Леда Милева
Повя южнякът.
Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
– Всичко хубаво е златно! – рече то. – Златно е и житното зрънце, златно е и ясното слънце, златно и аз съм, макар че… името ми е Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
– Не знам. Никой не ми е казвал…
Вечерта дойде една мравка:
– Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече. Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува.
Но синьото цвете прошепна:
– При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно! Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока – и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока – и реката бе синя. Сънува, че седна в синя ракета и литна към небето – и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
– Довиждане, Мравке!
– Довиждане, Незабравке!
И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и все по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
– Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
– Няма го – отвърна Незабравката. – То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха!… Виж, стеблото му само остана до моето рамо – една клечица суха…
– Няма да те оставя самичка! – каза мравката. – Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще ти разказвам моите сини сънища като малки сини приказки. Искаш ли?
– Как да не искам!
И синята незабравка погали с листенца своята приятелка – умната мравка.
