І. За нуждата от задълбочено мислене.
Могат ли хората да общуват пълноценно, ако не разбират смисъла на думите и изреченията, които употребяват? Това е абсолютно невъзможно. Кое тогава е условието, което ни помага да стигнем до този смисъл? Условието е: да започнем да мислим истински и задълбочено, като същевременно с това проверяваме всичко, което попада в полезрението на нашето мислене. Ние сме длъжни да проверим всичко, преди да го приемем или отхвърлим, а нямаме това право ако лично не сме го проверили. Да разбираме смисъла на думите и изреченията, да мислим задълбочено и да проверяваме всичко сами, подразбира едно и също.
Никой няма грижата да ни учи как да мислим задълбочено, даже напротив, навсякъде ни учат единствено да зубрим и цитираме. Единственото поле, където може да се мисли задълбочено по задължение е математиката. Математиката учи, как човек сам да проверява всеки израз. Извън нея обаче никой не учи, как да се проверява всяко изречение или твърдение. При решаването на една задача, ние трябва да я развием не така, както на нас ни се иска, а така както изисква нейното естествено развитие. Всеки път, когато се опитаме да вложим нашето лично мнение за решаване на задачата, усилията ни са обречени на неуспех. Единствено, когато сме безпристрастни и проследим естественото развитие на задачата, ние стигаме до верния отговор. Всяка задача в математиката си има свое собствено развитие, което ние трябва да осъзнаем и проследим. Всичко това аналогично можем да го приложим и за всяка дума и изречение – когато мислим по даден въпрос, трябва да се пазим от влагането на личен елемент в разсъжденията. Дори и 1% личен елемент, вложен в естественото развитие на задачата или проблема, ги изкривява.
Ако някой ни уверява, че верността на изреченията или твърденията не може да бъде проверявана, то той отхвърля възможността от всякакво знание, защото човек знае само това, което лично е проверил. Друг някой ще каже, че изреченията могат да са понякога верни, а в друг случай не, или че могат да имат повече от един смисъл. Това би означавало, че всички науки извън математиката са пълни с двусмислие, т.е. не могат да са науки, тъй като за никой не би било възможно да каже кое изречение е вярно и кое – не.
Първото най-основно, най-важно знание е: как човек да проверява верността на всяко твърдение. В противен случай никой няма да знае дали говори вярно, дали другите говорят вярно, дали всичко научено досега е вярно.
ІІ. За необходимостта от метод.
За напредъка на една наука се съди по това дали тя признава общозадължителни методи. В математиката и естествените науки, които са изградени върху нея, този въпрос е разрешен отдавна в полза на метода. Няма математик, който да не познава и да не работи с прогресивния метод. Няма сериозен естествоизпитател, който да не си служи с индуктивния метод. Нещо повече, в тези науки методът се радва на такова естествено и неоспоримо признаване, че учениците, които следват ръководещата нишка на тези науки, често едва ли съзнават осигурения ход на изследванията си.
Съвсем различен е въпросът там, където в някоя наука е още в сила правото, че всеки сам си създава закон и правила, където методичните напътствия поначало се преценяват само като временни или индивидуално обусловени. Хуманитарните науки и в частност философията, се намират в този младенчески стадий на развитие. Един виден историк на философията твърди: „Даже между онези философи, които за своята наука употребяват някакъв особен метод” – а това далеч не са всичките – „не съществува ни най-малко съгласие по отношение на този философски метод.” Трябва да се признае и нещо още по-печално, че не може да се установи някакъв постоянен белег дори за предмета на философските изследвания.
Пита се тогава: какво всъщност очакват такива философи от своята наука? Защото как ще можем да съдим за научната стойност или безстойност на едно философско постижение, когато за ония, които съдят, въобще не съществуват общовалидни научни критерии?
