Словото

Творчество на Gis Moll (Георги Марков)

І. ЗВЕЗДНА СИМФОНИЯ.

Гледам небето, осеяно със звезди и сякаш сещам погледите на хиляди разумни същества, които ме гледат из дълбочините на безкрайността.

Каква красота, каква неизмеримост, какво величие и каква тайна!…

Наистина, колко много очи има небето – сякаш то е направено само от очи!

Погледът броди из безконечните простори, душата пие светлина и звезден шепот: легенди се носят на крилете на светлината и разцъфват в цветя и звездна музика…

Очите на небето стават рози, бели лилии, теменужки, нарциси, кринове, лотоси – които се смеят със сребрист смях и разливат вълшебни ухания. После тия цветове се превръщат на деви, с ефирни криле които литват из безкрайните звездни простори, Те пеят вълшебни песни и си пригласят с еолови арфи…

Мълчанието на нощта оживява – тишината почва да говори на незнаен език. В душата се пробуждат тайни, оживяват притчи, възкръсват легенди – изтъкани от светлината на сапфири, рубини, топази, аметисти и преплетени със звуци от незнайни мелодии, в които чара на пролетта, огъня на лятото, тъгата на есента и хладината на зимата се преливат в дивна игра.                                             

На тъмното небе изгряват личби, появяват се знамения – и времето се разгъва като книга, по която може да се чете съдбата на човека, миналото, настоящето и бъдещето на вси народи…

Земята мълчи и слуша – небето говори.

Тайната на нощта, обгръща и двете.

„Где е Роденият, комуто звездата видяхме на изток“ – пеят звездните деви – и пръскат, на бисерен звезден дъжд. мелодии от своите арфи.

„Где е Роденият – пеят те.

„Где е роденият“ – пригласят арфите.

Нощ… пълна със звезди.

Човекът, душата стои, коленичил, пред Бога… над него – вечност… безконечност…

Младост…пролет…живот…приказка…сън…

„Где е роденият, комуто звездата видехме на изток“,…

Там, горе, във висините на нощта розовата пъпка на едно цвете се разпукна. Небето се изпълни със светлина, благоговение и трепет. . .

Една душа разцъфна. . .

Едно слънце изгря. . .

„Где е роденият“ – пеят звездите.

„Где е роденият“ – пригласят арфите.

Пожелавам в тази нощ, звездните деви да целунат всички души, които обичат красотата, музиката и тайната на звездите – и те да разцъфнат.

А горе в небето – да изгреят техните звезди!… (ЖЗ, 1926, 6)

Gis Moll,

ІІ. Небесното знамение.

В човека има една слабост, която много му вреди. Това е страхът пред всичко Ново. Идея ли некоя: мисъл, образ или движение, които той за пръв път среща, виждаш го изведнъж се стресне – отворя широко очите. Най-първо ще се усъмни в него, после ще се замисли и ако намери нещо хубаво, ще го приеме, ако не – ще го отхвърли.

Всичко ново смущава човека. Дори и най-обикновеното явление, което се повтаря всеки ден – изгряването на слънцето – той него не може да посрещне със спокойствие: смълчава се заедно с цялата природа, сърцето му почне да тупти – и той очаква с трепет момента, когато ще се покаже светлият връх на слънцето и то ще разкрие целия си лъчезарен лик.

– Явила се някоя нова звезда в небето. Всички астрономи, всички хора, отвсякъде повдигат поглед нагоре и някак тайнствено се споглеждат един други: „Какво ли това значи?“ Дали това не е някоя нова звезда, появила се внезапно в небето, както звездата що знаменува раждането на Спасителя, преди 2000 години? Или пък това е някоя комета, която ще се сблъска със земята и ще докара свършека на света, или най-малко някои войни и бедствия за човечеството?

И ето, по всички лица се изписва страх, загриженость. А астрономите известяват, че звездата все се увеличава, и скоро ще стане видима и за просто око.

И астрономите и непросветените в небесната наука – всички се тревожат пред неизвестността: дали това е нова звезда, знамение за раждането на един Спасител на човечеството, който ще му донесе една велика Истина? Или това е някоя злокобна комета, която иде да помете земята или да я потопи в кърви и невъобразими страдания?

И всяка нощ тия жреци на небето, пред които благоговее всеки простосмъртен, отправят своите тръби и спектроскопи, разтварят стари алманаси, звездни карти, четат пергаменти, – тълкуват и търсят да намерят има ли такава комета, чиято орбита да съвпада с положението на видимата звезда. Уви! – усилията са напразни!

Минават дни, но звездата стои неподвижно на небето, само светлината ѝ расте, а и спектроскопическите изследвания показват отсъствие на въглерода, който е характерен за кометите, а установяват присъствието на онези химически елементи, които са характерни за всяко Слънце.

Страхът на тези жреци на Божията наука става още по-голям.

Значи на земята не идат бедствия, не иде някой върл демон, но изгрява едно Слънце – иде един Спасител на човечеството!…

А какво ще стане с тях? Как ще отговарят те за дадените им и неизпълнени обещания пред небето, като негови жреци и служители? Отдавна те бяха оставили чистия живот на святостта и бяха заживели в блуд и грях, и само едни одежди и бради, и привилегията да служат пред олтара на небето, ги отличаваха от другите хора.

А как да съобщят това на треперещите и очакващи люде? Да им известят ли, че „Новата Звезда“ е едно Слънце, че на земята иде светъл празник – Божий Пратеник иде, който ще донесе великото Божие благословение на човечеството?! Но тогава всички хора ще се възрадват с небесна радост, ще се облекат в светли одежди, за да посрещнат Новото Слънце, което изгрява – Спасителят на човечеството. А тях – тези недостойни служители на небето – ще ги убият с камъни, за да не бъдат наказани всички от строгия небесен Съдия,

*******

И тези жреци на небесната наука, които виждат мисията на звездата, в себе си решават да скрият истината. За се избавят от гибел, те разтръбяват наляво и надясно, словом и писмено – чрез брошури или пратеници, че „Новата Звезда“, не е едно от лъчезарните „Слънца“ на небето, а една злокобна комета, която иде към земята – че „това е един Демон, кой скоро ще слезе да предизвика бури и метежи“ да разруши основите на човешкия морал и общество и да потопи човечеството в нови страдания и кърви. И че всички хора трябва да се приготвят да воюват срещу Него и неговите люде, когато дойдат, защото те ще са едно голямо зло за света“.

– Но всички тези известия, за тяхно изумление, много малко разтревожиха мирните жители на земята, сякаш те сещаха със сърцата си, че това не е истина. Защото невидимата ръка на далекото Слънце вече ги галеше и обливаше в своята любов и светлина. – То изгряваше и в техните души.

*******

А светлината на Звездата ставаше все по-голяма, Слънцето все повече се приближаваше към земята и Истината, все по-силно изгряваше в душите на хората,

Озлобените жреци не преставаха да вещаят на хората велики бедствия, ако те приемат този „Демон“, ако те приемат неговите хора и неговото учение. „Защото –говореха озлобените свещеници – те ще показват светли лица, ще говорятъ за Истина и Любов, а всъщност ще подкопават основите на обществото и ще готвят великата гибел на цялото човечество“.

Но напразно!– Техните клевети остават безрезултатни. Защото простряната ръка на невидимото Слънце все по-нежно галеше душите на хората и им носеше радост, светлина и живот.

И дойде очаквания ден. Звездата – „Слънце“ слезе на земята. Тогава Истината възкръсна пред очите на всички и те разбраха великата заблуда, в която ги бяxa поставили мнимите небесни жреци и посланици.

Тогава, камъните които бяxa хвърляли тези жреци, се изсипаха върху техните глави и горка участ ги сполетя.

А Слънцето възсия във всичката си светлина и слава и дойде на земята великият ден на Свободата, Братството и Любовта на всички хора – ще дойде Новият Живот.

И родиха се Нови Науки, Нови Изкуства, Нов Морал – Нова Философия.

Gis Moll. (ЖЗ, 1926, 7-8)

 

ІІІ. Красота…музика…тайна…

Красотата извира от природата и Слънцето.

Музиката – от звездите и човешката душа

А тайната – от морето и от Бога.

Само пробудената, оживяла и разцъфнала душа може да ги постигне и трите!

(ЖЗ, 1926, 1)

ІV. Тристишия.

Зимата мълчи,

Пролетта пее,

А лятото и есента – говорят.

***

Мълчанието е език на Боговете,

Песента и музиката – на Ангелите,

а Словото – на човеците.

***

Когато красотата се ражда –

–        душите мълчат

Когато красотата цъфти –

–        душите пеят

А когато красотата зрее –

–        душите говорят

(ЖЗ, 1926, 2)

 

**********

V. Символизъм в Природата и символизъм в изкуството.

Символизмът в изкуството трябва да има за идеал: постигане символиката на природата.

Голяма илюзия си правят ония писатели и теоретици на изкуството, които мислят, че човешкият символизъм, в известни случаи, може да надмине символиката на природата, където, според тях, красотата, музиката, па и всичко друго е дадено в груба, сурова и нестилизувана форма – и следователно, човешкия дух трябва, както художникът, да взема от тази голяма палитра – природата: боите, тоновете, идеите, и да ги подрежда, съчетава, хармонирва и облича в стройни художествени форми.

Това е вярно само в случаи, когато художникът почерпва идеята на своето творение, не от природата, а из естетичните царства на своя дух, тогава той търси в външния свят само форми, в които да облече своята идея.

Но когато художникът иска да ни предаде красотата, която е непосредствен обект на неговото естетично съзерцание, тогава неговата творческа работа е друга. В този случай – казано на езика на естетиката – той ще ни даде красотата, пречупена през призмата на своята индивидуалност, като подчертае една или друга страна на нейното художествено битие. Явлението е аналогично с разпадането на белия слънчев лъч – прекаран през стъклената призма – в седемте цветове на дъгата. Индивидуалността на художника, бидейки в невъзможност да обгърне целокупното битие на красотата, ни дава последната в неин колорит.

От тук е ясно колко далеч стои творчеството на художника от произведенията на природата,

Аз мисля, че дословно същото може да се каже и за символизма в изкуството. И той е индивидуален, а следователно – и той отстои далеч от истинската символизация на природата. Защо? Защото в природата, както за красотата, така и за символиката има общовалидни критерии и норми – когато в символиката на изкуството, поне за днес, още нема универсални критерии, които да са еднакво валидни за всички творци и ценители на красотата.

Постигане символиката на природата – ето идеала на символизма в изкуството.

*******

Но това звучи малко странно.

Какво, всъщност, трябва да разбираме под символизъм в изкуството и какво под – символика на природата?

Някой, може би, ще възразят, че това са две тъждествени понятия, и че символизмът въобще, само за човешкия дух, но не и за природата: това са известни категории и формални принципи на нашата психика, в които обличаме художественото съдържание, дадено ни от сетивния опит. С други думи, че символизмът няма обективно битие, че той не съществува като една реалност в природата, а е субективен, има субективно съществувание само в душата на човека, както са всички категории на мисленето.

Такова е схващането и на съвременната официална наука.

Окултната наука обаче, поддържа, че символизмът е атрибут на битието: природата, битието изказва своя живот символистически.

Но в такъв случай трябва да му признаем разумност и съзнателна творческа воля?!

Да! Тъкмо тъй.

Битието е разумно, съзнателно. Наричайте го природа, провидение, Бог, но то е разумно и неговият живот, който се изразява за нас в природните процеси, всъщност е потаен, символичен, иносказателен, – природата говори с притчи.

Така са наклонени да гледат на физическия и психически живот, в днешно време, и психоаналитиците, начело с Фройд.

*******

От окултно гледище, проникването в мистериите на красотата, чара на музиката, магията на словото, с една реч, разчитане тайните на символичния език, на който се пишатъ мировите процеси, в голямата книга на битието – може да стане само по пътя на едно съзнателно единение с това разумно битие. Поетите наричат това единение – любов към природата, Бергсон го нарича интуиция – хармонирване вибрациите на нашата душа с душата на природата, посредством една вживяваща симпатия; а ние ще го наречем с онзи, не така благозвучен за съвременния интелект, термин – любов към Бога.

Само чрез тази любов към Бога, се прониква в тайните царства на битието и се стигат висините на красотата, законите на хармонията и тайните на природната символика.

А след това те могат да бъдат възсъздадени и в изкуството, науката и живота, (ЖЗ, 1926, 4-5)

*******

VІ. ЗВЕЗДНИ СКАЗАНИЯ.

1.     ПРОЛОГ: КРАСОТАТА.

Богинята на всички изкуства е красотата; тя лее златно трепетно обаяние и притиска в сладка омая душата, а любовта е, която им дава живот. Всички изкуства служат на своята богиня и кичат нозете ѝ с гирлянди от свежи цветя.

Любовта е слънцето, което милва нейното бисерно тяло и играе по златокъдрите ѝ власи. Хиляди погледи дирят тая малка богиня, защото тя е идеал на всички изкуства. Поетът плете от нишките на слънчевите лъчи топли песни, музикантът лее чудни звуци от своята среброструнна лира, а художникът рисува млада царица с диадема от брилянтни звезди.

Всички и всичко служи на тая малка богиня – красотата. Птичките пеят химни за нея, цветята ѝ поднасят своята благоуханна усмивка, а сърцата копнеят по нея.

Но има една чудна красота, която царствува над всички земни красоти. Тя е по-велика от сладкия чар, що разлива песента на поета; тя е по-дивна от звуците, които играят по хилядострунната арфа на певеца, по-велика от най-съвършеното изваяние на най-добрия художник на земята – това е красотата, която майката създава…

Майката носи душата и на поета, и на музиканта, и на художника – нещо повече – тя носи в себе си слънцето, което ги вдъхновява – слънцето на великата любов – само майката има този Божи дар: да ражда истинската красота.

В тиха звездна нощ, когато земята се сгушва в топлата пазва на небето и звездите шепнат чудни легенди за великата тайна на живота, един божествен лъч пронизва майчината утроба и всред неземна радост, душата зачева красотата.

Тогава нейният поет се пробужда от дълъг сън и начева живот. Той ще напише с пламъка на звездите нова поема, Певецът ще удари по тънкострунната си лира и сладките звуци на новата песен ще достигнат далечни страни. Художникът ще извае нова богиня.

…И красотата ще почне да цъфти в майчината градина…

2.     СКАЗАНИЕ ПЪРВО: ЛЕГЕНДА 3А СЛЪНЦЕТО.

То бе отдавна, в зората на човешкия живот, когато истината не беше слязла още на земята. Човекът в това далечно време не виждал слънцето и трептящите звезди. Той не виждал величието и красотата на небето. Гъст воал се простирал от единия до другия край на земята и скривал великата тайна на Божия мир.

В зори небето пламвало нейде далече на изток и тоя пламък се носел високо над тях, загасвал на запад и тогава непрогледният мрак на нощта разпервал черни криле.

На пладне пламъкът достигал средата на небето и като брилянтна корона изпускал в кръг нишки от светли лъчи, по всички страни на небесния свод, които към края стават бледи. И тоя пламък те назовали Агни, Огънят на тяхната свещена Любов, който носел със себе си деня. Той всеки ден спохождал земята, обвивал я в своята нежна прегръдка и с топли целувки обсипвал нейната стройна снага. Поднасял ѝ скъпи дарове и кител шията ѝ с бисерни гирлянди, светлите ѝ коси с диадеми от брилянтни звезди, нозете ѝ, ръцете ѝ – с гривни от злато и корал.

Тъй текъл живота, в оная зора на човешката култура, когато истината властвала далече от земята, в други небесни земи и слънцето и звездите оставали скрити за човешкия взор.

*******

Високо над тях, отвъд светлината на любимия Агни, имало друга, чудна земя, обитавана само от деви. Тия деви виждали слънцето и прозирали през безконечното пространство на небето до другите звезди и светове – техният живот бил непрестанно съзерцание.

Родени от слънцето, изтъкани от неговата светлина и подхранвани от слънчевите лъчи, телесни божествен чар и красота. Очите им излъчвали звезден блясък, любов и тайна. Те не умеели да говорят – глухи били за вълшебната музика на живота, която трептяла край тях. Техните лъчисти души се разговаряли от най-далечни разстояния само с мисли. Но те не били щастливи. Дълбоко в душата на всяка от тях горяла тихо скръбта. Съдбата вложила в сърцата на тия деви силен копнеж по далечните светли звезди – и на всяка от тях било предопределено да се пресели в една от тези звезди, когато настъпи уреченият час.

През деня скръбта засеняла техните нежни лица, но вечер, когато небесната шир се обсипвала с хиляди трептящи звездици, велика радост заигравала в душата на всяка дева.

През цялата нощ съзерцавали тия далечни земи, опиянени от великата красота на Божия мир.

Мощната мисъл и великата любов на тия деви пронизвали като огнени стрели безкрайното небе и стигали до тяхната любима звезда.

И тогава, в тази далечна земя, настъпвала пролет. Цветята разтваряли своите пъпки и тяхната усмивка разнасяла далеко своя аромат. Птичките запявали химни и трепкали с криле високо по небето и радост изпълвала сърцата на човеците. Защото тяхната дева им се усмихвала, тяхното слънце ги гледало из дълбочините на небето.

Всяка дева била душата на всички живи същества, които обитавали в една от тези далечни земи.

Но тихата нощ неусетно протичала и пак настъпвал мъчителен ден – вечни били дните в царството на девите, защото докато настъпи нова нощ, изтичал един век.

Когато някоя от тия деви достигала своята зряла възраст, невидими ръце разкъсвали връзките, които я свързвали с родната земя и ней израствали ефирни криле – тя ставала свободна. Тогава нейните дружки изплитали за нея чудни одежди от звездни лъчи, накичвали нейното тяло с цветя и всяка от тях я дарявала със скъпи дарове, които трябвало да носи в новия свят, гдето отивала да царства. Песни на радост летели по всички страни из тяхното царство, защото една от техните дружки става волна и щяла да иде да изгрее като слънце в душите на милиони същества, които очаквали с трепет своята богиня.

И в уречената нощ тя се прощавала със своите сестри, разпервала ефирни криле и литвала с бързината на мисълта из безкрайната шир на небето, сияеща от радост. Така тя летяла от слънце до слънце. Нейните очи пиели от светлината, що пръскали тия слънца, а душата ѝ се пълнела с дивната музика на звездите, що се разливала от неизмеримите пространства на небето. Тя не била вече глуха, светлината ставала за нея музика и музиката – светлина – в тази музика и светлина, тя долавяла живота на различните същества, които обитават тия светове.

И като прелитала край всички слънца и звездни системи, за да се опие от красотата, музиката и живота на тия небесни извори – пръснати по сребърния млечен път – тя се отправяла към последното слънце, към онази земя, която щяла да стане нейна нова родина и царство.

И когато тя наближава до своята любима звезда, в последната настъпвало неизразимо тържество. Цветята добивали нови багри, нова красота и техният дъх ставал омайно хубав. Птичките запявали нови, непознати дотогава песни, а сърцата на човеците трептели в неземна радост; те започвали да се обичат, славели небето и пеели химни на великата любов.

„Защото идела тяхната богиня, изгрявало и тяхното слънце, разцъфвала тяхната душа, но хората не знаели това…“

*******

След една тиха нощ, пълна с омая и трепет, необикновената песен на ранните птички събудила жителите на земята. Бил първият ден на пролетта, когато красотата облича своята цветна премяна и посреща с китна усмивка новата година.

Удивление и възторжена радост заиграла в сърцата на всички, когато отправили поглед към изток.

Вместо трептящия пламък, който Агни запалвал сутрин на изток, там се издигало едно ярко огнено кълбо, чиято сияйна усмивка, разливала хилядоцветни трептящи лъчи, които будели в сърцето нова радост и музика.

Хората се трупали по стъгдите на групи и гледали как бавно се издига горящото кълбо. Велика радост се носела по цялата земя.

Светлото кълбо се издигнало високо над главите им и пращало по-обилна светлина и по-голяма топлина, отколкото Агни. То бавно почнало да преваля на запад и когато вечерта приближило пак хоризонта, тиха скръб свила всички сърца. Най-после то се скрило и огънят на деня угаснал. Те останали неподвижни. Здрачът се спуснал леко към земята и прелял тъга в душата на всички хора. От нийде звук – сякаш всичко се скрило в земята, ведно с новото светило.

Но когато те отправили поглед към изток, ужас се изписал на техните лица – леден страх свил сърцата им и разбъркал техния разум. На изток се издигало друго едно светло кълбо с бледа светлина, подобно на човешко лице, което иронично се надсмивало над изплашените човеци… Всички недоумявали. Тревожно се поглеждали едни други и мълком се запитвали: „Какво стана с Агни и що значат тия две светли кълба? Не е ли това някое страшно знамение за края на света?…

Хората се трупали на гъсти тълпи пред шатрите на своите мъдри жреци и чакали с трепет да чуят от тях тайната на новото знание. Старите жреци, дълго гледали към небето, после снемали плах поглед към земята и изричали страшни предсказания за грозната гибел, която очаквала човеците. Но все пак искра надежда горяла в сърцата им да се умилостиви небето, ако всички издигнат душите си в молитва нагоре!

И в тая тиха, но злокобна нощ, жертвени клади покрили земята и всеки в своята топла молитва викал за милост към великия Бог – свещеният Агни. Пламъците на жертвите се издигали високо към небето н отнасяли нагоре жалния стон на милиони души…, но светлото кълбо не се махвало от изток.

Мракът се сгъстил, припаднала нощ, а страхът все по-силно размахвал крила над земята.

Но, Боже, какви са тия огнени очи, които започват да ги гледат така страшно от всички страни на небето!.. Жертвениците горели, нощта ставала все по-дълбока, молитвата – по-гореща, мълчанието – по-зловещо. А очите на небето се увеличавали на брой, ставали все по-големи и по-страшни.

Полуда обзела душите на всички хора по земята. Струвало им се, че цялото небе е оживяло, че там има хиляди чудовища, с окървавени, искрящи очи, които всеки момент ще се хвърлят върху тях да ги погълнат.

Ужасът достигал крайния си предел. Хората се втурнали в лудешки бяг и техният писък огласил злокобна нощ. – Всички се изпокрили – и със затаен дъх очаквали ужасния край.

И в оная нощ само жертвените клади мълчаливо извиквали огнени езици към небето – всичко се скрило от лицето на небето.

Мъчително се занизали часовете, но краят не идвал.

Най-после зората запалила небето на изток. Светлината на деня проникнали в тъмните скривалища и донесла малко надежда в измъчените души. Хората започвали да излизат навън. Небето било чисто. Бледното засмяно кълбо и огнените очи на чудовищата ги нямало вече. На изток огнено-червената ивица започнала да става златиста, най-после на хоризонта се показала огнена точка, която бързо почнала да нараства. Пред техните учудени очи се показало същото огнено кълбо, което се било явило вчера вместо огъня на Агни. То се ослушвало благо и неговите топли лъчи галели изплашените им лица. Те забравили ужаса на предишната нощ и в очите им заблестяла отново прежната радост.

Тъй топло и весело било под лъчите на това златно кълбо!

То пак тръгнало по небето, издигнало се високо и превалило на запад.

И когато повторно се скрило под хоризонта, ужасът отново заиграл своя безумен танц по техните лица. Очите отново се запитвали тревожно едни други: „Ами ако на изток се яви онова бледо кълбо, което тъй страшно се смее, и ако пак се покажат огнените очи на ония чудовища от небето ?!”

Нощта разперила своите тъмни криле над земята. Бялото кълбо отново се показало на изток и очите на ония чудовища отново заиграли по небето. Страхът отново сковал безпомощните жители на земята. Но през тази нощ те не напуснали жертвените клади. Те прекарали в топла молитва чак до зори. Небето пак пламнало на изток и огненото кълбо се явило за трети път вместо очаквания Агни. Тогава песни на радост огласили цялата земя.

Тъй изгрял третият ден, след него четвъртият, петият… И животът зацъфтял с нова красота и сила…

Хората разбрали чудото, разбрали че Агни бе раздвоил своя огън на две светли кълба, едното пламенно на цветни лъчи, да изгрее през деня, което те нарекли Слънце, а другото – студено и мълчаливо, да освети мрака на нощта, което те нарекли Месец. А огнените очи на небето, които те помислили за чудовища, това били, по тълкувание на жреците, искрите що изхвърчавали от двете огнища на Агни, които Той раздухвал в студената и мрачна нощ – които те нарекли звезди.

*******

Така слязла „девата" от царството на вечната светлина и станала душа на жителите на земята. Тъй изгряла „Истината" в душите на човеците и те прогледнали – видели слънцето, месеца, звездите – видели небето.

И животът зацъфтял с нова красота, величие и тайна, непозната дотогава.

И за човека се открил нов мир на изследване, нови извори на вдъхновение – той заживял с красотата и тайната на небето.

Така се сложило началото на новата култура – културата на слънцето, месеца и звездите. (ЖЗ, 1924, 9-10)

Gis Moll

VІІ. ХОРОСКОП НА ОЛГА СЛАВЧЕВА.

OT GIS MOLL

 

Красотата на звездите

е красота на душите

 

Музиката на звездите

е музика на душите…

 

Тайната на звездите

е тайна на душите

 

ХОРОСКОП НА ОЛГА СЛАВЧЕВА

род. Трън

изработен 2.11.1925 г.

от Gis Moll.

 

Пътят на звездите

е пътят на душите…

Олга Славчева

8 март 1895 г.

 

5 ч. сутр. Сатурн

Трън 22 40’; 42 50’

Зв. вр. 23 ч. 3 м. корекция – 8 ч. 30 м. = 16 ч. 3 м.

Възходен знак: 10°  Водолей – Душа, която се разлива.

 

Физическа конструкция и здраве – Има здраво телосложение, издръжлив организъм, макар че много е боледувала между 1915 и 1920 година. Сърдечни болести или полови.

 

Има два вида бури, които разтърсват често тази душа – едните са на интелектуална почва – това са противоречия и съмнения; а другите – на емоционална. Това са мъки, страдания, отчаяния, безпричинни скърби, стигащи до крайности – между посочените години 1915 и 1920. Вероятно тя е правила опити и за самоубийство – с пистолет или отрова.

Големи страдания е прекарало това същество. Голяма борба е водила и страдания на своята плът.

Природата го е поставила в положение да научи най-великата жертва: Слънце в Риби. Тези страдания имат за цел да обработят и нейния упорит и горд характер.

