Трети образователен период. Гимназия.

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА.

ПЕРИОД НА ЛОГИЧНО МИСЛЕНЕ И

ИДЕЙНИ ТЪРСЕНИЯ

 

От 14-та година настава голяма промяна в младежа, и то не само във физиологичните процеси на организма, но и в душевния му живот. Нови душевни сили се събуждат. Периодът от 14-та година – начало на половата зрялост – до 21 год. се отличава с развитието на ума, с логичното мислене. Поради това младежът през този период става по-самостоятелен. Относно времето, кога се развива у юношата логичното мислене, има голям спор в психологията. Но схващанията на някои са доста близо до нашите схващания. Ето що казва Мойман: „Аз не веднъж съм си поставял задачата да изследвам, до каква степен са достъпни за детето логичните умозаключения, и за мене стана ясно, че истинското логично умозаключение много късно е напълно изпълнимо от детето. Приблизително едва към 14-та година детето е в състояние да вижда връзката. В повечето случаи, когато малките деца започват да ги обучават по математика, умозаключенията, за които, както е известно често се говори при това обучение, са съвършено друг род умствени процеси.”[1]

Обстоятелството, че след 14-а година се развива логичното мислене, ясно определя задачите на средното училище. Това трябва да измени коренно образователните методи.

След 14-а година младежът почва да разсъждава. У него се заражда желание да намери истината. Той чете, разисква, спори. Той живее в мира на идеите. Тогава стават безконечни спорове между учениците. Мирът на идеите – това е стихията на учениците след 14-а година. Опасно е, ако младежът след 14-а година не преживее това. Това е в реда на нещата. Въпросите, които занимават ученика през този период, може да са отдавна разрешени, но те пак трябва да се открият от ученика чрез творческа дейност. В идейния живот през този период трябва да се въведе известна самодейност.

Така ученикът ще може да завърши гимназията с цялостен мироглед и с разбиране основните закони на живота. А това е необходимо. Ученикът, който свършва гимназия, трябва да е изработил чрез собствени усилия един мироглед.

Гимназиалният период е борба за мироглед. Всеки от трите образователни периода събужда у детето към дейност особени страни и сили на неговата природа. Характерното за третия образователен период е, че младежът тогава търси отговор на своите идейни търсения. Той си задава въпроса, по кой начин може да се реализира в живота онзи възвишен свят на идеали, който той чувства, че живее в душата му. На всички подобни въпроси и копнежи той трябва да намери отговор през този период.

Любен П. Абаджиев казва: „Щастие е за обществото, че категориите младежи несамостоятелни и без инициатива съставляват малък процент. Мнозинството, въпреки всички изпитания и колебания, на които е подложен техният дух, чувстват своята пробуждаща се личност и съзнателно се мъчат да й предадат едно реално външно проявление. Тия младежи постоянно и упорито се стремят към създаване на един строен и завършен цялостен мироглед.”[2]

Младежът през гимназиалния период освен с интереса към разни идеи, към научно – философски проблеми, се отличава и с друго: той желае да живее за нещо по-високо, по-идеално. Затова този период се нарича още идеалистичен период. За да мине този период по-правилно, трябва непременно енергията на младежа да бъде насочена към идеалното, възвишеното. Само чрез живеене за общочовешки интереси младежът може да се спаси от нравствено израждане.

Всички младежи през третия период – от 14-та до 21-а година – минават през епохата на идеализма. Всички младежи повече или по-малко живеят със свещени копнежи, имат идеалистични стремежи, които далеч надрастват тесните рамки на личния им живот. Те искат да живеят тогава за нещо велико, прекрасно, вечно, за благото на цялото човечество, за благото на всички, готови са да жертват всичко свое пред олтара на великата идея, която ги вдъхновява. В този период те, като че са небесни пратеници, които напомнят на всички да се издигнат над дребнавото, да пребивават във висшите сфери на идейния живот.

Д-р Герасков пише: „През тази възраст се заражда и узрява полетът към висшия идеал. Младежът е склонен към идеализъм.”[3] Л. Седов казва: „Юношата харчи своите сили само за такива цели, които докосват най-съвършените форми на мечтите. Рядко са ония добри юноши, които не са полагали Анибалова клетва да унищожат злото и неправдата и да преобразят света на началата на справедливостта. В оная възраст много увлича философията. Пробуждането на нравственото чувство и търсенето смисъла на живота дава особена цена на тая наука, от която юношата очаква осветляване на всички тъмни за него въпроси. Всеки духовен образ на юношата е съвсем друг, отколкото онзи на детето и на възрастния. Мечтанията и разхвърляността на юношата огорчават възрастните. Юношеската възраст е период, през който даже посредствени личности се издигат над средното равнище, а най-добрите юноши от всичката си душа се стремят към недосегаеми висини. Възпитателят трябва да улесни да се развържат всички добри сили на юношеската душа, да поддържа юношата в самостойните търсения на нови пътища, да го подтиква винаги напред, като не му дава да се поддаде на подчиняващото влияние на вулгарната среда, на ниските стремежи на собствената природа или на гласа на отчаянието.”[4]

Проф. Кацаров така говори за идеализма през третия период: „Идеализмът като устрем към идеалното, към бъдещето е присъщ на юношеството, както и бунтарството, въставане против традицията. В своя идеал юношата не се задоволява само да подражава, както това е у децата, а търси предметът – даже когато несъзнателно подражава – да оправдае и мотивира своя идеал. Върху идеалите на юношите влияе силно и преживяваният исторически, културен и политически момент, на чиито герои най-много подражават.”[5]

Любен Абаджиев ето как разглежда идеализма на юношата: „Младежта има свой собствен духовен и физиологичен мир, значително различен от този на възрастните. Необходими са много умения и такт, за да може да се проникне в духовния мир на младежта. В душата на младежта е вложен спонтанният стремеж, които я тласка винаги напред и нагоре. Всеки младеж обладава в дъното на душата си нещо Фаустовско – Брандонско. Подобно на Фауст той иска да обгърне и опознае изведнъж цялата вселена. Нищо не го задоволява. Постоянно търси, интересува се от всичко; затова е вечно неспокоен. Подобно на Ибсеновите герои погледът му е непрестанно отправен към висините. Ясно е, че този период от живота на човека – младенчеството – е период на едно непознато дотогава вътрешно лутане и търсене. Смелият полет на мисълта, голямата решителност и изобилието на широки планове през тая възраст откриват един богат духовен живот, една неизчерпаема морална и интелектуална сила. Целта на възпитанието би трябвало да бъде насочена към това: да се открие тая сила и да и се даде правилна насока. В младежката душа има много красота, много светлина и много благородни чувства.”[6]

През този период младежта бленува за един свят на красота, светлина и хармония. Това е защото във всеки човек живее и работи една възвишена природа – Божественото. През този период по-ясно се чува гласа му. Колко е красиво, че през този период човек има копнеж да работи за човечеството, за другите, за всички. Тогава небето е по-близо до земята! Това е гаранция за бъдещето на човечеството. Понеже човек минава през такъв идеалистичен период трябва да сме изпълнени винаги със светли надежди за красивото бъдеще на човека.

Защо именно през този период една вълна на висш живот озарява човешкото съзнание? Човек тогава по-ясно долавя подтика, който иде от възвишената природа на човека.

През този период красивото, благородното в човешката природа най-ясно се проявява. Това е периодът, когато вътрешният глас говори по-ясно от всякога. В един позив до младежта Толстой казва приблизително следното: „Остани винаги такъв, какъвто си сега. Сега ти си идеалист, искаш да живееш за правдата, за идеалното, но чуваш ли как възрастните ти казват, че се лъжеш, как те ти казват, че да живееш за правдата е глупаво и че най-добре е човек да живее само за себе си. Не, именно сегашният твой живот е истинският! А ония, които по-рано са живели за идеали и после са убили този вътрешен глас и са почнали да живеят за егоистични, ограничени, дребнави цели, те са изневерили на този глас, който е гласът на тяхното истинско аз. Ти сега си на прав път. Бъди верен докрай на сегашния си вътрешен глас.”

За нас е важно, че идеалистичният период съвпада почти с гимназиалния. Това е важно обстоятелство. Това показва, че възпитателят през този период има вече особено благоприятно условие за образователно въздействие. И тогава към какво трябва да се сведе неговата задача през този период? Не му остава нищо друго освен да насърчи, да подхрани този идеен кипеж у младежа и същевременно да отстрани всички неблагоприятни условия.

Младежът през този период проявява най-възвишеното, което се крие в човешката душа. Именно това трябва да се използва от възпитателят. Образователната работа през този период трябва да бъде насочена главно към следното: идеализмът през този период да бъде най-добре и най-правилно проявен. Ако този период се пропусне, много е загубено. Образованието през гимназиалния период трябва да бъде в този дух на идеализма. Училището трябва да изкарва борци, работници за благото на обществото и човечеството. Юношата трябва да се възпитава по такъв начин, че той да разбере с всичката си душа, че само работенето за общочовешкото благо дава висш смисъл на човешкия живот. Трябва да се подкрепи желанието му да даде по-високо съдържание на своя живот. Ако през гимназиалния период възпитателят разбира и крепи младежа в неговите идейни търсения, то по естествен начин у последния ще се събуди такова настроение, което е изразено в следния откъс.

„Строи се здание. Гледам го. То се издига. Зданието е грамадно и по красота не може да се опише. Хиляди хора сноват около него. Едни носят пясъка, други на гърба си – тухли, трети зидат стените, четвърти коват прозорци, врати, пода, пети бъркат вар и пясък, и пр. Това е зданието на общочовешкото щастие. Искаш ли да помогнеш за по-скорошното му изграждане, искаш ли да имаш радостта да бъдеш един работник за неговото изграждане? Искаш ли да помогнеш, с каквото можеш, поне с една шепа пясък, с няколко тухли! Колко е радостно настроението на онзи, който работи за това здание! Не се отхвърля ничия помощ! Но който иска да помага на това здание, той преди всичко трябва да е способен, трябва да има як гръб, да носи камъни и тухли! Не стига само желанието.”[7]

Тая идея е добре изразена в стихотворението в проза „Имортела” от Вл. Хисаров: „Моето слънце е великият човешки подвиг, о, безсмъртна. Моето сърце – сърцето на истината и скръбта – сърце, живеещо за другите сърца. Моята пролет – пробуждането на човечеството. Моята скръб е скръб на всички земни плебеи. Моята страст е такава, щото стопява ледовете-сърца и всички замръзнали души в суровите зими на живота, страст, що нагорещява изстинали железа. Моята съвест е съвестта, която се бори за свободите на народите, за всички народи. И моите блянове – блянове за увенчани с победа борби!”[8]

Състоянието на младежа през този период е добре изразено в произведението „Праг” от Тургенев. В него е представено здание, пред прага на което стои девойка. Зданието като символ представлява работилница за общочовешкото щастие. Девойката, която се готви да прекрачи прага и да влезе в зданието, чува глух глас, който й казва, че като премине този праг, може би я очакват студ, глад, ненавист, присмех, презрение, обиди, болести и самата смърт, може би, пълно отчуждение и самотност. Тя казва, че знае всичко това и е готова да понесе всички страдания, всички удари. Гласът след това й казва, че може би тези удари ще бъдат не само от враговете, но и от своите. Тя казва, че знае и това. Гласът след това я пита, готова ли е за жертва, за жертва безименна, тъй че никой, никой да не знае, чия памет да почете. Тя казва, че не се нуждае нито от благодарност, нито от съжаление, че не иска да работи за име. Гласът после й казва, че тя може би ще се разубеди в това, в което сега вярва, може би ще разбере, че се е лъгала. Тя отговаря, че знае и това, и при все това иска да влезе. И тя прекрачва прага. Един глас й извиква: „Глупачка!”, но друг глас долита в отговор: „Светица!”.

Ще приведа още един пример: Героинята на един роман от София Ковалевска е Вяра Баранцова. Когато тя била малка, искала да служи на другите. Даже искала да отиде в Китай, за да служи на човечеството. След известно време в съседното село дохожда проф. Василцев, заточен поради смела обществена дейност. Той става частен учител на Вера и й казва, че няма нужда човек да отива в Китай, за да служи на човечеството; и тук има какво да се работи. Той й говорил много в този дух. Заточили го в по-далечно място, където починал от туберкулоза. В писмото си, писано преди смъртта му, той й пише между другото: „Аз самичък нищо не свърших на земята. През целия си живот, бях празен, безполезен мечтател. Ще умра аз, и след мен никаква следа тук на земята няма да остане от моя живот. Но ти, Вера, ти си още млада и силна. Аз зная, аз предчувствам, че ти си повикана за нещо възвишено. Това, за което аз мечтаех, ти ще го осъществиш. Това, което аз само смътно предчувствах, ти ще го изпълниш.” С дълбоко благоговение чела Вера тия редове, написани от изстинала сега ръка. Ней й се струвало, че й говори някой глас от онзи свят. Тя вече не изпитвала страстно и пълно с негодувание отчаяние. Като че чувствала някаква тъмна сянка да прекрачва целия й живот и завинаги да я лишава от възможността на всяко обикновено, егоистично щастие. Тя отива в столицата и там намира как да служи на човечеството. Решава се да отиде в Сибир при заточениците и там да ги утешава, да им служи. И когато отишла на гарата за влака, който щял да я отнесе до далечния Сибир, нейната другарка, която я изпратила до гарата, се разплакала, като живо си представяла съдбата, която очаква това прелестно, младо същество. – За мен ли плачеш? – продумала Вера с ясна усмивка. Ах, ако би ти знаела, колко аз напротив съжалявам всички вас, които оставате тук. Това били последните й думи преди тръгването на влака.

Това, което чувства Вера Баранцева, чувства го всяка човешка душа през своето детинство и юношество, но по-после фалшивото възпитание заглушава вътрешния глас, стремежа да живее за красивото и доброто.

С всички сили трябва да подпомогнем учениците да си изработят свети цели, за които са готови да живеят и да работят. Чрез правилно образование през този период у тях ще се развие не само идеализмът, но и силно борческа воля, която утре няма да се сломи пред първите пречки на живота.

