Словото

Слово, посветено на годишнини от заминаването на Учителя

1. Спомен от 27.12.1944 г.

Годината 1944, 27 декември, е толкова велика, славна и незабравима, колкото и годината 1864,12 юли. 

Беше 26 декември – студен зимен снежен ден, когато Учителят бавно се отделяше от земята – вторник беше, а на 27 декември ние, учениците му, бяхме в салона, в клас, още от пет часа сутринта, дето прекарахме в молитва – дълбока, тъжна, но величествена – бяха последните минути на Учителя. Голяма тишина отвън и вътре.

Сряда, часът е шест сутринта и с излизането ни от класа – едно последно дихание отлетя, отиде в онзи необятен простор, отдето преди 80 години дойде. Учителят временно завърши своя земен път. Един Велик Учител напусна земята, специално България, дето се роди, живя и работи, дето според него свърши една микроскопическа работа. Ние, които видяхме тази работа, казваме: Учителят свърши една грандиозна работа, която бъдещето и времето ще покаже. 

Тленните останки на Учителя са пред нас, за погребението, за което очакваме разрешение от другаря Георги Димитров, който по това време беше още в Москва. Ние искахме погребението да стане на Изгрев, кварталът, в който Учителят работи цели 30 години. Поради късния отговор от Москва тленните останки на Учителя останаха в салона между нас цели пет дни. За нас това беше добре, за да видим още една проява на необикновеното в обикновеното. 

Цели пет дни лежи покойник в салона, на открито, а тялото не се разлага. И външни хора, и нашите се питат: Защо е така? Едни казват: Студено е вън. Ами само в топло време ли хората си заминават? Други отговарят: Защото е слаб, защото е вегетарианец, не яде месо. – Слаби хора не заминават ли? Вегетарианци не заминават ли? Различни тълкувания си дават хората, но не могат да си отговорят положително. Ние знаем едно, че не са взети никакви мерки за външно изстудяване на въздуха, нито сме си послужили поне с някакво временно балсамиране на тялото. То е при всички естествени условия, при каквито и обикновените покойници. Петият ден вдигат вече тялото. Всички се прощават. Приближих се и аз да целуна ръката на Учителя и като всеки химик съзнателно поех дълбоко въздух, сама лично да се уверя дали не е започнал вече процеса на разлагането. Носът ми е доста чувствителен и при това поемам въздух толкова близо до тялото, не можех да не усетя и най-слабата миризма. И до този момент никакво разлагане не беше започнало. Поех дълбоко въздух и по друга причина, а именно: един ден, когато споделя този факт с някого или го напиша като спомен, думите ми да са истинско мнение по въпроса, защото научно не бих могла да го предам, но казвам: И тук видях необикновеното и обикновеното.

2. Слово по случай 10 години от заминаването.

Драги братя и сестри, драги гости,  

Тази вечер ще изнеса живи и светли спомени от живота и делото на нашия любим Учител по случай десет-годишнината от неговото заминаване – денят 27 декември 1944 година – статична дата, която не расте, не цъфти и плод не дава.  

Обаче тази дата е неразривно свързана с друга една велика дата – 12 юли 1864 година – раждането на Учителя – изгряването на звездата на великото дело – „делото за освобождаването на човечеството от материалния и от духовния гнет, от материалното и духовното робство“. Тази дата е написана със слънчеви букви на необятния небосвод, отдето човешка ръка не може да я заличи, нито тъмнината може да я обземе. На същото място, със същите букви е написан един от великите методи, с който Учителят си служеше за постигането на ценни неща, а именно: „С любов и със светлина към мир, прогрес и свобода.“  

От тази дата 1864 година до сегашната 1954 година са изминали 90 години – цяла епоха, която може да се раздели на три неравни периода, на три големи дълги дни: вчера, днес и утре.  

Вчерашният ден е денят на вчерашното недалечно минало, когато виждахме Учителя още млад човек, тогава познат с фамилното си име – г-н Петър Дънов, с факела на истината в едната ръка и с куфарче в другата, да обикаля България от град на град, от село на село. Проникнат от великата идея да посочи на човечеството пътя на себепознаване, той правеше измервания на човешката глава, да знае човек с какъв капитал разполага и в какви предприятия да се хвърля. Така обикаляше по своя неравен, негладък път сам, от никого не подпомогнат с безкористно усилие и труд. Този период – вчерашният ден – може да се нарече „период на подготовка и труд.“  

Бивш учител от Сливенската гимназия разказваше: Един пролетен ден дойде директорът в учителската стая с един млад господин, препоръча ни го – г-н Петър Дънов, голям френолог, който изучава и проверява своите знания върху черепите и иска да направи няколко измервания със своите инструменти върху главите на някои ученици. Ние погледнахме с недоверие, казваше нашият брат. Извикахме няколко ученици, способни и няколко посредствени. Г-н Дънов седна на стола и без да вади своите инструменти, започна да говори: „Този ученик има математически способности.“ Ние веднага побързахме да извадим своите тефтерчета, да видим вярно ли е това. Да, наистина, той има шесторка. После посочи на друг ученик: „Този пък има исторически способности, добра и силна памет.“ Пак поглеждаме тефтерчетата – така е, има шесторка. Значи, той позна способностите на учениците, без да приложи своите инструменти, а ние гледахме тефтерчетата си и проверявахме истината на неговите думи. След това той пристъпи към измерванията си. Изпращането на г-н Дънов беше с пълно доверие и приятелски чувства към него. Така работи г-н Дънов цели единадесет години, след което беше приет и признат от всички ни под името Учителя по вътрешно прозрение. Около него се събираха много хора, жадни за духовна наука и за нещо по-велико от ежедневието.  

