СПОРНИ ВЪПРОСИ
Размишление върху Царството Божие.
В живота има основни мисли, които държат съзнанието будно. Онова, което държи човека с външния свят, това са предметите, с които ние боравим, то е нашето съзнание. Съзнанието е свързано с човешкия ум. Някой път, когато човек се вглъби в себе си, не се интересува от външния свят, той разсъждава в душата си, мирът е някъде извън.
Следователно, когато ние говорим за съзнание, ние разбираме връзката между сегашния живот и бъдещето. Тия двете положения, тия двата живота се свързват. Сега какъв е физическият живот? физическият живот е, ако сега си радостен, следующия път ще бъдеш скръбен. Или едно състояние – нито ти е приятно, нито ти е неприятно, седиш, не знаеш какво да правиш. Не си гладен, не си жаден, усещаш, че ти липсва нещо. Когато ученикът дойде или онзи, който иска да върви в пътя, той трябва да е свободен от ненужен багаж. Какво му трябва на ученика? Трябва му едно перо, една мастилница, една торба, един буквар. Торба му трябва да си носи хляба и книгата, каквото вижда, да запише. Тази книга уподобяват на неговата памет. Между всички тия работи, които вижда и преживява, трябва да направи една връзка вътрешна.
Ние сега се спираме и казваме: „Да си уредим живота.“ То е наше схващане. Как се урежда животът?
Закон е, когато ти уреждаш своя живот, ти уреждаш живота на другите. Когато ти се учиш, ти взимаш от някого, отнякъде, става обмяна. В обмяната единият се повдига, другият слиза. То е закон на движението. Онези, които не разбират законите, те се изолират. Запример ние се изолираме, взимаме предвид нашето страдание, недоволни сме, но така не се разрешава въпросът. В дадения случай не си само ти недоволен. И мечки, и вълци, и лисици, и буболечки, и птички, и те са недоволни. Някой тигър, някой лъв – всички те имат съзнание, недоволни са, ще се събере цяла плеяда същества – все сте недоволни. Искате да постигнете нещо, но не можете, недоволни сте. Вълкът ходи в някоя кошара, гонили го кучета, искал да задигне някоя овца и освен че не задигнал, но са го закърпили. Лисицата ходила при някой курник, тук погледнала да хване някоя кокошка, там погледнала, но са я закърпили.
Не различавате някой път нещата. Пък и вие напишете някое съчинение по философия, някой критик ви закърпи, казва – тази книга не струва нищо, еди-кой пасаж, еди-коя глава, работите не седят така, невежа е, не разбира законите. Закърпили са ни. Сега ние говорим за съвременния живот, както е в България. Като идеш в Англия, Франция, Америка, там пък има други мъчнотии. Там критиката е по-мека, но по-язвителна. Онзи критик знае къде е слабото място.
И тъй, ученикът, който се учи, и той има слабите страни. Вие седите тук и вие се притеснявате, ако говорите, другите ученици ще те критикуват, не може да го кажете, както трябва. Сега всичките ученици трябва да бъдат свободни. Онзи, който става да говори, няма какво, няма какво много да говори. Пет минути му стигат, в краен случай петнадесет минути, не му се позволява повече. То е вече една реч от два часа и половина. Ако ти не може в пет минути да кажеш една съществена мисъл. Казвам, пестене на време трябва, понеже е съкратена еволюцията. В миналото ние сме имали много време. Сега нямаме много, всичко набързо става. Ама ми кажи. Казвам: бягай. Нищо повече. Ама че така били въоръжени, че топове, че голяма армия, че туй, че онуй. Бягай! Нищо повече. Ела. Ама защо? Ела, защото имам да ви дам хубава баница, ябълки. Не, ела на гости. Мислено другото да стане. Защото, ако имахме време, бихме говорили.