Тя има водачески дух (Венера в Овен). Засега това се проявява повече като опит да тиранизира, да се налага, да диктува, но когато страданията претрошат гръбнака на гордостта, това ще се превърне в един нежен похват на учителка или майка, която, без да отнема свободата на водените от нея хора, ще ги напътва към съвършенството, към идеала.

Има един жив, природен ум, идеен ум, който схваща нещата вътрешно, интуитивно.

Дарби. Има голяма поетична душа, защото в нея се проявява Божествената любов (Слънце в Риби). Тя е любовта, която гори в душата на поета на Божественото или царствено изкуство. Има голямо бъдеще като поет и писател. В нейната душа има и много добри условия за музика и пеене.

Тя е един от работниците в България за създаване новата поезия – нещо повече – тя е един от водителите в това ново направление на поетичното творчество.

След навършване на 30 години в нейния живот, започва голям творчески подем. Тя ще се освободи от страданията и ограниченията и ще ѝ се създадат благоприятни условия за растене и развитие.

Тя има пламенна душа, от която извира много красота, музика и тайна. Обича много науката философията.

Ще работи, както казах, и в областта на новата обертоновата или звездната музика, която наричаме окултна.

Когато стане на 32 години и влезе в 33-та си година на своята пълна зрялост в пролетта на 1928 г. ще се пробуди в нейната душа тази звездна музика. Тя ще бликне като ручей и постоянно в нейната душа ще се носят дивни мелодии и симфонии.

Тогава музиканта ще удари по струните на своята арфа, поета ще прегърне своята звездна лира и ще запее поеми и песни на Великата красота на Божествения мир, песни на великата радост и щастие, в което живее душата, която е свързана с Бога и всемира – То е началото на творческия период.

Обича много тайните науки, окултните (Сатурн в Скорпион в квадрат с Луна), въобще има голяма страст към тайнственото в природата. Този Сатурн в друг случай жили като Скорпион. (Сатурн в Скорпион в квадрат с Луна). То е Сатурн, който излива отровата си чрез Скорпион.

В последствие, когато тя завлада (овладее) своите страсти, защото този Сатурн е докарвал често много опасности за нейната девственост – той е искал да я похити и провали в калта, да я направи като Магдалина – тогава, когато тя завлада (овладее) низшето в себе си – (след 2 години), този Скорпион ще стане алхимическа пещ за претапяне страстите и превръщането им в чисто злато – тя ще служи на Бога през целия си живот.

Направил хороскопа Gis Moll

Списание „Новият живот“

VІІІ. КОСМИЧНО СЪЗНАНИЕ

„Съзнание – това значи да проникнеш в нещата“ – да се слееш с тяхното битие, с техния живот.

Животът тече в своя възходен устрем, с великото спокойствие на необходимостта, с огъня на любовта – огън, в който зреят плодовете и със светлината на мъдростта – светлина, в която истината живее.

Форма след форма, илюзия след илюзия падат, както есенните листа, пред победоносния ход на живота.

Днес изгрява слънцето на новия живот и под неговите животворящи лъчи, човешката душа се разширява да обгърне, в своята любов всичко живо – цялата вселена. Това е пробуждане, разцъфтяване на космичното съзнание у човека. И в своя разцвет душата разбива неиздържаните форми на всяка религия, била тя християнска, будическа мохамеданска; открива плиткостта на всички досегашни философски, умувания, изградени без слънце и провъзгласява учението на Живата Истина, дето семенцата се посяват и се вкусват техните плодове.

Хората до днес мислеха, че вечно нашата малка земя ще се върти по своята орбита, и те, в своето ограничение, ще величаят кумирите на монотонността – изградени през стъклата на суеверието и фанатизма.

Не, милиони пъти, не!

Там дето има еднообразие, няма красота, нема смисъл, няма живот. Животът е плът и кръв на разнообразието. Животът подразбира неспирен растеж – движение от семенцата към тяхното развитие и узряване в плод, – от идеите към тяхното разцъфтяване и осъществяване, – от началото към неговият край. Това е един пълен кръг. И както казва един съвременен мислител, „като се съединят началото и края на кръга в едно място, образува се едно ново начало и това ново начало, като се събере със своя край, ще образува друго ново начало. Следователно, това е един вечен процес във великата вселена, без начало и без край…“

Новият живот настъпва на мощни вълни: той обгръща всичко, прониква всичко. Това значи „да чувстваш вибрациите на всички души, да чуваш гласа на всички страждущи хора и да им помагаш“, да преливаш своя живот в техния… „То е живот на безкористие и любов, дето да считаме ближния като брат, приятел, и да му дадем всички условия да живее и се развива“.

Досега зидарите на Новото бяха дълбоко в земята. Те търсеха здрава почва, върху която да положат основите на Новия Живот.

Един девиз е написан върху скрижалите на Новия Живот: Хармония с цялата вселена, хармония с всичко живо! Единство на нашето съзнание със съзнанието на всичко живо – сливане с великото космично съзнание, дето има само едни идеали, само едни цели: общата еволюция, общото благо на цялото Битие. Това е пробуждане на великото Съзнание, великата Любов, Новия Живот.

В лъчите на това ново Слънце, скалите, изворите, цветята, дърветата, животните, които досега са били чужди нам обекти, започват да добиват велик смисъл за нашата душа. Звездите, със своята лъчезарност, тихо започват да ни шепнат за дълбоките тайни на живота. И чудно за самия човек! Той започва да вижда, че единствения път към съвършенството е през неговата душа, че душата е ключа на цялата вселена. Той намира пътя към Истината и своята свобода…

*******

Младежи и девици на светлината, чистотата и безкористието, чуйте зова на Новия Живот: Елате да зидаме, до като слънцето грее, сградата на Новия Живот. Защото няма ли слънце, няма топлила, която да сгрява сърцето; няма светлина, която да буди мисълта – няма любов, която да води към добродетелта.

Щастието не е вън във формите, щастието всяка душа го носи в себе си.

Душата е онзи триъгълен ключ, който ще ви разкрие великия смисъл на Живота. На едната страна на този триъгълник пише:

„Любовта обхваща всичкото пространство, т.е. цялото битие. На другата страна: „Вярата обхваща времето“. На третата: „Надеждата –          резултатите, които произтичат от тия две сили“. С други думи Любовта обхваща вечността, т. е. безкрайния живот, всички възможности; Вярата обхваща условията, при които този Живот се развива, а Надеждата осъществява резултатите“.

Любовта говори да се жертваме, вярата – да уповаваме, а надеждата – да се радваме.

Това е триъгълният ключ на душата, който ще ни отвори вратата на Новия Живот. (Авторът е Методи Константинов)

ІХ. ВЕСТТА НА СВЕТЛИНАТА.

Зима е в живота на съвременните хора и народи. Мрак сковава сърцата им. Няма топлинка, нежност, която да сгрява нещастните, измъчените души. Зимна култура е съвременната култура! Всред ледовете и омразата и взаимните борби, изнемогват и личности и класи и народи. Няма благо на този свят.

Нощ е в живота на съвременното човечество.Тъмнина, лъжи, заблуждения и суеверия обгръщат умовете на всички – иначе как бихме си обяснили тези противоречия, които раздират съвременните общества на длъж и на шир. Нима такъв трябва да бъде живота на разумните, мислещите и любящите същества? Живот на егоизъм, пороци, поквара? Нима такъв трябва да бъде живота на християнските народи – живот на войни, неправди, насилия и грабежи? Нима такъв трябва да бъде живота на обществата – живот на голи, гладни изнурени от труд от една страна, и живот на облечени, сити, погубващи себе си в разкош и празност от друга?

Разединение и борба на всички против всички царува в съвременната култура – култура на немощ, на израждане, на гибел. Нима не е очевидно, че ако вървим по тоя път, по който сме тръгнали, ни чака гибел?

Но не! След зимата иде пролет. След нощта иде ден. След израждането иде възраждане, такъв е великият закон. Ний сме в зората на новия ден. Ний сме в пролетта на Новия Живот.

И ето, приятели, от цялата земя, първите пойни птички възвестяват вече зората на Новия Ден. И ето, приятели от всички класи и народи, първите цветя на пролетта възвестяват идването на Новия Живот – живот на светлина, топлина и сила. Живот, който ще се разцъфне във всичката си младост, красота и великолепие.

Деца на слънцето и светлината, не чувате ли подземния тътнеж, на ледовете, които се топят вече, защото пролетта иде и топлината в сърцата на хората се увеличава. Иде Божественият огън на Любовта, която не знае предели и той ще стопи всички ледени постройки на старата култура. Ще се стопят всички прегради между бедни и богати; между учени и прости, между българи и сърби, немци и французи, жълти и бели, – и братята от вси народи, класи и вери ще си подадат ръка, защото няма да има какво да ги дели. Гладни няма да има, голи няма да има – касите на богатите ще се разтворят, магазините с храни и дрехи ще се предадат на онези, които са ги напълнили.

Деца на слънцето и топлината, събуждайте се – ето изгрява Новия Ден и тъмнината на всички лъжи се разпръсква. Истината, че всички сме братя, разпилява всички суеверия и заблуждения на държавни, църковни и научни авторитети. Няма по-голям авторитет от авторитета на светлината, авторитета на Слънцето; на Любовта. Защото един е извора на Живота, отдето изтичат лъчите на светлината и, всички ний сме светли лъчи от Едното Слънце.

Приятели от цялата земя, ставайте да посрещнем изгряващото Слънце на Новия Живот, защото иде културата на възраждането. Царството на Любовта, Мъдростта Истината се установяват на земята и братята – хора ще заживеят свободен, чист и красив живот, като пеперудките, които са се освободили от своите пашкули. Прочее излизайте от пашкулите си всички вие, които сте се наживели в стария живот на затвори и ограничения, тъмнина и студ. Пробийте пашкула, излезте из гроба на човешкия егоизъм и новородени в всемирното Космическо Съзнание, разперете крилете на всеобемащата Любов, безграничната Мъдрост, и заживейте в светлината на неизменната Истина, които изтичат от Слънцето на Живота.

Х. СТАРИ И НОВИ ИДЕИ.

1. Старото и новото.

Историята не е отбелязала случай, когато Истината да е намирала веднага радушен прием между хората. Никога хората не са били благосклонни към новите идеи в науките, изкуствата или в живота. Страниците на историка са пални с примери от подобен характер: колко носители на такива истини са били гонени и наказвани със смърт, заради техните учения, а отпосле са им били въздигани паметници.

Характерна е у човека тази консервативна черта – привързаност към старото и неприязън към Новото.

И наистина, това явление е извънредно интересно. До висша степен то се дължи на човешкия егоизъм и завист спрямо носителите на Новото. И може да се твърди с положителност, че най-силния мотив на един учен, философ или моралист, когато той въстава срещу някоя нова теория, нова философска система или ново морално учение, е тази завист или страх, при мисълта, че неговата слава може да пропадне и той да отстъпи мястото си на други, по-нови хора, с по-смели идеи и по-съвършени разбирания.

Казвам – най-напред изпъква човекът със своето „его“, със своите лични амбиции и интереси, а след това идат интересите на науката, философията или морала. Най-напред „аз“, че после обществото, културата и всичко друго. Разбира се, хората най-щателно прикриват личните мотиви. Те дори се силят и себе си да убедят, че не някакви лични интереси ги карат да защитават старото, а че те се вдъхновяват от онова благородно чувство на жреци и пазители на истината, което ги кара да се борят срещу всички ония учения, които биха подринали старите основи на обществото, науката или морала и биха спънали еволюцията на човечеството. Нещо повече, даже и тогава, когато истината стане явна и за самите тях, тези хора продължават, движими от своя фанатизъм, да защитават пред света своите стари; позиции.

Ако днес обърнем погледа си наоколо, ние ще видим тази борба, между старото и Новото, в своя разгар. Нови и силни идеи и учения идат да прелеят прясна и здрава кръв в жилите на човечеството и да му начертаят нови пътища.

По закона на реакцията, старото се противопоставя и с всички сили и средства иска да спъне, да спре Новото. Но спира ли се буйна река, спира ли се море, спира ли се светлината, живота?

Когато дойде пролет, посетите в земята семенца прокълват и почват да никнат, защото те чуват зова на слънцето – и въпреки всичката съпротива на твърдата земя, те я пробиват и показват своите главици, озарени от първите лъчи на новото слънце. Такъв е великия закон на природата, старото трябва да умре, за да засили почвата и да даде път на Новото. Животът е неспирен растеж и смяна нещата и всеки опит да се спре неговия поток, докарва сковаване на умовете и смразяване сърцата на хората – докарва смърт. И затова винаги са били безсилни опитите на хората да спрат Новото, което живота им носи.

Ако погледнем днес на запад, ще видим същото нещо. Вредом – в науки, изкуства, морал, философия, пък и в самия живот – ще видим тази борба между старото и Новото. Човечеството и днес преживява една такава пролет, каквато възвести на света Коперник, със своята слънчева система, като разруши съществуващия до тогава предразсъдък на хората, че земята е център на вселената, и че слънцето, планетите и всички звезди, се въртят около нея. И както от тогава започна възраждането на човешката мисъл и разбирания, и се даде нова насока на човешкия живот, тъй и днес ние преживяваме една такава пролет, която разкрива за човешкия дух нови хоризонти, нова светлина; нов живот. – Ние сме пред прага на една велика култура, която иде да възкреси на земята много забравени истини, да изправи живота на хората и да облекчи страданията на човечеството.

Днес ние имаме в науката, тъй наречената Релативна теория. Начело с Айнщайн, тя предизвика цел преврат в умовете на учените хора. Тя доказа, че всички наши идеи за пространство и време, за материя и субстанция, са неща относителни и съществуват в нашето съзнание само като понятие; и че нашата мисъл, нашите философски разбирания, научни изследвания, теории, хипотези, закони даже, всичко това се мени за отделните случаи, всичко е относително. Тази теория не малко беше оборвана и отхвърляна отначало, но днес тя си пробива вече път, като официална наука, защото опитите и фактите потвърждават нейните предсказания. Недавна Айнщайн удиви света, като доказа през време на едно слънчево затъмнение, че светлината не се разпространява праволинейно, а описва криви линии, вследствие притеглянето, което ѝ оказват небесните светила.

И сега, постепенно тази, тъй наречена „нова физика“, изтласква старите разбирания в науката и полага нови основи на всички положителни науки: геометрия, механика, астрономия и др. Тя дава нов колорит на философията и на целия мироглед на човечеството.

Това бе първата вълна на Новото, което започва да облива вече човешкия ум в една нова светлина.

Но колко още такива вълни се повдигат на повърхността на морето и се отправят към брега!

Днес ние виждаме комунизма, който обхваща от всякъде света. Това е едно учение, което също претендира да носи нови скрижали за човечеството и е силата на меча иска да извоюва свободата на човека: да живее и да се ползва от всички блага, които му е дала природата. Комунизмът се бори срещу рутината – стария строй, старите идеи, старите отношения на хората, старите основи на живота и вещае на човечеството светлите бъднини. на „свобода, братство и равенство“.

Прекрасно! Но това не може да се нарече Ново Учение, защото то действа още по старому, по Мойсеевски – с меч, с сила, с закон. А тъй е действало човечеството до идването на Христа, който донесе закона на Любовта и свободата и каза: „Любете враговете си “. С това той обезоръжи човечеството и му начерта един нов път, пътя на любовта и самопожертвованието.

И с идването на Христа, започва онази велика епоха на пробуждането на човечеството. И оттогава насам, всички общества, всички науки, изкуства – всичко заживее в светлината на това Слънце. И до днес всичко що никне в умовете и сърцата на хората са все семенца и идеи на този велик Учител, които той разсея, със своето благо слово по лицето на земята. – Но това стана само отвън, вътрешно обаче, хората малко се измениха. Отвън те станаха Христови ученици, но вътре в сърцата си, те бяха още Мойсееви ученици – те не забравиха закон на насилието.

Идеите на всички хора днес са Христови идеи: свобода, братство и общо благо, но, средствата за осъществяването им не са Христови. В туй отношение, индивидуално погледнато, всеки човек носи в себе си и старото и новото учение – старите и новите идеи. И цялата трагическа картина, която виждаме днес в света: борбата между нахлуващите нови идеи в науките, изкуствата и живота, от една страна и сварите идеи – от друга, всичко това става и в нас, ние го носим в себе си. От една страна се стремим към Новото, а ни е свидно да се простим с старото; стремим се към новите идеи, мисли, чувства – към нови разбирания и нов живот, но същевременно кърмим в себе си старото; преживяване радостта на пробуждащата се пролет, но все скърбим за преминалата зима; растем и цъфтим в новата любов – говорим за обич, за братство, но все не забравяме своите врагове…

Та както вън, в света, има Мойсееви ученици, които действат с меча и силата, и от друга страна – Христови ученици, които работят със закона на Любовта и самопожертването, така и вътре в нас има тези два лагера: единият – на Новото Учение, на новите идеи, а другият – на старото учение, на старите идеи, От една страна, висшата природа у човека, която го кара да обича всичко живо и да е готов да се пожертва за брата си, а от друга – нисшата природа, която го кара да отмъщава, да убива, за да съгради своето щастие и да осигури своя живот.

Но пролетта иде. Новият Живот иде, Новото Слънце изгрява. И както в света виждаме старото да отстъпва мястото си на Новото – и в философията и в наука, изкуства, пък и в самия живот, така и вътре в нас в човешката природа, започва да надвива светлият принцип на Любовта, който постепенно заглушава старото, нисшето – разрушителният инстинкт в нас. Войнственият дух, марсианското в човека – Мойсеевската култура, започва полека-лека да затихва и да дава простор да се изяви Човекът, в неговата истинска светлина; Човекът-Слънце, който люби своя брат и е готов да се самопожертва за него.

Тогава той ще може да заработи с успех за съграждане Новия Живот, за създаване на нови отношения между хората – нов морал, нови науки, изкуства, философия. Това ще бъде „Ето Човекът!“ (Ecce hommo!) Новият Човек – идеалът на съвършенството.

(Следва).

2. Небесното знамение[1].

В човека има една слабост, която много му вреди. Това е страхът пред всичко Ново. Идея ли некоя: мисъл, образ или движение, които той за пръв път среща, виждаш го изведнъж се стресне – отворя широко очите. Най-първо ще се усъмни в него, после ще се замисли и ако намери нещо хубаво, ще го приеме, ако не – ще го отхвърли.

Всичко ново смущава човека. Дори и най-обикновеното явление, което се повтаря всеки ден – изгряването на слънцето – той него не може да посрещне със спокойствие: смълчава се заедно с цялата природа, сърцето му почне да тупти – и той очаква с трепет момента, когато ще се покаже светлият връх на слънцето и то ще разкрие целия си лъчезарен лик.

– Явила се някоя нова звезда в небето. Всички астрономи, всички хора, отвсякъде повдигат поглед нагоре и някак тайнствено се споглеждат един други: „Какво ли това значи?“ Дали това не е някоя нова звезда, появила се внезапно в небето, както звездата що знаменува раждането на Спасителя, преди 2000 години? Или пък това е някоя комета, която ще се сблъска със земята и ще докара свършека на света, или най-малко някои войни и бедствия за човечеството?

И ето, по всички лица се изписва страх, загриженост. А астрономите известяват, че звездата все се увеличава, и скоро ще стане видима и за просто око.

И астрономите и непросветените в небесната наука – всички се тревожат пред неизвестността: дали това е нова звезда, знамение за раждането на един Спасител на човечеството, който ще му донесе една велика Истина? Или това е някоя злокобна комета, която иде да помете земята или да я потопи в кърви и невъобразими страдания?

И всяка нощ тия жреци на небето, пред които благоговее всеки простосмъртен, отправят своите тръби и спектроскопи, разтварят стари алманаси, звездни карти, четат пергаменти, – тълкуват и търсят да намерят има ли такава комета, чиято орбита да съвпада с положението на видимата звезда. Уви! – усилията са напразни!

Минават дни, но звездата стои неподвижно на небето, само светлината ѝ расте, а и спектроскопическите изследвания показват отсъствие на въглерода, който е характерен за кометите, а установяват присъствието на онези химически елементи, които са характерни за всяко Слънце.

Страхът на тези жреци на Божията наука става още по-голям.

Значи на земята не идат бедствия, не иде някой върл демон, но изгрява едно Слънце – иде един Спасител на човечеството!…

А какво ще стане с тях? Как ще отговарят те за дадените им и неизпълнени обещания пред небето, като негови жреци и служители? Отдавна те бяха оставили чистия живот на святостта и бяха заживели в блуд и грях, и само едни одежди и бради, и привилегията да служат пред олтара на небето, ги отличаваха от другите хора.

А как да съобщят това на треперещите и очакващи люде? Да им известят ли, че „Новата Звезда“ е едно Слънце, че на земята иде светъл празник – Божий Пратеник иде, който ще донесе великото Божие благословение на човечеството?! Но тогава всички хора ще се възрадват с небесна радост, ще се облекат в светли одежди, за да посрещнат Новото Слънце, което изгрява – Спасителят на човечеството. А тях – тези недостойни служители на небето – ще ги убият с камъни, за да не бъдат наказани всички от строгия небесен Съдия,

*******

И тези жреци на небесната наука, които виждат мисията на звездата, в себе си решават да скрият истината. За се избавят от гибел, те разтръбяват наляво и надясно, словом и писмено – чрез брошури или пратеници, че „Новата Звезда“, не е едно от лъчезарните „Слънца“ на небето, а една злокобна комета, която иде към земята – че „това е един Демон, кой скоро ще слезе да предизвика бури и метежи“ да разруши основите на човешкия морал и общество и да потопи човечеството в нови страдания и кърви. И че всички хора трябва да се приготвят да воюват срещу Него и неговите люде, когато дойдат, защото те ще са едно голямо зло за света“.

– Но всички тези известия, за тяхно изумление, много малко разтревожиха мирните жители на земята, сякаш те сещаха със сърцата си, че това не е истина. Защото невидимата ръка на далекото Слънце вече ги галеше и обливаше в своята любов и светлина. – То изгряваше и в техните души.

*******

А светлината на Звездата ставаше все по-голяма, Слънцето все повече се приближаваше към земята и Истината, все по-силно изгряваше в душите на хората,

Озлобените жреци не преставаха да вещаят на хората велики бедствия, ако те приемат този „Демон“, ако те приемат неговите хора и неговото учение. „Защото –говореха озлобените свещеници – те ще показват светли лица, ще говорят за Истина и Любов, а всъщност ще подкопават основите на обществото и ще готвят великата гибел на цялото човечество“.

Но напразно!– Техните клевети остават безрезултатни. Защото простряната ръка на невидимото Слънце все по-нежно галеше душите на хората и им носеше радост, светлина и живот.

И дойде очаквания ден. Звездата – „Слънце“ слезе на земята. Тогава Истината възкръсна пред очите на всички и те разбраха великата заблуда, в която ги бяxa поставили мнимите небесни жреци и посланици.

Тогава, камъните които бяxa хвърляли тези жреци, се изсипаха върху техните глави и горка участ ги сполетя.

А Слънцето възсия във всичката си светлина и слава и дойде на земята великият ден на Свободата, Братството и Любовта на всички хора – ще дойде Новият Живот.

И родиха се Нови Науки, Нови Изкуства, Нов Морал – Нова Философия.

3.     Новото.

Утро…

След буря беше това.

Лъхаше тих ветрец.

Свежест се повдигаше от земята. Пролетта идеше.

Животът се пробуждаше.

….

В малка, схлупена къщичка, в един от крайните квартали на големия град се бяха събрал и тия, които първи бяха видели изгряващото Слънце.

—    Той беше всред тях.

Всички мълчаха и чакаха да заговори.

И ето как учеше този велик Учител на Любовта, своите ученици:

Като ви гледам, чета във вашите души въпроса: „Какво трябва да правим?“

Посейте едно житно зърно и то ще ви покаже какво трябва да правите. Ще видите, че то се стреми към Слънцето, извора на Живота. И ние като житното зърно, трябва да растем и да се стремим, към Бога.

И ние както растението, ще срещнем спънки, мъчнотии, (докато пробием твърдата земя, и след тях като изгрее слънцето) ще дойде процеса на растенето, знанието, а когато завържем плод – то е добродетелта.

***

Четири неща носеше Христос на кръста, които и ние трябва да придобием и научим: като турим добродетелта на главата, която не бе прикована, от лява страна – знанието, от дясна – силата, а отдолу при краката – богатството и ние ще имаме разпнатия човек. Т. е като приковем н,богатството, силата и знанието, техните сокове ще възлязат към главата – към добродетелта. Богатството е почвата, условията при които се. развива човек, почвата в.която се развива силата. Силата донася топлина и светлина» които въздействат на растенето, развитието. Знанието – то е методът, чрез който трябва да се разбира и регулира нашия живот. Добродетелта пък е целта, към която трябва да се стремим.

Следователно да се удостои човек, да кажат за него „Ето, Човекът!“, той трябва да притежава тия три неща: да е богат, да е силен, да има знания, да има добродетели. А за да имаме тези богатства, ние трябва да оставим туй Божественото в нас, нашия Господ, на свобода, да закрепне в нас. Ние сме го свързали с въжета и сме го приковали. Трябва да го положим и оставим спокоен в гроба и тогава той ще възкръсне и ще ни освободи.

– Ето Човекът!, когото вие търсите, – Човекът, който само може да внесе спокойствие във вашите сърца, да ви повдигне, да ви покаже пътя – да се проясни вашия ум.

Но вие в вашето съмнение казвате: „Покажете ни го да го видим!“

Аз ще ви приведа едно сравнение: Задава се вечер, човек от далеч, с малка свещ. Аз ви казвам: Ето човекът, който ви носи светлина. Вие обаче виждате свещта, не виждате човека, който ви носи светлината. Него ще видите – кога? – когато изгрее Слънцето. Търсете тази светлина и тя ще ви помогне да намерите пътя.

 Нашите мозъци са свещи. Всяка свещ трябва да бъде запалена – всеки трябва да бъде запалена свещ: предан, любящ, добър човек.

–  Трябва всички да се любим, да си правим добрини, да се молим един за други. Ако любим и Христос е в нас и нас ще любят. Ако стопляме другите и нас ще стоплят.

– Трябва всички да се молим един за други. Молитвата има велика сила и сжвре- менните хора трябва да бъдат хора на молитвата.          

***

Беше лятна утрина.

Роса имаше по тревиците и цветята на ливадата.

Той вървеше със своите.

Птички чуруликаха.

Слънцето ги огряваше.

Те отиваха на изток.