Така се създаде духовното общество под името „Всемирно бяло братство“, глава на което е Словото, а негов ореол – великите добродетели, вечните принципи на живота – Любовта, Мъдростта и Истината от една страна, Правдатата и Добродетелта – от друга страна. Съработници на това велико дело бяха тъй наречените бели братя. Кои са белите братя? – Това са всички добри и разумни хора по лицето на земята, хора със светли и широки умове, с благородни и възвишени сърца, с гранитна и диамантена воля, която не отстъпва пред никакви мъчнотии и препятствия. Този период е период на днешния ден, на настоящето, наречен период на усилена, безкористна и неуморна работа. Така се работеше до годината 1944, 27 декември. От този ден иде началото на третия период – утрешния ден – период на жетва, когато любовта иде да събира своите плодове. Началото на „утрешния ден“ – жетвата, е 1944 година – краят не се вижда, той върви успоредно с вечността, най-дългият период. Интересно е, че всички, които го познаваха като г-н Дънов или които го познаваха като Учител и тия на утрешния ден, които го възприемат също като Учителя, казват: Това беше една и съща личност, един и същ образ, една и съща въплотена идея, един и същ служител на вечните принципи. Към него пристъпваха, посещаваха го, влизаха и излизаха от стаята му с едно и също благоговение. Питам се: Защо? Дали това не е увлечение? Всеки знае силата и трайността на увлечението. То е слама, която очаква една кибритена клечка да драснеш, да пламне и да изчезне.  

Спомням си думите на посетители на големите художествени галерии в Москва, Париж, Лондон, Италия, да казват: Влизахме в тия галерии с благоговение и излизахме с по-голямо благоговение, защото виждахме художествените картини в оригинал. Всеки търси оригинала. В оригинала е Божествената искра, в оригинала е Божествената светлина. Така и ние при Учителя влизахме и излизахме със същото благоговение. Там слушахме в художествено слово да ни се говори за живота в оригинал. Всеки е недоволен от отклонението, което е направил в своя живот. Ние слушахме да ни се говори за живота без примеси, без утайки, за живота като наука и изкуство, като музика и песен, като хармония и мелодия; за живота като разумност. И още много слушахме за живота в оригинал. Ние слушахме за ония истински правилни отношения между хората, пак в оригинал, всичко чисто, без примеси, без утайки. Как няма да влезеш с благоговение, да не слушаш с благоговение!  

В каква форма се изливаше словото на Учителя? – Съществуват много форми на речта. Учителят не избра формата на пропаганда, която задължава човека. Той не избра и ораторската реч, която стряска човека. Той не избра и философската отвлечена мисъл, която понякога замайва главата на човека. Той не си послужи със строгата реч на моралиста, която изобличава и настройва слушателя срещу себе си. Той избра най-естествената форма за предаване на Словото – беседата – при най-задушевна и приятелска обстановка. Така той поставяше съзнанието на слушателите на по-високо ниво. Предварително с песен и молитва той започваше беседата. Една беседа, това е словесна екскурзия, в която Учителят имаше крайната цел да стигне високите върхове на Словото. В тази словесна екскурзия той ни посочваше всички забележителни места отдясно и отляво и казваше по нещо за тях, но целта беше високите върхове. Стигнем ли там, той ни оставяше там и всеки, според степента на своето съзнание, постепенно слизаше. Не е чудно, когато братя и сестри от цяла България, идвайки да слушат Словото само един път в годината, по нямане възможност, казваха: „Чухме една беседа, но тя ще ни държи влага за цяла година.“ Значи така се качили, че докато слязат от високите върхове, има какво да учат.  

Често Учителят казваше: „Учете се от всичко, но доброто дръжте.“ Учете се от външния свят. Учете се от светските хора. Учете се от децата. Учете се и от простите хора. По този случай си спомням една хубава опитност към края на Общоевропейската война. През един ноемврийски ден имаше беседа. Когато всички братя и сестри, всички посетители почнаха да се разотиват, една проста, скромна на вид жена се приближи до Учителя и каза: „Минавах случайно покрай вашата улица и видях, че в една малка, бяла къщичка влизат много хора и никой не излиза. Питам се: Да е учреждение, днес е неделя, не се работи. Казах си, и аз ще вляза. Влязох и чух. Много доволна останах. Сега не зная как да се обърна към тебе: Г-н докторе ли да ти кажа, г-н професоре ли да те назова, сине мой ли да ти река, Учителю ли да ти кажа, Господи ли да те нарека?“ Тук тя спря. Нямаше къде повече мисълта й да се издига. – „Чух и разбрах, че много неща знаеш, моля те, кажи ми кога ще свърши войната?“ Учителят я погледна и тихо й отговори: „Скоро ще свърши войната.“ Жената продължи: „Да, но положението от ден на ден става по-тежко.“ – „Едно знай, каза Учителят, когато нещата станат тежки, когато положението се сгъстява, когато болестта идва към своята криза, тогава настъпва краят. Скоро ще се свърши.“ – „Много ти благодаря“, каза жената и излезе. И наистина войната скоро свърши. Аз се заинтересувах и проследих жената. Тя се загърна хубаво в своята дреха и закрачи към пътните врата. Тя не се спря да пита кой е този човек, от каква нация произхожда, кой го кара да говори. Тогава си спомних един велик закон, изказан от Учителя: „Който търси истината, той никога не се интересува от дребните неща.“  

Това научих от тази проста жена.  

Учителят много говореше за живота. Питаме се: „За кой живот?“ Друг един хубав пример ще отговори на въпроса. Сам Учителят отговаря. Бе 1920 година. Беседа. Учителят говори. Отваря се вратата и една неканена гостенка застана сред стаята. С негодуване и протест се обърна тя към Учителя: „Докога ще заблуждаваш тия хора? Докога ще ги отклоняваш от пътя им? Докога ще объркваш техните умове?“ Навярно доволна, че изля своя гняв, нямаше какво повече да каже. Някои от нашите братя със силни и здрави мишци може би се готвеха да хванат гостенката и под ръка, деликатно или по-грубо да я изведат вън. Обаче погледът на Учителя се отправи към нас, а после се обърна към жената и каза: „Сестра, аз имам една вина. Аз съм първата пролетна птичка, подранила и дошла най-рано от всички нейни дружки и със своята песен оповестявам на целия свят: Иде пролетта на живота! Иде новото в света! Иде новият живот! Иде новият ден! След мен ще дойдат хиляди и безброй още пролетни птички и със своето чуруликане и те ще оповестят същото: Иде новият живот! Иде новото в света!“ – Неканената гостенка погледна, разбра нещо, поклони се и мълчаливо излезе.  