С каква цел трябва да се възпитава детето в дух на идеализъм? Някой, може би, ще отговори, имайки предвид гореказаното:

„Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма с едничката цел да бъде полезно на околните.” Този отговор не е пълен и не е ясен. Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма преди всичко, защото това е в хармония с неговата природа, в хармония със силите, които се събуждат у него през този период. Детето трябва да се възпитава в духа на идеализма и защото това най-добре съдейства за неговото развитие. Това е необходимо, защото задоволява нуждите на неговата природа. А от друга страна този начин на възпитание ще формира характери, които ще бъдат най-полезни и на околните. Само ако се подкрепи и насочи правилно идеализмът на младежта през третия период, ще се създадат работници за висша духовна култура. Професор Д. Кацаров казва: „Средното образование е насочено главно към живота, но от една по-висша гледна точка – не практическата, а интелектуално-моралната: разгръщане на детската личност с всичкото й богатство и мечти чрез нейното всестранно общо развитие – събуждане на вкус и интерес към знанието, на естетичните и морални чувства. То трябва да приучи младежта към търсене и мислене и да им помогне да се изработят здрави елементи за изграждане на техния мироглед. Обща култура значи цялостно духовно развитие на личността. Капитална грешка, следователно, е от образователно гледище, да се поставя това развитие в зависимост само от известни учебни дисциплини. Всяка учебна дисциплина може и трябва да носи всички елементи на хуманизма и да води към него. Всички учебни предмети, не само класическите, литературните и философските, но и естествено-научните, така и техническите, са неразделна част от едно хуманитарно образование в добрия и истинския смисъл на това понятие, така както го изяснява съвременната педагогична мисъл, и те ще съдействат за това в степента, в каквато всеки от тях развива способностите да се мисли, чувства и действа правилно.”[9]

Старите никога не трябва да се сърдят, когато младите са идеалисти. Но винаги е било така досега, че старите не разбират младите и затова им пречат. Идеализмът на младите се счита за опиянение, пълно с опасности. Всъщност, обяснимо е, защо старите не разбират младите. Защото последните носят винаги нещо ново, а мнозина стари живеят със стари идеи и правила, не искат да се разделят с тях. В този именно смисъл Анатол Франс казва, че децата не трябва да приличат на бащите си. Тук се разбират изобщо не всички бащи, а тия, които не искат да вървят заедно с времето.

Днешните психолози и педагози знаят за идеалистичния характер на този период. Обаче само по-дълбоките изучавания на въпроса са в състояние да хвърлят по-голяма светлина върху него. Работата на гимназиалния учител е много важна, не по-малко важна от тая на първоначалния. През този период Божественото у младежа заговорва с по-силен глас. Тогава у него порастват крилата на духовния полет. Никой път не трябва да се подрязват тия крила, не трябва да се спира полетът на духа на ученика.

През този период непременно общочовешките интереси трябва да завладеят душата на ученика. Много е опасно да убием в училище у младежа всяка наченка към идеалното, всяко негово желание да стане борец за идеал. Когато се работи с младежта, не трябва да се извършва насилие върху свободата й. Идеализмът, който естествено се заражда през този период и който е зов на вечното, безсмъртното в човешката душа, не трябва да се остави да заглъхне, а да се насърчи, за да се оформи и разцъфти с всичката си красота.

На този идеализъм възпитателят трябва да даде разумно съдействие, че младежът през целия си живот да му остане верен. Днес обикновено няма околна среда, която да разбере младежа и да го насърчи. Околните не знаят силите, които работят в младежката душа и не знаят, как да им дадат храна по най-целесъобразен начин.

Възпитателят трябва тъй правилно и целесъобразно да подхрани идеализма на младежа през третия период, че той да му остане верен и след училищния живот – през целия си живот. Това трябва да бъде именно целта на възпитателя. Лесно е човек да бъде идеалист, през идеалистичния период. Това явление срещаме навсякъде. Но колко често срещаме следната картина: той с влизането си в живота да изневери на своите идеали и да тръгне по широкия път. Да остане човек верен на идеализма си през целия си живот – това виждаме по-рядко в живота, защото през този период не са спазени известни закони за човешкото развитие. Ако не се подкрепи, подхрани и правилно насочи идеализма на младежа пред този период, той след свършването на училището няма да се интересува от идейни въпроси, може би, няма да разгърне и книга. А ако през този период у него е имало идейни търсения, идеен кипеж, правилно подхранван и насочен от околните, той и след като свърши училището, ще продължава да търси отговор на въпросите, които вълнуват човешкия дух – ще живее за една идея.

Защо младежът след изминаването на този златен период в живота му не остава винаги верен на това, което са му шепнели от сферите на чистотата и красотата? Защо обикновено той пренебрегва скоро свещените завети на този период и тръгва по утъпкания друм на обикновения живот?

Коя е причината, поради която младежът след свършване на гимназията и университета и след влизането си в живота не остава верен на идеалистичните пориви, за които с жар е говорил по-рано? Една от причините е, че гимназията не му е помогнала, за да дойде до един обоснован мироглед – мироглед, който да отговаря на реалното познаване на природата.

Ако не се подпомогне младежа през този период да изработи мироглед, ако не се подхрани идеализма му, той може би ще прояви идеализма, ще прояви известни искри на живот, но има опасност неговият идеализъм да угасне още във време на училищния живот, а още повече, когато излезе вън от училището, след изминаването на идеалистичния период – след 21 година. Ако никой не разбира юношата през третия период, ако не му се даде никаква подкрепа, ако живее в неподходяща образователна среда, постепенно могат да се подрежат крилата на неговия идеализъм. Тежкият валяк на живота на колко души е подрязвал тия крила!

Мнозина възпитатели са склонни да считат за най-добри тия ученици, които са апатични към всички идеи и идеали, които са пасивни във всяко отношение.

Любомир Абаджиев казва: „Ако в тази критическа възраст младежът не намери подкрепа, трепетите и смущенията на неговата нежна душа могат да се изострят до болезненост и да доведат до неочаквани и нежелани резултати. Не са редки случаите, когато на младите се внушава, че те трябва да жертват напълно своите току-що породили се разбирания по разни житейски въпроси, да пречупят волята си или да потъпчат най-съкровените си вътрешни психични преживявания и стремежи, ако искат да си осигурят успех в живота. И вследствие на това безграничният младежки идеализъм почва да се разбива от суровата и безпощадна действителност. Вътрешният духовен кипеж престава. Младежът става тих, спокоен, послушен, изпълнителен. Някои родители и възпитатели си въобразяват, че в лицето на такива младежи са постигнали идеала на възпитанието. Но те горчиво се мамят. Този техен „идеал” се развива у младежа изключително под влиянието на средата, в която е поставен. И той се оформя като личност колеблива, без инициатива.”[10]

Един студент в София минаваше за голям идеалист, спореше с всички за разни теории, принципи, убеждения и всички с възторг говореха за него и му възлагаха големи надежди. Но скоро след свършването на университета той изстина, стана практичен материалист-егоист, който освен за грубите си материални интереси, други никакви по-висши не признаваше. Даже казваше така: „Аз сега поумнях. По-рано, когато бях млад, бях зелен, хвърчах по облаците, но сега станах практичен, сега разбрах, че смисълът на живота е на парата.” Защо стана в него такъв прелом? Идеализмът му е бил много плитък. Той не е имал добре изработен мироглед, не е бил получил една дълбока духовна култура. Като студент той е бил усвоил няколко фрази, които механично е повтарял и парадирал с тях, но нямал вътрешна обнова.

В повестите „Депутатът Стоянов” и „Хайлайф” от Дим. Шишманов са обрисувани известни типове от нашата интелигенция. Авторът безпощадно рисува празнотата, безсъдържателността, плиткостта на своите герои. Той е реалист – не рисува фантастични, преувеличени картини. Типовете, които той рисува са плод на днешната действителност. Известен дял в това отношение има животът; известен дял има и училището. В днешното училище ние нахранваме само паметта и ума на ученика, а нуждите на душевния му живот, нуждите на неговия дух остават незадоволени. Днешното училище не дава отговор на въпросите, които вълнуват младежката душа. Днешното училище не дава висок полет на неговия дух. Ученикът при излизане в живота, ако остане само с това, което му дава днешното училище, няма компас в живота.

За да насърчим, за да подхраним идеализма на младежа не е достатъчно само да му говорим, че трябва да върви в пътя на идеализма. Ако само му казваме постоянно: „Стани идеалист”, няма да постигнем много нещо, както няма да го направим умен, ако само му казваме: „Стани умен.” Русо казва: „Постоянството и твърдостта, както и другите добродетели, трябва да се изучават през детинството, но ние учим децата на тях, не като ги запознаваме с имената им, а когато ги оставим да ги опитат, без да им ги именуваме.”[11]

За да се види, какви интензивни идейни търсения има в юношата през третия образователен период, ще приведем следните примери, дадени от Цвятко Петков:

„Колцина от възрастните се занимават с въпроса за обяснението на живота, за целта, която може да има животът, за ценностите и пр.? За мнозина от тях подобни въпроси отдавна са престанали да играят роля на подбудители за техния ум, не вълнуват сърцата им, не засягат волята им. Не стои обаче така въпросът с младите: по тия въпроси те мислят, четат, спорят, търсят осветление от по-възрастните. Така, преди две години един от най-будните осмокласници на една гимназия ми даде към средата на учебната година листче със следните въпроси, като забеляза, че учениците, особено полукласиците, живо се интересуват от тях и би било добре да им се поговори по тях.

Различни обяснения на живота.

Цел в живота.

Идеален живот.

Що е гражданин?

Идейна насока.

Културен път.

Ценности в живота.

Ученикът добави, че би било добре периодично да се дават от гимназията ценни съобщения по тия въпроси, защото „ние излизаме в живота недостатъчно осветлени”.[12]

Разбира се, зад всеки един от тия въпроси стоят грамади от факти, било от личния живот на младите, било от науката и изкуството, било от обществения живот, които ги подтикват да мислят по тях.

През 1934 – 35 учебна година имахме отново и отново богата възможност, като ръководители на гимназисти да се убедим, че множество факти налагат рой въпроси в съзнанието на младите един от друг по-ценни от образователно гледище. Така например, нека посочим само по памет учениците от VI „б” клас. Те ни поставиха такива въпроси, като работиха успешно и сами за научното им разрешение.

Каква е разликата между гения и обикновения човек?

Може ли паметта да се засилва?

Имат ли животните разсъдък или се ръководят само от инстинкта?

Що е това инстинкт?

Цел на битието изобщо и на човека особено.

До 14-а година чрез специални методи се подхранва стремежът на детето към доброто, възвишеното и красивото. А след 14-а година, поради развитието на логичното мислене, възпитателят трябва да подпомогне юношата научно и съзнателно да си изработи идеали и път на дейност.

Душата на ученика през този период трябва да бъде насочена към високи планински върхове. Той трябва да се възпита като работник за една нова култура. У него трябва да се развие ясно съзнание за старото и новото.

Но пита се как у младежа през този период трябва да се подхранва този идеализъм? Самият характер на третия период определя начина за това. Понеже той е период на логичното мислене, то младежът трябва да обоснове своя идеал върху научно разработен материал. Неговият морал трябва да бъде обоснован върху научен мироглед. Всичко, което младежът изработва, строи в себе си, трябва да се свърже с умствената дейност. За този период важи следното педагогическо правило: всичко, преживяно през този период, трябва да се свърже с умствения живот, с логичното мислене, за да има единство в душата на ученика. Никакви морализирания и натрапвания през този период не помагат за насаждане на идеализма.

Идеализмът на ученика трябва да е последствие на мирогледа. Учителят казва: „Идеализмът трябва да бъде съграден върху канара. На младите трябва да разясним дълбоките закони, защо трябва да се живее свободно и духовно, а не другояче.”

Някой би могъл да каже „Младежът е още малък, рано е да се занимава с изработване мироглед, с идеали и пр. По-после, когато порасне, нека да мисли за това.” Който говори така, той не разбира младежката природа. На това ще се отговори следното: Ако не се подхрани идеализмът у младежа през третия период и не се подкрепи в изработването на мирогледа, с това се пренебрегва характерът на този период, и тогава идват лошите последствия. Какви? Понеже младежът поради естеството на периода чувства нужда да живее за една висока идея и то идея намерена след умствена, научна работа, то ако се попречи и не се насърчи към това, той пак ще работи в това направление, само че тайно от възпитателя. И тогава последният ще изгуби връзката с душата на младежа, а в такъв случай всяка образователна дейност е невъзможна. Поради развитието на логичното мислене и на идеализма, идейният живот през този период е нужен за правилното духовно развитие на юношата. Че наистина идейният живот през този период е необходим като насъщна храна, се вижда от следното: Ако не дадете възможност на ученика да живее идеен живот в училището през този период, то той без ваше знание, скришом от вас, пак ще се заинтересува от разни идеи, от разни философски, морални, научни и художествени проблеми и ще им търси отговор, обаче колко е по-полезно училището да съдейства на този идеен живот!

Една от причините, поради които у младежа заглъхват всички красиви наченки на идеализма, е оня дух на кариеризъм, в който го насърчават околните. Колко е жалко, ако го насърчаваме да следва, само за да си създаде кариера, за да се осигури, жалко е за този младеж, който е възпитан в този дух. Той е загубил един много важен период от своя живот – период, който има решаващо значение за цялата му по-нататъшна съдба. Учителят казва: „Съвременните хора се учат, за да осигурят живота си. Такова учение не може да принесе полза.” По този начин духът на кариеризма прониква в училището. Този дух минава като червена нишка от първоначалното училище до университета. Той се внушава на детето през целия училищен курс от всички околни. Той трябва да се отстрани от училището.

Какво ще се постигне, ако в училището има творчески идеен живот през третия период – гимназиалния? Чрез това ще се създаде истинска интелигенция, която ще може да се справи с много важни задачи, които днешната култура поставя за разрешение.

 

 

 

ТРАГЕДИЯТА В ДЕТСКАТА ДУША.

ДУШАТА НА СРЕДНОШКОЛСКАТА МЛАДЕЖ

 

Интересен разговор имах наскоро с една седмокласничка. Когато стана дума за мироглед, за живото разбиране, тя каза: „Не вярвам в духовните основи на битието. Схващам, че човек е само тялото и че човек като умре, всичко с него е свършено. Според мен, реален, действителен е само материалният свят със своите сили и закони.”