– Далеко се жълтееше златна нива.

Приближиха.

Той изправи един повален клас и заговори за житното зърно.

Житното зърно е емблема на човешката душа.То е символ на живота. Като го посеем, то ни показва накъде, към кого трябва да се стремим. Житното зърно ни показва, че трябва да се стремим към оногова, от когото сме излезли – към Бога. Че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем, клончета да зацъфтим, да вържем храна за света, т. е., да помагаме и да се жертваме за своите ближни, както то прави.

Трябва да черпим поука от житното зърно! Него го заравят в почвата – погребват го, дето то започва да гние. Но то не се отчайва – в него има вяра.

Веднага то почва да разбира езика на Слънцето и щом неговите първи лъчи се явят, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за другите“.

– Житното зърно ни дава сила да гледаме и да виждаме, то ни дава сила да живеем и да творим. Житното зърно се излива в перото на поета, в лъка на цигуларя. Затова Христа казва: „Аз съм жив хляб“.

А за да бъда човек, жив, трябва да бъде в общение с своята среда: да се впусне в нея, да помага и да му помагат.

***

А когато учениците му го попитаха за Истината, Той ги погледна и рече: Когато истината се яви в света, тя нема да се облече в празнична дреха – а в най-скромна премяна; Затова и Христос се яви между еврейския народ, в тази проста форма. Тази е причината,, дето хората не могат да проумеят Истината. Такива са законите на този свят.

***

А на въпроса: „защо трябва да любим и да се самопожертваме“, – той отговаряше:

Всички страдания в света, произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се поражда от желанието до бъдем сами и да бъдем център на света.

Когато изгрява сутрин слънцето, то ни казва, да се възползваме от благата, които ни дава и както то озарява света, така и ние трябва да пръскаме светлина, просвещение на окръжаващите нас.

***

За страданията. Той казваше:

Когато страдате, казвайте си: още не съм минал процеса на житното зърно.

– А на въпроса: „кога ще минем този процес“, – Той казваше: 

Когато вашите мисли и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, вие ще добиете образа и подобие Божие. Тогава Бог ще ви възкреси, тъй както слънцето възкресява посятото житно зърно.

***

Беше пролетно утро.

Той беше със своите на планината.

Градът се разстилаше под нозете им.

Изгряваше Слънцето.

Птичките пееха.

– Учителят заговори за Духа:

Духът е творческата способност, която гради у нас.

Духът е за човешкия ум това, което е светлината на слънцето за житното зърно, за зародишите на Живота.

Той е разумна сила, която се управлява от Бога. Учените хора я определят във вид на закони, на сила, на сродства между елементите и т. н. – дават ѝ разни имена, но духът е една разумна същност, която работи.

Само чрез душата ние добиваме понятие на Духа.

Ако има нещо Божествено в нас, то е светлата душа, която мисли. Ето Защо, когато говорим за човека ние разбираме нея. Без душата човек става животно на четири крака.

Духът се проявява в човешката душа, поради това човек, за различие от другите същества ходи прав.

 Дето животните ходят на четири крака, то е защото са в разрез с Господа, – тяхната воля е в контраст с проявлението на Бога.

Духът изгрява както слънцето.     

Той идва безшумно.

– Тихичко ще потропа на вратата на вашето сърце, и ако му отворите ще измени издъно вашия живот – ще, ви покаже как да живеете. Ако му позволите, ще преобрази вашата воля, ще ви научи какво трябва да вършите и да го вършите съзнателно.

На първо място ще ви помогне да си съставите понятие за самите вас, и ще ви научи какво трябва, да бъде вашето отношение към Бога.

– Тези ще бъдат неговите последни думи:

„Ще си казвате винаги: „Първо Бог, Господ, Духът ми, тогава аз, разумната душа, която трябва да служи Нему, че после на обществото и най-после на себе си“.

***

– Тъй учеше великият Истината своите ученици.

А Слънцето изгряваше все по-силно в душите на хората и светлината му се разливаше по цялата земя.

Новият ден бе дошъл и Новият Живот бе започнал.

ХІ. НОВИЯТ ЖИВОТ.

Най-важното в този свят, това е животът[2].

Животът има две фази – изгрев и залез – живот, който изгрява и живот, който залязва. В първия, случай – както при изтриващото слънце – светлината, топлината и животът се усилват, увеличават, а във втория случай – отслабват: животът замира, гасне. При това, старият живот загива, за да даде място на Новия Живот; Тъй е било, тъй е и тъй ще бъде: старото трябва да умре, да стане почва, в която ще паднат семенцата на Новото; старите идеи стават майка в чиято утроба узряват зародишите на новите идеи.

Има една кръв, която след като се е разнесла по периферията на тялото, за да го нахрани и пречисти, се прибира, към сърцето към центъра. Тази кръв е вече изчерпана, безсилна, тя е венозната кръв.

А има друга една кръв, която иде от центъра – сърцето и отива към периферията на тялото, за да го нахрани и да му даде нови сили. Това е чистата кръв, артериалната кръв. Тя носи в себе си здраве, младост и красота. Тя носи в себе си Новия Живот.

Казва се обикновено: „Животът е пълен с противоречия“.

Да, противоречия съществуват, но в света на неорганизираната материя, между разните елементи и сили на тази материя. Но, именно, Животът е, който примирява тези противоречия; Животът е, който организирва тези елементи и сили в едно стройно цяло – Дивата материя, живите организми, живите същества, живата природа.

Тъй че, Животът не е пълен с противоречия, а сам той примирява съществуващите противоречия в неорганизирания свят.

Животът, сам по себе си е музика, хармония. Когато той влезе в мъртвата материя, тя почва да се движи. Това са първите прояви на живота – движението. И ние имаме нисшата проява на живота в клетъчните или първичните организми.

Когато този Живот се прояви и във второ едно направление, явява се желанието, чувството. И ние имаме втората стадия на живота, дето организмът се движи и желае. Такова е почти цялото нисше животинско царство.

Когато, най-сетне Животът се прояви и в трето едно направление – явява се мисълта. Организмът, съществото почва да мисли. Такива са всички по-висши представители на животинската природа и човека.

Това са етапи на развитие, фази на еволюция. То са законите, по които се проявява и развива Животът.

Същите закони се проявяват и в развитието на самия човек – човешката история.

Ако проследим развитието на човечеството, ще видим, че и то е минало през тази три стадии:  

1.  Чисто материален, първобитен период на задоволяване най-грубите нужди на тялото.

2.  Спиртуалистичен период, дето у човека се пробужда и сантименталната природа – душевния живот. Тук са корените на религиозното чувство, морала, тук са заченките на изкуството.

Най-сетне: 3-и период – Интелектуален или Идеалистичен, дето човек издига поглед нагоре – към небето, обръща се към природата с цел да я разбере – човекът почва да мисли. Тук са заченките на философията и науката.

Това са трите страни на човешкото битие: Деятелна, Чувствена и Интелектуална – трите основни. камъка, върху които се изгражда животът.

Мисълта, Чувствата и Волята, това не са три, дадени наведнъж възможности у човека, а са три страни на неговата природа, които са се явили и развили последователно.

Същото е вярно и по отношение развитието на един народ, на едно общество и т. н. Същият закон управлява еволюцията и на отделния човек.

И наистина, ако проследим човешкия живот и в него ще различим същите три периода: деятелен период, сантиментален и интелектуален. В детинството си човек е изтъкан само от движение, то е периода на игрите. Детето не се занимава нито с душевен живот, нито с някакво мислене; у него се проявява само движението – волята. И затова детето е най-големия материалист: то мисли само за ядене и игри.

В средната възраст на човека, детето става младеж или девица. У него се пробужда душевния живот, пробужда се чувството на хубавото – красотата. Това е златния период на младостта, на мистични копнежи по щастие и неземни идеали: поезия, музика, изкуства.

В третата фаза, тази душа става мислител – пробужда се умът. Младежът става момък, девицата – мома. Те започват да мислят. Тук идват науките, изследването на природата– философията. С една реч, това е третото училище, дето се развива умът в човека.

Най-сетне идва четвъртата фаза или четвъртото училище – самият живот. Там момъкът и момата добиват своята зрелост и стават мъж и жена. Те се оженват и влизат в самия живот, дето тези три страни на тяхното битие: воля, чувство и мисъл ще се съберат заедно за да градят техния бъдещ живот. Тук материалният, душевният и интелектуалният живот вървят заедно и способстват за изграждането на човешкия характер – неговата жизнена философия. Това е периода на противоречията, които непрестанно ще възникват за него, между материалните, душевните и интелектуални нужди и потреби. И само онзи живот е истински живот, който можи да примирява тези противоречия.

На математичен език казано, това са три движения, които изтичат от. един общ център О и отиват в три взаимно перпендикулярни посоки X, Y и Z.          

И само онова движение ще отговаря на истинския живот, което е перпендикулярно едновременно и на трите тези линии. Следователно, Животът можем да си представим като една сфера, от центъра на която изтичат тези три възможности: воля, чувство и мисъл, която сфера ги обгръща в себе си и е перпендикулярна едновременно и на трите.

И тъй, както сферата разрешава противоречието между трите взаимно перпендикулярни линии, X, Y и Z, така и Истинският Живот може да примири противоречията между волята, чувството и мисълта у човека.

Или ако преведем същата идея на езика на геометрията, ще кажем:

Ако мисълта е 1-во измерение,

чувството – 2-ро измерение

и волята – 3-то измерение;

Тогава сферата, която е перпендикулярно едновременно към 1-то, 2-то и З-то измерение, може да ни даде идеята за 4-то измерение.

От това становище можем да кажем, че Животът, който се проявява в мисълта, чувството и волята и при все това не е нито само мисъл, нито само чувство, нито само воля, а нещо повече от тях – този Живот е една 4-то измерна субстанция. Че това е вярно, свидетелства и обстоятелството, че науката – съвременната биология още не е могла да улови живота, като отделна същина, да го отдели от материята.

Но това между скоби казано. Да се върнем на темата. Трите основи на Живота: Воля, Чувство и Мисъл или деятелна, душевна и интелектуална страна. Но и в историята на човешката мисъл, в развитието на философията, ние виждаме същите тези три фази: Материализъм, Спиритуализъм и Идеализъм. Материализъм, който учи, че всичко в света е движение, дейност на сили и че в дейността, труда, волята е спасението на човечеството Спиритуализъм, който освен материалният елемент, признава и един душевен – един свят на душевни, психични явления. Т. е. че в света има един материален принцип и един духовен, едно отвлечено начало, което наричат Дух. Най-сетне, чистият Идеализъм, който казва, че всичко изхожда из едно Абсолютно Начало и че материалният и душевният свят са резултати на един по висш свят на Идеите или вечните образци, които извират из едно Абсолютно Начало – (Платоновият идеализъм и др.)

Тези факти идат да ни потвърдят, че нито материализмът, сам по себе си, изчерпва цялото битие; нито спиритуализмът може да обгърне цялата област на природните явления; нито пък само идеализмът може да претендира за абсолютна система на мирозданието, а че всеки един изчерпва само една трета от фактите, законите и принципите на Битието. И че, само когато и трите се съберат заедно ние ще имаме една изчерпателна философия на свята. Материализмът, Спиритуализмът и Идеализмът трябва да си подадат ръка. Трябва да се съгласят в общите си пунктове и да разберат, че има една сфера, която може да бъде перпендикулярна едновременно и на трите движения, че има една философия, която може да примири противоречията между тези три светоразбирания. Това е философията на самия Живот, това е Самият Живот, Истинския Живот, който е родил и Материализма и Спиритуализма и Идеализма.

И следователно, онази жизнена философия, която би могла да разреши противоречията между ума, сърцето и волята в човека или между неговите материални, душевни и интелектуални нужди – тя е Истинската Философия, Истинския Живот. Това е Новия Живот.

И тогава ние казваме: Там дето преобладава в човека материалният принцип, такъв човек се явява в света защитник на материалистичната философия. Там дето преобладава спиритуалният или душевен елемент, човек се явява защитник на спиритуалистическата философия. И най сетне, там дето преобладава интелектуалният елемент, такъв човек се явява адепт на идеалистическата философия.

Математически, туй можем да си представим с един триъгълник. Когато основата на триъгълника е най-голяма, волята взема: надмощие и човек бива материалист. Когато лявата страна на триъгълника е най-голяма, чувството взема надмощие и човекът бива спиритуалист. А когато дясната страна на триъгълника е най-голяма, мисълта взема надмощие и човекът е идеалист. Но самия човек е и идеалист и спиритуалист и материалист. И следователно, само когато трите страни на този триъгълник станат равни, тези три принципа или възможности у човека: на ума, сърцето и волята ще дойдат в равновесие и той ще може да примирява винаги техните противоречиви интереси.

Математически това можем да си представим с една окръжност, която обхваща в себе си този равностранен триъгълник. От нейния център изтичат, към върховете на триъгълника, три лъча, които са трите възможности на човешкото битие: ум, сърце и воля и които създават и трите страни на неговата природа – трите страни на триъгълника: – материална, душевна и интелектуална или материалистична, спиритуалистична и идеалистична. А окръжността, която ги обхваща в себе си е символ на Истинския Живот, който примирява техните противоречиви интереси.

Тъй че истинския човек е нещо повече от мисъл, чувство и воля. Той е онази висша разумна, същност, която съзнава, че мисли, чувства и действа – онова Съзнание, което обръща в себе си материалната, спиритуалната и идеалната страна на живота.

Това е Истинският Живот.

И учението на Новия Живот иде в Света, именно за да примири тези противоречия, които спъват съвременното човечество и да му даде Нова Наука, Нов Морал, нови Изкуства, Нова Философия, Нов Живот.

ХІІ. ХИМН.

Два ангела нежни   

с криле белоснежни

по небо летят.

 

Из светли селения

те пеят хваления,

и Бога зоват.

 

Мир вечен, вечна красота,

о, нека Боже да трепти

навред, от край до край в света

все таз песен да ехти.

 

„Мир вечен, вечна красота,

о, нека Боже да звучи –

от слънце, месец и звезди

все таз песен да ехти; –

Мир вечен, вечна Красота“.

 

(Из „ Сутринни лъчи“). 

ХІІІ. КРАСОТАТА.

„Ще станем красиви, когато в нас, има мислене, чувстване и действане“… 

„Ще станем красиви, когато любим“

 

Всички изкуства служат на красотата, но Любовта е, която ги движи.

Без любов няма красота и без красота няма изкуство;

Любовта е слънцето на красотата и красотата е идеал на изкуството.

Поетите ѝ везят златни стихове, музикантите ѝ пеят дивни песни, художниците я рисуват като богиня.

На красотата служи цялото човечество, цялото изкуство.

– За нея пеят и птичките, за нея шепнат и цветята по нея копнеят и сърцата…

***

Но има една Красота, която е по-велика от стиховете на поета, по-велика от песните на певеца и по-велика от картините на художника – това е Красотата, която Майката може да създаде.

Защото Майката носи в себе си поета и музиканта, и художника; нещо повече: тя носи в себе си Слънцето и Красотата, която ги вдъхновява – тя носи в себе си Любовта.

Само майката може да роди истинската Красота.

***

В звездна нощ, когато земята ще се слее в тихите прегръдки на небето, един Божествен лъч ще прониже нейната утроба и всред неземен трепет Душата ще зачене Красотата…

Тогава нейният Поет ще се пробуди от сън и ще почне вдъхновено да пише своята нова поема; Певецът ще прегърне своята арфа и ще почне да излива в сладки звуци новата песен; Художникът ще почне да рисува своята нова картина.. И Красотата ще почне да се ражда в майчината градина.

***

И когато Луната опише своите седем магически кръгове по небето, астрономите ще възвестят на света: „Нова Звезда се яви в небето Ново Слънце изгрява от изток.

***

И ще се възрадва цялата земя, и венци ще изплете, и нови песни ще запее, и скъпи дарове и одежди ще приготви за да посрещне Девицата на Красотата, която се ражда – Слънцето на Любовта.

***

И на уречения ден, когато Луната ще преваля на запад и звездиците ще се разтапят в първия светлик на зората, Слънцето ще се покаже на изток, и ще възвести на света великата радост :

„Днес се роди Девицата на Любовта и Красотата“       

И цялата земя ще повтори в химн:

„Роди се Девицата на Любовта и Красотата“.,.

***

Цялото изкуство служи на Красотата, но само Майката може да я роди. Защото тя носи в себе си и поета и музиканта и художника – нещо повече: Тя носи в себе си и Слънцето на Красотата, което ги вдъхновява – Тя носи в себе си Любовта.

Блажени, които имат тази Любов и тази Красота, защото те обладават най-великото изкуство.

ХІV. НА РАЗОЧАРОВАНИТЕ.

„…Търсете тази светлина и тя ще ви помогне да намерите пътя…“[3]

 

Животът е училище…

И в него има първоначално, средно и висше училище…

Всеки минава през тези три стъпала.

В първоначалното училище, човек учи буквите и се радва на всичко хубаво. – То е встъпителния период, в който се пробужда у детето любовта към природата, към красивите форми в нея и се насочва то да им подражава: насаждат се светлите стремежи у него, създават се условия да се развият неговите дарби, заложби и таланти. Това е волния период.

В средното училище, детето става вече младеж или девица и в него заговорва сърцето, заговорва самата младост. Детското чувство на любов към красивите форми се изтънчва и младата душа започва истински да цени хубавото в природата. И в нея изпъква много силно контраста между идеалните форми на природата, които са и нейни идеали, и грубата действителност, грубия живот на хората и обществата.

Тук младежът или девицата проучва историята на човешкия живот – живота на обществата: развоя на човешката мисъл, човешкия морал и чувство към хубавото – развоя на изкуството, дето най-ярко са въплътени идеалите на човека в всека епоха на неговата история и неговия живот.

И виждат те грубото несъответствие между това изкуство от една страна и живота на хората – от друга; между онова, което въобще носи човек в душата си и онова, което той твори – неговия живот.

И тук се отронват първите сълзи и заплаква младата душа: „Нима животът не може да се създаде по-хубав, по-красив, по-добър! Нима човекът е толкова нищожен?“ И плаче тази душа с растяща скръб и болка навява у нея всяко хубаво цветенце, всяка песен на радост около нея. Поетът се пробужда от своя сън и заплаква той за непостижимата красота на слънцето, звездите и цветята; за шепота на горските листа и сладкото ромомоление на горското поточе. И ходи той често – горе, високо, при боровете и снеговете на планината и плаче с великата мирова скръб, за великата красота на живота, която, е тъй далеко, уви! – тъй далеко от нас…Неговата мисъл се носи до висотите, на небето и небесните светила и слънца и пее той заедно с тях за онова, което е хубаво и велико… После той слиза изведнъж долу, в сърцата на бедните и страдалците в живота и плаче заедно с тях: плаче и за тях, плаче и за себе си, плаче и за всички като него, които търсят онова великото, ценното, което хората и светът не могат да им го дадат.

Но този е най-великия и най-прекрасен период в живота на младото сърце, защото тогава то най-интензивно чувства цялото негово величие, и красота, сила и обаяние. Това е блажения период на падащите звезди, когато те валят като дъжд от бели цветя по нейния път и ѝ нашепват за всичко онова, което е прекрасно. Затова този период се нарича „златна младост“, защото в него душата събира скъпите дарове на живота: бисерите, златото, с които тя ще украси отпосле своята глава – своя живот…

А сълзите, плачът… Това е неудържимото желание и стремеж за творчество – душата иска да съзида, да съгради вълшебното строение на своя блян, но уви! нейните сили са недостатъчни; творбите ѝ излизат несъвършени, бездушни. И всеки нов опит пропада и всяко ново усилие умира – картините нямат живот, нямат душа.

Но не трябва плач, не трябват и опити за творчество. Душата трябва само да събира бисерите на човешката мисъл, цветята на човешкото познание, звездите, които падат по нейния път – даровете на Живота. Защото творчеството ще дойде после. То е третата стъпка в еволюцията на душата, когато тя ще влезе в висшето училище на живота, дето ще започне да изучава изкуството да – твори хубавите форми. Тя ще навлезе, във скритата страна на нещата, да изучва законите, по които тече Животът и как той се проявява и излива в тези форми.

И в този период, когато младежът или девицата се изправят пред прага на висшето училище, те са вече момък и мома, в зрелост и пълен разцвет на своята младост. У тях се пробужда светъл, положителен ум, който ги въвежда в мистериите на самия Живот, в потайностите на красотата и нейното въплътяване в форми.

И тук, както в едно художествено училище, на младия художник ще са потребни материали, с които да гради. Ако той е живописец, на него са потребни краски. Ако е поет трябват му цветисти мисли и чувства: живи цветя и красиви форми, в които да излива новия Живот, новата красота. Ако той е мислител, учен, потребни му са знания, потребни му са лични изследвания за да почне да гради своята нова теория. Ако е скулптор, потребна му е глина или камък, чук и длето. – Тогава всеки ще започне, като майсторът на една мозайка, да налага едно до друго светлите камъчета: боите, цветята, мислите, формите и да сглобява, да създава постепенно картината на Новия Живот.

Та, тук във висшето училище на живота, са потребни всички богатства, всички скъпи камъни на душата, които ѝ е дарил Животът в нейната младост. И само онази душа, която е събрала тези ценности, тези цветя на живота, само тя ще може да започне с успех да твори хубавата картина. Другите, които напусто са пилял и своята младост – даровете на своя живот,– или пък не са събирали такива, те не ще могат да влязат в това училище. И ще търсят те извори За да почерпят отново тази светлина и тази красота, ще чакат те дано пак завалят звезди от небето и попадат цветя в пътя. Но напразно. И ще заплачат те отново и ще викат с скръбта на поета:

„Хей, младост, вжрни се!“

– Не вржща се тя.

Дали ще разцжвкат

Увехли цветя?…“

 

Защото един път в живота падат звезди от небето и това е през периода на златната младост.

Но онези, които са събирали тези съкровища на младостта, ще започнат там – в новото училище, да налагат цветовете и боите,, да редят бисерните цветни камъчета, върху мозайката, да удрят с чука и да преливат в камъка тази младост, тази светлина, красота и живот.

И когато изучат законите на изкуството и самото творчество, те ще бъдат готови да влязат като истински творци в живота, ще станат истински работници за съзиждане величественото здание на новата култура, новото общество, Новия Живот. Те ще добият мъжеството си, зрелостта си и ще влязат в самия Живот, който е четвъртото и най-велико училище.

Само тези хора стават истински учители, истински майки, истински зидари на човешкйте бъднини, на човешкото щастие и благоденствие.

Затова Животът неспирно учи и казва: „Ония, които са още деца, да любят хубавото в природата и да му се радват. Ония, които са млади, да събират хубавите ценности, които им предлага Животът. Защото ако не събират хубавите ще събират лошите. Или пък, ако са събирали и хубави, и лоши, да почнат да събират само хубавите – да им се радват и любуват и да не скърбят и плачат по непостижимото до отчаяние и разочарование. Ония пък, чийто души са препълнени, който са събрали много цветя, много светлина и красота, много чувства и пориви и са се приситили вече от тоя живот, да знаят, че животът им не се е свършил, а че той сега започва. Дошло е времето да влязат вече в висшето училище на живота, за да изучават законите на творчеството – тайните на изкуството: как да изливат в живи форми насъбраната в душата, красота.

Затова знайте, вие такива души, които сте препълнени, преситени от живота, че вие имате най-богати условия за да се проявите и развиете. Пред вас сега се разкрива Животът, за вас Слънцето сега изгрява!…. потърсете само тази светлина и тя ще ви помогне да намерите пътя, който ще ви доведе пред прага на висшето училище на Живота, И тогава, влезни в него, вие ще се родите отново и ще започнете да преуспявате!

Спрете се и вие, отчаяните, за които животът е изгубил своята красота и цена, вие, които сте нещастни и мислите че вашата песен е вече изпята! Спрете се всички вие разочарованите, които сте полетели с устрем надолу – към бездната, към гибелта и смъртта! Защото вие отивате да умрете в момента, когато започвате да живеете, в момента, когато пред вас се открива нова врата и вие влизате в Нов Живот! Не се отказвайте от това велико благо, което ви носи този Живот!

Победете слабостите си, победете безсилието си! Понесете товара си, дори позора си, ако имате такъв – всичко понесете с открито чело, с спокойно и безстрашно сърце и кажете, с кротка усмивка: „Аз съм готов да понеса своя кръст, да понеса позора на своя живот и деяния! Ето ме пред вас неумолими закони на съдбата! Осъдете ме! Разпънете ме на този кръст! Аз съм готов да понеса всичко. Защото сега аз обръщам погледа си нагоре – там, дето в белите снегове на планината трептят лъчите на моето Слънце, което изгрява! Аз ще понеса всичко, което съм заслужил, сам аз искам това наказание, тези страдания, мъки, окови – ако щете – защото  знам, че чрез тях ще се издигна. Те ще ми помогнат да надвия всичко низше и дребнаво в себе си и ще ми отворят вратата на Новия Живот!“

И в тази изповед вие ще почувствате мощната вълна на първите лъчи, които ще ви прати изгряващото Слънце…

Защото няма по-велико геройство, по-велик подвиг от тоя, да бъдеш окачен на позорния стълб, но да знаеш, че ти носиш в душата си светлината на Новия Живот, зората на Новия Ден, който изгрява в тебе.

Така някога умираха, всред пламъците или в устата на зверовете, вдъхновените чада на Истината, всред римските площади и циркове.

Мряха те, но в душите им светеше новото Слънце, изгряваше Новия Живот…

ХV. ПРОТИВОРЕЧИЕТО В СВЕТА.

Съществуват три възгледа върху противоречието в света: материалистичен, моралистичен и реалистичен.

Първият поставя противоречието като основен закон в природата и като необходимо условие за съществуването на всичко. Следователно, не може да става и дума за премахване на противоречието, а само как да се използва то, като фактор в човешката еволюция.

Вторият възглед, напротив, намира че в природата няма  противоречие. А онова, което ние наричаме противоречие, то са субективни схващания: ние приписваме на природата собствените си противоречия и несъвършенства. Сама по себе си, природата е едно хармонично цяло, един съвършен организъм. Следователно, за да се подтикне еволюцията, трябва да разрешим индивидуалното противоречие.          

Третият възглед не споделя нито първия, нито втория. Според него, нито в природата има противоречия, нито в индивида, а противоречията са резултат от неправилните отношения между тях. Противоречията са само в отношенията между индивида и природата. И следователно, разрешението на противоречията седи в установяване правилни отношения между човека и природата.