Сега идвам към последните дни на Учителевото пребиваване между нас на земята. Това бяха дните около 24, 25 декември 1944 година. Учителят тихо. шепнейки нещо на себе си, но остро ухо чу следните думи: „Завърши се една малка работа.“ Пет думи – „Завърши се една малка работа.“ Това са за нас не пет сухи думи, които стенограф не хвана, а вековете на бъдещето ги отпечатаха. То е ребус, загадка, то е откровение. Ние усилено забродихме в нашата мисъл, какво означават тия думи. И тогава, спомням си едно хубаво писмо, в което Учителят разказа една легенда до един от своите ученици: В древността, в далечното минало съществувало някакво царство, наречено царство на Адитите. Единственият възлюбен син на тогавашния цар пожелал от своя баща да има вечно горяща свещ. Бащата решил да задоволи желанието на своя син. Събрал всички мъдреци, всички адепти, всички философи на царството си, като им казал да намерят такава вечно горяща свещ. Замислили се адептите и мъдреците. Един от големите адепти съобщил на царя, че може да се намери такава свещ, като се превърне сърцето на проста, чиста и любеща овчарка в такава вечна светлина. И наистина, сърцето на една чиста, проста и любеща овчарка се превърнало в такава вечногоряща свещ. Царският син се зарадвал на своята придобивка. Ден и нощ той чел на тази светлина; ден и нощ придобивал все повече знания, с които радвал себе си, своите ближни и своя народ. Това е легенда. Но днес и в миналото ние сме свидетели на една действителност, на една опитност. Пред нас бе тази вечногоряща свещ. Всеки, който се докосне до тази свещ, той се ползва. Той запалва своята малка или голяма загаснала свещ и продължава като царският син да се радва на тази нова, хубава светлина.  

И наистина, завърши се една малка работа! Всеки от нас видя тази вечногоряща свещ, дали отвън или отвътре, но във всеки случай тази вечногоряща свещ е нашият пътеводител. Какво получи и разбра всеки от светлината на тази вечногоряща свещ? – Жената разбра своето велико предназначение и застана всред човечеството като равноправен член. Ученият разшири своя умствен кръгозор, пое нова насока на своята мисъл. Алхимикът осъществи своя древен блян – превръщането на материята. Новият химик се домогна до една от тайните на живота и успя да раздроби материята на безброй малки частици, които обещават днес на човечеството не разрушение, а вечно благоденствие, обещават материални и духовни чудеса. Лекарят обърна нова страница на своята работа. Той разбра, че човек се лекува не когато е болен, но когато е здрав. Той разбра, че бъдещата медицина е медицина на здравите хора.  

Социологът намери безболезнено разрешение на всички социални въпроси. Педагогът откри вечни методи, които водят първо към себевъзпитание и после към възпитание на своя ближен. При новата светлина на вечногорящата свещ, музикантът промени всички струни на своя инструмент и запя нова песен на благодарност към онзи, който го е дарил с този Божествен дар. Поетът и писателят настроиха своята лира на нов глас и потопиха своето златно перо не в черното мастило, но в нектара на великата любов. Туристът се свърза с живата, разумна природа и разбра, че от нея черпи истинска обнова за една благородна и съзнателна работа в живота. Младият пое пътеката на вечното зазоряване, а възрастният и старият разбраха, че тяхната работа е към мъдростта и вечното усъвършенствуване. Болният осмисли своята болест и разбра, че само със смирение ще се излекува; здравият разбра, че задачата му е да помага на слабите и болните. Бедният разбра смисъла на беднотията, богатият – смисъла на богатството. Така се заличи вековната вражда между тях и те си подадоха ръка за взаимопомощ. И още много, много хора и същества се ползуват от светлината на тази вечно горяща свещ – наследство за целия свят.  

До тук бих свършила да говоря, ако в този момент не виждам въпросителния поглед на българския народ и на България. Те ме питат: Ако това наследство е за целия свят, за нас нищо ли няма? Обръщам се към българския народ с думите: И за тебе има дял и то голям дял. Този, който донесе вечногорящата свещ, той повдигна нивото на твоя духовен живот. Казвам: Радвай се, че от твоята среда излезе онзи, когото не познаваш, но който работи за тебе. С тази светлина той издири всички кътчета на твоята земя и дето намери целина, разора я, обработи я, натори я, превърна я в чернозем и пося в нея семето на новия живот, семето на вечния живот. Българският народ ще ме пита: Голям ли беше този човек? Не зная колко бе голям, но ръстът му мъчно се определя. Аз ще кажа: За мене той е Учител; за мене той е големият работник в света; за мене той е строител на новата духовна мисъл.  

Сега се обръщам към България и казвам: Малка и велика Българио! Ти имаш голям дял от това голямо наследство. Казвам малка, защото ти сама измерваш своите граници. Казвам велика си ти и не знаеш, защо си велика. В тебе се роди, живя и работи на твоята почва и условия онзи, който посади семето на великото дърво на живота. Той намери най-здравата почва да го посади, отдето никой не може да го изкорени и никой не може да злоупотреби с неговите плодове. Около това дърво се създаде велик оазис. Там идват и ще дохождат жадни и страдащи да утоляват жаждата си, и да лекуват болките си. Ще каже някой: Какво от това? – Едно дърво. България е пълна с дървета. Но това са плодове, които не гният, които остават във вечността. И си мисля: ако и ти, Българио, си определена да бъдеш разсадник на тия плодове, малка ли е твоята задача? Ако ти, Българийо, си определена да изиграеш ролята на Йосифа в Египет, при когото идваха гладни да взимат жито от цяла Юдея, не е ли велика твоята мисия? Да бъде благословено това дело!  