Запитах я как е дошла до това разбиране. Тя отговори:

– Чрез естествените науки. Между тях и вярата има големи противоречия, които бият на очи още на пръв поглед. Те са тъй очебийни за всеки, който иска да разсъждава. И тия противоречия именно ме доведоха с логическа последователност до материализма.

Друга седмокласничка от София в разговор каза така:

– Естествените науки ме доведоха до материализма. Схващам, че светът няма разумни основи; това е един механизъм, машина, която се движи от слепи сили и закони. Затова няма вътрешен смисъл в нещата; това даже ме навежда да мисля, че няма смисъл да се творят нови културни ценности, било в отделния човек, било в обществото. Някой би могъл да каже, че те се творят за бъдещи поколения. Добре, но ако разсъждаваме с логическа последователност и това е безсмислено, понеже ние учим, че слънчевите системи се зараждат и загиват, чрез някои световни катастрофи или по други причина. И тогава какви следи ще има от придобитите културни ценности, от изработените добродетели, дарби, от копнежите на нашите мечти? От това не остава ли само една крачка до разбирането: като няма по-дълбок, вътрешен смисъл в живота, по-добре е да се отдаде човек на личните удоволствия на своята лична природа? Аз не споделям това. Но то не може ли да стане изход за мнозина?

Нека приведа писмото на Ф. Попова до сп. „Ученическа мисъл”. Тя като ученичка в Шуменската девическа гимназия пише следното писмо до това списание:

„Не мога да не се засмея, когато си припомня онзи час по етика, когато госпожица преподавателката поиска нашето мнение върху песимизма, и всички ученички едногласно се съгласиха с Шопенхауер. То беше цяла комедия, уверявам ви. И смешното беше там, че признанието за безсмислието на живота се изтръгна от устата на 40 ученици, деца почти още. Не веднъж аз търсех целта на живота си и при все това, нищо не намерих. Впрочем, не! Намерих, че трябва да живея, за да се усъвършенствам, да направя малко щастливи ония, които ме заобикалят, да се проникна най-после от една поне частица на всемирната мъдрост и т.н. И какво ли не щете! Въпросът беше привидно решен: ще прогресирам, за да помогна за развитието на цялото общество. Е добре, но ето че изпъква и друг въпрос: Защо е пък това развитие на всички, каква цел има то и кому е нужно? На това не можах да си отговоря. Баща ми изчерпи всичката си мъдрост и не можа да ме удовлетвори. Аз къде не се лутах и къде не ходих, но все напразно. И наистина, не намирате ли, че това, което става днес, ще стане и утре, и по-после, и векове? Не разбирате ли, че ние само по себе си сме нищожества, които живеят и умират, без да знаят. Защо е всичко това, защо е това нескончаемо вървене на машината – Вселена, какво се цели и какво най-после ще излезе!”- Сп. „Ученическа мисъл” 1919 год., I год., 5 кн.

Тия думи, казани от една ученичка в пълния разцвет на своите сили, ясно илюстрират голямата вътрешна криза, оная трагедия, която преживява душата на гимназиста.

Трогателен беше разговорът ми с една шестокласничка от провинцията. Тя каза така:

– Има голямо противоречие между вярата и науката. Ние учим в геологията за възникването на растенията, животните и човека в течение на геологичните ери и то един от друг. Това е в грубо противоречие с вярата. Аз вътрешно интуитивно чувствам, душата ми подсказва, че светът има духовни основи, че има една Велика Разумност в основата на цялата природа. Обаче фактите на естествените науки ни учат друго. И тогава в мене настава едно раздвоение, чието разрешение не мога да намеря. Даже имах спор с една моя съученичка. Тя ми каза, че е убедена материалистка. Аз й казах, че чувствам духовните основи на битието. Но моята другарка ми приведе редица факти, аргументи из науките, на които не можах да отговоря. И аз паднах! Аз вътрешно пак останах с убеждението, че битието има духовни основи, но бях безсилна да отговоря.

Имал съм подобни разговори и с много други гимназисти от разни градове на страната.

От горните примери се вижда, че младежът през гимназиалния период преживява вътрешна криза. Нека разгледаме по-подробно нейния характер и причини.

Детето в ранните си години има вяра. То приема с чисто сърце и отворена душа всичко това, което родителите му говорят за бога, за човешката душа и пр. То самото преди лягане се моли на „Дядо Боже” да даде здраве и щастие на тате, мама и на всички хора. В първоначалното училище и в прогимназията детето учи вероучение. То добива известни познания по Вехтия и Новия завет. В трети клас на прогимназията в естествената история то учи за Кант – Лапласовата теория, за геологичните ери и пр., но то още не може да се отнесе критически към нещата и затова още не се опитва да търси противоречие между вярата и естествените науки. То преминава в гимназията със своята стара вяра, без да го вълнуват подобни въпроси. В такова настроение изкарва, може би, четвърти и пети клас, но премине ли в шести клас, у него почва да се заражда известно съмнение в твърдостта на вярата. У него се заражда известно раздвоение. Трагедията в душата му почва, но това е още началото. Тя се усилва в 7 и 8 класове. В душата си младежът преживява особено трагични моменти. Колкото повече той се запознава с природните науки – химия, физика, геология, биология, астрономия и пр.- толкова повече вижда противоречието между това, което е учил по-рано, и това, което учи сега. Той се запознава с фактите на физиката, химията, физиологията, сравнителната анатомия и пр., вижда пропастта между науката и своята дотогавашна вяра. И понеже не може да хвърли мост между тях, става материалист. Нека проследим разсъжденията, които го навеждат към материализма. Той си казва така:

– Между органическата и неорганическата материя няма разлика по същество. По-рано мислеха, че градежът на органическата материя се дължи на особена сила, която има в организма, обаче германският химик Вьолер сполучи да добие за пръв път по синтетичен начин пикочина. След Вьолер по синтетичен начин се добиха много други органически вещества. Тогава падна една от разликите между органическия и неорганическия свят.

Въз основа на сравнителната анатомия се вижда, че има зависимост между нервната система и душевния живот. Например, едноклетъчните животни нямат нервна система, обаче имат и съвсем слабо развит душевен живот, съвсем слабо развито съзнание. У висшите безгръбначни, които идват след едноклетъчните, имаме вече начало на нервна система, и затова душевният, психичният живот у тях е по-богат, по-сложен, отколкото у едноклетъчните. У по-висшите безгръбначни, например стоногите – насекоми, паякообразни, ракообразни и пр. – виждаме доста развита нервна система. И заедно с това виждаме у тях и по-богат душевен живот в сравнение с нисшите безгръбначни. Нещо аналогично забелязваме и у гръбначните. При нисшите гръбначни – рибите – предният мозък е сравнително по-слабо развит, и затова те имат и по-беден душевен живот в сравнение с другите гръбначни. Земноводните имат по-развит преден мозък и заедно с това имат по-будно съзнание. У влечугите и птиците този процес продължава, додето стигнем до бозайниците, дето предният мозък – т.н. голям мозък – е най-развит и същевременно виждаме у тях богат душевен живот. Човек, който има най-развит голям мозък, има същевременно и най-сложен душевен живот, най-развито съзнание.

Тая зависимост вече не подсказва ли – може да каже един материалист – че душевният живот, съзнанието, мисълта не са нищо друго, освен функции на мозъка? Тогава е близко да приемем, казва материалистът, че мисълта и всички други психични процеси се дължат на материални процеси, на особени трептения на материята. Въз основа именно на този начин на разсъждение, западно-европейските материалисти от средата на XIX в. твърдяха, че мозъкът така отделя мисълта, както черният дроб – жлъчката.

Когато човек падне и си удари зле главата, изгубва съзнание. Материалистът в този случай може да каже: „Не е ли ясно от това, че съзнанието не е нещо независимо от материята, защото щом мозъкът се повреди, изгубва се съзнанието. Ако то съществува самостоятелно, какво става с него при мозъчната повреда, къде отива то? А ако мозъчната повреда при удар или сътресение е малка, то съзнанието напълно не се изгубва, а пострадва само някоя психична проява, например паметта и пр. Не е ли очевидно,” ще каже материалистът, „че психичният живот е функция на физиологичните процеси в нервната система?”

После друго. Геологията учи, че слънчевата система е създадена от мъглявина, която поради връщателното си движение е развила центробежна сила. Последната става причина да се откъснат пръстени, които после се сгъстяват в някои свои точки и образуват планетите. По същия начин са били образувани според тая теория, наречена Кант – Лапласова, и спътниците около планетите. Даже опитът на белгийския учен Плато възпроизвежда изкуствено това образуване на планетите в миниатюра: приготвя се от спирт и вода смес, която да има гъстотата на дървеното масло. Тогава ако капнем капка масло в тая смес, капката добива сферообразна форма и застава на мястото, дето я поставим. Ако я промушим с игла и я завъртим, ще имаме нещо, което ще наподобява образуването на планетите. Даже и днес виждаме около Сатурн пръстен, който напомня процеса на образуването на планетите и спътниците по този начин. Материалистът би могъл да каже: „Каква голяма разлика между този начин на образуване на слънчевата система и библейския разказ за сътворението на света в шест дни!”

От друга страна еволюционната теория учи, че видовете са произлезли един от друг чрез постепенно усъвършенстване. Материалистът ще каже: „Къде остава тогава разказът, че всички видове са произлезли в днешния си вид от ръцете на Твореца?”

Учили са детето по-рано, че човешката душа е неразрушима, вечна, обаче сега в естествените науки ученикът не учи нищо такова.

В такова неопределено положение, люшкан между два мирогледа, той живее известно време, но най-сетне едната страна побеждава – може би още в VI кл., а може би и в VII или VIII. Значи най-сетне има известен изход от сражението между двата мирогледа в душата му. И няма нужда да казваме, чия е победата: победата е на научния мироглед над вярата.

Горните примери са само няколко, но те могат да се увеличат. Те показват, кой е онзи ход на разсъждение, по който средношколникът идва до материализма. Той води идеен живот, търси смисъла на живота, душата му копнее за мироглед и не може да остане в противоречие. Когато се натъкне на такова, когато дойде до раздвоение, той избира фактите на естествените науки и идва до материализма, защото тези науки се опират на фактите и опита, на апарати, на машини, на работа с епруветката и ретортата, с микроскопа, опират се на наблюдението на земните пластове, на изучаването на вкаменелостите и пр. и всичко това е тъй реално, осезателно и пълно с доказателна сила! Особено ярко изпъква противоречието, което наглед съществува между духовния и естествонаучния мироглед, в книгата на Арнолд Додел „Мойсей или Дарвин?”

Всеки ученик, който горе-долу има по-идеен живот, е преживял през гимназиалния период една вътрешна борба между вярата и науката. Тая трагедия е неизбежна при днешното положение на нещата. Понеже научните факти са добити въз основа на точните методи на опита и наблюдението, то естествено е, какъв ще бъде изходът на тая борба: той възприема научното обяснение като по-вярно; после той отъждествява научното обяснение с материализма и става материалист.

Ученикът значи си поставя дилемата да избере между това, което е лишено от доказателство, и това, което на всяка крачка се подкрепя с такива. Естествено е, че най-сетне победата ще бъде на страната, дето са доказателствата. Затова именно то приема науката и отхвърля вярата.

Тъй че много естествено е, понятно е, защо юношата като свърши гимназията, става материалист. Даже би било чудно, ако не ставаше това при сегашните условия. Тъй че никаква изненада няма в това, че ученикът заедно със завършването на средното си образование е вече убеден материалист.

И никой, разбира се, не трябва да го укорява за това. Всеки друг на мястото му при сегашните условия би направил така, ако честно иска да си образува мироглед. Почти всички, които са свършили гимназия, са минали по пътя, описан по-горе. Ученикът е искрен, той иска да разсъждава критически. Всеки, който има критическо отнасяне към нещата, би избрал доказаното. Трябва веднъж завинаги да знаем, че един критически ум, един интелигентен човек не е в състояние да вярва сляпо в това или онова, ако е убеден, че то противоречи на научните факти, които той е изучил и които са много добре доказани.

Ученикът схваща при това положение на работите, че училището е основано на противоречие, понеже в горните класове на гимназията се опровергава това, което той е учил в първоначалното училище, прогимназията и в някои гимназиални класове.

Ще приведа един пример, описан в книгата „Христос” от Ернест Навил. От детинство той бил много религиозен и се чувствал щастлив. После бил изпратен да следва в Париж в едно педагогическо училище. Под влиянието на училищния дух у него се заражда съмнение във вярата. У него почнала борба, която завършила с победа на материализма. Ето как описва той тая криза:

„Никога няма да забравя оная декемврийска нощ, когато за пръв път се разкъса покривалото, що покриваше от мене моето неверие. Аз като че ли сега слушам звука от моите стъпки в оная тясна и гола стая, дето имах обичай дълго да се разхождам след часа на първия сън. Аз още виждам оная полупокрита от облаците луна, която от време на време осветяваше студените прозорци на тая стая. Часовете на нощта минаваха, но аз не ги забелязвах. Следях с безпокойство насоката на моята мисъл, която постепенно се спускаше в дълбочината на моята съвест, и разпръсквайки една след друга илюзиите, които дотогава забулваха моето зрение, от минута на минута все по-враждебно представяше пред мен нейната обратна страна. Напразно аз се ловях за моите последни вярвания, както давещият се лови за най-малкия отломък на разбития кораб. Напусто. Плачех от неизвестната пустош, в която се готвех да плавам. Аз се обърнах за последен път към времената на моето детство, към моето семейство към моята страна, към всичко, що ми беше скъпо и свято. Неудържимото течение на моята мисъл беше много по-силно. То ме задължаваше да отхвърля всичко: родители, семейство, спомени, вярвания. Изпитанието се продължаваше все по-упорито и по-строго, колкото повече се приближаваше към своя край. И само тогаз то се спря. И тогаз аз узнах, че вътре в мен не е останало вече нищо, че цялата моя предишна вяра в себе си, в Бога и в моето назначение в сегашния ми и в бъдещия ми живот е изгубена. Този момент беше ужасен, и когато на сутринта измъчен се хвърлих върху постелята, аз чувствах, че този предишен живот, толкова радостен, напълно угасва и пред мене се открива друг живот мрачен, безлюден, където сега трябва да живея самотен с моята злокобна мисъл, която ме отдалечи от моя предишен живот и която аз бях готов сега да прокълна.”

