Словото

Учителя говори (Георги Радев)

             

УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ

Редактор – със­та­ви­тел

Ге­о­р­ги Ра­дев

1939 година

            Кни­га­та „Учи­те­лят го­во­ри“ е със­та­ве­на от Ге­о­р­ги Ра­дев (1900-1940) по ре­дак­ти­ра­ни от не­го из­б­ра­ни мис­ли от Сло­во­то на Учи­те­ля Беинса Дуно, под­ре­де­ни по те­ми.

            Тек­с­тът на но­во­то из­да­ние на „Учи­те­лят го­во­ри“ е въз­п­ро­и­з­ве­ден по пър­во­то из­да­ние от 1939 г., ка­то е при­ве­ден в съ­о­т­вет­с­т­вие със съв­ре­мен­ни­те пра­во­го­вор­ни и пра­во­пис­ни изис­к­ва­ния на бъл­гар­с­кия кни­жо­вен език.

Съ­дър­жа­ние

Пред­го­вор                          

Жи­вот                              

Ду­ша                               

Ис­ти­на                             

Лю­бов                              

Мъд­рост                            

Прав­да                             

Бог                                

Чо­век                              

Дух                                

Доб­ро                              

Сво­бо­да                            

Свет­ли­на                            

Яд­ка на Бо­жес­т­ве­но­то уче­ние        

Жи­ва­та При­ро­да                     

Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во

Четирите неща

Учител

Ученик

Свещения огън

Тяло на Любовта

Христос

Послесловие         

     Ние под­на­ся­ме Сло­во­то на Учи­те­ля на всич­ки бра­тя, чи­и­то ду­ши са зат­рог­на­ти от Лю­бов­та, чий­то дух се рад­ва на пъл­на сво­бо­да.

            За­що­то са­мо онзи, каз­ва Учи­те­ля, чи­я­то ду­ша е зат­рог­на­та от Лю­бов­та, жи­вее.

            Са­мо онзи, чий­то разум е оза­рен от зна­ние­то, но­си свет­ли­на.

            И са­мо онзи, чий­то дух се рад­ва на съ­вър­ше­на сво­бо­да, мо­же да се на­ре­че ис­тин­с­ки чо­век и брат на чо­ве­чес­т­во­то.

ЖИВОТ

            Из­вор на жи­во­та е Лю­бов­та. Лю­бов­та но­си пъл­ния жи­вот.

            Жи­во­тът ста­ва ре­а­лен, ко­га­то чо­век поз­нае Лю­бов­та. Ако чо­век не раз­бе­ре Лю­бов­та, не мо­же да раз­бе­ре и жи­во­та. Ако не раз­бе­ре жи­во­та, не мо­же да раз­бе­ре и вре­ме­то, в ко­е­то той про­ти­ча ка­то неп­ре­ри­вен про­цес. Ако не раз­бе­ре вре­ме­то, той ще из­гу­би му­зи­кал­ния ри­тъм на жи­во­та и ще из­пад­не в ред дис­хар­мо­нич­ни със­то­я­ния, ко­и­то ще го нап­ра­вят не­щас­тен.

            Най-ве­ли­ко­то не­що из­вън Лю­бов­та е жи­во­тът. Жи­во­тът е плод на Лю­бов­та. Но Лю­бов­та и жи­во­тът не са ед­но и съ­що не­що. В жи­во­та пос­то­ян­но се из­вър­ш­ват два про­це­са: еди­ни­ят про­цес е про­цес на съг­раж­да­не, а дру­ги­ят – про­цес на ру­ше­не. В Лю­бов­та те­зи два про­це­са не съ­щес­т­ву­ват. Тя е не­що чис­то и един­но. В жи­во­та оба­че има ди­фе­рен­ци­ра­не.

            Жи­во­тът без Лю­бов ня­ма ни­ка­къв сми­съл. Та­къв жи­вот е вър­во­ли­ца от стра­да­ния, от па­да­ния и ста­ва­ния. Жи­во­тът не мо­же да се про­я­ви без обич. Жи­вот без обич ня­ма. Пър­ви­ят път, по кой­то жи­во­тът тръг­ва, е обич­та. За да по­ка­жеш, че жи­ве­еш, тряб­ва да оби­чаш. Сми­съ­лът на жи­во­та е в то­ва – да оби­чаш и да те оби­чат.

            Жи­во­тът пре­дс­та­влява уси­лие на Ду­ха да се про­я­ви във вън­ш­ния свят, към пе­ри­фе­ри­я­та. Ко­га­то Ду­хът се про­я­ви на пе­ри­фе­ри­я­та и за­поч­не Сво­я­та ра­бо­та, каз­ва­ме, че жи­во­тът се из­ра­зя­ва в сво­е­то еле­мен­тар­но със­то­я­ние ка­то вре­ме­нен жи­вот. Вре­мен­ни­ят жи­вот оба­че е са­мо сян­ка на Жи­во­та или най-мал­ка­та про­е­к­ция на Це­ло­куп­ния Жи­вот. Веч­ни­ят Жи­вот съ­дър­жа без­к­рай­ни въз­мож­нос­ти. Той но­си всич­ки ус­ло­вия за ра­зум­но рас­те­не. А под Це­ло­ку­пен Жи­вот се раз­би­ра – об­ща­та Ми­ро­ва Ду­ша, ко­я­то се про­я­вя­ва в ця­ла­та Жи­ва При­ро­да. На­ши­те ду­ши са час­ти или удо­ве на та­зи Ве­ли­ка Ду­ша.

            За да се про­я­ви ве­ли­ки­ят прин­цип на жи­во­та, той тряб­ва да при­е­ме как­ва­то и да е фор­ма, съ­о­т­вет­на на не­го­вия стре­меж и дви­же­ние. Стре­ме­жът, то­ва е ра­зум­ния вът­ре­шен под­тик, а дви­же­ни­е­то е фи­зи­чес­кия му из­раз. Жи­во­тът оба­че не се про­я­вя­ва са­мо в ед­на фор­ма – той се про­я­вя­ва в без­к­рай­но мно­го фор­ми. Ко­га­то по­ве­че фор­ми се съ­че­та­ят и об­ра­зу­ват ед­на по-го­ля­ма фор­ма, каз­ва­ме, че жи­во­тът е ра­зум­но ор­га­ни­зи­ран. То­га­ва всич­ки фор­ми имат стре­меж да да­дат из­раз на та­зи по-ви­со­ка фор­ма.

            Жи­во­тът ни­ко­га не се пре­къс­ва, той веч­но про­дъл­жа­ва. Вън­ш­ни­те фор­ми се раз­ру­ша­ват, ала жи­во­тът веч­но про­дъл­жа­ва. Ни­що не е в със­то­я­ние да го раз­ру­ши – жи­во­тът е по-си­лен от смърт­та. Той е сво­бо­ден, не­у­ло­вим, неп­ре­ри­вен. Той не спи­ра. Той неп­ре­рив­но се вли­ва вът­ре и из­ти­ча на­вън. За­що­то, ако жи­во­тът не се вли­ва вът­ре и не из­ти­ча на­вън, чо­век не мо­же да се свър­же с окол­на­та сре­да.

            Жи­во­тът, кой­то е в нас, е съ­вър­шен. Удо­вол­с­т­ви­я­та, страс­ти­те, неп­ра­вил­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва ог­ра­ни­ча­ват ес­тес­т­ве­ни­те про­я­ви на жи­во­та.

            Жи­во­тът мо­же да бъ­де са­мо до­бър. Лош жи­вот ня­ма. И ко­га­то се каз­ва, че жи­во­тът тряб­ва да се по­доб­ри, то­ва е пог­реш­на идея. Сам по се­бе си жи­во­тът не е ни­то до­бър, ни­то лош. В жи­во­та мо­же да има при­ме­си, но той ни­то се по­доб­ря­ва, ни­то се вло­ша­ва. Жи­во­тът из­ли­за от Бо­га и се въз­в­ръ­ща към Не­го. За­то­ва той по съ­щи­на е аб­со­лют­но чист. Из­ме­не­ни­я­та оба­че, ко­и­то се вна­сят в жи­во­та, те имен­но до­кар­ват ло­ши­те пос­ле­ди­ци. И то­га­ва се го­во­ри за свет­с­ки жи­вот, за ду­хо­вен жи­вот, за вре­ме­нен и ве­чен жи­вот. Ала жи­во­тът сам по се­бе си не е ни свет­с­ки, ни ду­хо­вен. Ко­га­то жи­во­тин­с­ко­то жи­вее в чо­ве­ка, жи­во­тът ста­ва свет­с­ки, а ко­га­то ра­зум­но­то жи­вее в не­го, той ста­ва ду­хо­вен. За­що­то жи­во­тът на чо­ве­ка се раз­ли­ча­ва от жи­во­та на ос­та­на­ли­те съ­щес­т­ва по сво­я­та ра­зум­ност. Ду­ма­та „жи­вот“ всъщ­ност под­раз­би­ра ра­зум­ност. Къ­де­то ня­ма ра­зум­ност, ня­ма и жи­вот. Къ­де­то има ра­зум­ност, да­же и най-сла­бо про­я­ве­на, там има и жи­вот.

            Ра­зум­ни­ят жи­вот е жи­вот на без­с­мър­тие, жи­вот без стра­да­ния и мъ­че­ния. То­зи имен­но жи­вот е дял на чо­веш­ка­та ду­ша. В не­го всич­ко се про­я­вя­ва на сво­е­то вре­ме. В то­зи жи­вот ня­ма сму­ще­ния, а пос­то­ян­на ра­бо­та.

            Жи­во­тът сам по се­бе си е един. Фи­зи­чес­ки­ят жи­вот, ду­хов­ни­ят жи­вот и Бо­жес­т­ве­ни­ят жи­вот са три ве­ли­ки про­я­ви на Це­ло­куп­ния, един­ния Жи­вот. Те се раз­ли­ча­ват по сво­и­те на­ча­ла, по сво­и­те обек­ти и по сво­и­те це­ли. Фи­зи­чес­ки­ят жи­вот пос­то­ян­но се из­ме­ня и про­ме­ня. Той е жи­вот на по­вър­х­ност­та на во­да­та, на мор­с­ки­те въл­ни.            Ду­хов­ни­ят жи­вот се про­ме­ня, без да се из­ме­ня. Той е жи­вот на мор­с­ки­те глъ­би­ни, на вът­реш­ност­та на мо­ре­то. А Бо­жес­т­ве­ни­ят жи­вот ни­то се из­ме­ня, ни­то се про­ме­ня. Всич­ки те­зи про­я­ви на жи­во­та са тяс­но свър­за­ни. Те са час­ти на ед­но ця­ло – на Це­ло­куп­ния без­г­ра­ни­чен Жи­вот.

            За да раз­бе­ре чо­век жи­во­та и да бъ­де по­ле­зен на се­бе си и на дру­ги­те, тряб­ва да за­поч­не от фи­зи­чес­кия жи­вот и пос­те­пен­но да оти­ва към ду­хов­ния и Бо­жес­т­ве­ния жи­вот. Кой­то не оби­ча фи­зи­чес­кия жи­вот, не мо­же да има ни­как­во от­но­ше­ние към свет­ли­на­та. За­що­то във фи­зи­чес­кия свят е скла­ди­ра­на енер­ги­я­та на свет­ли­на­та – в рас­те­ни­я­та, в пло­до­ве­те. И хи­ги­е­на­та на фи­зи­чес­кия жи­вот за­поч­ва с пра­вил­но из­пол­з­ва­не на свет­ли­на­та, скла­ди­ра­на в рас­те­ни­я­та и пло­до­ве­те. С дру­ги ду­ми, тя за­поч­ва с пра­вил­но­то яде­не. А яде­не­то е пред­го­вор на фи­зи­чес­кия жи­вот. Тъй как­то пред­го­вор на ду­хов­ния жи­вот е му­зи­ка­та, а пред­го­вор на Бо­жес­т­ве­ния жи­вот е мо­лит­ва­та.

            Жи­во­тът е сък­ро­ви­ще, ко­е­то тряб­ва да се па­зи. Па­зи го чрез Мъд­рост­та и не­ка ис­тин­с­ко­то зна­ние, ко­е­то про­и­з­ти­ча от нея, да му бъ­де ох­ра­на! Ос­та­ви го да те­че сво­бод­но от ве­ли­кия из­вор – Лю­бов­та! Ос­ве­ти го чрез Ис­ти­на­та, све­та на аб­со­лют­на­та ра­зум­ност. Ос­ве­ти го чрез Ис­ти­на­та, ко­я­то да­ва сво­бо­да на жи­во­та във всич­ки нап­рав­ле­ния.

            За­що­то и жи­во­тът си има сво­е­то за­зо­ря­ва­не, своя из­г­рев и сво­е­то плад­не.            За­зо­ря­ва­не на жи­во­та, то­ва е Лю­бов­та. Из­г­рев на жи­во­та, то­ва е Мъд­рост­та. Плад­не на жи­во­та, то­ва е Ис­ти­на­та.

            За­зо­ри се в жи­во­та! На­пъ­пи! Ста­ни, из­п­ра­ви се на но­зе­те си и по­чув­с­т­вай, че си свър­зан с всич­ки съ­щес­т­ва на Зе­мя­та и Не­бе­то.

            Из­г­рей в жи­во­та! Раз­цъф­ти се и вър­жи плод! Дос­тиг­ни не­го­во­то плад­не! Уз­рей!     И ко­га­то се из­диг­неш до плад­не­то на жи­во­та, ти ще опи­таш ве­ли­кия му сми­съл, бла­гия му плод.

ДУША

            От­де­ля­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша от Бо­га със­та­вя един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти в Би­ти­е­то. То­ва от­де­ля­не е из­вес­т­но в ан­гел­с­кия свят под наз­ва­ни­е­то „за­зо­ря­ва­не на чо­веш­ка­та ду­ша“. Ду­ша­та из­ли­за от своя Пър­во­и­з­точ­ник ка­то Бо­жес­т­вен лъч и вли­за в не­о­бят­на­та Все­ле­на, за да из­вър­ши ра­бо­та­та, ко­я­то й пред­с­тои.

            Ду­ша­та е веч­на. Тя е та­ка веч­на, как­то Бог е ве­чен. Но до­ка­то Бог е аб­со­лют­но не­и­з­ме­нен, ду­ша­та неп­ре­къс­на­то се из­ме­ня, ка­то по та­къв на­чин се раз­ви­ва и до­би­ва но­ви ка­чес­т­ва.

            Чо­веш­ки­те ду­ши жи­ве­ят и се дви­жат в Бо­га. Те съ­щес­т­ву­ват у Не­го във веч­ност­та, ма­кар и да са се про­я­ви­ли в раз­лич­ни мо­мен­ти. Те съ­щес­т­ву­ват за­е­д­но, ма­кар и да не са из­лез­ли ед­нов­ре­мен­но от Бо­га; жи­ве­ят един и същ жи­вот, ма­кар и да се раз­ли­ча­ват. А раз­ли­ча­ват се, за­що­то вся­ка ду­ша пред­с­та­вя ед­но със­то­я­ние на Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние.

            Ду­ши­те – то­ва са раз­лич­ни със­то­я­ния, в ко­и­то Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние се е про­я­ви­ло във вре­ме и прос­т­ран­с­т­во. За­то­ва ние каз­ва­ме: Има са­мо ед­на Ве­ли­ка, Бо­жес­т­ве­на Ду­ша, а всич­ки дру­ги ду­ши са са­мо ней­ни про­я­ви. Всич­ко мо­же да из­чез­не в све­та, но ду­ши­те – ни­ко­га. Те не мо­гат да из­чез­нат, за­що­то не мо­же да из­чез­не и Бо­жес­т­ве­на­та Ду­ша, Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние.

            Днес хо­ра­та не поз­на­ват ду­ша­та. Те не съз­на­ват се­бе си ка­то ду­ши, а ка­то лич­нос­ти. Лич­ност­та, то­ва е фи­зи­чес­кия чо­век, а не ис­тин­с­ко­то се­бе – ду­ша­та. Те поз­на­ват и лич­нос­ти­те на дру­ги­те, а не ду­ши­те им, ко­и­то са ис­тин­с­ки­те им ближ­ни. Но ако хо­ра­та не вло­жат в съз­на­ни­е­то си иде­я­та, че са жи­ви, ра­зум­ни ду­ши, ако те се съз­на­ват все още ка­то лич­нос­ти, ка­то умо­ве и сър­ца, ка­то мъ­же и же­ни, ня­ма ни­що да пос­тиг­нат. Всич­ки те­зи фор­ми на съз­на­ние са ве­че опи­та­ни. Вло­жат ли оба­че в съз­на­ни­е­то си, че са жи­ви, ра­зум­ни ду­ши, ще вне­сат не­що но­во в жи­во­та си, ще му да­дат но­ва на­со­ка.

            За­що­то при се­гаш­но­то раз­ви­тие на чо­ве­ка, ня­ма по-ви­со­ко със­то­я­ние от със­то­я­ни­е­то на ду­ша­та. То но­си със се­бе си всич­ки ус­ло­вия, всич­ки въз­мож­нос­ти на Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов. Са­мо в ду­ша­та мо­же Бог да се изя­ви в Сво­я­та пъл­но­та. Лю­бов­та мо­же да се из­ра­зи на­пъл­но са­мо чрез ду­ша­та. Ако вие из­ра­зи­те лю­бов­та си чрез сър­це­то, тя ще бъ­де са­мо на­по­ло­ви­на из­ра­зе­на. Ако я из­ра­зи­те чрез ума си, тя ще бъ­де пак на­по­ло­ви­на из­ра­зе­на. А всич­ки сла­бос­ти в све­та про­и­з­ти­чат от по­ло­ви­ни­те.

            До­се­га чо­веш­ка­та ду­ша е на­пъп­ва­ла, тя е дос­тиг­на­ла да ста­не пъп­ка. Но в на­ша­та епо­ха та­зи пъп­ка за­поч­ва да се раз­т­ва­ря. То­ва раз­т­ва­ря­не на пъп­ка­та-ду­ша е един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти в Кос­мо­са и се на­ри­ча „раз­цъф­тя­ва­не на чо­веш­ка­та ду­ша“. И всич­ки въз­ви­ше­ни съ­щес­т­ва в Бо­жес­т­ве­ния свят очак­ват с тре­пет раз­цъф­тя­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша. Те зна­ят, че в нея са на­пи­са­ни всич­ки про­я­ви на Бо­га, че в нея е вло­же­но всич­ко оно­ва, ко­е­то е ста­на­ло пре­ди тях, ко­е­то се­га ста­ва и ко­е­то ще ста­не в бъ­де­ще. Те зна­ят, че чо­веш­ка­та ду­ша е ед­на све­ще­на кни­га, в ко­я­то Бог по един осо­бен на­чин, не­поз­нат за тях, е на­пи­сал раз­ви­ти­е­то на ця­ло­то Би­тие. За­то­ва с та­къв све­щен тре­пет очак­ват те раз­цъф­тя­ва­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша. Цве­тът, в кой­то ще се раз­цъф­не та­зи ду­ша, ще блес­не във всич­ка­та си кра­со­та, и Бог ще влее в не­го Сво­я­та Свет­ли­на и Сво­я­та Лю­бов. А в чо­веш­ка­та ду­ша има та­ка­ва кра­со­та, как­то в ни­кое дру­го съ­щес­т­во на све­та. Та­зи кра­со­та с ни­що не мо­же да се срав­ни. До­ри ко­га­то Бог пог­лед­не фор­ма­та на чо­веш­ка­та ду­ша, и Той се ве­се­ли.

            Щом се раз­цъф­ти чо­веш­ка­та ду­ша, то­га­ва всич­ки ан­ге­ли, всич­ки слу­жи­те­ли на Бо­га ще дой­дат. Те от не­за­пом­не­ни вре­ме­на очак­ват раз­цъф­тя­ва­не­то й, за да вку­сят от ней­ния нек­тар. А със сво­е­то ид­ва­не те ще до­не­сат Но­ва­та кул­ту­ра, ко­я­то Аз на­ри­чам „кул­ту­ра на Лю­бов­та“.

            Ко­га­то Хрис­тос сле­зе на Зе­мя­та, Той сле­зе да по­мог­не имен­но на чо­веш­ки­те ду­ши. За­що­то вся­ка ду­ша, ко­я­то е сляз­ла на Зе­мя­та, има ед­на съ­щес­т­ве­на за­да­ча, ко­я­то са­ма тряб­ва да раз­ре­ши.

            В све­та има ра­зум­ни ду­ши, ко­и­то ис­кат да се пов­диг­нат и да жи­ве­ят съз­на­тел­но. За тях сли­зат на Зе­мя­та Ве­ли­ки­те Учи­те­ли, на тях по­ма­гат и всич­ки лю­бе­щи и све­те­щи ду­ши, ко­и­то ра­бо­тят в све­та. За­що­то са­мо ду­ши, ко­и­то лю­бят и ко­и­то све­тят, мо­гат да по­ма­гат на дру­ги­те ду­ши. Те са за­вър­ши­ли сво­и­те из­пи­ти на Зе­мя­та. В тях Бо­жес­т­ве­но­то Съз­на­ние е про­бу­де­но. Ето за­що, те не ис­кат да на­пус­нат Зе­мя­та. Те каз­ват: „Се­га ние ще жи­ве­ем на Зе­мя­та при всич­ки ус­ло­вия, ще жи­ве­ем та­ка, как­то Бог ис­ка. Ние раз­би­ра­ме се­га как тряб­ва да се жи­вее“.

            За чо­веш­ка­та ду­ша, ко­я­то ис­ка да се пов­диг­не, ня­ма ни­що не­въз­мож­но. Тя е сил­на, бла­го­да­ре­ние на сво­я­та връз­ка с дру­ги­те ду­ши, ко­и­то са ис­тин­с­ки­те й ближ­ни. И кол­ко­то по-го­лям е бро­ят на ду­ши­те, с ко­и­то чо­веш­ка­та ду­ша е свър­за­на, тол­ко­ва тя е по-сил­на и по-не­у­яз­ви­ма. Ус­пе­хът на ду­ша­та за­ви­си от броя на ду­ши­те, с ко­и­то тя е свър­за­на. Съз­на­ни­е­то на ония ду­ши, ко­и­то взи­мат учас­тие в зем­ния жи­вот на ед­на ду­ша, е пос­то­ян­но със­ре­до­то­че­но в Лю­бов­та, и за­то­ва те й по­ма­гат без­ко­рис­т­но и са­мо­о­т­вер­же­но. Ето за­що, из­кус­т­во­то на зем­ния жи­вот се със­тои в то­ва – до­ка­то чо­век е на Зе­мя­та, в та­зи мал­ка фор­ма, да вле­зе във връз­ка с ду­ши­те на дру­ги­те хо­ра. Там е клю­чът на ус­пе­ха. До­ри ед­на ду­ша да ви оби­ча, тя е в със­то­я­ние да ви по­мог­не в мъч­но­ти­и­те на жи­во­та. А ко­га­то мно­го ду­ши на­со­чат Лю­бов­та си към един чо­век, той мо­же всич­ко да ста­не – по­ет, ху­дож­ник, му­зи­кант, учен. Ве­ли­ка си­ла е Лю­бов­та.

            Пъ­тят на вся­ка ду­ша е стро­го оп­ре­де­лен и ни­кой не е в със­то­я­ние да я от­к­ло­ни от не­го. Не­въз­мож­но е ед­на ду­ша да от­к­ло­ни дру­га от ней­ния път, за­що­то Бог зор­ко бди над ду­ши­те и нап­рав­ля­ва тях­но­то дви­же­ние в не­о­бят­на­та Все­ле­на. Са­ма по се­бе си вся­ка ду­ша е ед­на мал­ка все­ле­на, ко­я­то се дви­жи по свой път в го­ля­ма­та Все­ле­на. Но ед­но ве­ли­ко свойс­т­во на ду­ша­та е да се сма­ля­ва – да ста­ва без­к­рай­но мал­ка и да се раз­ши­ря­ва – да ста­ва не­о­бят­на ка­то Все­ле­на­та.

            Из­лез­ли пос­ле­до­ва­тел­но от Бо­га, ду­ши­те се на­ми­рат по­меж­ду си в та­ки­ва от­но­ше­ния, в как­ви­то се на­ми­рат то­но­ве­те един към друг. В сво­и­те от­но­ше­ния ду­ши­те със­та­вят хар­мо­нич­ни гру­пи. Те об­ра­зу­ват от­дел­ни сис­те­ми, ко­и­то се дви­жат спи­ра­ло­вид­но в без­г­ра­нич­но­то прос­т­ран­с­т­во. При сво­е­то ин­во­лю­ци­он­но дви­же­ние те сли­зат на гру­пи, но ос­та­ват в раз­лич­ни по гъс­то­та сре­ди, за­що­то не всич­ки мо­гат да пре­о­до­ле­ят тях­на­та съп­ро­ти­ва. Са­мо част от тях дос­ти­гат до най-гъс­та­та ма­те­рия. Та­ка ду­ши­те са свър­за­ни във вид на ве­ри­га, ко­я­то ми­на­ва през раз­лич­ни по­ле­та. При ево­лю­ци­я­та си ду­ши­те въз­ли­зат по съ­щия за­кон – раз­лич­ни­те ду­ши въз­ли­зат в раз­лич­но ред­ки сре­ди.

            Да въз­лю­биш ду­ша­та на чо­ве­ка – в то­ва се със­тои ис­тин­с­ки­ят мо­рал. Ала кой­то ис­ка да бо­ра­ви с чо­веш­ка­та ду­ша, тряб­ва да има ве­лик ум. Той тряб­ва да раз­би­ра дъл­бо­ки­те про­це­си, ко­и­то се из­вър­ш­ват в нея. Дъл­бо­чи­на има в чо­веш­ка­та ду­ша! Дъл­бо­чи­на и не­о­бят­ност! За­що­то чо­веш­ка­та ду­ша жи­вее из­вън на­шия свят, в един свят с мно­го по­ве­че из­ме­ре­ния. Тя има са­мо ед­на мал­ка про­е­к­ция на Зе­мя­та. Явя­ва се са­мо вре­мен­но ка­то гос­тен­ка на ума и сър­це­то. И ко­га­то ду­ша­та по­се­ти чо­ве­ка, той ста­ва ве­лик, вдъх­но­вен, бла­го­ро­ден. От­тег­ли  ли се ду­ша­та, той пак ста­ва обик­но­вен чо­век.

            Всич­ки ве­ли­ки мис­ли и же­ла­ния из­ти­чат от из­во­ра на ду­ша­та. Ду­ша­та пък се пои от друг из­вор – чо­веш­кия дух. Чо­веш­ки­ят дух се пои от още по-ве­лик из­вор – Бо­жия Дух. А Бо­жи­ят Дух се пои от най-ве­ли­кия из­вор – Аб­со­лют­ния, Нез­най­ния Дух на Би­ти­е­то, за Ко­го­то ни­кой ни­що не знае.

            И та­ка, пом­ни:

            Ти си ду­ша, не тя­ло!

            Ти си ду­ша, за­че­на­та ня­ко­га в Бо­жес­т­ве­ния Дух, за­че­на­та в Лю­бов.

            Се­га ду­ша­та ти е ве­че пъп­ка, ко­я­то ча­ка да се раз­цъф­ти. Със­ре­до­то­чи съз­на­ни­е­то си в нея, за­що­то то­ва е един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти на жи­во­та ти! То­га­ва ти ще се раз­т­во­риш за ве­ли­ко­то слън­це, ко­е­то оза­ря­ва це­лия Бо­жес­т­вен свят.

ИСТИНА

            За Бо­га ние има­ме две по­ня­тия. Ко­га­то из­ли­за­ме от Не­го, ние Го раз­би­ра­ме ка­то не­що, ко­е­то се ог­ра­ни­ча­ва са­мо в Се­бе Си. А ка­то за­поч­нем раз­ви­ти­е­то си, из­хож­дай­ки от край­но­то, гра­нич­но­то и оти­вай­ки към оно­ва, ко­е­то е без на­ча­ло и без край, схва­ща­ме Бо­га ка­то без­г­ра­ни­чен, без­на­ча­лен.

            Ис­ти­на­та, ко­я­то е из­ляз­ла от Без­г­ра­нич­но­то, е нап­ра­ви­ла не­ща­та гра­нич­ни. Тя е, ко­я­то е изя­ви­ла Без­г­ра­нич­но­то. Бог ка­то Ис­ти­на ни прив­ли­ча, а Хрис­тос по­каз­ва ис­тин­с­кия път на на­ше­то вът­реш­но дви­же­ние към Бо­га. И за­то­ва Ис­ти­на­та е на­со­ка към Без­г­ра­нич­но­то и Без­на­чал­но­то, ко­е­то има връз­ка с ог­ра­ни­че­но­то.

            Ка­за­но е: „Гла­ва на Тво­е­то Сло­во е Ис­ти­на­та“.(Псалом 119:160, бел. ред.) А ние зна­ем, че всич­ки дви­же­ния из­хож­дат от гла­ва­та и се въз­в­ръ­щат пак към нея. Гла­ва­та по­каз­ва по­со­ка­та. И ко­га­то ка­жем, че ня­кой има гла­ва, под­раз­би­ра­ме, че той има по­со­ка и цел, към ко­я­то се стре­ми. Са­мо чо­век, кой­то има Ис­ти­на­та, знае по­со­ка­та на своя жи­вот.

            Във Все­ле­на­та всич­ко се дви­жи. Зе­мя­та се дви­жи око­ло Слън­це­то. Слън­це­то се дви­жи око­ло дру­го слън­це – дви­же­ние в дви­же­ние ста­ва. Но об­ща­та по­со­ка на всич­ки те­зи дви­же­ния се да­ва от Ис­ти­на­та.

            Ала не са­мо не­бес­ни­те те­ла се дви­жат. Всич­ки же­ла­ния, чув­с­т­ва и мис­ли на чо­ве­ка об­ра­зу­ват ми­ли­а­р­ди све­то­ве и сис­те­ми, ко­и­то се дви­жат към ве­ли­ка­та цел – Ис­ти­на­та. Чо­век тряб­ва да поз­на­ва пъ­тя на сво­е­то дви­же­ние във вся­ко от­но­ше­ние. И той не тряб­ва по ни­кой на­чин да спи­ра то­ва дви­же­ние. В Ис­ти­на­та не се до­пус­ка ни­то за миг ни­как­во ко­ле­ба­ние. Всич­ко у нея е стро­го оп­ре­де­ле­но. Вся­ко ко­ле­ба­ние е съд­бо­нос­но, за­що­то и най-сла­бо­то дви­же­ние на от­дел­ния чо­век та­ка е свър­за­но с дру­ги дви­же­ния, че и при най-мал­ко­то по­ко­ле­ба­ва­не мо­же да го спо­ле­ти ка­тас­т­ро­фа – ста­ва пре­си­ча­не на пъ­ти­ща­та във Все­ле­на­та.

            Всич­ки съ­щес­т­ва, ко­и­то не жи­ве­ят спо­ред Ис­ти­на­та, имат же­ла­ние да се дви­жат без­раз­бор­но. И за­то­ва При­ро­да­та ги е ог­ра­ни­чи­ла. А Ис­ти­на­та под­раз­би­ра дви­же­ние в оп­ре­де­ле­на по­со­ка – по­со­ка­та, в ко­я­то всич­ко във Все­ле­на­та се дви­жи – от гра­нич­но­то към Без­г­ра­нич­но­то и Без­на­чал­но­то.

            „Ис­ти­на­та ще ви нап­ра­ви сво­бод­ни“.(Евангелие от Иоан, 8:32, бел. ред)

            Стре­меж и коп­неж на чо­веш­ка­та ду­ша е да бъ­де сво­бод­на. То­ва е един ве­лик под­тик, но не в обик­но­ве­ния чо­век, а в чо­ве­ка, у ко­го­то съз­на­ни­е­то се е про­бу­ди­ло. Сво­бо­да­та е един ве­лик под­тик в чо­ве­ка, у ко­го­то се съ­буж­да Бо­жес­т­ве­но­то. Ис­ти­на­та под­раз­би­ра вис­ше­то в чо­ве­ка.

            „Въз­лю­бил си Ис­ти­на­та в чо­ве­ка“

            Це­ли­ят жи­вот на чо­ве­ка по­чи­ва на Ис­ти­на­та, ко­я­то но­си сво­бо­да. Ко­га­то се го­во­ри за сво­бо­да в аб­со­лют­ния сми­съл на ду­ма­та, под­раз­би­ра се ду­хът на чо­ве­ка – най-въз­ви­ше­но­то у не­го – не ума! Чрез Ис­ти­на­та ние мо­жем да из­ле­зем от рам­ки­те на вре­мен­ния жи­вот, на смърт­та и да вле­зем във веч­на­та сво­бо­да.

            Каз­ват, че Ис­ти­на­та е от­в­ле­че­на. Не, Ис­ти­на­та е ре­а­л­но­то, ко­е­то ле­жи в ос­но­ва­та на на­шия жи­вот. Тя е един свят на не­о­пи­су­е­ма кра­со­та, кой­то си има сво­и­те крас­ки, то­но­ве, му­зи­ка. Тя е свят, кой­то съ­щес­т­ву­ва и ще съ­щес­т­ву­ва ви­на­ги. В то­зи свят не­ща­та са стро­го, ма­те­ма­ти­чес­ки оп­ре­де­ле­ни. Ня­ма ни­що непред­ви­де­но, ни­що слу­чай­но.

            Ис­ти­на­та е не­за­ви­си­ма от лич­ни­те схва­ща­ния на хо­ра­та. Да­ли ще мис­ли­те по един или друг на­чин за нея, да­ли ще се приб­ли­жа­ва­те или от­да­ле­ча­ва­те от нея, с то­ва вие ня­ма да из­ме­ни­те ней­ни­те от­но­ше­ния.

            Лю­бов­та вся­ко­га има стре­меж към Ис­ти­на­та. Ис­ти­на­та е обект на Лю­бов­та. Без Ис­ти­на­та ка­то обект, Лю­бов­та не мо­же да се про­я­ви.

            Кра­со­та­та е съ­що из­раз на Ис­ти­на­та. Как­во­то е кра­со­та­та по от­но­ше­ние на чо­ве­ка, та­ко­ва е Ис­ти­на­та по от­но­ше­ние на Бо­жес­т­ве­ния свят. Ис­ти­на­та е не­го­ва­та свет­ли­на.

            По­не­же Ис­ти­на­та при­над­ле­жи към све­та на без­с­мър­ти­е­то, за греш­ни­те хо­ра тя е не­дос­тъп­на. Да се го­во­ри на греш­ни­те хо­ра за Ис­ти­на­та е все ед­но ня­кой ма­те­ма­тик да го­во­ри на един не­ук чо­век за вис­ши­те ма­те­ма­тич­ески проб­ле­ми.

            Лю­бов­та е сниз­хо­ди­тел­на към греш­ки­те на хо­ра­та, към тех­ни­те сла­бос­ти. Ис­ти­на­та оба­че е стро­га и не­у­мо­ли­ма. Ис­ти­на­та не тър­пи не­ве­жес­т­во­то, сла­бост­та, не­чис­то­та­та. В то­ва се със­тои ней­на­та съ­вър­ше­на кра­со­та. Ето за­що, кой­то е слаб, да оти­де при Лю­бов­та. Кой­то е не­ве­жа, да оти­де при Мъд­рост­та. Кой­то е онеп­рав­дан, да оти­де при Прав­да­та, а кой­то ис­ка да бъ­де съ­вър­шен, да оти­де при Ис­ти­на­та.

            Мис­ли­те ли, че Ис­ти­на­та е при бо­га­ти­те? – Не е. Мис­ли­те ли, че е при си­ро­ма­си­те? – Не е. Мис­ли­те ли, че е при уче­ни­те, при фи­ло­со­фи­те, при вяр­ва­щи­те, при окул­тис­ти­те? – Не е. Ни­къ­де я ня­ма Ис­ти­на­та. За­що­то то­зи свят е свят на стра­да­ния и смърт, свят на неп­ре­къс­на­ти про­ме­ни. А в та­къв свят Ис­ти­на­та не мо­же да дой­де. Тя не мо­же да сле­зе до не­го.

            Ис­ти­на­та го­во­ри със слън­ца­та. Мъд­рост­та го­во­ри с пла­не­ти­те. А Лю­бов­та е тол­ко­ва сниз­хо­ди­тел­на, че го­во­ри и с най-мал­ки­те, най-нез­на­чи­тел­ни­те съ­щес­т­ва.

            По­не­же Ис­ти­на­та го­во­ри със слън­ца­та, въз­ви­ше­на и да­леч­на е ней­на­та цел. Ето за­що, за Ис­ти­на­та смър­т­ни­те хо­ра не мо­гат да го­во­рят. Те мо­гат да из­не­сат един факт ка­то ис­ти­на, но за Ис­ти­на­та са­ма по се­бе си, не мо­гат да го­во­рят.

            Вло­жи Ис­ти­на­та в ду­ша­та си и сво­бо­да­та, ко­я­то тър­сиш, ще я при­до­би­еш.

            Въз­лю­би Ис­ти­на­та! И ко­га­то си тъй си­ро­мах, че ня­маш ни пе­так в джо­ба си, знай, че има не­що, ко­е­то се­ди над вся­ка си­ро­ма­шия. То­ва е Ис­ти­на­та. Има не­що, ко­е­то се­ди над вся­ко бо­гат­с­т­во. То­ва е Ис­ти­на­та. Има не­що, ко­е­то се­ди над вся­ка власт. То­ва е Ис­ти­на­та.

            Та­зи Ис­ти­на ще от­во­ри пред те­бе ве­лик прос­тор и ти ще прог­лед­неш. Ко­га­то тя дой­де у те­бе, ще нап­ра­ви ума ти све­тъл, в сър­це­то ти ще вне­се мир, а на тя­ло­то ти ще да­де си­ла и здра­ве,

            Ге­рой в све­та мо­же да бъ­де са­мо он­зи, в ко­го­то жи­вее Ис­ти­на­та. Са­мо той мо­же да се жер­т­ва, и ко­га­то се по­жер­т­ва, ще вле­зе да жи­вее в ду­ши­те на хо­ра­та. За­то­ва ви каз­вам: Пре­ди всич­ко и над всич­ко – Лю­бов към Ис­ти­на­та!

ЛЮБОВ

            Лю­бов­та е свят, в кой­то жи­вее Бо­жес­т­ве­ни­ят Дух. Най-ве­ли­ки­ят свят, кой­то поз­на­ват мъд­ре­ци­те от всич­ки вре­ме­на и за кой­то Хрис­тос го­во­ри, е све­тът на Лю­бов­та. И ко­га­то каз­ва­ме, че Бог е Лю­бов, под­раз­би­ра­ме съ­щи­на­та, от ко­я­то всич­ко про­и­з­ли­за. От из­во­ра на Лю­бов­та са про­и­з­лез­ли и ще про­и­з­ли­зат всич­ки све­то­ве през всич­ки­те веч­нос­ти.

            Всич­ко в све­та жи­вее в Лю­бов­та и чрез Лю­бов­та. Всич­ко, ко­е­то виж­да­ме: звез­д­ни все­ле­ни, слън­ца, пла­не­ти, е про­я­ва на Лю­бов­та. Це­ли­ят Кос­мос в не­го­ва­та це­ло­куп­ност, це­ли­ят фи­зи­чес­ки свят е про­я­ве­на, ма­те­ри­а­ли­зи­ра­на Лю­бов. То­ва е ве­ли­ко­то „тя­ло на Бо­га“.

            Вън от Лю­бов­та ние не поз­на­ва­ме Бо­га. Лю­бов­та е свър­за­на с всич­ки ор­га­нич­ни съ­щес­т­ва. Ня­ма жи­во съ­щес­т­во, ня­ма жи­ва ма­те­рия в све­та, ко­я­то да не се вли­яе по един или друг на­чин от Лю­бов­та, да не е тяс­но свър­за­на с нея.

            Бог на Лю­бов­та не е са­мо вън от нас, във Все­ле­на­та, а и вът­ре в нас. Той е жи­ва­та връз­ка на всич­ко, ко­е­то е „вън“ и „вът­ре“.

            Лю­бов­та обе­ма всич­ко в се­бе си. Са­ма по се­бе си тя е без­ко­неч­на, а всич­ки не­ща вън от нея са ко­неч­ни. И за­то­ва ние каз­ва­ме:

            Веч­на е са­мо Лю­бов­та. От нея из­ти­ча жи­во­тът. Лю­бов­та е, ко­я­то но­си пъл­ния жи­вот.

     Доб­ро­то ка­то плод на Лю­бов­та, се съ­дър­жа в нея. Мъд­рост­та и тя се съ­дър­жа в нея, за­що­то пред­с­та­вя фор­ми­те, чрез ко­и­то Бо­жи­я­та Лю­бов се изя­вя­ва. Ис­ти­на­та съ­що е вклю­че­на в Лю­бов­та. Тя е най-чис­ти­ят об­раз на Лю­бов­та. Прав­да­та и тя е вклю­че­на в Лю­бов­та. Ето за­що, аб­со­лют­на­та Бо­жия Лю­бов под­раз­би­ра аб­со­лют­на Прав­да. Къ­де­то ня­ма прав­да, ня­ма Лю­бов. Фи­зи­чес­ка­та стра­на на Лю­бов­та е Прав­да­та. За да се изя­ви Лю­бов­та на Зе­мя­та, неп­ре­мен­но тряб­ва да има Прав­да.

     Лю­бов­та е дъл­го­тър­пе­ли­ва, ми­лос­ти­ва, но аб­со­лют­на­та Лю­бов изис­к­ва аб­со­лют­на Прав­да. И са­мо чо­век, кой­то е прос­вет­нал в Прав­да­та, мо­же да въз­п­ри­е­ме Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов. Хрис­тос е изя­ве­на­та Лю­бов в Прав­да­та, ко­я­то прос­вет­ва у оне­зи, ко­и­то Го лю­бят.

     Лю­бов­та е са­мо за ве­ли­ки­те, сил­ни­те ду­ши. Гра­мад­на енер­гия се крие в чо­ве­ка на Лю­бов­та.

            Помнете: Любовта не е за болни хора. Лю­бов­та е са­мо за здра­ви хо­ра. Бол­ни­те, мър­т­ви­те хо­ра не лю­бят. Са­мо жи­ви­те хо­ра, ко­и­то са из­пъл­не­ни с Бо­жес­т­ве­ния Дух – те са, на ко­и­то сър­ца­та треп­тят от Лю­бов. Не се лъжете: Болните, мъртвите духом хора не са озарени от Лю­бов­та. И ко­га­то чу­е­те ня­ко­го да каз­ва: „Аз съм чо­век на хлад­ния раз­съ­дък, аз не мо­га да лю­бя, не мо­га да се за­ни­ма­вам с та­ки­ва дреб­на­вос­ти“, знай­те, че то­зи чо­век е глу­пав. За­що­то най-мъд­ро­то, най-ве­ли­ко­то не­що в све­та е Лю­бов­та. Най-мъд­ро­то Съ­щес­т­во, за Ко­е­то се каз­ва, че е Лю­бов, лю­би. Он­зи, Кой­то е съз­дал све­то­ве­те, Кой­то е нап­ра­вил всич­ко, Кой­то всич­ко е из­пъл­нил с жи­вот, Кой­то е дал всич­ки жер­т­ви, лю­би, а то­зи пиг­мей, със своя „хла­ден раз­съ­дък“, не мо­жел да лю­би! Хрис­тос сле­зе на Зе­мя­та да изя­ви Лю­бов­та, а хо­ра­та на „трез­вия ум“ не мо­же­ли да лю­бят!

     Про­пъ­ту­вай­те ця­ло­то Не­бе, ця­ла­та Все­ле­на, оби­ко­ле­те всич­ки све­то­ве, всич­ки ще ви ка­жат, че Бог е Лю­бов. И ако бих­те за­пи­та­ли един ан­гел: „Оби­ча ли ни Бог“?, той ще ви ка­же: „По­и­с­кай­те по-ско­ро от ме­не да из­гу­бя всич­ко­то си съз­на­ние, всич­ко, ко­е­то съм при­до­бил през ве­ко­ве­те, от­кол­ко­то да ви от­го­во­ря на въп­ро­са – оби­ча ли ви Бог!“

     И на­и­с­ти­на, Бог не мо­же да из­ме­ни на Се­бе Си. Ако при­е­мем, че Бог мо­же да из­ме­ни на Се­бе Си, зна­чи да до­пус­нем, че има ня­как­ва вън­ш­на си­ла, ко­я­то Го ог­ра­ни­ча­ва. А то­ва е не­мис­ли­мо. Лю­бов­та е не­и­з­мен­на. Тя вся­ко­га ни оза­ря­ва.

     Спом­не­те си ду­ми­те от Пи­са­ни­е­то: „Бог тол­ко­ва въз­лю­би све­та, що­то да­де Своя еди­но­ро­ден Син, за да не по­ги­не все­ки, кой­то вяр­ва в Не­го“. Зна­чи Бог ка­то въз­лю­бил све­та, дал от Се­бе Си в жер­т­ва най-ху­ба­во­то, най-въз­ви­ше­но­то – своя „еди­но­ро­ден Син“, за да пов­диг­не ония ду­ши, ко­и­то вяр­ват в Лю­бов­та.

     И на­и­с­ти­на, мо­же да се вяр­ва са­мо в ед­но: в Лю­бов­та. Вся­ко дру­го вяр­ва­не е из­ма­ма.

     Лю­бов­та стои над вся­как­ви ре­ли­гии. Лю­бов­та са­ма съз­да­ва ре­ли­ги­и­те. В Бо­жес­т­ве­ния свят ре­ли­гии ня­ма. Там съ­щес­т­ву­ва са­мо Лю­бов. Ат­мос­фе­ра­та на Бо­жес­т­ве­ния свят е Лю­бов. Там всич­ко ди­ша Лю­бов. Но по­не­же Лю­бов­та не мо­же да се про­я­ви на Зе­мя­та, за­то­ва се явя­ват ре­ли­ги­и­те. Ис­ка­те ли оба­че да из­пъл­ни­те во­ля­та Бо­жия, тряб­ва неп­ре­мен­но да за­мес­ти­те ре­ли­ги­я­та с Лю­бов­та. То­га­ва все­ки, кой­то ви оби­ча, ще бъ­де све­ще­ник и слу­жи­тел във ва­шия храм.

     Ве­ли­ко­то в све­та е да поз­на­ем Бо­га ка­то Лю­бов.

     Кра­со­та­та в жи­во­та е във връз­ка­та ни с Бо­га на Лю­бов­та.

     Лю­бов­та съ­дър­жа в се­бе си всич­ки ус­ло­вия, всич­ки ме­то­ди, всич­ки въз­мож­нос­ти, чрез ко­и­то чо­веш­ка­та ду­ша мо­же да се раз­вие в сво­я­та пъл­но­та. Ед­нич­ка тя мо­же да про­бу­ди в нея скри­ти­те въз­мож­нос­ти. На­у­ка­та, из­кус­т­во­то не мо­гат да бъ­дат сти­му­ли за про­буж­да­не­то на чо­веш­ка­та ду­ша. Те са са­мо вре­мен­ни за­ня­тия.

     Един­с­т­ве­на­та ис­тин­с­ка ра­бо­та в све­та – то­ва е на­у­ка­та за Лю­бов­та. Тя е ве­ли­ки­ят обект на поз­на­ние за ду­ша­та. За­поч­не ли чо­век с Лю­бов­та ка­то ве­ли­ка и мощ­на си­ла, ду­ша­та и ду­хът му се про­буж­дат и той вли­за в ре­а­л­на връз­ка с фи­зи­чес­кия, Ду­хов­ния и Бо­жес­т­ве­ния свят. Са­мо чрез Лю­бов­та мо­же да раз­бе­ре чо­век от­но­ше­ни­я­та, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват меж­ду те­зи све­то­ве, как­то и сми­съ­ла на це­ло­куп­ния жи­вот.