Сега завършвам пак с последните думи на Учителя, тихо изречени един- два деня преди заминаването му, които стенограф не хвана, но ехото отнесе далеч във вечността. Това бяха думите, в които ясно се чете, за кого и за чия слава работи Учителят.  

„Да се прослави Бог в Бялото братство и да се прославят белите братя в Божията Любов!“  

София – Изгрев.  

27 декември 1954 година 81/2 часа вечерта.  

3. Слово по случай 11 години от заминаването.

27.12.1955 година  

Драги братя и сестри, драги гости,  

Изминаха се 11 години от деня 27 декември 1944 година.  

Ние и до днес продължаваме да говорим за Учителя все така възторжено и с ентусиазъм, както сме говорили в миналото. Ще продължаваме да говорим с още по-голямо въодушевление и ентусиазъм, защото само бъдещето може да говори за Учителя. Бъдещето е неговото време.  

Образът на Учителя не потъна в дълбочината, нито се скри някъде в далечината, но изгря като мощно, ярко слънце на неговия собствен хоризонт, както и на хоризонта на всички ония човешки съзнания, които търсят истината и свободата.  

Ние се радваме, като виждаме как всеки ден и час делото на Учителя зрее и узрява, а образът му става все по-светъл, по-мощен, по-велик. Неговият образ свети като фар в мрачната нощ на човешкото съзнание и като слънце в деня на пробуждащите се човешки души.  

Ние виждаме Учителя облечен отвътре и отвън с одеждата на живото Слозо, познаваме го като въплътено Слово Божие и такъв го приемаме.  

Той постави Словото Божие на висок пиедестал, оттам да свети и ориентира всички ония, които са объркали своя път, както и ония, които търсят истината, свободата, мъдростта и знанието, любовта и истинския живот. Той предаде Словото с езика на Любовта и то на висока, чиста, съвършена гама.  

Ония, които познават Учителя и го разбират, свободно и справедливо могат да кажат за него: Ето човекът! Ето космичния човек!  

Какво донесе на човечеството Учителят?  

– Най-голямото богатство на света, най-големият дар за човешката душа – живия хляб, слязъл от небето – Словото Божие.  

Какво представя Словото Божие? – Всичко, каквото човешката душа желае, всичко, каквото човешката душа търси. Ако търси наука, знание, светлина, ще ги намери там; ако търси сила и живот, и това ще намери; ако търси истина, свобода и простор, и това ще намери; ако търси методи и правила, и закони за добър живот, и за правилно развитие, и това ще намери там. След като Словото Божие даде всичко на човека, най-после ще го изпита. То е пробният камък, който днес изпитва цялото човечество. То подлага на изпит всички мъже, жени, деца, учители и ученици, управляващи и управляеми, всички са на изпит. Всички са пред голямата последна матура – казва Учителят. Отде знаем това? – От хилядите беседи, които имаме печатани и още от хилядите, които предстоят да се печатат.  

Ние виждаме Учителя в различни форми, в различни положения. Слушаме го като голям, велик оратор от своята малка, скромна катедра да развива Словото Божие в многобройни беседи цели 50 години. Те представят една дълга реч, толкова дълга, колкото е животът и безкрайна като вечността. Къде е говорено Словото? – В този салон, в онзи салон, на планината, в гората, в долината, при езерата, по върховете – навсякъде е говорено, все това дълго, необятно, безкрайно Слово.  

Ние виждаме Учителя на катедрата да развива своите научни максими, теории, закони и стройни системи, които могат да се прилагат и дадат добри резултати в практическия живот на човека. Виждаме го пак с голямото изкуство на велик маг, слязъл от висините на живота да разредява сгъстените формули, научните истини. Така той продължи великото дело на Христа с голямо майсторство. Когато дойде до някой стих, труден за разбиране, той го разредява с изкуството на голям алхимик; не във вода, спирт или етер, нито в киселини и основи, но го разтваря в еликсира на живота – течност, която нито се изпарява, нито се разлага, нито гние и го предлага на човечеството като материал и условие за развитие и работа.  

Ние го виждаме като голям трансформатор в заводите на живота, разумна природа, да трансформира човешките състояния, да трансформира енергиите на целокупния живот. Виждаме го като лекар – хирург да оперира без нож: всички операции са успешни, без да засяга живо месо. Виждаме го като велик учен да изнася големи знания, истини, опитани от вековете. Няма изключения в истините, които Учителят изнася.  

Седи Учителят на своята катедра, отваря Евангелието, прелиства го, а ние си мислим, на кой ли стих ще попадне, какво ли ново ще каже. Чуваме да говори върху притчата за фарисея и митаря. Чете притчата, която всички знаят. – Какво ли особено ще каже? фарисеят си е фарисей, митарят си е митар. От тези десетина реда на притчата се развива цяла величествена беседа. Тук Учителят майсторски рисува два образа, два колоса. Единият, застанал на върха на своето съзнание, проникнат от гордост и тщеславие, отправя своята молитва към Бога. Другият, застанал в долината на живота – митарят – със смирение и разкаяние, и той отправя своята молитва. Виждаме и двамата не само къде са застанали в храма, но слушаме как Учителят с майсторство на голям кабалист представи тези два образа в числа – изнася ги от френологическо и от физиогномическо гледище. От тази притча за нас остават два живи образа – граници, между които се движи човешката личност като фарисей и митар.  

Едва свършил това, има друга беседа, в която се разкрива идеята за ближния в лицето на добрия самарянин. Докато слушаме с човешко разбиране, кой е наш ближен според родовата, кръвната връзка, ние чуваме прекрасната мисъл за истинския ближен. Ближен е всеки, в когото бие пулс. Откъде е той, кой е, какъв е, не е важно. Щом пулсира, щом бие в него космичният пулс на Вселената, който дирижира цялата природа, той е нашият ближен, така разбираме истината.  