Първият възглед споделят всички съвременни философско-материалистични учения.

Вторият лежи в основата на всички моралистични и религиозно-мистични учения.

А третият – сега си пробива път в някои реалистично-идеалистични учения.

Като дойдем до социалната наука и там има същите три: учение на материалистите, учение на моралистите и учение на реалистите-идеалисти.

Първото – материалистичното – намира причините на противоречията в съвременния строй, който е в разрез с природните закони. То намира разрешението на противоречието в социалната революция – премахване този строй на насилие и грабеж и заменяването му с нов, дето свободата и благосъстоянието на личността да бъдат гарантирани при сравнително най-малък труд и най-малко жертви.

Второто – моралистичното учение,намира причините на противоречията в индивида като единица в това общество и апелира към „индивидуално изправление наличността“. Създайте по-напред човекът – идеалът на вашето общество и съществуващият строй на насилия сам ще се отрече. Новият строй ще дойде по пътя на вътрешната, индивидуалната революция.

Третото или   реалистично-идеалистичното противоречие намира разрешението на социалното противоречие в установяване правилни отношения между индивида и обществото, между единицата и цялото. А обществото е резултат от отношенията на индивида към природата. Следователно, първо трябва да се установят правилни отношения между човека а природата и тогава социалният живот ще се уреди съобразно с тези отношения,

***

От всички материалистични учения днес, най-хубавите идеи за реформа социалния строй са застъпени в тъй наричания „идеален анархизъм“ Пьотър Кропоткин. Това е  едно учение, което носи в себе си много пламък и много светлина. То е един вик на протест срещу всичко старо и гнило в съвременния обществен строй, което спъва благородните пориви на човешкия дух, в неговите стремежи към свобода, творчество и идеализъм. И това, което го издига над другите, философско-материалистични учения, е това, че то поставя за основен фактор на еволюцията, не взаимната борба, а взаимопомощта.

Идеалният анархизъм апелира към „социализиране на човешкия труд и обществените богатства и изграждане на комуни и общежития“, дето с дружни усилия и взаимопомощ „всякога ще бъде гарантирано благосъстоянието“ на единицата и цялото.

Тук индивидът ще има и най-голяма свобода и най-голяма инициатива: „Само сбора от личните инициативи може да победи в борбата“

„…Придобивайте инициатива! Навикнете да действате сами! Нека действаме тъй, както ни диктува сърцето и ума. Това е принципа на акцията.“ „А хармонията на цялото, на сумата, се дължи на свободно установеното равновесие между всички действащи сили върху една и съща точка (център). “

„Взаимопомощта е, която руши преградите между индивидите и съединява дребните части в едно колективно цяло“.

От моралистическите учения, идеята за вътрешната или индивидуална революция най-ярко е изразена в учението на Л. Толстой. Това учение намира корена на всички противоречия в индивида и сочи пътища за нравственото изправление на личността, която, разраснала се, както семето, ще създаде идеалното общество.

То поставя за основен фактор в живота – любовта. И различава три фази в еволюцията на това чувство:

любов към себе си,

любов към ближния и

любов към Бога – към всичко съществуващо.

Себичната любов – това е първичния период, който отговаря на дивашкия.

Във     втория            период, любовта се разширява в любов към семейството, народа и човечеството.

В третия период, тя се превръща в космично чувство, съзнание за единността на цялото битие – любов към всичко съществуващо – любов към Бога.

А Бог е това начало, което дава живот на всичко съществуващо. “

„…Съзнанието на божествеността на човешката душа е, което съединява хората“ „…Любовта съединява хората… и дава истинско благо: радост, мир, единение.“

Преди да разгледаме въпроса за противоречието от гледището на Толстоя и това на анархизма, нека видим дали има противоречие между самите тях.

У Толстоя, онова, което свързва всички живи същества в едно цяло, е Любовта. Тя е основния фактор, който импулсира живота.

У идеалния анархизъм на П. Кропоткин, – това е върховният закон на Взаимопомощта, вложен в природата на всяко съзнателно същество.

Толстой казва, че благото на всичко живо се обуславя от онази върховна сила на Любовта, която свързва отделните същества в едно колективно цяло, в една душа, която нарича Бог. У идеалния анархизъм имаме че, този закон, съвършенството, хармонията, може да се следва с усилието на всички индивиди – обществото, но тъй, че техните усилия да бъдат насочени в една точка – благото да бъде общо. Обществото цъфти и се развива само под светлината на взаимопомощта.

Да разгледаме сега въпроса за противоречието в света.

Противоречието, според идеалния анархизъм, се дължи на противоположните действия на творческите и разрушителни сили в природата. И равновесието между тях се явява като резултат от действията на тия сили.

У Толстоя противоречието произтича от отъждествяване себе си с своето тяло, с света на постоянните промени и движения. Когато всъщност човекът, съзнанието, животът, който той носи в себе си, е неизменно, духовно начало. Този външен свят на промени, е един затвор, който ограничава- стремежите на човешкия дух към свобода. Вследствие на това се раждат всички пречки, страдания и противоречия. Човек трябва да отдели в съзнанието си себе си от този външен, преходен свят.  \

Същата идея проличава донейде и у П. Кропоткина. „Нашите схващания на обществените явления са отражение на промяната, която става в света и в нашите познания. Сиреч нашите схващания са субективни и различни от действителността, която е сложен резултат от действие на сили, които ние не можем да познаем. И следователно, противоречието произтича от несъгласието между нашите субективни схващания за явленията и действителните такива. От тук и нашата акция не може да бъде в хармония с действителността. Това ражда противоречието.

Толстой казва, за да премахнем противоречието трябва да подчиним животинското на разумното съзнание, което открива на Любовта като върховен закон на Живота, т. е. да подчиним онова себичното, което търси благото само на отделния индивид, а не благото на обществото.

У П. Кропоткин разрешението на противоречието седи в прилагане принципа на взаимопомощта. Взаимопомощта е, която руши преградите между индивидите и съединява единиците в сумата, в колективното цяло; индивидуалното благо – в общо благо.

Това обединително начало Л. Толстой нарича любов, у П. Кропоткина – взаимопомощта – това е един акт на разумност.

Първият разрешава  противоречието по пътя на сърцето; вторият – по пътя на ума.          

***

Но да разгледаме и третото или реалистично-идеалистичното учение. То учи, че приближаването, срастването с природата и упражняване физическия труд, ще ни донесе най-първо здраве – ще ни научи на великото изкуство да хармонираме живота си с природата и да разрешаваме противоречията, като нея, с дейност – по пътя на волята. Природата ще стане за нас лаборатория на живи опити, дето ние ще изучваме нейните методи за образуване на общества и общежития. Тя ще ни даде основите, върху които трябва да изградим нашето общество.

Това учение поддържа, че не са перото и меча, нито словото и морала, които ще разрешат социалното противоречие, а ралото и мотиката – здравите мишци.

Ярки негови изразители виждаме в лицето на Едуард Карпентър[4] в Англия и Хенри Торо в Америка, със своята „Философия на естествения живот“.

Според това учение, съвременният човек е излязъл от релсите на своя живот и не се намира на своето място в целокупния живот на природата. Той е изопачил своите отношения към нея – своите начини на живеене, хранене, обличане. Той се е откъснал от тази природа, отдето е израснал и е забравил, че е нейна рожба.

От факта, че човек не е прикован като растението, за земята и не е лишен от разум, като животното, не следва ни най-малко, че той може да живее независимо от природата да се затвори в тъмните стаи на големите градове и с месеци да не вижда слънце, да не вижда светъл лъч, чист въздух и зелена морава.

He! Човек трябва да се повърне към природата! Той може да бъде мислещо същество, да философства, да разрешава обществените проблеми, може да има стремежи, идеали, но да не забравя, преди всичко, че той е един жив организъм, изтъкан от живи клетки, които имат нужда от здрава храна, от слънчеви лъчи, чист въздух, чиста вода. Този организъм трябва да възстанови всичките си връзки с природата – неговата майка, която единствено може да го кърми и да му прелива ония жизнени енергии, които ще му дадат здраве и сили за научна и обществена дейност.

Приближил се до природата, сживял се с благородния физически, труд, тази велика майка скоро ще му даде методи как да изправи своя живот. Той ще разбере най-първо, че фазата на еволюцията и степента на съзнанието, в които се намира сега, не му позволява да яде месо – да убива толкова невинни същества, които също като него имат право да се радват на живота. Той ще разбере също голямата вреда от всички спиртни напитки, тютюн и т. н. Защото, както месото, така и напитките и тютюна оставят големи утайки и отрови в неговия организъм и докарват всички болести. Той ще разбере, че трябва да завещае месоядството на други, по-низши същества в еволюционната стълба и да навлезе в растителното Царство – да почне да се храни с растителна храна и плодове, които еднички могат да внасят в неговото тяло онази здрава и питателна храна, която няма да пробужда животинските инстинкти и да оставя утайки, а ще му вдъхва само чисти чувства, светли мисли и ще го подтиква към творчество и идеализъм. Тогава и егоизмът ще изчезне и стръвното животинско чувство за изтребление на врага, а ще се пробуди едно светло чувство на любов към всичко живо, ще се пробуди едно съзнание за единността на всички същества и необходимостта от взаимна любов, от взаимопомощ, от сплотяване на силите за съвместна и разум на дейност по пътя на осъществяването великите идеали на човечеството: любов, братство и свобода. Ще изчезнат и всички днешни противоречия.

*******

А може ли да изчезнат всички противоречия?

На този въпрос ще се отговори така: Ако може да се възстановят всички връзки между човека и природата, ще изчезнат и всички противоречия в неговия живот.

А възможно ли е да се установят тези вржзки?

Вжзможно е.

*******

Преди да продължим по-нататък, нека споменем, че учението на Толстоя и анархизма не съществуват независимо от реализма. Напротив, той е единствената почва върху която могат да растат тия две учения. И затова учението на Толстоя е преди всичко реалистично учение, че след това моралистично. Анархизмът е сравнително по-далеко от природата, но и в него напоследък се забелязва един стремеж за приближаване към нея.

***

– Но има едно Ново учение, което включва в себе си и материалистичното и моралистичното и |реалистичното разбирания на света. То обгръща в себе си хубавото и от анархизма, И от Толстоя и от реализма. Но то носи и нещо Ново, което не се съдържа в горните три учения.

Новото Учение носи в себе си, онова Жизнено Начало, онази висша Разумност, която примирява противоречията между материялистичното, моралистичното и реалистично разбиране на света, и ги свързва в едно стройно, хармонично цяло – учението на Новия Живот. Според него, трябва да бъдат застъпени и трите тези разбирания за да се дойде до едно пълно разрешение на всички въпроси на живота.

Защото ако надникнем в човешката природа, ще видим, че и там има тези три страни. Всеки човек носи в себе си един материалист, един моралист и един реалист. Материалистът – това е човешкият ум – това е философът в нас. Моралистът – това е човешкото сърце, – то е поетът в нас. И реалистът – това работникът в нас – онзи вечен стремеж към творчество и подражание на природата – това е човешката воля.

Някои казват: „Аз съм анархист, аз съм толстоист…“ Не! Всеки Човек е и анархист и толстоист, и реалист. Всеки носи в себе си и тримата. Само че у някои хора анархистът е по-силен от другите двама и той им се налага. У други – толстоистът е по-силен и владее над останалите. У трети – реалистът. Също както в една държава: която партия е най-силна, тя държи властта в ръцете си.     

И тогава някои казват:

„Аз съм анархист“,

„Аз съм Толстоист“,

„Аз съм реалист“.

Едната страна на триъгълника е по-голяма от другите две – нищо повече!

За другиго казват:

„Той е философ“.

Значи умът му е по-силно развит от чувствата и волята, затова е философ.

„Той е поет“, или „моралист“

Значи сърцето – чувствата владеят над ума и волята.

„Той е реалист“.

Значи волята е по силна от ума и сърцето

Но човекът не е нито философа, нито поета, нито реалиста – той е нещо повече от тях.   

Човекът е онази висша разумност – душата, която съзнава че мисли, чувства и действа.

И следователно, онзи, който живее само интелектуален живот или само емоционален живот или само волев живот, се развива едностранчиво.   

Истинският живот подразбира хармонично движение и по трите посоки –паралелно развитие на мисълта, чувствата и волята.

И всички противоречия в живота на съвременния човек се дължат на това неправилно развитие на ума, сърцето и волята.

Същото можем да кажем и по отношение на един народ. За правилното развитие и разцвет на един народ необходимо е неговото интелектуално развитие да върви паралелно с моралното и трудовото.

Законът е същия и за малкото и за голямото.

Както е с индивида, така е и с цялото общество.

Следователно преди да разрешим социалното противоречие, трябва да разрешим, индивидуалното: необходимо е „индивидуалното изправление на личността“. Трябва да насочим усилията си навътре! И разрешавайки индивидуалното противоречие, ние ще разрешаваме едновременно и социалното, защото обществото е съставено от сбора на тези индивиди.

А индивидуалното изправление седи в създаване на добри условия за по интензивен растеж в оная посока на човешкото битие: мисъл, чувство или воля, която е по-слабо развита и да се постигне по такъв начин едно пълно и хармонично развитие на ума, сърцето и волята на човека.

Така единицата, създавайки себе си, ще оформява и цялото общество, целия народ, цялото човечеството. Защото само там, дето се постигне тази хармония, се проявява истинският живот, в който няма противоречия, Новия Живот.

На математичен език казано умът, сърцето и волята – това са три взаимно перпендикулярни линии X У и Z, изхождащи из един центар О. Тогавата сферата, която има този център О и е перпендикулярна едновременно и на трите линии, ще примирява техните противоречия и, ще ги хармонирва. Тази сфера ще символизира Новия Живот, който примирява противоречието между умът, сърцето и волята на човека.

Възниква сега един важен въпрос? Как да се започне? Каква трябва да бъде първата крачка?

Има ли методи, чрез които може да се постигне това хармонирване на интелектуалната, моралната и реалната страна на човешката природа?

– „Светлина, чистата и свобода“. Ето трите обекта, към които трябва да се насочи онзи, който иска да хармонира в себе си умът, сърцето и волята.

Светлината ще бъде обект на ума,

Чистотата – на сърцето и Свободата – на волята.

Светлината носи знание,

Чистотата – здраве, младост и красота, а

Свободата – радост и всички блага.

Светлината ще дойде като търсим Истината,

Чистотата – като възлюбим Красотата и Доброто, а

Свободата – като се привжржем към земята и труда.

Едни хора имат светлина без чистота и без свобода. Това са интелектуалните натури.

Други имат чистота без светлина и свобода. Това са емоционалните натури.

А Трети имат свобода, без светлина и без чистота. Това са волевите натури.

Но светлината е истинска светлина, когато носи чистота и свобода.

Чистотата е истинска чистота, когато е придружена с светлина и свобода.

И свободата е истинска свобода, когато има в себе си елементите на светлината и чистотата.

Някои казват, че първо трябва да мислим, после да чувстваме и най-после да действаме.

Така е работило човечеството досега.

Но Природата не учи така. Да вземем например детето. В първите години у него няма нито мисъл, нито чувство, има само инстинктивни движения: детският живот е волев живот.

В средната възраст детето става юноша или девица. Започва чувствения живот – събужда се сърцето.

Най-сетне, към пълнолетие, момъкът или момата почва да мисли. Пробужда се умът – започва интелектуалният живот. Значи: най-напред волев период, после чувствен и най-сетне интелектуален.

Първо действане, после чувстване, и най-после мислене.

Същият процес имаме и с посятото в земята семе. Най-първо то пуща корени надолу, после почва да се развива и разлиства нагоре и най-после цъфти.

Волевият период в живота на човека, това е пущане корени в света.

Чувствения период – това е растеж и разлистване нагоре –

И интелектуалният период – това е разцвета. –

Следователно, човек трябва да започва с дейността и да свършва с мисълта. Т.е. да тръгне от земята. Да се посади в земята, всред природата, като семе и оттам да възрастне и се разлисти нагоре, към слънцето, към своето развитие и разцвет – чувствен и интелектуален живот.   

Работата всред природата предразполага и създава условия за емоционален и интелектуален живот. Но обратно – не! Мисълта никога не предразполага към физически труд.

В живото общение с природата и земята, особено пролет, човешкото тяло се обновява. То изхвърля навън, чрез работа, всички утайки и мъртви енергии и в замяна получава нови енергии, – придобива здраве и сила.

Само природата може да създаде у човека здраво тяло, свежо чувствително сърце и ведър и проницателен ум.

А силна, свободна воля може да има само здравото тяло; чиста чувства може да има само свежото, впечатлителното сърце и светла положителна мисъл – само ведрият ум.

Следователно, на първо място – действане, после чувстване и най-после мислене. Това е новият метод – метода на Новия Живот, Защото тъй вървят процесите в цялата природа, а човек не бива да прави изключение. Напротив неговият живот трябва да бъде, в пълна хармония с живота на тази природа.

***

– Това, разбира се, по отношение на растенето и правилното развитие на човека – пасивната страна на неговия живот, а по отношение активната страна, дето той се явява творец на своите условия, на своите блага, на своите духовни и интелектуални нужди, там остава в сила другия метод: най-първо мислене, после, чувстване и най-после действане. В първия случай природата се явява учител, а човекът – неин ученик, който действа, според мисълта на своя учител; а в вторият случай, човекът реализирва своята мисъл. Това е творчеството в науката, изкуствата, техниката и т.н.

Тъй че, изисква се правилно прилагане на тия два метода на дейност. Човек трябва да знае много добре, кога трябва да прилага първия – пасивния метод и кога втория – активния. Кога трябва най-напред да действа и после да чувства и мисли и кога – да мисли и после да чувства и действа.   

От разбърканото прилагане на тия два метода са се родили всички противоречия в индивидуалния, обществен и народен живот.

За да се премахнат тези противоречия човек трябва да изправи тази своя погрешка. Така той ще възстанови напълно своите връзки с природата.

Тъй учи Новият Живот.

***

Да си представим математически мисълта и чувството у човека като две взаимно перпендикулярни линии, които изхождат из един център О – човешкото съзнание. Тогава, ако този прав ъгъл бъде обърнат нагоре, двете му страни ще показват стремежите на Човешкия ум и човешкото сърце – две сили устремени нагоре – към небето. И ние ще имаме съзнанието на днешния човек, който е издигнал погледа си нагоре – към висините и търси там разрешението на световните проблеми и противоречия.

И тогава резултатната на тия две сили – диагонала, ако представя символично човешката воля, и тя ще бъде насочена нагоре из небесата. Но противоречията не са на небето, те са тук, на земята. Тогава двете линии, отивайки нагоре, все ще се отдалечават една от друга, а с това и противоречието между ума и сърцето ще се увеличава. Следователно, ние трябва да ограничим тези две сили, да ги вържем с една линия (хипотенуза) и да образуваме един триъгълник. Небето е тази хипотенуза. И именно него се стреми да достигне жадният човешки дух. А това възможно ли е?

– Но ние можем да намерим другата хипотенуза, като обърнем този прав ъгъл надолу към земята. Тогава двете му страни, Х и У които символизират умът и сърцето на човека ще се забият в земята и земята ще стане хипотенузата на триъгълника и ще ограничи противоречието. Тя ще върже, ще ограничи безкрайното досегашно лутане на човешкия ум и сърце из пространството и ще ги впрегне на работа. Човек ще зарови двете си ръце в земята, и резултантата Z на тия две сили – неговата воля, ще се прояви в творчество и ползотворна дейност, която ще му създаде всички блага на живота: ще му даде здраве, щастие и блаженство.

Забивайки се като корени в земята, тези три сили на ума, сърцето и волята, ще срещнат съпротивата на твърдата земя. И когато тая съпротива стигне до своя краен предел, периферията на окръжността, те ще се отразят като в огледало и ще се върнат в обратна посока. Преминавайки през центъра О – човешкото съзнание – те ще излязат нагоре, над земята, както посятото житно зърно, след като пусне своите коренчета в земята, разлиства се нагоре, изкласява и разцъфтява. Това ще бъдат Новият ум, новото сърце и новата воля на човека, израсли из земята. И този ум ще бъде жив ум; светъл ум; това сърце ще бъде живо сърце – чисто сърце и тази воля жива воля – свободни воля. А неговият живот ще стане Нов Живот. Тогава той ще разбере смисъла на инициалите Б. Е. Л.

Тъй прекръстосаните три сили надолу и три нагоре, образуват буквата Ж – самия Живот.

Това е Новия Живот, Живот на светлина, чистота и свобода, който разрешава всички противоречия в света и чертае бъднините на идеалното братство на всички хора по лицето на земята.

ХVІ. МАРИЯ МАГДАЛИНА.

Магдалина при Христа отива.

Облече се с бляскави одежди,

Изтъкани от бисери и сърма

И със златни змиевидни гривни

Ръцете си усука –

Опали и сапфири сияйни

На пръстите си нареди.

Обу сандали звездолъчисти.

Препаса се с розови венци

И було на главата сложи,

Изтъкано от въздух и лъчи.

Ръце кръстоса на разголени гърди

И царствена, прекрасна кат Венера,

Към къщичката на Симона се отправи

Ха!..Ще ида – шепне тя– ще видя

Защо е сбрал там люде кат на сбор.

Говори Той, те слушат го и песни пеят.

Тъй Юда мой, халоса се след него

И ето, пет дни няма, го тъдява.

Чаках – напразно. Зная – там е,

При онзи Велемъдрия Равин…

 

Казват, че никаква външна красота

Не можела Равина да затрогне,

Че тихо гледал злото в очите,

Че милвал само малките деца

И върху болни;. щом ръка полагал,

Изцервал ги – проглеждали слепци.

 

– Ще ида! На Юда ще си отмъстя.

Равина сигур в мене ще се влюби

И ще зареже болните тълпи.

А Юда, нека плаща – изменник!

 

Заглеждат се гражданите по нея:

Едни подсвирват, други я заплюват –

Децата я с кал замерят.

Жени със стиснати юмруци,

Наежено я хокат. Тя нехае.

През портите Симонови прескочи –

В двора влезе. Татък хора

Сбрани вкупом – седнали и прави.

Като в храм е тихо, никой не говори.

 

Един между тях стои изправен.

Облечен е в нежно-бяла тога,

Препасана със върбелистно клонче.

Лицето му светлее като слънце,

Очите му две тихи сини езера,

Устата му корали скъпи,

Ръцете му два цвета крема бели,

Снагата му извита, стройна,

Стъпалата – изваяния дивни.

 

– Говори Той и всички слушат.

Но в миг жената блудница съзряха –

Скочиха с вик: „Удрете Магдалина!

„Ах, гадна жено, и тук ли се промъкна?

Ах, грешнице ти, вавилонска,

„Умри! Умри!“

 

– И стиснати юмруци на мъжете,

И плюнки на жените и камъните на децата,

И кучешкия лай., и страхът на Магдалина.

– Тя падна по очи, закрила си главата.

И викна: „Милост, Равви, милост!“

 

– Тогава Той отново заговори:

„Мъже, чуйте що ще кажа“.

И стихна помрачената тълпа.

– Кой от вас безгрешен се зачита,

Пръв върху нея удар нека сложи!“

 

 – Отпуснаха се стиснати юмруци,

Обърсаха се оплютите жени.

И викът от деца затихна

И кучешкия лай замлъкна. . .

Посрамена тълпата си отиде.

 

Остана тя, лежаща, помъртвяла

От страх ужас пред смъртта,

А Той, спокоен, тих и светъл.

Приближи се до нея и ѝ рече:

„Сама ли си, о, израилска дъще?“

– Сама, сама, Равуни, съм, прости ме!

„Простена си – каза Спасителят –

„Иди и не греши!…“

 

Повдигна тя разплакания си поглед,,

Погледна светлия образ на Христа

И викна: Господи, Ти Син си Божий,

За теб аз искам да умра!

Или живеейки във разкаяния.

Ще плача и ще тъжа за греха

– Със кръв и сълзи ще се мия.

Животът си ще дам за твоите болни

И твоят кръст ще понеса,

Защото любя те, кат Бога!

 

„Аз Нов Живот ти дадох, Магдалина“ –

Каза Учителят – и си отмина.

 

И тя възрадвана си тръгна.

Но не във златните дворци,

А в колибите рибарски се отправи –  

Запяла_тихо_насълзена: Боже!

Благословен идещият от Тебе!…

 

– А Юда гневен при Кайяфа се затече

И рече: Давам ви Иисуса,

А те му наброиха злато.

Из пътя срещна Магдалина,

Разтърси я и гневно ѝ извика:

Ти мене ще възлюбиш, не Иисуса.

О! ако моя ти останеш и ме обичаш кат преди,

В Циона заедно ще идем

И тамо в щастие ще умрем.

Христа тогава няма да покажа

На обръжените войски –

Пак жив ще е и болните ще цери.

Аз мога всичко в тоя час –

Върни се с мен!

 

О, Юдо – шепне Магдалина –

Не знаеш веч що искаш ти от мен.

Живота си подарих вече Нему.

И целия свят в щастие да лудей,

По неговите стъпки ще отида.

Където Той – ще съм и аз –

Зад себе си не ще погледна,

Че смърт и мрак владее там.

 

В лицето ти кат брат ще те погледна.

Ще се моля аз за теб,

Но живота ми е в Негови ръце.

Той ако върху кръста умре,

 Умра ще и аз. Възлюбих го, защото

Син на вековечния Йехова е – Христос

 


[1] Този  материал, отпечатан първоначално в списание „Новият живот“, откриваме и в списание „Житно зърно“ (ЖЗ, 1926, 7-8), под псевдонима Gis Moll. Това е и прякото доказателство, че авторът е именно Георги Марков.

[2] Из „Книга на Живота“ – тази бележка е от автора Георги Марков. Иначе тези думи са цитат от съборната беседа на Учителя „Новият живот“, изнесена на 19. 08. 1922 г., Събота, 10 ч. в Читалище „Надежда“, В. Търново.

[3] Из „Книга на Живота“ – тази бележка е от автора Георги Марков. Това изречение: „Търсете сами тази светлина, която носи Човекът – тя ще ви помогне да намерите пътя, по който трябва да вървите.“ е от беседата „Ето човека“, беседа изнесена на 16 март 1914 г.

[4] Edward Carpenter (1844-1929).Творчество на Gis Moll (Георги Марков)

І. ЗВЕЗДНА СИМФОНИЯ.