Друг пример ще взема от романа „Homo sapiens” от Пшибишевски. Едно от действащите лица в романа е Марит. Фалк, главният герой в романа, от детинство се познава с нея, понеже са живяли близко един до друг. Той оставя родното си място за дълго време, понеже следва в разни университети. По едно време се връща за малко време в родното си място и там отново се среща с Марит, с която се разговарят често и надълго. Марит е възпитана в духа на строгата вяра, а Фалк е атеист. Той чрез науката е дошъл до атеизма. Сегиз-тогиз в разговорите зачекват и въпроса за вярата и Фалк с насмешка й говори за схващанията на вярата. Даже Фалк често гледа да засяга такива въпроси и се старае да изкара из главата й тия разбирания. Марит се опитва да спори с него, но понеже той е много начетен, отговаря на всяко нейно възражение и тя не знае как да му отговори. Тя се бори, бори се с крайни сили, за да спаси своята вяра, която е нейната опора в живота. И веднъж когато е паднала на колене да се моли, у нея се заражда червеят на съмнението, дали всичко това е вярно, дали е права. И постепенно тя тръгва по този път. Фалк побеждава. Но защо? Защото Марит не могла да отговори на доводите му, като не е владеела най-новите научни изследвания, които материализмът не може да обясни.

Някой би могъл да каже: „Като мярка против това положение най-добре е да се увеличат часовете по вероучение в училищата.” Но това не би разрешило въпроса. Защото тук е въпросът да се хвърли мост между духовния мироглед и естествените науки. Макар и да се изучава вероучение в горните класове с увеличени часове, това противоречие ще си остане и даже ще изпъкне с още по-голяма сила и яркост.

Какво трябва да се прави? Дали да се ограничат в нещо естествените науки в гимназията? По никой начин. Те са много важни и необходими за разбирането на природата, на живота. Те са от голяма ценност за формиране характера на младежа.

В краен случай, най-многото, което може да се постигне по този начин, е да се препоръча на учениците „двойното книговодство” на Вагнер. Той предлага човек да има двойно книговодство в душата си – едно за научните въпроси, а друго за въпросите на вярата. Към първите той да се отнася строго критически, а към вторите – със сляпа вяра, без да обръща внимание да бъде вярата му в хармония с ума и знанията му. Но това „двойно книговодство” е най-лошото, най-опасното, което можем да искаме. Тогава ще получим раздвоени, безсилни характери. Но това не е и възможно в днешния век. Разрешението на въпроса разглеждаме в следващата глава.

 

 

ЗА ИДЕЙНИЯ ЖИВОТ

В СРЕДНИТЕ УЧИЛИЩА

 

Кой е изходът от това положение, което изложихме по-горе? Бекон е казал: „Малкото философия, малкото наука отдалечава човека от Бога, а по-дълбоката наука отново го приближава при Него.” Едничкият изход е следният: въвеждане в гимназиите на новите научни факти, на най-новите опити и наблюдения, които довеждат до духовните основи на битието. Ако един вярващ, който не владее най-новите научни изследвания, влезе в разискване с един материалист, последният ще победи, понеже вярващият не може да отговори на доводите на материалиста. Последният изхожда от фактите на естествените науки. Но ако един, който владее най-новите изследвания в науката, разисква с материалиста, първият ще приведе научни изследвания, които водят към духовния мироглед и които не се поддават на материалистично обяснение.

Обучението и възпитанието през третия образователен период – гимназиалният – зависи от състоянието, в което се намира човек през този период, зависи от силите, които тогава са в подем. Тук също така трябва да се приложи споменатият вече по-горе закон, че всеки период трябва да работи с тия сили, които тогава са в подем. Само тогава обучението и възпитанието е природосъобразно. В третия период се развива логичното мислене, разсъдъкът. Ето защо всички истини през този период трябва да се облекат в понятия, да се свържат с науката, с умствения живот на юношата. През втория период детето е дошло до известни духовни истини, чрез сърцето, чрез чувствата, чрез приказки, притчи, символи, алегории и пр. През третия период всичко, което младежът учи, трябва да се постави във връзка с цялото научно познание, и той да види какво му  говорите.

Защо гимназистът трябва по чисто научен път да дойде до мироглед? Защото по този начин ще се запази преди всичко свободата на мисълта му. Така няма да бъде упражнено насилие върху него. Най-новите научни факти водят към едно по-дълбоко разбиране на природата и живота. Те могат да помогнат на човека за хвърляне мост между вярата и науката. Средношколникът трябва да се запознае с най-новите научни факти. Последните ще хвърлят светлина върху неговата мисъл, неговото съзнание. Ще се оставят фактите сами по себе си да му говорят, и той въз основа на тях да тегли своите заключения. Възпитателят е длъжен да му направи достояние най-новите научни факти и изследвания.

Ако проследим развоя на науката от средните векове насам, ще видим, че мощният подем на естествознанието от 15 в. насам издигна материализма в 18 в. във Франция с представители Ламетри, Холбах, Кондияк и пр. Тази вълна се изяви с по-голяма сила през 19 в. и то предимно в Германия с представители Бюхнер, Карл Фогт, Молешот и пр. После материализмът доби разни оттенъци и направления и се доби схващането, че крепостта на материализма е естествознанието. Най-мощна беше материалистичната вълна през втората половина на 19 в. Тогава беше епохата, когато естествознанието имаше голям подем във външното изследване на природата. Именно понеже външното изследване на природата даде големи резултати, дойде се до механичното разбиране на природата. Опитаха се да обяснят всички жизнени процеси чрез физико-химичните сили и закони.

Но натрупаха се все нови и нови факти, които механичното разбиране, материализмът не може да обясни. А това породи все по-голямо повдигане на спиритуалистичната вълна, както в биологията, тъй и във всички други науки. Учените се натъкнаха на нови сили и способности в човека и в другите организми, които не се поддаваха на старите начини на разбиране на природата. По този начин се откриваха нови хоризонти, които отначало бяха скромни, но колкото повече се натрупваха фактите, толкова повече се идваше до коренна промяна в разбиране на природата, в обяснение на явленията. По този начин се подготвяше едно по-дълбоко и по-широко схващане на жизнените явления. Спиритуалистичната вълна, която се роди още в последните десетилетия на 19 в. поради новите факти, натрупани в биологията, геологията и пр. отначало се издигаше слабо, с по-неуверени стъпки, но тя все повече се изправяше със самоувереност. И ето, днес присъстваме на любопитно зрелище: все повече материализмът свива своите знамена и постепенно се оттегля от бойната арена на идеите. Говорим за най-видните представители на науката и философията на Запад – Анри Бергсон, Емил Бутру, Дриш, Лодж, Айнщайн и пр. Видни биолози, физици и пр. въз основа на научните факти в последно време станаха убедени апостоли на идеята за духовните устои на битието. Тази спиритуалистична вълна се отрази и върху изкуството: в поезията, музиката, живописта и пр.

Учителят казва: „В средното училище трябва да се изучат най-новите научни факти, които водят към по-дълбоко разбиране на природата и живота.” Такива факти могат да се посочат в изобилие. Младежът, докато свърши гимназията, трябва да се запознае с всички най-нови научни факти и изследвания, които ще му помогнат за по-вярно разбиране на живота. Много от тях не могат да се поддадат на материалистично обяснение и водят към духовен мироглед. Естествознанието с най-новите придобивки може да се свърже хармонично с такъв мироглед.

Преди да спомена някои от тия факти, ще разгледам друг въпрос. Защо днешният човек трябва да започне именно с изучаването на материалния свят за изграждане на своя мироглед? Това зависи от характера на днешната епоха. Човечеството от няколко хиляди години се е намирало в инволюционния период, т.е слизало е все повече към една материалистична култура. А сега почва една епоха на издигане от материалистична култура към духовна. Днешната материалистична култура все повече ще се прониква в бъдеще от духовност. Това е ясно за ония, които могат да четат по симптомите на днешното време. Това е еволюционният период в историята на човечеството. Ето защо днешният човек при изграждане на своя мироглед трябва да започне с изучаването на материалния свят.

Някой би могъл да каже: „Не е ли хубаво да се остави свободен юношата, когато порасне, сам да си образува мироглед, а не да го подтикваме към това, към което може би няма желание?”

На това може да се отговори следното: Преди всичко, това е запознаване с известни научни факти, а тия факти трябва да бъдат направени достояние на младежа. С тяхното познаване той по-лесно ще се ориентира в днешното състояние на науката и по-лесно ще може да си образува мироглед. Защото един научен мироглед трябва да има за основа известни факти.

Че наистина това е и най-голямото желание на юношата и младежа, е ясно за всички, които са влизали в досег с гимназиалната младеж. Това личи много ясно и от въпросите, които са задали на Цвятко Петков ученици от софийските гимназии. Главните техни въпроси са: различни обяснения на живота, цел на битието и на човека в частност; за това, което лежи в основата на Битието; идеален живот; идейна насока; културен път и пр. Следователно, запознаването с най-новите постижения в науката не само че не е нещо чуждо на младежката душа, но напротив, то е удовлетворение именно на нуждата, която тя чувства, – една нужда на младежката природа, нужда, която произтича от характера на периода, през който минава младежът. Именно, разглеждането на тия нови факти в науката ще запълни една празнота, която констатирал осмокласникът в своя лист, връчен на Цвятко Петков.

Основният образователен принцип трябва да бъде свободно възпитание. Трябва да се спазва и тук, в средните училища, както и в основното училище, правилото: заниманието на ученика с известни въпроси да не бъде натрапено отвън, но да иде от вътрешния интерес на ученика, от вътрешни подбуди.

Във всяка гимназия учениците от горните класове се вълнуват от въпроси, подобни на тия, които са били зададени на Цвятко Петков. Те ще бъдат поставени като един проблем за разрешение. Те ще бъдат подтик за търсене, за наблюдение, проучване на новите научни изследвания.

И тогава запознаването с новите факти в науката ще дойде като отговор на въпросите, които вълнуват юношата. Тъй че въпросите, които възникват в душата на юношата, ще бъдат изходна точка за образователна работа. И тогава самите ученици ще пожелаят да проучат най-новите факти, които ще ги улеснят в отговора на възникналите въпроси.

По-долу ще спомена само няколко от новите научни факти, които могат да се изучат в средните училища във връзка с останалия материал на съответните учебни предмети и то по горния метод. Хубаво е тия факти да бъдат предимно из областта на природните науки: физика, химия, биология и др.

 

Електромагнитна скала на

трептенията

 

Ако разгледаме приложените тук таблици ще видим, че човек възприема като светлина електромагнитните вълни от 49-та октава, т.е. с дължина 0.076 микрона на вълната – между 4 х 10¹⁴ и 7.5 х 10¹⁴ трептения в секунда. Под тях са инфрачервените лъчи, които са невидими за човека, а над тях са ултравиолетовите лъчи, които са с по-къси вълни и с по-голяма фреквенция. Те са също така невидими за човешкото око.

Над ултравиолетовите лъчи има една категория неизвестни лъчи, а по-горе са рентгеновите и космичните лъчи.

Електричните вълни на радиото /Херцовите вълни/, са от 25 до 35 октава, обаче са също така невидими за човешкото око. Значи има безброй светове, които човек не вижда. Видимият свят и невидимият се преплитат, те са един в друг. Ако човек би виждал електромагнитните вълни, по-къси от тия на светлината, то светът би бил съвсем друг за него. Пред него би се отворил, тъй да се каже, един невидим до сега за него свят. Светлинните лъчи, чрез които виждаме, са в електромагнитната скала само една октава, а освен нея има още много десетки и десетки октави. От това следва, че видимата част от природата е една много малка част в сравнение с великата реалност – невидимата част в природата. Ако хората биха виждали другите октави, пред тях би се открил един грандиозен свят, който съществува, но е невъзприемчив за тях! Разбира се, това не доказва още духовните основи на битието, но доказва съществуването на невидимия свят. Това е първата крачка. Учителят казва: „Този свят и онзи свят са един свят.”

 

СКАЛА НА ТРЕПТЕНИЯТА

 

Брой на трептенията в секунда

62.октава 4,611,686,618, 427,389,904 Непознати

61.октава 2,305,843,009,213,693,952 Рент. лъчи

60.октава 1,152,921,504,606,846,976 Рент. лъчи

59.октава 576,460,752,303,423,488 Рент. лъчи

58.октава 288,230,376,151,711,744 Рент. лъчи

57.октава 144,115,188,075,855,872 Непознати

51.октава 2,251,799,813,685,248 Непознати

50.октава 1,125,899,906,842,624 Химични или ултравиолетови лъчи

49.   „       526,949,953,421,312 Светлина

48.   „        281474,979,710,656 Светлина

47.  „         140,737, 468,355,328 Светлина

46.  „         70,368,744,177,644 Светлина

45.  „         35,184,372,088,832 Неизвестни

40.  „         1,099,511,627,776 Неизвестни

35.  „         34,359,738,368 Електрични вълни на радиото / Херц. вълни /

30.  „         1,073,741,824               “

25.  „         33,554,432                    “

20.  „         1,047,546 Непознати

15.  „        32,768 Тонове

10.  „        1024       “

9.  „           512        “

8.  „           256        “

7.  „          128         “

6.  „            64         “

5.  „            32         “

4.  „            16         “

3.  „             8          “

2.  „             4          “

1.  „             2          “

 

Следват космичните лъчи:

Дължина на вълната                                   Брой на трепт. в сек.

 

1/14 ангстрьома                                                       4х10¹⁹

Рентгенови лъчи

12 ангстрьома                                                          25х10¹⁷

5 октави неизв. лъчи

5000 ангстрьома                                                      6х10¹⁵

Ултравиолетови лъчи

7.5х10¹⁴

Една октава видими лъчи на светлината

0.076 микрона                                                         4х10¹⁴

8 1/2 октави

инфрачервени лъчи

0.314 м./м.                                                                10¹²

3 1/2 октави

неизследвани лъчи

3 милиметра                                                            10¹¹

Електрически вълни на радиото

 

Забележка: Един микрон е една хилядна част от милиметъра, а един ангстрьом е една десето милионна част от милиметъра.