В друга беседа се говори за блаженствата. Например, казано е: Блажени са кротките и смирените, защото те ще наследят земята. Казваме: Да съм кротък, значи да съм овца. Да съм смирен, значи да стана мост, всеки да минава по моя гръб. Нито едното, нито другото искам да бъда. Но слушаме Учителя като говори и се превръщаме в слух и мисъл. Чуваме: „Кротък е онзи, който е организирал всички сили в себе си, който е впрегнал всички енергии и е станал господар на своето низше естество, на своето низше начало.“ А за смирения, Учителят казва: „Смирен е онзи, който е изработил такъв морален устой, такъв здрав гръбнак, че никаква земна сила не може да го огъне, нито да го пречупи.“ Пътуваме заедно с Учителевата мисъл и пред нас се нижат безброй въпроси от различен характер – притчи, разни стихове от Евангелието. Развиват се разни формули, с които най- вещият математик работи.  

Виждаме Учителя като голям алхимик в новейшата химия, в метахимията, в психохимията, в живата химия – да прави различни опити, да превръща елементите един в друг, да съединява прости елементи в сложни съединения, като например от живите елементи: Вяра, Надежда и Любов образува едно съединение; от Любов, Мъдрост, Истина образува друго съединение; от Правда и Добродетел – трето съединение. Той съчетава три елемента в стройни системи, в живи съединения, които предлага на човечеството като методи за съзнателна и разумна работа, за правилно и хармонично развитие, каквото човешката душа търси.  

Така разбираме какво значи Словото Божие. И проявите на Учителя в неговия живот, който беше изложен пред нас като на длан, ние видяхме всичко, що се отнася до Словото Божие. Като имаме Словото, този велик дар на човешката душа, това голямо богатство, запитваме се: „Защо и до днес има толкова страдания, толкова мъчнотии, противоречия, болести в живота?“ Като отговор ще си послужа с един пример от беседите на Учителя:  

Един беден човек, голям несретник, живял някъде на края на голям град в своята малка, полусрутена колиба. Денем излизал да си търси прехраната и вечер късно се връщал у дома си. Пътят, през който минавал, водел през един голям мост. Тук той се спирал да си отдъхне от мъчнотиите и неуспехите. Окаян, обезсърчен, той оплаквал своята съдба, проклинал часа, в който се е родил и търсел вината във всичко окръжаващо: в богатите хора, в условията на живота, но никога не търсел причината в себе си. Така продължавало ред години. Често добрата съдба го придружавала и му нашепвала как да намери път за подобряване на живота си. Веднъж тя решила да му помогне и оставила на моста, отдето постоянно минавал, една торба със злато да се възползува от него. Тази вечер, като минавал моста, разочарован си казал: „Ред години минавам по този мост с отворени очи и никога нищо не намерих, нищо не разбрах. Сега ще затворя очите си, дано така поне науча нещо.“ Затворил очите си, но се отклонил от пътя и торбата останала настрана от него, неизползувана. Върнал се той в къщи още по-окаян и измъчен и започнал горко да плаче. Почувствал, че изгубил нещо, че пропуснал някакъв благоприятен случай. Но добрата съдба и сега не го оставила, постоянно му нашепвала: „Върни се по пътя на отклонението си и оттам тръгни по правия път. Тъй ще намериш торбата със златото, която те очаква. В нея се крие твоето благо.“  

Добрата съдба и до днес му нашепва. Тя нашепва на всички ни: „Върнете се от пътя на отклонението си и оттам започнете добрия живот.“  

Добрата съдба казва на всички: Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.  

4. Слово по случай 12 години от заминаването.

27.12.1956 г.  

Драги братя и сестри, драги гости,  

От деня, когато обичния ни Учител на пусна земята, изминаха 12 интензивни години, дванадесет зодиака. Въпреки това, Словото на Учителя не престава да звучи, защото това Слово се проектира върху екрана на живота, отдето ехото на самия живот поема Словото, отнася го до най-отдалеченото човешко ухо, до най-усамотения човек в света и тихо му нашепва: „Има музика в живота!“ Затова човешката душа непрестанно пее своята възторжена песен за мир и любов, за знание и светлина, за истина и свобода.              Учителят донесе на човечеството ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, от която дава всекиму според стремежа, желанията и нуждата. Учителят донесе на човечеството музиката на новия живот. Той прокара път за Словото и за музиката в човешката душа, с което даде условия за пробуждане на човешкото съзнание, за разцъфтяване на човешката душа.  

Словото на Учителя е музика, а музиката на Учителя – Слово. Неговото Слово и музика се взаимно преплитат и то така хармонично, че образуват еднородна, жива, безкрайна нишка, по която тече животът в своята сила и мощ, в своята чистота, истина, красота.  

И наистина, едва ли ще срещнем човек на земята, който да е говорил толкова много за музиката, който да е пял и свирил толкова много, както Учителят. Цялото пространство, атмосферата на земята, е изпълнено с вибрациите на Словото, с трептението на музиката. Трябва ли тогава да се питаме защо светът днес свири и пее толкова много? Трябва ли да търсим виновника за това?  

Учителят започна своето Велико дело с прелюдия към Словото. Това са онези многобройни писма от него, писани саморъчно до приятели и познати, до слушатели и последователи, както и до учениците му. В тези писма се прокарват четирите основни положения, съществените принципи в Словото му. Те са следните: Един закон, законът на Любовта; един морал – моралът на Мъдростта: една истина – носителка на Свободата; един идеал, високият Идеал, за който Учителят казва: „Природата обича само ония, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои деца и по име ги зове.“ Тези основни положения са четирите струни на Учителевата цигулка, с която той се роди, с която работи, на която свири и пя, и която остави наследство на цялото човечество. Ето няколко мисли от едно писмо до Негов ученик: „Постави в живота си Любовта за върховна, чиста, безкористна наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило, Правдата за мерило, Добродетелта за основа и ще ти бъде всякога добре.“

Когато интересът, стремежът и жаждата на хората за духовното около Учителя растеше, Словото на Учителя се изявяваше във форма на беседи – неделни беседи. Всяка беседа представя симфония на живота, изнесена в специална гама, на специален ключ. Тук Учителят – Сеятел с Божествена крина в ръце, щедро пръскаше семето на Словото – златните житни зрънца – по всички краища на Божествената нива. Чудна бе тази крина! Отдолу се черпеше, отгоре се пълнеше и никога празна не оставаше.  