Гледам небето, осеяно със звезди и сякаш сещам погледите на хиляди разумни същества, които ме гледат из дълбочините на безкрайността.

Каква красота, каква неизмеримост, какво величие и каква тайна!…

Наистина, колко много очи има небето – сякаш то е направено само от очи!

Погледът броди из безконечните простори, душата пие светлина и звезден шепот: легенди се носят на крилете на светлината и разцъфват в цветя и звездна музика…

Очите на небето стават рози, бели лилии, теменужки, нарциси, кринове, лотоси – които се смеят със сребрист смях и разливат вълшебни ухания. После тия цветове се превръщат на деви, с ефирни криле които литват из безкрайните звездни простори, Те пеят вълшебни песни и си пригласят с еолови арфи…

Мълчанието на нощта оживява – тишината почва да говори на незнаен език. В душата се пробуждат тайни, оживяват притчи, възкръсват легенди – изтъкани от светлината на сапфири, рубини, топази, аметисти и преплетени със звуци от незнайни мелодии, в които чара на пролетта, огъня на лятото, тъгата на есента и хладината на зимата се преливат в дивна игра.                                             

На тъмното небе изгряват личби, появяват се знамения – и времето се разгъва като книга, по която може да се чете съдбата на човека, миналото, настоящето и бъдещето на вси народи…

Земята мълчи и слуша – небето говори.

Тайната на нощта, обгръща и двете.

„Где е Роденият, комуто звездата видяхме на изток“ – пеят звездните деви – и пръскат, на бисерен звезден дъжд. мелодии от своите арфи.

„Где е Роденият – пеят те.

„Где е роденият“ – пригласят арфите.

Нощ… пълна със звезди.

Човекът, душата стои, коленичил, пред Бога… над него – вечност… безконечност…

Младост…пролет…живот…приказка…сън…

„Где е роденият, комуто звездата видехме на изток“,…

Там, горе, във висините на нощта розовата пъпка на едно цвете се разпукна. Небето се изпълни със светлина, благоговение и трепет. . .

Една душа разцъфна. . .

Едно слънце изгря. . .

„Где е роденият“ – пеят звездите.

„Где е роденият“ – пригласят арфите.

Пожелавам в тази нощ, звездните деви да целунат всички души, които обичат красотата, музиката и тайната на звездите – и те да разцъфнат.

А горе в небето – да изгреят техните звезди!… (ЖЗ, 1926, 6)

Gis Moll,

ІІ. Небесното знамение.

В човека има една слабост, която много му вреди. Това е страхът пред всичко Ново. Идея ли некоя: мисъл, образ или движение, които той за пръв път среща, виждаш го изведнъж се стресне – отворя широко очите. Най-първо ще се усъмни в него, после ще се замисли и ако намери нещо хубаво, ще го приеме, ако не – ще го отхвърли.

Всичко ново смущава човека. Дори и най-обикновеното явление, което се повтаря всеки ден – изгряването на слънцето – той него не може да посрещне със спокойствие: смълчава се заедно с цялата природа, сърцето му почне да тупти – и той очаква с трепет момента, когато ще се покаже светлият връх на слънцето и то ще разкрие целия си лъчезарен лик.

– Явила се някоя нова звезда в небето. Всички астрономи, всички хора, отвсякъде повдигат поглед нагоре и някак тайнствено се споглеждат един други: „Какво ли това значи?“ Дали това не е някоя нова звезда, появила се внезапно в небето, както звездата що знаменува раждането на Спасителя, преди 2000 години? Или пък това е някоя комета, която ще се сблъска със земята и ще докара свършека на света, или най-малко някои войни и бедствия за човечеството?

И ето, по всички лица се изписва страх, загриженость. А астрономите известяват, че звездата все се увеличава, и скоро ще стане видима и за просто око.

И астрономите и непросветените в небесната наука – всички се тревожат пред неизвестността: дали това е нова звезда, знамение за раждането на един Спасител на човечеството, който ще му донесе една велика Истина? Или това е някоя злокобна комета, която иде да помете земята или да я потопи в кърви и невъобразими страдания?

И всяка нощ тия жреци на небето, пред които благоговее всеки простосмъртен, отправят своите тръби и спектроскопи, разтварят стари алманаси, звездни карти, четат пергаменти, – тълкуват и търсят да намерят има ли такава комета, чиято орбита да съвпада с положението на видимата звезда. Уви! – усилията са напразни!

Минават дни, но звездата стои неподвижно на небето, само светлината ѝ расте, а и спектроскопическите изследвания показват отсъствие на въглерода, който е характерен за кометите, а установяват присъствието на онези химически елементи, които са характерни за всяко Слънце.

Страхът на тези жреци на Божията наука става още по-голям.

Значи на земята не идат бедствия, не иде някой върл демон, но изгрява едно Слънце – иде един Спасител на човечеството!…

А какво ще стане с тях? Как ще отговарят те за дадените им и неизпълнени обещания пред небето, като негови жреци и служители? Отдавна те бяха оставили чистия живот на святостта и бяха заживели в блуд и грях, и само едни одежди и бради, и привилегията да служат пред олтара на небето, ги отличаваха от другите хора.

А как да съобщят това на треперещите и очакващи люде? Да им известят ли, че „Новата Звезда“ е едно Слънце, че на земята иде светъл празник – Божий Пратеник иде, който ще донесе великото Божие благословение на човечеството?! Но тогава всички хора ще се възрадват с небесна радост, ще се облекат в светли одежди, за да посрещнат Новото Слънце, което изгрява – Спасителят на човечеството. А тях – тези недостойни служители на небето – ще ги убият с камъни, за да не бъдат наказани всички от строгия небесен Съдия,

*******

И тези жреци на небесната наука, които виждат мисията на звездата, в себе си решават да скрият истината. За се избавят от гибел, те разтръбяват наляво и надясно, словом и писмено – чрез брошури или пратеници, че „Новата Звезда“, не е едно от лъчезарните „Слънца“ на небето, а една злокобна комета, която иде към земята – че „това е един Демон, кой скоро ще слезе да предизвика бури и метежи“ да разруши основите на човешкия морал и общество и да потопи човечеството в нови страдания и кърви. И че всички хора трябва да се приготвят да воюват срещу Него и неговите люде, когато дойдат, защото те ще са едно голямо зло за света“.

– Но всички тези известия, за тяхно изумление, много малко разтревожиха мирните жители на земята, сякаш те сещаха със сърцата си, че това не е истина. Защото невидимата ръка на далекото Слънце вече ги галеше и обливаше в своята любов и светлина. – То изгряваше и в техните души.

*******

А светлината на Звездата ставаше все по-голяма, Слънцето все повече се приближаваше към земята и Истината, все по-силно изгряваше в душите на хората,

Озлобените жреци не преставаха да вещаят на хората велики бедствия, ако те приемат този „Демон“, ако те приемат неговите хора и неговото учение. „Защото –говореха озлобените свещеници – те ще показват светли лица, ще говорятъ за Истина и Любов, а всъщност ще подкопават основите на обществото и ще готвят великата гибел на цялото човечество“.

Но напразно!– Техните клевети остават безрезултатни. Защото простряната ръка на невидимото Слънце все по-нежно галеше душите на хората и им носеше радост, светлина и живот.

И дойде очаквания ден. Звездата – „Слънце“ слезе на земята. Тогава Истината възкръсна пред очите на всички и те разбраха великата заблуда, в която ги бяxa поставили мнимите небесни жреци и посланици.

Тогава, камъните които бяxa хвърляли тези жреци, се изсипаха върху техните глави и горка участ ги сполетя.

А Слънцето възсия във всичката си светлина и слава и дойде на земята великият ден на Свободата, Братството и Любовта на всички хора – ще дойде Новият Живот.

И родиха се Нови Науки, Нови Изкуства, Нов Морал – Нова Философия.

Gis Moll. (ЖЗ, 1926, 7-8)

 

ІІІ. Красота…музика…тайна…

Красотата извира от природата и Слънцето.

Музиката – от звездите и човешката душа

А тайната – от морето и от Бога.

Само пробудената, оживяла и разцъфнала душа може да ги постигне и трите!

(ЖЗ, 1926, 1)

ІV. Тристишия.

Зимата мълчи,

Пролетта пее,

А лятото и есента – говорят.

***

Мълчанието е език на Боговете,

Песента и музиката – на Ангелите,

а Словото – на човеците.

***

Когато красотата се ражда –

–        душите мълчат

Когато красотата цъфти –

–        душите пеят

А когато красотата зрее –

–        душите говорят

(ЖЗ, 1926, 2)

 

**********

V. Символизъм в Природата и символизъм в изкуството.

Символизмът в изкуството трябва да има за идеал: постигане символиката на природата.

Голяма илюзия си правят ония писатели и теоретици на изкуството, които мислят, че човешкият символизъм, в известни случаи, може да надмине символиката на природата, където, според тях, красотата, музиката, па и всичко друго е дадено в груба, сурова и нестилизувана форма – и следователно, човешкия дух трябва, както художникът, да взема от тази голяма палитра – природата: боите, тоновете, идеите, и да ги подрежда, съчетава, хармонирва и облича в стройни художествени форми.

Това е вярно само в случаи, когато художникът почерпва идеята на своето творение, не от природата, а из естетичните царства на своя дух, тогава той търси в външния свят само форми, в които да облече своята идея.

Но когато художникът иска да ни предаде красотата, която е непосредствен обект на неговото естетично съзерцание, тогава неговата творческа работа е друга. В този случай – казано на езика на естетиката – той ще ни даде красотата, пречупена през призмата на своята индивидуалност, като подчертае една или друга страна на нейното художествено битие. Явлението е аналогично с разпадането на белия слънчев лъч – прекаран през стъклената призма – в седемте цветове на дъгата. Индивидуалността на художника, бидейки в невъзможност да обгърне целокупното битие на красотата, ни дава последната в неин колорит.

От тук е ясно колко далеч стои творчеството на художника от произведенията на природата,

Аз мисля, че дословно същото може да се каже и за символизма в изкуството. И той е индивидуален, а следователно – и той отстои далеч от истинската символизация на природата. Защо? Защото в природата, както за красотата, така и за символиката има общовалидни критерии и норми – когато в символиката на изкуството, поне за днес, още нема универсални критерии, които да са еднакво валидни за всички творци и ценители на красотата.

Постигане символиката на природата – ето идеала на символизма в изкуството.

*******

Но това звучи малко странно.

Какво, всъщност, трябва да разбираме под символизъм в изкуството и какво под – символика на природата?

Някой, може би, ще възразят, че това са две тъждествени понятия, и че символизмът въобще, само за човешкия дух, но не и за природата: това са известни категории и формални принципи на нашата психика, в които обличаме художественото съдържание, дадено ни от сетивния опит. С други думи, че символизмът няма обективно битие, че той не съществува като една реалност в природата, а е субективен, има субективно съществувание само в душата на човека, както са всички категории на мисленето.

Такова е схващането и на съвременната официална наука.

Окултната наука обаче, поддържа, че символизмът е атрибут на битието: природата, битието изказва своя живот символистически.

Но в такъв случай трябва да му признаем разумност и съзнателна творческа воля?!

Да! Тъкмо тъй.

Битието е разумно, съзнателно. Наричайте го природа, провидение, Бог, но то е разумно и неговият живот, който се изразява за нас в природните процеси, всъщност е потаен, символичен, иносказателен, – природата говори с притчи.

Така са наклонени да гледат на физическия и психически живот, в днешно време, и психоаналитиците, начело с Фройд.

*******

От окултно гледище, проникването в мистериите на красотата, чара на музиката, магията на словото, с една реч, разчитане тайните на символичния език, на който се пишатъ мировите процеси, в голямата книга на битието – може да стане само по пътя на едно съзнателно единение с това разумно битие. Поетите наричат това единение – любов към природата, Бергсон го нарича интуиция – хармонирване вибрациите на нашата душа с душата на природата, посредством една вживяваща симпатия; а ние ще го наречем с онзи, не така благозвучен за съвременния интелект, термин – любов към Бога.

Само чрез тази любов към Бога, се прониква в тайните царства на битието и се стигат висините на красотата, законите на хармонията и тайните на природната символика.

А след това те могат да бъдат възсъздадени и в изкуството, науката и живота, (ЖЗ, 1926, 4-5)

*******

VІ. ЗВЕЗДНИ СКАЗАНИЯ.

1.     ПРОЛОГ: КРАСОТАТА.

Богинята на всички изкуства е красотата; тя лее златно трепетно обаяние и притиска в сладка омая душата, а любовта е, която им дава живот. Всички изкуства служат на своята богиня и кичат нозете ѝ с гирлянди от свежи цветя.

Любовта е слънцето, което милва нейното бисерно тяло и играе по златокъдрите ѝ власи. Хиляди погледи дирят тая малка богиня, защото тя е идеал на всички изкуства. Поетът плете от нишките на слънчевите лъчи топли песни, музикантът лее чудни звуци от своята среброструнна лира, а художникът рисува млада царица с диадема от брилянтни звезди.

Всички и всичко служи на тая малка богиня – красотата. Птичките пеят химни за нея, цветята ѝ поднасят своята благоуханна усмивка, а сърцата копнеят по нея.

Но има една чудна красота, която царствува над всички земни красоти. Тя е по-велика от сладкия чар, що разлива песента на поета; тя е по-дивна от звуците, които играят по хилядострунната арфа на певеца, по-велика от най-съвършеното изваяние на най-добрия художник на земята – това е красотата, която майката създава…

Майката носи душата и на поета, и на музиканта, и на художника – нещо повече – тя носи в себе си слънцето, което ги вдъхновява – слънцето на великата любов – само майката има този Божи дар: да ражда истинската красота.

В тиха звездна нощ, когато земята се сгушва в топлата пазва на небето и звездите шепнат чудни легенди за великата тайна на живота, един божествен лъч пронизва майчината утроба и всред неземна радост, душата зачева красотата.

Тогава нейният поет се пробужда от дълъг сън и начева живот. Той ще напише с пламъка на звездите нова поема, Певецът ще удари по тънкострунната си лира и сладките звуци на новата песен ще достигнат далечни страни. Художникът ще извае нова богиня.

…И красотата ще почне да цъфти в майчината градина…

2.     СКАЗАНИЕ ПЪРВО: ЛЕГЕНДА 3А СЛЪНЦЕТО.

То бе отдавна, в зората на човешкия живот, когато истината не беше слязла още на земята. Човекът в това далечно време не виждал слънцето и трептящите звезди. Той не виждал величието и красотата на небето. Гъст воал се простирал от единия до другия край на земята и скривал великата тайна на Божия мир.

В зори небето пламвало нейде далече на изток и тоя пламък се носел високо над тях, загасвал на запад и тогава непрогледният мрак на нощта разпервал черни криле.

На пладне пламъкът достигал средата на небето и като брилянтна корона изпускал в кръг нишки от светли лъчи, по всички страни на небесния свод, които към края стават бледи. И тоя пламък те назовали Агни, Огънят на тяхната свещена Любов, който носел със себе си деня. Той всеки ден спохождал земята, обвивал я в своята нежна прегръдка и с топли целувки обсипвал нейната стройна снага. Поднасял ѝ скъпи дарове и кител шията ѝ с бисерни гирлянди, светлите ѝ коси с диадеми от брилянтни звезди, нозете ѝ, ръцете ѝ – с гривни от злато и корал.

Тъй текъл живота, в оная зора на човешката култура, когато истината властвала далече от земята, в други небесни земи и слънцето и звездите оставали скрити за човешкия взор.

*******

Високо над тях, отвъд светлината на любимия Агни, имало друга, чудна земя, обитавана само от деви. Тия деви виждали слънцето и прозирали през безконечното пространство на небето до другите звезди и светове – техният живот бил непрестанно съзерцание.

Родени от слънцето, изтъкани от неговата светлина и подхранвани от слънчевите лъчи, телесни божествен чар и красота. Очите им излъчвали звезден блясък, любов и тайна. Те не умеели да говорят – глухи били за вълшебната музика на живота, която трептяла край тях. Техните лъчисти души се разговаряли от най-далечни разстояния само с мисли. Но те не били щастливи. Дълбоко в душата на всяка от тях горяла тихо скръбта. Съдбата вложила в сърцата на тия деви силен копнеж по далечните светли звезди – и на всяка от тях било предопределено да се пресели в една от тези звезди, когато настъпи уреченият час.

През деня скръбта засеняла техните нежни лица, но вечер, когато небесната шир се обсипвала с хиляди трептящи звездици, велика радост заигравала в душата на всяка дева.

През цялата нощ съзерцавали тия далечни земи, опиянени от великата красота на Божия мир.

Мощната мисъл и великата любов на тия деви пронизвали като огнени стрели безкрайното небе и стигали до тяхната любима звезда.

И тогава, в тази далечна земя, настъпвала пролет. Цветята разтваряли своите пъпки и тяхната усмивка разнасяла далеко своя аромат. Птичките запявали химни и трепкали с криле високо по небето и радост изпълвала сърцата на човеците. Защото тяхната дева им се усмихвала, тяхното слънце ги гледало из дълбочините на небето.

Всяка дева била душата на всички живи същества, които обитавали в една от тези далечни земи.

Но тихата нощ неусетно протичала и пак настъпвал мъчителен ден – вечни били дните в царството на девите, защото докато настъпи нова нощ, изтичал един век.

Когато някоя от тия деви достигала своята зряла възраст, невидими ръце разкъсвали връзките, които я свързвали с родната земя и ней израствали ефирни криле – тя ставала свободна. Тогава нейните дружки изплитали за нея чудни одежди от звездни лъчи, накичвали нейното тяло с цветя и всяка от тях я дарявала със скъпи дарове, които трябвало да носи в новия свят, гдето отивала да царства. Песни на радост летели по всички страни из тяхното царство, защото една от техните дружки става волна и щяла да иде да изгрее като слънце в душите на милиони същества, които очаквали с трепет своята богиня.

И в уречената нощ тя се прощавала със своите сестри, разпервала ефирни криле и литвала с бързината на мисълта из безкрайната шир на небето, сияеща от радост. Така тя летяла от слънце до слънце. Нейните очи пиели от светлината, що пръскали тия слънца, а душата ѝ се пълнела с дивната музика на звездите, що се разливала от неизмеримите пространства на небето. Тя не била вече глуха, светлината ставала за нея музика и музиката – светлина – в тази музика и светлина, тя долавяла живота на различните същества, които обитават тия светове.

И като прелитала край всички слънца и звездни системи, за да се опие от красотата, музиката и живота на тия небесни извори – пръснати по сребърния млечен път – тя се отправяла към последното слънце, към онази земя, която щяла да стане нейна нова родина и царство.

И когато тя наближава до своята любима звезда, в последната настъпвало неизразимо тържество. Цветята добивали нови багри, нова красота и техният дъх ставал омайно хубав. Птичките запявали нови, непознати дотогава песни, а сърцата на човеците трептели в неземна радост; те започвали да се обичат, славели небето и пеели химни на великата любов.

„Защото идела тяхната богиня, изгрявало и тяхното слънце, разцъфвала тяхната душа, но хората не знаели това…“

*******

След една тиха нощ, пълна с омая и трепет, необикновената песен на ранните птички събудила жителите на земята. Бил първият ден на пролетта, когато красотата облича своята цветна премяна и посреща с китна усмивка новата година.

Удивление и възторжена радост заиграла в сърцата на всички, когато отправили поглед към изток.

Вместо трептящия пламък, който Агни запалвал сутрин на изток, там се издигало едно ярко огнено кълбо, чиято сияйна усмивка, разливала хилядоцветни трептящи лъчи, които будели в сърцето нова радост и музика.

Хората се трупали по стъгдите на групи и гледали как бавно се издига горящото кълбо. Велика радост се носела по цялата земя.

Светлото кълбо се издигнало високо над главите им и пращало по-обилна светлина и по-голяма топлина, отколкото Агни. То бавно почнало да преваля на запад и когато вечерта приближило пак хоризонта, тиха скръб свила всички сърца. Най-после то се скрило и огънят на деня угаснал. Те останали неподвижни. Здрачът се спуснал леко към земята и прелял тъга в душата на всички хора. От нийде звук – сякаш всичко се скрило в земята, ведно с новото светило.

Но когато те отправили поглед към изток, ужас се изписал на техните лица – леден страх свил сърцата им и разбъркал техния разум. На изток се издигало друго едно светло кълбо с бледа светлина, подобно на човешко лице, което иронично се надсмивало над изплашените човеци… Всички недоумявали. Тревожно се поглеждали едни други и мълком се запитвали: „Какво стана с Агни и що значат тия две светли кълба? Не е ли това някое страшно знамение за края на света?…

Хората се трупали на гъсти тълпи пред шатрите на своите мъдри жреци и чакали с трепет да чуят от тях тайната на новото знание. Старите жреци, дълго гледали към небето, после снемали плах поглед към земята и изричали страшни предсказания за грозната гибел, която очаквала човеците. Но все пак искра надежда горяла в сърцата им да се умилостиви небето, ако всички издигнат душите си в молитва нагоре!

И в тая тиха, но злокобна нощ, жертвени клади покрили земята и всеки в своята топла молитва викал за милост към великия Бог – свещеният Агни. Пламъците на жертвите се издигали високо към небето н отнасяли нагоре жалния стон на милиони души…, но светлото кълбо не се махвало от изток.

Мракът се сгъстил, припаднала нощ, а страхът все по-силно размахвал крила над земята.

Но, Боже, какви са тия огнени очи, които започват да ги гледат така страшно от всички страни на небето!.. Жертвениците горели, нощта ставала все по-дълбока, молитвата – по-гореща, мълчанието – по-зловещо. А очите на небето се увеличавали на брой, ставали все по-големи и по-страшни.

Полуда обзела душите на всички хора по земята. Струвало им се, че цялото небе е оживяло, че там има хиляди чудовища, с окървавени, искрящи очи, които всеки момент ще се хвърлят върху тях да ги погълнат.

Ужасът достигал крайния си предел. Хората се втурнали в лудешки бяг и техният писък огласил злокобна нощ. – Всички се изпокрили – и със затаен дъх очаквали ужасния край.

И в оная нощ само жертвените клади мълчаливо извиквали огнени езици към небето – всичко се скрило от лицето на небето.

Мъчително се занизали часовете, но краят не идвал.

Най-после зората запалила небето на изток. Светлината на деня проникнали в тъмните скривалища и донесла малко надежда в измъчените души. Хората започвали да излизат навън. Небето било чисто. Бледното засмяно кълбо и огнените очи на чудовищата ги нямало вече. На изток огнено-червената ивица започнала да става златиста, най-после на хоризонта се показала огнена точка, която бързо почнала да нараства. Пред техните учудени очи се показало същото огнено кълбо, което се било явило вчера вместо огъня на Агни. То се ослушвало благо и неговите топли лъчи галели изплашените им лица. Те забравили ужаса на предишната нощ и в очите им заблестяла отново прежната радост.

Тъй топло и весело било под лъчите на това златно кълбо!

То пак тръгнало по небето, издигнало се високо и превалило на запад.

И когато повторно се скрило под хоризонта, ужасът отново заиграл своя безумен танц по техните лица. Очите отново се запитвали тревожно едни други: „Ами ако на изток се яви онова бледо кълбо, което тъй страшно се смее, и ако пак се покажат огнените очи на ония чудовища от небето ?!”

Нощта разперила своите тъмни криле над земята. Бялото кълбо отново се показало на изток и очите на ония чудовища отново заиграли по небето. Страхът отново сковал безпомощните жители на земята. Но през тази нощ те не напуснали жертвените клади. Те прекарали в топла молитва чак до зори. Небето пак пламнало на изток и огненото кълбо се явило за трети път вместо очаквания Агни. Тогава песни на радост огласили цялата земя.

Тъй изгрял третият ден, след него четвъртият, петият… И животът зацъфтял с нова красота и сила…

Хората разбрали чудото, разбрали че Агни бе раздвоил своя огън на две светли кълба, едното пламенно на цветни лъчи, да изгрее през деня, което те нарекли Слънце, а другото – студено и мълчаливо, да освети мрака на нощта, което те нарекли Месец. А огнените очи на небето, които те помислили за чудовища, това били, по тълкувание на жреците, искрите що изхвърчавали от двете огнища на Агни, които Той раздухвал в студената и мрачна нощ – които те нарекли звезди.

*******

Така слязла „девата" от царството на вечната светлина и станала душа на жителите на земята. Тъй изгряла „Истината" в душите на човеците и те прогледнали – видели слънцето, месеца, звездите – видели небето.

И животът зацъфтял с нова красота, величие и тайна, непозната дотогава.

И за човека се открил нов мир на изследване, нови извори на вдъхновение – той заживял с красотата и тайната на небето.

Така се сложило началото на новата култура – културата на слънцето, месеца и звездите. (ЖЗ, 1924, 9-10)

Gis Moll

VІІ. ХОРОСКОП НА ОЛГА СЛАВЧЕВА.

OT GIS MOLL

 

 

Красотата на звездите

е красота на душите

 

Музиката на звездите

е музика на душите…

 

Тайната на звездите

е тайна на душите

 

ХОРОСКОП НА ОЛГА СЛАВЧЕВА

род. Трън

изработен 2.11.1925 г.

от Gis Moll.

 

Пътят на звездите

е пътят на душите…

Олга Славчева

8 март 1895 г.

 

 

 

5 ч. сутр. Сатурн
Трън 22 40’; 42 50’

Зв. вр. 23 ч. 3 м. корекция – 8 ч. 30 м. = 16 ч. 3 м.

Възходен знак: 10°  Водолей – Душа, която се разлива.

 

Физическа конструкция и здраве – Има здраво телосложение, издръжлив организъм, макар че много е боледувала между 1915 и 1920 година. Сърдечни болести или полови.

 

Има два вида бури, които разтърсват често тази душа – едните са на интелектуална почва – това са противоречия и съмнения; а другите – на емоционална. Това са мъки, страдания, отчаяния, безпричинни скърби, стигащи до крайности – между посочените години 1915 и 1920. Вероятно тя е правила опити и за самоубийство – с пистолет или отрова.

Големи страдания е прекарало това същество. Голяма борба е водила и страдания на своята плът.

Природата го е поставила в положение да научи най-великата жертва: Слънце в Риби. Тези страдания имат за цел да обработят и нейния упорит и горд характер.

Тя има водачески дух (Венера в Овен). Засега това се проявява повече като опит да тиранизира, да се налага, да диктува, но когато страданията претрошат гръбнака на гордостта, това ще се превърне в един нежен похват на учителка или майка, която, без да отнема свободата на водените от нея хора, ще ги напътва към съвършенството, към идеала.

