Това, което хората чувстват като духовно творчество и дейност и което витае над всички растения и животни като преобразяващи се в себе си духовни форми, може накратко да бъде предадено от безпристрастно чувстващият го човек с думите: „Това е невинността на природното битие.“ Да, скъпи приятели, това, което духовно може да се вижда, хората са го наричали именно невинност, девственост в царуването на природата и говорят за невинна духовност в творчеството на природата. Но това, което са чувствали вътрешно, когато са се събуждали, е, че от заспиването до събуждането те са били в един свят на ясно звучаща духовност. Те са чувствали, че в него може да царува доброто и злото, че от дълбините на духовното говорят добри и зли духове, че добрите духове искат само да повдигнат невинността на природата по-високо, да я запазят, а злите духове предават на невинността виновност и грях. Навсякъде, където са живели такива християни, се е чувствало царуването на доброто и злото именно поради обстоятелството, че в спящо състояние Аз-ът не е прониквал в астралното тяло.
Не всички, които тогава са се наричали християни или някак си са стояли близо до християнството, са имали тази душевна нагласа. Но е имало голям брой хора, живеещи в южните и средните области на Европа, които са си казвали: „Да, моето вътрешно същество, което се проявява самостоятелно между заспиването и събуждането, принадлежи на областта на един добър и областта на един лош свят.“ И те много, много са размишлявали върху дълбочината на силите, предизвикващи доброто и злото в човешката душа. Пребиваването на човешката душа в един свят, в който се борят добрите и злите същества, добрите и злите сили, се е чувствало като нещо тежко за човека.
Тези чувства все още не са съществували в южните и средните области на Европа през първите столетия, но през V-то, VІ-то столетие те стават все по-чести. И това настроение на душата се развива именно между онези хора, които получават сведения от Изток – тези сведения от Изток достигат до тях по най-разнообразни начини. И понеже това душевно настроение се е разпространило особено силно в онези области, където след това постепенно се е наложило името „България“ – и това наименование остава, запазва се по забележителен начин и по-късно, когато съвсем други народи се заселват в тези области. В по-късните столетия, в продължение на много дълго време онези хора в Европа, които са развили особено силно това душевно настроение, са били наричани „българи“. За западневропееца и за средноевропееца в по-късните християнски столетия от първата половина на Средновековието „българи“ са онези хора, които са особено силно докоснати от противоположността на добрите и злите космически духовни сили. Името „българи“ се среща в цяла Европа за такива хора, които току-що охарактеризирах.
Такова душевно устройство са имали повече или по-малко хората, за които говоря тук, душите, които в по-нататъшното си развитие стигат дотам, да виждат онези мощни картини в свръхсетивния култ, в първата половина на 19-то столетие и да вземат участие в него. Всичко, което тези души са могли да преживеят в тяхното включване в борбата между доброто и злото, е пренесено през живота между смъртта и ново раждане. И това нюансира, оцветява душите, които след това застават пред мощните образи на свръхсетивния култ.
Но към това се прибавя още нещо. Тези души са, така да се каже, последните, които в европейската цивилизация още са запазили нещо от отделното възприемане на етерното и астралното тяло в будно и в сънно състояние. Приличайки си по тези особености на душевния живот, те са живеели в общности. Онези християни, които все повече и повече са се присъединявали към римската църква, са ги считали за еретици. В онова време хората не са стигнали дотам, да осъждат еретиците със същата строгост както по-късно, но въпреки това те са били считани за еретици, които са предизвиквали известен страх у другите, а именно защото са виждали повече, отколкото другите хора и чрез тяхното особено възприятие по време на сън стоят спрямо Божественото по начин, различен от този на останалите. Другите хора, между които те са живеели, отдавна са загубили това и са се приближили повече до онази душевна нагласа, която през ХІV-то столетие става нещо всеобщо за Европа.
Но когато тези хора, за които говоря, тези хора с отделно възприемане на астралното и етерното тяло, минават през вратата на смъртта, те също се различават от онези, които на Земята са били различни от тях. И не трябва да се вярва, че между смъртта и новораждане човек не участва в това, което става в човешките отношения на Земята. Така, както гледаме оттук към небесно-духовния свят, така и между смъртта и новораждане душите гледат от небесно-духовния свят към Земята. Както оттук вземаме участие в духовната същност, така и обитателите на духовния свят вземат участие в това, което земните същества изживяват на Земята. (Сс 237, издание 1991 г.)
