Словото

Жела Николова – Среща

           Светлана се събуди. Мартенското слънце грееше през процепа на пердето и един лъч достигна косите й. Тя се сгуши от топлата му милувка и в този миг ясно видя съня.

           Императрицата лежеше будна на голямото легло. Все още топлата ноемврийска вечер хвърляше отблясъци и цветните сияния танцуваха по тавана. Дворецът тънеше в тишина след тридневното пиршество по случай завръщането на императора. Топла вълна на нежност обхвана цялото й същество, както при първата им среща. Косите му, буйни, падащи на вълни по раменете му, й напомняха ромолене на поток. Помисли си, че няма нищо против живота й да протече в съзерцание на любимия, прегърнал я в съня й.

           Светлана приседна на леглото и чувството, обхванало я в съня, не я напускаше.Толкова реален беше той. Унесена си припомни всяко кичурче на косите му, ръцете – меки и топли, и неохотно си наложи да отпрати видението и да се приготви за работа.

            А тя не липсваше. Засипваха я с купища рекламни материали, които трябваше да обработва на компютъра, а и майка й имаше…

            Да, ще провери всичко. Отвори тефтерчето и набързо прегледа задачите за деня. “Ще се справя.” Измъкна се набързо от леглото, отиде до прозореца и го отвори. Слънцето нахлу в стаята като река. То винаги й даваше такъв силен импулс за работа, изпълваше сърцето й с нестихваща радост. Упрекна се, че и тази сутрин се беше успала, и си каза: “След 22 март ще тичам до хълма всяка сутрин и ще го посрещам”.

            След сутрешния душ, ободрена и готова за новите битки в живота, целуна сина си за довиждане, внимателно прибра меката косица, за да не го събуди, и излезе от къщи.

            Този ден беше по-различен от другите. Усети го още щом прекрачи прага и погледна към Царевец. Всяка сутрин погледът й обхождаше хълма, патриаршията, стената.

            Но тази сутрин… Толкова красив го виждаше за първи път! Слънцето грееше и лека мъглица забулваше хълма, а синкавите сияния като пътеки се губеха в гората.

            И тогава го видя. Стоеше на отсрещния тротоар като човек, който е попаднал на непознато място и се чуди накъде да поеме. Очите му, странно сиви, й напомниха снощния сън.

 

           Императрицата най-после заспа и засънува. Слънцето огряваше странни къщи, високи, начупени, с метални прозорци, а на улицата млада жена се любуваше на красивата гледка.

           Странен хълм, като тези, които бе виждала във Франция, се издигаше точно пред нея. И тя за миг си спомни как тичаше като малка из тесните улички към хълма и часове се катереше по стените и високите стъпала към кулата.

           А ето сега, стои на каменната уличка и наблюдава младия мъж, който се запъти към нея. Същите гълъбови очи, мека черна коса, но без дългите кичури, които падаха по раменете му, същата походка, усмивка и тези смешни панталони, опънати по бедрата му. Топла вълна я заля, сърцето й потрепна и тя разтвори ръце да го прегърне … и се събуди.

            Дворецът още тънеше в тишина, а императорът спеше непробудно.

            Киара стана, запали свещника и дълго размишлява върху съня. Странен беше този сън, странен и толкова реален. Младата жена беше тя, знаеше го, почувства го дълбоко в себе си. Но какъв беше този невиждан град, тези хълмове наоколо, тези улици и императорът с тези смешни дрехи.

             Реши да отиде при Учителя на сутринта и да му разкаже за съня. Едва дочака прислугата да се разшета из двореца и, още не развиделило се, наметна пелерината и се отправи към далечното крило, където в една малка стаичка живееше човекът, когото тя наричаше Учителя, а всички останали наричаха Знахаря. Обичаше да разговаря с него за какво ли не: за звездите, за Бог и Христос, за хората, за книги, а най-вече обичаше да й разказва за чудната страна, от която идваше, за високите планини, за бистрите потоци, които слизат в чудни долини, за езерата високо в планините, които нямат чет и още, още.

             Набързо почука и влезе още преди да чуе отговор. Учителя седеше на малкото столче и газената лампа осветяваше едва книгата, която прелистваше.

             Киара приседна до коленете му и развълнувано заразказва съня. Учителя унесено я слушаше, потънал в дълбоко размишление.

             Чудеше се откъде да започне и как да й каже това, което бе разгадал тази сутрин по звездите.

             И всичко се нареждаше точно така, както го бе видял. Но как да й каже, че най-напред императорът, а не след дълго и тя ще бъдат погубени в земите, които бе видяла в съня си. Но само телата им, – а душите пак ще се търсят, привличани или свързани с невидимата нишка на любовта, и нищо не е толкова страшно и толкова необяснимо. Но сега трябваше да я успокои.

             Императрицата си тръгна малко озадачена от думите на Учителя и си обеща да го посети още веднъж, за да й обясни тази странна дума – карма, както я нарече. Хареса й, че Бог изпраща сънища, за да ни покаже миналото или бъдещето, но най-вече това, че с любимите хора никога не се разделяме.

              Закрачи бързо към двореца, където нейният любим още спеше, и потъна в топлата му прегръдка.

 

              Светлана наблюдаваше младия мъж като омагьосана и в миг изпита желание да го прегърне. Смути се. Толкова отдавна не й се беше случвало да трепне сърцето й, наранено от несполучливата й връзка с бившия, както го наричаше. Беше повярвала, че не би могъл никой да я развълнува, а ето сега времето бе спряло за нея.

              Мъжът от другата страна на улицата продължи пътя си, усетил странното чувство, че познава младата жена, макар да не си спомняше някога да я е срещал.

              Светлана подмина и тръгна за работа. Изведнъж градът оживя, птичките се събудиха, слънцето топло й се усмихна и за първи път от много време насам денят й се стори чудесен. Беше изпълнена с енергия, уверена в себе си, идваше й да литне.

              “Благодаря Ти, Господи”- проговори на глас и затича към спирката.

Категории