     Но ед­но не заб­ра­вяй­те: в жи­во­та на чо­ве­ка има са­мо де­сет въз­мож­нос­ти да за­поч­не с Лю­бов­та. През все­ки де­сет го­ди­ни има въз­мож­ност да за­ра­бо­ти та­зи мощ­на си­ла. Ос­та­на­ло­то вре­ме от жи­во­та на чо­ве­ка е от­ре­де­но за за­ни­ма­ние. Уло­ви ли чо­век ед­на от те­зи въз­мож­нос­ти, един от лъ­чи­те на ве­ли­ко­то слън­це, ко­е­то оза­ря­ва це­лия Кос­мос, всич­ко въз­ви­ше­но и бла­го­род­но в ду­ша­та му ще за­поч­не да цъф­ти, да връз­ва и да зрее. Пло­до­ве­те на ду­ша­та уз­ря­ват са­мо под лъ­чи­те на то­ва слън­це.

     Ко­га­то проб­лес­не пър­ви­ят лъч на Лю­бов­та, вие ще усе­ти­те в ду­ша­та си та­ко­ва не­о­пи­су­е­мо бла­жен­с­т­во, та­ка­ва свет­ли­на, та­къв мо­щен под­тик във ва­шия ум, та­къв стре­меж във ва­ша­та во­ля, че всич­ки преч­ки в све­та ще поч­нат да се то­пят. Ня­кол­ко ми­га пре­жи­ве­ни в Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов стру­ват мно­го по­ве­че от хи­ля­ди го­ди­ни обик­но­вен чо­веш­ки жи­вот, пре­ка­ран всред най-го­ле­ми удо­вол­с­т­вия и нас­ла­ди.

     Ка­то оби­ча­ме, ние тър­сим Бо­га. Ние тряб­ва да лю­бим Бо­га, за да Го въз­п­ри­е­мем и опи­та­ме. А щом Го въз­п­ри­е­мем, ние опит­ва­ме Не­го­ва­та мъд­рост. Ка­за­но е в Пи­са­ни­е­то: „Да въз­лю­биш Бо­га с всич­ко­то си сър­це, с всич­ка­та си ду­ша, с всич­кия си ум и с всич­ка­та си си­ла. И да въз­лю­биш ближ­ния си ка­то се­бе си“.  То­ва е един-ед­ни­чък за­кон, кой­то се про­я­вя­ва в три свя­та. Лю­бов към Бо­га – ти си в Бо­жес­т­ве­ния свят. Лю­бов към се­бе си, към сво­я­та ду­ша – ти си в Ду­хов­ния свят. Лю­бов към ближ­ни­те си – ти си на фи­зи­чес­кия свят. При­ло­жи ли чо­век те­зи за­ко­ни, ня­ма да има си­ла в све­та, ко­я­то да му се про­ти­ви, ня­ма да има ми­съл, ко­я­то да не му се под­чи­ни и да не дой­де да пос­лу­жи на не­го­вия иде­ал.

     Пом­не­те оба­че ед­на ве­ли­ка ис­ти­на: Са­мо Бог лю­би, за­що­то Бог е Лю­бов. Ня­ма чо­век, кой­то сам по се­бе си да мо­же да лю­би. Чо­век мо­же да бъ­де са­мо про­вод­ник на Лю­бов­та, но да лю­би от са­мо се­бе си – не мо­же. Да ис­каш да те оби­ча ня­кой, ще ре­че да ис­каш Бог да те лю­би. Бог, за да про­я­ви Лю­бов­та Си към те­бе на Зе­мя­та, тряб­ва да из­бе­ре ня­кой чо­век ка­то про­вод­ник и чрез не­го да ти се изя­ви. Ако на Зе­мя­та има са­мо един чо­век, кой­то те оби­ча, то е дос­та­тъч­но.

     Лю­бов­та в Бо­жес­т­вен сми­съл е ра­зум­на про­я­ва меж­ду две въз­ви­ше­ни ду­ши, ко­и­то сто­ят на ед­нак­во рав­ни­ще и по ум, и по сър­це, и по стре­ме­жи – ду­ши ед­нак­во бла­го­род­ни, ед­нак­во пов­диг­на­ти ду­хов­но. Са­мо та­ки­ва две ду­ши мо­гат да се раз­би­рат. И то­га­ва Лю­бов­та меж­ду те­зи две ду­ши е ка­то му­зи­ка. За­що­то са­мо два­ма ис­тин­с­ки вир­ту­о­зи мо­гат да сви­рят за­е­д­но.

     Вие чес­то пи­та­те: „Кой ни оби­ча?“ В при­със­т­ви­е­то на он­зи чо­век, кой­то ви оби­ча по Бо­жес­т­вен на­чин, как­ва­то и скръб да има­те, как­во­то и ра­зо­ча­ро­ва­ние да пре­жи­вя­ва­те, те ми­гом ще из­чез­нат. На вас ще ви олек­не и прос­вет­не.

     Лю­бов­та се от­ли­ча­ва със след­но­то чув­с­т­во: Ко­га­то чо­век обик­не ня­ко­го, той му съ­чув­с­т­ва и се от­на­ся с не­го та­ка, как­то се от­на­ся към се­бе си. Не се ли про­я­ви то­ва чув­с­т­во, Лю­бов­та на де­ло не се про­я­вя­ва. От Лю­бов­та про­и­з­ти­ча и чув­с­т­во­то на про­ща­ва­не­то. Са­мо Лю­бов­та про­ща­ва.

     Ис­тин­с­ка­та Лю­бов е по-сил­на от смърт­та. Кой­то лю­би, не уми­ра. Лю­бов­та но­си без­с­мър­тие. Хо­ра­та уми­рат от без­лю­бие.

     Ако ед­на май­ка има сил­на и не­по­ко­ле­би­ма Лю­бов към де­ца­та си, смърт­та не мо­же да й ги от­не­ме. Не са­мо смърт­та – ни­коя си­ла в све­та не е в със­то­я­ние да раз­лъ­чи две съ­щес­т­ва, ко­и­то Лю­бов­та е съ­е­ди­ни­ла. Лю­бов­та об­ра­зу­ва най-ус­той­чи­ви­те съ­е­ди­не­ния в жи­во­та. И ко­га­то две ду­ши об­ра­зу­ват ед­но та­ко­ва ус­той­чи­во съ­е­ди­не­ние чрез си­ла­та на Лю­бов­та, те об­ра­зу­ват ед­на двой­но по-мощ­на и по-свет­ла ду­ша с две съз­на­ния. Те­зи две ду­ши ка­то срещ­нат дру­ги две ду­ши, съ­е­ди­не­ни по то­зи на­чин, се свър­з­ват с тях и об­ра­зу­ват ед­на още по-мощ­на ду­ша. Та­ка про­дъл­жа­ва то­зи Бо­жес­т­вен про­цес на Лю­бов­та, кой­то един­с­т­вен е в със­то­я­ние да об­ра­зу­ва ус­той­чи­ви, не­раз­лъч­ни съ­е­ди­не­ния меж­ду ду­ши­те.По то­зи на­чин в Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов всич­ки ду­ши се съ­е­ди­ня­ват в ед­но ця­ло, та­ка мощ­но, та­ка ус­той­чи­во, че ни­как­ва си­ла в све­та не е в със­то­я­ние да раз­къ­са не­раз­рив­ни­те му връз­ки. В то­ва ця­ло вся­ка ду­ша жи­вее в дру­ги­те ду­ши и те жи­ве­ят в нея. Та­ка се осъ­щес­т­вя­ва един­с­т­во­то в мно­жес­т­во­то и мно­жес­т­во­то в един­с­т­во­то.

     Спа­се­ни­е­то на чо­ве­ка за­ви­си из­к­лю­чи­тел­но от Лю­бов­та. И ко­га­то Лю­бов­та се про­я­ви в чо­ве­ка, той да­же да е пад­нал, мо­же вед­на­га да се пов­диг­не над ус­ло­ви­я­та. Щас­ти­е­то на чо­ве­ка за­ви­си пак от нея. В щас­ти­е­то чо­век из­пит­ва раз­ши­ре­ние и пъл­но­та, бла­го­да­ре­ние на Лю­бов­та, ко­я­то го е по­се­ти­ла. То­га­ва чо­век чу­ва гла­са на всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва и чув­с­т­ва пул­са на об­щия жи­вот. За­що­то Лю­бов­та е ко­лек­тив­на про­я­ва на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то са за­вър­ши­ли сво­е­то раз­ви­тие и са ста­на­ли ед­но с Бо­га. Лю­бов­та на ед­но от те­зи съ­щес­т­ва е ко­лек­тив­на­та Лю­бов на всич­ки. И ако лю­бов­та на ед­но съ­щес­т­во не е ко­лек­тив­на про­я­ва на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва, тя не е Лю­бов.

     Ето за­що, вис­ша­та, идей­на Лю­бов се про­я­вя­ва в Лю­бов към всич­ки хо­ра, без те да по­до­зи­рат ней­ния из­точ­ник. Да лю­биш хо­ра­та, до­ри и ко­га­то те не­на­виж­дат и ти мис­лят зло­то; да им слу­жиш пос­то­ян­но, без те да зна­ят то­ва – то­ва ще ре­че идей­на Лю­бов, то­ва ще ре­че слу­же­не на Бо­га. За­що­то то­ва е ед­на от ос­нов­ни­те чер­ти на Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов – тя иде към нас не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли сме греш­ни, или не.

     Ма­ги­чес­ка си­ла се крие в Лю­бов­та. Тя е ключ, с кой­то всич­ко зат­во­ре­но се от­ва­ря. Лю­бов­та си има свое све­ще­но име – за­гу­бе­на­та ма­ги­чес­ка ду­ма, ко­я­то тър­сят ка­ба­лис­ти­те от всич­ки вре­ме­на. Све­ще­но­то име на Лю­бов­та, то­ва е ма­ги­чес­кия ключ на без­с­мър­т­ния жи­вот. Чрез не­го всич­ки от­ри­ца­тел­ни енер­гии се прев­ръ­щат в по­ло­жи­тел­ни. С не­го чо­век мо­же всич­ко да нап­ра­ви. За­то­ва се каз­ва, че за Лю­бов­та всич­ко е въз­мож­но.

     Един­с­т­ве­на­та си­ла, ко­я­то мо­же ма­ги­чес­ки да пре­у­с­т­рои ця­ло­то съ­щес­т­во на чо­ве­ка, е Лю­бов­та. И тя тряб­ва да про­ник­не нав­ся­къ­де у не­го, да про­ник­не в най-мал­ки­те гън­ки на не­го­ва­та ду­ша, за да го пре­о­б­ра­зи. Лю­бов­та тряб­ва да из­пъл­ни чо­веш­кия дух. Тя тряб­ва да се про­я­ви пъл­но, съ­вър­ше­но, без­г­ра­нич­но в чо­веш­ка­та ду­ша. Тя тряб­ва да пре­бъд­ва и в сър­це­то по съ­щи­на и съ­дър­жа­ние. Тя тряб­ва да дейс­т­ва и в ума ка­то сък­ро­ве­на си­ла.

     Че­ти­ри са про­я­ви­те на Лю­бов­та в чо­ве­ка. Тя дейс­т­ва:

ка­то стре­меж в сър­це­то,

ка­то чув­с­т­во в ду­ша­та,

ка­то си­ла в ума,

ка­то прин­цип в ду­ха.

     А то­ва е це­ли­ят ци­къл на раз­ви­тие от на­ча­ло до край.

     Лю­бов­та ка­то стре­меж се дви­жи към цен­тъ­ра на Зе­мя­та. То­ва са ко­ре­ни­те на Лю­бов­та.

            Лю­бов­та ка­то чув­с­т­во се дви­жи към Слън­це­то – то­ва са кло­ни­ща­та.

     Лю­бов­та ка­то си­ла се про­я­вя­ва са­мо у ге­ни­и­те и све­ти­и­те. Тя се про­я­вя­ва у всич­ки оне­зи, ко­и­то се жер­т­ват за ед­на Бо­жес­т­ве­на ка­у­за. Са­мо­по­жер­т­ву­ва­ни­е­то спа­да към Лю­бов­та ка­то си­ла. Са­мо чо­век, кой­то има ум, мо­же да осъ­щес­т­ви Лю­бов­та ка­то си­ла.

     Лю­бов­та ка­то прин­цип се­га вли­за в све­та. Тя об­г­ръ­ща всич­ко. До Лю­бов­та ка­то си­ла има и прив­ли­ча­не, и от­б­лъс­к­ва­не, има про­ти­во­ре­чия. В Лю­бов­та ка­то прин­цип, всич­ки про­ти­во­ре­чия из­чез­ват.

     Чо­век тряб­ва да ми­не през всич­ки сте­пе­ни на Лю­бов­та. Той тряб­ва да ми­не през Лю­бов­та ка­то стре­меж – през ней­ни­те ко­ре­ни, тряб­ва да ми­не през Лю­бов­та ка­то чув­с­т­во – през ней­ни­те кло­ни, тряб­ва да ми­не през Лю­бов­та ка­то си­ла – през ней­ни­те цве­то­ве и да вле­зе в Лю­бов­та ка­то прин­цип – да опи­та Бо­жес­т­ве­ния плод на Лю­бов­та.

     До­ка­то Лю­бов­та не вле­зе в све­та, той ня­ма да се пре­о­б­ра­зи. Тя е ве­лик огън, кой­то вна­ся жи­вот. Но ня­ма по-страш­на си­ла от Лю­бов­та за оне­зи, ко­и­то са в дис­хар­мо­ния с нея. За тях нас­тъп­ват то­га­ва ад­с­ки тер­за­ния. Огъ­нят на Лю­бов­та, ка­то ед­на ве­ли­ка въл­на, ид­ва се­га в све­та. Той ще раз­то­пи всич­ко оно­ва, ко­е­то не мо­же да из­дър­жи вис­ши­те треп­те­ния на Лю­бов­та.

     Ко­га­то Лю­бов­та не се въз­п­ри­е­ме пра­вил­но, ней­ни­те слад­ки со­ко­ве, от дейс­т­ви­е­то на един осо­бен род ас­т­рал­ни фер­мен­ти, се прев­ръ­щат в осо­бен род ви­но. От то­ва ви­но хо­ра­та се упо­я­ват, ко­га­то в тях се за­ро­ди стре­ме­жът на Лю­бов­та и вър­шат хи­ля­ди гре­хо­ве и прес­тъп­ле­ния.

     Но ти, кой­то мис­лиш, раз­ли­ча­вай то­ва ви­но на чо­веш­ка­та лю­бов, об­ра­зу­ва­но от­пос­ле, от слад­ки­те со­ко­ве на Лю­бов­та!

     Спус­ни се сме­ло в ко­ре­ни­те на Лю­бов­та!

     Раз­п­рос­т­ри се ши­ро­ко в ней­ни­те кло­ни!

     Цъф­ни ка­то цвят на Лю­бов­та!

     За­вър­жи ка­то плод на Лю­бов­та!

            И ко­га­то въз­ле­зеш в све­та, къ­де­то зре­ят ней­ни­те пло­до­ве, ще за­пе­еш пе­сен­та на чо­ве­ка, кой­то е из­вър­вял ве­ли­кия кръг на Лю­бов­та – от ко­ре­ни­те до пло­да. Чуй та­зи пе­сен!

                                   Бог е Лю­бов,

                                   веч­на, без­г­ра­нич­на,

                                   пъл­на с жи­вот –

                                   жи­вот на бла­гия

                                   Бо­жи Дух,

                                   Дух на свя­тост­та,

                                   Дух на бла­гост­та,

                                   Дух на пъ­лен мир и ра­дост

                                   за вся­ка ду­ша.

     И ще чу­еш от­зи­ва на лю­бе­щи­те ду­ши:

                                   „Ний ще хо­дим в тоя път на Свет­ли­на­та,

                                   в ко­я­то ца­ру­ва

                                   Бо­жи­я­та Лю­бов“.

МЪДРОСТ

     Бог е Лю­бов, Мъд­рост и Ис­ти­на – три ве­ли­ки свя­та, за изу­ча­ва­не­то на ко­и­то е нуж­на ця­ла­та веч­ност.

     Три не­ща има, по ко­и­то мо­жем да поз­на­ем Бо­га. Те са:

     Бо­жи­я­та Лю­бов, ко­я­то но­си пъл­ния жи­вот.

     Бо­жи­я­та Мъд­рост, ко­я­то но­си пъл­на­та свет­ли­на и хар­мо­ния в све­та.

     И Бо­жи­я­та Ис­ти­на, ко­я­то но­си съ­вър­ше­на­та сво­бо­да.

     И ко­га­то се го­во­ри за три­те ли­ца на Бо­га, ние под­раз­би­ра­ме:

     Пър­во­то ли­це на Бо­га е Лю­бов­та, про­я­ве­на в Жи­во­та.

     Вто­ро­то ли­це на Бо­га е Мъд­рост­та, изя­ве­на в Свет­ли­на­та на зна­ни­е­то.

     Тре­то­то ли­це на Бо­га е Ис­ти­на­та, про­я­ве­на в Сво­бо­да­та.

     Ето за­що, три са до­пир­ни­те точ­ки на чо­веш­кия дух с Бо­жия Дух: пър­ва­та е Лю­бов­та, вто­ра­та е Мъд­рост­та, тре­та­та – Ис­ти­на­та. От пър­во­то до­кос­ва­не на чо­ве­ка с Бо­га, у не­го се явя­ва един из­б­лик на Лю­бов; той се прев­ръ­ща в из­вор на жи­вот, кой­то пос­то­ян­но бли­ка. И по­не­же то­зи из­вор тряб­ва да на­ме­ри своя път на дви­же­ние, явя­ва се вто­ро­то до­кос­ва­не на Бо­га – Мъд­рост­та, за да очер­тае пъ­тя на то­ва дви­же­ние. И за­то­ва пър­ви­ят стре­меж на чо­веш­кия Дух е жи­во­тът. Вто­ри­ят стре­меж на чо­веш­кия Дух е зна­ни­е­то. Тре­ти­ят стре­меж на чо­веш­кия Дух е сво­бо­да­та.

     Ко­га­то Ду­хът при­до­би­ва зна­ние, свет­ли­на­та се по­я­вя­ва ка­то ре­зул­тат. И ко­га­то го­во­рим за Бо­жес­т­ве­на­та Мъд­рост, ние под­раз­би­ра­ме всич­ка­та  свет­ли­на на без­п­ре­дел­но­то прос­т­ран­с­т­во, ко­я­то ни­ко­га не угас­ва. Свет­ли­на­та е дре­ха на Мъд­рост­та. Фи­зи­чес­ка­та свет­ли­на, от ко­я­то ние се пол­з­ва­ме, е ре­зул­тат от из­лиш­на­та енер­гия, ко­я­то Кос­мич­ни­ят Чо­век про­и­з­веж­да при сво­я­та ум­с­т­ве­на дей­ност. Кос­мич­ни­ят Чо­век е при­до­бил тол­ко­ва зна­ния, че има из­ли­шък от свет­ли­на.

      Мъд­рост­та – то­ва е све­та на веч­ни­те Бо­жес­т­ве­ни фор­ми, из­тъ­ка­ни от Лю­бов­та. Лю­бов­та е са­ма­та съ­щи­на, а                              Мъд­рост­та пред­с­та­вя фор­ми­те на хар­мо­ни­я­та, ко­и­то се из­ли­ват в му­зи­ка и по­е­зия.

     Мъд­рост­та е свят, в кой­то се кри­ят от не­за­пом­не­ни вре­ме­на всич­ки не­ща, ко­и­то Бог е съз­дал, всич­ки не­ща, ко­и­то въз­ви­ше­ни­те ду­хо­ве са съз­да­ли и всич­ки не­ща, ко­и­то чо­ве­ци­те са съз­да­ли на Зе­мя­та. За­то­ва то­зи свят е дос­тъ­пен и за нас. От то­зи свят из­ти­ча ис­тин­с­ко­то, съ­щес­т­ве­но зна­ние. И ко­га­то то­ва зна­ние пре­ми­не през три­те свя­та – Бо­жес­т­вен, ду­хо­вен и фи­зи­чес­ки – и да­де плод в тях, то­га­ва то ста­ва ре­а­л­но за нас.

     Щом ка­то Мъд­рост­та из­г­рее в чо­веш­ка­та ду­ша, вся­ко не­що в ума на чо­ве­ка оти­ва на сво­е­то мяс­то. Всич­ки идеи ста­ват яс­ни, оп­ре­де­ле­ни и ид­ват в пъл­на хар­мо­ния. Умът на чо­ве­ка се от­ва­ря и той виж­да, че то­зи ве­лик Бо­жес­т­вен свят е кра­сив, че в не­го ца­ру­ва хар­мо­ния и ред, и че ко­га­то мъд­рост­та уп­рав­ля­ва, ре­дът не се на­ру­ша­ва. Той виж­да да се раз­к­ри­ва пред не­го­вия дух не­о­бят­но по­ле за ра­бо­та. И то­га­ва той за­поч­ва да гра­ди. За­що­то пра­во е – са­мо Бо­жи­я­та Мъд­рост за­до­во­ля­ва ду­ха на чо­ве­ка.

     Ала пъ­тят на Мъд­рост­та е най-тру­ден. Той е път за Учи­те­ли­те. Са­мо съ­вър­ше­ни­ят чо­век, са­мо Учи­те­лят мо­же да про­я­ви Мъд­рост­та.

     Да вле­зе чо­век в Цар­с­т­во­то Бо­жие, то­ва за­ви­си от не­го­во­то зна­ние и мъд­рост, а не от не­го­ва­та Лю­бов. В Цар­с­т­во­то Бо­жие по бла­го­дат не се вли­за. Да вле­зе чо­век в Цар­с­т­во­то Бо­жие и да му да­дат там поч­те­но мяс­то, то­ва за­ви­си от не­го­ва­та мъд­рост.

     Мъд­рост­та е най-го­ля­мо­то доб­ро на Не­бе­то. Тя е най-го­ля­мо­то и нет­лен­но бо­гат­с­т­во, с ко­е­то чо­веш­ки­ят дух мо­же да раз­по­ла­га. Мъ­дър ли е чо­век, той при­те­жа­ва най-го­ля­мо­то Бо­жие бла­го. Ко­га­то чо­век има мъд­рост, той е умен, си­лен и свет­ли­на­та му ви­на­ги из­г­ря­ва. Чо­век без мъд­рост не е още ис­тин­с­ки чо­век. И ко­га­то ние го­во­рим за Чо­ве­ка, под­раз­би­ра­ме съ­щес­т­во на Мъд­рост­та. Чо­ве­кът е на­ре­чен „син на Мъд­рост­та“. Ка­за­но е в Пи­са­ни­е­то: „И ве­се­лях се в Не­го­ва­та оби­та­е­ма зе­мя, и нас­лаж­де­ни­е­то ми бе­ше с че­ло­ве­чес­ки­те Си­но­ве“. То­ва са ра­зум­ни­те чо­веш­ки Си­но­ве, в ко­и­то Мъд­рост­та се е ве­се­ля­ла.

     Бог чрез Мъд­рост­та е съз­дал Все­ле­на­та. Съз­дал я е за­ра­ди Си­но­ве­те на Мъд­рост­та. Бог пре­бъд­ва в тях, те раз­би­рат Не­го­ва­та Мъд­рост и Го сла­вят. За­що­то Сла­ва­та Бо­жия се от­к­ри­ва са­мо по за­ко­на на Мъд­рост­та. За­то­ва са­мо мъд­ре­цът мо­же да сла­ви.

     Мъд­ри­ят чо­век е опи­тал и про­ве­рил всич­ко, ко­е­то знае. У мъд­рия чо­век има неп­ре­о­до­лим стре­меж към Лю­бов­та. В не­го има же­ла­ние и най-мал­ко­то съ­щес­т­во, ко­е­то ви­ди – да го обик­не, да му нап­ра­ви ня­как­ва ус­лу­га. За­що­то мъд­ре­цът ед­нак­во це­ни и го­ле­ми­те и мал­ки­те не­ща.

     Мъд­ре­цът жи­вее без за­кон. Глу­пе­цът тряб­ва да жи­вее със за­кон и под за­кон. Ако мъд­ре­цът жи­вее със за­кон, той е не­щас­тен. Ако глу­пе­цът жи­вее без за­кон, и той е не­щас­тен. Мъд­ре­цът жи­вее спо­ред он­зи жив за­кон, кой­то Бог е на­пи­сал в ду­ша­та му. Той се на­ми­ра из­вън ус­ло­ви­я­та на вре­мен­ния жи­вот.

     Ти, кой­то се стре­миш към Свет­ли­на­та, чуй ду­ми­те на Мъд­рост­та:

     Ис­каш ли да ус­во­иш Бо­жес­т­ве­на­та Мъд­рост и тай­ни­те на Жи­ва­та При­ро­да, каз­вам ти, ня­ма друг път ос­вен стра­да­ни­е­то.

     До­ка­то се­диш, до­ка­то роп­та­еш, до­ка­то се оп­лак­ваш, ти си да­леч от Мъд­рост­та.

     Прес­та­неш ли да се­диш, ти си бли­зо до Мъд­рост­та.

     До­ка­то фи­ло­соф­с­т­ву­ваш, ти си да­леч от Мъд­рост­та, от своя Учи­тел. Прес­та­неш ли да фи­ло­соф­с­т­ву­ваш, ти си бли­зо до Мъд­рост­та, ти си при но­зе­те на своя Учи­тел.

     Ко­га­то из­гу­биш сми­съ­ла на жи­во­та, тър­си то­ва, ко­е­то све­ти.

     Учи се при то­зи, кой­то но­си свет­ли­на.

     Пом­ни:

     Доб­ро­де­тел­та жи­вее са­мо при то­ва, ко­е­то ни­ко­га не по­тъм­ня­ва. Дру­жи с то­ва, ко­е­то не по­тъм­ня­ва.

     Стре­ми се към свет­ли­на­та и не заб­ра­вяй:

     Зна­ни­е­то от ед­но мяс­то не ид­ва и Свет­ли­на­та през един про­зо­рец не вли­за. Не­и­з­б­ро­и­ми са пъ­ти­ща­та на Зна­ни­е­то. Не­и­з­б­ро­и­ми са про­зор­ци­те на Свет­ли­на­та.

     Вло­жи Мъд­рост­та в ума си, свет­ли­на­та ще дой­де и зна­ни­е­то ще ти да­де сво­я­та по­мощ.

     Са­мо свет­ли­ят път на Мъд­рост­та во­ди към Ис­ти­на­та.

ПРАВДА

     „То­га­ва Пра­вед­ни­те ще прос­вет­нат в Цар­с­т­во­то на От­ца си.“

     Не на Зе­мя­та, ни­то на Не­бе­то, а „в Цар­с­т­во­то на От­ца си“. То­ва Цар­с­т­во не е цар­с­т­во­то на При­ро­да­та. Цар­с­т­во­то на При­ро­да­та е дом за въз­пи­та­ние на мал­ки­те де­ца. И те­зи пра­вед­ни не са обик­но­ве­ни­те пра­вед­ни­ци на Зе­мя­та, ни­то Прав­да­та, за ко­я­то ви го­во­ря, е обик­но­ве­на­та прав­да.

     Го­во­ря за она­зи Прав­да, в ко­я­то има свет­ли­на. „То­га­ва пра­вед­ни­те ще прос­вет­нат в Цар­с­т­во­то на От­ца си“. Ако из­да­ваш свет­ли­на­та на то­ва цар­с­т­во, пра­ве­ден си, ако не из­лъч­ваш тая свет­ли­на, ни­как­ва прав­да ня­ма в те­бе. Всред обик­но­ве­ни­те пра­вед­ни­ци на Зе­мя­та, ко­и­то са без свет­ли­на, все­ки мо­же да ми­не за пра­ве­ден.

     „Пра­вед­ни­те ще прос­вет­нат в Цар­с­т­во­то на От­ца си“.

     Мно­зи­на мо­же би ще ка­жат: „Как­во ни ин­те­ре­су­ва нас, че пра­вед­ни­те ще­ли да прос­вет­нат в ня­как­во си цар­с­т­во?“ Мно­го е важ­но то­ва. Без свет­ли­на в све­та не мо­же да има ни­ка­къв нап­ре­дък и раз­ви­тие. Пре­ди ми­ли­а­р­ди и ми­ли­а­р­ди го­ди­ни те­зи съ­щес­т­ва – Пра­вед­ни­те, са влез­ли в Цар­с­т­во­то на От­ца си и са при­до­би­ли та­зи свет­ли­на. Бла­го­да­ре­ние на нея, се­га све­тът виж­да. Свет­ли­на­та, в ко­я­то жи­ве­ем, е свет­ли­на на Пра­вед­ни­те. Тя е един из­б­лик на тях­на­та прав­да.

     Кои са Пра­вед­ни­те, ко­и­то са прос­вет­на­ли? Свет­ли­те ан­ге­ли, слу­жи­те­ли­те на Бо­га. И ако те прес­та­не­ха да све­тят, да жи­ве­ят в прав­да, с нас на Зе­мя­та всич­ко би се свър­ши­ло. И ако Ме пи­та­те, за­що има нуж­да от Прав­да, ще ви от­го­во­ря: „За да мо­гат бъ­де­щи­те по­ко­ле­ния да жи­ве­ят във ва­ша­та свет­ли­на“.

     Свет­ли­на­та, ко­я­то про­и­з­ти­ча от Прав­да­та, е есен­ци­я­та на она­зи свет­ли­на, ко­я­то да­ва жи­вот, ко­я­то но­си в се­бе си жи­во­та.

     Лю­бов­та се изя­вя­ва са­мо на оне­зи, ко­и­то са пра­вед­ни и „са прос­вет­на­ли в Цар­с­т­во­то на От­ца си“ – он­зи ве­лик, ра­зу­мен Бо­жес­т­вен свят, къ­де­то Пра­вед­ни­те схва­щат дъл­бо­кия сми­съл на не­ща­та.                                 

     Прав­да­та, то­ва е ед­но ка­чес­т­во на чо­веш­ка­та ду­ша. Вся­ка ду­ша е ро­де­на да бъ­де пра­вед­на. И от­на­ча­ло тя е би­ла пра­вед­на. При­до­бий­те то­ва ка­чес­т­во, то­ва нас­лед­с­т­во, ко­е­то ви е да­де­но – да бъ­де­те пра­вед­ни.

     Вся­ка ду­ша тряб­ва да бъ­де пра­вед­на. За­що? – За да из­ле­зе от нея Ве­ли­ка­та свет­ли­на. А в свет­ли­на­та, ко­я­то из­ти­ча от Прав­да­та, Лю­бов­та ще й се изя­ви. Прав­да­та, то­ва е ос­но­ва­та, на ко­я­то Лю­бов­та се изя­вя­ва и оси­я­ва чо­веш­ка­та ду­ша. Всич­ки ду­ши мо­гат да бъ­дат пра­вед­ни и да из­да­ват свет­ли­на. Ду­ши, ко­и­то не ис­кат да све­тят, са ду­ши, ко­и­то се бо­рят с Бо­га.

     Не се бо­ри с Бо­га!

     Влез в свет­ли­на­та на Прав­да­та и съз­най, че не жи­ве­еш как­то тряб­ва.

     Не се бо­ри с Ве­ли­кия Ба­ща на Лю­бов­та, кой­то обе­ди­ня­ва ця­ла­та Все­ле­на, всич­ки съ­щес­т­ва в сво­я­та хар­мо­ния.

     Ос­ве­ти име­то Му, за­що­то Той е, Кой­то се е жер­т­вал без­б­рой пъ­ти за всич­ки съ­щес­т­ва. Чу­еш ли вед­нъж гла­са Му, в те­бе ще се за­ро­ди же­ла­ние и ти да се жер­т­ваш за Не­го. В те­бе ще се за­ро­ди го­тов­ност всич­ко да да­деш, без кап­ка съ­жа­ле­ние. Ти ще си ка­жеш: „Мно­го мал­ко съм дал, же­лал бих още ми­ли­о­ни го­ди­ни да жи­вея, за да да­вам“.

     Аб­со­лют­на­та Бо­жия Лю­бов изис­к­ва аб­со­лют­на Прав­да. Там, къ­де­то ня­ма Прав­да, ня­ма Лю­бов. Фи­зи­чес­ка­та стра­на на Лю­бов­та е Прав­да­та. За да се изя­ви Лю­бов­та във фи­зи­чес­кия свят, неп­ре­мен­но тряб­ва да има Прав­да. Ня­ма ли Прав­да, всич­ки слад­ки ду­ми са праз­ни.

     На хо­ра­та им тряб­ва аб­со­лют­на­та Бо­жия Прав­да – она­зи Прав­да, ко­я­то да се при­ло­жи ед­нак­во към всич­ки, без ни­как­во из­к­лю­че­ние, ко­я­то има пред вид не са­мо хо­ра­та, но и всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва, от най-мал­ко­то до най-го­ля­мо­то. Спо­ред Ве­ли­ка­та Прав­да, за­ко­нът тряб­ва да бъ­де ед­на­къв спря­мо всич­ки – и спря­мо во­ла, и спря­мо чо­ве­ка; и спря­мо прос­тия, и спря­мо уче­ния; и спря­мо обик­но­ве­ния граж­да­нин, и спря­мо ца­ря. Ко­га­то дой­дем до то­зи Све­щен за­кон, всич­ки тряб­ва да има­ме бла­го­го­ве­ен тре­пет пред не­го. За­що­то и прос­ти­ят граж­да­нин ка­то нап­ра­ви греш­ка, и ца­рят ка­то нап­ра­ви греш­ка, тя си е все греш­ка пред за­ко­на на Прав­да­та.

     Прав­да­та е, ко­я­то съз­да­ва ис­тин­с­ки­те от­но­ше­ния меж­ду чо­веш­ки­те ду­ши. Дой­де ли тя, ще се изя­ви оно­ва ис­тин­с­ко ува­же­ние, ко­е­то тряб­ва да имат чо­ве­ци­те един към друг. То­га­ва ня­ма да гле­да­ме с през­ре­ние на ни­ко­го, а ще бъ­дем све­ще­ни един за друг.

     Ето за­що, за да пос­тиг­не­те съ­вър­шен­с­т­во, ка­то пър­во стъ­па­ло на ва­шия жи­вот, пос­та­ве­те Бо­жес­т­ве­на­та Прав­да, чрез ко­я­то се изя­вя­ва Лю­бов­та към всич­ки съ­щес­т­ва – чо­ве­ци, жи­вот­ни, рас­те­ния. При­до­би­е­те ли то­ва, къ­де­то и да пог­лед­не­те, ще виж­да­те са­мо доб­ро­то. Виж­да­те ли доб­ро­то, то ще про­и­з­ве­де в ду­ша­та ви све­щен тре­пет.

     Прав­да­та е не­що вът­реш­но. Да бъ­деш спра­вед­лив, то­ва зна­чи да зна­еш как да пос­тъ­пиш при вся­ка твоя ми­съл, при вся­ко твое чув­с­т­во, при вся­ко твое дейс­т­вие. Да бъ­деш спра­вед­лив, ще ре­че да зна­еш как да пос­тъ­пиш ка­то мис­ле­що съ­щес­т­во, ка­то ра­зу­мен, ис­тин­с­ки кул­ту­рен чо­век.

     Ис­каш ли да имаш пра­ви от­но­ше­ния към всич­ки съ­щес­т­ва, бъ­ди спра­вед­лив към тях.

     Прав­да­та е един ве­лик вът­ре­шен про­цес за раз­п­ре­де­ля­не на всич­ки Бо­жес­т­ве­ни бла­га по всич­ки час­ти на ор­га­низ­ма, бил той ор­га­ни­зъм на ин­ди­вид, об­щес­т­во, на­род или на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во. Тя е кръ­во­о­б­ра­ще­ни­е­то, ко­е­то раз­на­ся кръв­та нав­ред, за да мо­же вся­ка клет­ка да при­е­ме всич­ко, от ко­е­то има нуж­да и да из­пъл­ни служ­ба­та си. Та­ка, бла­го­да­ре­ние на Прав­да­та, на то­ва ве­ли­ко кръ­во­о­б­ра­ще­ние, и най-мал­ка­та клет­чи­ца, и най-мал­ко­то съ­щес­т­во в све­та при­е­мат сво­я­та хра­на.

     Прав­да­та, от дру­га стра­на, мо­же да се оп­ри­ли­чи на во­да­та. Как­во­то е во­да­та по от­но­ше­ние на твър­да­та поч­ва, то­ва е прав­да­та по от­но­ше­ние на чо­веш­кия жи­вот, за­що­то тя е, ко­я­то смек­ча­ва твър­ди­те те­ла. Хо­ра­та, ко­и­то са се оз­ло­би­ли, са се втвър­ди­ли, за­що­то ня­мат прав­да. А оне­зи, ко­и­то са ста­на­ли ме­ки, имат прав­да. Дай­те на един чо­век пра­во­то и той ще омек­не. Съ­що­то дейс­т­вие оказ­ва на рас­те­ни­я­та и во­да­та.

     Тряб­ва да от­да­ва­ме на все­ки чо­век пра­во­то, за­що­то, как­то во­да­та е не­о­б­хо­ди­ма за рас­те­жа на рас­те­ни­я­та, та­ка и Прав­да­та е не­о­б­хо­ди­ма за рас­те­жа на на­ши­те умо­ве и сър­ца. Без нея рас­те­не не мо­же да има.

     Ис­ка­те ли да се раз­ви­ва­те пра­вил­но, неп­ре­мен­но тряб­ва да вър­ши­те прав­да­та. И ко­га­то тряб­ва да из­вър­ши­те прав­да­та, из­вър­ше­те я, ако ще и све­тът да се обър­не с гла­ва­та на­до­лу.

     Страх­ли­ви­те хо­ра не мо­гат да бъ­дат спра­вед­ли­ви. Чо­ве­кът на Прав­да­та пред­по­ла­га аб­со­лют­но без­с­т­ра­шие.

     За да има мир, в ко­я­то и да е дър­жа­ва, тряб­ва да има Прав­да. Има ли без­п­ра­вие, в нея ще нас­тъ­пи без­ре­дие. От­во­ре­те стра­ни­ци­те на ис­то­ри­я­та в ми­на­ло­то, взре­те се в нас­то­я­ще­то и ще ви­ди­те, че без­п­ра­ви­е­то ви­на­ги е би­ло при­чи­на на вся­ко без­ре­дие. Нав­ся­къ­де за­ко­нът е един и същ – щом има без­п­ра­вие, вед­на­га ще се яви без­ре­дие.

     Прав­да­та е, ко­я­то оп­ре­де­ля от­но­ше­ни­я­та меж­ду хо­ра­та. Тя е, ко­я­то раз­п­ре­де­ля Бо­жи­и­те бла­га – кръв­та на жи­во­та, в об­що­чо­веш­кия ор­га­ни­зъм.

     Прав­да­та тряб­ва да се при­ло­жи в све­та та­ка, че да не ос­та­не ни­то един бе­ден чо­век, кой­то да въз­ди­ша и да въз­к­ли­ца­ва: „Ня­ма ли Гос­под на то­зи свят?“ Ето за­що, ис­тин­с­ки­ят пра­вед­ник на Зе­мя­та, ко­га­то се мо­ли, тряб­ва да ис­ка от Бо­га да му по­ка­же ня­коя стра­да­ща ду­ша, за да й по­мог­не.

     Бо­жес­т­ве­на­та Прав­да из­к­люч­ва вся­как­ви по­чес­ти и сла­ва, вся­как­ви бо­гат­с­т­ва и зна­ния, за­ра­ди лич­ни об­ла­ги. До­ка­то чо­век тър­си не­ща­та вън от се­бе си, той ще бъ­де в пре­ход­ния свят и все­ки мо­же да му от­не­ме бла­га­та, ко­и­то има. Вля­зат ли те­зи бла­га в сър­це­то му, той ве­че е на­ме­рил своя въз­лю­бен – Бо­жес­т­ве­на­та Прав­да, ко­я­то пра­ви чо­ве­ка не­по­ко­ле­бим и не­у­яз­вим.

     От пъл­но­та­та на сър­це­то, от изо­би­ли­е­то на те­зи бла­га, раз­да­ват ис­тин­с­ки­те пра­вед­ни­ци. Те са бо­га­ти. Те са дош­ли на Зе­мя­та да из­вър­шат ня­коя спе­ци­а­л­на ра­бо­та и да при­до­би­ят опит. Те са дош­ли от дру­га сис­те­ма и раз­по­ла­гат с ця­ла­та Зе­мя. Те мо­гат да жи­ве­ят тук, кол­ко­то ис­кат. Ка­то за­вър­шат ра­бо­та­та си, ще си оти­дат, от­къ­де­то са дош­ли.

     Пра­вед­ни­те хо­ра са бо­га­ти. Те са Си­но­ве Бо­жии. А все­ки чо­век, кой­то е Син Бо­жи, раз­по­ла­га с ка­пи­та­ла на ця­ла­та Слън­че­ва сис­те­ма. Бо­жес­т­ве­на­та Прав­да, на ко­я­то те са но­си­те­ли и ко­я­то иде се­га в све­та, ще стоп­ли чо­веш­ки­те сър­ца. И в бъ­де­ще, в но­ва­та кул­ту­ра, в кул­ту­ра­та на Све­те­щи­те, све­тът ще се отоп­ля­ва и ос­вет­ля­ва от чо­веш­ки­те сър­ца, в ко­и­то Прав­да­та оби­та­ва.

     От те­зи бъд­ни­ни се­га Хрис­тос из­п­ра­ща вест – Хрис­тос на Лю­бов­та, изя­ве­на в Прав­да­та, ко­я­то прос­вет­ва у оне­зи, ко­и­то Го лю­бят.

БОГ

     Има Един, кой­то се про­я­вя­ва ка­то Лю­бов, ка­то Мъд­рост и ка­то Ис­ти­на. Има Един!

     И ця­ла­та Жи­ва При­ро­да го­во­ри за то­зи Еди­ния, Ве­ли­кия. На­ри­чат го Бог, Гос­под, Отец.

     Той из­пъл­ва всич­ко, из­пъл­ва ця­ло­то Би­тие, всич­ки све­то­ве, всич­ки слън­че­ви сис­те­ми и все пак ос­та­ва неп­ро­я­вен. И в ця­ла­та веч­ност Той не мо­же на­пъл­но да се про­я­ви. В нея ня­ма всич­ки фор­ми, чрез ко­и­то Той би мо­гъл на­пъл­но да се про­я­ви.

     Сам по Се­бе Си Аб­со­лют­ни­ят, Не­пос­ти­жи­ми­ят е без фор­ма. Той е „ни­що“. Но то­ва „ни­що“ съ­дър­жа всич­ко в Се­бе Си. Ог­ра­ни­ча­ва се, без да се ог­ра­ни­чи. Сма­ля­ва се, без да се сма­ли. Съз­да­ва, но ни­ко­га не се из­то­ща­ва. Про­я­вя­ва се във всич­ко, но сам Той не е в про­я­ве­но­то. Кре­пи всич­ко – и от­вът­ре, и от­вън, но сам Той не взи­ма учас­тие в ни­що.

     Упо­до­бя­ва­ме Го на Свет­ли­на, на Ра­зум – Ло­гос. Но сам по Се­бе Си Той не е ни Свет­ли­на, ни Ра­зум. Свет­ли­на, Ра­зум – то­ва са Не­го­ви про­я­ви. Бог не при­със­т­ва по един ма­те­ри­а­лен на­чин в све­та. И на­и­с­ти­на, ко­га­то един ху­дож­ник на­ри­су­ва ед­на кар­ти­на, той в кар­ти­на­та ли е? Ко­га­то един ва­я­тел из­вае ед­на ста­туя, той в ста­ту­я­та ли е? Ала ко­га­то Ве­ли­ки­ят Не­поз­нат ни се изя­вя­ва, Той ни се изя­вя­ва ка­то Свет­ли­на без сен­ки, Жи­вот без пре­къс­ва­не, Лю­бов без про­ме­ни, Зна­ние без греш­ки, Сво­бо­да без ог­ра­ни­че­ния.

     И ко­га­то каз­ва­ме, че Бог е Лю­бов, ние под­раз­би­ра­ме ед­но изяв­ле­ние на Бо­га. За­то­ва, къ­де­то е Лю­бов­та, къ­де­то е доб­ро­то, ко­е­то е не­ин плод, там Бог се про­я­вя­ва. Го­во­рим ли за Бо­га ка­то Лю­бов, ние под­раз­би­ра­ме оно­ва Съ­щес­т­во, от Ко­е­то про­и­з­ти­ча всич­ки­ят жи­вот във Все­ле­на­та и ко­е­то свър­з­ва всич­ки жи­ви ду­ши в ед­но ця­ло, без то да се из­ме­ни.

     Има са­мо ед­но съ­щес­т­во в све­та, аб­со­лют­но доб­ро в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та – то­ва е Бог. Той вся­ко­га е благ. В то­ва със­то­я­ние на бла­гост, у Бо­га ня­ма аб­со­лют­но ни­как­во же­ла­ние да сто­ри и най-мал­ко­то зло, ко­му­то и да е. И пок­рай най-мал­ка­та му­ши­ца да „ми­не“ Гос­под, Той ще й се ус­мих­не и ще й да­де всич­ки ус­ло­вия за жи­вот и раз­ви­тие.

     Бог ни­ко­го не съ­ди. Той ни­ко­го не въз­пи­ра, ни­ко­го не ог­ра­ни­ча­ва. Кра­си­во­то у Бо­га е то­ва, че Той пом­ни са­мо доб­ро­то, ко­е­то сме нап­ра­ви­ли. Зло­то Той не пом­ни. Бог ос­та­вя всич­ки съ­щес­т­ва аб­со­лют­но сво­бод­ни. Той ни­ко­га до­се­га не е ка­зал на ни­кое съ­щес­т­во във Все­ле­на­та, кол­ко­то и мал­ко да е то: „Нап­ра­ви то­ва!“ или „Слу­жи Ми!“ Той му по­каз­ва пъ­тя, но го ос­та­вя сво­бод­но, са­мо да нап­ра­ви своя из­бор – да из­вър­ши оно­ва, ко­е­то то счи­та за доб­ро.

     И на­и­с­ти­на, как­во се пол­з­ва Бог, ако Го по­чи­та­ме, ако Му слу­жим? Той пол­з­ва ли се от то­ва? Зна­ние мо­жем ли да Му да­дем? – Не, Той всич­ко знае. Си­ла мо­жем ли да Му да­дем? – Не, Той е най-сил­ни­ят. Всич­ко мо­же да пре­ми­не, всич­ко мо­же да се раз­к­ла­ти, но Той ни­ко­га не се по­ко­ле­ба­ва. Един­с­т­ве­но­то не­що, с ко­е­то ние прив­ли­ча­ме Бо­га, то е на­ша­та не­мощ, на­ша­та ни­ще­та. Ко­га­то Той ни гле­да та­ка дреб­ни, та­ка стра­да­щи и не­ве­жи, у Не­го, във ве­ли­чи­е­то Му се за­раж­да ед­но же­ла­ние да спус­не ръ­ка­та Си и да ни ка­же: „На­го­ре се­га!“ Стре­ме­жът на Бо­га е да ни ос­во­бо­ди, да ни очис­ти, да прос­ве­ти умо­ве­те ни, да об­ла­го­ро­ди сър­ца­та ни, да вне­се в ду­ши­те ни она­зи свет­ли­на, чрез ко­я­то да поз­на­ем, че Той е Лю­бов.

