие без скърби и страдания, вие ще се излъжете. Аз не искам това, но за когото и да е – той непременно трябва да мине през ред скърби и страдания. След това пък ще премине през две велики радости, за да отиде при Бога и да се съедини с него.
Казвам, тази ще бъде отчасти задачата ви през годината. Или казано на ваш език, вие трябва малко да се подмладите. Казвате: „Едно време какви бяхме.“ Едно време бяхте такива, каквито сте и сега. Старият дядо казва: „Едно време колко пламенен бях.“ Та, ако сте били пламенни едно време, и сега можете да бъдете такива.
Снощи правих един опит, който не излезе сполучлив. В това време влиза една сестра, но аз ѝ казвам: „Не влизай, защото работата е опасна.“ Ще кажете: „Какъв беше опитът?“ Взех малко сяра, малко восък и ги нагрях на огън. Сярата изгоря, восъкът се стопи и не излезе това, което исках. Аз зная защо не стана този опит. Има причини за това нещо, но втори път, като го направя, опитът ще излезе сполучлив. Та сега и на вас казвам: като направите първия опит, той няма да стане сполучлив, но като направите втория опит, той ще излезе сполучлив. Ако опитът не стане, това не значи, че ние сме на крив път. Като започнах първия път да правя опита, половината от восъка отиде в огъня и се стопи. С половината восък вече опитът не може да се направи. Непредвидена работа. Трябваше да взема предвид восъкът ми да не изгори половината, да се запази целият. Изкуството беше при този огън нито капка от восъка да не падне в огъня. Аз трябваше да го задържа с мисълта си, но не стана така. Половината восък отиде в огъня. Ще кажете: „Слаба е мисълта на Учителя.“ Както и да е. Половината восък отиде, аз го зная това вече. Но след това хванах огъня и му казах: „Ти ще ми върнеш восъка назад.“ Вторият опит ще се състои в това, да си взема восъка назад. И затова, огънят като види восъка, ще му кажа: „Не ми вземай восъка, че работата е опасна.“
Сега това е алегория, но аз ви привеждам този пример, за да видите, че и да претърпите някакъв неуспех в работата си – нищо от това, да не се обезсърчавате. Нищо от това, че восъкът ви се стопил и изгорял. Вие ще го вземете назад от огъня. Има закон за това. Зад огъня седи любовта. Ако ти разбираш закона на любовта, всички неща, които са изчезнали от света, ще знаете, че те се намират в огъня на любовта. Оттам можете да си ги вземете назад. И ако вие проповядвате любовта, ще знаете, че в нея се намират всички изгубени неща още отпреди вековете. Щом разбирате закона, ще си ги намерите изгубените неща и трябва да познаете кои са вашите. Щом познаете кои неща са ваши, тя е готова да ви ги върне.
Сега вече нищо не искам да чета от вашите теми за произхода на въшката. Неразбраните скърби, това са въшките. Който е разбрал скърбите, за него въшките изчезват. Докато скърбите не се разберат, все ще има въшки по света. И досега хората все си чешат главите, защото още не са разбрали скърбите. Ако има друга някаква теория, по-вярна от тази, за произхода на въшките, аз бих желал да я послушам.
Тайна молитва
Четвърта лекция на Общия окултен клас 21 октомври 1931 г., сряда, 6-7.25 часа, София – Изгрев.