Та казвам, в многото говорене работите не се обясняват. Казва: „Мен работите ми не са оправени.“ На ученика работите не са оправени, ще се учиш. Не може да учиш, понеже умът е раздвоен. Щом се раздвои умът, не може да учиш. Представете си, че вие сте ученик, имате да плащате три полици по десет хиляди лева. Как ще учиш? Щом речеш да учиш, полиците излязат. Тия десет хиляди работят, те са динамическа сила, смущават. Казват, изхвърли го. Изхвърли го, де. Казва, завладей го. Хубаво, докато го завладееш. Казва, вземи, че го метни. Казвам, ти мятал ли си го? И онзи е юнак. Не се мята. Като речеш да го мяташ, и той те мята.
Работите в живота не са така лесни. Някой път го представяме много лесно. Не е така лесно. Те са две крайности. Винаги ще вземеш мъчнотиите, които съществуват. Защото животът така е направен. Не разрешавай този въпрос. Ще дойде един ден да се разреши. После другия въпрос. Защо трябва да скърбим в света? Този въпрос не разрешавай. Ще дойде един ден да се разреши. Защо радостта не иде? И този въпрос не разрешавай. Закъснял тренът. Някой път скръбта иде по-рано. Пътува с бързия трен, качила се на някой експрес. Ти я очакваш да дойде след два деня, но тя дошла два деня по-рано. Чакаш радостта да дойде по-рано, но закъсняла. Тия работи стават в обикновения живот, става закъсняване.
Та най-първо човек ще си създаде вътрешно една трезва мисъл. В дадения случай, да кажем, ти страдаш. Ще вземеш страданието на всичките хора, ще разгледаш цялото страдание, защото ти, като страдаш, може да си на опашката. Твоето страдание може да съставлява опашката на редица страдания. Ти ще завършиш тази верига, ще хванеш главата на страданието – ти си опашката, ще образуваш един кръг, ще започнеш да се въртиш около този кръг, и този кръг ще разреши целия въпрос.
Сега казваш: „Как да се разреши този въпрос?“ Виж как се разрешава математически. Три полици по хиляда лева, то са еднакви величини. Но да допуснем сега, че първите десет хиляди си взел, когато си бил на десет години, вторите – на двадесет, и третите – когато си бил на тридесет години. Той е един банкерин, честен човек. Ако не ги платиш, той ще протестира, полиците. Нямаш пари. По кой начин ще изплатиш, нямаш външни условия. Имаш всичкото добро желание, искаш да платиш, не върви. Тридесет години са минали, тридесет години той те чакал, не може да го обвиниш. Как ще разрешиш въпроса?
Тази работа с любов ще се уреди. Този банкерин има дъщеря, ти си млад момък, дъщерята се позасмее малко, ще пише едно писмо, ще му уреди работите. Вие казвате, то все с любовни работи. Хубаво. Като тръгнеш по Божия път, започнеш да любиш Бога, работите се уреждат. В живота трябва да знаете, че не може да живееш един живот добър, докато нямаш в ума си едно разумно същество. Туй трябва да го знаете. Доброто не е нещо механическо. За някого и за себе си казваш – ти, който си на земята, и онзи – те са две същества. Та, ако ние схващаме, тъй както е, понеже дават на любовта друго разрешение, ние мислим, че е много лесно.
Любовта е най-голямото изкуство. Любовта има един възел. Като дойдем, тя е много внимателна, любовта не се кара, тя има едни везни. Щом дойдеш при нея, тя ще те тури на везните и щом ти липсва един грам, туря те вън от везните, погледнеш, турила те настрана. Ред явления има в живота, които може да се обяснят психологически. Разумният живот изисква точност в проявите на живота. Значи, ако теб ти липсва нещо, ще те тури настрана. Казваш, що от това един грам, че това не е повече. Един грам е една динамическа сила, един грам е много нещо. Пък и ако имаш един грам повече, любовта ще те тури настрана. Точно трябва да бъде – ни повече, ни по-малко. Вземете един цигулар, той нагласява цигулката си точно. И в музиката е същият закон. Онзи вещият артист ухото му е точно, той нагласява цигулката си ни по-високо, ни по-ниско. Има един основен тон, по който нагласяват всичките цигулки.