     В Бо­жи­е­то сър­це има не­що ве­ли­ко. Той е, Кой­то въз­ди­га це­ли на­ро­ди, как­то и от­дел­ни ин­ди­ви­ди. Всич­ки бла­га се дъл­жат на Не­го – и зна­ние, и мъд­рост, и ис­ти­на, и сво­бо­да. Всич­ки ве­ли­ки хо­ра, Той ги е въз­диг­нал. И те пред­с­та­вят един под­тик на Бо­жия Дух. Бог е, Кой­то ис­ка чрез тях да вне­се Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та в све­та. А в Бо­жи­я­та Лю­бов, Мъд­рост и Ис­ти­на се зак­лю­ча­ва Це­ло­куп­ния Жи­вот през ця­ла­та Веч­ност, как­то и бла­го­то на всич­ки ду­ши. Щом Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та се про­я­вят, Бо­жи­ят Дух при­със­т­ва меж­ду хо­ра­та и то­га­ва жи­во­тът се про­я­вя­ва в сво­я­та ре­а­л­на съ­щи­на.

     Чо­век тряб­ва да знае, че има са­мо един Бог и ед­на Лю­бов, ед­на Мъд­рост и ед­но зна­ние, ед­на Ис­ти­на и ед­на сво­бо­да, ед­на Прав­да и ед­на аб­со­лют­на мяр­ка, ед­на Доб­ро­де­тел и един из­вор на бла­га за всич­ки. Вън от те­зи еди­ни­ци мер­ки, ня­ма дру­го ме­ри­ло за ве­ли­ка­та ре­а­л­ност. А ре­а­л­но е са­мо то­ва, ко­е­то при­над­ле­жи на Еди­ния, жи­вия Бог.

     Мно­зи­на оба­че пи­тат: „Съ­щес­т­ву­ва ли Бог и ако съ­щес­т­ву­ва – къ­де е Той?“ Ця­ла­та Все­ле­на пред­с­тав­ля­ва „Гра­дът Бо­жи“, къ­де­то Бог оби­та­ва. Не­го­во­то съз­на­ние, Не­го­ви­ят ум е тъй ве­лик, че об­х­ва­ща и най-мал­ки­те съ­щес­т­ва и уреж­да жи­во­та им.

     Всич­ки ан­ге­ли, всич­ки ве­ли­ки съ­щес­т­ва, ко­и­то са жи­ве­ли ми­ли­о­ни го­ди­ни пре­ди нас на Зе­мя­та, зна­ят що е Бог. Те зас­та­ват със све­щен тре­пет пред то­ва ве­ли­ко Съ­щес­т­во, от чи­е­то сър­це из­ти­ча Лю­бов­та, ко­я­то пов­ди­га и кре­пи це­лия Кос­мос. И ако ги по­пи­та­те: Къ­де е и що е Бог? – Те ще ви от­го­во­рят на ваш език:

     „Ня­ма съ­щес­т­во, ко­е­то да е по-бли­зо до вас от Бо­га. Ня­ма съ­щес­т­во, ко­е­то да има по-бу­ден ум, по-от­зив­чи­во сър­це и по-мощ­на во­ля, за ко­я­то ня­ма ни­що не­въз­мож­но. Ня­ма съ­щес­т­во по-бла­го­род­но, по-свя­то, по-чис­то, по-мъд­ро, по-сил­но, по-мо­гъ­що от Бо­га. Нав­ся­къ­де е Той. И на Не­бе­то – във всич­ки­те слън­ца, и на Зе­мя­та, зад всич­ко: и зад въз­ду­ха, и зад во­да­та, и зад ка­мъ­ни­те, и зад рас­те­ни­я­та, и зад жи­вот­ни­те, и зад чо­ве­ци­те. Ня­ма ни­що на све­та, зад ко­е­то да не е Бог.“

     Всич­ко, ко­е­то е в нас и вън от нас, всич­ко, ко­е­то ни за­о­би­ка­ля, пред­с­та­вя фон, зад кой­то се крие Бог ка­то Ве­лик ху­дож­ник. Той е дъл­бо­ко скрит, за­що­то ис­ка да ни ос­та­ви сво­бод­ни.

     И по­не­же Бог е та­ка дъл­бо­ко скрит, за­то­ва хо­ра­та пос­то­ян­но Го тър­сят от­вън и ис­кат по вън­шен път да се до­бе­рат до Не­го, да до­ка­жат съ­щес­т­ву­ва­не­то му. Бог оба­че не е ед­на съ­щи­на, ко­я­то мо­же да се до­каз­ва. Да ис­ка­ме да до­каз­ва­ме съ­щес­т­ву­ва­не­то на Бо­га, зна­чи всъщ­ност да твър­дим, че ня­ма Бог. Вся­ко до­ка­за­тел­с­т­во за съ­щес­т­ву­ва­ни­е­то на Бо­га е един ме­ха­ни­чен про­цес. Ис­ка ли чо­век до­ка­за­тел­с­т­ва за съ­щес­т­ву­ва­ни­е­то на Бо­га, той е пре­къс­нал – в съз­на­ни­е­то си, сво­я­та връз­ка с Не­го. Въз­с­та­но­ви ли се та­зи връз­ка, жи­во­тът за­поч­ва неп­ре­къс­на­то да те­че от Бо­га към чо­ве­ка и от чо­ве­ка към Бо­га. В ума, сър­це­то и во­ля­та на чо­ве­ка има то­га­ва един неп­рес­та­нен при­лив от Бо­жес­т­ве­но­то съз­на­ние. И то­га­ва прес­та­ват всич­ки оне­зи праз­ни и не­ле­пи въп­ро­си: Има ли Бог, ня­ма ли Бог? Оби­ча ли ни Бог, или ни е заб­ра­вил?

     За­що­то Лю­бов­та към Бо­га, от ко­я­то про­и­з­ти­ча жи­ва­та връз­ка меж­ду Не­го и чо­ве­ка, е мис­ти­чен, вът­ре­шен опит, кой­то се про­я­вя­ва в най-раз­лич­ни фор­ми и сте­пе­ни. Ма­ги­чес­ка­та си­ла на то­зи опит се крие в он­зи мо­мент, ко­га­то чо­век от­п­ра­ви ума си, сър­це­то си, ду­ша­та си и ду­ха си към то­ва веч­но На­ча­ло без ни­как­во ко­ле­ба­ние, без ни­как­во съм­не­ние. Дой­де ли до то­зи мо­мент, чо­век всич­ко мо­же да пос­тиг­не. Са­мо то­га­ва той мо­же да раз­бе­ре сми­съ­ла на жи­во­та. За­що­то са­мо Бог мо­же да му раз­к­рие то­зи сми­съл. И то­га­ва чо­век ще раз­бе­ре, че той се е ро­дил, за да лю­би Бо­га и да за­пе­ча­та жи­во­та си с та­зи Лю­бов, а не да бъ­де слу­га на чо­веш­ки раз­би­ра­ния. А то­ва му на­шеп­ва и не­го­ва­та ду­ша. За­що­то – не заб­ра­вяй­те то­ва, – въз­лю­бе­ни­ят на чо­веш­ка­та ду­ша, то­ва е са­мо Бог. Ето за­що, аз на­ри­чам чо­век са­мо он­зи, кой­то е въз­лю­бил Бо­га. Мо­мен­тът, в кой­то той се е са­мо­о­п­ре­де­лил и е въз­лю­бил Бо­га, го оп­ре­де­ля ка­то чо­век. Та­къв чо­век прив­ли­ча вни­ма­ни­е­то на всич­ки доб­ри и ра­зум­ни хо­ра, и те каз­ват: „Днес ста­на не­що Бо­жес­т­ве­но.“

     Да въз­лю­би чо­век Бо­га, то­ва е най-слав­ни­ят мо­мент в не­го­вия жи­вот. То­ва зна­чи да цъф­не и да раз­на­ся на­да­леч сво­е­то бла­го­у­ха­ние. То­ва зна­чи да бли­ка пос­то­ян­но ка­то из­вор, кой­то знае да да­ва. При то­ва със­то­я­ние всич­ки ра­зум­ни же­ла­ния на чо­ве­ка са пос­ти­жи­ми. Са­мо то­га­ва чо­век ста­ва ис­тин­с­ки сво­бо­ден. Той има она­зи сво­бо­да, ко­я­то Ис­ти­на­та но­си. А под Ис­ти­на ние под­раз­би­ра­ме она­зи връз­ка, ко­я­то Бог е съз­дал меж­ду Се­бе Си и нас. Вън от то­ва ня­ма ни­как­ва сво­бо­да. Съв­ре­мен­ни­те хо­ра, ко­и­то са из­гу­би­ли връз­ка­та си с Бо­га, си въ­о­б­ра­зя­ват, че мо­гат да вър­шат, как­во­то ис­кат; те до­ри си мис­лят, че имат пра­во да кри­ти­ку­ват и Бо­га. И с пра­во би мог­ло да се ка­же, че ня­ма дру­го съ­щес­т­во, ко­е­то да е по­нес­ло по-го­ле­ми по­ру­га­ния от Бо­га. Но Той – ка­за­но на чо­веш­ки език – до­ри и веж­ди­те Си не е на­въ­сил. Той гле­да ти­хо и спо­кой­но в си­я­ни­е­то на не­и­з­мен­на­та Си бла­гост.

     Са­мо кой­то жи­вее в то­зи съ­щес­т­вен, не­и­з­ме­нен свят, къ­де­то Бог жи­вее, са­мо кой­то слу­жи на Бо­га и раз­би­ра не­го­ви­те по­ве­ле­ния и за­ко­ни, са­мо той е сво­бо­ден и са­мо той има „сво­бод­на во­ля.“

     Ед­но пом­не­те:

     Един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то ни лю­би, е Бог. И ко­га­то стра­да­ме, и ко­га­то се рад­ва­ме, Той е съ­щи­ят. И в стра­да­ни­я­та, и в ра­дос­ти­те Бог е, кой­то ни го­во­ри.

     Дру­го не заб­ра­вяй­те! За да мо­же­те да по­пи­та­те, що е Бог, вие тряб­ва да сте учи­ли не ед­на, а мно­го веч­нос­ти. И след ка­то сте свър­ши­ли всич­ки­те си на­у­ки на Не­бе­то и на Зе­мя­та, са­мо то­га­ва ще има­те пра­во да за­да­де­те то­зи въп­рос. И зна­е­те ли, що ще ви от­го­во­рят? Яс­но и прос­то: „Бог е Лю­бов, ко­я­то тряб­ва да опи­та­те вът­ре в се­бе си.“

     Ала пре­ди то­ва, до­ка­то се лу­та­те за до­ка­за­тел­с­т­ва на Ве­ли­ка­та Ре­а­л­ност, пом­не­те те­зи прос­ти ис­ти­ни:

     По­пи­таш ли се, къ­де е Бог, знай: къ­де­то има жи­вот, къ­де­то има ми­съл, къ­де­то има чув­с­т­во – там е Бог.

     Усъмниш ли се в Бо­га, знай, че в се­бе си се усъмнил. За­що­то в Бо­га про­ме­ни и из­ме­ни ня­ма, об­рат­ни про­це­си не съ­щес­т­ву­ват. В Лю­бов­та на Бо­га не съ­щес­т­ву­ват аб­со­лют­но ни­как­ви из­к­лю­че­ния.

     Ето за­що, къ­де­то и да оти­деш, в как­во­то и по­ло­же­ние да из­пад­неш, във всич­ко мо­жеш да се усъмниш, но в Бо­га – ни­ко­га! Знай, че Той е нав­ся­къ­де и при­зо­веш ли Го, ще ти по­мог­не!

     Чу­еш ли хо­ра­та да каз­ват, че не вяр­ват в Бо­га, взри се и ще ви­диш – те са­ми се­бе си смя­тат за бо­жес­т­ва. Не слу­жи на та­ки­ва бо­жес­т­ва!

     Дру­го пом­ни: Къ­де­то има сми­съл, там е Бог. Къ­де­то ня­ма сми­съл, там Бог от­със­т­ва. А къ­де­то Бог от­със­т­ва, там е „адът“.

     Пи­таш, ко­га чо­век е до­бър? Мо­мен­та, в кой­то Бог се про­я­вя­ва у не­го, чо­ве­кът е до­бър. Мо­мен­ти­те, в ко­и­то Бог не се про­я­вя­ва, чо­ве­кът е лош. Дой­де ли Бог в чо­ве­ка, той ста­ва ра­дос­тен и ве­сел, го­тов за вся­ко слу­же­ние. От­ка­же ли се да слу­жи на Бо­га, Той го на­пус­ка.

     Пи­тай­те се, не да­ли Бог ви лю­би – Той от пър­вия до пос­лед­ния ден не е прес­та­нал да ви лю­би, а вие лю­би­те ли Бо­га?

     И опит­вай­те Лю­бов­та си с ед­нич­ка­та си­гур­на мяр­ка: що е по-сил­но у вас, ва­ши­те же­ла­ния ли, или Лю­бов­та ви към Бо­га?

     Ако Лю­бов­та ви към Бо­га е по-сил­на, на прав път сте. Ако оба­че Лю­бов­та ви към Бо­га е по-сла­ба, от­кол­ко­то же­ла­ни­я­та ви, то­га­ва стра­да­ни­я­та и про­ти­во­ре­чи­я­та в жи­во­та ви ня­ма да прес­та­нат.

     Ако чо­век има Бо­жи­я­та Лю­бов в се­бе си, как­во­то и да му се слу­чи, всич­ко ще се пре­вър­не в доб­ро. Ня­ма ли та­зи Лю­бов, то­га­ва пъ­тят му е дъ­лъг, тру­ден и же­ла­ни­я­та – не­пос­ти­жи­ми.

     Пъ­тят към Бо­га се на­ми­ра в съ­вър­шен­с­т­во­то. Съ­вър­ше­ни­ят чо­век има са­мо ед­на идея – към Бо­га! Без съ­вър­шен­с­т­во, Бог ос­та­ва не­по­ня­тен за нас. Щом чо­век се стре­ми към съ­вър­шен­с­т­во, той ще поз­нае Бо­га ка­то Лю­бов. И то­га­ва той ще чув­с­т­ва пул­са на всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва в све­та. А ня­ма по-го­ля­мо бла­жен­с­т­во от то­ва да чув­с­т­ва чо­век то­зи пулс. То­га­ва чо­век ще раз­бе­ре ве­ли­кия сми­съл на оне­зи вър­хов­ни ду­ми, ко­и­то Хрис­тос е из­ре­къл: „Аз жи­вея в Бо­га, и Бог жи­вее в Ме­не.“ „Аз жи­вея в Бо­га“, то­ва под­раз­би­ра, че Бог е „от­вън“. „Бог жи­вее в Ме­не“, то­ва под­раз­би­ра, че Бог е „вът­ре“, а аз, чо­ве­кът, съм „от­вън“. Ето за­що, ко­га­то Бог е вът­ре в те­бе, не Го ог­ра­ни­ча­вай. Дай му аб­со­лют­на сво­бо­да вът­ре в теб, за да ти да­де и Той аб­со­лют­на сво­бо­да у Се­бе Си. „Дя­во­лът“ – то­ва е съ­щес­т­во, ко­е­то е ог­ра­ни­чи­ло Бо­га в се­бе си, и за­то­ва Бог го е ог­ра­ни­чил от­вън.

     Дай аб­со­лют­на сво­бо­да на Бо­га в се­бе си. И то­га­ва пред те­бе ще се раз­к­рие един не­о­бя­тен свят.

ЧОВЕК

То­га­ва Исус из­ле­зе с тръ­не­ния

ве­нец и с баг­ре­ни­ца­та. И ре­че им

Пи­лат: „Ето чо­ве­кът!“

     Мо­гат ли хо­ра­та, ка­то из­ле­зе­те в све­та, да ка­жат и за вас: „Ето чо­ве­кът!“ За да се удос­тои чо­век с то­ва име, той тряб­ва да съ­дър­жа в се­бе си че­ти­ри не­ща: той тряб­ва да бъ­де бо­гат, той тряб­ва да бъ­де си­лен, той тряб­ва да бъ­де умен, той тряб­ва да бъ­де до­бър.

     Бо­гат чо­век е са­мо он­зи, кой­то има бо­га­та ду­ша, бо­гат ум, бо­га­то сър­це и сил­на во­ля.Са­мо чо­век, кой­то слу­жи на Бо­га, е в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та бо­гат.

     Си­лен е са­мо чо­ве­кът на Лю­бов­та, чо­ве­кът на ис­ти­на­та. Сил­ни­ят стои над всич­ки ус­ло­вия. Аз не на­ри­чам си­лен чо­век он­зи, кой­то уби­ва дру­ги­те. Си­лен чо­век е он­зи, кой­то мо­же да об­ръ­ща сво­и­те неп­ри­я­те­ли в при­я­те­ли. Ето за­що, той не се за­щи­та­ва. Той не во­ю­ва за сво­и­те пра­ва. Са­мо сла­би­ят во­ю­ва за сво­и­те пра­ва. И ко­га­то сил­ни­ят чо­век, чо­ве­кът-ге­рой, бъ­де при­ко­ван на по­зор­ния стълб за­ра­ди Ис­ти­на­та, той с ве­ли­ко­ду­шие по­на­ся и по­зор, и ху­ли, и зло­рад­с­т­ва, и об­ви­не­ния.

     „Ето чо­ве­кът!“ Ето Исус! На пър­во­о­б­раз­ния език, на кой­то то­ва име е из­ре­че­но, то оз­на­ча­ва: чо­ве­кът, кой­то иде на Зе­мя­та, брат на стра­да­щи­те. Ето за­що, в ши­рок сми­съл на ду­ма­та, „Исус“ е все­ки, кой­то стра­да и ка­то ге­рой но­си сво­и­те стра­да­ния. „Исус“ е вся­ка стра­да­ща чо­веш­ка ду­ша, ко­я­то из­ра­бот­ва сво­е­то спа­се­ние.

     „Исус“ – то­ва е ед­на­та опор­на точ­ка на чо­ве­ка. „Хрис­тос“ – си­реч чо­ве­кът, кой­то е по­бе­дил и въз­тър­жес­т­ву­вал над смърт­та, кой­то е въз­к­ръс­нал, кой­то слу­жи на Бо­га и е го­тов да по­ло­жи ду­ша­та си за дру­ги­те – то­ва е дру­га­та опор­на точ­ка на чо­ве­ка.

     Чо­ве­кът ка­то „Исус“, на­у­ча­ва дъл­бо­кия сми­съл на стра­да­ни­я­та – он­зи Бо­жес­т­вен про­цес, чрез кой­то той из­ра­бот­ва своя ха­рак­тер. За­що­то най-цен­но­то у чо­ве­ка – то­ва е не­го­ви­ят ха­рак­тер. Чо­век неп­ре­мен­но тряб­ва да ми­не през огъ­ня на из­пи­та­ни­я­та и са­мо, ко­га­то ми­не през то­зи огън и ус­тои на всич­ко, са­мо то­га­ва ще при­до­бие ха­рак­тер це­нен, ус­той­чив, не­по­ко­ле­бим. Са­мо то­га­ва ще има ве­чен дом, в кой­то мо­же да жи­вее.

     Под ха­рак­тер, в дъл­бок сми­съл на ду­ма­та, се под­раз­би­ра всич­ко ра­зум­но, ко­е­то чо­веш­ки­ят дух е на­пи­сал, ко­е­то дъл­бо­ко е внед­рил в чо­веш­ка­та ду­ша. Ха­рак­те­рът е ед­но съ­че­та­ние на доб­ро­де­те­ли.

     Ед­но пом­не­те: она­зи ес­тес­т­ве­на си­ла в чо­ве­ка, ко­я­то мо­же да го нап­ра­ви мо­щен, е си­ла­та на не­го­ви­те доб­ро­де­те­ли. Доб­ро­де­те­ли­те – то­ва са един ве­лик ка­пи­тал, око­ло кой­то за­поч­ват да цир­ку­ли­рат Ве­ли­ки­те си­ли на Жи­ва­та При­ро­да. Ето за­що, под ду­ма­та „чо­век“ се раз­би­ра сбор от всич­ки доб­ро­де­те­ли. Кой­то не пред­с­та­вя та­къв сбор от доб­ро­де­те­ли, не мо­же да се на­ре­че ис­тин­с­ки чо­век.

     Днеш­ни­ят чо­век не е до­шъл още до по­ло­же­ни­е­то на ис­тин­с­ки чо­век. В не­го има по-го­ля­мо или по-мал­ко над­мо­щие на жи­во­тин­с­ко­то ес­тес­т­во. Ис­тин­с­ки­ят чо­век от­се­га на­та­тък ще се про­я­ви. Се­гаш­ни­ят чо­век не мо­же още да се обуз­да­ва. У не­го има още мно­го жи­во­тин­с­ки про­я­ви. Всич­ки прес­тъп­ле­ния, ко­и­то чо­век днес вър­ши, се дъл­жат на жи­во­тин­с­ко­то у не­го. И той тряб­ва да пра­ви мно­го уси­лия, за да се ос­во­бо­ди от жи­во­тин­с­ко­то, да го пре­въз­мог­не. Чо­ве­кът оба­че е съ­че­та­ние на доб­ро­де­те­ли, а не на прес­тъп­ле­ния. Чо­век сам по се­бе си, по своя про­и­з­ход, по сво­е­то ес­тес­т­во, е не­що ве­ли­ко. Бог, ка­то се е ог­ра­ни­чил сам в Се­бе Си, е съз­дал чо­ве­ка. Ала със съз­да­ва­не­то на чо­ве­ка, са се яви­ли и стра­да­ни­я­та в Кос­мо­са. За­що­то там, къ­де­то има ог­ра­ни­че­ние, има и стра­да­ния.

     Ве­ли­ко не­що е чо­ве­кът! Ако вие раз­би­рах­те чо­ве­ка, ако вяр­вах­те в не­го, ала не в то­ва, ко­е­то се виж­да от­вън, ко­е­то от­вън се про­я­вя­ва, щях­те да ви­ди­те, кол­ко ве­лик е той. За­що­то то­ва, ко­е­то от­вън се виж­да, е из­раз са­мо на из­вес­т­ни мис­ли, чув­с­т­ва и дейс­т­вия. Чо­ве­кът не е оно­ва, ко­е­то днес се мис­ли за не­го. Той не е са­мо ед­но ма­те­ри­а­л­но съ­щес­т­во, ко­е­то из­чез­ва със смърт­та. То­ва ко­е­то уми­ра, не е чо­ве­кът. Ако чо­век из­чез­ва­ше със смърт­та, то­га­ва ня­ма за­що тол­ко­ва да се фи­ло­соф­с­т­ва за не­го. В та­къв слу­чай, той е ед­на вещ, един пред­мет, един ав­то­мат, кой­то ут­ре ще се раз­си­пе в прах.

То­ва, че чо­ве­кът ще ум­ре и ще из­чез­не, е пър­ва­та лъ­жа, ко­я­то е вне­се­на в све­та. Има не­що у чо­ве­ка, ко­е­то не уми­ра – и в то­зи, и в он­зи свят. То­ва, ко­е­то не уми­ра, то­ва ко­е­то не се раз­ла­га, то­ва ко­е­то не из­чез­ва, то е чо­ве­кът. То ни­то ос­та­ря­ва, ни­то се под­м­ла­дя­ва.

     Ко­га­то го­во­рим за чо­ве­ка, ние раз­би­ра­ме ду­ша­та. Ако има не­що Бо­жес­т­ве­но у чо­ве­ка, то е свет­ла­та ду­ша, ко­я­то мис­ли. От­де­ле­те от чо­ве­ка ра­зум­на­та, свет­ла ду­ша и той ста­ва съ­щин­с­ко жи­вот­но. Той по ни­що не се раз­ли­ча­ва от не­го – яде, спи, има с ед­на реч всич­ки нуж­ди и сла­бос­ти на жи­вот­но­то.

     Чо­век е жи­ва ду­ша, ко­я­то има всич­ки въз­мож­нос­ти на веч­ния, без­с­мър­тен жи­вот. Та­зи ду­ша при­те­жа­ва всич­ки спо­соб­нос­ти, всич­ки ме­то­ди за ра­бо­та вът­ре в се­бе си и тя ги вла­га в мо­зъ­ка и въ­о­б­ще в ця­ло­то тя­ло, чрез ко­е­то се про­я­вя­ва. Ето за­що, ние каз­ва­ме: чо­век съ­дър­жа в се­бе си всич­ки въз­мож­нос­ти на един ра­зу­мен жи­вот. Чо­век съ­дър­жа в се­бе си всич­ки въз­мож­нос­ти на един жи­вот на Лю­бов­та. Чо­век съ­дър­жа в се­бе си всич­ки въз­мож­нос­ти на един жи­вот в Ис­ти­на­та.

     Ко­га­то чо­век за­поч­не да осъ­щес­т­вя­ва всич­ки те­зи въз­мож­нос­ти, той пос­те­пен­но се тран­с­фор­ми­ра, пос­те­пен­но пре­ми­на­ва от ед­но със­то­я­ние в дру­го.

     Той пос­те­пен­но се из­кач­ва стъ­па­ло след стъ­па­ло: От обик­но­вен чо­век той ста­ва та­лан­т­лив, пос­ле ге­ни­а­лен; след то­ва све­тия и най-пос­ле – Учи­тел.

     Има сте­пе­ни на чо­ве­ка. Под „чо­век“ ние не раз­би­ра­ме са­мо оно­ва съ­щес­т­во, ко­е­то жи­вее на Зе­мя­та. Чо­ве­кът съ­щес­т­ву­ва не са­мо на Зе­мя­та, не са­мо в Слън­че­ва­та сис­те­ма. Той на­се­ля­ва ця­ла­та звез­д­на Все­ле­на – всич­ки слън­ца и пла­не­ти. Пла­не­ти­те и слън­ца­та са на­се­ле­ни със съ­щес­т­ва от раз­ни сте­пе­ни на ин­те­ли­ген­т­ност. Не е важ­но как­ви те­ла имат те. Те са ра­зум­ни съ­щес­т­ва и при­над­ле­жат към ед­на и съ­ща чо­веш­ка ра­са. Та­зи ра­са пос­те­пен­но се раз­ви­ва. Мно­го от чо­веш­ки­те съ­щес­т­ва по дру­ги­те сис­те­ми са да­леч по-нап­ред­на­ли от чо­ве­ка, за­що­то са из­лез­ли по-ра­но от ве­ли­кия пър­во­и­з­вор на жи­во­та. Тях­на­та мъд­рост е тол­ко­ва ве­ли­ка, че кул­ту­ра­та на хо­ра­та, в срав­не­ние с та­зи на Си­ри­ус нап­ри­мер е още в сво­и­те пе­ле­ни. Съв­ре­мен­ни­те хо­ра пред съ­щес­т­ва­та на Си­ри­ус не са да­же и де­ца.

     Но чо­ве­кът е ве­чен пъ­те­шес­т­ве­ник. Зе­мя­та не е би­ла и ня­ма да бъ­де ед­нич­ко не­го­во жи­ли­ще. Зем­ния чо­век, след ка­то за­вър­ши сво­е­то раз­ви­тие на Зе­мя­та, ня­ма да оти­де на „Не­бе­то“. Той ще стран­с­т­ва от сис­те­ма в сис­те­ма на фи­зи­чес­ка­та все­ле­на, до­ка­то се раз­вие в сво­я­та пъл­но­та. След­на­та стан­ция в не­го­во­то раз­ви­тие ще бъ­де имен­но Си­ри­ус.

     Чо­веш­ки­ят дух е сля­зъл на Зе­мя­та от око­ло двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни. Той  не е бил в то­ва със­то­я­ние, в ко­е­то днес се на­ми­ра. През те­зи двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни той е ми­нал през мно­го фор­ми и мно­го фа­зи на раз­ви­тие. И це­ли­ят, поч­ти без­к­ра­ен, ред от ор­га­нич­ни фор­ми, ко­и­то При­ро­да­та е съз­да­ла, пред­с­та­вят все ста­дии, през ко­и­то чо­веш­ки­ят дух е ми­нал. Те са ед­но ве­ли­ко учи­ли­ще, в ко­е­то той се е учил. Всич­ки зна­ния на чо­ве­ка, при­до­би­ти в те­че­ние на те­зи двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни, са на­пи­са­ни в не­го­ва­та мал­ка гла­ва, в не­го­вия мо­зък. От гле­ди­ще на по-нап­ред­на­ли­те съ­щес­т­ва оба­че, от гле­ди­ще на ан­ге­ли­те нап­ри­мер, чо­век все още е ед­но мал­ко де­те. Те­зи двес­та и пет­де­сет ми­ли­а­р­да го­ди­ни за тях са ка­то две и по­ло­ви­на го­ди­ни. От тях­но гле­ди­ще, чо­век е ед­но де­те на две и по­ло­ви­на го­ди­ни.

     Мно­го още има да учи чо­век! За­то­ва той е ми­нал и ще ми­не през без­б­рой фор­ми и сте­пе­ни на жи­вот.

     Хо­ра­та, ко­и­то имат жал­ка пред­с­та­ва за жи­во­та, мис­лят, че вед­нъж ка­то се ро­ди чо­век и всич­ко е свър­ше­но. Не, раж­да­не­то е един ве­чен, неп­ре­къс­нат про­цес. Без­б­рой пъ­ти чо­век се раж­да, ка­то ми­на­ва от ед­на фа­за на раз­ви­тие в дру­га.

     Имай­те пред вид ед­но: Въп­ро­сът за раж­да­не и пре­раж­да­не е въп­рос за прос­ве­те­ния чо­веш­ки дух, за прос­ве­те­на­та чо­веш­ка ду­ша, за прос­ве­те­ния чо­веш­ки ум – то­ва не е въп­рос за обик­но­ве­ни умо­ве.                                                                                                                                                                                                                              Чо­век се учи ед­нов­ре­мен­но в три

учи­ли­ща. На Зе­мя­та се учи тя­ло­то. Всич­ки клет­ки в ор­га­низ­ма вър­шат из­вес­т­на служ­ба, ала ед­нов­ре­мен­но с то­ва те се учат. В Ду­хов­ния свят се учи ду­ша­та. В Бо­жес­т­ве­ния свят се учи ду­хът. Ето за­що, иде­а­лът на чо­ве­ка е да раз­бе­ре се­бе си, да раз­бе­ре ан­ге­ли­те, ко­и­то се про­я­вя­ват у не­го ка­то свет­ла и чис­та ми­съл, да раз­бе­ре най-пос­ле Бо­га, т.е. Лю­бов­та.

     По­не­же чо­век е свър­зан с ан­ге­ли­те, ко­и­то са съз­да­ли ми­съл­та, за­то­ва го на­ри­чат съ­щес­т­во на ми­съл­та – „ма­нас“. Ра­зу­мът е дар на чо­ве­ка от ан­ге­ли­те. И то­ва, ко­е­то го от­ли­ча­ва от жи­вот­ни­те, ко­е­то го е из­п­ра­ви­ло на два кра­ка – то е не­го­ви­ят ра­зум. Но Аз ви каз­вам, че чо­век е не­що по-ве­че от то­ва, ко­е­то мис­ли. Ве­ли­ко­то в све­та не мо­же да се оп­ре­де­ли на­пъл­но.

     Ед­но пом­не­те: пър­во­то ка­чес­т­во на ис­тин­с­кия чо­век е Лю­бов­та. Лю­бов­та е бо­жес­т­ве­но­то в чо­ве­ка. Без Лю­бов чо­век се прев­ръ­ща в жи­вот­но. Без Лю­бов, той е из­ло­жен са­мо на гре­хо­ве и прес­тъп­ле­ния.

     Кой­то не е въз­лю­бил Бо­га, той още не е ис­тин­с­ки чо­век. Той ня­ма още „об­раз и по­до­бие Бо­жие“.

Чо­ве­кът днес ня­ма „об­раз и по­до­бие Бо­жие“.И на­и­с­ти­на он­зи, кой­то мо­же да те обе­ре, да те из­на­си­ли, да те оху­ли, чо­век ли е? Чо­век ли е и он­зи, кой­то от­на­ча­ло ти е бил при­я­тел, а пос­ле те злос­ло­ви?

     Впро­чем, ко­га­то се го­во­ри за чо­ве­ка ка­то об­раз и по­до­бие Бо­жие, под­раз­би­ра се чо­ве­кът в не­го­ва­та пър­вич­на про­я­ва, та­ка на­ре­че­ния Кос­ми­чен Чо­век. Все­ки чо­век, вся­ка чо­веш­ка ду­ша е един пър­ви­чен еле­мент от ве­ли­кия Кос­ми­чен Чо­век.  Ка­то та­къв, той за­е­ма точ­но оп­ре­де­ле­но мяс­то в Жи­ва­та При­ро­да и иг­рае оп­ре­де­ле­на ро­ля. Без не­го Все­ле­на­та не мо­же да се про­я­ви в пъл­но­та­та на сво­я­та хар­мо­ния.

     Ето за­що и все­ки чо­век тук, на Зе­мя­та, си има своя оп­ре­де­ле­на ро­ля.Без не­го жи­во­тът не мо­же. Явя­ва­не­то на тол­ко­ва ми­ли­о­ни ду­ши в све­та не е не­що слу­чай­но.

     И за­то­ва дръж пос­то­ян­но в ума си ми­съл­та:

     Чо­век е най-ве­ли­ко­то съз­да­ние на Зе­мя­та.

     Рад­вай се, че но­сиш име­то чо­век!

     Стре­ми се да от­го­ва­ряш на то­ва име!

     Не заб­ра­вяй, че ка­то дух, ка­то ду­ша, ка­то ум и ка­то сър­це, ти си ва­жен еле­мент във Все­ле­на­та – без теб тя не мо­же да се про­я­ви в сво­я­та хар­мо­ния.

     Ти все още не зна­еш как­во си.

     В чо­ве­ка се кри­ят си­ли, ко­и­то са в спя­що със­то­я­ние и той тряб­ва да ра­бо­ти за тях­но­то про­буж­да­не и пра­вил­но из­пол­зу­ва­не. Ко­га­то чо­век се свър­же с Бо­га, у не­го се про­буж­дат всич­ки спя­щи си­ли и спо­соб­нос­ти. По как­во се поз­на­ва чо­ве­кът, кой­то е свър­зан с Бо­га? По то­ва, че той е го­тов всич­ко да жер­т­ва за Не­го.

     Чо­век, кой­то ис­ка с дос­тойн­с­т­во да но­си то­ва име, тряб­ва да бъ­де аб­со­лют­но чес­тен, аб­со­лют­но до­бър, аб­со­лют­но ин­те­ли­ген­тен и ра­зу­мен, аб­со­лют­но бла­го­ро­ден.

     Чес­тен, бла­го­ро­ден чо­век е са­мо он­зи, кой­то се рад­ва на чуж­до­то бла­го ка­то на свое. Ис­тин­с­ки­ят чо­век не се бо­ри от­вън да въз­с­та­но­ви чест­та си. Той знае, че спо­ред ве­ли­кия мо­рал в све­та, чест­та от­вън не се въз­с­та­но­вя­ва. Ни­ка­къв съд, ни­как­во об­щес­т­во, ни­как­ва ре­ли­гия не са в със­то­я­ние да въз­с­та­но­вят чест­та на чо­ве­ка, ос­вен той са­ми­ят.

     По как­во се раз­ли­ча­ва ра­зум­ни­ят чо­век? – Той ни­ко­га не се за­ни­ма­ва с ми­на­ло­то, ни­то пък се за­ни­ма­ва с бъ­де­ще­то. Той ра­бо­ти с нас­то­я­ще­то. Под нас­то­я­ще, Аз раз­би­рам веч­но бо­жес­т­ве­но­то. Ра­зум­ни­ят чо­век не мис­ли как­во­то му хрум­не, а как­во­то е пра­во. Са­мо глу­па­ви­ят мис­ли, как­во­то му дой­де на­ум. У ра­зум­ния чо­век има ед­но осо­бе­но ду­шев­но раз­по­ло­же­ние – той не мис­ли зло ни­ко­му. Той мис­ли доб­ро на всич­ки хо­ра и ни­ко­га не си от­мъ­ща­ва. За­що­то знае, че чо­век не мо­же да бъ­де аб­со­лют­но ра­зу­мен, ако ня­ма един аб­со­лю­тен мо­рал. Той знае, че мо­ра­лът е ус­той, че той е она­зи опор­на точ­ка, от ко­я­то ра­зу­мът се про­е­к­ти­ра в све­та. Ра­зум­ни­ят чо­век ви­на­ги се упо­ва­ва на своя ра­зум. Той го це­ни ка­то ве­лик дар, кой­то му е да­ден от ан­ге­ли­те в под­к­ре­па на жи­во­та. И знае, че са­мо ис­тин­с­ки ра­зум­ни­ят мо­же да бъ­де сво­бо­ден.

     Ра­зум­ност­та, в дъл­бок сми­съл на ду­ма­та, е ка­чес­т­во на све­ти­я­та, на ге­ни­а­л­ния чо­век. И за­то­ва пом­не­те: Умен чо­век, мо­же да бъ­де са­мо доб­ро­де­тел­ни­ят чо­век.

     А всич­ки хо­ра на доб­ро­де­тел­та са сми­ре­ни хо­ра – в он­зи сми­съл, в кой­то Хрис­тос раз­би­ра та­зи ду­ма, и те­зи хо­ра са най-ве­ли­ки­те, най-сил­ни­те. Спо­ред мен, най-ве­ли­ко­то ка­чес­т­во, ко­е­то чо­век мо­же да при­те­жа­ва, е сми­ре­ни­е­то. То не е сла­бост. Сми­ре­ни­ят чо­век е най-елас­тич­ни­ят, най-плас­тич­ни­ят чо­век в све­та. Той мо­же всич­ко да из­дър­жа – и бо­лес­ти, и си­ро­ма­шия, до­ри и смърт. Всъщ­ност за сми­ре­ния чо­век всич­ко то­ва не съ­щес­т­ву­ва – как­во­то и да дой­де, той е тих и спо­ко­ен. Той каз­ва: „Бог, кой­то жи­вее в мен, не уми­ра. Бог, кой­то жи­вее в мен, си­ро­мах не ста­ва.“ Сла­би­ят, ма­ло­душ­ни­ят чо­век не е сми­рен. Са­мо доб­ро­де­тел­ни­ят чо­век е сми­рен. И той е ис­тин­с­ки сил­ни­ят чо­век. Сми­ре­ни­ят чо­век, в ис­тин­с­ки сми­съл на ду­ма­та, е чо­век с мо­щен дух.

     Вие пи­та­те, за­що сте дош­ли на Зе­мя­та? Каз­вам ви:

     Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Лю­бов.

     Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Мъд­рост.

     Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Ис­ти­на.

     Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Прав­да.

     Да про­я­ви­те Бо­жи­я­та Доб­ро­де­тел.

      Дош­ли сте да про­я­ви­те всич­ки те­зи доб­ро­де­те­ли, да про­я­ви­те всич­ко оно­ва, ко­е­то е вло­же­но във ва­ши­те ду­ши от веч­ност­та.

     И пом­не­те, че ве­ли­ко е пред­наз­на­че­ни­е­то на чо­ве­ка. Чо­век е ро­ден да уп­рав­ля­ва всич­ки съ­щес­т­ва, да ре­гу­ли­ра всич­ки еле­мен­ти, да уре­ди Зе­мя­та. Той тряб­ва да ста­не един до­бър гос­по­дар. А мо­же да ста­не та­къв, са­мо ко­га­то раз­бе­ре оно­ва, ко­е­то Бог е вло­жил в не­го. Той тряб­ва да знае как­ви са не­го­ви­те те­ла, не­го­ви­те об­лек­ла.Той тряб­ва да знае как­ва е она­зи пър­вич­на ма­те­рия, в ко­я­то фун­к­ци­о­ни­ра не­го­ва­та ми­съл. Той тряб­ва да вла­дее всич­ки еле­мен­ти. Да вла­дее зе­мя­та, въз­ду­ха, во­да­та, топ­ли­на­та, свет­ли­на­та. Той тряб­ва да кон­т­ро­ли­ра всич­ки „ло­ши ду­хо­ве“. А мо­же да ги кон­т­ро­ли­ра са­мо то­га­ва, ко­га­то пре­въз­мог­не тех­ни­те сла­бос­ти.

     И Хрис­тос ис­ка се­га да Му по­ма­гат та­ки­ва чо­ве­ци, ко­и­то зна­ят да гра­дят по всич­ки пра­ви­ла на Бо­жес­т­ве­на­та на­у­ка. Чо­ве­ци, в умо­ве­те на ко­и­то бла­го­то на „Цар­с­т­во­то Бо­жие“ се­ди на пър­ви план.

     Ве­ли­ки­ят жи­вот има нуж­да от чо­ве­ци, ко­и­то са „ро­де­ни из­но­во“, ко­и­то са ви­де­ли „Цар­с­т­во­то Бо­жие“. А не заб­ра­вяй­те, че кой­то ис­ка да ви­ди Цар­с­т­во­то Бо­жие, очи­те му тряб­ва да бъ­дат чис­ти. Чис­ти­те очи под­раз­би­рат чис­то сър­це. Чис­то­то сър­це под­раз­би­ра све­тъл ум. Свет­ли­ят ум под­раз­би­ра бла­го­род­на ду­ша. А бла­го­род­на­та ду­ша под­раз­би­ра един лю­бящ дух, кой­то е из­ля­зъл от Бо­га на Веч­ност­та.

     „Ро­де­ни­ят из­но­во“ е свър­зан с всич­ки по-ви­со­ки све­то­ве, с всич­ки съ­щес­т­ва от по-ви­со­ки йе­рар­хии. Той е ис­ти­но­лю­бив ка­то са­ма­та Ис­ти­на, умен ка­то са­ма­та Мъд­рост, лю­бящ ка­то са­ма­та Лю­бов. За то­зи чо­век, за „ро­де­ни­ят от Бо­га“, е ка­за­но в Пи­са­не­то, че „грях не пра­ви“. И на­и­с­ти­на, ро­де­ни­ят от Бо­га има та­ка­ва Лю­бов в ду­ша­та си, в нея бли­ка та­къв ве­лик из­вор на Лю­бов­та, че ни­как­ви про­ти­во­ре­чия за не­го не съ­щес­т­ву­ват. Би­ли ли сте при та­къв чо­век, да ви­ди­те ка­къв мир, как­ва ти­ши­на, как­ва ра­дост ца­ру­ват в не­го? Сър­це­то, умът, ду­ша­та и ду­хът на та­къв чо­век са в пъл­на хар­мо­ния с Бо­га. Та­къв чо­век, дъл­бо­ко пог­лед­на­то, е съв­куп­ност от мно­го ра­зум­ни, ге­ни­а­л­ни ду­ши. Съ­що­то се от­на­ся и до ве­ли­ки­те по­е­ти, му­зи­кан­ти, ху­дож­ни­ци. За да се про­я­ви един ве­лик по­ет, за да се про­я­ви един ве­лик му­зи­кант или ху­дож­ник, тряб­ва да се обе­ди­нят хи­ля­ди ра­зум­ни, ге­ни­а­л­ни ду­ши.

     Та­ка чо­век от „син на ми­съл­та“ ста­ва „въз­лю­бен син на Лю­бов­та“. Та­ка той ста­ва Син Бо­жи. А най-ве­ли­ко­то по­ло­же­ние, ко­е­то чо­век мо­же да има по от­но­ше­ние на Бо­га, то е да бъ­де Син Бо­жи.

     Да бъ­де чо­век Син Бо­жи, да бъ­де слу­жи­тел на Ве­ли­кия, Кой­то всич­ко е съз­дал, ще ре­че да чув­с­т­ва пул­са на ця­ла­та Все­ле­на, да виж­да всич­ка­та ней­на кра­со­та, да чу­ва ней­на­та Ве­ли­чес­т­ве­на хар­мо­ния.

     Ти, кой­то се до­мог­ваш да ста­неш Син Бо­жи, пос­та­ви си ка­то иде­ал да имаш:

     Сър­це чис­то ка­то крис­тал.

     Ум све­тъл ка­то Слън­це­то.

     Ду­ша об­шир­на ка­то Все­ле­на­та.

     Дух мо­щен ка­то Бо­га и ед­но с Бо­га!

ДУХ

     Бог, в Сво­е­то би­тие, е Дух.

     Ду­хът е изяв­ле­ние на Бо­га. Той веч­но е съ­щес­т­ву­вал и веч­но ще съ­щес­т­ву­ва. Ду­хът е на­ча­ло на всич­ки не­ща.

     Ка­за­но е: „В на­ча­ло бе Сло­во­то“.*  Сло­во­то – то­ва е пър­во­то про­я­в­ле­ние на Лю­бов­та в ма­те­ри­а­л­ния свят. А Лю­бов­та – то­ва е пър­ви­ят плод на Ду­ха.

     Гла­ва на Сло­во­то е Ис­ти­на­та. А гла­ва на Ис­ти­на­та е Бо­жи­ят Дух. Той е На­ча­ло на на­ча­ло­то на всич­ки не­ща.

     Ето за­що, пър­во­то, с ко­е­то чо­век тряб­ва да за­поч­не, е Сло­во­то. И то­ва, ко­е­то по ня­кой път го­во­ри на чо­ве­ка, не е още Ду­хът Бо­жи, то е Сло­во­то. Пос­ле чо­век ще дой­де до Ис­ти­на­та. И най-пос­ле – до Бо­жес­т­ве­ния Дух. Кой­то не раз­би­ра Сло­во­то, не мо­же да раз­бе­ре Ис­ти­на­та, а кой­то не раз­би­ра Ис­ти­на­та, не мо­же да раз­бе­ре и Ду­ха. За­що­то Ду­хът сли­за в Ис­ти­на­та, а Ис­ти­на­та сли­за в Сло­во­то.

     И то­ва Сло­во го­во­ри: „Ду­хът е оно­ва, ко­е­то да­ва жи­вот.“ Жи­вот има, за­що­то има Дух. Ду­хът е вне­съл Жи­во­та.

     Ис­тин­с­ки жи­вот е са­мо он­зи, кой­то про­и­з­ти­ча от Ду­ха. За­що­то има жи­вот, кой­то не про­и­з­ти­ча от Ду­ха. Жи­во­тът, кой­то про­и­з­ти­ча от Ду­ха, е аб­со­лют­но ра­зу­мен. В не­го ни­що не уми­ра. В не­го са из­к­лю­че­ни всич­ки стра­да­ния, всич­ки бо­лес­ти, всич­ки про­ти­во­ре­чия, все­ки не­до­и­мък.

     Ду­хът е веч­на­та, без­с­мър­т­на ос­но­ва на то­зи имен­но жи­вот. Той крие в Се­бе Си всич­ки пър­вич­ни фор­ми, в ко­и­то жи­во­тът се про­я­вя­ва. А под пър­вич­ни фор­ми се под­раз­би­рат оне­зи фор­ми, ко­и­то про­и­з­ти­чат нап­ра­во от Ду­ха. Вся­ка фор­ма на Ду­ха е на­пи­сан лист от Ве­ли­ка­та кни­га на жи­во­та.

