Словото

Жела Николова – Стихове за деца

Жела Николова е родена на 29.02.1956 г. в с. Радовец, Ямболско. Завършва френска гимназия в Ст. Загора и ВИАС, София. От 1981 г. живее и работи в Пловдив. Тя е творец с широк творчески диапазон, който умело използва разнообразни жанрови форми. Пише и в проза. Освен това тя пее и композира. Нейна музика и изпълнения можете да чуете тук.

Схватка

Петльо от стобора

огласи простора.

“Идвайте на двора.

Двата ни отбора

ще решават спора

кой е най-добрия.

Няма аз да крия,

че ще има схватки.

Най-добрите хватки

тук са усвоили

пилетата лекокрили.

Патетата не отстъпват,

в боя смело ще настъпват.

Ще се спазва регламента,

да не се пристъпя лента.

Щом излязат зад чертата,

прекратява се играта.”

Съдията дава знак.

Влиза пилето юнак.

Публиката вдига вой.

Патето се хвърля в бой.

Захвърчава перушина,

хващат се за гушите двамина.

Стоп! – свири съдията.

Патето е вънка от играта.

Развълнуваните ярки,

верни негови другарки,

към юнака втурват се и той,

днес е техният герой.

Играта бурно продължава.

Друга двойка се сражава.

Публиката ръкопляска,

свири, мята се и кряска,

играча своя насърчава,

падне ли – и вдига врява.

Борбата е оспорвана. Уви!

Кой сега ще победи?

Чува се сигнал и ето

орел се спуска от небето.

Страх и паника той всява.

Юрна се да се спасява

кой където свари,

другия да изпревари.

Тишина настана.

Някого ли хвана?

Понадигнаха се леко.

Съдията мярнаха далеко.

Петльо с гребена червен

грабнал бе орела в плен.

 

 

Срещнала сърничка

своята връстничка.

Двечките решили,

без да са мислили

да потърсят билки

в езерата рилски.

Че са лековити,

с аромат пропити.

А водицата – каква е!

Всеки ще се смае,

който я опита.

Няма да се пита

колко път ще бие,

за да се напие.

Рекоха си двете –

да откъснем цвете –

синята тинтява,

що расте тъдява.

Ще дарим на мама

с обич най-голяма.

 

 

 

 

 

Малкото теленце

счупи си краченце.

Скоро в махалата

всички се събраха.

Трябва му превръзка –

майката се тръшка.

Може и бастун –

гордо вирна клюн

белия паток.

Крачето е с оток!

Кончето предложи

с компрес да се наложи.

Ех, след тези грижи

раната си да оближе

сети се горкото.

Падна тъй стъклото

що в крачето се забило.

И хорото се извило.

Радваха се всички

и животни, птички.

Малкото теленце

вирна си носленце.

Справи се самичко,

но благодари за всичко.

 

 

Жабчето подскочи.

Нещо тук клокочи.

Нещичко бълбукна,

ако не – да пукна.

Бързо то си свика

свойта бойна свита-

жабчета кресливи,

в строен ред извили

своите редички.

Ето, тук сме всички.

Бързо се цамбурна,

в блатото катурна

нашата дружина,

силна кат пружина.

Колко жално стана.

Паднаха в капана.

Щъркел се явява

и се вдигна врява.

Закрещяха всички,

жабчета, пчелички.

Страшен бой настана,

за глава се хвана

щъркелът тогава.

Хукна във забрава.

Тук запява в хор

жабешкий отбор.

Чак до небесата

вдигна се мълвата.

Жабчетата смели

щъркела помлели.

Жалко. От хайвана

помен не остана.

 

Кума замижава.

Ярчица ли приближава?

Вчера Петльо за беда

се измъкна без следа.

Пиленцата малки спяха,

но пък кучетата бдяха.

Тя напред-назад потича,

лесно тук не се отвлича

ни кокошка, нито ярка.

Ха, какво ли там се мярка?

Нещо се белее,

яйчице не е ли?

Бързо грабна го Лисана,

но във мрежата се хвана.