И в живота, ако нямаме основни тонове, няма да знаем как да постъпим. Сега изкуството на живота е – онзи разумният човек трябва да бъде весел. Когато работите вървят и когато работите не вървят, да бъдеш радостен. Това е много естествено. Защото, ако ти правиш добро от имането си, то е в реда на нещата. Но ако правиш добро от нямането си, в тебе има идея. Ако баща ти и майка ти те заставят с остен да се учиш, баща ти те наложи, прати те да се учиш, майка ти те наложи, прати те да се учиш. След това казваш: „Благодаря, че баща ми ме е бил. Благодаря, че майка ми ме е била.“ Защото тоягата на майката и тоягата на бащата са го направили човек.
Нас ще ни кажат, че трябва да бъдем добри. Хубаво е, не е лошо. По-добро е в нас да имаме един импулс, без да чакаме тоягата на бащата и тоягата на майката. Докато те спят, да сме станали и да идем на училище. Бащата да съзнава, че син му е прилежен. Ще се повърнем. Това са мъчнотии в живота, които трябва да разрешаваме. Имаш една мъчнотия. Защо ще се бунтуваш? Ще разрешиш една задача. Аз на вас толкова пъти съм ви говорил. Имате ставен ревматизъм в коляното. Ако ти не си ученик, ще търсиш лекар. Никакъв лекар не търси, защото, ако търсиш лекар, никакъв учен човек не може да станеш. Ти ще разбираш.
Този ставен ревматизъм е задача, ще я разрешиш. Ако ти с мисълта си този ставен ревматизъм не може да го изпъдиш от коляното си, ти учен човек не може да станеш. Ти ще се разправяш, ще му говориш по един начин, по втори, по трети ти ще намериш езика на ставния ревматизъм.
Някой сега ще попита ставният ревматизъм говори ли. Говори, как не говори, всяка вечер говори, любовни писма пише, посвие крака, стисне ме, казва ми: „Много те обичам.“ Ние, като обичаме някого, постиснем ръката. После, като се изгуби, казваме: „Къде ли отиде?“ Че току го няма и той се обади, дойде. Казвате, така ли трябва да гледаме? Че този е истинският начин. Ще разрешим една задача, ставният ревматизъм. Ако ти може да го изпъдиш, ще добиеш една самоувереност, че има сила в тебе. Ако дойде лекар и ти помогне, ще вярваш, че други са ти помогнали. И то е хубаво. Но ти влез в себе си, като дойде ставният ревматизъм. То е задача. То още не е болест. Той е предвестник на болестта. Болестта като дойде, то е друг въпрос. Казва: „Без този ревматизъм не може ли?“
Ние имаме една сестра. Когато ходихме на Мусала, тя имаше ишиас на крака си, схванат, казва: „Какво трябва да правя, Учителю? Да се кача на Мусала, ишиас имам.“ Казвам: „Ще се качиш.“ „Ами ишиасът?“ „Ще го закачиш горе.“ Качихме се на Мусала и ишиасът там остана и досега там седи, този ишиас отиде. Та има мнозина от нас, които се плашат от болестите си. Гледам, у мнозина има страх. Прободе те нещо в плешката. Едно любовно писмо е това. Стисне те малко, поощипе те то, за да ти покаже, че присъства някой в тялото. Научно го обясняват, набират се много енергии. Пък и в живота има нещо. Всичките наши недъзи, болести в живота, всичките неприятности в живота, това са затвори. Ако ги разрешите, по-лесно ще дойдете до вътрешния смисъл на живота. Не ги ли разрешите, всякога ще се намерите в едно голямо противоречие в живота. Тия болести може да бъдат от физически характер в тялото, пък може да бъдат и в чувствата или в кръвта, или в жидката материя, или може да бъдат в нервната система. Може да засягат или мозъка, може да засягат мускулите, може да засягат кръвообращението, може да бъдат в твърдата материя или в кръвта, в състава на кръвта, или пък в динамическата сила, в неговата нервна система. Най-първо ще видите. Ако е на физическото поле, се лекува по един начин, ако е в кръвта, се лекува по втори. Ще се проучва. Съвременната наука няма методи, такива положителни методи да изчезне болестта няма. Христос казва на онзи: „Стани и ходи.“ Това е наука. Динамика е то. Христос разбираше тия работи, казва: „Стани и ходи.“ Казваш: „Мен ми се схванал кракът.“ Тогаз аз казвам: „Стани и ходи. Аз ще направя това чудо.“