Всички тези разсъждения бихме могли да ги принесем и в полето на нашето общуване. Ние се нуждаем от общозадължителен метод, за да сме наясно помежду си със смисъла, който се влага в нашите или в чуждите твърдения. В противен случай сме обречени на вечни съмнения и догадки за това какво е казал или разбрал другия. До достигането на общ метод се изискват много усърдие и търпение, както и всеобщо съгласие за употребата му. Това е продължителен период във времето, който е съпътстван и с общото израстване и развиване на колективно съзнание на индивидите.
Какво всъщност трябва да си представим под понятието „метод”, който подчинява мисленето на определени хора под своите правила. Тук не става дума за вече установените мисловни закони на логиката, чрез които този метод ще се осъществява, тъй като спазването на тези закони е неотменна предпоставка за всяка научна дейност. Изискванията от такъв метод не би трябвало да са прекалено големи и да се смята, че той ще даде невъзможното, че ще увеличи творчески съдържанието на познанието. Това, което един метод трябва да даде, не е нищо друго, освен да осигури онова възвръщане към принципите, което без неговото ръководство би било само скок в тъмнината, с което сме изложени на произволността.
ІІІ. За Сократовия метод.
Сократ не даде своя система, а напротив постоянно е заявявал своето незнание. Той посреща всяко твърдение с поканата да се търси основанието на неговата истинност. Той не иска да научи своите съграждани на някаква нова истина, а само да им посочи пътя, по който тази истина може да се открие.
Който сериозно иска да предаде философско познание, може само да иска да учи другите на изкуството да философстват, т.е. да мислят задълбочено. Той може само да напъти учениците сами да поемат трудния обратен път, единствения, който гарантира разбирането на принципите. Това изкуство е необходимо да бъде направлявано от правилата на т. нар. регресивен метод. Тогава човек трябва обезателно да се изкаже, да поеме всеки кръстосан въпрос и да даде сметка за основанията на всяко свое твърдение. Тогава ученикът е принуден да се откаже от своите предразсъдъци като се уверява в своето незнание, това негативно условие на всяко истинско знание.
Сократ е първият, който убедено твърди, че не проблясъци или външно учене ще ни открият истината, а планомерното, невъзмутимо размишление. Той насочва своите ученици по пътя на задълбоченото, самостоятелно мислене и въвежда контрола само чрез размяната на мисли, което се противопоставя на самозаслепението. Така се стига до спомнянето – незнаещият се научава, че знае онова, за което, по-рано не е знаел, че знае. В един от прочутите диалози е отправен въпрос към Сократ: „А по какъв начин искаш да започнеш изследванията върху един предмет, за който въобще не знаеш, какво е той?” Следва отговорът на Сократ: „Душата е в състояние да си спомни онова, което някога е знаела.” За целта обаче важна предпоставка е искреността в мисленето и говоренето
Същността на Сократовия метод се състои в това, че участващите мислят заедно, значи не отговарят само на учителя си, а поемат мненията си един от друг, т.е. те са учители и ученици едновременно. Онзи, който иска да се упражни в изкуството да мисли задълбочено, чрез този метод преживява как до истината се достига с неимоверни усилия и как тя постепенно се открива на търсещия.
ІV. Диалектика – „венецът на човешкото познание“.
Диалектиката е основна форма на философската дейност. Във философията на Сократ тя представлява теория на беседата, изкуство за разговаряне, на разискване на един или друг проблем на етиката, осъществено чрез въпроси и отговори на въпроси. Диалектик е онзи мислител, който притежава умението да задава и отговаря на въпроси. В диалозите на Платон се вижда, как Сократ разпитва своите събеседници за изказано от тях мнение и постепенно разкрива неговата вътрешна противоречивост. Същевременно, особено спрямо по-късните разбирания за диалектиката, тук тя не винаги е доведена докрай. Заявената цел на дейността на Сократ е освобождаване от грешки, които разговарящият с него не разпознава, за постигането на доброто и истината в най-общ смисъл. Тази дейност е също наричана „акуширане“ на истината или на душата, тъй като целта на такъв разговор е да „изведе на бял свят“ истинното познание за дискутирания предмет.