“Хайде, Лисо, да те няма,

че ще идеш на мегдана,

дето всички ще те сочат,

ножовете ще наточат,

да получи си тогава,

кой каквото заслужава.

Пускам те да се измъкнеш,

гледай пак де се не вмъкнеш

при кокошките, посмяла,

ни лук яла, нито мирисала”.

 

 

Зайчето в снега притупа.

Ето че откри хралупа.

Дали в нея ще намери

морковчета, вкусно зеле?

Че от тази дълга зима

чак акъла му се взима.

Вчера осмели се да припари

край селцето и го свари

цялата дружинка ловна.

С пушката оловна

единият се тъй прицели,

че едва не го уцели.

Как ли без да се замае

стигна до гората – той си знае.

Празна е хралупата студена

„Къде ли да се дена?”

Що ли лятос не натрупа

зимнина, че да си хрупа

сладко в ямката закрита,

а немил-недраг се скита.

Рипна с босите крачета

да опита си късмета

в близката горичка да обели

някоя коричка хели.

 

 

Моля ти се, Лъки,

стига с тия мъки!

Дърпаш ме за рамо.

Още ми е рано.

Стига вече тропка,

ще идем на разходка.

Чакай да се поизмия,

млякото да си изпия,

да си сложа панталона.

Стига гледа през балкона.

Хайде, дай ми лапа.

Пак ли ме изцапа?

Я да видим що си сторил!

С кошчето ли си се борил?

Ей, кученце какво си!

Шапката ми носи!

А обувката къде е?

Да погледне ме не смее.

Всяка сутрин се повтаря,

пръв вратата ми отваря

и търпение си няма,

бута се за двама.

Лъки, Лъки, слизам вече.

Май че слънцето напече.

Мятам се на колелото,

да ударим през просото.

Зная накъде ме водиш.

Само ти ли ходиш

по сокаците от тъмно?

Чакай, че е стръмно.

Вече стигнахме, не бягай!

Дай ми малко време. Лягай!

Ето, топката е тука.

 

 

Кучета ли каза?

Нека ти разкажа

колко съм си патил

и по тях изпратил

не една благословия.

Не на мене тия!

По мене да залае

всяко пале знае.

Ръката ми одраска с лапа,

по краката ме захапа.

Даже по колата

(дирят си белята)

те със вой налитат.

После ще ме питат

със какво ги дразня.

Аз ли да ги дразня?

Да ви кажа права

нямате представа

как съм се катерил

и спасение намерил

по казаните с боклук.

Те ще ми говорят тук.

Куче ли е – надалече.

Очите да не виждат вече.

 

 

Тихо, вие двама!

Май се връща мама.

Къде ли да те скрия?

Ще вдигне патардия.

Пак не си помела.

Зайче ли си взела?

Котка ли си няма?

Вече си голяма.

“Виждаш ли, бе мамо,

погледни ги само

колко са ми сладки,

като хрупат сладки.”

“Само ще ровичкат

и ще се боричкат.

Ако пък ги хвана

да лежат в юргана,

цветята да ми късат

или нещо скъсат,

ще ги видиш този път

как по стълбите летят.”

„Тъй приказва си, но зная,

трябва малко да потрая.

Като види ти ушите,

как си миеш ти очите,

как опашката си мърдаш

и мустаците си дърпаш,

ще погали ми главата

и остави на кревата

даже да си поиграем.

Тихо! Само ний си знаем.”

 

 

 

Мишчица гризана

хвана се в капана.

А отвън остана

да се вайка мама.

Как да я измъкне?

Може ли да бръкне?

Плачи си мишлето,

търка си нослето,

клепа със очички:

“Лесно е на всички”.

Сиренцето – ето,

мами от кьошето.

Ех, да си похапне,

устни да оплакне.

После да полегне,

па да му подремне.

А за зла управа

квото ще да става.

Скоро до капана

Мимето застана.

“Мишленце, внимавай,

много ти не шавай

и не влизай тука –

видиш ли боклука!