 

Новите възгледи

върху материята

 

В средните-училища трябва да се изложат новите възгледи върху материята, за да се покаже, че самата материя напоследък се разглежда вече като кондензирана енергия. Това е във връзка с новите факти на физиката и химията. Този въпрос може да се изучи в духа на съчиненията на Густав Льо Бон и пр. Трябва да се изучи естеството на атомите, на електроните, и пр. Ето защо казва инженер химикът Д. В. Кочов: „Материализацията и дематериализацията са вече термини на съвременната физика, и то в най-буквален смисъл на тези думи. Превърне ли се светлината във веществени частици, наричат това явление „материализация” и то е такова в най-точния смисъл на понятието материализация, защото светлината е явление на нематериалния свят, а осезаемите частици, в които е наблюдавано в последно време, че тя се превръща, са точно онова, което наричаме материя. И обратно – трансформира ли се една материална частица в лъчиста енергия – наричат това „дематериализация”. Горните резултати са добити от многократните опити на Heitling, W. Gentner, R. A. M. Dirac, P. M. Blacett, H. Bethe и др. по следния начин: Пропускат гама лъчи /нематериални лъчи от най-къси вълни/ да преминават през някои метали /алуминий, желязо, олово/ на местата където се забелязва пълно изчезване на лъча /внезапна абсорбция/, констатират появата на позитрони и негатрони /положителни и отрицателни електрони/. В другия случай наблюдават обратното: попаднат ли електрони във високо-потенциални полета, например в атомни ядра, то от електроните остава само един фотоефект, т. е. електронните частици преминават без остатък в лъчиста форма.”

Густав Льо Бон казва: „Фактите, които доказват, че атомът е способен на една дисоциация, която го води към форми, където той губи всичките материални качества, днес са многобройни, между които най-ценни за забелязване са излъчванията, които стават не само чрез радиоактивните тела, но още и чрез всички други тела.

 

Четвъртото измерение

 

Немският математик Риман и руският математик Лобачевски математически доказаха съществуването на четвъртото измерение. По-късно до четвъртото измерение с логическа последователност дойде Айнщайн, също така и видният учен Хинтън. С четвъртото измерение са се занимавали Успенски и Нуаркарм. Колко измерения схваща и разбира едно съзнание, зависи от степента на неговото развитие. Най-нисшите същества живеят в едно измерение, съзнават едно измерение; по-висшите съзнават две измерения, а човек в сегашната фаза на своето съзнание живее и съзнава три измерения. Научната обосновка за съществуването на четвъртото измерение отваря нови хоризонти за човешката мисъл, разширява неговите възгледи върху природата. Той съзнава вече, че има една велика действителност, от която схваща само едно малка част, а именно доколкото тая действителност се проектира в триизмерния свят. За да се види, доколко светът на четвъртото измерение разширява нашите възгледи за света в сравнение с нашето познание за света на трите измерения, се вижда от един пример, който привежда Хинтън.

От този пример се вижда, какво ограничено схващане трябва да има едно същество, което има съзнание за две измерения, за явленията на триизмерния свят. Ето примерът на Хинтън: Да си представим, че в една равнина живее същество, което има понятие за двуизмерния свят, а не и за световете с повече измерения. То не може да схване нещо, което е извън тая плоскост. Да си представим сега, че една спирала пресича тая плоскост и отива надолу. Това двуизмерно същество ще вижда и ще съзнава само тая част от спиралата, която минава през плоскостта, а другата част от нея за него не съществува, понеже е вън от двуизмерния свят. Това същество ще вижда точката, в която спиралата пробожда плоскостта и поради слизането на спиралата, тая точка ще се движи в окръжност, както е показано на фигурата чрез пунктираната окръжност. А ако издигаме спиралата, това същество ще види, че тая точка се върти по същия кръг, само че в обратна посока. То ще схваща разните положения на тая точка до плоскостта като зависещи едно от друго и за него би било непознато, че положенията на точката в плоскостта не са зависими едно от друго, но са в зависимост от движението на една спирала.

Успенски привежда следния пример: Ако поставим в една плоскост петте си пръста, то двуизмерното същество – което живее на тая плоскост и съзнава двете й измерения, но не възприема и не съзнава нищо, което е извън двуизмерната плоскост,  ще смята всеки пръст като отделно явление, а всъщност това са краища на ръката на едно разумно същество – човекът.

 

Електрическа пулсация у растенията

 

В това отношение са важни опитите на Жагадис Боз. Той е директор на физиологически факултет. Правил е опити с растението Desmodium. Доказал е, че електрическите пулсации у растенията са един от важните фактори за изкачването на соковете. Тия пулсации той е констатирал чрез електричен апарат за изследване електрическите пулсации на тъканите.

Днес на електричните явления в организма се дава голяма важност и е доказано, че много физиологически процеси в организма са израз на електричните явления в него. По този въпрос Кирил Кръстев казва: „Днес с леснота се показват например, електричните явления, които съпътстват мисловната дейност на мозъка. При тия опити различният ход на мисълта или на нервното напрежение се изразява с различни електрични криви линии на трептенията. Робърт Турнер обяснява разцепването на хромозомите и отдалечаването на двете им половинки върху делителното вретено – с високата разлика в потенциала на тия две части, значи цялата кариокинетична картина при делението на клетката трябва да е израз на електрични явления.”

 

Радиация на организмите. Изследвания на Лаковски

 

Един от учените, които говорят за радиациите на организмите е и Жорж Лаковски. Първите му изследвания са изложени в книгата му „Произход на живота”, 1926 г., която излезе второ издание в 1929 г., със заглавие „Тайната на живота”. След това се заредиха следните негови книги: „Принос към изучаването на рака”, 1927 г., „Универсион”, 1927 г., „Наука и щастие” – Дълголетие и безсмъртие чрез вибрациите, 1930 г., „Клетъчни радиации”- експериментални изследвания, 1931 г., „Великият проблем”, 1935 г.

Трябва да се изучат преди всичко опитите му за обяснение ориентировката на животните – на коне, кучета, котки, гълъби, пчели, пеперуди и пр. Интересни са опитите с гълъби в Испания, Германия и пр. Неговите опити доказват, че всяко същество изпуща излъчвания, радиации, чрез които то е жив радиоапарат – предавателен и приемателен едновременно.

Ще дадем няколко примера. Правени са следните опити:

Пощенският гълъб се използва за съобщения. Той е особено ценен в планините, когато другите видове пощи са невъзможни. По какъв начин пощенският гълъб е непогрешим в своята ориентировка?

Пощенски гълъби, когато прелитат близо до един радиопредавател, напълно изгубват своята ориентировка и почват да летят в разни посоки. Коя е причината на туй? Това наблюдение е правено от мнозина. С пеперуди е правен следният опит: хваната била една двойка и мъжката била занесена на много далечно разстояние и пусната. Тя останала известно време неподвижна, завъртяла пипалата си във всички посоки и след това полетяла по геометрически най-късия път към женската. Именно с подобни опити са дошли до заключение, че пипалата у пеперудите в тоя случай играят роля на радиоприемателни антени, чрез които приемат радиовълни.

И не напразно пипалата се наричат в зоологията още и антени. Значи тия антени, които човек създава в радиоапарата, са създадени отдавна от самата природа и то като пипала на пеперудата. Такива антени имат и гълъбът и всички други животни.

Водата се намира в три агрегатни състояния, това зависи от температурата: над 100° тя се превръща в пара и не може да се види, а под 0° тя е твърдо тяло. Между 0° и 100° тя е течно тяло. Електромагнитните вълни имат нещо аналогично, само че по отношение на дължината им или по отношение на тяхната фреквенция.

Когато те имат определена дължина на вълната или определена честота, тогава се виждат като светлина. Когато тази дължина на вълната се намали или честота се увеличи, човек не ги вижда; такива са например радиовълните, рентгеновите лъчи, гама-лъчите на радия и пр. Но всички тия електромагнитни вълни, независимо от дължината и честотата си, се разпространяват с еднаква скорост – със скорост 300 000 км в секунда. Ако природата е създала окото като приемник за видимата светлина, защо у някои организми тя да не е създала апарат за приемане на електромагнитни вълни с друга дължина и честота? Например, ултравиолетовите лъчи са невидими за човешкото око, обаче са видими за пчелата. Стая с ултравиолетови лъчи е светла за пчелата, а тъмна за човека. Тогава лесно може да се схване как гълъбите, пчелите, пеперудите и пр. могат да се ориентират чрез радиовълните, които изпущат и приемат. Тогава се идва до заключение, че един организъм изпуща и приема електромагнитни вълни. Това е установено научно. Организмът изпуща невидими електромагнитни вълни. Правен е следният опит: женска пеперуда била поставена в металическа кутия, която не позволява на радиовълните нито да влизат, нито да излизат и тогава мъжката пеперуда не могла да я намери, даже и от малко разстояние. Човек живее в света и го възприема чрез сетивата. Което човек вижда, е видимо, а което не се възприема от окото, е невидимо. Човек научно е намерил, че съществуват и много неща, които са невидими.

Т. нар. насекомо „гробар” знае от голямо разстояние да се упъти право към разлагащия се труп. Може ли да се предположи, че миризмата го привлича? Ако трупът изпуща миризма, последната може да се разпространи само на няколко десетки метра наоколо. Тая хипотеза тук, както и за много подобни случаи, пада поради големината на разстоянието.

За изследванията на Лаковски ще цитираме няколко реда от Кир. Кръстев: „Обяснението, което Лаковски дава на прелитането на птиците към незнайни страни е, че те, наелектризирани съответно, улавят по въздуха вълните, излъчени от намиращите се на хиляди километри насекоми, растения и др., с които се хранят. По тези вълни птиците се ръководят при своя полет. Това обяснява, защо преди да отпътува ятото, извършва множество кръгове; то опитва различни височини, за да попадне точно на ръководната и благоприятна вълна. Апаратът, с който улавят електричните вълни, са според едно отдавна изказано предположение, полуокръжните канали във вътрешното им ухо. Лаковски мисли, че и сухоземните животни за намиране своята храна се водят по нишките на електричните вълни. Само така можем да си обясним, че кучето и конят, например, могат да уловят от далеч до десет километра електричните вълни на своя господар. Опашката служи и за антена за улавяне на вълните. Лаковски отбелязва, че опашката е в пряка връзка с важни нервни центрове, и кучето, например, което иска да отгатне желанието на господаря си, маха опашката си.”

Професор Петко Петков като споменава за изследванията на Лаковски, казва между другото: „Като се имат предвид тези опити, можем лесно да си обясним, че и камилата в пустинята се упътва по същия начин направо към оазиса с такава увереност, като че ли го вижда. Така можем да си обясним и как кучетата намират своя дом и господаря си. Известно е също, че когато наближи зимата, мишките в Норвегия напускат планинските места, в които живеят и се отправят към морето по права линия.”

 

Митогенните лъчи на Гурвич

 

Професор Александър Гурвич е почнал своите опити най-първо с корените на лука и е дошъл до констатиране на тия излъчвания у организмите. Гурвич ги нарича митогенни лъчи, понеже от тяхното въздействие се усилва клетъчното деление /митоза значи клетъчно деление/. Може би тия лъчи са идентични или сродни с радиациите на Лаковски.

Първият му труд за митогенните лъчи е напечатан през 1924 г. После е писал множество статии върху тия лъчи, които в 1936 г. събра и изложи в специална монография. Той е събрал около себе си група ученици, които работят в същото направление. Ето някои от трудовете на учениците му: Франк и Салкинд изследваха митогенните лъчи на морския таралеж Strongylocentrotus /1927 г./ . Барон и Салкинд направиха опити с яйцата на същия морски таралеж в 1929 г. С. Салкинд, А. Потоцка и Н. Цоглина направиха опити върху митогенните лъчи у два вида членести червеи: Saccocirrus и Protodrilus. После те изследваха митогенните лъчи на жабешкото сърце, на сърцето и хемолимфата на рака.

Франк и М. Коперина изследваха взаимната митогенна индукция у яйцето на морския таралеж в 1930 г. Блахер и Холцман в 1930 г. изследваха митогенните лъчи у ларвите на земноводните.

Бахромеев през 1930 г. изследва проницаемостта на животинските клетки при облъчване с митогенни лъчи. А Потоцка изследва през 1930 г. плесените при облъчване с митогенни лъчи. Други учени на Гурвич са Аникин, Подолская, Нина Гурвич и пр.

Професор Петър Петков така говори за изследванията на Гурвич: „Първите най-точни и най-ценни изучавания върху невидимите лъчи, изпускани от живото същество, направи видният руски биолог Гурвич, който откри т.нар. от него жизнени или митогенни лъчи. Според неговите наблюдения живите същества изпускат невидими лъчи, които излизат от живата протоплазма на клетките им. По този начин Гурвич откри път за чисто научните изследвания на някои едва подозирани и даже съвсем непредполагани сили, които се крият в живото тяло на човека и другите живи същества. Именно тези изучавания направиха голям пробив в преградата, която беше смятана до тогава за непреодолима и зад която са стаени най-големите неразгадани световни тайни.

Русинов, ученик на Гурвич, доказва, че жизнените лъчи на едно растение могат да укажат въздействие върху животните. Много наблюдения показаха още, че някои цветя и дървета си оказват взаимно влияние, когато са в съседство. Например, когато до борове бъдат посадени акации, те изсъхват постепенно, каквито и грижи да бъдат полагани за запазването им и остават незасегнати само акациите, които се намират най-далеч от боровете. Намерено е, че и смокинята не може да вирее в близост с маслината. Правени са и много опити с ябълки, круши, зарзали, орехи и др. дървета и е намерено, че те изпускат лъчи с различна дължина на вълната, и затова могат да се садят наблизо едни до други и да виреят само растения, които имат по-сродни вълни.”

Ето какво казва А И. Манев за изследванията на Гурвич: „Известни са опитите на руския биолог Гурвич, който установи, че луковиците излъчват лъчи, които взаимно си влияят, вследствие на което става бързо деление на клетките им. В началото на 1934 г. Гурвич е направил изложение по този въпрос във Виена пред отбрана аудитория от лекари, физиолози, химици, физици и пр. След като изложил своите по-раншни открития, Гурвич пристъпил към изложението на последните свои открития. Професор Гурвич установи, че съществуват няколко вида лъчи на живота. Източниците на тия излъчвания според Гурвич са кръвта, мускулите, костният мозък и нервите. Особено интересни били лъчите, които изхождат от нервната система: те са разнообразни, с различна дължина.”