     Ду­хът в Сво­я­та съ­щи­на е един, но в про­я­ви­те Си Той е мно­жес­т­во. Един­с­т­во и мно­жес­т­во – то­ва са свойс­т­ва на Ду­ха. Ка­то про­я­ва, Ду­хът е мно­жес­т­во от еди­ния Си по­люс до дру­гия. За­то­ва каз­вам: Един е Ду­хът, мно­го са ду­хо­ве­те. Ду­хо­ве­те – то­ва са ди­ха­ния, ро­де­ни от ед­но­то Ди­ха­ние. В мно­жес­т­во­то на Ду­ха се про­я­вя­ва не­и­з­чер­па­е­мо­то Му раз­но­о­б­ра­зие. И ве­ли­чи­е­то на Бо­жия Дух се про­я­вя­ва в то­ва раз­но­о­б­ра­зие. Ду­хът но­си всич­ки­те не­и­з­б­ро­и­ми бо­гат­с­т­ва на ви­ди­ми­те све­то­ве и раз­к­ри­ва, как­во е Бог.

     Бог сли­за при нас, ка­то из­п­ра­ща Ду­ха Си, как­то Слън­це­то из­п­ра­ща свет­ли­на­та си. Бо­жи­ят Дух все­ки ден из­г­ря­ва, все­ки ден ни но­си Сво­и­те бла­га, доб­ро­вол­но, без да Му ис­ка­ме то­ва и без Той да ис­ка как­ва­то и да би­ло от­п­ла­та от нас. Всич­ко, ко­е­то при­те­жа­ва­ме, не­му се дъл­жи. Хо­ра­та, по­ве­че или по-мал­ко, ви­на­ги са съз­на­ва­ли то­ва. Те са оп­ре­де­ля­ли та­зи Ра­зум­на си­ла, ко­я­то из­ти­ча от Бо­га и се про­я­вя­ва в све­та по раз­лич­ни на­чи­ни; на­ри­ча­ли са я с най-раз­лич­ни име­на: пър­вич­на суб­с­тан­ция, пър­вич­на енер­гия, за­ко­ни на При­ро­да­та и пр. и пр.

     Ала за­ко­ни­те Ду­хът ги съз­да­ва. Те имат от­но­ше­ние към она­зи ве­ли­ка енер­гия в све­та, ко­я­то из­ли­за от пър­вич­но­то Си със­то­я­ние, вли­за в пъ­тя на ево­лю­ци­я­та, ди­фе­рен­ци­ра се, за да се про­я­ви в сво­е­то без­к­рай­но раз­но­о­б­ра­зие. И то­зи път на раз­ви­тие не е ни­що дру­го, ос­вен ми­ро­во­то дви­же­ние на Ду­ха при при­ла­га­не на един общ, Кос­ми­чен план.

     Ду­хът е най-ве­ли­ка­та ре­а­л­ност. От гле­ди­ще на фи­зи­чес­кия свят, Той е не­ви­дим, но от гле­ди­ще на Бо­жес­т­ве­ния свят Той е та­ка обек­ти­вен, как­то тя­ло­то във фи­зи­чес­кия свят и как­то ду­ша­та в Ду­хов­ния свят.

     Всич­ко ве­ли­ко, въз­ви­ше­но, мощ­но в све­та се дъл­жи на Ду­ха.

     Ду­хът е дал най-ве­ли­ки­те пло­до­ве в жи­во­та. Те­зи пло­до­ве са:

     Лю­бов, Ра­дост, Мир.

     Дъл­го­тър­пе­ние, Бла­гост, Ми­ло­сър­дие.

     Вя­ра, Кро­тост, Въз­дър­жа­ние.

     То­ва са три ве­ли­ки три­ъ­гъл­ни­ка, ко­и­то фун­к­ци­о­ни­рат в три­те свя­та: Бо­жес­т­вен, ан­гел­с­ки и чо­веш­ки.

     Лю­бов, Ра­дост, Мир – то­ва е Бо­жес­т­ве­ни­ят три­ъ­гъл­ник. Лю­бов­та е ба­ща­та, ра­дост­та – май­ка­та, ми­рът – тях­но­то де­те.

     В три­ъ­гъл­ни­ка на ан­гел­с­кия свят дъл­го­тър­пе­ни­е­то е ба­ща­та, бла­гост­та – май­ка­та, а ми­ло­сър­ди­е­то – де­те­то. При­до­бий­те те­зи ка­чес­т­ва, и вие ще бъ­де­те меж­ду ан­ге­ли­те!

     В тре­тия три­ъ­гъл­ник вя­ра­та – то­ва е ба­ща­та, кро­тост­та – май­ка­та, въз­дър­жа­ни­е­то – де­те­то. При­до­бий­те те­зи ка­чес­т­ва в тех­ния дъл­бок, мис­ти­чен сми­съл и вие ще вле­зе­те меж­ду све­ти­и­те!

     За да раз­бе­ре чо­век, как­во не­що е Ду­хът, ду­ша­та му тряб­ва да се про­бу­ди. За­що­то са­мо ду­ша­та има пря­ко об­ще­ние с Ду­ха. Без ду­ша, ние ня­ма­ше да има­ме ни­как­во по­ня­тие за Ду­ха. И мо­же да се ка­же, че как­во­то е от­но­ше­ни­е­то на из­рас­т­ва­що­то зрън­це към Слън­це­то, та­ко­ва е от­но­ше­ни­е­то на чо­веш­ка­та ду­ша към Бо­жес­т­ве­ния Дух. Чо­веш­ка­та ду­ша из­пит­ва све­щен тре­пет пред Бо­жия Дух, за­що­то жи­во­тът и рас­те­не­то й за­ви­сят от не­го.

     Ду­ша­та още не е за­вър­ши­ла сво­е­то раз­ви­тие, тя ще ми­не през още ми­ли­о­ни фор­ми. Ко­га­то за­вър­ши сво­е­то раз­ви­тие, тя ще се слее с Ду­ха и то­га­ва ня­ма да има от­дел­но ду­ша и дух. То­га­ва веч­ни­ят жи­вот ще се про­я­ви.

     Ду­хът мо­же да жи­вее са­мо с ду­ша­та. С на­шия ум той не мо­же да жи­вее, за­що­то мис­ли­те ни пос­то­ян­но се ме­нят.

     Ед­но пом­не­те: Пър­вич­но­то в чо­ве­ка – то­ва е не­го­ви­ят дух. Пър­ва­та про­я­ва на чо­ве­ка е про­я­ва­та му ка­то дух. Ду­хът е она­зи аб­со­лют­на точ­ка, в ко­я­то чо­век се явя­ва в Би­ти­е­то. Ду­ша­та – то­ва са въз­мож­нос­ти­те на ду­ха.

     Ду­хът на чо­ве­ка е ве­чен. Той неп­ре­къс­на­то сли­за, про­я­вя­ва се и от­но­во въз­ли­за. Ко­га­то Бо­жес­т­ве­ни­ят Дух сле­зе в ду­ха на чо­ве­ка, той се про­буж­да и се про­я­вя­ва. Той сли­за и след то­ва от­но­во въз­ли­за към Бо­га. В то­ва сли­за­не и въз­ли­за­не, чо­веш­ки­ят дух вър­ви ед­нов­ре­мен­но в три по­со­ки, от ко­и­то се по­раж­дат три стре­ме­жа:

     Пър­ви­ят стре­меж на ду­ха е стре­меж към жи­во­та.

     Вто­ри­ят стре­меж на ду­ха е стре­меж към зна­ние.

     Тре­ти­ят стре­меж на ду­ха е стре­меж към сво­бо­да.

     Чо­веш­ки­ят дух учи чо­ве­ка на всич­ко. Той под­тик­ва чо­веш­ка­та ду­ша към рас­теж и раз­ви­тие. Ду­ша­та е сък­ро­вищ­ни­ца на чо­веш­кия дух. Тя но­си всич­ко оно­ва, ко­е­то той е при­до­бил от не­за­пом­не­ни вре­ме­на до днес.

     Чо­веш­ки­ят дух е ав­тор на всич­ки не­ща на Зе­мя­та. Всич­ки на­у­ки, всич­ки из­кус­т­ва, всич­ки ре­ли­гии, всич­ки епо­хи и кул­ту­ри, през ко­и­то е ми­на­ла Зе­мя­та, са съз­да­де­ни все от чо­веш­кия дух, кой­то още не се е про­я­вил на­пъл­но. Са­мо­то фи­зи­чес­ко тя­ло на чо­ве­ка, с всич­ки­те му ор­га­ни, с всич­ко­то му ус­т­ройс­т­во, е съз­да­де­но от не­го­вия дух. И ко­га­то тя­ло­то на един чо­век се съг­раж­да в ут­ро­ба­та на ед­на май­ка, ду­хът на чо­ве­ка взи­ма учас­тие за­е­д­но с ду­ха на май­ка­та при из­г­раж­да­не на тя­ло­то. За­що­то всич­ки енер­гии, всич­ки си­ли, ко­и­то дейс­т­ват в Кос­мо­са, са дос­то­я­ние на чо­веш­кия дух. Той опе­ри­ра сво­бод­но с ма­те­ри­я­та – мо­же да я сгъс­тя­ва, да я раз­реж­да, да я мо­де­ли­ра. Та­ка нап­ри­мер, ко­га­то Ду­хът ис­ка да на­ма­ли треп­те­ни­я­та на свет­ли­на­та, Той сгъс­тя­ва ма­те­ри­я­та око­ло Се­бе Си.

     Ма­те­ри­я­та пос­то­ян­но зас­та­вя Ду­ха да съз­да­ва но­ви фор­ми, все по-усъ­вър­шен­с­т­ва­ни. Ду­хът съз­да­ва фор­ми­те, а ма­те­ри­я­та ин­ди­ви­ду­а­ли­зи­ра Ду­ха. И то­ва, ко­е­то на­ри­ча­ме бор­ба меж­ду ма­те­ри­я­та, ко­я­то са­ма по се­бе си е без­жиз­не­на и инер­т­на, и Ду­ха, кой­то е пъ­лен с жи­вот, то е стре­меж на пос­лед­ния да я нап­ра­ви по-плас­тич­на и по-по­дат­ли­ва на Не­го­ва­та твор­чес­ка ра­бо­та.

     Чо­век тър­си в жи­во­та щас­тие, зна­ние, бо­гат­с­т­во. Ала те­зи не­ща мо­гат да се до­би­ят са­мо от Ду­ха. Са­мо Ду­хът е но­си­тел на всич­ки­те те­зи бла­га. Той е но­си­тел на всич­ки дар­би, на всич­ки та­лан­ти, той е но­си­тел на ин­те­ли­ген­т­ност­та, на ге­ни­а­л­ност­та. Ко­га­то Ду­хът дой­де, то­га­ва се раж­да всич­ко ве­ли­ко.

     Ко­га­то Ду­хът дой­де, той да­ва под­тик на всич­ко оно­ва, ко­е­то е съб­ра­но от ми­ли­о­ни го­ди­ни в чо­ве­ка. То се про­буж­да и за­поч­ва да се раз­ра­бот­ва. Дой­де ли Ду­хът, у чо­ве­ка нас­тъп­ва раз­ши­ре­ние, кръ­го­зо­рът му се про­я­с­ня­ва, про­ти­во­ре­чи­я­та из­чез­ват и той за­поч­ва да виж­да яс­но.

     Ако чо­век ис­ка да се про­я­ви у не­го Бо­жес­т­ве­на­та Лю­бов, Ду­хът тряб­ва неп­ре­мен­но да бъ­де у не­го.

     Но Ду­хът е мно­го де­ли­кат­но съ­щес­т­во. Той е мно­го чув­с­т­ви­те­лен към сла­бос­ти­те на хо­ра­та и има свойс­т­во­то да вли­за у оне­зи, ко­и­то са в пъ­тя. Той не чу­ка сил­но. Той ще по­чу­ка мно­го ти­хич­ко на ва­ше­то сър­це и ако му от­во­ри­те, вед­на­га ще из­ме­ни из­дъ­но ва­шия жи­вот. Той ще ви по­ка­же, как тряб­ва да жи­ве­е­те, как­во да вър­ши­те и да го вър­ши­те съз­на­тел­но.

     Бо­жес­т­ве­ни­ят Дух сли­за да ра­бо­ти в нас са­мо то­га­ва, ко­га­то сър­це­то и умът ни ра­бо­тят пра­вил­но. Той дейс­т­ва пър­во ка­то ин­ту­и­ция, но ко­га­то чо­век нап­ред­не, Той му за­го­вор­ва яс­но и от­ри­вис­то. Про­я­ви­те му ста­ват все по-яс­ни и по-кон­к­рет­ни.

     Ко­га­то Ду­хът про­ник­не в чо­ве­ка, Той неп­ре­мен­но ще се про­я­ви. Ня­ма си­ла в све­та, ко­я­то мо­же да поп­ре­чи на Ду­ха да се про­я­ви. Но без чис­то­та, чо­веш­ки­ят дух не мо­же да се про­я­ви в си­ла­та си.

     Слу­шай ду­ха си! И пом­ни, че той е ве­ли­ки­ят ав­тор на всич­ко, ко­е­то е на Зе­мя­та! На­у­ка­та, ко­я­то хо­ра­та по­ня­ко­га бо­гот­во­рят, е съз­да­ние на чо­веш­кия дух. Ала чо­веш­ки­ят дух се­ди над вся­ка на­у­ка. Ето за­що, не се кла­няй на оно­ва, ко­е­то чо­веш­ки­ят дух е съз­дал, ко­е­то ти си съз­дал!

     По­чи­тай ду­ха си ка­то ве­лик тво­рец, ка­то ве­лик тъл­ку­ва­тел и из­пъл­ни­тел на Бо­жи­я­та во­ля! За­що­то чо­веш­ки­ят дух ви­на­ги вър­ши Бо­жи­я­та во­ля. Той вър­ши оно­ва, ко­е­то е на­у­чил от Бо­га.

     Ис­каш ли да вър­виш в пъ­тя на Ис­ти­на­та, дай сво­бо­да на Ду­ха у се­бе си! Ос­та­ви Той да те ръ­ко­во­ди и упът­ва! Вън или вът­ре, Ду­хът сле­ди и наб­лю­да­ва всич­ко, ко­е­то ти вър­шиш.

     И се­га Ду­хът во­ди чо­ве­чес­т­во­то по но­ви пъ­ти­ща. Ця­ла­та слън­че­ва сис­те­ма е нав­ляз­ла в ед­на но­ва об­ласт. След вре­ме уче­ни­те ще до­ка­жат, че и Зе­мя­та е вляз­ла в ед­но но­во съ­че­та­ние със Слън­це­то. Ние вли­за­ме в до­сег с ед­на дев­с­т­ве­на ма­те­рия и ко­и­то са го­то­ви, ще въз­п­ри­е­мат но­вия жи­вот, кой­то се крие в нея, и ще въз­к­ръс­нат. Ко­и­то не са го­то­ви, ще ча­кат да бъ­дат по­де­ти в бъ­де­ще от ед­на но­ва въл­на.

     При­гот­ви се за ид­ва­не­то на Ду­ха!

     И не заб­ра­вяй, че ко­га­то Ду­хът дой­де, вра­та­та на тво­е­то сър­це тряб­ва да се от­во­ри!

     Ко­га­то Ду­хът вле­зе, вра­та­та на тво­е­то сър­це тряб­ва да се зат­во­ри.

     Не от­ва­ряй вра­та­та, пре­ди Ду­хът да е до­шъл!

     Не зат­ва­ряй вра­та­та, пре­ди Ду­хът да е вля­зъл!

     Ра­бо­ти там, къ­де­то Ду­хът ра­бо­ти!

ДОБРО

     Лю­бов­та раж­да Доб­ро­то.

     Доб­ро­то е ос­но­ва на жи­во­та. Доб­ро­то е поч­ва на жи­во­та и съ­щев­ре­мен­но – не­го­ва хра­на. Са­мо Доб­ро­то мо­же да под­к­ре­пи жи­во­та, са­мо Доб­ро­то мо­же да го под­х­ра­ни.

     Ко­га­то Бог се ог­ра­ни­ча­ва, раж­да се Доб­ро­то в све­та. Ко­га­то чо­век се ог­ра­ни­ча­ва, Зло­то се раж­да. А ко­га­то се ос­во­бож­да­ва от ог­ра­ни­че­ни­я­та, явя­ва се Доб­ро­то. С дру­ги ду­ми ка­за­но: ко­га­то в чо­веш­ка­та ду­ша се за­ро­ди ве­ли­ко­то же­ла­ние да слу­жи на Бо­га, то­га­ва се явя­ват ус­ло­ви­я­та за Доб­ро­то.

     Чо­век ис­ка да съз­да­де Доб­ро­то в се­бе си. Доб­ро­то оба­че не се съз­да­ва, то се раж­да. То е вло­же­но от на­ча­ло у все­ки чо­век и той тряб­ва са­мо да го съз­нае и про­я­ви. Чо­век тряб­ва да бъ­де до­бър, за­що­то Доб­ро­то е ос­но­ва на жи­во­та. Без Доб­ро, жи­во­тът на чо­ве­ка е без ос­но­ва.

     Не вър­ши ли чо­век доб­ро, зло­то се раж­да. Зло­то, ко­е­то се­га съ­щес­т­ву­ва в све­та, е не­и­з­пол­з­ва­но­то Доб­ро в ми­на­ло­то.

     Зло­то про­и­з­ти­ча от един не­у­с­та­но­вен ред. То е един свят на про­и­з­вол. В ор­га­ни­чес­кия свят то мо­же да се оп­ре­де­ли ка­то раз­м­но­жа­ва­не без за­кон. Зло­то оба­че е ед­на не­и­з­беж­ност в све­та на от­но­ше­ни­я­та меж­ду си­ли и съ­щес­т­ва.

     Зло и Доб­ро в Жи­ва­та при­ро­да са си­ли, с ко­и­то тя ед­нак­во опе­ри­ра. Зад Доб­ро­то и Зло­то се­ди ве­ли­ка­та ра­зум­ност, ко­я­то всич­ко из­пол­з­ва.

     Чо­век не тряб­ва да се бо­ри със зло­то. Той тряб­ва са­мо да го из­бяг­ва. Той не тряб­ва да се бо­ри със зло­то, а на зло­то да про­ти­во­пос­та­вя доб­ро. Он­зи чо­век, кой­то най-мно­го се бо­ри със зло­то, най-мно­го гре­ши. Един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то мо­же да впрег­не зло­то на ра­бо­та, е Бог.

     Тряб­ва да зна­е­те, че съ­щес­т­ву­ва ко­лек­тив­но съз­на­ние на доб­ро­то и ко­лек­тив­но съз­на­ние на зло­то. Те об­ра­зу­ват два ве­ли­ки по­лю­са на Би­ти­е­то. Чо­веш­ки­ят жи­вот се дви­жи меж­ду те­зи два по­лю­са.

     Ко­га­то Зло­то е от­вът­ре и взи­ма над­мо­щие, а Доб­ро­то е от­вън, то­га­ва Зло­то ца­ру­ва на Зе­мя­та. С дру­ги ду­ми „адът“ ца­ру­ва на Зе­мя­та. Ко­га­то пък Доб­ро­то е от­вът­ре и пре­о­до­ля­ва, а Зло­то е от­вън, то­га­ва „Не­бе­то“ уп­рав­ля­ва и Доб­ро­то ца­ру­ва. „Адът“ е мяс­то, къ­де­то Зло­то е и от­вът­ре, и от­вън. „Не­бе­то“ е мяс­то, къ­де­то Доб­ро­то е и от­вът­ре, и от­вън. А чо­веш­ки­ят жи­вот е „мяс­то“, къ­де­то по­ня­ко­га от­вът­ре е Доб­ро­то, а от­вън Зло­то, а по­ня­ко­га – об­рат­но.

     Все­ки чо­век, спо­ред жи­во­та, кой­то во­ди, се на­ми­ра или в по­лю­са на Доб­ро­то, или в по­лю­са на Зло­то. Чо­век, у ко­го­то Зло­то гос­по­да­ру­ва, жи­вее в неп­рес­тан­но без­по­койс­т­во. От­вън той мо­же да раз­по­ла­га с го­ле­ми бо­гат­с­т­ва, мо­же да има по­чит­та на хо­ра­та, но от­вът­ре той е нес­по­ко­ен. Не­го пос­то­ян­но го тор­мо­зят зли пред­чув­с­т­вия и стра­хо­ве. Той пос­те­пен­но за­поч­ва да гу­би здра­ве­то си и си­ла­та си. Ко­га­то пък Доб­ро­то е в сър­це­то на чо­ве­ка, той мо­же да ня­ма ни бо­гат­с­т­ва, ни власт, но пак е спо­ко­ен и ве­сел. Ус­ло­ви­я­та от­вън са ло­ши, но от­вът­ре са доб­ри. То­зи чо­век има не­що мощ­но в се­бе си, за­ра­ди ко­е­то всич­ки го оби­чат. Доб­ри­те хо­ра са ис­тин­с­ки сил­ни­те хо­ра в све­та. Ала хо­ра­та мис­лят, че Зло­то в све­та е сил­но. Зло­то е сил­но са­мо за­то­ва, за­що­то хо­ра­та го оби­чат. Обич­та към Зло­то му при­да­ва си­ла. Зло­то чер­пи си­ла от Лю­бов­та.

     Въп­ре­ки то­ва оба­че, стре­ме­жът към Доб­ро­то ни­ко­га не мо­же да спре.  Про­це­сът на Доб­ро­то е ве­чен. Той е твор­чес­ки про­цес на жи­во­та. За­то­ва Доб­ро­то мо­же да се на­ре­че път към жи­во­та. То е, ко­е­то ни въ­веж­да в жи­во­та. Зло­то е път към смърт­та. То е осъ­де­но на веч­но без­п­ло­дие.

     При раз­ли­ча­ва­не на Доб­ро­то и Зло­то, пом­не­те след­ни­те не­ща:

     Доб­ро­то и Зло­то – то­ва са Вис­ше­то и Низ­ше­то в све­та. Зло­то – то­ва са по въз­мож­ност най-сла­би­те треп­те­ния на Доб­ро­то. Ето за­що, Доб­ро­то е це­на на ра­зум­но­то, а Зло­то – це­на на не­ра­зум­но­то.

     Доб­ро­то пов­ди­га цен­нос­ти­те на чо­веш­ко­то съз­на­ние. Зло­то ги по­ни­жа­ва. При доб­ро­то дар­би­те се усил­ват, при зло­то те от­с­лаб­ват и се пом­ра­ча­ват.

     Доб­ро­то за­поч­ва с ни­щож­ни­те, с мал­ки­те не­ща. Но те пос­то­ян­но рас­тат, уве­ли­ча­ват се, раз­м­но­жа­ват се, ор­га­ни­зи­рат се и се съ­е­ди­ня­ват в ед­но ця­ло. В Зло­то има ви­на­ги раз­па­да­не, ра­зе­ди­не­ние.

     Доб­ро­то изоб­що, мо­же да се упо­до­би на из­вор, кой­то пос­то­ян­но те­че. Зло­то пък при­ли­ча на пре­съх­нал из­вор, кой­то ед­ва съл­зи. Зло­то мно­го обе­ща­ва, ала ни­що не вър­ши. Доб­ро­то пък не обе­ща­ва, но всич­ко вър­ши. Из­во­рът има ли нуж­да да обе­ща­ва, че ще те­че? Той си бли­ка.

     Та­ка е и с доб­рия чо­век. В не­го доб­ро­то е ка­то из­вор. За­то­ва той вся­ко­га, при всич­ки ус­ло­вия, си ос­та­ва до­бър. Заб­лу­да е да се мис­ли, че ус­ло­ви­я­та мо­же­ли да го про­ме­нят. Пре­ди всич­ко, доб­ро­то про­ник­ва ця­ло­то му ес­тес­т­во, то ле­жи в ос­но­ва­та на це­лия му стро­еж. Доб­ри­ят чо­век по стро­еж ко­рен­но се от­ли­ча­ва от ло­шия. Нер­в­на­та сис­те­ма на доб­рия чо­век е по-слож­но и по-фи­но ус­т­ро­е­на. Мо­зъ­кът му има по­ве­че клет­ки, по­ве­че гън­ки, той има по-дру­го ус­т­ройс­т­во. Кръ­во­нос­на­та сис­те­ма съ­що та­ка об­ра­зу­ва по-бо­га­та и по-гъс­та мре­жа. Ко­жа­та на доб­рия чо­век има по­ве­че клет­ки, тя е с по-фи­на нап­ра­ва, от­кол­ко­то ко­жа­та на ло­шия чо­век. Доб­ри­ят чо­век, изоб­що, има по-съ­вър­ше­но ус­т­ройс­т­во. Той е ви­со­ко нап­ред­на­ло съ­щес­т­во. Ето за­що, все­ки чо­век, кой­то за­къс­ня­ва в пъ­тя на сво­е­то раз­ви­тие, ста­ва лош. В то­зи сми­съл каз­ва­ме, че Зло­то е не­и­з­пол­з­ва­но Доб­ро.                                                                                                                                                                                                                              Зло­то не мо­же да се из­ко­ре­ни от све­та. И ко­га­то Хрис­тос го­во­ри да не се бу­тат пле­ве­ли­те, до­ка­то не нас­тъ­пи вре­ме за жът­ва – „свър­ше­ка на све­та“ – той под­раз­би­ра, че ще дой­де в бъ­де­ще ед­на но­ва въл­на и то­га­ва то­ва, ко­е­то се­га е Зло в све­та, ще ми­не в ед­на но­ва фа­за на раз­ви­тие.

     Ко­га­то го­во­рим за Доб­ро, за доб­ра пос­тъп­ка, ние вся­ко­га под­раз­би­ра­ме здрав чо­век. Бол­ни­ят чо­век не мо­же да пра­ви доб­ро. Оче­вид­но, тук не ста­ва въп­рос за обик­но­ве­ни­те „доб­ри­ни“, та­ка как­то хо­ра­та ги раз­би­рат.

     Ис­тин­с­ко­то Доб­ро, от гле­ди­ще на Бо­жес­т­ве­на­та на­у­ка, се оп­ре­де­ля с три ка­чес­т­ва: то но­си жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да. Ня­ма ли ги те­зи три ка­чес­т­ва, то не е Доб­ро.  Жи­во­тът ид­ва чрез Лю­бов­та, свет­ли­на­та ид­ва чрез Мъд­рост­та, а сво­бо­да­та – чрез Ис­ти­на­та. Кой­то ис­ка да пра­ви доб­ро, той тряб­ва да е свър­зан с те­зи три Бо­жес­т­ве­ни свя­та.

     За да бъ­де ед­на на­ша пос­тъп­ка ис­тин­с­ки доб­ра, тя тряб­ва да бъ­де жи­ва, да хо­ди след нас. Доб­ро­то тряб­ва да ни прид­ру­жа­ва. Ако Доб­ро­то не мо­же да дой­де след нас, то не е Доб­ро. Мо­е­то доб­ро тряб­ва да дой­де след ме­не. А за да дой­де след ме­не, то тряб­ва да но­си жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да, как­то за мен, та­ка и за он­зи, ко­му­то пра­вя доб­ро.

     По­не­же Бо­жес­т­ве­ни­ят за­кон е ко­лек­ти­вен, той за­ся­га из­вед­нъж всич­ки. Ка­то нап­ра­виш доб­ро на един чо­век, то­ва доб­ро се от­на­ся и за це­лия свят. Да­ли хо­ра­та ще зна­ят то­ва или не, за Бо­жес­т­ве­ния свят е без­раз­лич­но. Факт е оба­че, че от то­ва доб­ро ще се пол­зу­ват всич­ки. За­то­ва каз­вам: да пра­виш доб­ро, то­ва е един све­щен акт, за­що­то по то­зи на­чин ти пре­диз­вик­ваш Бо­га да се про­я­ви чрез те­бе в сво­я­та доб­ро­та, в сво­я­та Лю­бов, мъд­рост и ис­ти­на.

     Ня­ма по-ве­лик акт от то­зи да нап­ра­виш ед­но доб­ро. Кол­ко­то и да е мик­рос­ко­пич­но то­ва доб­ро, то е един бла­го­ро­ден акт, за кой­то всич­ки от Не­бе­то ста­ват на кра­ка, по­не­же в Доб­ро­то е скрит Бог.

     При­ро­да­та е мно­го вни­ма­тел­на и към най-мал­ка­та при­до­бив­ка. Ко­га­то един чо­век из­вър­ши ед­но доб­ро в све­та, ко­га­то из­вър­ши един ра­зу­мен акт, в не­ви­ди­мия свят ста­ва го­ля­мо тър­жес­т­во. И ко­га­то Хрис­тос пре­по­ръч­ва на хо­ра­та да си съ­би­рат сък­ро­ви­ще на Не­бе­то, той под­раз­би­ра доб­ро­то. Сък­ро­ви­ще­то – то­ва е доб­ро­то, ко­е­то чо­век е из­вър­шил на Зе­мя­та.

     Да нап­ра­виш доб­ро – то­ва ще ре­че да при­зо­веш Бо­га да дейс­т­ва чрез те­бе. А щом Бог дейс­т­ва, Той не пра­ви то­ва са­мо са ед­но­го – Той дейс­т­ва за всич­ки. Ето за­що, ко­га­то се из­вър­ш­ва ед­но доб­ро, всич­ки съ­вър­ше­ни съ­щес­т­ва взи­мат учас­тие.

     И та­ка: вся­ка пос­тъп­ка, в ко­я­то Не­бе­то не взи­ма учас­тие, е чо­веш­ка, а вся­ка пос­тъп­ка, в ко­я­то Не­бе­то взи­ма учас­тие, е Бо­жес­т­ве­на.

     Доб­ро­то тряб­ва да се нап­ра­ви нав­ре­ме. То ня­ма да ти от­не­ме мно­го вре­ме, но ко­га­то го вър­шиш, то изис­к­ва ума ти, сър­це­то ти, во­ля­та ти, ду­ша­та ти и ду­хът ти да бъ­дат на­пъл­но със­ре­до­то­че­ни през оне­зи ми­ну­ти, ко­га­то пра­виш доб­ро­то. В доб­ро­то не тряб­ва да има от­ла­га­не. Щом на­мис­лиш да нап­ра­виш ед­но доб­ро, тряб­ва да го нап­ра­виш мо­мен­тал­но, без от­ла­га­не. От­ло­жиш ли, мо­мен­тът е про­пус­нат. Не мис­ли при то­ва, че тряб­ва да пра­виш доб­ро, са­мо ко­га­то имаш доб­ро раз­по­ло­же­ние. Доб­ро­то мо­же да се нап­ра­ви и при най-ло­шо­то раз­по­ло­же­ние. Не­раз­по­ло­же­ни­е­то е не­що, ко­е­то за­ся­га плът­та. То не за­ся­га ду­ха на чо­ве­ка.

     Хо­ра­та мис­лят, че доб­ро­то е не­що мър­т­во. Не е та­ка. В она­зи све­ще­на идея, ко­я­то ти е да­ла под­тик да нап­ра­виш ед­но доб­ро, дейс­т­ва един въз­ви­шен и свят дух, кой­то ще ос­ве­ти то­ва де­ло и ще по­ка­же, че жи­во­тът на он­зи, кой­то слу­жи на Бо­га, вся­ко­га се ре­а­ли­зи­ра.

     Доб­ро­то е пър­ва­та връз­ка в жи­во­та.

     Доб­ро­то е пър­ва­та връз­ка меж­ду хо­ра­та. То е един­с­т­ве­на­та ма­те­ри­а­л­на връз­ка, ко­я­то ис­тин­с­ки свър­з­ва хо­ра­та. Не­що по­ве­че – доб­ро­то е пър­ва­та ис­тин­с­ка връз­ка меж­ду ду­ши­те на всич­ки хо­ра, все ед­но да­ли са те на Зе­мя­та, или на Не­бе­то.

     Без доб­ро, вие не мо­же­те да до­би­е­те ни­как­во зна­ние. С поз­на­ва­не­то на доб­ро­то за­поч­ва зна­ни­е­то.

     Ед­но нап­ра­ве­но доб­ро ни­ко­га не се заб­ра­вя. То е за­пи­са­но в Бо­жес­т­ве­на­та кни­га, по­не­же е Лю­бо­вен акт и ка­то та­къв, той се пом­ни в Бо­жес­т­ве­ния свят за веч­ни вре­ме­на.

     Все­ки, кой­то пра­ви доб­ро, ста­ва иде­ал за дру­ги­те. Не мис­ле­те, че ка­то пра­ви­те доб­ро, то­ва ще ви ли­ши от ня­как­во бла­го. Нап­ро­тив, доб­ро­то ще ви пов­диг­не в очи­те на хо­ра­та. За­то­ва не от­с­тъп­вай­те пред ни­как­ви мъч­но­тии, ко­га­то тряб­ва да нап­ра­ви­те ед­но доб­ро. Бъ­де­те сме­ли, ре­ши­тел­ни, нап­ра­ве­те доб­ро­то и то­ва доб­ро да но­си жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да за ва­ши­те ближ­ни.

     Всич­ки мо­же­те да пра­ви­те доб­ро, за­що­то в сър­це­то на всич­ки има доб­ро.

     Вся­ко доб­ро, ко­е­то сте из­вър­ши­ли, е ед­на връз­ка, ко­я­то пос­те­пен­но се усил­ва. Пос­то­ян­но тряб­ва да пра­ви­те та­ки­ва връз­ки – не са­мо вед­нъж. Не заб­ра­вяй­те при то­ва, че чо­век тряб­ва да ос­та­не не­и­з­вес­тен в доб­ро­то, как­то се стре­ми да ос­та­не не­и­з­вес­тен в зло­то.

     Не бър­зай­те да ста­не­те доб­ри. Доб­ро­то е не­о­б­хо­ди­мо ус­ло­вие за съ­вър­шен­с­т­во­то на чо­ве­ка, ала чо­век за един ден до­бър не ста­ва. Щом оба­че чо­век се стре­ми към съ­вър­шен­с­т­во, доб­ро­то ще му по­мог­не. За да бъ­деш съ­вър­шен, ти тряб­ва да бъ­деш си­лен в доб­ро­то.

     Един­с­т­ве­но­то не­що, ко­е­то от­ли­ча­ва чо­ве­ка ка­то чо­век, то­ва е доб­ро­то, ко­е­то жи­вее в не­го.

     Доб­ро­то е път за на­ми­ра­не на Бо­жи­я­та Лю­бов.

СВОБОДА

     То­ва, ко­е­то но­си сво­бо­да за чо­веш­ка­та ду­ша, е Ис­ти­на­та.

     Стре­меж и коп­неж на чо­веш­ка­та ду­ша е да бъ­де сво­бод­на.То­ва е един ве­лик вът­ре­шен под­тик – не на обик­но­ве­ния чо­век, а на чо­ве­ка, у ко­го­то се е про­бу­ди­ло Бо­жес­т­ве­но­то съз­на­ние.

     Чу­ва­ли сте, че е ка­за­но: „Поз­най­те Ис­ти­на­та и Ис­ти­на­та ще ви нап­ра­ви сво­бод­ни.“ Ис­ти­на­та – то­ва е Свет­ли­на­та на Бо­жес­т­ве­ния свят. Сво­бо­да­та е не­го­ва­та без­г­ра­нич­ност. Ето за­що, ко­га­то го­во­рим за Бо­жес­т­ве­на­та сво­бо­да, ко­я­то про­и­з­ти­ча от Ис­ти­на­та, под­раз­би­ра­ме без­г­ра­нич­ност, т.е. стре­меж на ду­ша­та да жи­вее в без­г­ра­нич­но­то.

     Сво­бо­да­та, в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та, при­над­ле­жи на Бо­жес­т­ве­ния свят. Са­мо Бог е аб­со­лют­но сво­бо­ден. Ето за­що чо­веш­ка­та ду­ша, ко­я­то жи­вее в Ис­ти­на­та, поз­на­ва Бо­га ка­то сво­бо­да без ог­ра­ни­че­ния. И ко­га­то чо­век по­чув­с­т­ва та­зи сво­бо­да, ця­ла­та те­жест, всич­ки­те ог­ра­ни­че­ния, ко­и­то го гне­тят, из­чез­ват. Той из­пит­ва мир, прос­тор, раз­ши­ре­ние. За не­го­во­то съз­на­ние ня­ма пре­де­ли – той с един пог­лед про­ник­ва в не­ща­та. Всич­ки­ят лед под не­го и око­ло не­го се ста­пя. Слън­це­то въз­си­я­ва и всич­ки бла­го­род­ни за­ро­ди­ши, ко­и­то са за­ло­же­ни дъл­бо­ко в ду­ша­та му и ча­кат от хи­ля­ди го­ди­ни да по­ник­нат, за­поч­ват да се раз­ви­ват и рас­тат.

     Сво­бо­да­та е не­о­б­хо­ди­ма за пос­ти­га­не на он­зи висш иде­ал, към кой­то чо­век се стре­ми. Чо­век днес не е сво­бо­ден. Той се стре­ми към сво­бо­да, ала я тър­си по вън­шен път. Сво­бо­да­та оба­че не мо­же да дой­де от­вън. Тя не се на­ла­га със за­кон. Вся­ка сво­бо­да – по­ли­ти­чес­ка или ре­ли­ги­о­з­на – ко­я­то от­вън се на­ла­га, е са­мо сян­ка на сво­бо­да­та. Иде­а­л­на­та сво­бо­да, сво­бо­да­та, ко­я­то про­и­з­ти­ча от Ис­ти­на­та, не е ос­но­ва­на на ни­как­во на­си­лие. Тя не за­ви­си ни от чо­веш­ко­то зна­ние, ни от чо­веш­кия пра­вов ред. Нея не я бра­ни вън­шен за­кон и си­ла. И на­и­с­ти­на, сво­бо­да, ко­я­то тряб­ва да се бра­ни с оръ­жие в ръ­ка, сво­бо­да ли е?

     Хо­ра­та днес са ро­би и, за да се ос­во­бо­дят, те тряб­ва да се но­во­ро­дят. Но­во­раж­да­не­то е скъс­ва­не на оне­зи връз­ки, ко­и­то се­га ни спъ­ват. То оз­на­ча­ва ос­во­бож­да­ва­не от ве­ри­ги­те на съд­ба­та и не­о­б­хо­ди­мост­та. То оз­на­ча­ва въз­с­та­но­вя­ва­не на она­зи пър­вич­на връз­ка на чо­ве­ка с Бо­га, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва от са­мо­то му явя­ва­не в све­та. То оз­на­ча­ва въз­с­та­но­вя­ва­не на не­го­ва­та сво­бо­да. За­що­то пър­во­на­чал­но всич­ки съ­щес­т­ва са съз­да­де­ни сво­бод­ни. И ако сво­бо­да­та от­пос­ле е из­чез­на­ла в све­та, при­чи­на­та е чо­ве­кът. Той сам е на­ру­шил сво­я­та пър­во­на­чал­на връз­ка с Пър­вич­на­та При­чи­на. Нап­ра­вил е мно­го дру­ги връз­ки, ко­и­то са го ог­ра­ни­чи­ли и заб­лу­ди­ли. Бо­жес­т­ве­но­то на­ча­ло пос­то­ян­но го ос­во­бож­да­ва от ог­ра­ни­че­ни­я­та на ста­ро­то, ала той не след дъл­го вре­ме, пак тръг­ва по ста­рия път.

     Ето за­що, ако ис­ка чо­век да бъ­де сво­бо­ден, той тряб­ва да има са­мо ед­на-ед­нич­ка връз­ка – с Бо­га, а с всич­ки дру­ги съ­щес­т­ва той тряб­ва да има са­мо от­но­ше­ния. За­що­то един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то е сво­бод­но – то­ва е Бог. И един­с­т­ве­но­то съ­щес­т­во, ко­е­то мо­же да ос­во­бо­ди на­пъл­но чо­ве­ка, е Бог. Бог ис­ка всич­ки съ­щес­т­ва да бъ­дат сво­бод­ни ка­то Не­го и те тряб­ва да бъ­дат сво­бод­ни, за­що­то са час­ти от Бо­жес­т­ве­ния ор­га­ни­зъм.

     Ето за­що, са­мо ко­га­то жи­ви­ят Бог на Ис­ти­на­та дой­де да жи­вее в чо­ве­ка, ко­га­то в не­го за­поч­не да дейс­т­ва Бо­жес­т­ве­ни­ят Дух и си­ла, са­мо то­га­ва чо­век ще бъ­де ис­тин­с­ки сво­бо­ден; са­мо то­га­ва той ще поз­на­ва Бо­га и ще бъ­де поз­нат от Не­го; са­мо то­га­ва ще му слу­жи сво­бод­но в Дух и Ис­ти­на.

     За­що­то сво­бо­да­та изис­к­ва във все­ки мо­мент, чо­век да бъ­де го­тов да из­вър­ши оно­ва, ко­е­то Бог ис­ка от не­го. А сво­бод­ни­ят чо­век мо­же да го из­вър­ши, за­що­то ни­как­ва дру­га връз­ка не го ог­ра­ни­ча­ва. В то­ва имен­но се­ди не­го­ва­та сво­бо­да.

     Днес хо­ра­та спо­рят, има ли чо­век сво­бод­на во­ля. Са­мо чо­век, кой­то жи­вее в то­зи съ­щес­т­вен, не­и­з­ме­нен свят, в кой­то Бог жи­вее; са­мо чо­век, кой­то раз­би­ра Не­го­ви­те за­ко­ни и Му слу­жи в Дух и Ис­ти­на, – са­мо той е сво­бо­ден, са­мо той има сво­бод­на во­ля. И на­и­с­ти­на, сво­бо­да­та се­ди във во­ля­та на чо­ве­ка. За­то­ва сво­бо­да­та ви­на­ги под­раз­би­ра не сво­е­во­лие, а ра­зум­на во­ля. Са­мо ра­зум­ни­ят чо­век мо­же да бъ­де сво­бо­ден. И Жи­ва­та При­ро­да да­ва сво­бо­да са­мо на ра­зум­ни­те. Не­ра­зум­ни­те, ко­и­то ня­мат во­ля, а сво­е­во­лие, тя ги е ог­ра­ни­чи­ла. Хи­ля­ди и ми­ли­о­ни съ­щес­т­ва има в цар­с­т­во­то на Жи­ва­та При­ро­да, ко­и­то са зат­во­ре­ни и ча­кат сво­е­то ос­во­бож­де­ние. За­що? – За­що­то в тях има сво­е­вол­но­то же­ла­ние да се дви­жат без­раз­бор­но в как­ва да е по­со­ка. Сво­бо­да­та оба­че под­раз­би­ра дви­же­ние са­мо в ед­на по­со­ка – Ис­ти­на­та. За­що­то не заб­ра­вяй­те, че Ис­ти­на­та е по­со­ка­та, в ко­я­то се дви­жат всич­ки не­ща в Би­ти­е­то.

     И та­ка, са­мо в Ис­ти­на­та чо­век мо­же да бъ­де вся­ко­га сво­бо­ден. Всич­ки­те ни ог­ра­ни­че­ния и спън­ки про­и­з­ли­зат от то­ва, че ние не сме в до­сег с Ис­ти­на­та. А на­ша­та сво­бо­да за­ви­си от то­ва – до­кол­ко сме в до­сег с Ис­ти­на­та. Ни­как­ва дру­га мяр­ка не съ­щес­т­ву­ва. Ние мо­же да си обяс­ня­ва­ме на­ши­те ог­ра­ни­че­ния по един или друг на­чин – то­ва са на­ши схва­ща­ния. Ед­но е вяр­но – ог­ра­ни­че­ни­я­та ни, спън­ки­те ни и про­ти­во­ре­чи­я­та ни го­во­рят, че в да­де­ния слу­чай ние не сме в до­сег с Ис­ти­на­та. В Ис­ти­на­та – та­ка го­во­ри опи­тът на сво­бод­ния чо­век, прес­та­ват всич­ки про­ти­во­ре­чия. Явят ли се из­вес­т­ни про­ти­во­ре­чия, кол­ко­то и мал­ки да са те, ние сме из­вън об­ласт­та на Ис­ти­на­та.

     Дру­го не заб­ра­вяй­те: сво­бо­да­та от­вън не ще дой­де. Вся­ка сво­бо­да, ко­я­то от­вън се на­ла­га, е сян­ка на сво­бо­да­та. Не бя­гай­те по­дир сен­ки! Ис­тин­с­ка­та сво­бо­да е сво­бо­да­та на ду­ха. Тя ид­ва от­вът­ре. При вът­реш­на­та сво­бо­да чо­век сам се­бе си пре­це­ня­ва. При вът­реш­на­та сво­бо­да чо­век сам се­бе си съ­ди. Та­къв е за­ко­нът. При вът­реш­на­та сво­бо­да чо­век сам се ог­ра­ни­ча­ва – той са­мо­вол­но се ог­ра­ни­ча­ва. Ко­га? Са­мо ко­га­то пра­ви доб­ро. За­що­то в пъ­тя на сво­бо­да­та се из­пит­ва бла­го­род­с­т­во­то на ду­ша­та и ми­ло­сър­ди­е­то на чо­веш­ко­то сър­це. Ко­га­то чо­век пра­ви доб­ро, той ви­на­ги от­пър­вом се ог­ра­ни­ча­ва. А ог­ра­ни­ча­ва се, за­що­то да­ва. Нап­ра­ви ли оба­че доб­ро­то, той от­но­во ста­ва сво­бо­ден.

     Ето за­що вся­ко не­що, ко­е­то в на­ча­ло­то ог­ра­ни­ча­ва чо­ве­ка и го ли­ша­ва от сво­бо­да, а на края му въз­в­ръ­ща сво­бо­да­та, е доб­ро. А вся­ко не­що, ко­е­то в на­ча­ло­то да­ва на чо­ве­ка сво­бо­да, а на края му от­не­ма сво­бо­да­та, е зло. Тук ле­жи дъл­бо­ка­та връз­ка меж­ду доб­ро­то и сво­бо­да­та, меж­ду зло­то и роб­с­т­во­то.

     Ис­каш ли да имаш ед­на си­гур­на мяр­ка, пом­ни:

     Вся­ко не­що, в ко­е­то чо­век гу­би сво­бо­да­та си, е зло.

     Вся­ко не­що, в ко­е­то чо­век при­до­би­ва сво­бо­да­та си, е доб­ро.

     Вло­жи Ис­ти­на­та в ду­ша­та си и Сво­бо­да­та, ко­я­то тър­сиш, ще я при­до­би­еш!

СВЕТЛИНА

     Свет­ли­на­та – то­ва е твор­чес­ки акт на Ве­ли­ка­та при­ро­да. Тя раз­г­ра­ни­ча­ва би­ти­е­то от не­би­ти­е­то, вре­мен­но­то от веч­но­то, ре­а­л­но­то от пре­ход­но­то.

     Свет­ли­на­та – то­ва е пър­ви­ят акт на про­буж­да­не в Жи­ва­та при­ро­да. А под про­буж­да­не ние раз­би­ра­ме – ми­на­ва­не от без­г­ра­нич­но­то със­то­я­ние на при­ро­да­та към гра­нич­но­то.

     Ако по­и­с­ка­те мне­ни­е­то на съв­ре­мен­ни­те фи­зи­ци вър­ху свет­ли­на­та, те ще ви я оп­ре­де­лят ка­то ред треп­те­ния, в ко­и­то вли­зат се­дем цвя­та – от чер­ве­ния до ви­о­ле­то­вия. То­ва са дол­на­та и гор­на гра­ни­ци, меж­ду ко­и­то свет­ли­на­та се про­я­вя­ва във фи­зи­чес­кия свят. Или по-точ­но – то­ва са гра­ни­ци­те, в ко­и­то чо­век въз­п­ри­е­ма свет­ли­на­та.