Прощавам ти сегичка,

като на шегичка,

теб освобождавам

и на мама давам”.

 

 

 

Малките мечета

имат си крачета.

Имат си ушички

като две елхички.

И по две ръчички

в бели ръкавички.

С шалчета червени,

винаги засмени.

Ето ги в редички

радост са за всички.

Медени мечета –

весели звънчета.

 

 

Малкото еленче

тропа със краченце.

„Не искам веч да уча,

млякото да суча.

Искам като батко

да си хрупам сладко

клонки и тревички

и да припкам с всички.

Вятъра да гоня,

не сълзи да роня.

Искам като татко

голям да съм брадатко.

И да браня мама,

не да си лежа във слама”.

 

 

– Патенце, душичко,

къде така самичко?

Нямаш ли си страха?

Кума Лиса сваха

тука се навърта

и ще те нагълта.

-Червейче си дърпах,

после се обърках.

– Хайде на реката

да измием си краката.

Ти ще си поплуваш,

няма да тъгуваш,

че си ми самичко.

Наред ще бъде всичко.

 

 

Катеричка трупа

лешници в хралупа,

семенца, бадеми,

орехи големи.

Трупа и нарежда,

даже не поглежда,

че навън се гонят,

плодчетата ронят

катерички щури.

Скоро ред ще тури!

“Хайде, вие двете,

бърже пометете!

Вижте що настана,

работа ли няма?”

Двете се смутиха

и се изпокриха,

но ги хвана срам.

С усърдие и плам

всичко подредиха,

после се умиха.

Дъжд от листи рукна,

силен смях избухна.

Вятър за забава

с тях се заиграва.

Трите с глъч и врява,

вятър що додява,

хукнаха да гонят,

за да го прогонят.

Трябва да ви кажа,

още продължава

тяхната закачка.

В тази забавачка

включиха се всички –

зайци, също птички

и със весел тон

славен маратон

вдигна тук на крак

горския бивак.

 

 

Дреме си врабчето,

топли си гръбчето

на припек край рекичка.

В бистрата водичка

плува си и рипка

пъстропера рибка.

Щом врабчето мерна

скокна и го перна

с пръски от водица.

Бързо таз игрица

врабчето подхвана,

веселба настана.

Чу ги от букака

рошавата сврака.

С крясък разгласи

и си нагласи,

че рибата във вира

врабчето навира.

Вир-вода станало,

в чудо се видяло.

Юрнаха се всички

яребици, птички

в битката неравна

те защита славна

да окажат на героя.

Но приключи боя

без да се намесят.

Играта с бой да смесят

могат свраките чевръсти,

че си гледат те през пръсти

занаята – глашатай.

Само гледай и си трай!

Превръщат в олелия

всяка малка дреболия.

 

 

 

 

 

Местя се – въздъхна Ежко.

Стана вече твърде тежко

да намирам си прехрана.

Хаос някакъв настана.

Няма ни добри, ни смели,

всеки гледа да те смели.

Щом излезеш  за закуска

някой може да те схруска.

Стъпва Ежко тежко, тежко,

пътя му препречва Снежко.

Малкото комшийско зайче,

пак изгубило се май че.

Спря се истината да научи,

съвет да му даде, или поучи.

Зайчето се тъй зарадва.

Срещнало човек със брадва

и се то, горко, изплаши,

че по пътя си отпраши

без посока и умора.

Само да не види хора!

Хайде с мене – Ежко рече –

да заминем на далече.

Да потърсим си местенце –

някое добро лозенце.

Двамата потеглиха, но тука

да се карат те дочуха

двете сврачета мънички,

чак изпускат те искрички.

Рекоха си – Трябва тъй да сторят

да узнаят за какво ли спорят.

Сврачетата малки спряха,

но да кажат не посмяха

за какво се дърпат.

Опитаха да хвъркат –

криво-ляво полетяха.

Зайчето и Ежко се посмяха.

Продължиха към целта заветна.

Ей звездица там просветна.

Нещо в тъмното прошава.