 

Радиестезия

 

Тук трябва да се изучи историята на радиестезията, по-важните й представители и по-важните опити. Опитите по радиестезия са друг метод, чрез който констатираме излъчванията или радиациите на организмите. Има апарати за измерване вълните на излъчванията у разните растения, у различните органи на животинското и човешкото тела и пр.

 

Опитите на д-р Килнер и др.

 

Той поставя разтвор от дицианин между две стъклени плочи и когато човек гледа през този апарат на някой организъм, вижда неговите излъчвания. Така са били наблюдавани излъчванията или радиациите и на човешкото тяло. Много други учени след него повториха с успех неговите опити. Професор Петър Петков така говори за изследванията на д-р Килнер и на др. учени: „Проучванията на Райхенбах не обърнаха сериозно внимание. По-късно, обаче, след откриването на рентгеновите, катодните и др. лъчи, Райхенбаховите изучавания обърнаха внимание на разни учени, между които и на французите Дьо Роша и д-р Дюрвил. Те повториха проучванията на Райхенбах и дойдоха до заключение, че лъчеизпускането около тялото на живия организъм достига от 20 см до 1.050 м и изчезва скоро след смъртта му. Мозъкът изваден от току-що убито зайче, излъчва няколко минути сияние, което после постепенно изгасва. Лъчеизпускането се засилва в областта на сетивните органи, но у глухите не излиза навън от ушите. Освен това, тези изследвачи твърдят, че лъчеизпусканията нямат еднакъв цвят в тялото. Първият учен, който се опита да приложи по-точно опитното изследване на този проблем, е д-р Валтер Килнер. Чрез особени течности, които усилват чувствителността, той се подлага най-напред на т.нар. сенсибилизация или придобиване на по-голяма чувствителност. По същия начин се усилва, например, и чувствителността на фотографските стъкла към червената, гълъбовата и др. боя. След продължителни опити чрез веществото дицианин, произведен от каменовъглената смола, според него окото става чувствително към невидимите лъчеизпускания на тялото. За да извърши опита, разтвореното вещество се поставя в плосък стъклен съд, изправен пред окото. Тогава според Килнер около човешкото тяло се вижда овално дълго сияние. Най-интересното, което ученият твърди е, че има строга зависимост между невидимото сияние и болезненото състояние на тялото, защото при заболяване на някои от вътрешните органи, сиянието потъмнявало на съответното място. Той твърди още, че у по-културните хора сиянието се проявява по-силно, отколкото у грубите и умствено недоразвитите.”

 

Изследвания върху телепатията

 

Тя е установена научно от много учени в Европа и Америка. Научни комисии са правили опити за телепатично предаване между Берлин и Виена. И в много други държави в Европа са правени подобни научни опити. Опити за телепатично предаване е правил и Ъптон Синклер. На 13 юли 1928 г. неговият роднина Робърт Ирвин пребивавал в гр. Пасадена. Опитът се състоял в 11:30 часа сутринта. Синклер и жена му в същото време се намирали на 65 км далеч от Пасадена. Тя е била силно съсредоточена в този момент и приела мисълта на брат си. След това били правени други подобни опити за предаване между Ирвин и сестра му. Даже са правени сполучливи опити за телепатично предаване между Европа и Америка.

Андрей И. Манев, като привежда наблюденията на професор Шарл Рише върху телепатията, описва следния опит на италианския професор Калегари за предаване на мисълта: „В болницата той взема две от сестрите, привързва им очите и ги поставя една срещу друга, седнали на разстояние 4 метра. Сестрата, която служела като приемател, казала, че другата сестра й разказала за един пациент в болницата. Тя казала името му и признаците на болестта. Предаващата сестра наистина потвърдила, че изпратила с мисълта си името на болния и признаците на болестта.”[13]

По-нататък Манев продължава: „Примери за подобни явления могат да се приведат в изобилие. Нашата задача е, обаче, не да се отвлечем само в примери, нито пък да ги отречем, а да ги обясним. Биолозите Гурвич, Лазарев и други чрез редица опити са доказали, че живите организми излъчват различни по дължина, невидими за нашето око лъчи. Особено тия лъчи са най-много излъчвани от нервната система. Какво става при горните случаи? Както радиоприемателят изпраща невидими за окото вълни, които в същия миг биват доловени от радиоприемателя, така едно съзнание може да изпрати мисли на друго съзнание. При опита на проф. Калегари едната сестра силно мисли за един пациент, мисълта се пренася през пространството и се долавя от друга сестра.

И така, това, което прави природата, може да го прави и човек, защото е част от нея, и следователно, съдържащ всички сили, криещи се в природата.

Природата ни показва, как можем да използваме нейните закони и сили, за да се предават речите, музиката и т.н. на далечни разстояния. Невидимите, неуловимите направо с ухото радиеви вълни, биват доловени обаче от специален апарат. Невидимите вибрации на човешката мисъл биват долавяни понякога от друга психика /телепатия/.

Пак чрез вълни в природата могат да се предадат образи на далечни разстояния /телевизия/. По съшия начин и човешката психика може понякога да долови образите на предмети и явления от далечни разстояния /ясновидство/. Както чрез рентгенов апарат се прави възможно виждането във вътрешността на човешкото тяло, която с обикновено око не може да се види, така и нашата психика понякога може да проникне и види, какво има зад стените на каквито и да било други предмети. В природата има единство, и това, което е възможно за външната природа /макрокосмоса/, е възможно и за вътрешната природа /микрокосмоса/.”

 

Интересни прояви в живота на растенията и животните

 

Особен и характерен е животът на насекомите. В това отношение трябва да се проучат „Ентомологически възпоминания” от Фабр, „Животът на термитите” от Метерлинк, „Животът на пчелите” и „Душата на цветята” от същия и пр. Чрез тези изучавания ще се види разумността, която работи в организмите.

 

Влиянието на зрителните и слухови усещания върху физиологичните процеси

 

Тук са интересни опитите на Пултон върху гъсениците на пеперудата Rumia crataegata. Върху неговите опити по-големи подробности могат да се намерят в книгата на Cuenot „La genese des especes animals”, 1911.

После са интересни опитите на Пшибрам и учениците му върху рибите. По този въпрос от значение е статията му „Methode autophorer Transplantationen” в списание „Archiv fur Entwickiungsmechanik”, 99 том, кн.1 / 1923. Също са важни опитите на Елеонора Брехер върху гъсеницата на пеперудата Vanessa.

За влиянието на физическите процеси върху биологичните могат да се дадат множество примери. Ще дадем тук само няколко такива за изяснение:

а/ Професор Бойл-Лейнард казва, че някои видове екземи се произвеждат от скръб и страх. Той цитира и следния интересен пример: една госпожа видяла, как любимо ней дете излиза през железните врата на едно заведение. То пуснало вратата, и тя помислила, че вратата ще го застигне и ще смаже крака му. Това не станало, обаче тя веднага почувствала, че кракът й силно заболял и то тъкмо там, дето тя мислела, че вратата ще притисне детето. Тя не могла да мръдне крака си от мястото му. С разтривки едвам се довлякла у дома си. Там видяла, че кракът й е зачервен и подут, и тя е трябвало няколко седмици да прекара на легло.

б/ Д-р Фокашон е правил следния опит: хипнотизира едно лице, написва с обикновен молив върху кожата на ръката му една дума и му казва, че в 4 часа след обед на мястото на тази дума ще бликне кръв. Събужда го, и наистина, към 4 ч. след обяд върху написаната с молив дума бликнала кръв.

в/ Опитите на Павлов. Той изкарал вън от тялото долния край на хранопровода на куче. Същевременно пробил дупка в стомаха и наблюдавал, какво става в него през време на опитите. Показал къс месо на кучето и наблюдавал, как стомахът почнал да отделя изобилен сок. Направил и следния опит: накарал кучето да изяде къс месо. При последния случай причината на отделянето на стомашния сок е също душевното състояние, понеже храната не отива в стомаха, а през долния край на хранопровода излиза вън от тялото.

Руският лекар Булавинцев продължил опитите на Павлов: чрез сонда той взел проба от стомашното съдържание на здрави хора. След това с вкусови и зрителни усещания или чрез споменаване на някои храни, възбужда апетита. Отделеният в този случай стомашен сок съдържа повече солна киселина /2 %/, както и голямо количество пепсин, което не се е констатирало при невъзбудения стомах. Той казва: „С експерименталното доказване, че душевните причини непосредствено дават резултат в тялото, първоначалната Ламаркова мисъл доби такава опора, че не е мъчно да се предвиди, че 20 в. ще бъде век на биологичната психология. Опитите на Павлов дадоха доказателства за алотропната каузалност, т.е че душевните причини могат да извикат изменения в тялото, за което той получи в 1904 г. Нобеловата премия.”

Професор Август Паули казва: „Целесъобразният характер на един химичен процес го прави годно средство за задоволяване нуждите на организма; следователно, субектът го насочва в определено направление. Ако обаче химичните процеси в организма имат редица причини, тогава би трябвало душевното състояние непосредствено да действа върху химичните процеси. Ние имаме затова косвени доказателства, тъй като физиологията за голяма своя изненада е дошла до „психичната секреция”, с което дава едно пряко доказателство за това. Физиологията може да докаже, че ако покажем на едно куче храна, то тя, според това, дали е месо или тлъстина, ще повлияе върху качеството на отделящия се сок, предназначен за смилането й.”

 

Хипнотични явления[14]

 

Те се изучават в VI клас при психологията. Хипнотичните явления отдавна са установени научно. Те трябва да се изучават по-подробно в гимназията, особено по-дълбоките фази на хипнотичния сън.

Тия явления, особено по-дълбоките фази, не се поддадат на материалистично или механистично обяснение. Те противоречат на всяко материалистично или механистично разбиране.

 

Изследвания Върху ясновидството от Д-р Ханс Бендер

 

Той е работил в психологическия институт на Бонския университет /Германия/. Работил е по строго научни методи с помощта на няколко асистенти.

 

Нови насоки в биологията

 

Виждаме чудна целесъобразност в организма. Всеки орган е приспособен към околната среда. Въпросът е за произход на тази целесъобразност, на това приспособление. Ако допуснем, че целесъобразността се дължи на естествения подбор, тогава ще приемем, че тя се дължи на механичен фактор. За да се реши въпросът, трябва да изберем за изследване такива случаи, дето действието на естествения подбор е напълно изключено поради характера на случая. И ако в подобни случаи пак имаме целесъобразно реагиране на организма и приспособление, очевидно е, че естественият подбор не е действал. Тогава остава да приемем, че целесъобразността се дължи на една разумност, която работи вътре в самия организъм. Тогава идваме вече до психичния фактор при биологичните процеси. В такъв случай ще имаме тъй нареченото пряко приспособление. То е такова приспособление, при което играе ролята вътрешният, психичният фактор в самия организъм.

А щом приемем веднъж, че в организма действа психичният фактор като автор на целесъобразността и прякото приспособление, тогава трябва да приемем, че този фактор играе важна роля и при самия еволюционен процес.

Че наистина имаме един разумно действащ вътрешен фактор в организма, се вижда между другото и от зарастването на раните – външни и вътрешни – или от поправката на други повреди в организма. При счупена кост, ако в близост имаме мускул, той се превръща в хрущял, който от своя страна става на кост, за да се постигне зарастването на костта. Тук виждаме, как разумно постъпва вътрешният фактор, като изменя даже мускула на кост, щом това е износно или целесъобразно за организма. Но ако има други по-близки тъкани, които по-лесно могат да се превърнат в костна тъкан, тогава околните мускули не вземат участие. В най-разнообразни и трудни случаи винаги организмът избира най-целесъобразния път за възобновяване на тъканите, за тяхното превръщане, за да се създаде или поправи повреденият орган. Чудна разумност се вижда в работата на околните тъкани при зарастване на вътрешни рани на организма.

За да се изтъкне още по-ясно вътрешната регулативна способност на организма, биолозите правиха ред опити, при които е изключено действието на естествения подбор и констатираха целесъобразно и разумно приспособлениe на клетките, тъканите, органите и системите на организма към изменените условия. Въз основа на тези опити немските биолози въведоха термина саморегулация /авторегулация/. Саморегулация означава способността на организма чрез вътрешни свои сили да реагира целесъобразно при новите условия, за да постигне едно разумно приспособление на клетките, тъканите и органите си.

Немският биолог Итеман пък въз основа на последните успехи на биологията въведе в тая наука термина организатор. Това означава една организаторска сила в организма, която регулира и приспособява по най-целесъобразен начин клетките, тъканите и органите към видоизменените условия.

Също въз основа на новите факти в биологията професор Ханс Дриш въведе в биологията термина ентелехия. Под ентелехия Дриш разбира един жизнен и разумен психичен фактор, който работи в организма и е причина за целесъобразното реагиране на клетките и тъканите, за прякото приспособление, което забелязваме в организма.

През последните десетилетия експерименталната биология пожъна небивали успехи и отбори нови хоризонти за биологията. С въодушевление работниците в тая област предприеха всевъзможни опити, за да хвърлят светлина върху силите, които действат в организма. От богатата литература по въпроса ще приведем само няколко примера за пряко приспособление, дето действието на естествения подбор е изключено и дето е очевидно, че трябва да приемем психичния, вътрешния фактор в организма като автор на регулацията, на приспособлението и целесъобразността.

 

Опит на Л. Колиско

 

Л. Колиско от Щутгарт отстранил далака на питомния заек и забелязал, че по цялата дължина на храносмилателния канал се появяват тъмночервени петна, които поемат върху себе си функцията на далака.

Тук виждаме, как при изменение на условията, организмът се ориентира при създаденото ново положение и реагира целесъобразно, разумно.