     Ала свет­ли­на­та са­ма по се­бе си треп­те­ния ли е? На­и­с­ти­на, треп­те­ни­я­та вли­зат ка­то еле­мент в про­я­ва­та на свет­ли­на­та, но са­ма­та свет­ли­на не е треп­те­ние. Въп­ро­сът за свет­ли­на­та е въп­рос за ви­со­ко нап­ред­на­ли чо­ве­ци, ко­и­то са по ина­че ус­т­ро­е­ни от съв­ре­мен­ни­те хо­ра. Дъл­го вре­ме се изис­к­ва още, до­ка­то те­ла­та на хо­ра­та дой­дат до та­ко­ва раз­ви­тие, че да мо­гат да въз­п­ри­е­мат жи­ви­те яв­ле­ния в при­ро­да­та в ис­тин­с­кия им вид.

     И ако по­пи­та­те те­зи ви­со­ко нап­ред­на­ли чо­ве­ци за про­и­з­хо­да на свет­ли­на­та, ко­я­то сред­но-раз­ви­ти­ят чо­век въз­п­ри­е­ма, те ще ви ка­жат, че от кос­мич­но­то прос­т­ран­с­т­во ид­ват към Зе­мя­та дру­ги свет­лин­ни виб­ра­ции, ко­и­то, ка­то дой­дат до нея, се ви­до­и­з­ме­нят та­ка, че се об­ра­зу­ва обик­но­ве­на­та свет­ли­на. Зад та­зи обик­но­ве­на свет­ли­на оба­че, ко­я­то е са­мо ед­но от­ра­же­ние, се­дят друг род енер­гии от по-ви­сок ред, а зад пос­лед­ни­те се­ди не­що ра­зум­но.

     За оне­зи, ко­и­то виж­дат, всич­ко в жи­ва­та При­ро­да е свет­ли­на. Всич­ки пред­ме­ти на Зе­мя­та, всич­ки ми­не­ра­ли, рас­те­ния, жи­вот­ни, как­то и те­ла­та на хо­ра­та, не са ни­що дру­го ос­вен свет­ли­на, ви­до­и­з­ме­не­на в сво­и­те най-раз­но­о­б­раз­ни про­я­ви. За оне­зи, ко­и­то виж­дат, свет­ли­на­та не е мър­т­ва, тя не се със­тои са­мо от треп­те­ния, как­то днес се твър­ди.

     Свет­ли­на­та про­и­з­ти­ча от жи­во­та. Щом се про­я­ви Лю­бов­та, раж­да се жи­во­тът. А щом жи­во­тът се яви, явя­ва се и свет­ли­на­та. И та­ка, ве­ли­ки­ят прин­цип на жи­во­та е, кой­то е про­и­з­вел свет­ли­на­та. А свет­ли­на­та от своя стра­на, е про­и­з­ве­ла всич­ки жи­ви фор­ми в При­ро­да­та. Тя е най-ве­ли­ки­ят де­ец в твор­чес­ка­та й ра­бо­та.

     И за­то­ва е ка­за­но:“ Бог е свет­ли­на.“ Бог сам по Се­бе Си не е свет­ли­на, ала про­и­з­веж­да свет­ли­на­та и се про­я­вя­ва в нея. Не­го­ви­ят Дух но­си пъл­на­та свет­ли­на.

     Ду­ша­та схва­ща Бо­га ка­то не­о­бят­на свет­ли­на без сен­ки. Тя схва­ща Не­го­во­то един­с­т­во в изя­ве­на­та свет­ли­на. А та­зи свет­ли­на има мно­го сте­пе­ни на про­я­ва. За­то­ва свет­ли­на­та, ко­я­то въз­п­ри­е­ма­ме във фи­зи­чес­кия свят, се раз­ли­ча­ва от свет­ли­на­та, ко­я­то оза­ря­ва Ду­хов­ния свят, как­то и от свет­ли­на­та, ко­я­то оза­ря­ва Бо­жес­т­ве­ния свят.

     За да мо­же чо­век да въз­п­ри­е­ме и раз­бе­ре ду­хов­на­та свет­ли­на или ви­де­ли­на­та, тряб­ва да има ду­хов­но зре­ние. То­га­ва пред не­го ще се от­к­рие един ве­ли­чес­т­вен свят, в кой­то ви­де­ли­на­та ца­ру­ва. Та­зи ви­де­ли­на е жи­ва и ра­зум­на, и всич­ки ве­ли­ки мис­ти­ци, ко­и­то имат та­зи ви­де­ли­на вът­ре в се­бе си, виж­дат един не­о­бя­тен свят, треп­тящ от най-ме­ки, най-неж­ни, най-кра­си­ви цве­то­ве, ко­и­то из­пъл­ват ду­ша­та им ка­то жи­ви струи. Ето за­що за оне­зи, ко­и­то виж­дат, ви­де­ли­на­та е хи­ля­ди пъ­ти по-ре­а­л­на от то­зи свят. Свет­ли­на­та, ко­я­то въз­п­ри­е­ма­ме на фи­зи­чес­кия свят, е са­мо ед­но от­ра­же­ние на ви­де­ли­на­та.

     Жи­ва­та свет­ли­на е он­зи ве­лик при­ро­ден де­ец, кой­то тво­ри фор­ми­те на чо­веш­ка­та ми­съл, на чо­веш­ки­те же­ла­ния и чув­с­т­ва. Тя е об­вив­ка на чо­веш­кия дух, на чо­веш­кия ум. Без нея ни­кой не мо­же да мис­ли и да чув­с­т­ва. Ви­де­ли­на­та е, ко­я­то про­я­с­ня­ва не­ща­та. Тя е, ко­я­то ка­ра ума да мис­ли, да раз­съж­да­ва ло­ги­чес­ки. Тя е, ко­я­то ин­ту­и­ци­я­та схва­ща не­пос­ред­с­т­ве­но. И за­то­ва ни­как­ва ум­с­т­ве­на дей­ност не мо­же да се про­я­ви, ни­ка­къв ор­га­ни­чес­ки про­цес не мо­же да се из­вър­ши без при­със­т­вие на свет­ли­на.

     Сте­пен­та на раз­ви­тие на всич­ки съ­щес­т­ва за­ви­си от ка­чес­т­во­то и ко­ли­чес­т­во­то на свет­ли­на­та, ко­я­то те при­те­жа­ват. Та­зи мяр­ка се от­на­ся и до чо­ве­ка. Чо­век от чо­ве­ка се раз­ли­ча­ва по сте­пен­та на сво­я­та свет­ли­на. За ха­рак­те­ра на чо­ве­ка, за не­го­ва­та ин­те­ли­ген­т­ност, за не­го­ва­та ду­хов­на ви­со­та се съ­ди по ка­чес­т­во­то и ко­ли­чес­т­во­то на свет­ли­на­та, ко­я­то той въз­п­ри­е­ма и про­я­вя­ва. Ето за­що чо­век се поз­на­ва по свет­ли­на­та на своя жи­вот. Ко­га­то един чо­век вле­зе в ра­зум­ния свят, по свет­ли­на­та му се поз­на­ва, от­къ­де иде и ка­къв жи­вот жи­вее. Ако то­зи чо­век е из­пъл­ня­вал во­ля­та Бо­жия, ко­га­то вле­зе в ра­зум­ния свят, ще го об­зе­ме та­ка­ва свет­ли­на, та­ка­ва ра­дост, та­ко­ва бла­жен­с­т­во, ка­то че ли при­те­жа­ва це­лия свят. На­къ­де­то и да пог­лед­не, нав­ся­къ­де ще виж­да са­мо свет­ли­на, не­о­бят­на свет­ли­на – ни­ка­къв друг обект. В та­зи неп­ре­рив­на свет­ли­на ня­ма ни­как­ви сен­ки. Тя е ед­но неп­ре­къс­на­то и без­п­ре­дел­но си­я­ние.

     Про­я­ви­те на ра­зум­ния жи­вот се от­ли­ча­ват вся­ко­га с по­я­ва­та на свет­ли­на. И ние раз­ли­ча­ва­ме сте­пен­та на ра­зум­ност­та по сте­пен­та на свет­ли­на­та. Кол­ко­то свет­ли­на­та, ко­я­то из­хож­да от ед­но ра­зум­но съ­щес­т­во, е по-си­я­й­на и по-ин­тен­зив­на, кол­ко­то е по-ме­ка и по-неж­на, кол­ко­то по-мощ­но ос­ве­тя­ва и ос­мис­ля жи­во­та, тол­ко­ва на по-ви­со­ка ин­те­ли­ген­т­ност е но­си­тел­ка тя.

     От то­ва гле­ди­ще, свет­ли­на­та, ко­я­то съ­щес­т­ву­ва в прос­т­ран­с­т­во­то, по­каз­ва, че в при­ро­да­та съ­щес­т­ву­ва ра­зум­ност. Всич­ки­те свет­ли те­ла, ко­и­то виж­да­ме в прос­т­ран­с­т­во­то, са жи­ви ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то из­п­ра­щат сво­я­та свет­ли­на.

     Свет­ли­на­та на Слън­це­то съ­що е про­и­з­ве­де­ние на мно­жес­т­во ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то из­п­ра­щат сво­я­та ра­зум­ност във вид на свет­ли­на.

     Чо­век съ­що та­ка сам по-се­бе си е свет­ли­на. Всич­ки доб­ри хо­ра са све­те­щи, а всич­ки зли хо­ра, ко­и­то са из­гу­би­ли сми­съ­ла на жи­во­та, са тъм­ни. От тях из­ли­за мъж­де­ли­ва свет­лин­ка.

     Всич­ки доб­ри хо­ра имат „звез­ди“. И то­ва не е са­мо фи­гу­ра на реч­та, а ед­на ре­а­л­ност. Це­ли­ят нас­то­ящ жи­вот на чо­ве­ка, всич­ки­те му бъ­де­щи съ­щес­т­ву­ва­ния са в за­ви­си­мост от свет­ли­на­та на не­го­ва­та „звез­да“. Та­зи звез­да е сък­ро­ви­ще на не­го­вия жи­вот.

     Ко­га­то Хрис­тос дой­де на Зе­мя­та, звез­да­та му дой­де за­е­д­но с не­го. Но нея ви­дя­ха са­мо три­ма­та мъд­ре­ци от Из­ток. Ко­га­то Хрис­тос от­но­во дой­де на Зе­мя­та, не­го­ва­та звез­да ще бъ­де де­сет пъ­ти по-яр­ка, от­кол­ко­то пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни. Но тя ще бъ­де ви­ди­ма са­мо за оне­зи, ко­и­то са го­то­ви да въз­п­ри­е­мат Бо­жес­т­ве­на­та свет­ли­на. За­що­то Хрис­тос ще дой­де ка­то вът­реш­на свет­ли­на в умо­ве­те и сър­ца­та на хо­ра­та. Та­зи свет­ли­на ще прив­ле­че чо­ве­ци­те един към друг и ще ги обе­ди­ни вът­реш­но. Те­зи чо­ве­ци ще бъ­дат чо­ве­ци на свет­ли­на­та, чо­ве­ци със „звез­ди“.

     Та­ки­ва чо­ве­ци със „звез­ди“ бя­ха ед­но вре­ме апос­то­ли­те. Ко­га­то Хрис­тос въз­к­ръс­на, яви­ха се мно­го „звез­ди“ То­ва са оне­зи „ог­не­ни ези­ци“, за ко­и­то твър­де за­бу­ле­но се го­во­ри в Еван­ге­ли­е­то. Те­зи звез­ди из­лъ­чи­ха тол­ко­ва мно­го свет­ли­на, че ста­на ед­но съ­е­ди­не­ние меж­ду ви­ди­мия и не­ви­ди­мия свят, меж­ду апос­то­ли­те и ра­зум­ни­те све­те­щи съ­щес­т­ва – жи­те­ли на Не­бе­то.

     Ко­га­то та­зи свет­ли­на об­х­ва­не ед­на ду­ша, тя ве­че не се ко­ле­бае, не се съм­ня­ва. То­ва е един от най-ве­ли­ки­те мо­мен­ти, ко­и­то мо­же да пре­жи­вее чо­век. В не­го се за­раж­да и ти­хо, и неп­ре­рив­но за­си­я­ва ед­но бла­го­род­но, неж­но чув­с­т­во. То­ва чув­с­т­во е неж­но и де­ли­кат­но, но ин­тен­зив­но. То об­ла­да­ва та­ка­ва вът­реш­на мощ и си­ла, че чо­век ста­ва не­по­бе­дим.

     И та­ка, ис­каш ли да раз­бе­реш свет­ли­на­та, хо­ди там, къ­де­то свет­ли­на­та хо­ди! Свет­ли­на­та са­мо в цар­с­ки двор­ци ли оти­ва? Тя вли­за в чис­ти и не­чис­ти мес­та. Оца­па­ни са ръ­це­те на жи­ва­та свет­ли­на. Но ако свет­ли­на­та, ко­я­то стои тол­ко­ва ви­со­ко, сли­за и си ца­па ръ­це­те с гре­хо­ве­те на хо­ра­та, кол­ко по­ве­че хо­ра­та на Зе­мя­та тряб­ва да сто­рят то­ва?

     Свет­ли­на­та пред ни­що не се спи­ра – тя про­ник­ва и в най-за­тън­те­ни­те мес­та, да ги ос­ве­ти и ожи­вот­во­ри. То­ва е ве­ли­ко сми­ре­ние. От свет­ли­на­та тряб­ва да се учи чо­век на сми­ре­ние. Ако ти ня­маш сми­ре­ни­е­то на свет­ли­на­та, ни­що не мо­же да ста­не от теб.

     Бъ­ди ка­то свет­ли­на­та! Свет­ли­на­та оти­ва нав­ся­къ­де, ми­на­ва през всич­ко, но не ос­та­ва там. Ни­то ед­на час­ти­ца от свет­ли­на­та не ос­та­ва там, къ­де­то е вляз­ла. Свет­ли­на­та пос­то­ян­но оби­ка­ля све­та. Кол­ко е ве­ли­ко сър­це­то на свет­ли­на­та!

     Хо­ди по пъ­тя на свет­ли­на­та! А пъ­тя на свет­ли­на­та е път, по кой­то ня­ма ни­ка­къв прах.

     Още ед­но не заб­ра­вяй:

     Ако в пъ­тя, по кой­то си тръг­нал, тво­я­та звез­да пос­то­ян­но из­г­ря­ва, ти си в пъ­тя на свет­ли­на­та. Ако в пъ­тя, по кой­то си тръг­нал, тво­я­та звез­да пос­то­ян­но за­ляз­ва, ти си в пъ­тя на тъм­ни­на­та.

     Ко­га­то из­гу­биш сми­съ­ла на жи­во­та, тър­си то­ва, ко­е­то све­ти. А то­ва, ко­е­то веч­но све­ти, без да угас­ва, е Мъд­рост­та!

     Дру­жи с то­ва, ко­е­то све­ти – Мъд­рост­та! Тя ще ти да­де зна­ние. Зна­ни­е­то ще те об­ле­че с най-кра­си­ва­та дре­ха – свет­ли­на­та. За­що­то свет­ли­на­та е дре­ха на зна­ни­е­то.

     Ис­каш ли да бъ­деш не­у­ло­вим, бъ­ди ка­то свет­ли­на­та! Свет­ли­на­та е не­у­ло­ви­мо­то.

     Ис­каш ли да бъ­деш си­лен, мис­ли за свет­ли­на­та! Свет­ли­на­та е сил­на и жи­ва.

     Оби­чай свет­ли­на­та и сво­бо­ден бъ­ди!

ЯДКА НА БОЖЕСТВЕНОТО УЧЕНИЕ

     Пи­та­те Ме: „Кое със­та­вя яд­ка­та на уче­ни­е­то?“ Ка­зал съм ви и пак ще ви ка­жа:

     „Яд­ка на Бо­жес­т­ве­но­то уче­ние е Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та“.

     Зная, че пак ще Ме по­пи­та­те: „А що са те?“

     Слу­шай­те вие, ко­и­то ве­че сте из­вър­ши­ли не­поп­ра­ви­ма­та греш­ка – раз­чу­пи­ли сте че­руп­ка­та на жи­во­та, за да вку­си­те от не­го­ва­та яд­ка. Яд­ка­та, от ко­я­то всич­ки ядат, без да мо­гат ня­ко­га да я изя­дат. Про­дъл­же­те сво­я­та греш­ка – яж­те от яд­ка­та! Но не се спъ­вай­те в че­руп­ки­те! И Аз ви каз­вам: Яж­те от яд­ка­та, опи­тай­те ис­ти­на­та, но не се пре­пъ­вай­те в че­руп­ки­те – не ис­кай­те „до­ка­за­тел­с­т­ва“.

     И та­ка, чуй­те от­го­вор на ва­шия въп­рос!

     Лю­бов­та е то­ва, без ко­е­то не мо­же да съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв жи­вот.

     Мъд­рост­та е то­ва, без ко­е­то ни­как­во дви­же­ние не съ­щес­т­ву­ва.

     Ис­ти­на­та е то­ва, без ко­е­то ни­как­ва гра­ни­ца не съ­щес­т­ву­ва.

     Лю­бов­та е на­ча­ло на жи­во­та. Ис­ти­на­та е край на жи­во­та. То­ва са два­та пре­де­ла на Ве­ли­ко­то в све­та. То­ва, ко­е­то се дви­жи по сре­да­та и офор­мя не­ща­та, е Мъд­рост­та. Мъд­рост­та не мо­же да ра­бо­ти, ако ня­ма ед­но на­ча­ло и един край. Меж­ду тях ра­бо­ти Мъд­рост­та – в меж­ди­на­та, об­ра­зу­ва­на от на­ча­ло­то и края, – ко­я­то пъл­нят всич­ки веч­нос­ти, без да мо­гат да я из­пъл­нят. В та­зи меж­ди­на се дви­жи Мъд­рост­та и изяс­ня­ва, как­во са Лю­бов­та и Ис­ти­на­та.

     Мъд­рост­та го­во­ри:

     Аз, ко­я­то се дви­жа меж­ду на­ча­ло­то и края, ви каз­вам:

     Лю­бов­та е на­ча­ло на вся­ко би­тие. Ис­ти­на­та е край­ни­ят пре­дел на Би­ти­е­то, вър­хов­на­та му цел.

     А зад Ис­ти­на­та? – Зад Ис­ти­на­та ня­ма ни­що. Зад Ис­ти­на­та не мо­же да се оти­де. Вся­ко не­що, ко­е­то е сът­во­ре­но, след ка­то се дви­жи, дви­жи, най-пос­ле ще спре до Ис­ти­на­та. То мо­же да се дви­жи ми­ли­о­ни и ми­ли­а­р­ди го­ди­ни, но ка­то дой­де до Ис­ти­на­та, там ще спре. И то­га­ва ед­но от две­те: или ще се съ­о­б­ра­зи със за­ко­ни­те на Ис­ти­на­та и ще жи­вее спо­ред тях, или ще ста­не на прах и пе­пел.

     Ти каз­ваш: „Ка­жи ми Ис­ти­на­та?“ Ис­ти­на­та не мо­же да се ка­же. Тя се жи­вее.

     Ис­ти­на­та пред­с­тав­ля­ва плод на Це­ло­куп­ния Жи­вот. Тя включ­ва то­ва, в ко­е­то Бог се про­я­вя­ва. Тя включ­ва то­ва, в ко­е­то всич­ки съ­вър­ше­ни съ­щес­т­ва се про­я­вя­ват. Тя включ­ва ця­ла­та веч­ност, ко­я­то е със­та­ве­на от хи­ля­ди и ми­ли­о­ни „веч­нос­ти“. За­що­то има веч­нос­ти, ко­и­то са пре­дел­ни. Има и веч­нос­ти, ко­и­то са без­п­ре­дел­ни.

     И та­ка пом­ни:

     Ако ти със сво­я­та Лю­бов не мо­жеш да пре­ми­неш от на­ча­ло­то в края и да вле­зеш в Ис­ти­на­та, и ако с тво­я­та ис­ти­на не мо­жеш пак да ми­неш от края в на­ча­ло­то, ти ни­ко­га не ще раз­бе­реш, как­во не­що е жи­во­тът. Ти тряб­ва да свър­жеш на­ча­ло­то и края. Не мо­жеш ли да сто­риш то­ва, ни­що не мо­жеш да нап­ра­виш, ни­то да раз­бе­реш.

     А кое мо­же да свър­же на­ча­ло­то и края?

     Са­мо Мъд­рост­та.

ЖИВАТА ПРИРОДА

     Жи­ва­та При­ро­да в сво­я­та це­ло­куп­ност е про­я­ва на ра­зум­ни си­ли, на ра­зум­ни съ­щес­т­ва от раз­ни гра­да­ции, ко­и­то жи­ве­ят в пъл­на хар­мо­ния, об­ще­ние и еди­не­ние. Всич­ки те имат ед­на вис­ша цел, ко­я­то на­ри­ча­ме Бог, си­реч без­г­ра­нич­но­то, без­на­чал­но­то, в ко­е­то всич­ко съ­щес­т­ву­ва, дви­жи се и се раз­ви­ва.

     Оче­вид­но под“жи­ва при­ро­да“ ние не под­раз­би­ра­ме оно­ва, ко­е­то съв­ре­мен­ни­те ес­тес­т­ве­ни­ци под­раз­би­рат. За нас При­ро­да­та е не­що ве­ли­ко, не са­мо по сво­е­то ус­т­ройс­т­во, но и по она­зи ин­те­ли­ген­т­ност, по она­зи вър­хов­на ра­зум­ност, ко­я­то тя про­я­вя­ва.

     Жи­ва­та При­ро­да е сбор от мис­ле­щи съ­щес­т­ва, ко­и­то пред­с­та­вят „ато­ми­те“ на ве­ли­кия, го­ле­мия свят. Ця­ло­то прос­т­ран­с­т­во, в ко­е­то жи­ве­ем и се дви­жим, е пъл­но със съ­щес­т­ва от раз­ни ка­те­го­рии и кул­ту­ри. Та­ка че, ко­га­то го­во­рим за Все­ле­на, ние под­раз­би­ра­ме сбор от ра­зум­ни съ­щес­т­ва, от­но­ше­ни­я­та меж­ду ко­и­то са аб­со­лют­но хар­мо­нич­ни.Те­зи имен­но съ­щес­т­ва са, ко­и­то при­да­ват цен­ност на це­лия Кос­мос.

     Ето за­що за пог­ле­да на оне­зи, ко­и­то имат кос­мич­но съз­на­ние, це­ли­ят Кос­мос с не­го­ва­та при­ро­да е ед­но жи­во съ­щес­т­во, в ко­е­то всич­ко се обе­ди­ня­ва. И то­зи Кос­мос мо­же да бъ­де и „без­г­ра­ни­чен“, и „гра­ни­чен“, и го­лям, и ма­лък; ед­но ве­ли­ко свойс­т­во на Веч­но­то е да при­е­ма, как­ви­то ще фор­ми. Пред ду­хов­ния взор на ве­ли­ки­те Пос­ве­те­ни от всич­ки вре­ме­на и епо­хи ця­ла­та Все­ле­на, це­ли­ят та­ка на­ре­чен в Древ­ност „мак­ро­кос­мос“ се явя­ва във фор­ма­та на чо­век – ве­ли­ки­ят Не­бе­сен Чо­век. Съ­зер­ца­вай­ки об­ра­за на то­зи Кос­ми­чен Чо­век, те са от­к­ри­ли съ­о­т­вет­с­т­ви­я­та, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват меж­ду не­го и мал­кия чо­век – „мик­ро­кос­мо­са“. За­то­ва ви каз­вам, че чо­век, у ко­го­то вся­ка клет­ка от тя­ло­то е буд­на и съз­на­тел­на, мо­же да об­щу­ва с ця­ла­та Жи­ва При­ро­да.

     Вие виж­да­те звез­ди­те ка­то да­леч­ни, блес­тя­щи точ­ки на Не­бе­то. Ала вся­ка звез­да от Млеч­ния Път или от коя да е га­лак­тич­на сис­те­ма, си има сво­и­те при­е­м­ни­ци в чо­веш­кия мо­зък. Чо­век мо­же да при­е­ме мо­мен­тал­но треп­те­ни­я­та, ко­и­то ид­ват от раз­лич­ни­те звез­ди. В то­зи сми­съл Аз каз­вам, че чо­век мо­же да раз­го­ва­ря с це­лия Кос­мос. Ако за хо­ра­та на Зе­мя­та звез­ди­те са са­мо свет­ли точ­ки, за един ан­гел те са це­ли све­то­ве, ко­и­то са на­се­ле­ни с ми­ли­о­ни съ­щес­т­ва. Те­зи съ­щес­т­ва имат мно­го по-ви­со­ка кул­ту­ра от чо­веш­ка­та.

     И та­ка, ние на­ри­ча­ме ра­зум­на Жи­ва При­ро­да оно­ва, ко­е­то е про­я­ве­но. А оно­ва, ко­е­то още не е про­я­ве­но, ние на­ри­ча­ме идей­на ду­ша на Би­ти­е­то. Идей­но­то, веч­но­то, све­ще­но­то, неп­ро­я­ве­но­то – то­ва е Бог, то­ва е ве­ли­ко­то На­ча­ло на жи­во­та. То е свър­за­но с про­я­ве­но­то. За­то­ва ня­кои на­ри­чат При­ро­да­та – тя­ло на Бо­га. То­ва оба­че е са­мо един об­раз. Ала мно­зи­на до там се ув­ли­чат от то­зи об­раз, та под­дър­жат, че При­ро­да­та и Бог са ед­но и съ­що не­що. Но ако При­ро­да­та и Бог са ед­но и съ­що не­що, то­га­ва Бог ще бъ­де ед­но ог­ра­ни­че­но съ­щес­т­во. Ед­но зна­ем ние по­ло­жи­тел­но: че При­ро­да­та е про­я­ве­но­то, а Бог е неп­ро­я­ве­но­то, без­г­ра­нич­но­то, ко­е­то веч­но се про­я­вя­ва и все неп­ро­я­ве­но ос­та­ва.

     Обик­но­ве­ни­те хо­ра, ко­и­то виж­дат ед­но мал­ко се­че­ние от све­та, мис­лят, че При­ро­да­та е не­що ме­ха­нич­но, не­ра­зум­но, в ко­е­то ца­ру­ват слу­чай­нос­ти. Оче­вид­но те про­е­к­ти­рат се­бе си в При­ро­да­та. Всъщ­ност в При­ро­да­та ня­ма ни­що слу­чай­но, ни­що про­и­з­вол­но. В нея всич­ко се гра­ди и ус­т­рой­ва по за­ко­ни­те на Бо­жес­т­ве­на­та и не­и­з­мен­на ма­те­ма­ти­ка. Ето за­що всич­ки ней­ни дейс­т­вия са стро­го и ра­зум­но оп­ре­де­ле­ни. Ра­зум­ност­та в Жи­ва­та При­ро­да  яс­но се виж­да нав­ся­къ­де. Кой­то и ор­га­ни­зъм да раз­г­ле­да­ме, про­у­чим ли дъл­бо­ко и про­ник­но­ве­но не­го­во­то ус­т­ройс­т­во, не­го­ви­те фун­к­ции, с всич­ка­та им за­ко­но­мер­ност и це­ле­съ­о­б­раз­ност, ние ще се убе­дим във ве­ли­ка­та ра­зум­ност на При­ро­да­та, ко­я­то всич­ко нап­рав­ля­ва.  Раз­би­ра се, изис­к­ва се ви­со­ко ин­те­ли­ген­тен и про­зор­лив ум, доб­ре раз­ви­ти спо­соб­нос­ти и дар­ба за тън­ко и про­ник­но­ве­но наб­лю­де­ние, за да се схва­нат тън­кос­ти­те на ра­зум­но­то, ко­е­то се про­я­вя­ва в При­ро­да­та.

     Жи­ва­та При­ро­да си има свой език, и ако чо­век ис­ка да я раз­би­ра доб­ре, тряб­ва да се стре­ми да на­у­чи ней­ния език. При­ро­да­та вся­ко­га си слу­жи с об­ра­зи. Тя ви­на­ги го­во­ри с кар­ти­ни и сим­во­ли. Ней­ни­ят език не е ка­то ези­ка на съв­ре­мен­ни­те хо­ра – су­хи по­ня­тия, го­ли ло­ги­чес­ки фор­ми на ана­ли­тич­ния ин­те­лект. Ези­кът й е жив, кар­ти­нен, сим­во­ли­чен, език на ве­ли­ко­то и кра­си­во раз­но­о­б­ра­зие.

     Изоб­що При­ро­да­та не тър­пи ед­но­о­б­ра­зи­е­то и пов­то­ре­ни­е­то. Тя оби­ча раз­но­о­б­ра­зи­е­то в прог­ре­сив­на и въз­хо­дя­ща сте­пен. И за­то­ва, ко­га­то хо­ра­та ис­кат да све­дат всич­ко в жи­во­та към ед­но ме­ха­нич­но ед­но­о­б­ра­зие, те про­и­з­веж­дат зло. Ко­га­то тво­рят по за­ко­ни­те на раз­но­о­б­ра­зи­е­то и хар­мо­ни­я­та, как­то При­ро­да­та, те вър­шат доб­ро.

     Жи­ва­та При­ро­да оби­ча раз­но­о­б­ра­зи­е­то и изо­би­ли­е­то, но не тър­пи из­ли­шъ­ци­те. Не се ли из­пол­зу­ват ней­ни­те енер­гии ра­зум­но, спъ­ват ли се в тех­ния нес­пи­рен ход и прев­ръ­ща­ния, ог­ра­ни­чат ли се в зат­во­ре­ния кръг на ед­но­о­б­ра­зи­е­то, тя вед­на­га про­ти­во­дейс­т­ва. При­ро­да­та не оби­ча зас­той. В нея има веч­но дви­же­ние, веч­но твор­чес­т­во, ко­е­то се нап­рав­ля­ва от ра­зум­ни за­ко­ни. В те­зи за­ко­ни за­бе­ляз­ва­ме един ри­тъм, ед­на пе­ри­о­дич­ност, ко­я­то се таи дъл­бо­ко в са­ма­та съ­щи­на на Би­ти­е­то, в на­чи­ни­те на не­го­ва­та про­я­ва. На то­зи кос­ми­чен ри­тъм по­чи­ват оне­зи два ве­ли­ки про­це­са в Жи­ва­та При­ро­да – ин­во­лю­ция, при ко­я­то има­ме ед­но дви­же­ние от цен­тъ­ра към пе­ри­фе­ри­я­та и ево­лю­ция, ко­я­то пред­с­та­вя дви­же­ние на жи­во­та от пе­ри­фе­ри­я­та към цен­тъ­ра. В те­зи два про­це­са се съз­да­ват ус­ло­ви­я­та, при ко­и­то мо­же да се про­я­ви ми­ро­ви­ят жи­вот.

     Има две ве­ли­ки те­че­ния: ед­но­то от без­г­ра­нич­но­то, ко­е­то пос­те­пен­но се сма­ля­ва и сли­за към без­к­рай­но-мал­ко­то, към клет­ка­та; дру­го­то, ко­е­то пос­то­ян­но рас­те, от без­к­рай­но-мал­ко­то, от клет­ка­та – към ве­ли­ко­то, без­г­ра­нич­но­то. И ко­га­то те­зи две кос­мич­ни те­че­ния се срещ­нат у чо­ве­ка, за­раж­дат се ве­ли­ки­те спо­соб­нос­ти и доб­ро­де­те­ли на чо­веш­ка­та ду­ша.

     Жи­ва­та При­ро­да об­х­ва­ща всич­ко в сво­я­та аура. Та­зи аура е свет­ла, чис­та, ра­зум­на и бла­га.

     Жи­ва­та При­ро­да е вло­жи­ла всич­ко у чо­ве­ка и все­ки миг му съ­дейс­т­ва за раз­ра­бот­ва­не на оне­зи за­ро­ди­ши, ко­и­то са вса­де­ни в не­го­ва­та ду­ша. Ка­то гриж­ли­ва май­ка, тя пос­то­ян­но дър­жи буд­но съз­на­ни­е­то му, ка­то му об­ръ­ща вни­ма­ние по раз­ни пъ­ти­ща и на­чи­ни на всич­ко, ко­е­то ста­ва око­ло не­го.

     И съв­ре­мен­ни­те хо­ра са на пог­ре­шен път, ка­то мис­лят, че мо­гат да зав­ла­де­ят При­ро­да­та. Ако те на­и­с­ти­на би­ха ус­пе­ли да нап­ра­вят то­ва, ця­ла­та Зе­мя би се раз­ру­ши­ла, и на нея ня­ма­ше да ос­та­не ни­то ед­но жи­во съ­щес­т­во. Жи­ва­та При­ро­да оба­че не ос­та­вя да я вла­де­ят. Ед­нич­ко­то, ко­е­то тя поз­во­ля­ва, то е да се впрег­нат ней­ни­те си­ли на ра­бо­та. Ала са­мо ра­зум­ни­ят чо­век, кой­то се съ­о­б­ра­зя­ва с ней­ни­те за­ко­ни, мо­же без­на­ка­за­но да впрег­не ней­ни­те си­ли на ра­бо­та. Все­ки, кой­то не се съ­о­б­ра­зя­ва с ней­ни­те за­ко­ни, би­ва раз­ру­шен. И опи­тът по­каз­ва, че всич­ки оне­зи, ко­и­то са си въ­о­б­ра­зя­ва­ли, че вла­де­ят При­ро­да­та, са би­ва­ли зат­руп­ва­ни под пра­ха на сво­и­те рух­на­ли фан­та­зии. Хо­ра, ко­и­то са си мис­ли­ли, че тряб­ва да се бо­рят с При­ро­да­та, за да я по­ко­рят, ви­на­ги, ко­га­то са дос­ти­га­ли вър­ха на сво­е­то пред­п­ри­я­тие и са се гот­ви­ли да вку­сят от не­го­вия плод, са би­ва­ли жес­то­ко из­лъг­ва­ни в сво­и­те на­деж­ди. При­ро­да­та ги е ли­ша­ва­ла в пос­лед­ния миг от пло­да на тех­ни­те уси­лия и ги е ос­та­вя­ла от­но­во да ра­бо­тят и да се тру­дят, за да из­п­ра­вят всич­ки­те си греш­ки и заб­луж­де­ния.

     Чо­век не тряб­ва да се бо­ри с При­ро­да­та, за­що­то ви­на­ги ще пре­тър­пя­ва по­ра­же­ние. И зна­е­те ли как­во е не­го­во­то по­ра­же­ние? – Смърт­та. При­чи­на­та за смърт­та на чо­ве­ка е, че той се на­ми­ра в пос­то­ян­на бор­ба с жи­ва­та, ра­зум­на При­ро­да, ко­я­то всуе се мъ­чи да по­ко­ри. За­що­то, не­ка не се заб­ра­вя, че При­ро­да­та та­ка лес­но не про­ща­ва. Чо­век мо­же де­сет пъ­ти да се по­кае и пак гре­хо­ве­те му да ос­та­нат неп­рос­те­ни. При­ро­да­та про­ща­ва на чо­ве­ка, са­мо ко­га­то той се съ­о­б­ра­зи с ней­ни­те за­ко­ни и то не по един вън­шен, ме­ха­ни­чен на­чин, а съз­на­тел­но.

     Всич­ки, ко­и­то се стре­мят да вла­де­ят При­ро­да­та, всич­ки ко­и­то се бо­рят с нея, ко­и­то й се про­ти­вят, дъл­бо­ко пог­лед­на­то са „вън“ от нея. Го­во­рим але­го­рич­но. При­ро­да­та е зак­лю­че­на за тях, тя си ос­та­ва за тях един зат­во­рен свят. А зна­е­те ли как­ви кра­со­ти има в то­зи свят, как­ви съ­щес­т­ва жи­ве­ят в не­го?

     Хо­ра­та, ко­и­то днес пъп­лят по Зе­мя­та, мо­гат да се на­ре­кат „про­пад­на­ли уче­ни­ци“ на При­ро­да­та, зат­вор­ни­ци. В то­зи сми­съл на ду­ма­та, те дейс­т­ви­тел­но са „вън“ от нея. За те­зи хо­ра, При­ро­да­та си има сво­и­те „из­п­ра­ви­тел­ни до­мо­ве“. И тя чес­то вли­за там със сво­я­та пръ­чи­ца!

     Ала за ра­зум­ни­те чо­ве­ци, Жи­ва­та При­ро­да е прек­рас­но уре­ден свят – свят на хар­мо­ния, му­зи­ка и кра­со­та. И ко­га­то един ден уши­те на хо­ра­та се от­во­рят, те ще чу­ят нав­ред по све­та ве­ли­ка­та му­зи­ка на При­ро­да­та. Има ед­на осо­бе­на му­зи­ка в При­ро­да­та. За­що­то тя не ви­на­ги пее. По­ня­ко­га и тя мъл­чи. В ней­ни­те нед­ра то­га­ва ца­ри не­и­з­ра­зи­мо мъл­ча­ние. Но в то­ва мъл­ча­ние има дъл­бок сми­съл – дъл­бо­ко в ней­ни­те нед­ра, се за­раж­да ед­на ве­ли­ка идея, и до­ка­то тя се офор­ми и ро­ди, ве­ли­ка­та При­ро­да мъл­чи. Ро­ди ли се, тя пак за­пя­ва но­ва пе­сен.

     И ако вие во­ди­те съз­на­те­лен жи­вот, ако ду­ша­та ви е буд­на и е нас­т­ро­е­на Лю­бов­но към всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва, вие ще въз­п­ри­е­ме­те Бо­жес­т­ве­на­та му­зи­ка на При­ро­да­та, ко­я­то ще се раз­лее ка­то жив тре­пет по ця­ло­то ви ес­тес­т­во. Чрез та­зи му­зи­ка ще ви се пре­да­ват мис­ли­те на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва. Жи­во­тът на всич­ки ра­зум­ни съ­щес­т­ва в Жи­ва­та При­ро­да ще ви се пре­да­ва с бър­зи­на мно­го по-го­ля­ма от та­зи на свет­ли­на­та и вие ще се чув­с­т­ва­те граж­да­нин на ней­но­то Ве­ли­ко цар­с­т­во.

ВЕЛИКОТО ВСЕМИРНО БРАТСТВО

     Има на Зе­мя­та ед­на ло­жа от уче­ни, ко­и­то се съ­би­рат да ра­зис­к­ват раз­ни на­у­ч­ни въп­ро­си са­мо един път в го­ди­на­та. Те­зи пос­ве­те­ни хо­ра зна­ят за Зе­мя­та, за ней­но­то ми­на­ло и нас­то­я­ще мно­го по­ве­че от всич­ки съв­ре­мен­ни уче­ни, пред­с­та­ви­те­ли на офи­ци­а­л­на­та на­у­ка. Ала що се от­на­ся до бъ­де­ще­то на Зе­мя­та и те не го зна­ят по­ло­жи­тел­но, и те пра­вят пред­по­ло­же­ния за не­го.

     Ос­вен та­зи ло­жа от пос­ве­те­ни на Зе­мя­та има на Слън­це­то дру­га ед­на ло­жа от ве­ли­ки Пос­ве­те­ни, ко­и­то зна­ят по­ло­жи­тел­но не са­мо ми­на­ло­то на на­ша­та пла­не­та, но и ней­но­то бъ­де­ще.

     Но и ед­на­та, и дру­га­та ло­жи са са­мо ор­га­ни на он­зи ве­лик все­ми­рен ор­га­ни­зъм от съ­вър­ше­ни, ви­со­ко нап­ред­на­ли съ­щес­т­ва, ко­и­то об­ра­зу­ват Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во. Те­зи съ­вър­ше­ни съ­щес­т­ва са нес­рав­не­но по-нап­ред­на­ли и от най-ге­ни­а­л­ни­те чо­ве­ци на Зе­мя­та, за­що­то са из­лез­ли мно­го по-ра­но от хо­ра­та от Пър­во­то На­ча­ло. Всич­ки те са ми­на­ли по из­вес­тен път на раз­ви­тие под ръ­ко­вод­с­т­во­то на Бо­жия Дух и са дос­тиг­на­ли до та­зи сте­пен на раз­вой, на ко­я­то се­га се на­ми­рат.

     И ко­га­то ние го­во­рим за Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во, под­раз­би­ра­ме она­зи йе­рар­хия от ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то са за­вър­ши­ли сво­я­та ево­лю­ция ми­ли­о­ни и ми­ли­а­р­ди го­ди­ни пре­ди хо­ра­та и се­га нап­рав­ля­ват це­лия Кос­мос. Те го нап­рав­ля­ват, за­що­то са­ми са взе­ли учас­тие в не­го­во­то съз­да­ва­не под пря­мо­то ръ­ко­вод­с­т­во на Ве­ли­кия Бо­жи Дух. И ка­то се има пред вид ра­зум­но­то ус­т­ройс­т­во на ця­ла­та Все­ле­на – с всич­ки­те ней­ни га­лак­тич­ни сис­те­ми, с всич­ки­те й без­б­рой­ни слън­ца и пла­не­ти; ка­то се има пред вид до­ри са­мо она­зи вис­ша ме­ха­ни­ка и тех­ни­чес­ко съ­вър­шен­с­т­во, с ко­и­то Зе­мя­та е пос­т­ро­е­на, мо­же да се съ­ди – ка­къв мо­щен ум, ка­къв мо­щен дух са има­ли те­зи ге­ни­а­л­ни твор­ци, ко­и­то са ра­бо­ти­ли за осъ­щес­т­вя­ва­не на Бо­жес­т­ве­ния план на ми­роз­да­ни­е­то.

     Спо­ред сте­пен­та на зна­ние и раз­ви­тие и спо­ред служ­ба­та, ко­я­то из­пъл­ня­ват, те­зи съ­щес­т­ва са на­ре­де­ни в ед­на йе­рар­хич­на стъл­ба, в ед­но ор­га­нич­но чи­но­на­ча­лие, чи­и­то сте­пе­ни са поз­на­ти под име­на­та:

     се­ра­фи­ми – Бра­тя на Лю­бов­та;

     хе­ру­ви­ми – Бра­тя на хар­мо­ни­я­та;

     прес­то­ли – Бра­тя на во­ля­та;

     гос­под­с­т­ва – Бра­тя на ин­те­ли­ген­т­ност­та и ра­дост­та;

     си­ли – Бра­тя на дви­же­ни­е­то и рас­те­не­то;

     влас­ти – Бра­тя на вън­ш­ни­те фор­ми и из­кус­т­ва­та;

     на­чал­с­т­ва – Бра­тя на вре­ме­то, със­то­я­ни­е­то и так­та;

     ар­хан­ге­ли – Бра­тя на огъ­ня и топ­ли­на­та;

     ан­ге­ли – но­си­те­ли на жи­во­та и рас­ти­тел­ност­та.

     Пос­лед­ни­ят, де­се­ти чин ще за­е­мат нап­ред­на­ли­те чо­веш­ки ду­ши.

     Всич­ки вку­пом пред­с­та­вят ве­ли­кия Кос­ми­чен Чо­век.

     Дей­ност­та на те­зи  съ­щес­т­ва е та­ка хар­мо­нич­но раз­п­ре­де­ле­на, че вся­ко от тях знае ко­га, как и как­во да ра­бо­ти. Те нап­рав­ля­ват фун­к­ци­и­те на ве­ли­кия ми­ров ор­га­ни­зъм, кой­то включ­ва в се­бе си всич­ки слън­че­ви сис­те­ми.

     А спо­ред нас, има три ви­да слън­че­ви сис­те­ми. Пър­ви­те, ко­и­то са ор­га­ни на це­ли звез­д­ни все­ле­ни, об­ра­зу­ват ма­те­ри­а­л­ния фи­зи­чес­ки свят, из­тъ­кан от най-плът­на­та ма­те­рия, ма­кар и тя да е на сте­пе­ни. Вто­ри­те са нап­ра­ве­ни от по-фи­на ма­те­рия, от ма­те­ри­я­та на ду­хов­ния мир и спа­дат към ан­гел­с­кия свят. Тре­ти­ят вид слън­че­ви сис­те­ми об­ра­зу­ват в сво­я­та съв­куп­ност Бо­жес­т­ве­ния свят и са нап­ра­ве­ни от най-фи­на­та, най-вис­ша ма­те­рия.

     И Не­бе­то, за ко­е­то се го­во­ри в све­ще­ни­те пи­са­ния, не е он­зи син свод над нас, зад кой­то се гу­би ми­ро­во­то прос­т­ран­с­т­во, и на кой­то све­тят нощ­но вре­ме звез­ди­те. Не­бе­то е ор­га­ни­зи­ра­но от вис­ши съ­щес­т­ва, от ве­ли­ки ду­ши и за­то­ва то е ве­ли­ко в сво­и­те дейс­т­вия. Ан­ге­ли­те, ко­и­то на­се­ля­ват Не­бе­то, са ве­ли­ки ду­ши, ко­и­то пос­то­ян­но из­п­ра­щат свет­ли­на­та си по це­лия свят. Енер­ги­я­та на тях­на­та мощ­на ми­съл се раз­п­ре­де­ля из це­лия Кос­мос и дви­жи ка­то ед­на ко­лек­тив­на си­ла всич­ко в све­та.

     Не мис­ле­те, че ан­ге­ли­те са ня­как­ви не­ве­щес­т­ве­ни съ­щес­т­ва, ня­как­ви приз­рач­ни „ду­хо­ве“. Те са съ­щес­т­ва, чи­и­то те­ла са ви­со­ко ор­га­ни­зи­ра­ни, об­ра­зу­ва­ни от чис­та, лъ­чис­та ма­те­рия. Един ан­гел мо­же та­ка да вла­дее тя­ло­то си, че да ста­ва ви­дим и не­ви­дим. Той мо­же сво­бод­но да пъ­ту­ва в без­п­ре­дел­но­то прос­т­ран­с­т­во със ско­рост мно­го по-го­ля­ма от та­зи на свет­ли­на­та. Той мо­же да преб­ро­ди це­ли слън­че­ви сис­те­ми, це­ли звез­д­ни все­ле­ни.

     Ан­ге­ли­те съ­що се на­ми­рат на раз­ни сте­пе­ни на раз­ви­тие, но те се де­лят изоб­що на две ве­ли­ки цар­с­т­ва. Те­зи от по-ви­со­ко­то цар­с­т­во ряд­ко сли­зат на Зе­мя­та, а при­над­ле­жа­щи­те към по-дол­но­то цар­с­т­во сли­зат по-чес­то да по­ма­гат за ду­хов­но­то пов­ди­га­не на хо­ра­та. Те­зи ве­ли­ки бра­тя на чо­ве­чес­т­во­то са про­и­з­лез­ли все от чо­веш­ка­та ра­са, но са ми­на­ли по свой път на раз­ви­тие ми­ли­а­р­ди го­ди­ни пре­ди зем­ния чо­век, при ус­ло­вия мно­го по-бла­гоп­ри­я­т­ни, ко­и­то са из­пол­зу­ва­ли ра­зум­но.