На топло свряла се във плява

нощта студена да прекара

решила костенурка стара.

Щом узна им патилата

тъжно тя поклати си главата.

Деца, деца, – мъдро зареди –

ще ви връхлетят беди.

На родното обърнете ли гръб

все едно се движите по ръб.

На миналото турете му черта.

Утрото е по-мъдро от вечерта.

Тримата се сгушиха и ето,

скоро им запя щурчето.

Хубав е живота – си казаха –

щом сме заедно. Заспаха.

 

Пчеличките добри

стават в ранните зори

прашеца да събират,

да търсят, да намират,

цветенцата отбрани

медеца им да стане

ароматен, подсладен.

Не пропускат нито ден.

Те задружни са, в беди

роякът им ще победи.

Някой, дръзнал да припари

и от кошера да свари

да отмъкне пита,

та медеца да опита,

те така ще го нажилят,

че ще трябва да му бият

пет инжекции големи.

Имат си пчелите схеми,

как да бъдат подредени,

напълнени, стъкми

килийките от всеки ред.

Тук цари порядък, ред.

Всяка мястото си знае.

Само търтеят нехае.

Не работи, не му пука.

Изненада на главата ще почука

кога стъписан се намери

вън от кошера им да трепери.

Че зимата не ще ни песен, ни молитва.

Какво ли ще направи? Литва.

Очите му където видят.

Кои ли ще завидят?

 

Котенце игриво,

много си ми диво.

Правиш се на дама

с шапката на мама.

С бабината хурка

стига ти топурка.

Ето, и кълбото

търкулна под леглото.

Мечо си надрала,

куклата съдрала.

Мъркаш си доволна.

Правиш се на болна

щом те смъмри мама.

Но като я няма

вдигаш тупурдия,

цяла чудесия.

Топчета търкаляш,

в дрехите въргаляш,

млякото обърна!

Чакай да се върна!

Скри се под дивана,

за да не те хвана.

Пръснала си листи!

Кой ще ти почисти?

Туй държане вредно

да е за последно.

 

 

– Мамо, искам котка.

– Стига, мамо, кой ще я прикотка,

лапичките да измие.

Работа това не ми е.

– Нека кученце поне,

с малко, вирнато носле,

да ми бъде то другарче.

– Стига, кой пари ще харчи?

А със батко ти – не щеш –

как пък ще се разбереш.

Татко котки не признава,

батко – от кучетата му призлява.

– Моля те, бе мамо,

хамстер да си взема само.

– Добре, от мен да мине.

Само да не ти премине

бързо пак мерака,

че на мен да чака

триците да сменям,

да го храня денем.

Че с рибките какво направи?

Много, мислиш, ми се нрави

водата им през ден да чистя,

да ги храня,  да ги мисля.

Ако случи се това,

няма да се отзова.

Ех, мама пък каква е.

Зная, пак ще ме изтрае.

 

 

Палава калинка

шета из градинка.

В чашки от лалета

сложи тя цветчета

на зюмбюл и невен –

кътът ще е дневен.

Масички постави –

маргаритки прави,

столчета мънички –

момини сълзички.

Сложи и перденца –

макови листенца.

Роза, то се знае,

всеки ще познае,

сложи за украса.

И до пладне втаса

всички да покани –

от съседните поляни

дружки най-отбрани –

мравчици, щурчета

с медени звънчета.

Та Великден да посрещне

с най-добрите песни.

 

 

Грахче си намери

патенцето Пери.

Тръгна да го гони,

то се мушна в клони.

Пери се провира,

взе да се нервира.

Толкова е малко,

а пък скача. Жалко.

Трябва да го хване,

че за смях ще стане.

Клати се, навежда,

в бабината прежда

тъй се омотава,

че кога решава

то да полети –

ето ти беди –

вързани крилата,

спънати краката.

Просна се на двора,

капна от умора.

Петльо приближава.

Така ли заслужава

да го видят всички!

Затвори си очички,

да не гледа как на две

Петльо грахчето кълве.

Илюстрации: Мария Ангелова от Пловдив

Категории