 

Опит на Харисон

 

Той направил опити с ларви на разни видове земноводни. Правил е присаждане на два крайника. Съединявал е в едно части от два крайника или е отнемал един крайник и го е поставял на същото място, само че превърнат в обратно положение и пр. И при всички тия случаи в края на краищата забелязвал регулационен процес, който създава нормална форма. Всеки знае, че в миналите поколения организмът никога не е бил поставен при такива състояния, т.е. никога не е имало присаждане на един крайник върху друг или превръщане на крайника в обратно положение. От това следва, че действието на естествения подбор е изключено. И при все това организмът постъпва разумно, целесъобразно, значи трябва да приемем тук действието на Вътрешния разумен фактор.

 

Опити на Шаксел и Милоевич

 

Първият е правил опити върху Axolotl, а вторият – върху тритона. Те отделили предните и задни крайници на зародиша и ги сменили: предните крайници турили на мястото на задните и обратно. А по форма предните и задните крайници се различават. И ако ларвата е млада, то се получават крайници, които съответстват на тяхното ново място. Същото се получава и при разменяне на десен и ляв крайник. Десният крайник тогава става ляв и обратно. Някой може да каже, че това е станало като резултат от функцията на крайниците. Не, крайникът чрез регулативна способност е добил форма, съответна на своето ново място, преди да е почнал да функционира.

 

Опити на Морган

 

Той е правил опити върху планарии /плоски червеи/. Ако се вземе една малка част от тялото на този плосък червей, тя възстановява целия организъм и то или чрез истинска регенерация или чрез хармонично разместване на веществото. Първият начин се избира, когато животното е било хранено, а вторият – когато то е гладувало. Тук виждаме целесъобразност, защото при добро хранене организмът разполага с материали за истинска регенерация, а при недобро хранене такъв материал липсва и затова организмът се принуждава да размества съществуващите вече части, за да дойде до цялата форма. Организмът при разни случаи постъпва по различен начин и то винаги най-разумно, най-целесъобразно!

 

Регенерация на очната леща

 

Това е опит от Густав Волф през 1898 г. Ето неговият опит: знае се, че в зародиша на гръбначните очната леща се образува от ектодермата, но ако тя се отстрани чрез операция, не може да се образува пак от ектодермата, понеже последната е далеч. Освен това, ако се образува от ектодермата, тя не би могла да влезе през тесния отвор на очната ябълка. Волф отстранил очната леща на тритона. Още след 1-2 дена той забелязал промяна в тъканите на окото. По вътрешния ръб на ириса се събрали множество бели кръвни телца /левкоцити/. Те почнали да изяждат черния ирисов пигмент и то само по вътрешната страна на ириса. След това почнало живо деление на клетките на едно място на ириса. Клетките на ириса образували една малка издутост, която образувала новата леща. Последната значи се образувала вътре в очната ябълка, от ириса. Иначе образуването на лещата се извършило по същия начин, както в зародиша. Само в едно отношение имало различие. Лещата в зародиша се откъсва твърде скоро от своето място на образуване, а у възрастния – много по-късно. Мястото, което се избира за развитието на лещата, е много целесъобразно. Най-важното е, че тук подборът е изключен. И наистина, кога тритонът под действието на подбора е добил способността да избира целесъобразно място и начин за регенерация на лещата? Колко пъти му е била правена операция в естествения му живот, та да има подборът възможност да действа?

 

Опити на Дриш

 

Интересни са изследванията на професора от Лайпцигския университет Ханс Дриш. Трябва да се изучи пътят, по който Дриш е дошъл до спиритуализма чрез биологията, чрез своите зоологически изследвания.

Ще резюмираме само няколко от опитите му.

Той поставя яйце на морски таралеж при съвсем особени условия – между две стъкленци – и упражнява натиск върху тях. От натиска яйцето се сплесква на тънка плоча. Делението на клетките става по посока, перпендикулярна на натиска, т.е. настрани. Получава се обезформен зародиш, приличен на плочка. Веднага след премахването на натиска как става възстановяването на нормалната ларвена форма? Клетъчното деление вече почва да става по посока, перпендикулярна на предишната посока на деление, т.е. по посоката, по която по-рано бил упражняван натискът. И по този начин се получава нормален организъм.

Какво констатираме тук? Ларвата поради натиска е деформирана, обаче тя е имала в себе си силата на регулация. Тя веднага по най-целесъобразния, по най-късия път възстановява своята нормална форма, като дележът на клетките става по посока, перпендикулярна на предидущата посока на деление. Тук виждаме още по-ясно регулативната сила на организма.

Някои искат да обяснят регулативната сила с хормони. Обаче Дриш възразява на това така: регулацията не е един прост хомогенен акт, за който може да послужи един установен специфичен материал, например някой вид хормон, но тя е един извънредно сложен процес и то типичен: в разни специални случаи регулацията се проявява по специален начин.

За да се хвърли по-голяма светлина върху този въпрос, Дриш направил следния опит с яйцата на морския таралеж. Взема оплоденото яйце веднага след първото деление. Внимателно разделя две клетки, без да ги повреди и отглежда всяка от тях по отделно. Всяка от тях дава нова цяла бластула, нова цяла гаструла, типичен цял плутеус /ларвена фаза на иглокожите/. Изпърво всяка клетка чрез клетъчно деление образува нещо като полузародиш. И този последният чрез разместване на клетъчния материал дава цяла ларва с пълна симетричност, без да има типичен регенерационен процес /т.е. не се образува другата половина на ларвата чрез пъпкуване/. Когато Дриш е правил опитите след второто деление на оплоденото яйце – във фазата на четири клетки – то пак всяка отделна клетка давала същия резултат.

От този опит може да се извади следното заключение: полузародишът чрез разместване на клетките дава цяла форма, само че по-малка. Това разместване представлява регулация. Тая регулация показва, че в организма има нещо, което не може да се поддаде по никой начин на механистично обяснение. Има нещо в организма, което е над физикохимичното, над механичното. Можем да го наречем както си искаме: разумно, психично, ентелехия и пр. Това не изменя същността. Щом се признае прякото приспособление, то механистичното обяснение на природата пада! Тогава трябва да прибегнем до немеханичен принцип за обяснение на биологичните явления.

Дали регулацията е получена чрез действието на естествения подбор? Трябва да се запомни, казва Дриш, че в такъв случай за всеки даден вид регулация трябва да действа специален естествен подбор. Например, регулативната способност по отношение на краката не е достатъчна, за да има организмът регулативна способност по отношение на черния дроб и пр. И даже за всеки крайник трябва да е действал естественият подбор специално. За да има време да действа естественият подбор, та да се прояви неговото действие, трябва ред поколения на даден вид да са били поставени при дадени условия. Обаче, при опитите на новите експериментатори виждаме, че организмът се подлага за пръв път при съвсем специфични условия, при които той не е бил подлаган в природата в течение на поколения, и при това организмът пак реагира целесъобразно – пак проявява регулацията. Това показва, че регулативната способност не е изработена чрез действието на естествения подбор. Значи остава да приемем, че регулативната способност се дължи на сили, фактори, лежащи в самата същност на биологичните явления.

Тук ще приведа думите на Райна Станчева Андреева за изследванията на Дриш: „Въз основа на свои наблюдения върху различните случаи, когато един организъм възстановява своите изгубени части било из повърхнината на самата ранена повърхност, било на известно разстояние от това място, било по друг начин, Дриш идва до заключение, че организмът проявява особена способност да запазва своята нормална форма при въздействие на ненормални външни деятели. Следователно, според него трябва да се допусне някакъв деятел, който действа в него чисто целесъобразно, като излиза от интересите на цялото, творейки това цяло. Дриш смята, че е успял да намери четири строги доказателства за невъзможността да се схване организма като натрупване от елементи и за невъзможността да се обяснят процесите в живото тяло чисто механически.

Ако разрежем, например, дъждовен червей малко по-напред от средата, от задната част на тялото ще израсне предната част на тялото с всичките й органи. При някои растения всеки елемент на стеблото е способен да възстанови в различни случаи ту една, ту друга загубена част на организма. От какво зависи тая служба в организма? Действителната служба на даден елемент от системата е в зависимост от положението му в цялата система, казва Дриш. За отбелязване е и друго: между всички възстановителни процеси съществува съгласуваност. Всеки отделен елемент се развива така, че из всички единични процеси се образува нормално тяло с нормални съотношения. С други думи, ние установяваме пълна хармония между процесите в отделните елементи: в определено време изпъкват процеси в едни елементи, после в други, при което едните и другите са съгласувани по между си. Тайната на живота се крие в този деятел, който се явява да разпределя и хармонизира отделните процеси. Той не може да се сведе само до влиянието на околната среда. Този деятел е вътрешен и много сложен. Дриш го нарича ентелехия, като си служи с термина на Аристотел, но в него влага по-друго съдържание.

Второто доказателство на Дриш се състои в следното: знае се, че всяка клетка от епидермиса на бегониев лист е способна да произведе цяла бегония, че всяка клетка от яйчника на кое да е животно е способна да образува цял организъм. Значи, една и съща клетка е способна да възпроизведе било част от организма, както е в хармонически еквипотенциалните системи, както Дриш се изразява, било целия организъм, както е в комплексно еквипотенциалните системи. Ентелехията действа и тук.

Друго доказателство са законите за преминаването на различните вещества през живите органически клетки и повърхности. Така физиологът Бунге заявява следното: „Ние бяхме уверени във възможността да сведем функцията на жлезите, отделителните процеси, към законите на ендосмоза. Сега обаче знаем, че и тук епителиалните клетки играят дейна роля; и тук също се проявява тая удивителна способност – способността към избор: известни вещества да се приемат от кръвта, други – не; да се подхвърлят приетите вещества чрез анализ и синтез на преработка и от образуваните продукти известни и точно определени да се отвеждат към изходните проходи, а други – обратно в лимфатическите и кръвни пътища. Клетките на епителия на млечните жлези избират от кръвта съвършено различни по състав неорганически соли и то в такива съотношения, в каквито се нуждае детето за своя ръст и развитие. Тези явления не могат да се сведат към законите на дифузията и ендосмоза. И в тия случаи се проявява ентелехията.

Третото и четвъртото доказателства Дриш основава върху двигателните реакции на висшите животни и върху постъпките на човека, които безспорно са напълно целесъобразни. Сложните координирани движения, които прави, например, морската звезда, обърната на гръб, за да дойде в нормално състояние, са целесъобразни опитвания, целесъобразен ред от движения. Човек също тъй индивидуално и целесъобразно реагира на всяко ново дразнене. Друго нещо е машината, друго е живият организъм. Ентелехията е деятелят, който обуславя целесъобразните движения и реакции в животните и човека.”

 

Биотехника

 

Това е един нов клон от биологията, чийто основател е Д-р Алф Гислер, управител на института по биотехника в Хале – Германия. Биотехниката излага интересни факти за технически постижения у растения и животни. Те са използвали всички закони на техниката, които днес човек постепенно открива, и в много отношения у тях има приложени такива технически принципи и закони, които човек в бъдеще може да използва за усъвършенстване на техниката. Някои от тях човек е приложил в техниката, а някои още не.

От биотехниката се вижда, че природата, когато има нужда от известна функция, от известен орган, създава го по най-целесъобразен начин. Клещи, щипци, органи за хващане, за изпилване и пр. се срещат в организмите. Принципите и законите на хидравликата, на строителната и машинната техники, на електротехниката, на оптиката, на акустиката и пр. са приложени в организма.

От многобройните факти, които привежда Гислер за илюстрация на чудната изобретателна способност на организмите, ще дадем само няколко примера.

Например, растението Ficus carica има хоризонтални странични клони, дълги до 50 метра. За да се подпират те, организмът пуска от тия клони отвесно надолу други клони, които можем да наречем „въздушни корени”. Те щом дойдат до земята, пускат в нея същински корени и по тоя начин стават отлична подпора на страничните клони. Тези въздушни корени, когато се спущат към земята, са тънки нишки, дебели колкото пръст, но щом достигнат земята, стават дебели, за да изпълнят добре ролята на подпори на страничните клони. Те играят такава роля, каквато играят стълбовете в зданията.

Природата е създала пилата в езика на охлюва. Измислила е триона в челюстите на пиявицата. Измислила е парашута много време преди човека. Такива са плодовете на глухарчето. Дълбокоморските риби са създали светещи органи, в които са приложили един принцип на оптиката – принципа на рефлектора.

Милиони години преди изнамирането на кабела от човека, природата е създала нещо като кабел. Ако разгледаме разрез на нерв и на кабел ще видим, че както нервът, така и кабелът са електрически проводници и имат един и същ строеж. Всяко снопче вътре в нерва и кабела е заобиколено от вещества – изолатори. Аналогията е пълна.

Горе разгледахме една малка група факти из най-новите научни изследвания. Приведените тук факти говорят само за духа, в който трябва да се работи, но разбира се, преподавателят е свободен да подбере фактите от грамадния подобен материал. Важен е основният принцип: Да се приведат новите научни факти, които отварят нови хоризонти за търсещия и които са полезни за разбиране на природата и при изработване на мирогледа.

Някой би могъл да каже: ”Какво говорят приведените тук факти?” Всички те помагат за едно по-широко разбиране на природата. Когато човек ще иска да направи извод от приведените факти, не трябва да ги разглежда изолирано, но всички като едно цяло.

Горните факти могат да се разпределят в три групи. Към първата група спада въпросът за електромагнитната скала на трептенията и пр. Тая скала, разбира се, не доказва духовните основи на природата, но доказва само, че видимият свят не изчерпва цялото битие и че има един обширен невидим свят около нас. Нещо аналогично следва и от изучаването на четвъртото измерение.

Към втората група факти спадат въпросите за електрическата пулсация на растенията, радиацията на организмите или митогенните лъчи на Гурвич, радиестезията, опитите на д-р Килнер, изследванията на телепатията и пр.

Тия факти говорят за динамичното разбиране на природата. Те се занимават с енергиите, които организират материята.

Че наистина е така, виждаме от изучаването на електрическата пулсация у растенията, от изследванията на Гурвич и пр. Например митогенните лъчи са онзи динамичен принцип, който усилва растежа и дележа на клетките, ръководи жизнените процеси.

Към третата група факти спадат въпросите за хипнотичните явления, за влиянието на зрителните усещания върху физиологичните процеси и за новите насоки в биологията.

Тия факти говорят за психичния фактор в природата, който не може да се сведе към материалните или динамични явления. Тия факти говорят за разумното, което седи в основите на цялото битие. Както се вижда от новите факти в биологията, разумният, психичният принцип дава целесъобразно направление на силите.