     И ако жи­во­тът на чо­ве­чес­т­во­то вър­ви по из­вес­тен план, ако на Зе­мя­та про­цъф­тя­ват кул­ту­ри, с тех­ни­те на­у­ки, ре­ли­гии, из­кус­т­ва, ако хо­ра­та имат един ве­чен стре­меж към раз­ви­тие и съ­вър­шен­с­т­во, то­ва се дъл­жи на те­зи ра­зум­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то са тяс­но свър­за­ни с хо­ра­та и пос­то­ян­но ра­бо­тят и се гри­жат  за тях. От тех­ни­те сър­ца бли­ка Лю­бов, ра­дост и жи­вот. И бла­го­да­ре­ние на то­зи те­хен им­пулс хо­ра­та жи­ве­ят и се стре­мят. Тях­но­то же­ла­ние е чо­ве­чес­т­во­то да до­бие она­зи свет­ли­на, ко­я­то те имат, она­зи сво­бо­да, на ко­я­то те се рад­ват. Те ис­кат да на­у­чат чо­ве­ци­те да жи­ве­ят съ­о­б­раз­но с оне­зи ве­ли­ки за­ко­ни, по ко­и­то те жи­ве­ят. А те при­ла­гат най-ра­зум­ни­те за­ко­ни в све­та. Те во­дят най-чис­тия и въз­ви­шен жи­вот, жи­вот на аб­со­лют­но без­ко­рис­тие. В сво­я­та ве­ли­ка са­мо­о­т­вер­же­ност те­зи лю­бя­щи слу­жи­те­ли на Бо­га са­ми сли­зат на Зе­мя­та в чо­веш­ка фор­ма, за да по­ма­гат на хо­ра­та. Те пос­то­ян­но из­п­ра­щат свои пос­ла­ни­ци на Зе­мя­та в ед­на или дру­га фор­ма. Всич­ки ге­нии на чо­ве­чес­т­во­то, всич­ки ве­ли­ки хо­ра, све­тии, адеп­ти, всич­ки уче­ни, пи­са­те­ли, дър­жав­ни­ци, ко­и­то по­ма­гат за раз­ви­ти­е­то на чо­ве­чес­т­во­то в ед­но или дру­го нап­рав­ле­ние, са все слу­жи­те­ли на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во. То из­би­ра из­с­ред чо­ве­чес­т­во­то най-нап­ред­на­ли­те ду­ши и ги под­гот­вя за ду­хов­на ра­бо­та сред тех­ни­те бра­тя. В съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во има хо­ра, ко­и­то при­те­жа­ват по-тън­ки ду­хов­ни си­ли, ко­и­то имат по-фи­но ус­т­ройс­т­во. Те се от­ли­ча­ват с ви­со­ко ор­га­ни­зи­ра­ни, плас­тич­ни те­ла, за­що­то во­дят аб­со­лют­но чист и свят жи­вот. Тях­но­то из­к­лю­чи­тел­но раз­ви­тие тък­мо ги пра­ви год­ни да бъ­дат ду­хов­ни по­ма­га­чи на чо­ве­чес­т­во­то. Най-ви­со­ко нап­ред­на­ли­те из­меж­ду тях са за­вър­ши­ли сво­е­то раз­ви­тие на Зе­мя­та и имат об­шир­ни поз­на­ния. Те зна­ят мно­го не­ща от она­зи по­ло­жи­тел­на, аб­со­лют­на, Бо­жес­т­ве­на на­у­ка, ко­я­то е съ­щес­т­ву­ва­ла още от съз­да­ва­не­то на све­та. Мно­го от тях жи­ве­ят на Зе­мя­та с хи­ля­ди го­ди­ни. Ми­на­ли през про­це­са на въз­к­ре­се­ни­е­то, за тях не съ­щес­т­ву­ва ни смърт, ни пре­раж­да­не. Те­зи чо­ве­ци, на­ре­че­ни „си­но­ве Бо­жии“, в чи­и­то ду­хо­ве и ду­ши Бог жи­вее, ко­и­то са свър­за­ни с це­лия ра­зу­мен свят, с  всич­ки нап­ред­на­ли съ­щес­т­ва във всич­ки слън­че­ви сис­те­ми, са оне­зи имен­но ве­ли­ки ду­ши, Учи­те­ли на чо­ве­чес­т­во­то, ко­и­то са дос­тиг­на­ли най-ви­со­ки­те про­я­ви в ми­съл и де­ло – във всич­ки нап­рав­ле­ния. Те са оне­зи мощ­ни ду­хо­ве, ко­и­то яв­но или скри­то за нас под­тик­ват чо­ве­чес­т­во­то нап­ред. Зад вся­ка ду­хов­на дей­ност на Зе­мя­та, зад вся­ка ду­хов­на про­я­ва сто­ят те­зи бра­тя. Зад все­ки ве­лик чо­век, зад все­ки ве­лик по­ет, му­зи­кант или ху­дож­ник сто­ят пак те.

     За­що­то, за да се про­я­ви един ге­ни­а­лен чо­век на Зе­мя­та, тряб­ва хи­ля­ди ге­ни­а­л­ни ду­ши да се обе­ди­нят и да се из­ра­зят чрез не­го. За да се про­я­ви един Учи­тел, тряб­ва всич­ки ра­зум­ни ду­ши да се обе­ди­нят в не­го.

     Що е Хрис­тос? – Хрис­тос е ко­лек­ти­вен дух. Той е сбор от всич­ки си­но­ве Бо­жии, чи­и­то ду­ши и сър­ца бли­кат от Лю­бов и жи­вот. Всич­ки си­но­ве Бо­жии, съ­е­ди­не­ни в ед­но, всич­ки ра­зум­ни ду­ши, ко­и­то жи­ве­ят в Бо­жес­т­ве­но еди­не­ние – то­ва е Хрис­тос. В то­зи сми­съл той е Гла­ва на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во.

     И звез­да­та, за ко­я­то се го­во­ри в Еван­ге­ли­е­то, че се яви­ла при раж­да­не­то на Хрис­та, е би­ла не­що жи­во: тя е пред­с­тав­ля­ва­ла сбор от жи­ви съ­щес­т­ва, слез­ли от­го­ре, за да опо­вес­тят ид­ва­не­то на Хрис­та. Ала са­мо три­ма­та мъд­ре­ци от Из­ток – ве­ли­ки Пос­ве­те­ни, ви­дя­ха и поз­на­ха та­зи звез­да. А те­зи три­ма мъд­ре­ци бя­ха съ­що слу­жи­те­ли на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во.

     И та­ка, пом­не­те: Един­с­т­ве­на­та Ве­ли­ка об­щ­ност, ко­я­то се­га съ­щес­т­ву­ва в све­та, то­ва е Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во.

     Оне­зи чле­но­ве от Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во, ко­и­то ръ­ко­во­дят раз­ви­ти­е­то на чо­ве­чес­т­во­то и го во­дят към свет­ли бъд­ни­ни, не об­ра­зу­ват ня­как­во ви­ди­мо за хо­ра­та об­щес­т­во или ор­га­ни­за­ция. Те със­та­вят един жив ко­лек­ти­ви­тет, ед­на ра­зум­на об­щ­ност, съ­щес­т­ву­ва­ща из­вън пок­ва­ре­ни­те ус­ло­вия, сред ко­и­то хо­ра­та жи­ве­ят. И за­то­ва е смеш­но да се го­во­ри, че се­да­ли­ще­то на то­ва Брат­с­т­во е тук или там, сред то­зи или он­зи на­род.

     Всич­ки те­зи Ве­ли­ки бра­тя, ко­и­то ра­бо­тят в ду­хов­ни­те сфе­ри на Зе­мя­та, са от се­дем йе­рар­хии, от се­дем ка­те­го­рии. Ед­ни от тях при­над­ле­жат на Лю­бов­та и се на­ри­чат „Бра­тя на Лю­бов­та“. Дру­ги при­над­ле­жат на Мъд­рост­та и се на­ри­чат  „Бра­тя на Мъд­рост­та“. Те под­дър­жат на­у­ки­те и из­кус­т­ва­та и но­сят зна­ние на чо­ве­чес­т­во­то. Тре­ти от тях се на­ри­чат „Бра­тя на Ис­ти­на­та“. Те вна­сят сво­бо­да в чо­веш­ки­те умо­ве и сър­ца. Те вна­сят она­зи сво­бо­да, ко­я­то пра­ви чо­веш­кия дух, чо­веш­ка­та ду­ша, чо­веш­ки­ят ум и сър­це сво­бод­ни – сво­бод­ни в пъл­ния сми­съл на ду­ма­та. Дру­ги се на­ри­чат „Бра­тя на Спра­вед­ли­вост­та“ – те но­сят прав­да на чо­ве­чес­т­во­то и се раз­по­реж­дат с оне­зи не­ви­ди­ми бла­га, от ко­и­то съв­ре­мен­ни­те хо­ра имат нуж­да. Пе­ти се на­ри­чат „Бра­тя на Доб­ро­де­тел­та“, шес­ти – „Бра­тя на Кра­со­та­та“, и най-пос­ле ид­ват оне­зи, ко­и­то но­сят име­то „Йе­хо­вис­ти“. То­ва оба­че не са съ­щин­с­ки­те име­на на те­зи Бра­тя. Аз не мо­га да ги про­и­з­не­са, за­що­то те са све­ще­ни.

     Те­зи Бра­тя не са та­ка обик­но­ве­ни, как­то хо­ра­та си мис­лят. Все­ки един от тях мо­же да вдиг­не Зе­мя­та на ръ­ка­та Си и да я мет­не ка­то топ­ка в прос­т­ран­с­т­во­то! А те мо­гат да нап­ра­вят то­ва, за­що­то зад тях стои не­що още по-мощ­но, по-ве­ли­ко, на ко­е­то те са слу­жи­те­ли. И ко­га­то ня­кои мис­лят, че мо­гат да се про­ти­во­пос­та­вят на те­зи Бра­тя, то­ва по­каз­ва, че те не раз­би­рат дъл­бо­кия сми­съл, кой­то се съ­дър­жа в по­ня­ти­е­то „Бял Брат“. Ако е въп­рос за си­ла, те­зи Бра­тя раз­по­ла­гат с най-мощ­на­та си­ла. Те та­ка доб­ре поз­на­ват фун­к­ци­и­те на чо­веш­кия мо­зък, че в един ден мо­гат да прис­пят ця­ло­то чо­ве­чес­т­во. Как­во пред­с­тав­ля­ват и най-мощ­ни­те съв­ре­мен­ни оръ­дия пред си­ла­та на те­зи Ве­ли­ки бра­тя? Ала те не ис­кат да си слу­жат с кру­ти мер­ки – те ос­та­вят хо­ра­та са­ми да опи­тат не­ща­та, ма­кар с це­на­та на хи­ля­ди стра­да­ния, за­що­то са­мо стра­да­ни­я­та са в си­ла да ги об­ла­го­ро­дят и из­п­ра­вят.

     И хо­ра­та ще раз­бе­рат един ден, че в све­та има ед­на ве­ли­ка пра­во­ва дър­жа­ва, чи­и­то граж­да­ни – си­но­ве­те Бо­жии – са най-ра­зум­ни­те съ­щес­т­ва, ко­и­то жи­ве­ят спо­ред Бо­жия за­кон и вър­шат Не­го­ва­та во­ля. Ня­ма да ос­та­не на­род в све­та, кой­то да не из­пи­та си­ла­та и мо­гъ­щес­т­во­то на та­зи пра­во­ва дър­жа­ва.

     Но ако хо­ра­та днес не вър­вят в пра­вия път, при­чи­на­та е, че в про­ти­во­вес на Ве­ли­ко­то Бя­ло брат­с­т­во, ра­бо­ти дру­га ед­на ло­жа от ин­те­ли­ген­т­ни съ­щес­т­ва, ко­и­то не са раз­б­ра­ли дъл­бо­кия сми­съл на жи­во­та и имат ди­а­мет­рал­но про­ти­во­по­лож­ни раз­би­ра­ния за не­го. Те об­ра­зу­ват та­ка на­ре­че­но­то Чер­но брат­с­т­во. Чер­но­то брат­с­т­во е ед­на йе­рар­хия от съ­щес­т­ва, ко­и­то за­е­мат раз­лич­ни сте­пе­ни, в за­ви­си­мост от тях­на­та ин­те­ли­ген­т­ност. За да дам ед­на яс­на пред­с­та­ва за тях­на­та фун­к­ция, ще ка­жа, че до­ка­то Бя­ло­то брат­с­т­во ра­бо­ти в кло­ни­те и цве­то­ве­те на жи­во­та и по ме­то­ди­те на кло­ни­те и цве­то­ве­те, Чер­но­то брат­с­т­во ра­бо­ти в ко­ре­ни­те на жи­во­та. До­ка­то Бя­ло­то брат­с­т­во ра­бо­ти в гла­ва­та и гър­ди­те на кос­мич­ния чо­век, Чер­но­то брат­с­т­во ра­бо­ти в сто­ма­ха, чер­ния дроб и чер­ва­та. Бя­ло­то брат­с­т­во, сле­до­ва­тел­но, е свър­за­но с по­ло­жи­тел­ни­те си­ли, с Доб­ро­то, а Чер­но­то брат­с­т­во – с от­ри­ца­тел­ни­те си­ли, със Зло­то, в най-ши­рок сми­съл на ду­ма­та. И ед­ни­те, и дру­ги­те си­ли оба­че са нуж­ни за­се­га за про­я­ва­та на жи­во­та. Служ­ба­та им е стро­го раз­п­ре­де­ле­на.

     Ос­вен те­зи две шко­ли, има ед­на тре­та шко­ла – шко­ла­та на Ве­ли­ки­те Учи­те­ли, ко­и­то са от по-ви­со­ка йе­рар­хия и нап­рав­ля­ват дей­ност­та на пър­ви­те две. Те си слу­жат с ме­то­ди­те и на ед­ни­те, и на дру­ги­те за сво­и­те ве­ли­ки це­ли, но не спа­дат ни­то към ед­на­та, ни­то към дру­га­та шко­ла. Те са оне­зи Ве­ли­ки Учи­те­ли на Все­мир­но­то брат­с­т­во, ко­и­то нап­рав­ля­ват це­лия Кос­мос и ко­и­то след за­вър­ш­ва­не на вся­ка ево­лю­ция, съз­да­ват но­ви ево­лю­ци­он­ни въл­ни, след­ва­щи друг план и друг ри­тъм. Под ръ­ко­вод­с­т­во­то на тех­ния мо­щен дух са слез­ли ня­ко­га от ви­со­ки­те вър­хо­ве на Би­ти­е­то оне­зи въз­ви­ше­ни ду­хо­ве, ко­и­то са съз­да­ли слън­че­ви­те сис­те­ми – в то­ва чис­ло и на­ша­та. Те са съз­да­ли и ус­т­ро­и­ли Пър­вич­на­та „кос­мич­на“ зе­мя, ня­ко­гаш­ния „рай“. На та­зи „кос­мич­на зе­мя“ и до­се­га жи­ве­ят оне­зи съ­вър­ше­ни пра­чо­ве­ци, ко­и­то са за­вър­ши­ли сво­е­то раз­ви­тие. Те са ве­ли­ки­те Пред­ци на чо­ве­чес­т­во­то.

     Те­зи Твор­ци на ми­на­ло­то, те­зи ве­ли­ки Пред­ци и днес пак сли­зат на на­ша­та зе­мя. И те ще я пре­вър­нат в рай. С тях ще дой­дат и оне­зи сто че­ти­ри­де­сет и че­ти­ри хи­ля­ди ду­ши, за ко­и­то се го­во­ри в От­к­ро­ве­ни­е­то, и меж­ду ко­и­то има пред­с­та­ви­те­ли от всич­ки на­ро­ди на ми­на­ло­то и настоящето. Ще дой­дат всич­ки све­тии, адеп­ти и Учи­те­ли от пам­ти­ве­ка. Те ще впрег­нат с мощ­ния Си дух всич­ки про­бу­де­ни ду­ши от че­ти­ри­те кра­и­ща на Зе­мя­та и всич­ки за­е­д­но ще въ­ве­дат ис­тин­с­ки ред и по­ря­дък в све­та. След свър­ш­ва­не на сво­я­та ра­бо­та те ще се от­тег­лят и ще ос­та­вят чо­ве­ци­те да жи­ве­ят и да ра­бо­тят при но­ви­те ус­ло­вия. Та­ка ще се въз­с­та­но­ви съ­о­б­ще­ни­е­то меж­ду ви­ди­мия и не­ви­дим свят.

            Та­ка е ра­бо­ти­ло, ра­бо­ти и ще ра­бо­ти Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во в све­та. И то ще ра­бо­ти до­то­га­ва, до­ко­га­то един­на­та Лю­бов, един­на­та Мъд­рост и един­на­та Ис­ти­на об­х­ва­нат ця­ло­то Би­тие. То­га­ва вся­ко ди­ха­ние ще хва­ли Бо­га в све­щен мир и хар­мо­ния.

ЧЕТИРИТЕ НЕЩА

     Че­ти­ри не­ща има, ко­и­то чо­век тряб­ва пос­то­ян­но да дър­жи в ума си:

     Бог съз­да­де зе­мя­та, за да бъ­дат хо­ра­та доб­ри.

     Бог съз­да­де во­да­та, за да бъ­дат хо­ра­та чис­ти.

     Бог съз­да­де въз­ду­ха, за да мис­лят хо­ра­та пра­во.

     Бог съз­да­де свет­ли­на­та, за да хо­дят хо­ра­та по пра­вия път.

     По че­ти­ри пъ­тя ид­ва чо­век до ис­тин­с­кия жи­вот: по пъ­тя на Зе­мя­та, по пъ­тя на во­да­та, по пъ­тя на въз­ду­ха и по пъ­тя на свет­ли­на­та.

     Чо­век не мо­же да дой­де до ис­тин­с­кия жи­вот, ако не е до­бър. Ще ка­же­те: „Как да бъ­де до­бър? Ка­то пра­ви доб­ро?“

 – Доб­ро­то не се пра­ви. Чо­век тряб­ва да хо­ди в пъ­тя на доб­ро­то. Вся­ко­га да хо­ди.

     Чо­век не мо­же да дой­де до ис­тин­с­кия жи­вот, ако не е чист. Во­да­та ще го нап­ра­ви чист. Во­да­та, ко­я­то е до­бър про­вод­ник на жи­во­та.

     А ка­то ди­ша въз­ду­ха, ще се на­у­чи да мис­ли пра­во.

     Ка­то хо­ди в пъ­тя на свет­ли­на­та, ще се на­у­чи да че­те Ве­ли­ка­та кни­га на Бо­га.

     Но не е дос­та­тъч­но чо­век са­мо да хо­ди по то­зи път. Той тряб­ва да се на­у­чи и да че­те. Да знае, как­во му но­си свет­ли­на­та. Свет­ли­на­та – то­ва е пис­мо, из­п­ра­те­но от Бо­га. Хо­ра­та гле­дат све­та, но ни­що не раз­би­рат. Пис­мо е той! Има как­во да се че­те все­ки ден. И ако чо­век не че­те, ос­та­ва прост.

     Нап­ред­на­ла ду­ша е ду­ша­та, ко­я­то е доб­ра. Тя знае, за­що е съз­да­де­на зе­мя­та. Нап­ред­на­ла ду­ша е ду­ша­та, ко­я­то е чис­та. Тя знае, за­що е съз­да­де­на во­да­та. Нап­ред­на­ла ду­ша е ду­ша­та, ко­я­то мис­ли пра­во. Тя знае, за­що е съз­да­ден въз­ду­ха. Нап­ред­на­ла ду­ша е ду­ша­та, ко­я­то хо­ди в пра­вия път. Тя знае, за­що е съз­да­де­на свет­ли­на­та.

     И ако хо­ра­та са ло­ши, то е за­де­то не зна­ят, за­що зе­мя­та е съз­да­де­на. Те са ло­ши, по­не­же не зна­ят, за­що во­да­та е съз­да­де­на. Ло­ши са, по­не­же не зна­ят, за­що въз­ду­хът е съз­да­ден. Ло­ши са, по­не­же не зна­ят за­що свет­ли­на­та е съз­да­де­на.

     На Зе­мя­та жи­ве­ят, а доб­ри не са.

     Во­да пи­ят, а чис­ти не са.

     Въз­дух ди­шат, а не мис­лят пра­во.

     Свет­ли­на имат, а не хо­дят в пра­вия път.

            И то­га­ва хо­ра­та пи­тат:

 „За­що Бог съз­да­де све­та?“ Или „Как­во да пра­вим?“ По­пи­та ли те ня­кой та­ка, ка­жи му: „Бъ­ди до­бър!“

– А пос­ле?

– „Бъ­ди чист!“

– А след то­ва?

– „Мис­ли пра­во!“

     Най-пос­ле: „Хо­ди в пра­вия път и се на­у­чи да че­теш!“

     Ако си до­бър, зе­мя­та е твоя.

     Ако си чист, во­да­та е твоя.

     Ако мис­лиш пра­во, въз­ду­хът е твой.

     Ако хо­диш в пра­вия път, свет­ли­на­та е твоя.

     Пи­там то­га­ва, чо­век, кой­то има всич­ки­те те­зи не­ща, мо­же ли да бъ­де си­ро­мах?

     Зе­мя­та ще ос­та­не са­мо за доб­ри­те хо­ра. Ло­ши­те хо­ра ще от­пад­нат и ще се из­то­щят. Те не ще мо­гат да из­пол­з­ват ни Зе­мя­та, ни во­да­та, ни въз­ду­ха, ни свет­ли­на­та. И на­и­с­ти­на, мо­же ли един бо­лен, не­мо­щен чо­век да ра­бо­ти? Мо­же да ра­бо­ти са­мо доб­ри­ят чо­век, чис­ти­ят чо­век, чо­ве­кът, кой­то мис­ли пра­во, кой­то хо­ди в пра­вия път.

     За­се­га още ло­ши­те хо­ра уп­рав­ля­ват Зе­мя­та. Но и то­ва е до вре­ме. Би­ло е вре­ме, ко­га­то жи­вот­ни­те са я вла­де­е­ли и уп­рав­ля­ва­ли. Се­га я уп­рав­ля­ва чо­ве­кът-жи­вот­но. Но иде вре­ме и дош­ло е, ко­га­то „крот­ки­те ще нас­ле­дят Зе­мя­та“ и ще я уп­рав­ля­ват.

     Ис­тин­с­ки­ят чо­век е доб­рия чо­век. А доб­ри­ят чо­век, чис­ти­ят чо­век, чо­ве­кът, кой­то мис­ли пра­во и хо­ди в пра­вия път, е сил­ния чо­век. Той е чо­ве­ка, ро­ден от Бо­га. А мо­же ли да бъ­де слаб чо­ве­кът, кой­то е ро­ден от Бо­га и жи­вее в Не­го? Тряб­ва да бъ­де чо­век ро­ден от Бо­га. Не са­мо да вяр­ва в Не­го. Вя­ра­та е са­мо един път към Лю­бов­та. А Лю­бов­та е вът­реш­на връз­ка с оно­го­ва, кой­то те е ро­дил.

     Ис­каш ли да ста­неш си­лен, слу­жи на Бо­га! Чрез слу­же­не на Бо­га чо­век при­до­би­ва си­ла в жи­во­та.Са­мо та­ка мо­жеш да ста­неш ис­тин­с­ки си­лен чо­век в све­та.

     Пи­тат хо­ра­та: „Има ли Бог или не?“ Щом ядеш хляб, има Бог. Бог е вът­ре в хля­ба. Щом пи­еш во­да, има Бог. Бог е вът­ре във во­да­та. Щом ди­шаш въз­дух, има Бог. Бог е вът­ре във въз­ду­ха. Щом въз­п­ри­е­маш свет­ли­на­та, има Бог. Бог е вът­ре в свет­ли­на­та. Ако не вяр­ваш в Бо­жес­т­ве­но­то, ко­е­то се крие в те­зи не­ща, с ко­и­то имаш връз­ка, как ще на­ме­риш Бо­га дру­га­де?

     Пом­ни:

     Тър­сиш ли Бо­га от­вън, ще на­ме­риш зе­мя­та. Тър­сиш ли Бо­га от­вън, ще на­ме­риш во­да­та, въз­ду­ха, свет­ли­на­та. И ако не ядеш хля­ба, кой­то Зе­мя­та ти да­ва, смърт те ча­ка! Ако не пи­еш во­да, от жаж­да ще ум­реш. Ако не ди­шаш въз­дух, ще се за­ду­шиш. Ако не въз­п­ри­е­маш свет­ли­на­та, ще ос­ле­пе­еш и ще се спъ­ваш в жи­во­та.

     Ня­кои хо­ра се оп­лак­ват, че не ги при­е­ма­ли тех­ни­те бра­тя. Знай­те оба­че, че има бра­тя в све­та, ко­и­то пред­с­та­вят доб­ро­то. Ако не си до­бър, те ня­ма да те при­е­мат. Има бра­тя, ко­и­то пред­с­та­вят чис­то­та­та. Ако не си чист, те ня­ма да те при­е­мат. Има бра­тя на пра­ва­та ми­съл. Ако ти не мис­лиш пра­во, те ня­ма да те при­е­мат. Има бра­тя на свет­ли­на­та. Ако ти не раз­би­раш свет­ли­на­та, ако не учиш и те ня­ма да те при­е­мат.

     За­то­ва каз­вам:

     „Ста­ни до­бър и ще те при­е­мат. Ста­ни чист и ще те при­е­мат. Поч­ни да мис­лиш пра­во и ще те при­е­мат. Поч­ни да учиш и ще те при­е­мат.

     Кой ня­ма да при­е­ме бо­га­тия чо­век, чи­я­то тор­ба е пъл­на? Но кой­то оти­ва да про­си тук и там, ще му да­дат пар­че хляб и ще го из­пъ­дят.“

     Не пи­тай, да­ли хо­ра­та са доб­ри. Важ­но е ти да си до­бър. Важ­но е да­ли Бо­жи­и­те де­ла са доб­ри, да­ли оно­ва, ко­е­то Бог е съз­дал, е доб­ро. А то е доб­ро.

     Не пи­тай, да­ли хо­ра­та са чис­ти. Важ­но е ти да си чист. Важ­но е оно­ва, ко­е­то Бог е съз­дал – во­да­та – да е чис­та! Го­во­ря за жи­ва­та зе­мя, за жи­ва­та во­да – не за обик­но­ве­на­та зе­мя и во­да.

     Не пи­тай, да­ли хо­ра­та мис­лят пра­во. Важ­но е да­ли въз­ду­хът, кой­то ди­шаш, мо­же да про­я­ви Бо­жи­я­та ми­съл.

     Не пи­тай, да­ли хо­ра­та хо­дят по пра­вия път. Важ­но е, ти да хо­диш в свет­ли­на­та по пра­вия път.

     По­не­же ние се дви­жим и жи­ве­ем в Бо­га, Той пос­то­ян­но ни наб­лю­да­ва. Тай­но ни наб­лю­да­ва, до­кол­ко сме доб­ри, до­кол­ко сме чис­ти, до­кол­ко мис­лим пра­во и до­кол­ко хо­дим пра­во. Ня­ма ни­що скри­то от Не­го­во­то око, но Той вся­ко­га мъл­чи. А ко­га­то Бог мъл­чи, пра­ща ни стра­да­ния. Ко­га­то Бог го­во­ри, съз­да­ва ни ра­дос­ти. Щом стра­даш, Бог мъл­чи. Щом се рад­ваш, Бог го­во­ри.

     Кой­то ис­ка да слу­жи на Бо­га, кой­то ис­ка да Го ви­ди на Зе­мя­та, тряб­ва, ка­то взе­ме хля­ба да знае, че се на­ми­ра пред Не­го. До го об­зе­ме един све­щен тре­пет, че хля­бът е до­шъл на тра­пе­за­та му.

     Са­мо доб­ри­ят чо­век има пра­во да яде. Са­мо чис­ти­ят чо­век има пра­во да пие во­да. Са­мо он­зи, кой­то мис­ли, има пра­во да ди­ша въз­дух. И са­мо он­зи, кой­то хо­ди в пра­вия път, има пра­во да въз­п­ри­е­ма свет­ли­на­та. Щом въз­п­ри­е­ма те­зи не­ща, ще ви­ди, че всич­ко, ко­е­то Бог е нап­ра­вил, е доб­ро и ду­ша­та му ще се из­пъл­ни с ра­дост.

     А щом ду­ша­та на чо­ве­ка се из­пъл­ни с ра­дост, той раз­би­ра ве­че Бо­га, той има об­ще­ние с Не­го.

     Про­бу­де­ни­те ду­ши тряб­ва да ра­бо­тят и да упо­ва­ват на Бо­га, че Той ще бла­гос­ло­ви тях­но­то доб­ро на Зе­мя­та, на ко­я­то те жи­ве­ят. Те тряб­ва да вяр­ват, че Бог ще им да­де она­зи чис­то­та, ко­я­то е скри­та в жи­ва­та во­да. За­що­то обик­но­ве­на­та во­да е са­мо ед­на дре­ха на жи­ва­та во­да.

     Ние сме дош­ли на Зе­мя­та, за да изя­вим зна­ни­е­то, че Бог е ви­на­ги благ и до­бър, и че и ние тряб­ва да бъ­дем ка­то Не­го. Че Той е чист и свят, и че и ние тряб­ва да бъ­дем ка­то Не­го. Че Той вся­ко­га мис­ли пра­во, и че и ние тряб­ва да мис­лим ка­то Не­го. Че Той пос­то­ян­но се изя­вя­ва чрез свет­ли­на­та, за да хо­дим в пра­вия път.

     Бъ­де­те доб­ри, бъ­де­те чис­ти, мис­ле­те пра­во, хо­де­те в пра­вия път, уче­те Бо­жи­и­те пъ­ти­ща и ще има­те Бо­жи­е­то бла­гос­ло­ве­ние!

УЧИТЕЛ

     Един Учи­тел има в све­та!

     Един е Учи­те­лят, кой­то но­си ис­тин­с­ко­то зна­ние. Той има мно­го про­я­в­ле­ния в жи­во­та, но по съ­щи­на е са­мо един. На­ме­ри ли чо­век един от мо­мен­ти­те на Не­го­ва­та про­я­ва, ед­нов­ре­мен­но с то­ва ще на­ме­ри и се­бе си. За­кон е – ка­то на­ме­риш еди­ния Учи­тел, ка­то на­ме­риш Бо­га, ще на­ме­риш и се­бе си. А да ви­диш Бо­га, да ви­диш и се­бе си, то­ва е най-све­ще­ни­ят мо­мент в жи­во­та. За то­зи имен­но мо­мент чо­век жи­вее.

     Учи­тел в све­та мо­же да бъ­де са­мо Бог. И ко­га­то Хрис­тос каз­ва на уче­ни­ци­те Си: „Един е ва­ши­ят Отец“, той под­раз­би­ра Ве­ли­кия, Еди­ния Учи­тел. Учи­те­лят – то­ва е Ба­ща­та. Бог се прев­ръ­ща в Ба­ща и взи­ма из­вес­т­но от­но­ше­ние към нас, по за­ко­на на Мъд­рост­та. Ето за­що под Учи­тел, в уни­вер­са­лен сми­съл на ду­ма­та, ние под­раз­би­ра­ме ве­ли­ка­та Бо­жия Мъд­рост, ко­я­то вна­ся ис­тин­с­ко­то зна­ние в све­та, ко­я­то вна­ся всич­ки но­ви идеи, всич­ки но­ви фор­ми, всич­ки но­ви чув­с­т­ва и им­пул­си в жи­во­та.

     И та­ка, един е ве­ли­ки­ят Учи­тел в све­та, ма­кар и мно­го да са не­го­ви­те про­я­в­ле­ния. За­що­то ка­зал съм ви, и пак ви каз­вам:

     Ед­но е зна­ни­е­то, ед­на е свет­ли­на­та. Но зна­ни­е­то от ед­но мяс­то не ид­ва и свет­ли­на­та през един про­зо­рец не вли­за. Не­и­з­б­ро­и­ми са пъ­ти­ща­та на зна­ни­е­то, не­и­з­б­ро­и­ми са про­зор­ци­те на свет­ли­на­та.

     Все­ки, кой­то е на­то­ва­рен с ми­си­я­та да изя­ви на хо­ра­та Ис­ти­на­та, не го­во­ри от свое име. Той го­во­ри от име­то на Еди­ния Учи­тел. За­то­ва Хрис­тос каз­ва: „Аз не дой­дох в све­та да сто­ря мо­я­та во­ля, а во­ля­та на Оно­го­ва, кой­то Ме е про­во­дил.“ Все­ки ис­тин­с­ки Учи­тел, все­ки По­ма­за­ник Бо­жи е из­п­ра­тен със спе­ци­а­л­на ми­сия на Зе­мя­та. И та­ка, как­то чо­веш­ки­те за­ко­ни, ко­и­то са в края на кра­и­ща­та от­ра­же­ния на за­ко­ни­те в ду­хов­ния свят, изис­к­ват от обик­но­ве­ни­те пре­по­да­ва­те­ли из­вес­тен ценз, за да мо­гат да встъ­пят в длъж­ност, та­ка е и в ду­хов­ния свят. Мо­же да бъ­де Учи­тел са­мо он­зи, кой­то е осе­нен и по­ма­зан от Бо­жия Дух. Кой­то не е осе­нен от Бо­жия Дух, ня­ма пра­во да учи­тел­с­т­ва. За­що­то ще прес­тъ­пи Бо­жес­т­ве­ния за­кон.

     Не мис­ле­те, че Учи­те­ли­те не са се учи­ли. Те са ми­на­ли шко­ли­те на фи­зи­чес­кия, Ду­хо­вен и Бо­жес­т­вен свят и са има­ли от­к­ро­ве­ни­е­то на це­лия Кос­мос. Те поз­на­ват вът­реш­ни­те за­ко­ни на При­ро­да­та, поз­на­ват ус­т­ройс­т­во­то на све­та, поз­на­ват ус­т­ройс­т­во­то на чо­ве­ка, не­го­вия път на раз­ви­тие и ве­ли­ко­то му пред­наз­на­че­ние. Те поз­на­ват оне­зи стро­го оп­ре­де­ле­ни от­но­ше­ния меж­ду не­го­вия дух и ду­ша, меж­ду не­го­вия ум и сър­це. И за­то­ва са­мо те ед­нич­ки мо­гат ис­тин­с­ки да го ръ­ко­во­дят по пъ­тя на не­го­во­то раз­ви­тие.

     Но вие ще по­пи­та­те: „Как мо­жем да поз­на­ем един Учи­тел?“ Поз­на­ва­не­то на Учи­те­ля е чис­то ду­хо­вен про­цес. Учи­те­лят не мо­же да се яви на фи­зи­чес­кия свят ка­то за­вър­шен акт. Той не мо­же да дой­де и ка­то ня­как­во вън­ш­но яв­ле­ние в жи­во­та. Учи­те­лят ид­ва ка­то вът­реш­на, ра­зум­на про­я­ва в чо­ве­ка. За­то­ва от­вът­ре ста­ва поз­на­ва­не­то на Учи­те­ля – в ду­ша­та на уче­ни­ка. Мно­зи­на въз­п­ри­е­мат из­вес­т­ни мис­ли по вну­ше­ние и мис­лят, че то­ва е тех­ни­ят учи­тел, кой­то им го­во­ри от­вът­ре. Има оба­че гра­мад­на раз­ли­ка меж­ду вът­реш­ния го­вор на Учи­те­ля и вну­ше­ни­е­то. Вну­ше­ни­е­то е един акт на на­си­лие. Го­во­рът на Учи­те­ля е сво­бо­ден акт. И за­то­ва, ко­га­то Учи­те­лят го­во­ри от­вът­ре, уче­ни­кът се вдъх­но­вя­ва. Ала и ко­га­то Учи­те­лят го­во­ри от­вън, чрез ду­ми­те на ня­кой език, не­го­ви­ят го­вор има оп­ре­де­ле­ни ка­чес­т­ва. Учи­те­лят упот­ре­бя­ва вся­ка ду­ма на мяс­то­то й. Той знае: за­що е упот­ре­бил ед­на ду­ма и как­во въз­дейс­т­вие ще про­и­з­ве­дат ней­ни­те треп­те­ния.

     По­ня­ти­е­то за Учи­тел е стро­го оп­ре­де­ле­но в Жи­ва­та При­ро­да.

     Учи­тел е са­мо он­зи, у ко­го­то ня­ма ни­как­во на­си­лие. Той е си­лен, но не уп­раж­ня­ва на­си­лие.

     Учи­тел е са­мо он­зи, у ко­го­то ня­ма ни­как­ва лъ­жа. Не­го­ва­та въз­ви­ше­на ра­зум­ност из­к­люч­ва вся­как­ва лъ­жа.

     Учи­тел е са­мо он­зи, у ко­го­то ня­ма ни­как­во зло. Не­го­ва­та доб­ро­та из­к­люч­ва вся­как­во зло.

     Щом у ня­кой чо­век има наси­лие, лъ­жа и зло, той не е Учи­тел, той е уче­ник. То­ва е най-прос­то­то и най-дос­тъп­но оп­ре­де­ле­ние за учи­тел и уче­ник.

     При­със­т­ви­е­то на Учи­те­ля се поз­на­ва по то­ва, че той да­ва жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да. За­що­то Учи­тел е са­мо он­зи, кой­то жи­вее и ра­бо­ти по за­ко­ни­те на Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та. Кой­то не спаз­ва още на­пъл­но те­зи за­ко­ни, той е уче­ник.

     Лю­бов­та на Учи­те­ля е из­пи­та­на, тя ня­ма за­що да се из­пит­ва.

     Зна­ни­е­то на Учи­те­ля е из­пи­та­но, то ня­ма за­що да се из­пит­ва.

     Чис­то­та­та на Учи­те­ля е из­пи­та­на, тя ня­ма за­що да се из­пит­ва.

     Учи­те­лят, в ис­тин­с­ки сми­съл на ду­ма­та, е съ­вър­шен чо­век. В не­го ня­ма ни­то сян­ка от ко­ле­ба­ние, дво­у­ме­ние или не­ве­рие.

     Са­мо Учи­те­лят мо­же, с пра­во, да се на­ре­че ве­лик и мо­щен чо­век, за­що­то не­го­ви­ят жи­вот има от­ра­же­ние в це­лия Кос­мос. А щом жи­во­тът и ми­съл­та на един чо­век се от­ра­зя­ват в це­лия Кос­мос, те са Бо­жес­т­ве­ни.

     Учи­тел­с­т­ва­не­то под­раз­би­ра един про­цес на вис­ше са­мо­съз­на­ние. Тряб­ва да се из­вър­ши един чис­то ду­хо­вен про­цес меж­ду Учи­те­ля и уче­ни­ка. Не­о­б­хо­ди­мо е при то­ва, пъл­но съз­на­ние за за­да­ча­та, ко­я­то те имат да из­пъл­нят. В слу­чая тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва та­ка­ва пъл­на об­мя­на меж­ду Учи­тел и уче­ник, как­ва­то съ­щес­т­ву­ва меж­ду де­те­то и май­ка­та в ней­на­та ут­ро­ба. И как­то чо­веш­ки­ят дух ра­бо­ти в ут­ро­ба­та на май­ка­та, за да из­г­ра­ди тя­ло­то на де­те­то, как­то той се учи при то­зи про­цес, взи­май­ки учас­тие в ра­бо­та­та, ко­я­то вър­ши ду­хът на май­ка­та, та­ка и Учи­те­лят и уче­ни­кът тряб­ва да ра­бо­тят ед­нов­ре­мен­но с по­мощ­та на Бо­жес­т­ве­ния Дух, за да из­г­ра­дят ду­хов­но­то тя­ло на уче­ни­ка – не­го­во­то веч­но жи­ли­ще.

     Ето за­що да бъ­деш Учи­тел, то­ва ще ре­че да раж­даш ду­хов­но. В то­зи сми­съл на ду­ма­та се го­во­ри в Пи­са­ни­е­то за „раж­да­не“ на мъ­же от мъ­же. Мъ­жът тряб­ва да раж­да, си­реч да бъ­де до­бър Учи­тел.

     И пър­во­то не­що, ко­е­то тряб­ва да нап­ра­ви Учи­те­лят, е да раз­к­рие на уче­ни­ка Ду­хов­ния, не­ви­дим до­то­га­ва за не­го свят, та­ка как­то май­ка­та, след де­вет­ме­сеч­но но­се­не на де­те­то в сво­я­та ут­ро­ба, му раз­к­ри­ва един нов за не­го свят. Яс­но е то­га­ва, как­ва де­ли­кат­на и от­го­вор­на ра­бо­та е да бъ­деш ду­хо­вен Учи­тел. За­то­ва Хрис­тос се об­ръ­ща към сво­и­те уче­ни­ци и им каз­ва: „Не се на­ри­чай­те учи­те­ли!“ Ако ня­кой си поз­во­ли са­мо­вол­но да учи­тел­с­т­ва и оса­ка­ти ду­хов­но ня­кои ду­ши, ще от­го­ва­ря пред Ве­ли­кия за­кон. Ве­ли­ки­ят за­кон е благ, но и спра­вед­лив. Всич­ки са­моз­ва­ни учи­те­ли би­ват хвър­ле­ни в зат­вор, и след ка­то из­ле­жат сво­е­то на­ка­за­ние, чак то­га­ва ще по­е­мат пра­вия път на сво­е­то раз­ви­тие. А зна­е­те ли кол­ко хи­ля­ди го­ди­ни са пот­реб­ни за то­ва?

     Благ е ве­ли­ки­ят За­кон, но и спра­вед­лив!

     Да ви при­пом­ня ли слу­чая с Мой­сей? Мой­сей се е учил при най-доб­ри­те учи­те­ли в Еги­пет. Учил е дъл­го вре­ме и е ми­нал през из­вес­т­на шко­ла. И на­и­с­ти­на чу­де­са­та, ко­и­то той е нап­ра­вил пред фа­ра­о­на, по­каз­ват, че той е имал из­вес­т­ни зна­ния. Но за­ра­ди ед­на пос­тъп­ка – убийс­т­во­то на егип­тя­ни­на, аб­со­лют­но заб­ра­не­на за един уче­ник на Бя­ло­то брат­с­т­во, той тряб­ва­ше да оти­де на уеди­не­ние це­ли че­ти­ри­де­сет го­ди­ни в пус­ти­ня­та, за да из­ку­пи своя грях. За ед­но убийс­т­во, той тряб­ва­ше да учи и из­куп­ва це­ли че­ти­ри­де­сет го­ди­ни. Чак след то­ва той по­лу­чи но­во пос­ве­ще­ние. Ка­то ви на­пом­ням го­ля­ма­та от­го­вор­ност, ко­я­то има един пос­ве­тен за ед­на нап­ра­ве­на греш­ка, ис­кам да ви на­ве­да на ми­съл­та, кол­ко го­ля­ма от­го­вор­ност по­е­мат оне­зи са­моз­ва­ни учи­те­ли, ко­и­то оса­ка­тя­ват чо­веш­ки­те ду­ши. За­то­ва Хрис­тос с та­ка­ва пре­дуп­ре­ди­тел­ност нас­та­вя уче­ни­ци­те Си:“Не се на­ри­чай­те учи­те­ли!“

     Ще Ме по­пи­та­те се­га как се поз­на­ват ис­тин­с­ки­те учи­те­ли от лъ­же­у­чи­те­ли­те, как се поз­на­ват учи­те­ли­те на Бя­ло­то брат­с­т­во от те­зи на Чер­но­то?“

     Учи­те­лят на Чер­но­то брат­с­т­во не поз­на­ва Ис­ти­на­та и по­ра­ди то­ва об­ръ­ща вни­ма­ние на вън­ш­ност­та. Той се об­ли­ча в най-ху­ба­ви дре­хи, но­си най-скъ­пи ук­ра­ше­ния и на­ки­ти и си сла­га пръс­те­ни, об­си­па­ни с бри­лян­ти. Той каз­ва на уче­ни­ци­те си: „Са­мо мен ще слу­ша­те, са­мо в мен ще на­ме­ри­те ис­ти­на­та.“

     Учи­те­лят на Бя­ло­то брат­с­т­во  се об­ли­ча скром­но, но ви­на­ги чис­то и спрет­на­то. Той не но­си пръс­те­ни и ук­ра­ше­ния. На уче­ни­ци­те Си каз­ва: „Не очак­вай­те мно­го от мен!“ За да не из­пад­не уче­ни­кът в заб­лу­да, той ис­ка да го на­ка­ра сам да из­пи­та чис­то­та­та на своя Учи­тел, сам да на­ме­ри не­го­ви­те вът­реш­ни бо­гат­с­т­ва, да ви­ди не вън­ш­ния, а вът­реш­ния му бля­сък. При то­ва, Учи­те­лят на Бя­ло­то брат­с­т­во не ог­ра­ни­ча­ва уче­ни­ци­те Си, а им да­ва пъл­на сво­бо­да.

     Учи­те­лят на Бя­ло­то брат­с­т­во, учи­те­лят на Ис­ти­на­та но­си със Се­бе Си три не­ща: сво­бо­да за ду­ша­та, свет­ли­на за ума и чис­то­та за сър­це­то. Лъ­же­у­чи­те­лят но­си със се­бе си роб­с­т­во за ду­ша­та, тъм­ни­на за ума и опо­ро­ча­ва­не за сър­це­то.

     За да има­те оба­че пъл­на пред­с­та­ва за Учи­те­ли­те, ще ви ка­жа, че има и дру­га ед­на ка­те­го­рия учи­те­ли – Ве­ли­ки­те Учи­те­ли на Все­мир­но­то брат­с­т­во, ко­и­то поз­на­ват ме­то­ди­те и на ед­ни­те, и на дру­ги­те и ре­гу­ли­рат тях­на­та дей­ност.

     Ид­ва­не­то на един Учи­тел на Зе­мя­та е ра­зу­мен акт на ця­ла­та Жи­ва При­ро­да. За да се про­я­ви един ве­лик Учи­тел, тряб­ва всич­ки ра­зум­ни ду­ши да се съ­бе­рат на ед­но мяс­то. При то­ва на Зе­мя­та съ­що тряб­ва да се под­гот­вят съ­о­т­вет­ни­те ус­ло­вия за не­го­во­то ид­ва­не. Са­мо за да на­бе­ле­жа бег­ло пъ­тя, по кой­то те­зи ус­ло­вия се съз­да­ват, ще ка­жа: Тряб­ва да се ро­дят два­ма ге­ни­а­л­ни хо­ра, за да се ро­ди един све­тия – в сми­съ­ла, кой­то Жи­ва­та При­ро­да при­да­ва на те­зи ду­ми. А за да се яви един ве­лик Учи­тел, тряб­ва да се ро­дят де­сет све­тии. Яс­но е то­га­ва, за­що Учи­те­лят, кой­то е ед­на ко­лек­тив­на еди­ни­ца, от­ра­зя­ва жи­во­та на це­лия Кос­мос и за­що не­го­ви­ят жи­вот, от своя стра­на, има от­ра­же­ние в це­лия Кос­мос.

     Учи­те­лят чер­пи сво­и­те зна­ния и прин­ци­пи от Ве­ли­ка­та кни­га на Жи­во­та, в ко­я­то вся­ко ка­мъ­че, вся­ко клон­че и цвет­че, вся­ко рас­те­ние и жи­вот­но, вся­ко чо­веш­ко съ­щес­т­во, вся­ка жи­ва фор­ма с ед­на реч, пред­с­та­вят на­пи­са­ни сло­ва. Ко­га­то той взе­ме един лист от ня­кое дър­во, раз­г­леж­да го и че­те ко­га, къ­де и при как­ви ус­ло­вия се е раз­вил то­зи рас­ти­те­лен вид, как­ви са би­ли хо­ра­та то­га­ва, как­во е би­ло със­то­я­ни­е­то на слън­че­ва­та сис­те­ма. Той про­чи­та и мно­го съ­би­тия от нас­то­я­щия жи­вот, на ко­и­то то­зи лист е бил сви­де­тел. За­що­то всич­ко ос­та­вя сле­ди и от­пе­ча­тъ­ци вър­ху то­зи лист. Лис­та­та на ед­но дър­во хро­ни­ки­рат всич­ко, ко­е­то е ста­на­ло в не­го­ва­та окол­ност. Те но­сят вест за то­ва, как­ви хо­ра са ми­на­ли, как­ви са би­ли тех­ни­те мис­ли, же­ла­ния и пос­тъп­ки.