Има един жив, природен ум, идеен ум, който схваща нещата вътрешно, интуитивно.

Дарби. Има голяма поетична душа, защото в нея се проявява Божествената любов (Слънце в Риби). Тя е любовта, която гори в душата на поета на Божественото или царствено изкуство. Има голямо бъдеще като поет и писател. В нейната душа има и много добри условия за музика и пеене.

Тя е един от работниците в България за създаване новата поезия – нещо повече – тя е един от водителите в това ново направление на поетичното творчество.

След навършване на 30 години в нейния живот, започва голям творчески подем. Тя ще се освободи от страданията и ограниченията и ще ѝ се създадат благоприятни условия за растене и развитие.

Тя има пламенна душа, от която извира много красота, музика и тайна. Обича много науката философията.

Ще работи, както казах, и в областта на новата обертоновата или звездната музика, която наричаме окултна.

Когато стане на 32 години и влезе в 33-та си година на своята пълна зрялост в пролетта на 1928 г. ще се пробуди в нейната душа тази звездна музика. Тя ще бликне като ручей и постоянно в нейната душа ще се носят дивни мелодии и симфонии.

Тогава музиканта ще удари по струните на своята арфа, поета ще прегърне своята звездна лира и ще запее поеми и песни на Великата красота на Божествения мир, песни на великата радост и щастие, в което живее душата, която е свързана с Бога и всемира – То е началото на творческия период.

Обича много тайните науки, окултните (Сатурн в Скорпион в квадрат с Луна), въобще има голяма страст към тайнственото в природата. Този Сатурн в друг случай жили като Скорпион. (Сатурн в Скорпион в квадрат с Луна). То е Сатурн, който излива отровата си чрез Скорпион.

В последствие, когато тя завлада (овладее) своите страсти, защото този Сатурн е докарвал често много опасности за нейната девственост – той е искал да я похити и провали в калта, да я направи като Магдалина – тогава, когато тя завлада (овладее) низшето в себе си – (след 2 години), този Скорпион ще стане алхимическа пещ за претапяне страстите и превръщането им в чисто злато – тя ще служи на Бога през целия си живот.

Направил хороскопа Gis Moll

 

 

 

 

 

Списание „Новият живот“

VІІІ. КОСМИЧНО СЪЗНАНИЕ

„Съзнание – това значи да проникнеш в нещата“ – да се слееш с тяхното битие, с техния живот.

Животът тече в своя възходен устрем, с великото спокойствие на необходимостта, с огъня на любовта – огън, в който зреят плодовете и със светлината на мъдростта – светлина, в която истината живее.

Форма след форма, илюзия след илюзия падат, както есенните листа, пред победоносния ход на живота.

Днес изгрява слънцето на новия живот и под неговите животворящи лъчи, човешката душа се разширява да обгърне, в своята любов всичко живо – цялата вселена. Това е пробуждане, разцъфтяване на космичното съзнание у човека. И в своя разцвет душата разбива неиздържаните форми на всяка религия, била тя християнска, будическа мохамеданска; открива плиткостта на всички досегашни философски, умувания, изградени без слънце и провъзгласява учението на Живата Истина, дето семенцата се посяват и се вкусват техните плодове.

Хората до днес мислеха, че вечно нашата малка земя ще се върти по своята орбита, и те, в своето ограничение, ще величаят кумирите на монотонността – изградени през стъклата на суеверието и фанатизма.

Не, милиони пъти, не!

Там дето има еднообразие, няма красота, нема смисъл, няма живот. Животът е плът и кръв на разнообразието. Животът подразбира неспирен растеж – движение от семенцата към тяхното развитие и узряване в плод, – от идеите към тяхното разцъфтяване и осъществяване, – от началото към неговият край. Това е един пълен кръг. И както казва един съвременен мислител, „като се съединят началото и края на кръга в едно място, образува се едно ново начало и това ново начало, като се събере със своя край, ще образува друго ново начало. Следователно, това е един вечен процес във великата вселена, без начало и без край…“

Новият живот настъпва на мощни вълни: той обгръща всичко, прониква всичко. Това значи „да чувстваш вибрациите на всички души, да чуваш гласа на всички страждущи хора и да им помагаш“, да преливаш своя живот в техния… „То е живот на безкористие и любов, дето да считаме ближния като брат, приятел, и да му дадем всички условия да живее и се развива“.

Досега зидарите на Новото бяха дълбоко в земята. Те търсеха здрава почва, върху която да положат основите на Новия Живот.

Един девиз е написан върху скрижалите на Новия Живот: Хармония с цялата вселена, хармония с всичко живо! Единство на нашето съзнание със съзнанието на всичко живо – сливане с великото космично съзнание, дето има само едни идеали, само едни цели: общата еволюция, общото благо на цялото Битие. Това е пробуждане на великото Съзнание, великата Любов, Новия Живот.

В лъчите на това ново Слънце, скалите, изворите, цветята, дърветата, животните, които досега са били чужди нам обекти, започват да добиват велик смисъл за нашата душа. Звездите, със своята лъчезарност, тихо започват да ни шепнат за дълбоките тайни на живота. И чудно за самия човек! Той започва да вижда, че единствения път към съвършенството е през неговата душа, че душата е ключа на цялата вселена. Той намира пътя към Истината и своята свобода…

*******

Младежи и девици на светлината, чистотата и безкористието, чуйте зова на Новия Живот: Елате да зидаме, до като слънцето грее, сградата на Новия Живот. Защото няма ли слънце, няма топлила, която да сгрява сърцето; няма светлина, която да буди мисълта – няма любов, която да води към добродетелта.

Щастието не е вън във формите, щастието всяка душа го носи в себе си.

Душата е онзи триъгълен ключ, който ще ви разкрие великия смисъл на Живота. На едната страна на този триъгълник пише:

„Любовта обхваща всичкото пространство, т.е. цялото битие. На другата страна: „Вярата обхваща времето“. На третата: „Надеждата –          резултатите, които произтичат от тия две сили“. С други думи Любовта обхваща вечността, т. е. безкрайния живот, всички възможности; Вярата обхваща условията, при които този Живот се развива, а Надеждата осъществява резултатите“.

Любовта говори да се жертваме, вярата – да уповаваме, а надеждата – да се радваме.

Това е триъгълният ключ на душата, който ще ни отвори вратата на Новия Живот. (Авторът е Методи Константинов)

ІХ. ВЕСТТА НА СВЕТЛИНАТА.

Зима е в живота на съвременните хора и народи. Мрак сковава сърцата им. Няма топлинка, нежност, която да сгрява нещастните, измъчените души. Зимна култура е съвременната култура! Всред ледовете и омразата и взаимните борби, изнемогват и личности и класи и народи. Няма благо на този свят.

Нощ е в живота на съвременното човечество.Тъмнина, лъжи, заблуждения и суеверия обгръщат умовете на всички – иначе как бихме си обяснили тези противоречия, които раздират съвременните общества на длъж и на шир. Нима такъв трябва да бъде живота на разумните, мислещите и любящите същества? Живот на егоизъм, пороци, поквара? Нима такъв трябва да бъде живота на християнските народи – живот на войни, неправди, насилия и грабежи? Нима такъв трябва да бъде живота на обществата – живот на голи, гладни изнурени от труд от една страна, и живот на облечени, сити, погубващи себе си в разкош и празност от друга?

Разединение и борба на всички против всички царува в съвременната култура – култура на немощ, на израждане, на гибел. Нима не е очевидно, че ако вървим по тоя път, по който сме тръгнали, ни чака гибел?

Но не! След зимата иде пролет. След нощта иде ден. След израждането иде възраждане, такъв е великият закон. Ний сме в зората на новия ден. Ний сме в пролетта на Новия Живот.

И ето, приятели, от цялата земя, първите пойни птички възвестяват вече зората на Новия Ден. И ето, приятели от всички класи и народи, първите цветя на пролетта възвестяват идването на Новия Живот – живот на светлина, топлина и сила. Живот, който ще се разцъфне във всичката си младост, красота и великолепие.

Деца на слънцето и светлината, не чувате ли подземния тътнеж, на ледовете, които се топят вече, защото пролетта иде и топлината в сърцата на хората се увеличава. Иде Божественият огън на Любовта, която не знае предели и той ще стопи всички ледени постройки на старата култура. Ще се стопят всички прегради между бедни и богати; между учени и прости, между българи и сърби, немци и французи, жълти и бели, – и братята от вси народи, класи и вери ще си подадат ръка, защото няма да има какво да ги дели. Гладни няма да има, голи няма да има – касите на богатите ще се разтворят, магазините с храни и дрехи ще се предадат на онези, които са ги напълнили.

Деца на слънцето и топлината, събуждайте се – ето изгрява Новия Ден и тъмнината на всички лъжи се разпръсква. Истината, че всички сме братя, разпилява всички суеверия и заблуждения на държавни, църковни и научни авторитети. Няма по-голям авторитет от авторитета на светлината, авторитета на Слънцето; на Любовта. Защото един е извора на Живота, отдето изтичат лъчите на светлината и, всички ний сме светли лъчи от Едното Слънце.

Приятели от цялата земя, ставайте да посрещнем изгряващото Слънце на Новия Живот, защото иде културата на възраждането. Царството на Любовта, Мъдростта Истината се установяват на земята и братята – хора ще заживеят свободен, чист и красив живот, като пеперудките, които са се освободили от своите пашкули. Прочее излизайте от пашкулите си всички вие, които сте се наживели в стария живот на затвори и ограничения, тъмнина и студ. Пробийте пашкула, излезте из гроба на човешкия егоизъм и новородени в всемирното Космическо Съзнание, разперете крилете на всеобемащата Любов, безграничната Мъдрост, и заживейте в светлината на неизменната Истина, които изтичат от Слънцето на Живота.

Х. СТАРИ И НОВИ ИДЕИ.

1. Старото и новото.

Историята не е отбелязала случай, когато Истината да е намирала веднага радушен прием между хората. Никога хората не са били благосклонни към новите идеи в науките, изкуствата или в живота. Страниците на историка са пални с примери от подобен характер: колко носители на такива истини са били гонени и наказвани със смърт, заради техните учения, а отпосле са им били въздигани паметници.

Характерна е у човека тази консервативна черта – привързаност към старото и неприязън към Новото.

И наистина, това явление е извънредно интересно. До висша степен то се дължи на човешкия егоизъм и завист спрямо носителите на Новото. И може да се твърди с положителност, че най-силния мотив на един учен, философ или моралист, когато той въстава срещу някоя нова теория, нова философска система или ново морално учение, е тази завист или страх, при мисълта, че неговата слава може да пропадне и той да отстъпи мястото си на други, по-нови хора, с по-смели идеи и по-съвършени разбирания.

Казвам – най-напред изпъква човекът със своето „его“, със своите лични амбиции и интереси, а след това идат интересите на науката, философията или морала. Най-напред „аз“, че после обществото, културата и всичко друго. Разбира се, хората най-щателно прикриват личните мотиви. Те дори се силят и себе си да убедят, че не някакви лични интереси ги карат да защитават старото, а че те се вдъхновяват от онова благородно чувство на жреци и пазители на истината, което ги кара да се борят срещу всички ония учения, които биха подринали старите основи на обществото, науката или морала и биха спънали еволюцията на човечеството. Нещо повече, даже и тогава, когато истината стане явна и за самите тях, тези хора продължават, движими от своя фанатизъм, да защитават пред света своите стари; позиции.

Ако днес обърнем погледа си наоколо, ние ще видим тази борба, между старото и Новото, в своя разгар. Нови и силни идеи и учения идат да прелеят прясна и здрава кръв в жилите на човечеството и да му начертаят нови пътища.

По закона на реакцията, старото се противопоставя и с всички сили и средства иска да спъне, да спре Новото. Но спира ли се буйна река, спира ли се море, спира ли се светлината, живота?

Когато дойде пролет, посетите в земята семенца прокълват и почват да никнат, защото те чуват зова на слънцето – и въпреки всичката съпротива на твърдата земя, те я пробиват и показват своите главици, озарени от първите лъчи на новото слънце. Такъв е великия закон на природата, старото трябва да умре, за да засили почвата и да даде път на Новото. Животът е неспирен растеж и смяна нещата и всеки опит да се спре неговия поток, докарва сковаване на умовете и смразяване сърцата на хората – докарва смърт. И затова винаги са били безсилни опитите на хората да спрат Новото, което живота им носи.

Ако погледнем днес на запад, ще видим същото нещо. Вредом – в науки, изкуства, морал, философия, пък и в самия живот – ще видим тази борба между старото и Новото. Човечеството и днес преживява една такава пролет, каквато възвести на света Коперник, със своята слънчева система, като разруши съществуващия до тогава предразсъдък на хората, че земята е център на вселената, и че слънцето, планетите и всички звезди, се въртят около нея. И както от тогава започна възраждането на човешката мисъл и разбирания, и се даде нова насока на човешкия живот, тъй и днес ние преживяваме една такава пролет, която разкрива за човешкия дух нови хоризонти, нова светлина; нов живот. – Ние сме пред прага на една велика култура, която иде да възкреси на земята много забравени истини, да изправи живота на хората и да облекчи страданията на човечеството.

Днес ние имаме в науката, тъй наречената Релативна теория. Начело с Айнщайн, тя предизвика цел преврат в умовете на учените хора. Тя доказа, че всички наши идеи за пространство и време, за материя и субстанция, са неща относителни и съществуват в нашето съзнание само като понятие; и че нашата мисъл, нашите философски разбирания, научни изследвания, теории, хипотези, закони даже, всичко това се мени за отделните случаи, всичко е относително. Тази теория не малко беше оборвана и отхвърляна отначало, но днес тя си пробива вече път, като официална наука, защото опитите и фактите потвърждават нейните предсказания. Недавна Айнщайн удиви света, като доказа през време на едно слънчево затъмнение, че светлината не се разпространява праволинейно, а описва криви линии, вследствие притеглянето, което ѝ оказват небесните светила.

И сега, постепенно тази, тъй наречена „нова физика“, изтласква старите разбирания в науката и полага нови основи на всички положителни науки: геометрия, механика, астрономия и др. Тя дава нов колорит на философията и на целия мироглед на човечеството.

Това бе първата вълна на Новото, което започва да облива вече човешкия ум в една нова светлина.

Но колко още такива вълни се повдигат на повърхността на морето и се отправят към брега!

Днес ние виждаме комунизма, който обхваща от всякъде света. Това е едно учение, което също претендира да носи нови скрижали за човечеството и е силата на меча иска да извоюва свободата на човека: да живее и да се ползва от всички блага, които му е дала природата. Комунизмът се бори срещу рутината – стария строй, старите идеи, старите отношения на хората, старите основи на живота и вещае на човечеството светлите бъднини. на „свобода, братство и равенство“.

Прекрасно! Но това не може да се нарече Ново Учение, защото то действа още по старому, по Мойсеевски – с меч, с сила, с закон. А тъй е действало човечеството до идването на Христа, който донесе закона на Любовта и свободата и каза: „Любете враговете си “. С това той обезоръжи човечеството и му начерта един нов път, пътя на любовта и самопожертвованието.

И с идването на Христа, започва онази велика епоха на пробуждането на човечеството. И оттогава насам, всички общества, всички науки, изкуства – всичко заживее в светлината на това Слънце. И до днес всичко що никне в умовете и сърцата на хората са все семенца и идеи на този велик Учител, които той разсея, със своето благо слово по лицето на земята. – Но това стана само отвън, вътрешно обаче, хората малко се измениха. Отвън те станаха Христови ученици, но вътре в сърцата си, те бяха още Мойсееви ученици – те не забравиха закон на насилието.

Идеите на всички хора днес са Христови идеи: свобода, братство и общо благо, но, средствата за осъществяването им не са Христови. В туй отношение, индивидуално погледнато, всеки човек носи в себе си и старото и новото учение – старите и новите идеи. И цялата трагическа картина, която виждаме днес в света: борбата между нахлуващите нови идеи в науките, изкуствата и живота, от една страна и сварите идеи – от друга, всичко това става и в нас, ние го носим в себе си. От една страна се стремим към Новото, а ни е свидно да се простим с старото; стремим се към новите идеи, мисли, чувства – към нови разбирания и нов живот, но същевременно кърмим в себе си старото; преживяване радостта на пробуждащата се пролет, но все скърбим за преминалата зима; растем и цъфтим в новата любов – говорим за обич, за братство, но все не забравяме своите врагове…

Та както вън, в света, има Мойсееви ученици, които действат с меча и силата, и от друга страна – Христови ученици, които работят със закона на Любовта и самопожертването, така и вътре в нас има тези два лагера: единият – на Новото Учение, на новите идеи, а другият – на старото учение, на старите идеи, От една страна, висшата природа у човека, която го кара да обича всичко живо и да е готов да се пожертва за брата си, а от друга – нисшата природа, която го кара да отмъщава, да убива, за да съгради своето щастие и да осигури своя живот.

Но пролетта иде. Новият Живот иде, Новото Слънце изгрява. И както в света виждаме старото да отстъпва мястото си на Новото – и в философията и в наука, изкуства, пък и в самия живот, така и вътре в нас в човешката природа, започва да надвива светлият принцип на Любовта, който постепенно заглушава старото, нисшето – разрушителният инстинкт в нас. Войнственият дух, марсианското в човека – Мойсеевската култура, започва полека-лека да затихва и да дава простор да се изяви Човекът, в неговата истинска светлина; Човекът-Слънце, който люби своя брат и е готов да се самопожертва за него.

Тогава той ще може да заработи с успех за съграждане Новия Живот, за създаване на нови отношения между хората – нов морал, нови науки, изкуства, философия. Това ще бъде „Ето Човекът!“ (Ecce hommo!) Новият Човек – идеалът на съвършенството.

(Следва).

2. Небесното знамение[1].

В човека има една слабост, която много му вреди. Това е страхът пред всичко Ново. Идея ли некоя: мисъл, образ или движение, които той за пръв път среща, виждаш го изведнъж се стресне – отворя широко очите. Най-първо ще се усъмни в него, после ще се замисли и ако намери нещо хубаво, ще го приеме, ако не – ще го отхвърли.

Всичко ново смущава човека. Дори и най-обикновеното явление, което се повтаря всеки ден – изгряването на слънцето – той него не може да посрещне със спокойствие: смълчава се заедно с цялата природа, сърцето му почне да тупти – и той очаква с трепет момента, когато ще се покаже светлият връх на слънцето и то ще разкрие целия си лъчезарен лик.

– Явила се някоя нова звезда в небето. Всички астрономи, всички хора, отвсякъде повдигат поглед нагоре и някак тайнствено се споглеждат един други: „Какво ли това значи?“ Дали това не е някоя нова звезда, появила се внезапно в небето, както звездата що знаменува раждането на Спасителя, преди 2000 години? Или пък това е някоя комета, която ще се сблъска със земята и ще докара свършека на света, или най-малко някои войни и бедствия за човечеството?

И ето, по всички лица се изписва страх, загриженост. А астрономите известяват, че звездата все се увеличава, и скоро ще стане видима и за просто око.

И астрономите и непросветените в небесната наука – всички се тревожат пред неизвестността: дали това е нова звезда, знамение за раждането на един Спасител на човечеството, който ще му донесе една велика Истина? Или това е някоя злокобна комета, която иде да помете земята или да я потопи в кърви и невъобразими страдания?

И всяка нощ тия жреци на небето, пред които благоговее всеки простосмъртен, отправят своите тръби и спектроскопи, разтварят стари алманаси, звездни карти, четат пергаменти, – тълкуват и търсят да намерят има ли такава комета, чиято орбита да съвпада с положението на видимата звезда. Уви! – усилията са напразни!

Минават дни, но звездата стои неподвижно на небето, само светлината ѝ расте, а и спектроскопическите изследвания показват отсъствие на въглерода, който е характерен за кометите, а установяват присъствието на онези химически елементи, които са характерни за всяко Слънце.

Страхът на тези жреци на Божията наука става още по-голям.

Значи на земята не идат бедствия, не иде някой върл демон, но изгрява едно Слънце – иде един Спасител на човечеството!…

А какво ще стане с тях? Как ще отговарят те за дадените им и неизпълнени обещания пред небето, като негови жреци и служители? Отдавна те бяха оставили чистия живот на святостта и бяха заживели в блуд и грях, и само едни одежди и бради, и привилегията да служат пред олтара на небето, ги отличаваха от другите хора.

А как да съобщят това на треперещите и очакващи люде? Да им известят ли, че „Новата Звезда“ е едно Слънце, че на земята иде светъл празник – Божий Пратеник иде, който ще донесе великото Божие благословение на човечеството?! Но тогава всички хора ще се възрадват с небесна радост, ще се облекат в светли одежди, за да посрещнат Новото Слънце, което изгрява – Спасителят на човечеството. А тях – тези недостойни служители на небето – ще ги убият с камъни, за да не бъдат наказани всички от строгия небесен Съдия,

*******

И тези жреци на небесната наука, които виждат мисията на звездата, в себе си решават да скрият истината. За се избавят от гибел, те разтръбяват наляво и надясно, словом и писмено – чрез брошури или пратеници, че „Новата Звезда“, не е едно от лъчезарните „Слънца“ на небето, а една злокобна комета, която иде към земята – че „това е един Демон, кой скоро ще слезе да предизвика бури и метежи“ да разруши основите на човешкия морал и общество и да потопи човечеството в нови страдания и кърви. И че всички хора трябва да се приготвят да воюват срещу Него и неговите люде, когато дойдат, защото те ще са едно голямо зло за света“.

– Но всички тези известия, за тяхно изумление, много малко разтревожиха мирните жители на земята, сякаш те сещаха със сърцата си, че това не е истина. Защото невидимата ръка на далекото Слънце вече ги галеше и обливаше в своята любов и светлина. – То изгряваше и в техните души.

*******

А светлината на Звездата ставаше все по-голяма, Слънцето все повече се приближаваше към земята и Истината, все по-силно изгряваше в душите на хората,

Озлобените жреци не преставаха да вещаят на хората велики бедствия, ако те приемат този „Демон“, ако те приемат неговите хора и неговото учение. „Защото –говореха озлобените свещеници – те ще показват светли лица, ще говорят за Истина и Любов, а всъщност ще подкопават основите на обществото и ще готвят великата гибел на цялото човечество“.

Но напразно!– Техните клевети остават безрезултатни. Защото простряната ръка на невидимото Слънце все по-нежно галеше душите на хората и им носеше радост, светлина и живот.

И дойде очаквания ден. Звездата – „Слънце“ слезе на земята. Тогава Истината възкръсна пред очите на всички и те разбраха великата заблуда, в която ги бяxa поставили мнимите небесни жреци и посланици.

Тогава, камъните които бяxa хвърляли тези жреци, се изсипаха върху техните глави и горка участ ги сполетя.

А Слънцето възсия във всичката си светлина и слава и дойде на земята великият ден на Свободата, Братството и Любовта на всички хора – ще дойде Новият Живот.

И родиха се Нови Науки, Нови Изкуства, Нов Морал – Нова Философия.

3.     Новото.

Утро…

След буря беше това.

Лъхаше тих ветрец.

Свежест се повдигаше от земята. Пролетта идеше.

Животът се пробуждаше.

….

В малка, схлупена къщичка, в един от крайните квартали на големия град се бяха събрал и тия, които първи бяха видели изгряващото Слънце.

—    Той беше всред тях.

Всички мълчаха и чакаха да заговори.

И ето как учеше този велик Учител на Любовта, своите ученици:

Като ви гледам, чета във вашите души въпроса: „Какво трябва да правим?“

Посейте едно житно зърно и то ще ви покаже какво трябва да правите. Ще видите, че то се стреми към Слънцето, извора на Живота. И ние като житното зърно, трябва да растем и да се стремим, към Бога.

И ние както растението, ще срещнем спънки, мъчнотии, (докато пробием твърдата земя, и след тях като изгрее слънцето) ще дойде процеса на растенето, знанието, а когато завържем плод – то е добродетелта.

***

Четири неща носеше Христос на кръста, които и ние трябва да придобием и научим: като турим добродетелта на главата, която не бе прикована, от лява страна – знанието, от дясна – силата, а отдолу при краката – богатството и ние ще имаме разпнатия човек. Т. е като приковем н,богатството, силата и знанието, техните сокове ще възлязат към главата – към добродетелта. Богатството е почвата, условията при които се. развива човек, почвата в.която се развива силата. Силата донася топлина и светлина» които въздействат на растенето, развитието. Знанието – то е методът, чрез който трябва да се разбира и регулира нашия живот. Добродетелта пък е целта, към която трябва да се стремим.

Следователно да се удостои човек, да кажат за него „Ето, Човекът!“, той трябва да притежава тия три неща: да е богат, да е силен, да има знания, да има добродетели. А за да имаме тези богатства, ние трябва да оставим туй Божественото в нас, нашия Господ, на свобода, да закрепне в нас. Ние сме го свързали с въжета и сме го приковали. Трябва да го положим и оставим спокоен в гроба и тогава той ще възкръсне и ще ни освободи.

– Ето Човекът!, когото вие търсите, – Човекът, който само може да внесе спокойствие във вашите сърца, да ви повдигне, да ви покаже пътя – да се проясни вашия ум.

Но вие в вашето съмнение казвате: „Покажете ни го да го видим!“

Аз ще ви приведа едно сравнение: Задава се вечер, човек от далеч, с малка свещ. Аз ви казвам: Ето човекът, който ви носи светлина. Вие обаче виждате свещта, не виждате човека, който ви носи светлината. Него ще видите – кога? – когато изгрее Слънцето. Търсете тази светлина и тя ще ви помогне да намерите пътя.

 Нашите мозъци са свещи. Всяка свещ трябва да бъде запалена – всеки трябва да бъде запалена свещ: предан, любящ, добър човек.

–  Трябва всички да се любим, да си правим добрини, да се молим един за други. Ако любим и Христос е в нас и нас ще любят. Ако стопляме другите и нас ще стоплят.

– Трябва всички да се молим един за други. Молитвата има велика сила и сжвре- менните хора трябва да бъдат хора на молитвата.          

***

Беше лятна утрина.

Роса имаше по тревиците и цветята на ливадата.

Той вървеше със своите.

Птички чуруликаха.

Слънцето ги огряваше.

Те отиваха на изток.

– Далеко се жълтееше златна нива.

Приближиха.

Той изправи един повален клас и заговори за житното зърно.