Сега нямам нито пет пари в джоба, освен че имам да давам тридесет хиляди, но видял съм красива мома, трябва да се представя, искам да ме види здрав, имам ставен ревматизъм, тогава казвам: „Стани и ходи.“ Вие ще вземете формата и ще замените, тази красивата мома показва разумното в света. Вие не си представяйте момата на физическото поле. Като кажа красива мома, разбирам онзи принцип, който работи, разумното, Божественото в света, което работи. Заради него може да направя. Казвам на себе си: „Стани и ходи.“ Веднага ставам като онзи, който лежа тридесет и осем години, казвам: „Варда-а-а.“ Казват: „Как оздравя?“ Говоря алегорично, казвам, дойде Христос и ми каза: „Стани и ходи.“ И аз станах. Казва: „Дойде ли?“ „Да, и аз станах.“ Веднъж видях Христа, казано е: „Послушай.“ Дали това е Христос, или не, вие може да се съмнявате. Но че съм здрав, може да ви покажа, че мога да ходя спокойно. То е факт. Дали идвал Христос, то е друг въпрос. До онзи ден куцах, сега ходя свободно. Кой лекар? Няма лекар. Дали вие вярвате, то е друго, но факт имам. Значи Христос идва при мене, послушах и станах, работите се оправиха.
Някои неща има, които ние не може да докажем. Трябва да има един резултат в нас, в съзнанието. Трябва забогатяване на съзнанието, весел трябва да бъде човек. Казва, може ли да бъде човек весел. Може да бъде весел човек всякога. Стани сутрин и бъди весел. Мисли сутрин, че Бог е направил света, толкова хора са минали преди тебе, живели са и са заминали на друго място. Онова, което не ти достига, ще се оправи. Ако ти туриш мисълта, ще се оправят работите. Тъй ще се оправят работите по-лесно. Минава година, две, три, не бързай в изправлението на работите. Не туряй срок. Най-първо кажи, ще се оправят работите. Кога ще се оправят, не предрешавай. Ама в този живот? В този живот. Не бързай.
Когато ние говорим, че ще се оправят работите, подразбираме в този живот. Когато казваме, някога ще се оправят работите, разбираме в някое друго прераждане. В друго прераждане, във второ, трето. Има някои работи, след като се прераждаш хиляди пъти, ще се оправят работите в съвсем други живот. Да допуснем, че ти имаш работа с едно същество, което е завършило своята еволюция, замине на друга система. Искаш ти да го видиш, имаш ти една мярка вътрешна. В кой живот ще го видиш? Туй същество няма да остане заради тебе, ти ще се повдигнеш, ще го търсиш, идея ще бъде заради тебе. Някъде ще го намериш.
В Битието има разказ за двама светии. Те живели в пустинята, шетали си сами, яденето било боб. Един ден шета единият, друг ден шета другият и вари боб. Един ден станало спор между двамата светии, поскарали се, светийско скарване, много малко. Единият светия, като мислил как да се спаси светът, турил боба и да тури и в хляба сол, и в боба. В ума му останало, че осолил и хляба, и боба. Седнали двамата, виждат хляба опечен и боба сварен. Онзи казва: „Не си турил сол.“ Казва: „Как? Възможно да се изменил твоят вкус. Аз мисля, че турих сол и в хляба, и в боба.“ Казва: „Ти мислиш, че си турил сол, но моят език казва, че не си турил.“ Ще кажете, много дребна работа. Обаче станал един малък разрив между тях. Сега как ще се оправи тази работа? Онзи мисли: „Виждам аз, че иска да ме обвини.“
Кой е прав? Че не е турил сол, трябваше този светия, трябваше да си тури сол. В готварството готвачът не е длъжен да туря сол. То е традиция да се туря сол. Но първоначално, когато се образувала кухнята, на готвача не се позволявало да тури сол в яденето. Всеки ще тури толкоз, колкото иска. Този първият светия върви по традицията, че готвачът трябва да туря сол. В другия няма традиция, казва – да си туря сол.