Тези беседи, симфония на живота, красиво се пъстреха от живи случки, примери, малки разкази из живота, които могат да се нарекат словесни етюди или образци за прилагане на Словото. Ето един от тези етюди, предаден с мои думи:  

Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф – библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен – човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи, дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката.“ Поглежда листчето и тихо се запитва: „Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал, къде ли ще е той?“ В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарче и подава вестник на учения. Той взима вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел. Чете съобщения за нови открития из областта на науката и към края на колоната следват излезли нови книги от печат. Окото му спира върху заглавието: „Разрешени спорни въпроси из живота и науката.“ Автор – името на един негов студент. Крайно изненаден, но с лице пак така спокойно, одухотворено, той тихо прошепна: „Нищо, нищо от това, поне истината излезе на бял свят.“ Казвам си: Ето човекът, който обича истината, живее и работи за нея.  

Надникнах пак в кабинета. Сега той ми се видя по-голям, по-светъл, а ученият – още по-вдъхновен, по-лъчезарен; със замисъл за нова работа, за нов труд.  

Когато стремежът, интересът на учениците към духовна наука, към високо духовно знание порасна, Учителят изяви Словото в още една форма лекции – окултни лекции. В тях той изнася много методи и правила, закони и принципи за работа на ученика, на човека върху себе си – истински човек да стане.  

В тия лекции Учителят – Строител безболезнено събаряше старите разколебани, разклатени основи на старото здание и на мястото им поставяше здрави, солидни, положителни основи на новата сграда, на новата култура. На мястото на изгнилите греди, на изпочупените тухли и керемиди, той постави нови – огнеупорни греди, тухли, керемиди, минали през огъня на житейската пещ.  

Така Словото, излязло от тясната малка стаичка на бялата къщичка на улица „Опълченска“, дойде до големия салон на Изгрев, отдето стигна до високите върхове на Витоша и Рила. Тук покрай множеството беседи, утринни слова, лекции, Учителят изнесе безброй мисли, теми за размишление, дето той като голям музикант, даде възможност чрез вариации на мисълта да се дойде до ядрото, съдържанието и смисъла на тия теми. Ще кажа няколко от тия теми за размишление:  

Мисли върху трите извора на живота, които никога не се размътват;  

Живот без страдание, мисъл без съмнение, свобода без ограничение.  

Учителят донесе много блага и благословения на цялото човечество, но какво остави? – На този въпрос ще отговоря на българския народ. Той знае с какви блага и богатства го е надарила майката – земя. Обаче българският народ не знае, а трябва да знае с какви духовни блага и богатства го е надарила Божествената майка – Любовта. Учителят донесе ключа на Великото Слово Божие и с този ключ отвори богатата съкровищница, онази необятна неизчерпаема духовна мина и я остави отворена, да се ползува от нейните блага цялото човечество, целият свят. От ръцете на тази мина се точат безброй нишки, които като подземни и надземни жили опасват сушата на цялата земя. По тия пътища идват и ще идват хора със силна воля, със силен стремеж към духовното, направо да черпят от това богатство, от ръцете, които щедро дават.  

От сърцето на тази мина извират неизчерпаеми енергии, които се носят по водните сили на реки, морета и океани, в целия свят. По тия пътища идат и ще дойдат хора с благородни сърца и отворени души да черпят направо от извора на това сърце. Идат и ще дойдат ония хора, които искат да чуят пулса на всемира.  

От главата на тази мина се пръскат лъчи на светлина, които проникват цялото пространство. По този път, като по въздушни антени идат и ще дойдат хора със светъл ум и творчески дух да се свържат направо с главата на това голямо богатство – с извора на Великото Слово Божие, за което е казано: „Глава на Твоето Слово е Истината.“  

Тук е мястото да изнеса онези пророчески думи, които Учителят е казал за това ценно богатство: „България ще бъде духовен кредитор, духовен разсадник за целия свят.“  Питам тогава: Не трябва ли да пазим това богатство като зеницата на очите си? 

5. Слово по случай 14 години от заминаването.

ВИДЯХМЕ ГО НИЕ

(стихотворение)

Видяхме го ние в трите свята – и в трите свята един и същ. 

Видяхме го висок планински връх, „гигант“ наречен. 

Опрял се здраво в канарата на Живия Господ. 

Видяхме го офян винаги от ранните лъчи на светлината. 

С дреха чиста, снежнобяла – без никакво петно отвътре и отвън. 

Видяхме как бури и урагани, ветрове и световни стихии нападаха го безмилостно отвред, дано гръбнака му огънат, дано стъпките му отклонят, дано основите му изцяло разрушат. 

Но усилията им излязоха безплодни. 

Остана той изправен, мъжествен и безстрашен; стъпката му твърда, крепка, с посока напред и все напред. И калта световна го не засегна. Погледът му сочеше нагоре към светлия простор, към истината и свободата. 

А образът му – все тъй чист, светъл, вдъхновен. 

Видяхме го ние – извор неизчерпаем, пълноводен, бърз, с вода чиста кристална, носеща сила и живот. 

Видяхме как се стичаха към него същества, малки и големи, от всякакъв род и вид: от мравката до слона, от хиената до незлобливия гълъб, от детето до прегърбения старец. И всеки тича по-скоро да утоли жаждата си, да накваси пресъхналото гърло. За всички тях е казано: „И пиха, и наситиха се.“ 

Но и тук злосторник не закъсня да излее яростта си върху великия извор: с камъни, големи и малки, се опита да запуши притоците на неговата вода. 