Житното зърно е емблема на човешката душа.То е символ на живота. Като го посеем, то ни показва накъде, към кого трябва да се стремим. Житното зърно ни показва, че трябва да се стремим към оногова, от когото сме излезли – към Бога. Че за да се стремим към Бога, трябва да се разклоним, да пуснем, клончета да зацъфтим, да вържем храна за света, т. е., да помагаме и да се жертваме за своите ближни, както то прави.

Трябва да черпим поука от житното зърно! Него го заравят в почвата – погребват го, дето то започва да гние. Но то не се отчайва – в него има вяра.

Веднага то почва да разбира езика на Слънцето и щом неговите първи лъчи се явят, казва си: „Аз няма да умра, аз ще възкръсна и ще принеса плод за другите“.

– Житното зърно ни дава сила да гледаме и да виждаме, то ни дава сила да живеем и да творим. Житното зърно се излива в перото на поета, в лъка на цигуларя. Затова Христа казва: „Аз съм жив хляб“.

А за да бъда човек, жив, трябва да бъде в общение с своята среда: да се впусне в нея, да помага и да му помагат.

***

А когато учениците му го попитаха за Истината, Той ги погледна и рече: Когато истината се яви в света, тя нема да се облече в празнична дреха – а в най-скромна премяна; Затова и Христос се яви между еврейския народ, в тази проста форма. Тази е причината,, дето хората не могат да проумеят Истината. Такива са законите на този свят.

***

А на въпроса: „защо трябва да любим и да се самопожертваме“, – той отговаряше:

Всички страдания в света, произлизат от това, че хората искат да живеят сами за себе си. Всякога злото се поражда от желанието до бъдем сами и да бъдем център на света.

Когато изгрява сутрин слънцето, то ни казва, да се възползваме от благата, които ни дава и както то озарява света, така и ние трябва да пръскаме светлина, просвещение на окръжаващите нас.

***

За страданията. Той казваше:

Когато страдате, казвайте си: още не съм минал процеса на житното зърно.

– А на въпроса: „кога ще минем този процес“, – Той казваше: 

Когато вашите мисли и вашето сърце се преобразят и станат прекрасни, вие ще добиете образа и подобие Божие. Тогава Бог ще ви възкреси, тъй както слънцето възкресява посятото житно зърно.

***

Беше пролетно утро.

Той беше със своите на планината.

Градът се разстилаше под нозете им.

Изгряваше Слънцето.

Птичките пееха.

– Учителят заговори за Духа:

Духът е творческата способност, която гради у нас.

Духът е за човешкия ум това, което е светлината на слънцето за житното зърно, за зародишите на Живота.

Той е разумна сила, която се управлява от Бога. Учените хора я определят във вид на закони, на сила, на сродства между елементите и т. н. – дават ѝ разни имена, но духът е една разумна същност, която работи.

Само чрез душата ние добиваме понятие на Духа.

Ако има нещо Божествено в нас, то е светлата душа, която мисли. Ето Защо, когато говорим за човека ние разбираме нея. Без душата човек става животно на четири крака.

Духът се проявява в човешката душа, поради това човек, за различие от другите същества ходи прав.

 Дето животните ходят на четири крака, то е защото са в разрез с Господа, – тяхната воля е в контраст с проявлението на Бога.

Духът изгрява както слънцето.     

Той идва безшумно.

– Тихичко ще потропа на вратата на вашето сърце, и ако му отворите ще измени издъно вашия живот – ще, ви покаже как да живеете. Ако му позволите, ще преобрази вашата воля, ще ви научи какво трябва да вършите и да го вършите съзнателно.

На първо място ще ви помогне да си съставите понятие за самите вас, и ще ви научи какво трябва, да бъде вашето отношение към Бога.

– Тези ще бъдат неговите последни думи:

„Ще си казвате винаги: „Първо Бог, Господ, Духът ми, тогава аз, разумната душа, която трябва да служи Нему, че после на обществото и най-после на себе си“.

***

– Тъй учеше великият Истината своите ученици.

А Слънцето изгряваше все по-силно в душите на хората и светлината му се разливаше по цялата земя.

Новият ден бе дошъл и Новият Живот бе започнал.

ХІ. НОВИЯТ ЖИВОТ.

Най-важното в този свят, това е животът[2].

Животът има две фази – изгрев и залез – живот, който изгрява и живот, който залязва. В първия, случай – както при изтриващото слънце – светлината, топлината и животът се усилват, увеличават, а във втория случай – отслабват: животът замира, гасне. При това, старият живот загива, за да даде място на Новия Живот; Тъй е било, тъй е и тъй ще бъде: старото трябва да умре, да стане почва, в която ще паднат семенцата на Новото; старите идеи стават майка в чиято утроба узряват зародишите на новите идеи.

Има една кръв, която след като се е разнесла по периферията на тялото, за да го нахрани и пречисти, се прибира, към сърцето към центъра. Тази кръв е вече изчерпана, безсилна, тя е венозната кръв.

А има друга една кръв, която иде от центъра – сърцето и отива към периферията на тялото, за да го нахрани и да му даде нови сили. Това е чистата кръв, артериалната кръв. Тя носи в себе си здраве, младост и красота. Тя носи в себе си Новия Живот.

Казва се обикновено: „Животът е пълен с противоречия“.

Да, противоречия съществуват, но в света на неорганизираната материя, между разните елементи и сили на тази материя. Но, именно, Животът е, който примирява тези противоречия; Животът е, който организирва тези елементи и сили в едно стройно цяло – Дивата материя, живите организми, живите същества, живата природа.

Тъй че, Животът не е пълен с противоречия, а сам той примирява съществуващите противоречия в неорганизирания свят.

Животът, сам по себе си е музика, хармония. Когато той влезе в мъртвата материя, тя почва да се движи. Това са първите прояви на живота – движението. И ние имаме нисшата проява на живота в клетъчните или първичните организми.

Когато този Живот се прояви и във второ едно направление, явява се желанието, чувството. И ние имаме втората стадия на живота, дето организмът се движи и желае. Такова е почти цялото нисше животинско царство.

Когато, най-сетне Животът се прояви и в трето едно направление – явява се мисълта. Организмът, съществото почва да мисли. Такива са всички по-висши представители на животинската природа и човека.

Това са етапи на развитие, фази на еволюция. То са законите, по които се проявява и развива Животът.

Същите закони се проявяват и в развитието на самия човек – човешката история.

Ако проследим развитието на човечеството, ще видим, че и то е минало през тази три стадии:  

1.  Чисто материален, първобитен период на задоволяване най-грубите нужди на тялото.

2.  Спиртуалистичен период, дето у човека се пробужда и сантименталната природа – душевния живот. Тук са корените на религиозното чувство, морала, тук са заченките на изкуството.

Най-сетне: 3-и период – Интелектуален или Идеалистичен, дето човек издига поглед нагоре – към небето, обръща се към природата с цел да я разбере – човекът почва да мисли. Тук са заченките на философията и науката.

Това са трите страни на човешкото битие: Деятелна, Чувствена и Интелектуална – трите основни. камъка, върху които се изгражда животът.

Мисълта, Чувствата и Волята, това не са три, дадени наведнъж възможности у човека, а са три страни на неговата природа, които са се явили и развили последователно.

Същото е вярно и по отношение развитието на един народ, на едно общество и т. н. Същият закон управлява еволюцията и на отделния човек.

И наистина, ако проследим човешкия живот и в него ще различим същите три периода: деятелен период, сантиментален и интелектуален. В детинството си човек е изтъкан само от движение, то е периода на игрите. Детето не се занимава нито с душевен живот, нито с някакво мислене; у него се проявява само движението – волята. И затова детето е най-големия материалист: то мисли само за ядене и игри.

В средната възраст на човека, детето става младеж или девица. У него се пробужда душевния живот, пробужда се чувството на хубавото – красотата. Това е златния период на младостта, на мистични копнежи по щастие и неземни идеали: поезия, музика, изкуства.

В третата фаза, тази душа става мислител – пробужда се умът. Младежът става момък, девицата – мома. Те започват да мислят. Тук идват науките, изследването на природата– философията. С една реч, това е третото училище, дето се развива умът в човека.

Най-сетне идва четвъртата фаза или четвъртото училище – самият живот. Там момъкът и момата добиват своята зрелост и стават мъж и жена. Те се оженват и влизат в самия живот, дето тези три страни на тяхното битие: воля, чувство и мисъл ще се съберат заедно за да градят техния бъдещ живот. Тук материалният, душевният и интелектуалният живот вървят заедно и способстват за изграждането на човешкия характер – неговата жизнена философия. Това е периода на противоречията, които непрестанно ще възникват за него, между материалните, душевните и интелектуални нужди и потреби. И само онзи живот е истински живот, който можи да примирява тези противоречия.

На математичен език казано, това са три движения, които изтичат от. един общ център О и отиват в три взаимно перпендикулярни посоки X, Y и Z.          

И само онова движение ще отговаря на истинския живот, което е перпендикулярно едновременно и на трите тези линии. Следователно, Животът можем да си представим като една сфера, от центъра на която изтичат тези три възможности: воля, чувство и мисъл, която сфера ги обгръща в себе си и е перпендикулярна едновременно и на трите.

И тъй, както сферата разрешава противоречието между трите взаимно перпендикулярни линии, X, Y и Z, така и Истинският Живот може да примири противоречията между волята, чувството и мисълта у човека.

Или ако преведем същата идея на езика на геометрията, ще кажем:

Ако мисълта е 1-во измерение,

чувството – 2-ро измерение

и волята – 3-то измерение;

Тогава сферата, която е перпендикулярно едновременно към 1-то, 2-то и З-то измерение, може да ни даде идеята за 4-то измерение.

От това становище можем да кажем, че Животът, който се проявява в мисълта, чувството и волята и при все това не е нито само мисъл, нито само чувство, нито само воля, а нещо повече от тях – този Живот е една 4-то измерна субстанция. Че това е вярно, свидетелства и обстоятелството, че науката – съвременната биология още не е могла да улови живота, като отделна същина, да го отдели от материята.

Но това между скоби казано. Да се върнем на темата. Трите основи на Живота: Воля, Чувство и Мисъл или деятелна, душевна и интелектуална страна. Но и в историята на човешката мисъл, в развитието на философията, ние виждаме същите тези три фази: Материализъм, Спиритуализъм и Идеализъм. Материализъм, който учи, че всичко в света е движение, дейност на сили и че в дейността, труда, волята е спасението на човечеството Спиритуализъм, който освен материалният елемент, признава и един душевен – един свят на душевни, психични явления. Т. е. че в света има един материален принцип и един духовен, едно отвлечено начало, което наричат Дух. Най-сетне, чистият Идеализъм, който казва, че всичко изхожда из едно Абсолютно Начало и че материалният и душевният свят са резултати на един по висш свят на Идеите или вечните образци, които извират из едно Абсолютно Начало – (Платоновият идеализъм и др.)

Тези факти идат да ни потвърдят, че нито материализмът, сам по себе си, изчерпва цялото битие; нито спиритуализмът може да обгърне цялата област на природните явления; нито пък само идеализмът може да претендира за абсолютна система на мирозданието, а че всеки един изчерпва само една трета от фактите, законите и принципите на Битието. И че, само когато и трите се съберат заедно ние ще имаме една изчерпателна философия на свята. Материализмът, Спиритуализмът и Идеализмът трябва да си подадат ръка. Трябва да се съгласят в общите си пунктове и да разберат, че има една сфера, която може да бъде перпендикулярна едновременно и на трите движения, че има една философия, която може да примири противоречията между тези три светоразбирания. Това е философията на самия Живот, това е Самият Живот, Истинския Живот, който е родил и Материализма и Спиритуализма и Идеализма.

И следователно, онази жизнена философия, която би могла да разреши противоречията между ума, сърцето и волята в човека или между неговите материални, душевни и интелектуални нужди – тя е Истинската Философия, Истинския Живот. Това е Новия Живот.

И тогава ние казваме: Там дето преобладава в човека материалният принцип, такъв човек се явява в света защитник на материалистичната философия. Там дето преобладава спиритуалният или душевен елемент, човек се явява защитник на спиритуалистическата философия. И най сетне, там дето преобладава интелектуалният елемент, такъв човек се явява адепт на идеалистическата философия.

Математически, туй можем да си представим с един триъгълник. Когато основата на триъгълника е най-голяма, волята взема: надмощие и човек бива материалист. Когато лявата страна на триъгълника е най-голяма, чувството взема надмощие и човекът бива спиритуалист. А когато дясната страна на триъгълника е най-голяма, мисълта взема надмощие и човекът е идеалист. Но самия човек е и идеалист и спиритуалист и материалист. И следователно, само когато трите страни на този триъгълник станат равни, тези три принципа или възможности у човека: на ума, сърцето и волята ще дойдат в равновесие и той ще може да примирява винаги техните противоречиви интереси.

Математически това можем да си представим с една окръжност, която обхваща в себе си този равностранен триъгълник. От нейния център изтичат, към върховете на триъгълника, три лъча, които са трите възможности на човешкото битие: ум, сърце и воля и които създават и трите страни на неговата природа – трите страни на триъгълника: – материална, душевна и интелектуална или материалистична, спиритуалистична и идеалистична. А окръжността, която ги обхваща в себе си е символ на Истинския Живот, който примирява техните противоречиви интереси.

Тъй че истинския човек е нещо повече от мисъл, чувство и воля. Той е онази висша разумна, същност, която съзнава, че мисли, чувства и действа – онова Съзнание, което обръща в себе си материалната, спиритуалната и идеалната страна на живота.

Това е Истинският Живот.

И учението на Новия Живот иде в Света, именно за да примири тези противоречия, които спъват съвременното човечество и да му даде Нова Наука, Нов Морал, нови Изкуства, Нова Философия, Нов Живот.

ХІІ. ХИМН.

Два ангела нежни   

с криле белоснежни

по небо летят.

 

Из светли селения

те пеят хваления,

и Бога зоват.

 

Мир вечен, вечна красота,

о, нека Боже да трепти

навред, от край до край в света

все таз песен да ехти.

 

„Мир вечен, вечна красота,

о, нека Боже да звучи –

от слънце, месец и звезди

все таз песен да ехти; –

Мир вечен, вечна Красота“.

 

(Из „ Сутринни лъчи“). 

ХІІІ. КРАСОТАТА.

„Ще станем красиви, когато в нас, има мислене, чувстване и действане“… 

„Ще станем красиви, когато любим“

 

Всички изкуства служат на красотата, но Любовта е, която ги движи.

Без любов няма красота и без красота няма изкуство;

Любовта е слънцето на красотата и красотата е идеал на изкуството.

Поетите ѝ везят златни стихове, музикантите ѝ пеят дивни песни, художниците я рисуват като богиня.

На красотата служи цялото човечество, цялото изкуство.

– За нея пеят и птичките, за нея шепнат и цветята по нея копнеят и сърцата…

***

Но има една Красота, която е по-велика от стиховете на поета, по-велика от песните на певеца и по-велика от картините на художника – това е Красотата, която Майката може да създаде.

Защото Майката носи в себе си поета и музиканта, и художника; нещо повече: тя носи в себе си Слънцето и Красотата, която ги вдъхновява – тя носи в себе си Любовта.

Само майката може да роди истинската Красота.

***

В звездна нощ, когато земята ще се слее в тихите прегръдки на небето, един Божествен лъч ще прониже нейната утроба и всред неземен трепет Душата ще зачене Красотата…

Тогава нейният Поет ще се пробуди от сън и ще почне вдъхновено да пише своята нова поема; Певецът ще прегърне своята арфа и ще почне да излива в сладки звуци новата песен; Художникът ще почне да рисува своята нова картина.. И Красотата ще почне да се ражда в майчината градина.

***

И когато Луната опише своите седем магически кръгове по небето, астрономите ще възвестят на света: „Нова Звезда се яви в небето Ново Слънце изгрява от изток.

***

И ще се възрадва цялата земя, и венци ще изплете, и нови песни ще запее, и скъпи дарове и одежди ще приготви за да посрещне Девицата на Красотата, която се ражда – Слънцето на Любовта.

***

И на уречения ден, когато Луната ще преваля на запад и звездиците ще се разтапят в първия светлик на зората, Слънцето ще се покаже на изток, и ще възвести на света великата радост :

„Днес се роди Девицата на Любовта и Красотата“       

И цялата земя ще повтори в химн:

„Роди се Девицата на Любовта и Красотата“.,.

***

Цялото изкуство служи на Красотата, но само Майката може да я роди. Защото тя носи в себе си и поета и музиканта и художника – нещо повече: Тя носи в себе си и Слънцето на Красотата, което ги вдъхновява – Тя носи в себе си Любовта.

Блажени, които имат тази Любов и тази Красота, защото те обладават най-великото изкуство.

ХІV. НА РАЗОЧАРОВАНИТЕ.

„…Търсете тази светлина и тя ще ви помогне да намерите пътя…“[3]

 

Животът е училище…

И в него има първоначално, средно и висше училище…

Всеки минава през тези три стъпала.

В първоначалното училище, човек учи буквите и се радва на всичко хубаво. – То е встъпителния период, в който се пробужда у детето любовта към природата, към красивите форми в нея и се насочва то да им подражава: насаждат се светлите стремежи у него, създават се условия да се развият неговите дарби, заложби и таланти. Това е волния период.

В средното училище, детето става вече младеж или девица и в него заговорва сърцето, заговорва самата младост. Детското чувство на любов към красивите форми се изтънчва и младата душа започва истински да цени хубавото в природата. И в нея изпъква много силно контраста между идеалните форми на природата, които са и нейни идеали, и грубата действителност, грубия живот на хората и обществата.

Тук младежът или девицата проучва историята на човешкия живот – живота на обществата: развоя на човешката мисъл, човешкия морал и чувство към хубавото – развоя на изкуството, дето най-ярко са въплътени идеалите на човека в всека епоха на неговата история и неговия живот.

И виждат те грубото несъответствие между това изкуство от една страна и живота на хората – от друга; между онова, което въобще носи човек в душата си и онова, което той твори – неговия живот.

И тук се отронват първите сълзи и заплаква младата душа: „Нима животът не може да се създаде по-хубав, по-красив, по-добър! Нима човекът е толкова нищожен?“ И плаче тази душа с растяща скръб и болка навява у нея всяко хубаво цветенце, всяка песен на радост около нея. Поетът се пробужда от своя сън и заплаква той за непостижимата красота на слънцето, звездите и цветята; за шепота на горските листа и сладкото ромомоление на горското поточе. И ходи той често – горе, високо, при боровете и снеговете на планината и плаче с великата мирова скръб, за великата красота на живота, която, е тъй далеко, уви! – тъй далеко от нас…Неговата мисъл се носи до висотите, на небето и небесните светила и слънца и пее той заедно с тях за онова, което е хубаво и велико… После той слиза изведнъж долу, в сърцата на бедните и страдалците в живота и плаче заедно с тях: плаче и за тях, плаче и за себе си, плаче и за всички като него, които търсят онова великото, ценното, което хората и светът не могат да им го дадат.

Но този е най-великия и най-прекрасен период в живота на младото сърце, защото тогава то най-интензивно чувства цялото негово величие, и красота, сила и обаяние. Това е блажения период на падащите звезди, когато те валят като дъжд от бели цветя по нейния път и ѝ нашепват за всичко онова, което е прекрасно. Затова този период се нарича „златна младост“, защото в него душата събира скъпите дарове на живота: бисерите, златото, с които тя ще украси отпосле своята глава – своя живот…

А сълзите, плачът… Това е неудържимото желание и стремеж за творчество – душата иска да съзида, да съгради вълшебното строение на своя блян, но уви! нейните сили са недостатъчни; творбите ѝ излизат несъвършени, бездушни. И всеки нов опит пропада и всяко ново усилие умира – картините нямат живот, нямат душа.

Но не трябва плач, не трябват и опити за творчество. Душата трябва само да събира бисерите на човешката мисъл, цветята на човешкото познание, звездите, които падат по нейния път – даровете на Живота. Защото творчеството ще дойде после. То е третата стъпка в еволюцията на душата, когато тя ще влезе в висшето училище на живота, дето ще започне да изучава изкуството да – твори хубавите форми. Тя ще навлезе, във скритата страна на нещата, да изучва законите, по които тече Животът и как той се проявява и излива в тези форми.

И в този период, когато младежът или девицата се изправят пред прага на висшето училище, те са вече момък и мома, в зрелост и пълен разцвет на своята младост. У тях се пробужда светъл, положителен ум, който ги въвежда в мистериите на самия Живот, в потайностите на красотата и нейното въплътяване в форми.

И тук, както в едно художествено училище, на младия художник ще са потребни материали, с които да гради. Ако той е живописец, на него са потребни краски. Ако е поет трябват му цветисти мисли и чувства: живи цветя и красиви форми, в които да излива новия Живот, новата красота. Ако той е мислител, учен, потребни му са знания, потребни му са лични изследвания за да почне да гради своята нова теория. Ако е скулптор, потребна му е глина или камък, чук и длето. – Тогава всеки ще започне, като майсторът на една мозайка, да налага едно до друго светлите камъчета: боите, цветята, мислите, формите и да сглобява, да създава постепенно картината на Новия Живот.

Та, тук във висшето училище на живота, са потребни всички богатства, всички скъпи камъни на душата, които ѝ е дарил Животът в нейната младост. И само онази душа, която е събрала тези ценности, тези цветя на живота, само тя ще може да започне с успех да твори хубавата картина. Другите, които напусто са пилял и своята младост – даровете на своя живот,– или пък не са събирали такива, те не ще могат да влязат в това училище. И ще търсят те извори За да почерпят отново тази светлина и тази красота, ще чакат те дано пак завалят звезди от небето и попадат цветя в пътя. Но напразно. И ще заплачат те отново и ще викат с скръбта на поета:

„Хей, младост, вжрни се!“

– Не вржща се тя.

Дали ще разцжвкат

Увехли цветя?…“

 

Защото един път в живота падат звезди от небето и това е през периода на златната младост.

Но онези, които са събирали тези съкровища на младостта, ще започнат там – в новото училище, да налагат цветовете и боите,, да редят бисерните цветни камъчета, върху мозайката, да удрят с чука и да преливат в камъка тази младост, тази светлина, красота и живот.

И когато изучат законите на изкуството и самото творчество, те ще бъдат готови да влязат като истински творци в живота, ще станат истински работници за съзиждане величественото здание на новата култура, новото общество, Новия Живот. Те ще добият мъжеството си, зрелостта си и ще влязат в самия Живот, който е четвъртото и най-велико училище.

Само тези хора стават истински учители, истински майки, истински зидари на човешкйте бъднини, на човешкото щастие и благоденствие.

Затова Животът неспирно учи и казва: „Ония, които са още деца, да любят хубавото в природата и да му се радват. Ония, които са млади, да събират хубавите ценности, които им предлага Животът. Защото ако не събират хубавите ще събират лошите. Или пък, ако са събирали и хубави, и лоши, да почнат да събират само хубавите – да им се радват и любуват и да не скърбят и плачат по непостижимото до отчаяние и разочарование. Ония пък, чийто души са препълнени, който са събрали много цветя, много светлина и красота, много чувства и пориви и са се приситили вече от тоя живот, да знаят, че животът им не се е свършил, а че той сега започва. Дошло е времето да влязат вече в висшето училище на живота, за да изучават законите на творчеството – тайните на изкуството: как да изливат в живи форми насъбраната в душата, красота.

Затова знайте, вие такива души, които сте препълнени, преситени от живота, че вие имате най-богати условия за да се проявите и развиете. Пред вас сега се разкрива Животът, за вас Слънцето сега изгрява!…. потърсете само тази светлина и тя ще ви помогне да намерите пътя, който ще ви доведе пред прага на висшето училище на Живота, И тогава, влезни в него, вие ще се родите отново и ще започнете да преуспявате!

Спрете се и вие, отчаяните, за които животът е изгубил своята красота и цена, вие, които сте нещастни и мислите че вашата песен е вече изпята! Спрете се всички вие разочарованите, които сте полетели с устрем надолу – към бездната, към гибелта и смъртта! Защото вие отивате да умрете в момента, когато започвате да живеете, в момента, когато пред вас се открива нова врата и вие влизате в Нов Живот! Не се отказвайте от това велико благо, което ви носи този Живот!

Победете слабостите си, победете безсилието си! Понесете товара си, дори позора си, ако имате такъв – всичко понесете с открито чело, с спокойно и безстрашно сърце и кажете, с кротка усмивка: „Аз съм готов да понеса своя кръст, да понеса позора на своя живот и деяния! Ето ме пред вас неумолими закони на съдбата! Осъдете ме! Разпънете ме на този кръст! Аз съм готов да понеса всичко. Защото сега аз обръщам погледа си нагоре – там, дето в белите снегове на планината трептят лъчите на моето Слънце, което изгрява! Аз ще понеса всичко, което съм заслужил, сам аз искам това наказание, тези страдания, мъки, окови – ако щете – защото  знам, че чрез тях ще се издигна. Те ще ми помогнат да надвия всичко низше и дребнаво в себе си и ще ми отворят вратата на Новия Живот!“

И в тази изповед вие ще почувствате мощната вълна на първите лъчи, които ще ви прати изгряващото Слънце…

Защото няма по-велико геройство, по-велик подвиг от тоя, да бъдеш окачен на позорния стълб, но да знаеш, че ти носиш в душата си светлината на Новия Живот, зората на Новия Ден, който изгрява в тебе.

Така някога умираха, всред пламъците или в устата на зверовете, вдъхновените чада на Истината, всред римските площади и циркове.

Мряха те, но в душите им светеше новото Слънце, изгряваше Новия Живот…

ХV. ПРОТИВОРЕЧИЕТО В СВЕТА.

Съществуват три възгледа върху противоречието в света: материалистичен, моралистичен и реалистичен.

Първият поставя противоречието като основен закон в природата и като необходимо условие за съществуването на всичко. Следователно, не може да става и дума за премахване на противоречието, а само как да се използва то, като фактор в човешката еволюция.

Вторият възглед, напротив, намира че в природата няма  противоречие. А онова, което ние наричаме противоречие, то са субективни схващания: ние приписваме на природата собствените си противоречия и несъвършенства. Сама по себе си, природата е едно хармонично цяло, един съвършен организъм. Следователно, за да се подтикне еволюцията, трябва да разрешим индивидуалното противоречие.          