     За Учи­те­ля ня­ма без­с­ло­вес­но съ­щес­т­во в При­ро­да­та – всич­ко му го­во­ри на свой език.

     Пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни един бо­гат мо­мък за­да­де на Хрис­та след­ния въп­рос: „Учи­те­лю бла­ги, що да сто­ря, за да нас­ле­дя жи­вот ве­чен?“

     „Учи­те­лю бла­ги!“  На бъл­гар­с­ки език ня­ма ду­ми по-съ­дър­жа­тел­ни, ду­ми с по-го­ля­ма ме­ло­дич­ност и хар­мо­ния от те­зи две ду­ми. Мно­го се изис­к­ва от един уче­ник, за да раз­бе­ре дъл­бо­кия им сми­съл. Ду­ма­та „учи­тел“ на бъл­гар­с­ки е из­дър­жа­на във вся­ко от­но­ше­ние – и в ма­те­ма­тич­но, и в ка­ба­лис­тич­но, и в му­зи­кал­но.

     „Учи­те­лю бла­ги!“ Те­зи ду­ми съ­дър­жат в се­бе си всич­ки­те Бо­жии бла­га. Те но­сят в се­бе си ус­ло­вия за осъ­щес­т­вя­ва­не на Бо­жи­я­та Лю­бов, Мъд­рост и Ис­ти­на. Те но­сят в се­бе си ус­ло­ви­я­та за осъ­щес­т­вя­ва­не на всич­ки доб­ро­де­те­ли. Те­зи ду­ми са ключ, с кой­то мо­гат да се от­во­рят вра­ти­те, зат­во­ре­ни от ве­ко­ве на­сам. Те пред­с­тав­ля­ват ма­ги­чес­ка фор­му­ла, си­ла­та на ко­я­то мо­же да се из­пи­та и про­ве­ри. Вя­ра се ис­ка за то­ва!

     Пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни един бо­гат мо­мък за­да­де на Ве­ли­кия Учи­тел въп­ро­са: „Учи­те­лю бла­ги, що да сто­ря, за да нас­ле­дя жи­вот ве­чен?“ Но от­го­во­рът го на­ка­ра да си оти­де с при­ве­де­на гла­ва.

     Вдиг­не­те се­га гла­ви­те си, обър­не­те се към Ве­ли­кия Учи­тел и ка­же­те: „Учи­те­лю бла­ги, ис­кам да из­пъл­ня за­ко­на Ти!“

     Са­мо та­ка ще ста­не­те уче­ни­ци на Ве­ли­кия Учи­тел и слу­жи­те­ли на Жи­вия Бог.

УЧЕНИК

     Аз раз­де­лям хо­ра­та на че­ти­ри ка­те­го­рии: ста­ро­за­вет­ни, но­во­за­вет­ни, пра­вед­ни и уче­ни­ци. Упот­ре­бя­вам те­зи тер­ми­ни, за­що­то лип­с­ват дру­ги, по-под­хо­дя­щи ду­ми и най-ве­че, за­що­то бу­дят у хо­ра­та поз­на­ти об­ра­зи и идеи. Те­зи ду­ми из­ра­зя­ват че­ти­ри го­ле­ми епо­хи в раз­ви­ти­е­то на чо­ве­ка, че­ти­ри кул­ту­ри, че­ти­ри об­щи, ко­лек­тив­ни те­че­ния в чо­веш­ко­то съз­на­ние. Как­ви са би­ли въз­г­ле­ди­те на ста­ро­за­вет­ни­те хо­ра, ще на­ме­ри­те то­ва в Ста­рия За­вет. Как­ви са въз­г­ле­ди­те на но­во­за­вет­ни­те, ще на­ме­ри­те то­ва в Но­вия За­вет. Как­ви са въз­г­ле­ди­те на пра­вед­ни­те, мо­же­те да уз­на­е­те то­ва ка­то про­у­чи­те съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра. Пра­вед­ни­те – то­ва са хо­ра­та на един ус­та­но­вен пра­вов ред. Но ако тър­си­те пъ­тя на уче­ни­ка, не ще го на­ме­ри­те ни­то в Ста­рия, ни­то в Но­вия За­вет, ни­то в на­у­ч­ни­те и етич­ни сис­те­ми на днеш­ния свят.

     Пъ­тят на уче­ни­ка – то­ва е но­во­то, ко­е­то днес вли­за в жи­во­та на чо­ве­чес­т­во­то.

     За да ви дам ед­на пред­с­та­ва за по­ло­же­ни­е­то на те­зи че­ти­ри ка­те­го­рии хо­ра в све­та, ще си пос­лу­жа със след­но­то изяс­не­ние. Пър­во, вие сте ра­зум­но съ­щес­т­во, ко­е­то не­ви­ди­ми­ят свят из­п­ра­ща на Зе­мя­та и ви да­ва тя­ло, без да ви пи­та, ис­ка­те ли то­ва, или не ис­ка­те. Та­ко­ва е по­ло­же­ни­е­то на ста­ро­за­вет­ния. Вто­ро­то по­ло­же­ние: из­п­ра­щат ви на Зе­мя­та, да­ват ви тя­ло, ка­то се пол­з­ва­те с ед­на мал­ка сво­бо­да да ка­же­те, къ­де ис­ка­те да дой­де­те. То­ва е по­ло­же­ни­е­то на но­во­за­вет­ния чо­век. Тре­то­то по­ло­же­ние: из­п­ра­щат ви от не­ви­ди­мия свят на Зе­мя­та при най-бла­гоп­ри­я­т­ни ус­ло­вия да се учи­те, ка­то се пол­з­ва­те от срав­ни­тел­но по-го­ля­ма сво­бо­да. То­ва е по­ло­же­ни­е­то на пра­вед­ния.                                                                                                                                                                                                                            В ста­ро­за­вет­ния жи­вот вие ще из­куп­ва­те гре­хо­ве­те си и ще се мъ­чи­те. В но­во­за­вет­ния жи­вот вие ще се са­мо­у­съ­вър­шен­с­т­ва­те. В жи­во­та на пра­вед­ния ще по­ма­га­те на дру­ги­те, а ко­га­то дой­де­те ка­то уче­ник на Зе­мя­та, ще за­поч­не­те да изу­ча­ва­те ве­ли­ка­та на­у­ка на Лю­бов­та. При Лю­бов­та чо­век ве­че ис­тин­с­ки се са­мо­о­п­ре­де­ля, той оп­ре­де­ля съ­щев­ре­мен­но от­но­ше­ни­я­та си към хо­ра­та и към съ­вър­ше­ни­те съ­щес­т­ва.

     Всич­ки­те про­ти­во­ре­чия, ко­и­то съ­щес­т­ву­ват в све­та, про­и­з­ти­чат от те­зи че­ти­ри ви­да жи­вот, от те­зи че­ти­ри ко­лек­тив­ни те­че­ния, ко­и­то дейс­т­ват в све­та. От­не­се­ни към чо­веш­кия ор­га­ни­зъм, те по­каз­ват след­ни­те съ­о­т­вет­с­т­вия: Ста­ро­за­вет­ни­ят жи­вот те­че в сто­ма­ха и чер­ва­та, но­во­за­вет­ни­ят жи­вот те­че в дро­бо­ве­те и сим­па­тич­на­та нер­в­на сис­те­ма, жи­во­тът на пра­вед­ни­те те­че в дол­ни­те сло­е­ве на мо­зъ­ка, а жи­во­тът на уче­ни­ка те­че в гор­ни­те му сло­е­ве. Пос­лед­ни­ят за­е­ма най-ху­ба­во­то мяс­то. За­то­ва жи­во­тът на уче­ни­ка пред­с­та­вя иде­а­л­но­то в чо­ве­ка.

     Мно­зи­на са се мъ­чи­ли да при­ми­рят те­зи те­че­ния в жи­во­та, да от­с­т­ра­нят про­ти­во­ре­чи­я­та, ко­и­то въз­ник­ват, ка­то ес­тес­т­ве­на пос­ле­ди­ца от тях. Оба­че ре­зул­та­ти­те от те­зи че­ти­ри жи­во­та са са­ми по се­бе си неп­ри­ми­ри­ми. Те­зи те­че­ния не мо­гат да се изо­ли­рат из­вед­нъж. Тях­но­то изо­ли­ра­не или по-ско­ро, тях­но­то пъл­но ов­ла­дя­ва­не ста­ва пос­те­пен­но. То се пос­ти­га ед­ва, ко­га­то жи­во­тът на уче­ни­ка дос­тиг­не своя за­вър­шек и пос­тиг­не сво­и­те ви­со­ки це­ли.

     Жи­во­тът на уче­ни­ка включ­ва цен­нос­ти­те на те­зи че­ти­ри жи­во­та. За­що­то са­ми по се­бе си те са фа­зи, през ко­и­то чо­век по не­о­б­хо­ди­мост пре­ми­на­ва. Ста­ро­за­вет­ни­те под­гот­вят пъ­тя на но­во­за­вет­ни­те, но­во­за­вет­ни­те под­гот­вят пъ­тя на пра­вед­ни­те, пра­вед­ни­те под­гот­вят пъ­тя на уче­ни­ци­те, а уче­ни­ци­те под­гот­вят пъ­тя за ид­ва­не­то на Цар­с­т­во­то Бо­жие на Зе­мя­та. Тям пред­с­тои раз­ре­ша­ва­не­то на та­зи труд­на за­да­ча. И ко­га­то чо­век ми­на­ва от ста­ро­за­вет­ния в но­во­за­вет­ния жи­вот, той пре­на­ся всич­ко цен­но от пър­вия във вто­рия. Ка­то ми­на­ва от но­во­за­вет­ния жи­вот към жи­во­та на пра­вед­ни­те, той пре­на­ся в пос­лед­ния цен­нос­ти­те на вто­рия. Най-сет­не, всич­ки цен­нос­ти от жи­во­та на пра­вед­ния се пре­на­сят в жи­во­та на уче­ни­ка. По то­зи на­чин се съз­да­ва она­зи вът­реш­на връз­ка меж­ду всич­ки хо­ра, оно­ва вът­реш­но еди­не­ние – от­въд и свръх всич­ки про­ти­во­ре­чия, ко­и­то са при­съ­щи на те­зи че­ти­ри ви­да жи­вот.

     Раз­лич­ни са из­во­ри­те на те­зи че­ти­ри жи­во­та и раз­лич­ни са ус­ло­ви­я­та, при ко­и­то те се раз­ви­ват. Уче­ни­кът, след ка­то ми­не през всич­ки шко­ли на те­зи че­ти­ри жи­во­та, ка­то през под­гот­ви­тел­ни учи­ли­ща, нав­ли­за в съв­сем но­ви ус­ло­вия и чер­пи жи­вот и си­ла от един съв­сем нов из­вор. За то­зи из­вор за­гат­ва Хрис­тос, ко­га­то каз­ва: „Ко­га­то дой­де Ду­хът на Ис­ти­на­та, той ще ви на­у­чи на всич­ко.“

     Вля­зъл в пъ­тя на уче­ни­ка, чо­век има ве­че дру­ги схва­ща­ния и въз­г­ле­ди за жи­во­та, съв­сем раз­лич­ни от схва­ща­ни­я­та на ста­ро­за­вет­ни, но­во­за­вет­ни и пра­вед­ни. Всич­ки те­зи три ка­те­го­рии хо­ра жи­ве­ят все още в сфе­ра­та на лич­ния жи­вот – те не жи­ве­ят още за Ця­ло­то.

     Ста­ро­за­вет­ни­те тър­сят бо­гат­с­т­во и имот. От нес­го­ди­те на жи­во­та те се оз­ло­бя­ват.

     Но­во­за­вет­ни­те тър­сят съ­чув­с­т­вие и сим­па­тия. От стра­да­ни­я­та и нес­го­ди­те те се раз­ко­ле­ба­ват, обез­сър­ча­ват и съб­лаз­ня­ват.

     Пра­вед­ни­те тър­сят по­чит и ува­же­ние. Про­ти­во­ре­чи­я­та ги нас­кър­бя­ват и на­кър­ня­ват тях­но­то дос­тойн­с­т­во. Те са се из­диг­на­ли до най-ви­со­кия връх на лич­ния жи­вот и за­то­ва та­ка бо­лез­не­но чув­с­т­ват вся­ко на­кър­ня­ва­не на тях­но­то лич­но дос­тойн­с­т­во. За всич­ко, ко­е­то вър­шат, те тър­сят приз­на­ние, по­чит и ува­же­ние.

     Един­с­т­вен уче­ни­кът не тър­си ни вън­ш­но бо­гат­с­т­во, ни съ­чув­с­т­вие и под­к­ре­па, ни по­чит и ува­же­ние. Ед­ни­чък уче­ни­кът не се ни оз­ло­бя­ва, ни съб­лаз­ня­ва, ни нас­кър­бя­ва. Той се рад­ва на про­ти­во­ре­чи­я­та, ко­и­то сре­ща в жи­во­та си, за­що­то знае, че те не­и­з­беж­но про­и­з­ти­чат от че­ти­ри­те ко­лек­тив­ни те­че­ния, ко­и­то цир­ку­ли­рат в жи­во­та. Той счи­та вся­ко про­ти­во­ре­чие за ед­на ве­ли­ка за­да­ча, ко­я­то тряб­ва да раз­ре­ши. Той мис­ли и пос­тъп­ва та­ка, за­що­то е ми­нал през са­мо­о­т­ри­ча­не­то. Той е вля­зъл в пъ­тя на уче­ни­ка, след ка­то се е от­ре­къл от жи­во­та на ста­ро­за­вет­ни­те, от жи­во­та на но­во­за­вет­ни­те и от жи­во­та на пра­вед­ни­те.

     И за­то­ва ви каз­вам: са­мо уче­ни­кът учи, а всич­ки дру­ги се за­ни­ма­ват.

     Обик­но­ве­ни­те хо­ра се бо­рят по­меж­ду си, кри­ти­ку­ват се и се мо­ра­ли­зи­рат. Уче­ни­кът аб­со­лют­но ни­ко­го не кри­ти­ку­ва, ни­то мо­ра­ли­зи­ра ня­ко­го. Той съв­сем не се за­ни­ма­ва с греш­ки­те на хо­ра­та. За не­го те не съ­щес­т­ву­ват. За не­го съ­щес­т­ву­ва са­мо пра­вил­ни­ят жи­вот – жи­во­тът на Лю­бов­та. За уче­ни­ка Бог не е ста­ро­за­вет­ни­ят Йе­хо­ва, кой­то съ­ди и на­каз­ва хо­ра­та. За не­го Бог е Бог на Лю­бов­та, на Свет­ли­на­та, на Ми­ра и Ра­дост­та. То­ва са ка­чес­т­ва и на уче­ни­ка.

     И ако Ме пи­та­те, ка­къв е иде­а­лът на уче­ни­ка, ще ви ка­жа: Лю­бов, свет­ли­на, мир и ра­дост за ду­ши­те! То­ва не е един иде­ал за веч­ност­та. Той мо­же да се пос­тиг­не още се­га. Не ви го­во­ря за мъд­рост­та и ис­ти­на­та – за тях ще дой­де дру­га епо­ха. Те не са за днеш­ни­те вре­ме­на. Се­га на уче­ни­ци­те им тряб­ва Лю­бов, но не без свет­ли­на, свет­ли­на, но не без мир, мир, но не без ра­дост. На тях им тряб­ват Лю­бов със свет­ли­на, свет­ли­на с мир, мир с ра­дост. Всич­ки те­зи не­ща са свър­за­ни в ед­но.

     Съв­ре­мен­ни­те хо­ра ня­мат в се­бе си ни мир, ни ра­дост. За­то­ва, ко­га­то ре­ли­ги­о­з­ни­те или уче­ни хо­ра го­во­рят за ня­коя своя опит­ност, тех­ни­те из­во­ди и зак­лю­че­ния са обик­но­ве­ни, пре­ход­ни.

     Ко­га­то един уче­ник из­на­ся ед­на своя опит­ност, тя тряб­ва да бъ­де опит­ност на Лю­бов­та, в ко­я­то има свет­ли­на; тя тряб­ва да бъ­де опит­ност на свет­ли­на­та, в ко­я­то има мир; тя тряб­ва да бъ­де опит­ност на ми­ра, ко­я­то но­си ра­дост за ду­ша­та.

     Лю­бов­та, свет­ли­на­та, ми­рът и ра­дост­та, за ко­и­то Аз го­во­ря, в се­гаш­ния жи­вот, в жи­во­та на обик­но­ве­ни­те хо­ра, не се про­я­вя­ват. Те са дос­то­я­ние са­мо на уче­ни­ци­те. Уче­ни­ци­те са ед­нич­ки­те про­вод­ни­ци на тех­ни­те си­ли, ед­нич­ки­те тех­ни из­ра­зи­те­ли в жи­во­та. Раз­би­ра се, Аз са­мо за­гат­вам за те­зи ве­ли­ки об­лас­ти, в ко­и­то уче­ни­кът нав­ли­за. Те пред­с­та­вят ед­на ве­ли­ка и об­шир­на на­у­ка, за чи­е­то изу­ча­ва­не са нуж­ни уси­ли­я­та на ве­ко­ве.

     Лю­бов­та – то­ва е един кра­сив, не­о­бя­тен свят. Ве­ли­ко не­що е да опи­та чо­век Лю­бов­та в ней­ния раз­вой и неп­ре­къс­на­та про­я­ва, ка­то се поч­не от фи­зи­чес­кия свят, ми­не се през ду­хов­ния и се стиг­не до Бо­жес­т­ве­ния свят.

     Ве­ли­ко не­що е чо­век да опи­та свет­ли­на­та във всич­ки­те фор­ми, ко­и­то тя съз­да­ва.

     Ве­ли­ко не­що е да се опи­та ми­ра, да се опи­та ра­дост­та.

     То­ва са об­лас­ти, ко­и­то уче­ни­кът тряб­ва да пре­ми­не, да опи­та и про­у­чи по своя път, до­ка­то стиг­не край­ния пре­дел на своя жи­вот ка­то уче­ник, след ко­е­то той ще за­поч­не да изу­ча­ва ве­ли­кия път на Учи­те­ля. Ед­ва то­га­ва той ще дос­тиг­не до оно­ва дъл­бо­ко раз­би­ра­не на жи­во­та, до оно­ва дъл­бо­ко раз­би­ра­не на Лю­бов­та, ко­я­то дейс­т­ва в све­та, до раз­би­ра­не на при­чи­ни­те, ко­и­то зас­та­вят ве­ли­ки­те Учи­те­ли да ид­ват да ра­бо­тят меж­ду хо­ра­та.

     Лю­бов­та, свет­ли­на­та, ми­рът и ра­дост­та са пло­до­ве на Бо­жес­т­ве­ния Дух. Уче­ни­кът тряб­ва да се хра­ни с те­зи пло­до­ве. Пър­ви­ят плод, кой­то той вкус­ва, е Лю­бов­та. Уче­ни­кът тряб­ва неп­ре­мен­но да вку­си от то­зи плод, за­що­то той но­си веч­ния жи­вот.

     И кой­то ис­ка да на­ме­ри веч­ния жи­вот – жи­во­та, кой­то про­и­з­ти­ча от Лю­бов­та, тряб­ва от­но­во да се вър­не към дър­во­то на жи­во­та. Той тряб­ва да на­пус­не пъ­тя на ста­ро­за­вет­ни, но­во­за­вет­ни и пра­вед­ни и да тръг­не по пъ­тя на уче­ни­ка.

     Зна­е­те ду­ми­те на Хрис­та: „Иди про­дай всич­ко, раз­дай го на си­ро­ма­си­те и ела Ме пос­лед­вай!“ И Аз ви каз­вам се­га: „Иде­те и раз­дай­те жи­во­та на ста­ро­за­вет­ни­те, раз­дай­те жи­во­та на но­во­за­вет­ни­те, раз­дай­те и жи­во­та на пра­вед­ни­те, и то­га­ва иде­те при ва­шия Учи­тел! Той ще ви пос­рещ­не.“

     Учи­те­лят има в све­та че­ти­ри­ма уче­ни­ци, ко­и­то оби­ча. И ако те­зи че­ти­ри­ма уче­ни­ци ви пре­по­ръ­чат на не­го, той ще ви при­е­ме в шко­ла­та. Ако Лю­бов­та ви пре­по­ръ­ча на ва­шия Учи­тел, ако свет­ли­на­та ви пре­по­ръ­ча, ако ви пре­по­ръ­чат ми­рът и ра­дост­та, той ще ви при­е­ме. Ще от­во­ри вра­ти­те на шко­ла­та, ще ви да­де сво­бо­ден вход, ще ви бла­гос­ло­ви, ще ви за­поз­нае с дру­ги уче­ни­ци и от то­зи мо­мент вие ще бъ­де­те уче­ник на своя Учи­тел.

     Ала па­зе­те се да оти­де­те при своя Учи­тел, пре­ди да сте раз­да­ли ва­ши­те бо­гат­с­т­ва ка­то ста­ро­за­вет­ни, ка­то но­во­за­вет­ни и ка­то пра­вед­ни. Ако оти­де­те при не­го с всич­ки­те тру­фи­ла и на­ки­ти на те­зи три жи­во­та, ако оти­де­те с всич­ко­то си дос­тойн­с­т­во на пра­вед­ник, Ве­ли­ки­ят Учи­тел са­мо ще се ус­мих­не и ще ви зат­во­ри вра­та­та на шко­ла­та.

     Уче­ни­кът тряб­ва да има за жи­во­та са­мо ед­но раз­би­ра­не. Кой­то ис­ка да бъ­де уче­ник, тряб­ва да има са­мо ед­но схва­ща­не за не­ща­та.

     Уче­ни­кът мо­же да има са­мо един учи­тел в жи­во­та.

     Пом­не­те ед­на ве­ли­ка ис­ти­на:

     В све­та има са­мо един Учи­тел и всич­ки учи­те­ли са про­и­з­лез­ли от не­го.

     В све­та има са­мо един Уче­ник, и всич­ки уче­ни­ци са про­и­з­лез­ли от не­го.

     Уче­ни­кът тряб­ва да знае ед­но: Мо­же да го оби­ча са­мо он­зи, кой­то го учи – не­го­ви­ят Учи­тел. И уче­ни­кът мо­же да оби­ча са­мо оно­го­ва, кой­то го учи. Оби­ча се са­мо оно­ва, ко­е­то е без­с­мър­т­но, ко­е­то не гу­би сво­я­та кра­со­та, сво­я­та ин­те­ли­ген­т­ност, сво­я­та бла­гост, сво­я­та доб­ро­та.

     Пи­та­те кои са пър­ви­те стъп­ки по пъ­тя на уче­ни­ка?

     Пра­ви­ло е: Уче­ни­кът тряб­ва да за­поч­не с Лю­бов­та. Пос­ле ще ми­не към свет­ли­на­та, след то­ва към ми­ра и най-пос­ле към ра­дост­та.

     Уче­ни­кът ще но­си ра­дост­та в жи­во­та си, ка­то раз­ре­ше­ние на сво­и­те за­да­чи. Аз не го­во­ря за ра­дост­та, ко­я­то се ме­ни, а за ра­дост­та на уче­ни­ка, ко­я­то ни­що в све­та не мо­же да за­сен­чи, ко­я­то от ни­що не от­па­да. Тя е най-ви­со­ки­ят връх в ма­те­ри­а­л­ния свят. Ни­ка­къв об­лак не мо­же да го за­сег­не. Бо­жес­т­ве­но­то слън­це вся­ко­га го ог­ря­ва. Ни­как­ви бу­ри ня­ма на то­зи връх. Там ца­ру­ва Лю­бов, там ца­ру­ва свет­ли­на, там ца­ру­ва мир.

     То­зи е ес­тес­т­ве­ни­ят път на уче­ни­ка – Лю­бов, свет­ли­на, мир и ра­дост. Чо­век мо­же да оби­ко­ли це­лия свят, мо­же да пох­ло­па на вра­ти­те на всич­ки шко­ли, мо­же да по­тър­си всич­ки ве­ли­ки Учи­те­ли, ко­и­то но­сят Бо­жи­е­то сло­во – те всич­ки ще му по­ка­жат то­зи път. Те всич­ки имат са­мо ед­на оп­ре­де­ле­на, Бо­жес­т­ве­на идея за пъ­тя на уче­ни­ка, кой­то не мо­же да се из­ме­ни. Нав­ся­къ­де ще му ка­жат, че пър­ва­та стъп­ка в жи­во­та на уче­ни­ка, то­ва е Лю­бов­та. Ка­то за­поч­не да при­ла­га Лю­бов­та, две­ри­те на не­го­вия ум ще се от­во­рят и зна­ни­е­то на ми­на­ли­те ве­ко­ве, как­то и зна­ни­е­то на настоящето и бъ­де­ще­то ще за­поч­не да се вти­ча у не­го по един ес­тес­т­вен на­чин.

     На­и­с­ти­на, има и по-ве­лик път от то­зи на уче­ни­ка, но са­мо след ка­то чо­век из­вър­ви то­зи път, пред не­го ще се от­к­рие ве­ли­ки­ят път на Учи­те­ли­те. То­ва е пъ­тят на Мъд­рост­та, кой­то е най-труд­ни­ят.

     Лю­бов, свет­ли­на, мир и ра­дост – ето ета­пи­те в пъ­тя на уче­ни­ка.

     Ка­то го­во­ря за уче­ни­ка, Аз имам пред вид, пре­ди всич­ко, идей­ния уче­ник. То­зи уче­ник се учи и тук на Зе­мя­та – в то­зи свят, и го­ре – в не­ви­ди­мия свят. Той ни­ко­га не на­пус­ка шко­ла­та – де­нем се учи в ла­бо­ра­то­ри­я­та на Зе­мя­та, а но­щем оти­ва го­ре, при своя Учи­тел, кой­то му пре­по­да­ва те­о­рия. На след­ния ден той пак се връ­ща на Зе­мя­та, за да про­дъл­жи сво­и­те прак­ти­чес­ки за­ня­тия в ла­бо­ра­то­ри­я­та.

     Идей­ни­ят уче­ник знае, че вся­ко­га е уче­ник – бил е , е и вся­ко­га ще бъ­де та­къв. И след вре­ме, ко­га­то Зе­мя­та, как­то и ця­ла­та слън­че­ва сис­те­ма за­вър­шат сво­е­то раз­ви­тие, той ще ми­не ка­то уче­ник в ед­на дру­га, по-ве­ли­ка шко­ла. То­га­ва той ще но­си дру­го име. Ду­ма­та „уче­ник“ е сла­ба да из­ра­зи дъл­бо­ка­та идея, ко­я­то е скри­та в то­ва по­ня­тие.

     В по-те­сен сми­съл на ду­ма­та, под уче­ник се под­раз­би­ра он­зи, кой­то учи тук на Зе­мя­та, в то­зи ог­ра­ни­чен кръг на жи­во­та. Той се учи тук и ще пос­тиг­не тол­ко­ва, кол­ко­то ус­ло­ви­я­та на зем­ния жи­вот поз­во­ля­ват. Той ня­ма още съз­на­тел­на връз­ка с не­ви­ди­мия свят – със зас­пи­ва­не­то си ве­чер не­го­во­то съз­на­тел­но уче­ни­чес­т­во се пре­къс­ва. Ето за­що, под уче­ник в ис­тин­с­ки сми­съл на ду­ма­та, се под­раз­би­ра он­зи, кой­то има ве­че ре­а­лен опит в Ду­хов­ния свят, кой­то има съз­на­тел­на връз­ка с не­го.

     Жи­во­тът на уче­ни­ка след про­буж­да­не на не­го­во­то съз­на­ние е жи­вот на твор­чес­т­во, на ра­бо­та – не жи­вот на бла­го­дат. Бла­го­дат­та се от­на­ся са­мо до по­со­би­я­та на уче­ни­ка. От не­го оба­че се изис­к­ва труд, уси­лия, ра­бо­та. Дъл­го вре­ме ще из­пит­ват и пре­тег­лят уче­ни­ка, до­ка­то го пус­нат в Цар­с­т­во­то Бо­жие. За най-мал­кия не­дос­тиг, вед­на­га ще го вър­нат на­зад.

     Вли­за­не­то в Цар­с­т­во­то Бо­жие за­ви­си от зна­ни­е­то и мъд­рост­та на уче­ни­ка, а не от не­го­ва­та Лю­бов. В Цар­с­т­во­то Бо­жие по бла­го­дат на се вли­за. Хрис­тос оп­ре­де­ля в един стих как­во тряб­ва да при­до­бие уче­ни­кът, за да вле­зе в Цар­с­т­во­то Бо­жие, за да при­до­бие веч­ния жи­вот: „То­ва е жи­вот ве­чен, да поз­на­ят Те­бе, Еди­на­го Ис­ти­на­го Бо­га и пра­те­ния от Те­бе Ису­са Хрис­та.“ Поз­на­ва­не­то на Бо­га и Хрис­та е ус­ло­вие за при­до­би­ва­не на веч­ния жи­вот. Са­мо чрез не­го се при­до­би­ва жи­во­та. Ако чрез зна­ни­е­то не мо­же да се при­до­бие жи­во­та, то е без­по­лез­но.

     Но за да дос­тиг­не то­ва, уче­ни­кът тряб­ва да се на­у­чи да тво­ри та­ка, как­то Бог тво­ри. Как? – В пър­ва­та гла­ва на Би­ти­е­то е да­де­на ед­на сим­во­лич­на кар­ти­на на он­зи про­цес на твор­чес­т­во, кой­то за­поч­ва у уче­ни­ка след про­буж­да­не на не­го­во­то съз­на­ние. Ала пре­ди да нас­тъ­пи то, уче­ни­кът ще вле­зе във ве­ли­ко­то без­мъл­вие – там ня­ма ни звук, ни свет­ли­на. И то­га­ва от глъ­би­ни­те на сво­я­та ду­ша, ще при­зо­ве той Не­ви­ди­мия, Нез­най­ния Бог на веч­ност­та, Съз­да­те­лят на всич­ко. Ще го при­зо­ве с всич­ка­та  си ду­ша, с всич­кия си дух, с всич­кия си ум и с всич­ко­то си сър­це и ще ка­же: „Гос­по­ди, ис­кам да Те опи­там. Един си Ти, Съз­да­те­лят на всич­ко и ос­вен Те­бе ня­ма дру­ги Бог!“  И ако уче­ни­кът мо­же да при­зо­ве Бо­га с та­зи пъл­но­та, ней­де в прос­т­ран­с­т­во­то ще блес­не ед­на мал­ка,мик­рос­ко­пи­чес­ка свет­ли­на, ко­я­то ще му при­чи­ни та­ка­ва ра­дост, че той из­вед­нъж ще заб­ра­ви всич­ки скър­би и стра­да­ния. От­да­леч ня­къ­де той ще чуе гла­са на Бо­га, на своя Учи­тел, кой­то ще му ка­же: „Ти ис­каш да Ме поз­на­еш и опи­таш? При­гот­ви се то­га­ва за ра­бо­та! Нас­та­на пър­ви­ят ден на твоя жи­вот. Тво­я­та зе­мя е не­у­с­т­ро­е­на и пус­та, тъм­ни­на е вър­ху без­д­на­та. От­де­ли тъм­ни­на­та от свет­ли­на­та и прис­тъ­пи да ус­т­ро­иш сво­я­та зе­мя. Из­ре­чи: „Да бъ­де ви­де­ли­на!“

     И ако уче­ни­кът е от из­б­ра­ни­те уче­ни­ци, той ще про­и­з­не­се „Да бъ­де ви­де­ли­на!“ – и в не­го ще нас­та­не ви­де­ли­на.

     „Да бъ­де ви­де­ли­на!“ – то­ва е ве­ли­ки­ят стре­меж в ду­ша­та на уче­ни­ка да учи.

     И то­га­ва ще се за­ре­дят в би­ти­е­то на уче­ни­ка ве­ли­ки­те дни на тво­ре­ни­е­то, и той ще за­поч­не да строи сво­я­та все­ле­на под ве­що­то ръ­ко­вод­с­т­во на своя Учи­тел.

     „Да бъ­де ви­де­ли­на!“

СВЕЩЕНИЯ ОГЪН

     В све­та има един све­щен огън, кой­то го­ри с пла­мъ­ка на без­с­мър­ти­е­то. В то­зи све­щен огън древ­ни­те мъд­ре­ци и про­ро­ци са виж­да­ли вър­хов­но­то изяв­ле­ние на Бо­га.

     „На­ши­ят Бог е огън по­я­ж­дащ“, се каз­ва в Пи­са­ни­е­то. И на­и­с­ти­на, то­зи огън по­я­ж­да, но как­во? – Смър­т­но­то, тлен­но­то, гре­хов­но­то. Ко­га­то той дейс­т­ва в све­та, ед­ни от хо­ра­та из­га­рят, дру­ги се сто­пя­ват, а тре­ти ожи­вя­ват и въз­к­ръс­ват.

     Всич­ки ве­ли­ки, без­с­мър­т­ни ду­ши, ко­га­то из­ли­зат от Бо­га, но­сят то­зи све­щен огън в се­бе си. Къ­де­то и да оти­дат в не­о­бят­на­та Все­ле­на, те ра­бо­тят с не­го. И всич­ки те­зи ду­ши имат са­мо ед­но по­ня­тие за не­го: Све­ще­ни­ят огън е огъ­нят на Лю­бов­та. Лю­бов­та но­си све­ще­ни­ят огън, в кой­то е скрит жи­во­тът.

     Ето за­що, къ­де­то го­ри све­ще­ни­ят огън, там се про­я­вя­ва и Лю­бов­та, там се про­я­вя­ва без­с­мър­т­ни­ят жи­вот, там рас­тат и зре­ят пло­до­ве­те на Ду­ха.

     То­зи огън из­пъл­ва ця­ло­то прос­т­ран­с­т­во. За­що­то той е, кой­то под­дър­жа жи­во­та. Той го­ри и в чо­ве­ка. И до­ка­то той го­ри, чо­век е здрав, бо­дър и ве­сел. Всич­ко у не­го ста­ва хар­мо­нич­но – и хра­не­не, и кръ­во­о­б­ра­ще­ние, и ди­ша­не. Чув­с­т­ва­та са пра­вил­ни, ми­съл­та е пра­вил­на, пос­тъп­ки­те са пра­вил­ни. Све­ще­ни­ят огън об­ра­зу­ва ед­на при­я­т­на топ­ли­на в чо­ве­ка. Ко­га­то той го­ри, чо­век се чув­с­т­ва доб­ре раз­по­ло­жен. В не­го ца­ру­ва ед­но със­то­я­ние на хар­мо­ния и пъ­лен мир. Из­чез­не ли то­зи мир в ду­ша­та на чо­ве­ка, то­ва по­каз­ва, че той е из­гу­бил све­ще­ния огън и е вля­зъл в обик­но­ве­ния огън. А обик­но­ве­ни­ят огън го­ри и из­га­ря – той об­ра­зу­ва дим, саж­ди, пе­пел. В све­ще­ния огън ня­ма аб­со­лют­но ни­ка­къв дим. Той но­си ед­на при­я­т­на топ­ли­на, от ко­я­то лъ­ха жи­вот. Ето за­що, ко­га­то све­ще­ни­ят огън го­ри в чо­ве­ка, у не­го из­чез­ва вся­ко не­до­вол­с­т­во, съм­не­ние и гнет. Яви ли се най-мал­ко­то не­до­вол­с­т­во и не­раз­по­ло­же­ние в чо­ве­ка, то­ва е ве­че приз­нак, че той е вън от све­ще­ния огън.

     В све­ще­ния огън аб­со­лют­но всич­ки мис­ли, чув­с­т­ва и же­ла­ния са хар­мо­нич­ни. Чо­век то­га­ва из­пит­ва оно­ва, ко­е­то се на­ри­ча райс­ко бла­жен­с­т­во.

     И дейс­т­ви­тел­но, не­мис­лим е ми­ра у чо­ве­ка без све­ще­ния огън. Не­мис­ли­ма е ра­зум­ност­та у чо­ве­ка без све­ще­ния огън. Не­мис­ли­ми са без не­го Лю­бов­та, вя­ра­та, на­деж­да­та, ми­ло­сър­ди­е­то, кро­тост­та. Не­мис­ли­ма е, с ед­на реч, про­я­ва­та на ко­я­то и да би­ло доб­ро­де­тел без све­ще­ния огън. Всич­ки те­зи доб­ро­де­те­ли рас­тат и се раз­ви­ват при све­ще­ния огън. Без не­го всич­ко прес­та­ва да рас­те.

     Ето за­що чо­век не мо­же да жи­вее един до­бър жи­вот, в кой­то доб­ро­де­те­ли­те се про­я­вя­ват, ако в не­го не е за­па­лен све­ще­ни­ят огън. Чо­век ня­ма за­що да па­ли све­ще­ния огън. Той тряб­ва да се на­у­чи са­мо да го под­дър­жа. За­що­то сам по се­бе си то­зи огън ни­ко­га не гас­не. А оно­ва, ко­е­то най-доб­ре под­дър­жа све­ще­ния огън в чо­ве­ка, то е вя­ра­та, то е Лю­бов­та, то е на­деж­да­та, то е зна­ни­е­то, то е мъд­рост­та, то е ис­ти­на­та.

     Не­ви­ди­ми­ят свят са­га дейс­т­ва чрез огъ­ня. Той упот­ре­бя­ва огъ­ня ка­то най-мощ­но сред­с­т­во за пре­чис­т­ва­не на чо­ве­ка и Зе­мя­та. И Зе­мя­та ве­че нав­ли­за в ед­на но­ва зо­на, в ко­я­то ма­те­ри­я­та е в дев­с­т­ве­но със­то­я­ние. Тук всич­ки не­ща ще се пре­чис­тят и пре­у­с­т­ро­ят. Огъ­нят, кой­то за­поч­ва ве­че да дейс­т­ва на Зе­мя­та, ще въз­п­ла­ме­ни ма­те­ри­я­та, ще я пре­чис­ти и тран­с­фор­ми­ра, за да ста­не тя год­на да от­го­ва­ря на по-ин­тен­зив­ни­те треп­те­ния на но­вия жи­вот. Всич­ко, ко­е­то ус­тои на мощ­ни­те то­ко­ве на Бо­жес­т­ве­ния огън, ще ос­та­не за жи­вот, а оно­ва, ко­е­то не мо­же да из­дър­жи виб­ра­ци­и­те на та­зи ог­не­на въл­на, ще бъ­де из­х­вър­ле­но ка­то не­нуж­на сгур. За­що­то и в прос­т­ран­с­т­во­то има ка­на­ли, по ко­и­то се из­х­вър­лят не­чис­то­ти­и­те и от­па­дъ­ци­те на жи­во­та. Раз­би­ра се, тем­пе­ра­ту­ра­та на то­зи огън не мо­же да  се из­ме­ри с ни­ка­къв уред. Тя е мно­го по-ви­со­ка от тем­пе­ра­ту­ра­та на Слън­це­то.

     Са­мо то­зи огън е в със­то­я­ние да пре­чис­ти сър­ца­та и умо­ве­те на хо­ра­та и да под­гот­ви Зе­мя­та за раз­ц­ве­та на ед­на но­ва кул­ту­ра. Са­мо след ка­то Зе­мя­та ми­не през то­зи огън – а то­ва ще трае ве­ко­ве – тя ще нав­ле­зе в ед­на но­ва епо­ха.

     Ко­е­то е вяр­но за Зе­мя­та и чо­ве­чес­т­во­то, ка­то ко­лек­тив­но ця­ло, е вяр­но и за от­дел­ния чо­век. Не мо­же да дой­де у не­го но­ви­ят жи­вот, до­ка­то не се за­па­ли в ду­ша­та му све­ще­ни­ят огън. Но плам­не ли у не­го све­ще­ни­ят огън, той ста­ва маг­не­тич­но прив­ле­ка­те­лен за всич­ки и хо­ра­та са го­то­ви да му ус­луж­ват.

     Мис­ле­те за све­ще­ния огън, в кой­то Бог се про­я­вя­ва!

     Мис­ле­те за све­ще­ния огън, кой­то но­сят всич­ки съ­вър­ше­ни ду­ши, и под­дър­жай­те го!

     Под­дър­жай­те го, за­що­то с то­ва ще под­дър­жа­те и жи­во­та си!

ТЯЛО НА ЛЮБОВТА

     Съв­ре­мен­ни­те хо­ра виж­дат и съз­на­ват са­мо фи­зи­чес­ко­то си тя­ло. Те изу­ча­ват не­го­ви­ят ана­то­ми­чен стро­еж, фи­зи­о­ло­гич­ни­те му фун­к­ции и по­ра­зе­ни от слож­но­то му и ра­зум­но ус­т­ройс­т­во, за­поч­ват да мис­лят, че как­то ор­га­ни­чес­ки­ят, та­ка и ду­шев­ни­ят жи­вот на чо­ве­ка не са ни­що дру­го ос­вен про­я­ва на тя­ло­то. Из­чез­не ли то, из­чез­ва и чо­ве­кът ка­то от­дел­но съ­щес­т­во.

     Че фи­зи­чес­ко­то тя­ло на чо­ве­ка се раз­ру­ша­ва след смърт­та, то­ва е та­ка. Но то­ва, ко­е­то се ру­ши и из­чез­ва, не мо­же да бъ­де ис­тин­с­ко жи­ли­ще на чо­ве­ка, на не­го­ва­та ду­ша, на не­го­вия дух. Не са ис­тин­с­ки жи­ли­ща на чо­ве­ка и оне­зи по-тън­ки те­ла – етер­но, ас­т­рал­но, мен­тал­но, за ко­и­то го­во­ри окул­т­на­та на­у­ка. Пос­лед­на­та, как­то е из­вес­т­но, твър­ди, че чо­век има се­дем те­ла. Раз­ни­те им наз­ва­ния и кла­си­фи­ка­ции ще на­ме­ри­те в окул­т­на­та ли­те­ра­ту­ра.

     Те­зи те­ла, чрез ко­и­то фун­к­ци­о­ни­ра съ­вър­ше­ни­ят чо­век, дейс­т­ви­тел­но съ­щес­т­ву­ват. Но не всич­ки се­дем мо­гат да се на­ре­кат в ис­тин­с­ки сми­съл на ду­ма­та те­ла. Всъщ­ност, са­мо три от тях са те­ла, а дру­ги­те че­ти­ри са об­вив­ки.

     Аз да­вам един нов пре­вод на те­зи три съ­щес­т­ве­ни те­ла и ги на­ри­чам тя­ло на Лю­бов­та, тя­ло на мъд­рост­та и тя­ло на ис­ти­на­та. Тя­ло­то на Лю­бов­та – ис­тин­с­ко­то тя­ло на чо­ве­ка, ко­е­то ни­ко­га не уми­ра, се­га се гра­ди. Сло­же­ни са са­мо не­го­ви­те ос­но­ви. Що се от­на­ся до дру­ги­те две без­с­мър­т­ни те­ла – тя­ло­то на мъд­рост­та и тя­ло­то на ис­ти­на­та, те съ­щес­т­ву­ват още са­мо ка­то за­ро­ди­ши. За тях­но­то раз­ви­тие ще дой­дат спе­ци­а­л­ни епо­хи.

     Це­ли­ят жи­вот на чо­ве­ка – във фи­зи­чес­кия, ас­т­рал­ния, мен­тал­ния и при­чин­ния свят – има са­мо ед­на цел: да при­гот­ви ма­те­ри­а­ла за из­г­раж­да­не тя­ло­то на Лю­бов­та.

     Лю­бов­та е про­е­к­ти­ра­на в те­зи че­ти­ри свя­та, в че­ти­ри­те об­вив­ки на чо­ве­ка. Те­зи че­ти­ри об­вив­ки са ла­бо­ра­то­ри­и­те, в ко­и­то се из­ра­бот­ват ма­те­ри­а­ли­те, нуж­ни за из­г­раж­да­не тя­ло­то на Лю­бов­та. Те са са­мо из­вес­т­ни въз­мож­нос­ти на Лю­бов­та, чрез ко­и­то тя се про­я­вя­ва. В тях ста­ват неп­ре­къс­на­ти про­ме­ни – са­ми­те те се явя­ват и из­чез­ват по из­вес­т­ни пе­ри­о­дич­ни за­ко­ни. Те­зи об­вив­ки са про­мен­ли­ви, но има не­що от тях, ко­е­то не из­чез­ва и ко­е­то ос­та­ва ка­то пос­то­ян­ни за­ро­ди­ши – фи­зи­чес­ки, ас­т­рал­ни и мен­тал­ни.

     При­чин­но­то тя­ло е не­що ка­то ат­мос­фе­ра на те­зи за­ро­ди­ши. То е свър­за­но с един свят, кой­то съ­дър­жа въз­мож­нос­ти­те на фи­зи­чес­кия, ас­т­рал­ния и мен­та­лен све­то­ве. И пре­ди да вле­зе чо­век в све­та на Лю­бов­та, той тряб­ва да ми­не през при­чин­ния свят, къ­де­то нас­тъп­ва пъл­но при­ми­ря­ва­не на про­ти­во­ре­чи­я­та. При­чин­ни­ят свят е свят на при­ми­ре­ние.

     А све­тът на Лю­бов­та сам по се­бе си е он­зи пос­то­я­нен свят, къ­де­то всич­ко се осъ­щес­т­вя­ва. Той е ве­ли­ки­ят свят, къ­де­то жи­во­тът ис­тин­с­ки се осъ­щес­т­вя­ва. Ето за­що ед­ва в све­та на Лю­бов­та се ре­а­ли­зи­рат всич­ки же­ла­ния на чо­ве­ка, ко­и­то се явя­ват във фи­зи­чес­кия, ас­т­ра­лен и ум­с­т­вен све­то­ве. Но те са осъ­щес­т­ви­ми са­мо при ед­но на­пъл­но раз­ви­то тя­ло на Лю­бов­та.

     И ко­га­то Аз го­во­ря за Лю­бов­та в чо­ве­ка, под­раз­би­рам из­г­раж­да­не­то на то­ва тя­ло. То­га­ва ед­ва чо­век ще въз­к­ръс­не и ще за­жи­вее веч­ния жи­вот. То­га­ва той ще бъ­де сво­бо­ден от всич­ки ог­ра­ни­че­ния и нес­го­ди на вре­мен­ния жи­вот. Той ня­ма да бъ­де под­ло­жен ве­че на те­зи рез­ки про­ме­ни, ко­и­то са свър­за­ни с пе­ри­о­дич­но­то раж­да­не и смърт. Той ня­ма пос­то­ян­но да се раж­да и уми­ра, а ще жи­вее във веч­ност­та. Той пак ще ид­ва меж­ду хо­ра­та, но не по при­ну­да­та на кар­мич­ния за­кон, а по сво­бо­да­та на Лю­бов­та. Ще ид­ва меж­ду тях ка­то син Бо­жи – да им по­ма­га.

     Чо­век, кой­то има то­ва тя­ло, кой­то се е сдо­бил с въз­к­ре­се­ни­е­то, мо­же да бъ­де ви­дим и не­ви­дим. За не­го ця­ла­та зе­мя е от­во­ре­на и гра­ни­ци не съ­щес­т­ву­ват. Прег­ра­ди – фи­зи­чес­ки и ду­хов­ни – за не­го ня­ма. Ця­ла­та жи­ва При­ро­да го поз­на­ва и му се от­зо­ва­ва. Не­го го поз­на­ват и най-ло­ши­те хо­ра, и най-хищ­ни­те зве­ро­ве и му се по­ко­ря­ват. Чо­ве­кът, кой­то жи­вее в тя­ло­то на Лю­бов­та, неп­ри­я­те­ли не мо­же да има, за­що­то той но­си жи­вот, мир и осъ­щес­т­вя­ва­не на вся­ко сък­ро­ве­но же­ла­ние. Той но­си за­до­во­ля­ва­не на всич­ки нуж­ди у всич­ки съ­щес­т­ва.