Но чудо: Води се вдигнаха в струи високо към небесата и други се разливат надлъж и нашир да поят ниви, поля и градини – да се радва и весели целия свят. 

Един закъснял пътник достигна най-после до извора, наведе се, пи от животворната вода, вслуша се дълбоко в клокоченето му и тихо промълви: Чух пулса на живота. 

Чух пулса – плътен, дълбок, като вълните на големия океан, в който всички поточета, реки и морета се втичат. 

Горко на тебе, малки човече, ако се осмелиш малко поточе да запушиш или малко клонче от дървото на живота да откъснеш. 

Чух пулса спокоен, равномерен, като стрелката на Божието, която сочи пътя на всички живи същества. 

Горко на тебе, малки човече, ако съзнателно стъпчеш малката мравка, скъпо ще платиш. 

Горко на тебе, малки човече, ако посегнеш на живота на твоя брат, завинаги ще нарушиш хармонията на твоя живот. 

Чух пулса – в него чух и своя малък пулс, в него чух пулса на всяко дихание, от най-малкото до най-голямото. 

Чух пулса – пулсът на Всемира, който всякога ще чувствувам. 

Чий бе този пулс? – Пулсът на Големия брат на човечеството, пулсът на Космическия човек, пулсът на Великия Учител. 

Видяхме го ние в Божествения свят – светящият човек, Сеятелят на Великото Слово Божие, Сеятелят на безсмъртното семе, свободно от плевели, които задушават, и от червеи, които всичко пояждат. 

Дойде той на земята и ни въведе в път чист, светъл, възвишен, в пътя на ученика, в пътя на любовта, светлината, мира и радостта. 

Видяхме ние Любовта в нейната пълнота, красота и чистота. 

Познахме Истината, онази Истина, която разкъсва и най-дебелата завеса на тъмнината, за да ни покаже живот без противоречия и ограничения. 

Разбрахме мира като вътрешна и външна проява на човека. Няма външен мир без вътрешен; само така човек се домогва до дълбоко вътрешно спокойствие, до детско безгрижие. 

Свързахме се с радостта, като условие за растене. Без радостта нито пъпката става цвят, нито цветът може да завърже плод. 

Видяхме Учителя в трите свята – и в трите свята все Един и същ. 

27 декември 1958 г., Изгрев 

(Замислено по случай 14 години от заминаването на Учителя, но не изнесено, поради особените условия, в които се намира Братството.) 

6. Стихотворение  по случай 14 години от заминаването.

Видяхме го ние и в трите свята –

навсякъде един и същ.

Видяхме Го планински връх –

гигант могъщ,

опрян на Бога – канарата,

опора здрава на земята.

И грееше от светлината

и с блясъка на дреха чиста.

А погледът Му беше благ, лъчист.

Видяхме Го как изправен

посреща страшни урагани,

изпратени да Го сломят

и стъпката му твърда крепка

от пътя прав да отклонят.

Видяхме го спокоен, тих,

да среща кал и хули

и на тълпата воя лих[1]

не го засегна –

над тях блестеше с нова сила

недосегаем и велик. 

 

Видяхме Го – Той извор беше

бездънен и кристално чист.

Със свежите си струи

душите ни поеше

и с нов живот Той всякое сърце

изпълваше. 

 

Затуй и старец, и дете,

хиена злобна и сърне,

и мравка, гълъб, тигър, слон,

към онзи стръмен склон,

отдето изворът безспир

изпраща бистрите води

се стичаха без ред,

пиеха и даваха обет –

да бъдат като Него те

изобилни, щедри.

А Той ги гледаше усмихнат, благ

и за всички беше

Учител и баща,

и вяра, и надежда, 

лъч светъл в непрогледен мрак. 

 

Но ето че ръка злосторна 

намери се и хвърли камък 

да спре свещените струи. 

Човече, водата що извира 

от земните недра, 

с човешката си сила 

ти можеш ли я спря? 

А вятърът, що вее 

и слънцето, що грее, 

ти можеш ли ги спря? 

Тогава как посмя 

с злосторната ръка 

ти камък да запратиш 

към бистрите води? 

Но да ги затулиш, човече, не успя – 

че буйната вода 

по-мощно се разля 

нататък в равнината 

и плодните градини, ниви и поля, 

дари ги с благослов – Божествена 

Любов. 

 

А изяви се Той 

и в най-великия от всички светове –

света на мисълта

и като сеятел светъл

семена безброй

разсея по земята –

в душите ни и в сърцата

великото и мощно Слово

на правда, истина, любов,

на мъдрост и на живота нов.

И с грижа нежна всяко семе

отблизо Той следеше

и благослови ги, възрасти ги

с обилен сладък плод. 

 

Видяхме го и благодарим, 

че изяви се Той –   

един и същ, и чужд, и свой, 

и близък, и далечен, 

и води ни по пътя вечен, 

безкраен, светъл, нов 

на Мъдрост, Истина, Любов. 

 

Видяхме Го –   

Могъщ, Любим, 

като Баща и благ, и строг. 

Видяхме Го –Той 

извор чист, обилен и богат, 

с живителни струи 

 

Той къпеше душите ни 

и вливаше ни подтик смел

за подвиг вдъхновен

да ходим в пътя Му свещен. 

 

Видяхме Го в Светлина

Неземна озарен.

Видяхме Го Сам светещ, чист

в блясък от лъчи –

видяхме Го и Той за нас

тогаз и в Вечността е Път и Истина, и Живот. 

(Замислено от мен, но не говорено, поради особените условия, при които се намираше тогава братството – през 1958 година. София – Изгрев. Паша Теодорова.)

7. Слово по случай 15 години от заминаването.

1959 г.  

Какво ни остави Учителят?  