Има някои наши погрешки са като боба. Казва, турил ли съм сол в хляба и боба. Според сегашната традиция той трябва да тури сол, но при това винаги, когато турям, малко трябва да турям, понеже малкото сол лесно се разрешава, но на многото сол мъчно е. Ако не туряме сол, много по-лесно е. Казвам сега, много по-бързо се решават. Казва, какво не съм направил? Не съм турил сол. Казва, тази работа ти ще разбереш един ден. Тогава на този вторият светия, който мисли, че е много праведен, се случва същото. Минават десет години, той не може да разреши тази задача, защо така да му каже. Обаче другият се молил, казва: „Господи, покажи ми един начин да изправя тази работа.“ Той мисли, че е турил. Казва: „Ако не съм турил, покажи ми тази работа как да изправя.“ Един ден останал той да готви. Обаче, случва се, че като сядат да ядат, виждат, и хлябът не е осолен, виждат, че и бобът не е осолен. Пък той таман наготвил, да тури солта, минава през гората много красива мома, че като погледнал, забравил. Той оставил солта, отишъл да гледа накъде отишла. Като се върнал, казва: „Ще ме прости.“ Той разбрал защо не се осолява бобът, казва: „Както аз направих, възможно е минала друга мома заради него.“ След десет години той разбрал, че бобът и хлябът не били солени. Понеже той се увлякъл, забравил някъде солта, върнал се и пекъл хляба без сол. Казва: „Ще ме извиниш. Аз носех солта, но мина една мома много красива, видях накъде отиде, увлякох се. Разбрах защо не се осолява хлябът и бобът по някой път.“
Сега моралистите ще кажат – защо той трябваше да се увлече, защо да ходи подир тази мома. Какво лошо има? Или какво лошо има, че забравил да осоли хляба и боба. Значи, когато красивата мома мине, не се осолява хлябът и бобът, но човек се осолява. След това, като се осолили, двамата светии отишли да работят между хората. Вече не готвили хляб и боб, но отишли да работят в света. Тази мома, като мина, тя даде подтик и те отишли в света да учат хората как да живеят. Ако известна идея мене ми даде подтик нов, не бъди дребнав. Има такива разкази, понеже казва, се съблазнил, че отишъл, че плакал, плакал, че се разкаял пред Бога. Ако аз ида, че плача пред Бога, че минала тази мома, че не се осолил бобът и хлябът, питам, как ще погледне Господ на всички мои сълзи?
Искам да ви наведа на примера. Ние нямаме още истински разбирания за живота. В живота, каквото е допуснато във физическия живот, има смисъл. Някой път, като не осолим боба, не ни държат отговорни. Според първата кухня готвачът не турял сол. Отпосле дошла тази традиция да се туря сол в хляба. За да бъде умът свободен, трябва да се освободите от много грижи и ненужни мисли, неправилни мисли. Ние се занимаваме по някой път с погрешките, както тия светии. Че не съм турил сол, какво има? Ще си туриш сол, малко трябва. Но десетина, двадесет души не схващат еднакво. На небето аз никога не може да осоля. Всеки сам ще си тури. Има един вътрешен процес, с който сега трябва да се занимаваме. Човек трябва да бъде чист. Чистотата първи път учиха рибите. В чиста вода живеят рибите. По-чисти същества от рибите няма, измити са всякога. На рибите разрешиха ли въпроса за чистотата? Кардиналният въпрос за рибите беше чистотата. Но рибите разрешиха външно въпроса за чистотата. Ние, когато дойде да разрешим въпроса за чистотата, се повръщаме да видим как са го разрешили външно рибите, и тогава вътрешно да го разрешим.
Сега какво разрешават птиците? Птиците разрешават въпроса за облеклото и за семейния живот. И рибите ходят стадно, но в тях няма семеен живот. Чрезмерното размножаване у рибите показва, че в тях има неестествен процес на размножаване. Както и да е, те са свързани с известни космически процеси. Ние ще го оставим настрана. Въпроса за дрехите птиците го разрешиха. Ако някой иска модел за дрехи, трябва да го вземе от птиците. И семейният въпрос птиците най-добре го разрешиха, външно птиците го разрешиха.