Третият възглед не споделя нито първия, нито втория. Според него, нито в природата има противоречия, нито в индивида, а противоречията са резултат от неправилните отношения между тях. Противоречията са само в отношенията между индивида и природата. И следователно, разрешението на противоречията седи в установяване правилни отношения между човека и природата.

Първият възглед споделят всички съвременни философско-материалистични учения.

Вторият лежи в основата на всички моралистични и религиозно-мистични учения.

А третият – сега си пробива път в някои реалистично-идеалистични учения.

Като дойдем до социалната наука и там има същите три: учение на материалистите, учение на моралистите и учение на реалистите-идеалисти.

Първото – материалистичното – намира причините на противоречията в съвременния строй, който е в разрез с природните закони. То намира разрешението на противоречието в социалната революция – премахване този строй на насилие и грабеж и заменяването му с нов, дето свободата и благосъстоянието на личността да бъдат гарантирани при сравнително най-малък труд и най-малко жертви.

Второто – моралистичното учение,намира причините на противоречията в индивида като единица в това общество и апелира към „индивидуално изправление наличността“. Създайте по-напред човекът – идеалът на вашето общество и съществуващият строй на насилия сам ще се отрече. Новият строй ще дойде по пътя на вътрешната, индивидуалната революция.

Третото или   реалистично-идеалистичното противоречие намира разрешението на социалното противоречие в установяване правилни отношения между индивида и обществото, между единицата и цялото. А обществото е резултат от отношенията на индивида към природата. Следователно, първо трябва да се установят правилни отношения между човека а природата и тогава социалният живот ще се уреди съобразно с тези отношения,

***

От всички материалистични учения днес, най-хубавите идеи за реформа социалния строй са застъпени в тъй наричания „идеален анархизъм“ Пьотър Кропоткин. Това е  едно учение, което носи в себе си много пламък и много светлина. То е един вик на протест срещу всичко старо и гнило в съвременния обществен строй, което спъва благородните пориви на човешкия дух, в неговите стремежи към свобода, творчество и идеализъм. И това, което го издига над другите, философско-материалистични учения, е това, че то поставя за основен фактор на еволюцията, не взаимната борба, а взаимопомощта.

Идеалният анархизъм апелира към „социализиране на човешкия труд и обществените богатства и изграждане на комуни и общежития“, дето с дружни усилия и взаимопомощ „всякога ще бъде гарантирано благосъстоянието“ на единицата и цялото.

Тук индивидът ще има и най-голяма свобода и най-голяма инициатива: „Само сбора от личните инициативи може да победи в борбата“

„…Придобивайте инициатива! Навикнете да действате сами! Нека действаме тъй, както ни диктува сърцето и ума. Това е принципа на акцията.“ „А хармонията на цялото, на сумата, се дължи на свободно установеното равновесие между всички действащи сили върху една и съща точка (център). “

„Взаимопомощта е, която руши преградите между индивидите и съединява дребните части в едно колективно цяло“.

От моралистическите учения, идеята за вътрешната или индивидуална революция най-ярко е изразена в учението на Л. Толстой. Това учение намира корена на всички противоречия в индивида и сочи пътища за нравственото изправление на личността, която, разраснала се, както семето, ще създаде идеалното общество.

То поставя за основен фактор в живота – любовта. И различава три фази в еволюцията на това чувство:

любов към себе си,

любов към ближния и

любов към Бога – към всичко съществуващо.

Себичната любов – това е първичния период, който отговаря на дивашкия.

Във     втория            период, любовта се разширява в любов към семейството, народа и човечеството.

В третия период, тя се превръща в космично чувство, съзнание за единността на цялото битие – любов към всичко съществуващо – любов към Бога.

А Бог е това начало, което дава живот на всичко съществуващо. “

„…Съзнанието на божествеността на човешката душа е, което съединява хората“ „…Любовта съединява хората… и дава истинско благо: радост, мир, единение.“

Преди да разгледаме въпроса за противоречието от гледището на Толстоя и това на анархизма, нека видим дали има противоречие между самите тях.

У Толстоя, онова, което свързва всички живи същества в едно цяло, е Любовта. Тя е основния фактор, който импулсира живота.

У идеалния анархизъм на П. Кропоткин, – това е върховният закон на Взаимопомощта, вложен в природата на всяко съзнателно същество.

Толстой казва, че благото на всичко живо се обуславя от онази върховна сила на Любовта, която свързва отделните същества в едно колективно цяло, в една душа, която нарича Бог. У идеалния анархизъм имаме че, този закон, съвършенството, хармонията, може да се следва с усилието на всички индивиди – обществото, но тъй, че техните усилия да бъдат насочени в една точка – благото да бъде общо. Обществото цъфти и се развива само под светлината на взаимопомощта.

Да разгледаме сега въпроса за противоречието в света.

Противоречието, според идеалния анархизъм, се дължи на противоположните действия на творческите и разрушителни сили в природата. И равновесието между тях се явява като резултат от действията на тия сили.

У Толстоя противоречието произтича от отъждествяване себе си с своето тяло, с света на постоянните промени и движения. Когато всъщност човекът, съзнанието, животът, който той носи в себе си, е неизменно, духовно начало. Този външен свят на промени, е един затвор, който ограничава- стремежите на човешкия дух към свобода. Вследствие на това се раждат всички пречки, страдания и противоречия. Човек трябва да отдели в съзнанието си себе си от този външен, преходен свят.  \

Същата идея проличава донейде и у П. Кропоткина. „Нашите схващания на обществените явления са отражение на промяната, която става в света и в нашите познания. Сиреч нашите схващания са субективни и различни от действителността, която е сложен резултат от действие на сили, които ние не можем да познаем. И следователно, противоречието произтича от несъгласието между нашите субективни схващания за явленията и действителните такива. От тук и нашата акция не може да бъде в хармония с действителността. Това ражда противоречието.

Толстой казва, за да премахнем противоречието трябва да подчиним животинското на разумното съзнание, което открива на Любовта като върховен закон на Живота, т. е. да подчиним онова себичното, което търси благото само на отделния индивид, а не благото на обществото.

У П. Кропоткин разрешението на противоречието седи в прилагане принципа на взаимопомощта. Взаимопомощта е, която руши преградите между индивидите и съединява единиците в сумата, в колективното цяло; индивидуалното благо – в общо благо.

Това обединително начало Л. Толстой нарича любов, у П. Кропоткина – взаимопомощта – това е един акт на разумност.

Първият разрешава  противоречието по пътя на сърцето; вторият – по пътя на ума.          

***

Но да разгледаме и третото или реалистично-идеалистичното учение. То учи, че приближаването, срастването с природата и упражняване физическия труд, ще ни донесе най-първо здраве – ще ни научи на великото изкуство да хармонираме живота си с природата и да разрешаваме противоречията, като нея, с дейност – по пътя на волята. Природата ще стане за нас лаборатория на живи опити, дето ние ще изучваме нейните методи за образуване на общества и общежития. Тя ще ни даде основите, върху които трябва да изградим нашето общество.

Това учение поддържа, че не са перото и меча, нито словото и морала, които ще разрешат социалното противоречие, а ралото и мотиката – здравите мишци.

Ярки негови изразители виждаме в лицето на Едуард Карпентър[4] в Англия и Хенри Торо в Америка, със своята „Философия на естествения живот“.

Според това учение, съвременният човек е излязъл от релсите на своя живот и не се намира на своето място в целокупния живот на природата. Той е изопачил своите отношения към нея – своите начини на живеене, хранене, обличане. Той се е откъснал от тази природа, отдето е израснал и е забравил, че е нейна рожба.

От факта, че човек не е прикован като растението, за земята и не е лишен от разум, като животното, не следва ни най-малко, че той може да живее независимо от природата да се затвори в тъмните стаи на големите градове и с месеци да не вижда слънце, да не вижда светъл лъч, чист въздух и зелена морава.

He! Човек трябва да се повърне към природата! Той може да бъде мислещо същество, да философства, да разрешава обществените проблеми, може да има стремежи, идеали, но да не забравя, преди всичко, че той е един жив организъм, изтъкан от живи клетки, които имат нужда от здрава храна, от слънчеви лъчи, чист въздух, чиста вода. Този организъм трябва да възстанови всичките си връзки с природата – неговата майка, която единствено може да го кърми и да му прелива ония жизнени енергии, които ще му дадат здраве и сили за научна и обществена дейност.

Приближил се до природата, сживял се с благородния физически, труд, тази велика майка скоро ще му даде методи как да изправи своя живот. Той ще разбере най-първо, че фазата на еволюцията и степента на съзнанието, в които се намира сега, не му позволява да яде месо – да убива толкова невинни същества, които също като него имат право да се радват на живота. Той ще разбере също голямата вреда от всички спиртни напитки, тютюн и т. н. Защото, както месото, така и напитките и тютюна оставят големи утайки и отрови в неговия организъм и докарват всички болести. Той ще разбере, че трябва да завещае месоядството на други, по-низши същества в еволюционната стълба и да навлезе в растителното Царство – да почне да се храни с растителна храна и плодове, които еднички могат да внасят в неговото тяло онази здрава и питателна храна, която няма да пробужда животинските инстинкти и да оставя утайки, а ще му вдъхва само чисти чувства, светли мисли и ще го подтиква към творчество и идеализъм. Тогава и егоизмът ще изчезне и стръвното животинско чувство за изтребление на врага, а ще се пробуди едно светло чувство на любов към всичко живо, ще се пробуди едно съзнание за единността на всички същества и необходимостта от взаимна любов, от взаимопомощ, от сплотяване на силите за съвместна и разум на дейност по пътя на осъществяването великите идеали на човечеството: любов, братство и свобода. Ще изчезнат и всички днешни противоречия.

*******

А може ли да изчезнат всички противоречия?

На този въпрос ще се отговори така: Ако може да се възстановят всички връзки между човека и природата, ще изчезнат и всички противоречия в неговия живот.

А възможно ли е да се установят тези вржзки?

Вжзможно е.

*******

Преди да продължим по-нататък, нека споменем, че учението на Толстоя и анархизма не съществуват независимо от реализма. Напротив, той е единствената почва върху която могат да растат тия две учения. И затова учението на Толстоя е преди всичко реалистично учение, че след това моралистично. Анархизмът е сравнително по-далеко от природата, но и в него напоследък се забелязва един стремеж за приближаване към нея.

***

– Но има едно Ново учение, което включва в себе си и материалистичното и моралистичното и |реалистичното разбирания на света. То обгръща в себе си хубавото и от анархизма, И от Толстоя и от реализма. Но то носи и нещо Ново, което не се съдържа в горните три учения.

Новото Учение носи в себе си, онова Жизнено Начало, онази висша Разумност, която примирява противоречията между материялистичното, моралистичното и реалистично разбиране на света, и ги свързва в едно стройно, хармонично цяло – учението на Новия Живот. Според него, трябва да бъдат застъпени и трите тези разбирания за да се дойде до едно пълно разрешение на всички въпроси на живота.

Защото ако надникнем в човешката природа, ще видим, че и там има тези три страни. Всеки човек носи в себе си един материалист, един моралист и един реалист. Материалистът – това е човешкият ум – това е философът в нас. Моралистът – това е човешкото сърце, – то е поетът в нас. И реалистът – това работникът в нас – онзи вечен стремеж към творчество и подражание на природата – това е човешката воля.

Някои казват: „Аз съм анархист, аз съм толстоист…“ Не! Всеки Човек е и анархист и толстоист, и реалист. Всеки носи в себе си и тримата. Само че у някои хора анархистът е по-силен от другите двама и той им се налага. У други – толстоистът е по-силен и владее над останалите. У трети – реалистът. Също както в една държава: която партия е най-силна, тя държи властта в ръцете си.     

И тогава някои казват:

„Аз съм анархист“,

„Аз съм Толстоист“,

„Аз съм реалист“.

Едната страна на триъгълника е по-голяма от другите две – нищо повече!

За другиго казват:

„Той е философ“.

Значи умът му е по-силно развит от чувствата и волята, затова е философ.

„Той е поет“, или „моралист“

Значи сърцето – чувствата владеят над ума и волята.

„Той е реалист“.

Значи волята е по силна от ума и сърцето

Но човекът не е нито философа, нито поета, нито реалиста – той е нещо повече от тях.   

Човекът е онази висша разумност – душата, която съзнава че мисли, чувства и действа.

И следователно, онзи, който живее само интелектуален живот или само емоционален живот или само волев живот, се развива едностранчиво.   

Истинският живот подразбира хармонично движение и по трите посоки –паралелно развитие на мисълта, чувствата и волята.

И всички противоречия в живота на съвременния човек се дължат на това неправилно развитие на ума, сърцето и волята.

Същото можем да кажем и по отношение на един народ. За правилното развитие и разцвет на един народ необходимо е неговото интелектуално развитие да върви паралелно с моралното и трудовото.

Законът е същия и за малкото и за голямото.

Както е с индивида, така е и с цялото общество.

Следователно преди да разрешим социалното противоречие, трябва да разрешим, индивидуалното: необходимо е „индивидуалното изправление на личността“. Трябва да насочим усилията си навътре! И разрешавайки индивидуалното противоречие, ние ще разрешаваме едновременно и социалното, защото обществото е съставено от сбора на тези индивиди.

А индивидуалното изправление седи в създаване на добри условия за по интензивен растеж в оная посока на човешкото битие: мисъл, чувство или воля, която е по-слабо развита и да се постигне по такъв начин едно пълно и хармонично развитие на ума, сърцето и волята на човека.

Така единицата, създавайки себе си, ще оформява и цялото общество, целия народ, цялото човечеството. Защото само там, дето се постигне тази хармония, се проявява истинският живот, в който няма противоречия, Новия Живот.

На математичен език казано умът, сърцето и волята – това са три взаимно перпендикулярни линии X У и Z, изхождащи из един центар О. Тогавата сферата, която има този център О и е перпендикулярна едновременно и на трите линии, ще примирява техните противоречия и, ще ги хармонирва. Тази сфера ще символизира Новия Живот, който примирява противоречието между умът, сърцето и волята на човека.

Възниква сега един важен въпрос? Как да се започне? Каква трябва да бъде първата крачка?

Има ли методи, чрез които може да се постигне това хармонирване на интелектуалната, моралната и реалната страна на човешката природа?

– „Светлина, чистата и свобода“. Ето трите обекта, към които трябва да се насочи онзи, който иска да хармонира в себе си умът, сърцето и волята.

Светлината ще бъде обект на ума,

Чистотата – на сърцето и Свободата – на волята.

Светлината носи знание,

Чистотата – здраве, младост и красота, а

Свободата – радост и всички блага.

Светлината ще дойде като търсим Истината,

Чистотата – като възлюбим Красотата и Доброто, а

Свободата – като се привжржем към земята и труда.

Едни хора имат светлина без чистота и без свобода. Това са интелектуалните натури.

Други имат чистота без светлина и свобода. Това са емоционалните натури.

А Трети имат свобода, без светлина и без чистота. Това са волевите натури.

Но светлината е истинска светлина, когато носи чистота и свобода.

Чистотата е истинска чистота, когато е придружена с светлина и свобода.

И свободата е истинска свобода, когато има в себе си елементите на светлината и чистотата.

Някои казват, че първо трябва да мислим, после да чувстваме и най-после да действаме.

Така е работило човечеството досега.

Но Природата не учи така. Да вземем например детето. В първите години у него няма нито мисъл, нито чувство, има само инстинктивни движения: детският живот е волев живот.

В средната възраст детето става юноша или девица. Започва чувствения живот – събужда се сърцето.

Най-сетне, към пълнолетие, момъкът или момата почва да мисли. Пробужда се умът – започва интелектуалният живот. Значи: най-напред волев период, после чувствен и най-сетне интелектуален.

Първо действане, после чувстване, и най-после мислене.

Същият процес имаме и с посятото в земята семе. Най-първо то пуща корени надолу, после почва да се развива и разлиства нагоре и най-после цъфти.

Волевият период в живота на човека, това е пущане корени в света.

Чувствения период – това е растеж и разлистване нагоре –

И интелектуалният период – това е разцвета. –

Следователно, човек трябва да започва с дейността и да свършва с мисълта. Т.е. да тръгне от земята. Да се посади в земята, всред природата, като семе и оттам да възрастне и се разлисти нагоре, към слънцето, към своето развитие и разцвет – чувствен и интелектуален живот.   

Работата всред природата предразполага и създава условия за емоционален и интелектуален живот. Но обратно – не! Мисълта никога не предразполага към физически труд.

В живото общение с природата и земята, особено пролет, човешкото тяло се обновява. То изхвърля навън, чрез работа, всички утайки и мъртви енергии и в замяна получава нови енергии, – придобива здраве и сила.

Само природата може да създаде у човека здраво тяло, свежо чувствително сърце и ведър и проницателен ум.

А силна, свободна воля може да има само здравото тяло; чиста чувства може да има само свежото, впечатлителното сърце и светла положителна мисъл – само ведрият ум.

Следователно, на първо място – действане, после чувстване и най-после мислене. Това е новият метод – метода на Новия Живот, Защото тъй вървят процесите в цялата природа, а човек не бива да прави изключение. Напротив неговият живот трябва да бъде, в пълна хармония с живота на тази природа.

***

– Това, разбира се, по отношение на растенето и правилното развитие на човека – пасивната страна на неговия живот, а по отношение активната страна, дето той се явява творец на своите условия, на своите блага, на своите духовни и интелектуални нужди, там остава в сила другия метод: най-първо мислене, после, чувстване и най-после действане. В първия случай природата се явява учител, а човекът – неин ученик, който действа, според мисълта на своя учител; а в вторият случай, човекът реализирва своята мисъл. Това е творчеството в науката, изкуствата, техниката и т.н.

Тъй че, изисква се правилно прилагане на тия два метода на дейност. Човек трябва да знае много добре, кога трябва да прилага първия – пасивния метод и кога втория – активния. Кога трябва най-напред да действа и после да чувства и мисли и кога – да мисли и после да чувства и действа.   

От разбърканото прилагане на тия два метода са се родили всички противоречия в индивидуалния, обществен и народен живот.

За да се премахнат тези противоречия човек трябва да изправи тази своя погрешка. Така той ще възстанови напълно своите връзки с природата.

Тъй учи Новият Живот.

***

Да си представим математически мисълта и чувството у човека като две взаимно перпендикулярни линии, които изхождат из един център О – човешкото съзнание. Тогава, ако този прав ъгъл бъде обърнат нагоре, двете му страни ще показват стремежите на Човешкия ум и човешкото сърце – две сили устремени нагоре – към небето. И ние ще имаме съзнанието на днешния човек, който е издигнал погледа си нагоре – към висините и търси там разрешението на световните проблеми и противоречия.

И тогава резултатната на тия две сили – диагонала, ако представя символично човешката воля, и тя ще бъде насочена нагоре из небесата. Но противоречията не са на небето, те са тук, на земята. Тогава двете линии, отивайки нагоре, все ще се отдалечават една от друга, а с това и противоречието между ума и сърцето ще се увеличава. Следователно, ние трябва да ограничим тези две сили, да ги вържем с една линия (хипотенуза) и да образуваме един триъгълник. Небето е тази хипотенуза. И именно него се стреми да достигне жадният човешки дух. А това възможно ли е?

– Но ние можем да намерим другата хипотенуза, като обърнем този прав ъгъл надолу към земята. Тогава двете му страни, Х и У които символизират умът и сърцето на човека ще се забият в земята и земята ще стане хипотенузата на триъгълника и ще ограничи противоречието. Тя ще върже, ще ограничи безкрайното досегашно лутане на човешкия ум и сърце из пространството и ще ги впрегне на работа. Човек ще зарови двете си ръце в земята, и резултантата Z на тия две сили – неговата воля, ще се прояви в творчество и ползотворна дейност, която ще му създаде всички блага на живота: ще му даде здраве, щастие и блаженство.

Забивайки се като корени в земята, тези три сили на ума, сърцето и волята, ще срещнат съпротивата на твърдата земя. И когато тая съпротива стигне до своя краен предел, периферията на окръжността, те ще се отразят като в огледало и ще се върнат в обратна посока. Преминавайки през центъра О – човешкото съзнание – те ще излязат нагоре, над земята, както посятото житно зърно, след като пусне своите коренчета в земята, разлиства се нагоре, изкласява и разцъфтява. Това ще бъдат Новият ум, новото сърце и новата воля на човека, израсли из земята. И този ум ще бъде жив ум; светъл ум; това сърце ще бъде живо сърце – чисто сърце и тази воля жива воля – свободни воля. А неговият живот ще стане Нов Живот. Тогава той ще разбере смисъла на инициалите Б. Е. Л.

Тъй прекръстосаните три сили надолу и три нагоре, образуват буквата Ж – самия Живот.

Това е Новия Живот, Живот на светлина, чистота и свобода, който разрешава всички противоречия в света и чертае бъднините на идеалното братство на всички хора по лицето на земята.

ХVІ. МАРИЯ МАГДАЛИНА.

Магдалина при Христа отива.

Облече се с бляскави одежди,

Изтъкани от бисери и сърма

И със златни змиевидни гривни

Ръцете си усука –

Опали и сапфири сияйни

На пръстите си нареди.

Обу сандали звездолъчисти.

Препаса се с розови венци

И було на главата сложи,

Изтъкано от въздух и лъчи.

Ръце кръстоса на разголени гърди

И царствена, прекрасна кат Венера,

Към къщичката на Симона се отправи

Ха!..Ще ида – шепне тя– ще видя

Защо е сбрал там люде кат на сбор.

Говори Той, те слушат го и песни пеят.

Тъй Юда мой, халоса се след него

И ето, пет дни няма, го тъдява.

Чаках – напразно. Зная – там е,

При онзи Велемъдрия Равин…

 

Казват, че никаква външна красота

Не можела Равина да затрогне,

Че тихо гледал злото в очите,

Че милвал само малките деца

И върху болни;. щом ръка полагал,

Изцервал ги – проглеждали слепци.

 

– Ще ида! На Юда ще си отмъстя.

Равина сигур в мене ще се влюби

И ще зареже болните тълпи.

А Юда, нека плаща – изменник!

 

Заглеждат се гражданите по нея:

Едни подсвирват, други я заплюват –

Децата я с кал замерят.

Жени със стиснати юмруци,

Наежено я хокат. Тя нехае.

През портите Симонови прескочи –

В двора влезе. Татък хора

Сбрани вкупом – седнали и прави.

Като в храм е тихо, никой не говори.

 

Един между тях стои изправен.

Облечен е в нежно-бяла тога,

Препасана със върбелистно клонче.

Лицето му светлее като слънце,

Очите му две тихи сини езера,

Устата му корали скъпи,

Ръцете му два цвета крема бели,

Снагата му извита, стройна,

Стъпалата – изваяния дивни.

 

– Говори Той и всички слушат.

Но в миг жената блудница съзряха –

Скочиха с вик: „Удрете Магдалина!

„Ах, гадна жено, и тук ли се промъкна?

Ах, грешнице ти, вавилонска,

„Умри! Умри!“

 

– И стиснати юмруци на мъжете,

И плюнки на жените и камъните на децата,

И кучешкия лай., и страхът на Магдалина.

– Тя падна по очи, закрила си главата.

И викна: „Милост, Равви, милост!“

 

– Тогава Той отново заговори:

„Мъже, чуйте що ще кажа“.

И стихна помрачената тълпа.

– Кой от вас безгрешен се зачита,

Пръв върху нея удар нека сложи!“

 

 – Отпуснаха се стиснати юмруци,

Обърсаха се оплютите жени.

И викът от деца затихна

И кучешкия лай замлъкна. . .

Посрамена тълпата си отиде.

 

Остана тя, лежаща, помъртвяла

От страх ужас пред смъртта,

А Той, спокоен, тих и светъл.

Приближи се до нея и ѝ рече:

„Сама ли си, о, израилска дъще?“

– Сама, сама, Равуни, съм, прости ме!

„Простена си – каза Спасителят –

„Иди и не греши!…“

 

Повдигна тя разплакания си поглед,,

Погледна светлия образ на Христа

И викна: Господи, Ти Син си Божий,

За теб аз искам да умра!

Или живеейки във разкаяния.

Ще плача и ще тъжа за греха

– Със кръв и сълзи ще се мия.

Животът си ще дам за твоите болни

И твоят кръст ще понеса,

Защото любя те, кат Бога!

 

„Аз Нов Живот ти дадох, Магдалина“ –

Каза Учителят – и си отмина.

 

И тя възрадвана си тръгна.

Но не във златните дворци,

А в колибите рибарски се отправи –  

Запяла_тихо_насълзена: Боже!

Благословен идещият от Тебе!…

 

– А Юда гневен при Кайяфа се затече

И рече: Давам ви Иисуса,

А те му наброиха злато.

Из пътя срещна Магдалина,

Разтърси я и гневно ѝ извика:

Ти мене ще възлюбиш, не Иисуса.

О! ако моя ти останеш и ме обичаш кат преди,

В Циона заедно ще идем

И тамо в щастие ще умрем.

Христа тогава няма да покажа

На обръжените войски –

Пак жив ще е и болните ще цери.

Аз мога всичко в тоя час –

Върни се с мен!

 

О, Юдо – шепне Магдалина –

Не знаеш веч що искаш ти от мен.

Живота си подарих вече Нему.

И целия свят в щастие да лудей,

По неговите стъпки ще отида.

Където Той – ще съм и аз –

Зад себе си не ще погледна,

Че смърт и мрак владее там.

 

В лицето ти кат брат ще те погледна.

Ще се моля аз за теб,

Но живота ми е в Негови ръце.

Той ако върху кръста умре,

 Умра ще и аз. Възлюбих го, защото

Син на вековечния Йехова е – Христос

 


[1] Този  материал, отпечатан първоначално в списание „Новият живот“, откриваме и в списание „Житно зърно“ (ЖЗ, 1926, 7-8), под псевдонима Gis Moll. Това е и прякото доказателство, че авторът е именно Георги Марков.

[2] Из „Книга на Живота“ – тази бележка е от автора Георги Марков. Иначе тези думи са цитат от съборната беседа на Учителя „Новият живот“, изнесена на 19. 08. 1922 г., Събота, 10 ч. в Читалище „Надежда“, В. Търново.

[3] Из „Книга на Живота“ – тази бележка е от автора Георги Марков. Това изречение: „Търсете сами тази светлина, която носи Човекът – тя ще ви помогне да намерите пътя, по който трябва да вървите.“ е от беседата „Ето човека“, беседа изнесена на 16 март 1914 г.

[4] Edward Carpenter (1844-1929).

 

Категории