Всички горни факти от една страна разширяват нашето познание за природата и от друга – говорят, че механичното обяснение не е доста­тъчно, за да се обясни светът.

Така се хвърля мост между вярата и науката. Така ще се сложи началото, основата на един синтез между вярата и положителното знание.

Такъв синтез чрез постиженията на съвременната наука вече са извършили велики умове на човечеството: Айнщайн, Дриш, Райнке, Успенски, съвременният немски физик Планк и др. Чрез такъв синтез между вярата и науката постепенно почват да изчезват за човека привидните противоречия между тях. Чрез новите факти в биологията младежът ще научи, че психичният фактор в организма е именно активният, творческият принцип, който играе голяма роля при еволюционния процес, при създаване на целесъобразността, която виждаме в органическия свят.

Но тогава как гимназистът ще си обясни връзката, зависимостта между нервната система и душевния живот? Много просто: колкото е по-усъвършенствана нервната система, толкова човешкият дух може да се прояви по-съвършено, по-добре. Това, обаче, не ще каже, че мозъкът именно ражда мисълта, тъй както музикантът е до известна степен зависим от качествата на цигулката, за да прояви своето изкуство, но това не ще каже, че цигулката е именно, която създава музиката. Цигулката е само инструмент в ръцете на музиканта. По същия начин нервната система е важна само като инструмент в ръцете на духа. Това много добре обяснява Бергсон. Това даже е изходна точка за неговите идеи. Най-новите факти на биологията също така хвърлят светлина върху този въпрос.

Новите научни факти хвърлят светлина и върху другите привидни противоречия между вярата и науката.

Някои би могъл да каже: „Младежът в гимназията не разполага с достатъчно знания, с достатъчно факти, за да може да изгради един мироглед.”

Разбира се, младежът не е в състояние да изгради в гимназията мироглед, завършен в най-големи подробности. Това е работа, която трябва да продължи през целия живот на човека. Човек през целия живот трябва да разширява своя кръгозор, своите познания, а заедно с това и разбирането на живота.

Това, което се цели в гимназията, е следното:

1/ Преди всичко да се задоволи естественият копнеж на младежа към мироглед, към идейни търсения, към осмисляне на живота.

2/ Младежът да тури основа на своя мироглед, да се ориентира върху въпросите на живота, да бъде поставен в досег с най-новите научни факти.

Това е необходимо. Като има една основа за своя мироглед, той вече е стъпил на една канара, не е люшкан вече като треска от вълните на живота, а неговият вътрешен глас, неговата божествена природа не може да бъде вече заглушена от шума на света, от противоречията на живота. Той има вече в живота си един фар, който винаги ще хвърля своята светлина върху пътя на живота му. Той е вече до известна степен ориентиран в живота. Чрез изграждане основа на един мироглед, той излиза от гимназията в живота с будно съзнание за висшия духовен смисъл на живота. Той вече има светлина върху великите проблеми на живота.

Учителят казва: „В горните класове трябва да се използват произведенията на видни поети, художници, мъдреци и пр., от всички епохи, за да се изтъкне, че всички хора със събудени души във всички векове са проповядвали едни и същи висши истина.”

Този вид занимание представлява голям интерес за гимназиста. Той ще събуди у него много въпроси, ще му даде материал да мисли. Духовният елемент, който срещаме, например в произведенията на Питагор и Платон, под друга форма ще го намерим във „Фауст” от Гьоте, в драмите „Строител Солнес”, „Когато ние мъртвите се пробудим”, „Бранд” от Ибсен, в „Потъналата камбана” от Хауптман, в „Дон Кихот”, в „Синята птица”, „Слепите” и „Съкровище на смирените” от Метерлинк и пр. Същите вечни истини ще намерим в романа „Хенрих фон Офтердинген” от Новалис, във фрагментите от същия, в картините на Борис Георгиев, в Толстой, Достоевски, Р. Тагор, Емерсон, Прентис Мълфорд в „Генезис на духа” от Словацки в „Писма до моите приятели” от Гогол и пр.

В горните класове е нужен анализ на произведенията на всички по-видни учени, писатели, поети и пр. Например, Фауст ще се разгледа не само като художествено произведение, но и за да се вникне в идеите, вложени в него. Например какъв силен подтик ще даде разглеждането на драмата „Когато ние мъртвите се пробудим” или на „Слепите”! Тия произведения действат силно, понеже в тях вечните истини са облечени във високо-художествена форма, те са конкретни – въплътени са в образи и действия.

Да си представим учениците от горен гимназиален клас, който в няколко часа разглежда идеята, например на драмата „Синята птица” от Метерлинк. Какъв тласък към идеен живот ще роди това у тях!

Всяка седмица трябва да има и общи ученически реферати върху научни, литературни, философски, стопански, здравни и други въпроси. Това е необходимо за поддържане идейния живот в средното училище.

Идейният живот в средните училища ще допринесе за разцъфтяването на дейната любов в младежката душа, което както казахме, е главната мисия на днешното училище.

 

 

 

МЕТОДИЧНИ И ДРУГИ ВЪПРОСИ

 

Някой може да каже: „Няма ли да се отклони младежът от действителния живот, да се отдаде само на отвлечени идеи? Къде остава тогава практическият живот, няма ли да се отклони той от него?” Не, защото в средното училище трябва да се обърне внимание както на идейния живот, тъй и на практическия. Нещо повече, практическият живот не трябва да бъде като нещо отделно от идейния, но да представлява неговия израз в живота на ученика. Трябва да се пазим, да не би идеализмът да се превърне в донкихотство. За да се развива младежът правилно, силите на сърцето му трябва хармонично да са съчетани с пътя, начертан и посочен от разума. Училището не трябва да има за цел да вади празни мечтатели, фантазьори. Горещият идеализъм трябва да се съединява с трезвен хладен разсъдък. Идеалистът трябва да бъде еднoвременно и най-големият реалист, с дълбоко и всестранно разбиране на действителния живот. Карлейл говори за съединението на горещия идеализъм с практическия реализъм.

За да стане това, трудовият принцип и в средното училище трябва да бъде основа на цялото обучение и възпитание.

При обучението трябва да се приложи творчеството, самодейността. За тая цел много въпроси по физика, химия, естествознание и пр. младежът ще проучи в лабораторията, ще прави там наблюдения и опити. Важно е да се спазва основният принцип: Ученикът да бъде поставен в досег със самите факти и даже нещо повече: той сам да ги търси и открива. Условия за това има, както във физичната, химична, биологична, психологична и пр. лаборатории, тъй и при излети, а изучаване флората и фауната, минералите, земните пластове, събиране на вкаменелости и пр. По състава и наклона на земните пластове, по вкаменелостите и пр. може да се възстанови историята на страната в миналите геологични ери; това оживяване в съзнанието на ученика на миналите геологични промени ще внесе по-дълбоко прозрение за методите, по които работи великата природа.

Фактите, с които ще влезе по този начин в досег, ще събудят у ученика много въпроси, които ще подбудят към по-нататъшни наблюдения и опити в лабораторията или сред природата за събиране на нови факти и към проучване на съществуващата литература по въпроса. Тъй възникналите въпроси ще станат задача на целия клас. По този начин може да се усвоят материалите по физика, химия, биология, минералогия, геология. Този метод може да се приложи успешно и по всички други учебни предмети.

В много случаи по възникналите въпроси могат да се приготовляват от учениците и реферати, които ще се разглеждат в клас. Обмяната на мисли след реферата ще направят активни всички ученици, ще събудят тяхното внимание и интерес. Този метод е близък до „изследователската образователна работа” на Цвятко Петков. Той казва: „Учениците сами ще изследват данните на опита и сами ще дойдат под ръководството на учителя до разрешението на множество проблеми. Трябва да превърнем всяка образователна материя по психология в редица образователни проблеми. Трябва да превръщаме образователния материал в образователни проблеми. Това превръщане ще стане със съдействието на ученика. Затова, ясно е, че той ще се заинтересува от тия проблеми, ще заживее с тях и ще иска така или иначе да ги разреши. Разбира се, тези проблеми не може да ги даде учителят. В този случай те биха останали чужди за учениците. Когато учителят заедно с учениците идва до проблемите, естествено е, че тогава самите ученици ще съзнаят, че тия проблеми са една необходимост, че ние не можем да отидем по-нататък, ако не се справим с тях. Под ръководството на учителя ще се пристъпи към планиране на тия проблеми и след това учениците ще видят, по какъв начин ще ги разрешат. Не учителят да им посочи начините, а те да ги намерят. Така целият клас ще живее с този проблем и ще чувства, че това е една обща задача, на която всеки трябва да сътрудничи.”

Идейният живот в средното училище трябва да бъде интензивен! Чрез самодейността на юношата и чрез идейния живот в гимназията, науките, които наглед са сухи, например математика, физика, химия и пр., ще станат привлекателни. Днес математиката за мнозина е сух предмет, но може да стане привлекателен, когато се свърже с идейния живот. Един пример: един ученик от 8 клас в педагогическо училище искаше да изучи теорията на Айнщайн. Той разбра, че без математика не ще може да разбере тая теория, а пък аналитична и дескриптивна геометрии не се учат в педагогическите училища. Ето защо той почна да ги изучава у дома си, за да разбере през тях тая теория. Дали ще успее само чрез тези две науки да разбере теорията на Айнщайн, това разбира се, е въпрос, но работата не е там. Въпросът е в принципа: той доби интерес към тези наглед сухи науки чрез идейния живот, чрез въпросите, които го вълнуваха. Друг пример: друг ученик, който разбра, че теорията на Айнщайн не може да се разбере без познания по физика, сам призна, че по-рано мразел физиката, но сега тя му станала любим предмет. Даже не се ограничаваше само с уроците по физика, но четеше и външни книги и статии по физика.

Интересът към отделните науки трябва да бъде подклаждан в средното училище чрез идейния живот в училището. Това отговаря на характера на този период. Ако през този период няма висш идеен живот, няма стремеж да се живее за висок идеал, няма копнеж да се работи за един живот на красота и хармония, тогава има опасност душевните сили на ученика да се развият в криво направление. Дъждът нали пречиства въздуха от прах, микроби и пр.? Колко приятно се диша въздухът след дъжд! Подобно на дъжда и стремежът на младежа да живее за една висша цел пречиства душата от всичко долно, ниско и развива в нея всички добродетели. Както снегът се стопява от слънцето, така чрез идейния живот се пречиства душата на средношколника.

По този начин чрез идеализма младежът се запазва от поквара, от отрицателното влияние на улицата, на лоши другари, от алкохолизъм и пр. В училището, в което кипи идеен живот, няма нужда от наказание за постъпките на ученика, понеже такива няма да има.

За да се даде поле за дейност на юношата и за да се оползотворят енергииите му, за да се развият и социалните чувства у него, трябва да се насърчат гимназиалните дружества: въздържателно, вегетарианско, туристическо, есперантско, Червен кръст и пр. Освен в класовете, реферати се четат и в дружествата. Тези дружества, освен просветна работа развиват и практична дейност.

През гимназиалния период връзката между учителя и ученика ще бъде на идейна основа. Любовта помежду им ще бъде на такава основа. Учителят не трябва да се грижи само да предаде материала, но трябва да внесе в душата на ученика и един обединителен елемент, който е нужен за оформянето на една цялостна личност. Той не трябва да засегне само ума на ученика, но и неговото сърце, неговата душа.

Учителят трябва да установи досег с душата на ученика, а той ще влезе в досег с нея чрез влизане в допир с неговите идейни търсения. Той трябва да помогне, за да отговори ученикът през този период на въпросите, които го вълнуват и за събуждане у последния идеалистични подбуди към дейност.

 

 

* * *

Трудовият принцип ще се приложи в средното училище в няколко вида: преди всичко като лабораторна работа и с рефератите.

Но и през гимназиалния период ученикът трябва да е в интимно общение с природата чрез труд в градината или на полето, съобразно с времето, с което разполага. Този труд може да стане също изходна точка за запознаване с някои научни въпроси, а от друга страна чрез него ученикът трябва да извърши една общополезна работа.

Идеализмът на младежа, идейният му живот не трябва да бъде приготовление за бъдещето, но той в настоящия момент трябва да живее за тия идеали, които го вдъхновяват. Идеите се разбират не като ги заучи човек, но като ги живее. Те трябва да станат реалност в самия живот на средношколника. Има много случаи, в които средношколникът може да върши общественополезна работа: например поправка на мост в околността, залесяване на околните голи места с плодни или други полезни дървета, построяване на чешми в околността и пр.

 

 

УПЪТВАНЕ

ЗА САМОВЪЗПИТАНИЕ

 

Стремежът на човека да работи за своя духовен растеж е признак за висока духовна култура. Това е белег на истинския самосъзнателен, а не вегетативен живот. Оскар Уайлд казва: „Ако вие срещнете човек, който целия си живот е прекарал с възпитание на самия себе си /съгласен съм, че това в наше време е голяма рядкост, но все пак се срещат такива хора/, вие ще се разделите от него по-богати и със съзнанието, че висок идеал за един миг се е докоснал до вас и е осветил вашите дни.”

Само този, който гледа на живота като нещо извънредно сериозно, само той има постоянен стремеж да работи върху себе си, само той чувства нуждата всеки ден да расте духовно.

Само четенето на книги не е достатъчно. Някои мислят, че работата на човека върху себе си се състои главно в четенето на книги. Това е самообогатяване със знания, а самовъзпитанието е нещо повече, то е всестранно и по-дълбоко работене върху ума, чувството и волята. Това е изменение на целия човек. Всички сили, способности, добродетели на човека трябва да са в непрекъснат процес на растене. Всеки ден човек трябва да има ново прозрение, ново откровение, нова светлина, нови чувства, нови подтици за работа, които до тогава не е подозирал.

Между другите задачи училището трябва да има важната задача да събуди у ученика стремеж да работи непрекъснато върху своя духовен растеж и след излизането си от училището. Ученикът ще прави това, само когато е вдъхновен от една висока идея, която изхожда от духовен мироглед. Училището трябва да му даде мощен подтик в това направление. А как може да стане това, туй е вън от рамките на настоящата книга.