Сега човек минава ред процеси – всички тия процеси на рибите, на птиците, на млекопитающите. Какъв въпрос разрешават млекопитающите? Аз ще ви оставя сега за млекопитающите вие да мислите. Най-после ще ви запитам какъв е кардиналният въпрос, който трябва да разрешим ние. Ние разрешаваме сега кардиналния въпрос на любовта, разрешаваме любовта не тъй, както ангелите са я разрешили, ние трябва да разрешим нашия живот. Въпросът за любовта, туй, което всичко прониква, то се ограничава, но въпросът за любовта не сме го разрешили. Ние го разрешаваме по един начин, втори, трети, по много начини. Всичките усилия, които правим, са хубави, но не сме намерили един правилен метод, с който да разрешим. Това, което намираме, е процес на самоусъвършенстване, но човек не може да се самоусъвършенства в живота. Никой не може да служи, докато той не люби. Докато не любиш, и в никоя област на живота не може да успееш. Сега психологически даже най-напредналият човек – внеси едно побуждение на любовта в душата на този човек – умът ще се събуди, ще започне да учи и силен ще стане, и здрав ще стане. Аз да ви наведа и друг пример. Има ред набрани примери.
Една мома на двадесет и две години дванадесет години боледувала от нервна болест. Един ден иде вкъщи един млад момък, поглежда я, и тя го поглежда, поусмихват се, нищо не си казват, но тази болна мома се влюбва в него. Тя става от кревата, облича се – вече образът на момъка е в нея. Този момък само като я поглежда, тя става. Кой беше този, я ми кажете. Законът на любовта е това. Сменя се състоянието, болезненото състояние се сменя, иде едно здравословно състояние. Тя става и казва: „Аз може да ходя.“ Да го изтълкувам правилно: аз може да ходя, както той ходи. Той вече в ума ѝ седи, облича се и все за него мисли. Значи той е свързан с ония живи сили, с хубавото, красивото.
Това, което в даден случай повдига човека от едно болезнено състояние, то е законът на любовта. Може да го наречете закон на живата природа. Природата, това е любовта, това е Господ, това е Духът Божи, но това е същината на живота. Трябва човек да обича. Когато обичаш, това трябва да бъде свещен закон. Да се срамиш само в едно нещо: не излагай любовта на позор. Да не те е срам, че обичаш, но да те е срам, че излагаш любовта на позор, да излагаш свещените работи на позор. Казва: „Не давайте свещените работи на свинете.“ Любовта ти не трябва да позориш. Единственото нещо, което в тебе не трябва да позориш, то е любовта. Научиш ли да не позориш любовта, ще дойде мъдростта, истината, всичко това ще дойде отпосле. Та казвате сега: да не позориш истината. Ти, докато позориш любовта, не познаваш пътя на мъдростта, не може да познаваш и истината. Като влезеш там, ще правиш същите погрешки и в пътя на истината, като влезеш, ще правиш същите погрешки.
Казвам, когато видиш някой човек в пътя на любовта, ще считаш този път за свещен, този път не го критикувай. То е Божественият метод. За тази болната мома ще кажат – тя не си гледа болестта, тръгнала по любовни работи. Ако тази любов тебе те спасява, добре. Де е злото? Любовта трябва да внесе живот, трябва да ни освободи от робство. Ако любовта тебе те освобождава от ония връзки, от ограничения, от грешни състояния, от онова глупаво състояние и даде смисъл на живота, ти си намясто.
Казвам, всички трябва да работите за освобождаването, да имате свободни разбирания. Аз бих ви привел един морал. Вие нямате мярка за морал. Това, което схващате, то е така, но има нещо още по-тънко в морала. Има един морал, дето обикновените хора не подозират, но той е морал на светиите. Аз ще ви представя един пример. Този пример вие няма да го разправяте на другите. Ако ще го разправяте, няма да ви го кажа. Всеки ще го запази за себе си. Аз ще го облека във форма на сегашния живот на хората, но той е разказ на миналото.