Когато дете се ражда на земята, всички се радват: родители, роднини, приятели и познати. Всички му пожелават: да е живо и здраво, да расте и порасне, да стане голям, богат, учен човек. Никой нищо не иска от него. 

Когато човек напусне земята и замине за отвъдния свят, всички се питат: какво ни остави той, какво даде на човечеството? 

Ето, изминаха се вече 15 години от заминаването на нашия обичен Учител и мнозина още продължават да се питат: „Какво ни остави Той? Какво даде на човечеството?“ – Всички Му искат сметка. „Пари, сребро, злато?“ – Не, това не е предмет на Неговата дейност, нито стимул на Неговия живот. – „Тогава някакво богатство?“ – Да, остави Той неизчерпаемо богатство: Алхимията на новия живот. 

Материята Той одухотвори, духът въплъти, а Бога прояви, като даде път на Божественото в света. 

 

Какво още даде Той? 

•  Новият символ на вярата: вяра в живия хляб, слязъл от небето, градивен материал за всичко живо – на живия човешки организъм. 

•  Вяра в чистата кристална вода – носителка на живота, чрез който се втичат ония възвишени и благородни чувства, да хранят и укрепват човешкото сърце. 

•  Вяра в свежия, чист кристален въздух, който слиза от високите върхове, за да храни човешкия мозък, проводник на светли, възвишени мисли. 

•  Вяра в оная необятна светлина, която прониква цялата вселена и достига до последната жива клетка – клетката на човешкия организъм. Така тя го превръща в светещ човек, представител на новата раса – шестата раса, идеал на съвременния човек. 

 

Какво остави Учителят на младия човек? 

•  Той му посочи правия път – път тесен, възходящ и красив. Даде му и методи, как да върви в този път. В правия път да върви без отклонение; в тесния път със самоограничение, за да познае безграничното и великото в света; във възходящия път – без умора, а в красивия път – с истинска вечна наслада.  

 

Даде ли нещо на човека?  

•  Заветът на любовта, да живеят в името на онази любов, която расте и се усилва, но не отслабва; която се чисти, без да се размътва; която постепенно се осветява и забравя някогашния първичен грях.  

Даде му и задачата:  

•  Себе си да самовъзпитава, а децата да възпитава.  

8. Слово по случай 17 години от заминаването.

27 декември 1961 г.  

Ето ни пак пред датата 27 декември, от която днес ни делят 17 години 1944 -1961 година.  

Тази дата не е тъжна, но е дълбока, не е само дълбока, но велика. Тя не е тъжна, защото ние не се намираме пред нещо безвъзвратно загубено. Не, Учителят е жив, живее и вечно ще живее и работи за великото дело Божие, чиито основи Бог сам е положил преди хиляди години, преди незнайно за нас начало. Изграждането на това дело Той е оставил в ръцете на Великия Учител и неговите помощници, та един ден в този грандиозен Божествен храм да се приютят всички онези, които жадуват за Словото Божие, които търсят Истината, които живеят в любовта.  

Тази дата е дълбока, защото тя откри на човека онази бездна на човешката душа, дето е складирано цялото съкровище, дето се крие истинското богатство на живота.  

Тази дата е велика, защото повдигна човешкото съзнание на онази висота на живота, дето светлината никога не се помрачава, дето мъчнотиите и противоречията се топят, както снегът и ледът – на пролетното слънце, дето страданията са истинска привилегия за човека.  

Преди няколко хиляди години Мойсей възлезе на Синай, за да приеме скрижалите с написаните 10-те Божи заповеди и ги свали на земята да се учат от тях хората как да живеят и работят.  

И в наше време – сегашния век – небето се отвори и оттам слезе Учителят, носейки в ръцете си образеца на новата школа, школата на Бялото Братство, да научи хората да живеят по нов начин, да се изработи истинския човек и всеки смело да каже: „Човек за човека е брат.“  

Тогава потече Божието Слово изобилно и щедро, както текат планинските потоци при бурен и проливен дъжд.  

И стичат се хора да чуят това Слово; да го възприемат всеки според възможностите си и да го обработи – да станат те едно с Него, да го превърнат в нова плът и кръв в себе си, т.е. да се новородят. Това е периодът на приемане и обработване на Словото. Той продължи до деня 27 декември, сряда, 6 часа сутринта.  

И наистина, два-три дни преди заминаването на Учителя дойде на Изгрева едно външно лице с желание да се срещне с Учителя и да се посъветва с него за някои работи. Учителят не го прие и чрез една сестра отговори: „Кажете му, че концертът се свърши, всички билети са продадени, завесата се спусна.“  

Обаче, не е било време и няма да бъде, когато Бог не е говорил и когато Словото Му да не се е чувало и да не се чува. Още следния момент, след 6 часа, завесата отново се повдигна и необятният небосклон се откри. Животворното слънце пак изгря, за да възрастне семето, посято от Великия Учител. То цъфна, завърза плод и плодът започна да зрее.  

Учителят възлезе нагоре към своята обител, а изпитната комисия слезе на земята да произведе голямата матура на цялото човечество – и за ония, които съзнателно са учили и за ония, които не съзнават своето положение като ученици на живота.  

И застана комисията със своите членове – Любовта, Мъдростта, Истината, Правдатата и Добродетелта – строга, справедлива и любяща, да изпитва убеждението, веруюто и делата на хората; да изпитва техния ум, сърце и воля, всеки да получава заслуженото, всеки да плати дълговете си, или да получи възнаграждението си. Това нарича Учителят „Ликвидация на века“, това наричаме ние съдба, изпитания, страдания. Дошло е време за приложение – каквото си научил, възприел и разбрал да го приложиш.  

Лесно се понася всичко, понеже Учителят бе на земята с нас. Той, нашият обичен Учител изпълни земята със знание за Господа, освети я и си замина.  

За нас остава само едно: да сме доволни от всичко, за да Му благодарим и да изпълним Неговия завет.  

 


1Опак, своенравен.

 

Категории