Често след залеза на Слънцето на западния хоризонт или сутрин преди слънчевия изгрев – на изток, се вижда чудно хубава “звезда”, пръскаща спокойно бяла светлина. В древността хората смятали, че това са две звезди и ги наричали Веспер и Луцифер.
Предполага се, че още древногръцкият учен Питагор е знаел, че това е една и съща “звезда”. Тя получила името на една от богините в римската митология – богинята на красотата Венус ( Венера ). Заради нейната яркост и удивителен блясък славяните я наричали Вечерница или Зорница. Но и двете хубави имена се отнасят за едно и също небесно тяло – планетата Венера.
През определена част от годината Венера може лесно да се наблюдава непосредствено преди зазоряване или след залез с невъоръжено око. Затова я наричат Зорница или Вечерница в зависимост от времето, когато се вижда. След Слънцето и Луната, Венера е най- яркото тяло на небесния свод.
Венера ( от лат. “прелест”, “красота”) е била италийска богиня на пролетта.По – късно, като богиня на красотата и любовта, тя се отъждествява с гръцката Афродита.
Въпреки, че блясъкът на планетата замайва главата, тя крие истинския си характер под було от облаци и независимо от това, колко светлина отразява към своите обожатели, планетата винаги си остава свенливо забулена.
Нейното променящо се положение по небето е привличало вниманието на наблюдателите от древен Вавилон още 2 000 години пр.н.е., първите известни таблици за нейното движение са били съставени по времето на цар Амизадуга, през първата половина на ХVІІ век пр.н.е. Яркостта върху небосклона е извоювала на Венера почетно място в Пантеона на много ранни цивилизации под двойния образ на Хесперос – Вечерница, и Фосфорос – Зорница.
В зората на телескопичната астрономия през 1611 г. Галилео Галилей видял през телескопа си, че Венера, наподобява фазите на Луната.
Тогава станало ясно, че планетата трябва да обикаля по–скоро около Слънцето, отколкото около Земята. Така бил нанесен смъртен удар на Птолемеевата система за света, според която както Венера, така и Слънцето са обикаляли около Земята. Фактите, наблюдавани от Галилей били съвместими с Коперниковата система, според която всички планети, включително и Земята, обикалят около Слънцето.
Венера е втората по отдалеченост от Слънцето и най-близката до Земята планета от Слънчевата система. Средното й разстояние до Слънцето е 108 млн.km, а периодът на обикаляне около него е 225 денонощия. По време на долните съединения тя може да се приближава до Земята на 40 млн.km, т.е. по-близо от която и да е друга планета от Слънчевата система.
През 1962 г., когато сондата Маринър 2 определи повърхностната температура на планетата – близо 480o С ( 900F) – стана ясно, че скрита в обвивката си от въглероден диоксид екзотичната Венера е твърде неблагоприятно и горещо място за динозаврите. До 1975 г пейзажът все още отказваше да позира пред фотографите. И тогава на 22 и 25 октомври, две от съветските космически сонди – Венера 9 и 10 – успяха да достигнат повърхността и да оцелеят достатъчно дълго, за да направят първите фотографии на тази планета.
Чак през 1982 година още две съветски мисии запечатаха образа й. По – нататъшното картографиране показа континентални шелфове, вулканични останки, назъбен релеф и камениста топография.