Благочестив владика между 35-40 години, с брада, свят човек, заради него говорят, че като нашия свят владика няма свят човек в света, много благочестив, благодетелен, кой как минал, целунал ръка, почувствал някаква хубава миризма, всички за владиката говорят. Един ден аз присъствам, гледам този владика, поглеждам откъм лявата страна. От лявата страна седи много красива мома. Всички хора целуват ръка и една стара баба на седемдесет години стои, той седи, благославя, всички искат да му целуват ръка. Той гледа нагоре, но все поглежда към красивата мома, другите не го виждат, аз го виждам, незабелязано подава ръката си. Бабата и тя седи, иска да целуне ръка. Като дойде младата мома, тихо въздъхне, той все нагоре гледа, дава ръка на младата мома. Бабата остава и казва: „Да съм млада и аз.“ Младата мома, като му целуне ръка, мисли, че ще ѝ даде нещо, казва, че владиката е свят. Този владика вече прави различие. Нито неговият ум е намясто, нито на бабата, нито на момата. Това никой не вижда. Има една тънкост вътре. Този владика трябваше да се върне, да повика, да ѝ каже: „Сестра, ти си много красива, но си в един опасен път.“ Тя трябваше да остане, да не бърза. Той мисли, че като го целуне момата, ще придобие нещо. Той има право, но трябва да даде първо място на бабата. От гледището на морала той вече е съгрешил в сърцето си. Той се намира като Адама в рая. Като го повика Господ, той погледна тия животни, казва: „Господи, другар нямам.“ Че какъв е животът? Владиката казва: че какво е това владичество? Сега преведете.
Вие говорите за морал, за чистота. Аз отивам много по-далеч. Сега и в ума си допущам, че аз съм на негово място, казвам: в постъпката ми има нещо, което куца. Защото това положение, което завзима, никой не го вързал насила. Той се разкайва, че станал владика. Той, като види красивата мома, него ден да благодари на Бога, че видял красивата мома. Господ много хубава я е направил. Да каже: „Аз искам да бъда като нея красив.“ И от него ден, като види красивата мома, десет пъти повече добрини да прави. Тогава значи, че има морал, един стимул вътре. Не користолюбие да се зароди, но едно благородно чувство, че Господ му дал едно благословение. Да схванем и да разберем, аз привеждам.
Всеки един може да го вземе върху себе си. Казва някой: „Аз живея много чист живот.“ Казвам: като владиката ли поглеждаш? От невидимия свят виждат, другите хора нямат никакъв грях. Така не се показва. Това положение може да смени човек. Един ученик, който иска да прогресира, от това състояние трябва да се пази на осоления боб и осоления хляб. Как ще разрешим въпроса? Колцина от вас ще бъдат като красивата мома, която може да обърне ума на владиката? Всеки може да те подложи на известни изкушения в живота. Никога не трябва да допущаш една користолюбива мисъл да я присадят на тебе. Като дойде, кажи: „Може да я присадите на друго място. Аз не се нуждая от нея.“ Де е лошото? Нас не ни трябват такива присадени мисли, желания, криви разбирания. Защо ни е нас една философия, която отпосле нас ще ни донесе ред други нещастия големи в живота? Защото идат кармически.
Казваме, карма. Що е кармата? Ако аз седна и обясня причините на кармата, не е, както е писано. Казва, кармата трябва да се носи. Не е така. Коя причина е кармическа? Казва, кармически имат нещо от миналото. Хубаво, но този въпрос не е разрешен. Момата се спъва, владиката се спъва, старата баба се спъва – и тримата се спъват. Тогава вземете младата мома и направете владика, владиката направете млада мома, бабата ще си остане на същото място. Тогава второто положение: направете красивата мома баба, бабата красива мома. По отношение на тази красивата мома разбираме, баща ѝ е богат, тя е добре облечена, затова е красива. Тази старата баба е осиромашала, майка ѝ умряла, бедна, окъсана ходи, беднотия във всяко едно отношение.
Когато ние остаряваме и губим своите идеи, то е осиромашаване, духовно осиромашаване. Щом като майката умряла и бащата умрял, всякога ще бъдем стари. Щом майка ми не умира и баща ми не умира, не мога да бъда стар. Защото, какъвто е бащата, такъв ще бъде и синът. Каквато е майката, такъв ще бъде и синът.
Сега, любовта трябва да бъде едно свещено чувство в нас. На любовта не се плаща. Ти като обичаш, той да не подозира, че го любиш. Ще дадеш от себе си, без той да знае. Казва: „Толкоз го обичам.“ Не говори тези работи. Опетняваш. Ти се радвай, че по закона на любовта може да направиш добро. Туй трябва да бъде импулс. Бог дава еднакво и на праведни, и на грешни еднакво. Слънцето еднакво изпраща своята светлина.
Казвам, ние трябва да бъдем тъй, както е Бог спрямо нас. В това отношение Бог, като работи, еднакво гледа, само че Бог ще каже, пътят на тази красивата мома се различава от пътя на владиката. Владиката има свой път. Старата баба има свой път. И красивата мома има свой път. И в тримата има нещо красиво. В окултната наука, която е синтез на всички науки, има един метод за примиряване на всички противоречия в живота. Вие може да ги знаете, но при това развитие, което имате, и да ви се каже, няма да изпълните, защото всички търсите лесния път. Даже ако вие сте на мястото на този светия, да видите, недоволен сте. Ако сте на мястото на старата баба – на второ място. Ако сте на мястото на владиката, ти виждаш, казваш, не е право. Ако си на мястото на владиката, ще направиш туй, няма да осолиш боба.
Казвам, много тънко чувство трябва да имате. Не да се безпокоите. Ако аз съм на мястото на владиката, ще кажа, липсва ми нещо. Какво ми липсва? Това, което липсва, ще го доставиш, ще туриш нещо, ще го заместиш. Ще се поставиш на мястото на красивата мома, на мястото на старата баба. Ще изучаваш и трите живота. След това има четвърти метод, той е Божествен. Какво иска Господ от мен? Че аз, като видя старата баба, да се зарадвам. Като видя младата мома, да се зарадвам. Аз заради себе си да се зарадвам едновременно. Защото, ако тази мома целуне ръката на този владика, в дадения случай ще се поквари и оттам насетне тази мома ще се поквари. Туй е кармата. Като целуне ръка, може четири-пет поколения да водят един много разгулен живот. Причината е съвсем нищожна. Не че е направено някакво престъпление. Този владика ще ѝ става син, ще ѝ става дъщеря. Тя казва: „Защо Господ ми даде това?“ Защото беше владика. Малките причини дават големи последствия. В света не са ония големите причини, които обръщат колата, но малките причини. Кибритената клечка някой път произвежда много големи пакости. Това е за един светия, не е за един обикновен човек. За обикновения човек това не съществува. То е за ума на светията.
Ако искате да имате един възвишен идеал, ако туй считате за морал, което всички хора считат, то не е морал. Ние трябва да виждаме нещата, които другите хора не виждат. По това да се отличаваме. Когато казват, че в тия хора има нещо, да е в съждението, в онова разбиране. Ние трябва да идем крачка напред по-надалеч. Защото, ако е за грях, това тяло, в което живеем всеки ден, ще се освободим от него. Ти, като разграждаш, разграждаш, защо трябва да умреш? Разгражда се тялото. Ще ти дадат друго. Оцапал си една дреха, Господ ще ти даде друга. Щом се оцапаш, ти ще се съблечеш, трябва да облечеш друга, докато се научиш да пазиш чиста дрехата си. Когато се научиш да пазиш чисти дрехите си, ще научиш закона за безсмъртието.
В безсмъртието ако не пазиш чистота, ще изгубиш безсмъртието. Казва, защо те живеят един морален живот на истината. Трябва да знаете, че от чистотата има един живот, който не подозирате. Казва: „Как да обичаме?“ Хората не са били в областта на любовта, да знаят какво нещо е истинска любов. Сега трябва да се стремите към ония вътрешни схващания.
34 лекция, 10 април 1929 г., София, Изгрев