     Да имаш тя­ло­то на Лю­бов­та, ще ре­че да про­я­вя­ваш Лю­бов­та, да я жи­ве­еш.

     А Лю­бов­та – то­ва е ве­чен жи­вот и веч­но под­м­ла­дя­ва­не, веч­но поз­на­ва­не на Бо­га, веч­но раз­ши­ре­ние на сво­бо­да­та.

ХРИСТОС

     Днес хо­ра­та де­лят Хрис­та на „ис­то­ри­чен“, „кос­ми­чен“, „мис­ти­чен“ и т.н. Ала Хрис­тос сам по Се­бе Си е един и не­де­лим. Има са­мо един Хрис­тос – жи­ви­ят Хрис­тос, Кой­то е изяв­ле­ние на Бо­га, изяв­ле­ние на Лю­бов­та.

     Хрис­тос – то­ва е Бог, Кой­то се раз­к­ри­ва на све­та.

     Ка­то про­я­ва на Бо­га, Хрис­тос не мо­же да се от­де­ля от Не­го, не мо­же да се раз­г­леж­да вън от Не­го.

     И ко­га­то Аз го­во­ря за Хрис­та, счи­там Го не ка­то от­в­ле­чен прин­цип, а ка­то ре­а­л­но въп­лъ­ще­ние на Лю­бов­та. Лю­бов­та, то­ва е най-ве­ли­ка­та ре­а­л­ност, а не не­що от­в­ле­че­но. Тя има фор­ма, съ­дър­жа­ние и сми­съл.

     Най-пъ­лен из­раз на Лю­бов­та е дал на Зе­мя­та Хрис­тос – все ед­но как Го схва­щат хо­ра­та: ка­то „ис­то­ри­чен“, ка­то „кос­ми­чен“ или „мис­ти­чен“. За­що­то и ка­то ис­то­ри­чес­ка лич­ност, и ка­то кос­ми­чес­ка съ­щи­на, и ка­то мис­тич­но пре­жи­вя­ва­не, Хрис­тос е и си ос­та­ва най-съ­вър­ше­ни­ят из­раз на Лю­бов­та. И на­и­с­ти­на, ня­ма друг чо­век на Зе­мя­та пре­ди Хрис­та, кой­то да е имал по-го­ля­ма Лю­бов от Не­го. Ня­ма и в Кос­мо­са – вън, и в мис­тич­ни­те дъл­бо­чи­ни на ду­ша­та – вът­ре, по-пъл­но изяв­ле­ние на Лю­бов­та от оно­ва, ко­е­то ние оли­цет­во­ря­ва­ме в Хрис­та.

     И то­га­ва как тряб­ва да се схва­щат ду­ми­те „ис­то­ри­чен“, „кос­ми­чен“ и „мис­ти­чен“ Хрис­тос? Про­я­вен на Зе­мя­та в да­ден ис­то­ри­чес­ки мо­мент, ка­то иде­а­лен чо­век, ка­то об­ра­зец на ис­тин­с­ки чо­век, Той е „ис­то­ри­чен“. И вре­ме­то то­га­ва хро­ни­ки­ра и сви­де­тел­с­т­ва за Не­го: „Ето чо­ве­кът! Ето ис­тин­с­ки­ят чо­век, в ко­го­то жи­ве­ят Лю­бов­та, Мъд­рост­та и Ис­ти­на­та, и кой­то ги при­ла­га.“

     Поз­нат вът­реш­но, той ста­ва „мис­ти­чен“, а схва­щан и поз­на­ван ка­то про­я­ве­ния Бог в све­та, той ста­ва „кос­ми­чен“. И то­га­ва, фи­зи­чес­ка­та стра­на на Хрис­та, то­ва е ця­ло­то чо­ве­чес­т­во, обе­ди­не­но в ед­но тя­ло. Всич­ки чо­веш­ки ду­ши, в ко­и­то Хрис­тос жи­вее, обе­ди­не­ни в ед­но – то­ва е фи­зи­чес­ка­та стра­на на Хрис­та. Всич­ки ан­ге­ли, съб­ра­ни в сър­це­то на Хрис­та, пред­с­та­вят ду­хов­на­та му стра­на. А всич­ки Бо­жес­т­ва, съб­ра­ни в ума на Хрис­та, пред­с­та­вят Бо­жес­т­ве­на­та му стра­на. То­ва е „кос­мич­ни­ят“ Хрис­тос – про­я­ве­ни­ят Бог в све­та.

     И за­то­ва мис­ти­кът виж­да нав­ся­къ­де Хрис­та – Ве­ли­кия брат на чо­ве­чес­т­во­то, Пър­ви­ят об­раз на чо­ве­ка, Пър­во­род­ния в све­та – на­ча­ло на чо­веш­кия род, на­ча­ло на чо­веш­ка­та ево­лю­ция. Пър­во­род­ни­ят, Кой­то е раз­вил и про­я­вил всич­ки Бо­жес­т­ве­ни доб­ро­де­те­ли, Кой­то е при­ло­жил всич­ки Бо­жес­т­ве­ни за­ко­ни. Пър­во­род­ни­ят, кой­то е из­дър­жал спо­луч­ли­во всич­ки из­пи­ти и е по­жер­т­вал всич­ко за сво­и­те бра­тя.

     Пла­ни­ни, по­ле­та, из­во­ри, ре­ки, мо­ре­та, с всич­ки­те при­род­ни бо­гат­с­т­ва, ко­и­то се кри­ят в тях – всич­ко то­ва е из­раз на то­зи Ве­лик брат. Ала то­ва е ед­на дъл­бо­ка тай­на, за чи­е­то раз­би­ра­не се изис­к­ват хи­ля­ди го­ди­ни уси­ле­на ра­бо­та. Та­ка тряб­ва да се схва­ща Хрис­тос в не­го­ва­та ши­ро­та.

     Един е Той, ма­кар и да Го схва­щат хо­ра­та ту ка­то „ис­то­ри­чен“, ту ка­то „кос­ми­чен“, ту ка­то „мис­ти­чен“. Всич­ки те­зи ду­ми тряб­ва да ожи­вят в ис­тин­с­ко­то поз­на­ва­не на Хрис­та, ка­то изя­ве­на и про­я­ве­на Лю­бов на Бо­га, а не да ос­та­нат су­хи по­ня­тия, зат­во­ри за чо­веш­ка­та ми­съл.

     И на­и­с­ти­на, не е ли за мно­зи­на хрис­ти­я­ни „ис­то­ри­чес­ки­ят“Хрис­тос, до­шъл пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни, един зат­вор за тех­ния ум? Къ­де е го­во­рил Хрис­тос пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни за Се­бе Си ка­то за ис­то­ри­чес­ка лич­ност? Той го­во­ри за Се­бе Си ка­то дух, кой­то ще пре­бъд­ва на Зе­мя­та „до скон­ча­ние на ве­ка“, т.е. до за­вър­ш­ва­не на та­зи епо­ха на на­си­лие и зло, ко­я­то из­жи­вя­ва пос­лед­ни­те си дни. „Иде­те и про­по­вяд­вай­те“, каз­ва Той на уче­ни­ци­те Си, „и Аз ще бъ­да с вас до скон­ча­ние ве­ка.“

     Ед­на от най-го­ле­ми­те заб­лу­ди е да се мис­ли, че Хрис­тос е на Не­бе­то, че се­ди и ча­ка вто­ро­то при­шес­т­вие, за да за­поч­не да съ­ди жи­ви­те и мър­т­ви­те. Ис­ти­на­та е, че Хрис­тос ни­ко­га не е на­пус­кал Зе­мя­та. Спом­не­те си не­го­ви­те ду­ми: „Да­де ми се вся­ка власт на Не­бе­то и на Зе­мя­та.“

     Хрис­тос е, кой­то е дви­жил, дви­жи и ще дви­жи и „ис­то­рич­ния“, и „кос­мич­ния“, и „мис­тич­ния“ жи­вот на Зе­мя­та и чо­ве­чес­т­во­то.

     Без Хрис­та ня­ма ис­то­рия.

     Без Хрис­та ня­ма „Кос­мос“, си­реч ор­га­ни­зи­ран и ус­т­ро­ен свят.

     Без Хрис­та ня­ма „мис­ти­чен“ жи­вот. Той е ве­ли­ки­ят вдъх­но­ви­тел на всич­ки от­к­ро­ве­ния във всич­ки вре­ме­на. Той е не­ви­ди­ми­ят дви­га­тел на це­лия ду­хо­вен жи­вот на чо­ве­чес­т­во­то.

     За то­ва сви­де­тел­с­т­ва и Све­ще­но­то пи­са­ние, в ко­е­то Хрис­тос се явя­ва цен­т­рал­но ли­це. За то­ва за­гат­ва и сам Хрис­тос в ду­ми­те: „За ме­не пи­са­ха Мой­сей и про­ро­ци­те.“ Мой­сей, в ши­рок сми­съл, пред­с­та­вя всич­ки ду­хов­ни во­да­чи на чо­ве­чес­т­во­то, всич­ки уче­ни, фи­ло­со­фи, пи­са­те­ли, по­е­ти, ху­дож­ни­ци, му­зи­кан­ти, ко­и­то под­гот­вят чо­веш­ки­те умо­ве за раз­би­ра­не на Хрис­та, на Бо­жес­т­ве­на­та ис­ти­на. Кол­ко­то и пре­ход­ни да из­г­леж­дат тех­ни­те про­и­з­ве­де­ния, кол­ко­то и про­мен­ли­ви да са тех­ни­те те­о­рии, те не са про­и­з­вол­ни, те се съз­да­ват под вли­я­ние на един Все­ми­рен за­кон на Ду­ха, кой­то ра­бо­ти у хо­ра­та по един спе­ци­а­лен на­чин. Всич­ки те­зи чо­ве­ци сле­до­ва­тел­но са ра­бо­ти­ли за всес­т­ран­но­то пов­ди­га­не на чо­ве­чес­т­во­то, под­гот­вя­ли са пъ­тя за ид­ва­не­то на Хрис­та.

     За­що­то не е лес­но един ве­лик дух ка­то Хрис­та да дой­де меж­ду чо­ве­ци­те. Те тряб­ва да ра­бо­тят уси­ле­но в те­че­ние на ня­кол­ко хи­ля­ди го­ди­ни, за да дой­де Хрис­тос меж­ду тях. Не се сли­за лес­но на Зе­мя­та.

     Ала със сво­е­то сли­за­не на Зе­мя­та Хрис­тос от­к­ри но­ва епо­ха в раз­ви­ти­е­то на чо­ве­чес­т­во­то. Той очер­та пъ­тя, по кой­то един­с­т­ве­но мо­же да въз­ле­зе чо­веш­ка­та ду­ша към Бо­га. И за­то­ва той каз­ва: „Аз съм Пъ­тя, Ис­ти­на­та и Жи­во­та.“

     Пъ­тят – раз­б­ран в ши­рок сми­съл на ду­ма­та – то­ва е дви­же­ни­е­то на Ду­ха в ра­зум­но­то при­ла­га­не за­ко­ни­те на при­ро­да­та.

     Жи­во­тът – то­ва е хар­мо­нич­но­то ор­га­ни­зи­ра­не на еле­мен­ти­те и раз­ви­тие на си­ли­те в Бо­жес­т­ве­на­та ду­ша.

     Ис­ти­на­та – то­ва е про­я­ва на еди­ния Бог, Кой­то съз­да­ва ус­ло­вия за раз­ви­тие на всич­ки жи­ви съ­щес­т­ва.

     Из­ля­зъл от Бо­жес­т­ве­ния свят на Ис­ти­на­та и сля­зъл в ма­те­ри­а­л­ния свят, Хрис­тос свър­з­ва чо­веш­ки­те ду­ши със све­та на Ис­ти­на­та, къ­де­то се кри­ят ве­ли­ки­те це­ли на вся­ко би­тие. Тряб­ва да има ед­на ниш­ка, ко­я­то да съ­е­ди­ни чо­веш­ки­те ду­ши, по­тъ­на­ли в ма­те­ри­я­та, с Бо­га. Са­мо Хрис­тос е, Кой­то мо­же да про­ка­ра та­зи ниш­ка – да съ­е­ди­ни чо­ве­ци­те с Бо­га. За­що­то Той, Кой­то сле­зе от Бо­жес­т­ве­ния свят, но­сей­ки жи­вот от све­та на Ис­ти­на­та, въз­ле­зе на­но­во в не­го, ка­то по та­къв на­чин очер­та пъ­тя, кой­то во­ди от вре­мен­ния жи­вот към веч­ния.

     „А ве­чен жи­вот е, каз­ва Хрис­тос, да поз­на­ят Те­бе, Еди­на­го Ис­ти­на­го Бо­га и пра­те­ния от Те­бе Ису­са Хрис­та.“

     Да поз­на­ят Бо­га – за­ро­ди­ши­те на Ду­ха, ус­ло­ви­я­та, си­ли­те и за­ко­ни­те, на ко­и­то се кре­пи и по ко­и­то се гра­ди то­зи ве­ли­чес­т­вен ред на не­ща­та. И Хрис­та – ра­зум­но­то на­ча­ло, ко­е­то из­ли­за от еди­ния Бог, но­си жи­вот на всич­ки съ­щес­т­ва, нап­рав­ля­ва ги и ги съх­ра­ня­ва, ка­то ги свър­з­ва с пър­вич­ния цен­тър на всич­ко, ко­е­то е. Хрис­тос е пъ­тят на оно­ва ра­зум­но дви­же­ние на ду­ши­те, ко­е­то ги во­ди към веч­ния жи­вот в Ис­ти­на­та И за­то­ва, ко­га­то за­пит­ват Хрис­та, за­що е до­шъл на Зе­мя­та, той от­го­ва­ря: „Аз за­то­ва се ро­дих и за­то­ва дой­дох в све­та, за да сви­де­тел­с­т­вам за Ис­ти­на­та.“

     Те­зи ду­ми оба­че са ед­на ма­те­ма­тич­на фор­му­ла. Въп­ро­сът за ид­ва­не­то на Хрис­та е един от най-дъл­бо­ки­те въп­ро­си в чо­веш­кия жи­вот. Ала мно­зи­на смя­тат, че е лес­но да се от­го­во­ри на то­зи въп­рос. Те каз­ват, че Хрис­тос до­шъл на Зе­мя­та, за да пос­т­ра­да и да спа­си чо­ве­чес­т­во­то. Но ид­ва­не­то на Хрис­та на Зе­мя­та не е въп­рос на стра­да­ние. Стра­да­ни­е­то е вто­рич­но яв­ле­ние в жи­во­та на Хрис­та – то да­леч не е в със­то­я­ние да оп­ре­де­ли то­зи ва­жен мо­мент в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то. Спа­се­ни­е­то, та­ка как­то го схва­щат хо­ра­та, съ­що е ед­но час­тич­но раз­би­ра­не на то­ва ве­ли­ко съ­би­тие.

     Днес оба­че всич­ки про­по­вед­ни­ци раз­п­ра­вят, че Хрис­тос бил до­шъл на Зе­мя­та, за да спа­си хо­ра­та. Ако Хрис­тос бе спа­сил све­та по он­зи ме­ха­ни­чес­ки на­чин, как­то хо­ра­та го раз­би­рат и ако те бя­ха дейс­т­ви­тел­но спа­се­ни, ня­ма­ше да жи­ве­ят та­ка про­тив­но на ду­ха на Хрис­то­во­то уче­ние. Оче­вид­но, съв­сем друг сми­съл има иде­я­та за спа­се­ни­е­то. То не е там, къ­де­то хо­ра­та го тър­сят, ни­то ид­ва та­ка ме­ха­нич­но, как­то те си мис­лят.

     Хрис­тос до­не­се на Зе­мя­та на­у­ка­та за ду­ша­та. Той по­ка­за пъ­тя, по кой­то чо­веш­ки­те ду­ши мо­гат да поз­на­ят Бо­га, да до­би­ят веч­ния жи­вот. Вра­та на то­зи път е Лю­бов­та. Кой­то ми­не през та­зи вра­та, ще из­ле­зе на он­зи цар­с­ки път, по кой­то го ча­кат ве­ли­ки под­ви­зи.

     Мно­го ве­ли­ки ду­ши са сли­за­ли на Зе­мя­та пре­ди Хрис­та, но те не са мог­ли да се спра­вят с мъч­на­та за­да­ча за пов­ди­га­не на чо­ве­чес­т­во­то. Тряб­ва­ше да сле­зе Хрис­тос, за да раз­ре­ши та­зи съ­щес­т­ве­на и важ­на за­да­ча и да по­ка­же на хо­ра­та един опи­тен път, по кой­то и те да я раз­ре­шат. Пре­ди Хрис­та Бог е пра­щал на Сво­я­та ни­ва слу­ги­те Си – про­ро­ци, све­тии, но те не мо­жа­ха да свър­шат ра­бо­та­та как­то тряб­ва. Ко­га­то Хрис­тос, „Си­нът Бо­жи“, сле­зе на Зе­мя­та, ра­бот­ни­ци­те от ця­ло­то Не­бе се съ­е­ди­ни­ха в Не­го­во­то име, за да до­вър­шат за­поч­на­то­то де­ло.

     В Еван­ге­ли­е­то се каз­ва, че Бог тол­ко­ва въз­лю­бил све­та, що­то из­п­ра­тил Си­на Сво­е­го еди­но­род­на­го, за да не по­ги­не все­ки, кой­то вяр­ва в Не­го, а да има жи­вот ве­чен. Си­нът – то­ва е Сло­во­то, ра­зум­но­то, Бо­жес­т­ве­но­то, ко­е­то един­с­т­ве­но мо­же да въз­с­та­но­ви хар­мо­ни­я­та в све­та и връз­ка­та на чо­веш­ки­те ду­ши с Бо­га. Хрис­тос мо­жа да въз­с­та­но­ви та­зи връз­ка и да уп­раж­ни вли­я­ние вър­ху чо­ве­чес­т­во­то ка­то ця­ло, за­що­то сам Той бе­ше свър­зан с ве­ли­ко­то, мощ­но Ця­ло. И ко­га­то в Еван­ге­ли­е­то се го­во­ри за сли­за­не­то на Ду­ха вър­ху Ису­са, под­раз­би­ра се оно­ва съ­е­ди­не­ние на Ису­са с ко­лек­тив­ния дух на ра­зум­ния свят, бла­го­да­ре­ние на ко­е­то ста­на въз­мож­но осъ­щес­т­вя­ва­не­то на ед­на Бо­жес­т­ве­на идея на Зе­мя­та. За­що­то та­къв е за­ко­нът на Зе­мя­та – за да се вър­ши Бо­жи­е­то де­ло, тряб­ва един чо­век на Зе­мя­та да се съ­е­ди­ни с ед­но съ­щес­т­во от Не­бе­то. В слу­чая то­ва съ­щес­т­во бе­ше ко­лек­тив­ни­ят Бо­жи Дух.

     От то­ва гле­ди­ще, Хрис­тос е ко­лек­ти­вен дух. Той съ­щес­т­ву­ва ка­то еди­ни­ца, но съ­щев­ре­мен­но е ко­лек­ти­вен Дух. Той е сбор от всич­ки си­но­ве Бо­жии, чи­и­то ду­ши и сър­ца бли­кат от жи­вот и Лю­бов. Всич­ки си­но­ве Бо­жии, съ­е­ди­не­ни в ед­но, всич­ки ра­зум­ни ду­ши, ко­и­то жи­ве­ят в Бо­жес­т­ве­но еди­не­ние, то­ва е Хрис­тос.

     Ид­ва­не­то на Хрис­та на Зе­мя­та е най-важ­но­то съ­би­тие в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то. То е ед­но из­к­лю­чи­тел­но съ­би­тие, как­то по съ­дър­жа­ние, та­ка и по сми­съл. С не­го е свър­за­на ос­нов­на­та идея на чо­веш­кия жи­вот – иде­я­та за без­с­мър­ти­е­то, иде­я­та за веч­ния жи­вот. И уси­ли­я­та на ця­ло­то чо­веш­ко съ­щес­т­ву­ва­не се свеж­да към то­ва – да се пос­тиг­не без­с­мър­ти­е­то, да се вле­зе във веч­ния жи­вот.

     „А ве­чен жи­вот е“, каз­ва Хрис­тос – „да поз­на­ят Те­бе, Еди­на­го Ис­ти­на­го Бо­га и пра­те­ния от Те­бе Ису­са Хрис­та.“ Да поз­на­ят Бо­га, да поз­на­ят Хрис­та.

     Поз­на­ха ли хо­ра­та Хрис­та, ко­га­то той се яви пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни? Поз­на­ват ли го и днес? Ко­га­то ис­ти­на­та се яви в све­та, тя ня­ма да се об­ле­че в цар­с­ки дре­хи, а в скром­на пре­мя­на. Та­ка и Хрис­тос се яви пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни в прос­та фор­ма, в ко­я­то хо­ра­та не мо­жа­ха да го поз­на­ят. Ала та­ки­ва са за­ко­ни­те на то­зи свят. В та­зи прос­та дре­ха – при­вид­но, чо­век ка­то всич­ки дру­ги хо­ра, до­ри и уче­ни­ци­те Му не Го поз­на­ва­ха на­пъл­но. Са­мо три­ма от тях ви­дя­ха при пре­о­б­ра­же­ни­е­то на Хрис­та не­го­во­то „ли­це“, т.е. не­го­ва­та вът­реш­на стра­на. В та­зи вът­реш­на свет­ли­на те Го ви­дя­ха и поз­на­ха та­къв, ка­къв­то бе­ше меж­ду ан­ге­ли­те.

     За ев­ре­и­те Хрис­тос бе­ше „си­нът на Йо­си­фа, си­нът на дър­во­де­ле­ца“. За книж­ни­ци­те и фа­ри­се­и­те той бе­ше бо­го­ху­лец, са­моз­ван ме­сия, кой­то сам Се­бе Си на­ри­ча „Син Бо­жи“. Той не из­хож­да­ше от тех­ни­те сре­ди, не бе­ше се учил при тях.

     Къ­де се бе­ше учил Хрис­тос? За­що­то всич­ко, ко­е­то той е нап­ра­вил, сви­де­тел­с­т­ва за не­го­ви­те об­шир­ни зна­ния. И днес още има хо­ра, ко­и­то си мис­лят, че Хрис­тос е бил прост, не­ук чо­век. То­ва оба­че съв­сем не е та­ка. Сам Хрис­тос, об­ръ­щай­ки се към сво­и­те слу­ша­те­ли, каз­ва: „Ако не раз­би­ра­те зем­ни­те не­ща, за ко­и­то ви го­во­ря, как ще раз­бе­ре­те не­бес­ни­те?“ Ка­то го­во­ри за „не­бес­ни­те не­ща“, Хрис­тос е под­раз­би­рал ве­ли­ки­те мис­те­рии на Слън­це­то. Той оба­че е раз­би­рал и „зем­ни­те не­ща“ – бил е за­поз­нат с то­га­ваш­на­та ка­ба­ла, с фи­ло­со­фи­я­та на из­точ­ни­те на­ро­ди и на гър­ци­те, как­то и с то­га­ваш­ни­те на­у­ки.

     На­и­с­ти­на Хрис­тос е ня­мал нуж­да да се учи в чо­веш­ки­те учи­ли­ща. Още по­ве­че, че це­ли­ят му зе­мен жи­вот е бил сам по се­бе  си пред­мет­но уче­ние за не­го. Той е бил из­вор на нов опит, по­ле за при­ла­га­не на оне­зи ве­ли­ки прин­ци­пи и за­ко­ни, ко­и­то Той е поз­на­вал в тях­но­то дейс­т­вие в не­ви­ди­мия свят. Бла­го­да­ре­ние на сво­е­то про­бу­де­но съз­на­ние и на връз­ка­та Си с не­ви­ди­мия свят, Той ви­на­ги е мо­гъл да чер­пи поз­на­ния нап­ра­во от не­го.

     И ко­га­то Хрис­тос се е мо­лел, мо­лит­ва­та за не­го е би­ла раз­го­вор с ра­зум­ния свят. Чрез мо­лит­ва­та Хрис­тос е вли­зал в раз­го­вор с не­ви­ди­мия свят, с всич­ки йе­рар­хии в не­го, с Бо­га. Чрез мо­лит­ва­та не­ви­ди­ми­ят свят пре­да­де на Хрис­та он­зи ве­лик урок, кой­то Той има­ше да учи на Зе­мя­та, раз­к­ри му она­зи за­да­ча, ко­я­то има­ше да раз­ре­ши в об­с­та­нов­ка­та на зем­ния жи­вот. Ед­ва след раз­ре­ша­ва­не­то на сво­я­та труд­на за­да­ча, Хрис­тос е раз­б­рал опит­но, че един­с­т­ве­ни­ят път за спа­се­ние на чо­ве­чес­т­во­то е Лю­бов­та. То­га­ва е раз­б­рал и дъл­бо­кия сми­съл на всич­ки­те Си стра­да­ния.

     За хо­ра­та оба­че, как­во­то и да при­каз­ват, стра­да­ни­я­та на Хрис­та, не­го­во­то раз­пя­тие и по­зор­на смърт, си ос­та­ват ед­на от най-го­ле­ми­те за­гад­ки. За­що Хрис­тос, най-ве­ли­ка­та ду­ша, ко­я­то ня­ко­га е по­се­ща­ва­ла Зе­мя­та, най ве­ли­ки­ят ха­рак­тер, кой­то ня­ко­га се е про­я­вил, за­що то­зи до­бър, умен и си­лен чо­век е тряб­ва­ло да ум­ре та­ка тра­гич­но? Све­ще­на­та кни­га каз­ва, че та­ка би­ло „пи­са­но“ – и ни­що по­ве­че. Дру­ги твър­дят, че то­ва тряб­ва­ло да ста­не, за да се спа­си све­та. А сам Хрис­тос каз­ва, че до­шъл в све­та да сви­де­тел­с­т­ва за Ис­ти­на­та.

     Ед­но оба­че мо­же да се ка­же с уве­ре­ност – Хрис­тос бе­ше раз­пъ­нат, за­що­то Лю­бов­та не взе учас­тие в не­го­вия жи­вот от­вън. А там, къ­де­то Лю­бов­та не взе­ме учас­тие, се явя­ват най-го­ле­ми­те стра­да­ния, най-го­ле­ми­те дра­ми и тра­ге­дии. Не Лю­бов­та ги съз­да­ва, а със­те­за­ни­е­то за нея. Лю­бов­та са­ма по се­бе си но­си нав­ся­къ­де свет­ли­на, мир и ра­дост.

     Как­то и да е, но ние виж­да­ме, че бе­ше до­пус­на­то Хрис­тос да бъ­де раз­пъ­нат. На кръс­та Хрис­тос пре­жи­вя оно­ва, ко­е­то мо­же да се на­ре­че идей­но-мис­тич­ни стра­да­ния – най-дъл­бо­ки­те и най-ин­тен­зив­ни стра­да­ния, ко­и­то мо­же да пре­жи­вее ед­на чо­веш­ка ду­ша. Той тряб­ва­ше да из­пие да дъ­но ча­ша­та на стра­да­ни­я­та – она­зи ча­ша, в ко­я­то бя­ха съб­ра­ни всич­ки гор­чи­ви утай­ки на ми­на­ло­то. Ала в те­зи кон­ден­зи­ра­ни, ин­тен­зив­ни стра­да­ния, не­му се раз­к­ри­ха всич­ки тай­ни на ми­на­ло­то. И за­то­ва, съз­на­вай­ки важ­ност­та на мо­мен­та, след вът­реш­на­та дра­ма, пре­жи­вя­на в Гет­си­ман­с­ка­та гра­ди­на, Хрис­тос каз­ва: „За то­зи час Аз дой­дох.“ Чрез мо­гъ­ща­та ал­хи­мия на Лю­бов­та, Хрис­тос прет­во­ри от­ро­ви­те, съб­ра­ни в та­зи ча­ша и по та­къв на­чин лик­ви­ди­ра вед­нъж-за­ви­на­ги с на­си­ли­е­то.

     И на­и­с­ти­на, не мо­же­ше ли Хрис­тос, кой­то е бил си­лен, ге­ни­а­лен чо­век, кой­то е зна­ел своя ви­сок про­и­з­ход, кой­то всич­ко е пред­виж­дал, кой­то е зна­ел, как­во ще ста­не, не мо­же­ше ли той да пре­дот­в­ра­ти стра­да­ни­я­та, ко­и­то са го ча­ка­ли? Пред не­го е сто­я­ла ал­тер­на­ти­ва­та – или да при­зо­ве „ан­гел­с­ки­те ле­ги­о­ни“, с по­мощ­та на ко­и­то да уни­що­жи и ев­рейс­кия на­род, и рим­с­ка­та им­пе­рия, си­реч да си пос­лу­жи с ме­то­ди­те на ми­на­ло­то, с Мой­се­е­в­с­ко-Или­е­в­с­кия ме­тод на си­ла­та и ме­ча, с ме­то­ди­те на древ­ни­те ма­го­ве и адеп­ти, или да при­е­ме ча­ша­та и кръс­та и да ги пре­въз­мог­не чрез си­ла­та на Лю­бов­та. Хрис­тос из­б­ра вто­ро­то и то­ва бе­ше един пръв по ро­да си опит на Зе­мя­та.

     И на­и­с­ти­на, ако Хрис­тос се бе­ше уп­ла­шил от стра­да­ни­я­та, ако се бе уп­ла­шил от кръс­та, на кой­то от­пос­ле го раз­пъ­на­ха, от гвоз­де­и­те, с ко­и­то го при­ко­ва­ха, от ко­пи­е­то, с ко­е­то го про­ни­за­ха, той ня­ма­ше да да­де ед­но но­во, съ­щес­т­ве­но раз­ре­ше­ние на труд­на­та за­да­ча за пов­ди­га­не на чо­веш­ка­та ду­ша. Той раз­то­пи и по­ру­га­ния, и уда­ри на би­ча, и кръст, и гвоз­деи, и ко­пия с огъ­ня на Лю­бов­та – ед­нич­ки­ят огън, кой­то мо­же да раз­то­пи оръ­жи­я­та на на­си­ли­е­то. И опи­тът Му из­ле­зе спо­луч­лив.

     Та­ка Хрис­тос раз­ре­ши ед­на за­да­ча, от ко­я­то за­ви­се­ше бъ­де­ще­то на ця­ло­то чо­ве­чес­т­во. Та­ка Той от­к­ри пъ­тя за спа­се­ни­е­то на оне­зи стра­да­щи ду­ши, за ко­и­то бе до­шъл. За те­зи имен­но прос­ти, но въз­ви­ше­ни ду­ши, ко­и­то има­ха сме­лост­та да вло­жат вя­ра­та си в не­го – не за уче­ни­те, сил­ни­те, ре­ли­ги­о­з­ни­те хо­ра на своя век – Хрис­тос по­ло­жи жи­во­та Си, за да жи­ве­ят те в она­зи Лю­бов, ко­я­то Той им да­де.

     В стра­да­ни­я­та на Хрис­та се крие не­що ве­ли­ко. Те пред­с­та­вят скри­та­та стра­на на Хрис­то­вия жи­вот, за ко­я­то хо­ра­та ни­що не зна­ят. И все пак, ко­га­то Аз го­во­ря за стра­да­ни­я­та на Хрис­та, в моя ум из­пък­ват две ве­ли­ки ка­чес­т­ва на Хрис­та – не­го­во­то без­по­доб­но тър­пе­ние и не­го­во­то сми­ре­ние. Бла­го­да­ре­ние на тях Той по­не­се всич­ки ху­ли, по­ру­га­ния и оби­ди, ко­и­то хо­ра­та Му на­не­со­ха. Пред всич­ко то­ва Хрис­тос е ос­та­нал тих, спо­ко­ен и не­въз­му­тим, ка­то че ни­що не ста­ва. От очи­те Му не е кап­на­ла ни ед­на съл­за. То­ва е ве­ли­ко тър­пе­ние, то­ва е са­мо­о­б­ла­да­ние, то­ва е Лю­бов! То­ва е ка­на­ра, ко­я­то ни­що не мо­же да раз­бие.

     Раз­пъ­ва­не­то на Хрис­та бе­ше ед­на тра­ге­дия, но та­зи тра­ге­дия има­ше сво­е­то раз­ре­ше­ние – въз­к­ре­се­ни­е­то. Хрис­тос въз­к­ръс­на и чрез въз­к­ре­се­ни­е­то Си по­бе­ди смърт­та. И та­ка, как­то в стра­да­ни­я­та не­му се раз­к­ри­ха тай­ни­те на ми­на­ло­то, та­ка във въз­к­ре­се­ни­е­то той по­лу­чи от­к­ро­ве­ние за бъ­де­ще­то.

     В ли­це­то на Хрис­та ние има­ме един ис­тин­с­ки си­лен чо­век, един мо­щен дух, един ге­рой. Той всич­ко пре­о­до­ля – и мъ­че­ния, и кръст, и гроб.

     Хрис­тос не но­си док­рай дър­ве­ния кръст. Той го но­си са­мо до из­вес­т­но мяс­то и пос­ле го хвър­ли на Зе­мя­та. Хо­ра­та мис­лят, че той го е хвър­лил, за­що­то из­не­мог­вал под не­го­ва­та те­жест. Не, Хрис­тос не бе­ше слаб чо­век. Той мо­же­ше да но­си кръс­та, но го ос­та­ви, за да по­ка­же на чо­ве­чес­т­во­то, как­во го очак­ва. Той ис­ка­ше да ка­же: „Аз мо­га да но­ся кръс­та на стра­да­ни­я­та на жи­ви­те хо­ра, но да но­ся дър­вен кръст не ис­кам!“ Ала днеш­ни­те хрис­ти­я­ни все още но­сят и це­лу­ват дър­ве­ния кръст, през­рян от са­мия Хрис­тос!

     Хвър­лил дър­ве­ния кръст на Зе­мя­та, Хрис­тос се из­п­ра­ви и пое прав своя път към Гол­го­та. При­ко­ва­ха Го на кръс­та. Ала и на кръс­та мно­го не стоя. Той сам се от­ко­ва. Как? Ка­то из­ле­зе из тя­ло­то Си и оти­де при Йо­си­фа Ари­ма­тейс­ки.

     Пог­ре­ба­ха го и за­пе­ча­та­ха гро­ба. Но и от­там из­ле­зе. Той не ис­ка­ше да ос­та­ви тя­ло­то Си в гро­ба, за­що­то то бе­ше жи­во. Той сам го въз­к­ре­си.

     Ан­ге­лът, кой­то при­чи­ни смърт­та Му, за­не­се ду­ша­та Му в ада, но и тук Хрис­тос не стоя дъл­го. С вли­за­не­то Си в ада Той при­чи­ни ця­ла ре­во­лю­ция – Той раз­д­ви­жи всич­ки­те му жи­те­ли и ги пус­на на сво­бо­да. Не мис­ле­те, че след въз­к­ре­се­ни­е­то Си Хрис­тос бе­ше сам – в ада Той бе­ше вожд на ця­ло войн­с­т­во от ан­ге­ли, ко­и­то очис­ти­ха ада от всич­ки зат­вор­ни­ци.

     С всич­ко то­ва Хрис­тос до­ка­за, че сил­ни­ят не мо­же да бъ­де дър­жан на кръст, ни­то мо­же да бъ­де зат­во­рен в гроб. Сил­ни­ят не уми­ра – той въз­к­ръс­ва и да­ва жи­вот и на дру­ги­те. Хрис­тос бе сър­це­то на Бо­га, и за­то­ва той въз­к­ръс­на. Бо­жи­е­то сър­це не мо­же да ум­ре. И то се въз­вър­на там, от­къ­де­то бе дош­ло. Ала с ця­ла­та та­зи тра­ге­дия, ко­я­то се ра­зиг­ра на Гол­го­та, то вля но­ва кръв в из­то­ще­ни­те жи­ли на чо­ве­чес­т­во­то и да­де нов им­пулс на Бо­жес­т­ве­но­то кръ­во­о­б­ра­ще­ние на жи­во­та.

     При сво­е­то ид­ва­не пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни на Зе­мя­та, Хрис­тос ни по­ка­за са­мо ед­на­та стра­на на своя об­раз. Ние виж­да­ме Хрис­та в уни­же­ния и скър­би, в стра­да­ния и из­пи­та­ния. Ние го виж­да­ме ка­то ге­рой на из­куп­ле­ни­е­то. Хо­ра­та не поз­на­ват още Хрис­та в не­го­ва­та сла­ва, в не­го­ва­та Бо­жес­т­ве­на мощ и си­ла.

     Си­лен и мо­щен е се­га Хрис­тос! В ми­на­ло­то про­би­ха ръ­ка­та на Хрис­та с гвоз­деи. Но днес ни­кой не мо­же да про­бие та­зи ръ­ка с гвоз­деи – те ми­гом ще се раз­то­пят!

     В ми­на­ло­то раз­пъ­на­ха Хрис­та на кръст, но днес ня­ма та­ко­ва го­ля­мо дър­во, на ко­е­то мо­гат да го раз­пъ­нат. Хрис­тос не мо­же да бъ­де раз­пъ­нат вто­ри път!

     То­зи Хрис­тос иде се­га да по­се­ти чо­веш­ки­те умо­ве и сър­ца. Той ще сру­ти всич­ки зат­во­ри, ще за­ли­чи всич­ки лъж­ли­ви уче­ния – всич­ко оно­ва,ко­е­то раз­ру­ша­ва чо­веш­кия ум и сър­це, ко­е­то вся­ва смут и без­на­ча­лие, ко­е­то ско­ва­ва чо­веш­кия жи­вот. Той е жи­ви­ят Хрис­тос, Кой­то вна­ся жи­вот, свет­ли­на и сво­бо­да за всич­ки ду­ши, Кой­то пов­ди­га и съ­буж­да у тях Лю­бов към всич­ко.

     Ко­га­то каз­вам, че Хрис­тос иде се­га, ня­кои мис­лят, че той ще дой­де от­вън. Хрис­тос ня­ма да дой­де от­вън, той не ще дой­де ни­то в чо­веш­ка, ни­то в как­ва да е дру­га фор­ма. Ко­га­то слън­че­ви­те лъ­чи вли­зат във ва­ши­те до­мо­ве, зна­чи ли то­ва, че са­мо­то Слън­це ви е по­се­ти­ло?

     Пом­не­те: Хрис­тос е про­я­ва на Бо­жи­я­та Лю­бов. И той ще дой­де ка­то вът­реш­на свет­ли­на в умо­ве­те и сър­ца­та на хо­ра­та. Та­зи свет­ли­на ще прив­ле­че всич­ки око­ло Хрис­та ка­то око­ло ве­лик цен­тър. От­ва­ря­не­то на чо­веш­ки­те умо­ве и сър­ца и при­е­ма­не­то на Хрис­та от­вът­ре – то­ва ще бъ­де пов­тор­но­то ид­ва­не на Хрис­та на Зе­мя­та. Не го ли при­е­мат по то­зи на­чин хо­ра­та, ще про­дъл­жа­ва то­зи жи­вот на без­лю­бие, на стра­да­ния и не­во­ли, на вън­ш­ни вяр­ва­ния, су­е­ве­рия и заб­лу­ди.

     Пле­не­ни от те­зи вън­ш­ни вяр­ва­ния, мно­го ре­ли­ги­о­з­ни хо­ра днес се спъ­ват, ка­то каз­ват: „Хрис­тос е бла­го­вес­т­вал пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни. Той е ка­зал, как­во­то е имал да ка­же и се­га е въз­ля­зъл на Не­бе­то, до­ка­то нас­тъ­пи Вто­ро­то при­шес­т­вие, ко­га­то ще дой­де пак да съ­ди жи­ви­те и мър­т­ви­те.“

     Ала Аз ви каз­вам: „Хрис­тос във вре­ме и прос­т­ран­с­т­во не е бла­го­вес­т­вал!

     Ние не гле­да­ме на Хрис­та и не­го­во­то уче­ние ка­то на не­що ми­на­ло.

     Ние не гле­да­ме на Хрис­та и не­го­во­то уче­ние ка­то на не­що, ко­е­то ще дой­де в бъ­де­ще.

     Ние гле­да­ме на Хрис­та и не­го­во­то уче­ние ка­то на веч­но нас­то­я­ще!

     Ето за­що не са­мо през вре­ме на сво­я­та три­го­диш­на про­по­вед, но и в те­че­ние на две хи­ля­ди го­ди­ни, Хрис­тос не е прес­та­нал да го­во­ри. И ако мо­же­ше да се въз­с­та­но­ви всич­ко оно­ва, ко­е­то Той е го­во­рил в те­че­ние на три­те го­ди­ни, през ко­и­то е про­по­вяд­вал на то­га­ваш­ни­те хо­ра, ако мо­же­ше да се въз­с­та­но­ви и оно­ва, ко­е­то Той е го­во­рил в те­че­ние на те­зи две хи­ля­ди го­ди­ни, хо­ра­та щя­ха да имат ед­но цен­но зна­ние. Но и от оно­ва, ко­е­то Хрис­тос е го­во­рил в те­че­ние на три­те го­ди­ни на сво­я­та про­по­вед, мно­го мал­ко е би­ло за­па­зе­но – са­мо от­къс­ле­ци. Мно­го и от пос­ла­ни­я­та на Па­вел, как­то и на дру­ги­те апос­то­ли, са ос­та­на­ли скри­ти за све­та. Те оба­че ня­ко­га ще из­ля­зат на бял свят. Те и се­га се раз­к­ри­ват, но са­мо на нап­ред­на­ли­те уче­ни­ци.

     Мис­ли­те ли, от дру­га стра­на, че Хрис­тос из­не­се ця­ло­то Си уче­ние? В срав­не­ние с то­ва, ко­е­то Хрис­тос но­се­ше, Той да­де мно­го мал­ко на то­га­ваш­ни­те хо­ра. Хо­ра­та по оно­ва вре­ме не бя­ха го­то­ви за на­у­ка. Ето за­що Той им го­во­ре­ше с прит­чи. Хрис­тос не ис­ка­ше да да­де оръ­жи­е­то Си в ръ­це­те на не­ве­жи­те, за да го обър­нат про­тив Не­го.

     Мис­ли­те ли, че ако днес дой­де Хрис­тос, Той ще го­во­ри та­ка, как­то е го­во­рил пре­ди две хи­ля­ди го­ди­ни? Дру­го­я­че ще го­во­ри днес Хрис­тос. Той ще про­по­вяд­ва, пре­ди всич­ко, ве­ли­ка­та на­у­ка на Лю­бов­та и ме­то­ди­те за ней­но­то при­ла­га­не. Той ще про­по­вяд­ва пъ­тя на уче­ни­чес­т­во­то, брат­с­т­во­то и слу­же­ни­е­то. За­що­то за­ко­нът на ево­лю­ци­я­та изис­к­ва днес то­ва.

     И се­га ве­ли­ки­ят Учи­тел се об­ръ­ща към всич­ки про­бу­де­ни ду­ши, въз­вес­тя­вай­ки им ос­но­ви­те на но­во­то бла­го­вес­тие:

     „Да бъ­дат всич­ки при­леж­ни уче­ни­ци,

     доб­ри бра­тя,

     вер­ни и ис­тин­ни слу­жи­те­ли!“

     За­що­то са­мо оне­зи, ко­и­то са при­леж­ни уче­ни­ци, доб­ри бра­тя и ис­тин­с­ки слу­жи­те­ли, мо­гат да бъ­дат твор­ци на но­ва­та кул­ту­ра, в ко­я­то Хрис­тос ще жи­вее във все­ки чо­век и меж­ду всич­ки хо­ра.

     Не обик­но­ве­ни вяр­ва­щи ис­ка днес Хрис­тос, не хо­ра, ко­и­то во­ю­ват един про­тив друг, не гос­по­да­ри и жре­ци, а ис­тин­с­ки чо­ве­ци – твор­ци на но­во­то, уче­ни­ци, бра­тя и слу­жи­те­ли.

     Не хо­ра, ко­и­то пос­то­ян­но Го раз­пъ­ват вът­ре в се­бе си, ис­ка днес Хрис­тос, а чо­ве­ци, ко­и­то Го при­е­мат да жи­вее с тях и меж­ду тях, ко­и­то да бъ­дат ед­но с Не­го.

     Днес Хрис­тос въз­вес­тя­ва ед­на кул­ту­ра без раз­пя­тия, кул­ту­ра на въз­к­ре­се­ни­е­то. За­що­то ние ви­дях­ме, как­ви са ре­зул­та­ти­те на съв­ре­мен­на­та кул­ту­ра, съз­да­де­на от хо­ра, ко­и­то раз­пъ­на­ха Хрис­та. Дош­ло е вре­ме да се по­ло­жат ос­но­ви­те на ед­на но­ва кул­ту­ра, ко­я­то да бъ­де из­г­ра­де­на не от хо­ра, ко­и­то се кла­нят на раз­пъ­на­тия Хрис­тос, а от чо­ве­ци-бра­тя, в ко­и­то жи­вее въз­к­ръс­на­ли­ят Хрис­тос – жи­ви­ят Хрис­тос на Лю­бов­та. Ос­но­ва­та на та­зи кул­ту­ра ще бъ­де Лю­бов­та. За­що­то Лю­бов­та е един­с­т­ве­на­та си­ла, ко­я­то мо­же да нап­ра­ви чо­ве­ци­те при­леж­ни уче­ни­ци, доб­ри бра­тя, вер­ни и ис­тин­ни слу­жи­те­ли, твор­ци на но­вия жи­вот.

     То­ва е но­во­то, ко­е­то Хрис­тос но­си днес на чо­ве­чес­т­во­то. То­ва е Сло­во­то на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во, то­ва е, ко­е­то Учи­те­лят го­во­ри.

     Но ня­ма ли то­га­ва мно­го вяр­ва­щи, ко­и­то се на­ри­чат хрис­ти­я­ни, да се съб­лаз­нят от Не­го­во­то сло­во? И ще го поз­на­ят ли? Те ще про­дъл­жа­ват да спо­рят за „раз­пъ­на­тия“, за „ис­то­ри­чес­кия“ и „кос­ми­чес­ки“ Хрис­тос, за Хрис­та та­ка, как­то Го схва­щат раз­ни­те цър­к­ви, а ду­хът на Не­го­во­то жи­во сло­во ще им ос­та­ва чужд.

     За­то­ва ви каз­вам:

     Ос­та­ве­те те­зи оп­ре­де­ле­ния и раз­г­ра­ни­че­ния на Хрис­та! Знай­те, че има са­мо един Хрис­тос на ве­ли­ка­та Лю­бов, Кой­то се­га дейс­т­ва в све­та, Кой­то дейс­т­ва в ду­ши­те на чо­ве­ци­те.

     За то­зи Хрис­тос ви го­во­ра Аз – не за „ис­то­ри­чес­кия“ или „раз­пъ­нат“ Хрис­тос. Най-сет­не, ка­то ис­то­ри­чес­ка лич­ност, хо­ра­та дос­та­тъч­но Го поз­на­ват, но ка­то жи­ва Лю­бов те не Го поз­на­ват.

     За жи­вия Хрис­тос ви го­во­ря Аз, за он­зи Хрис­тос, Кой­то но­си в Се­бе Си жи­вот, Кой­то но­си жи­во­то зна­ние и свет­ли­на, Кой­то но­си ис­ти­на­та и сво­бо­да­та. За он­зи Хрис­тос, Кой­то но­си всич­ки ме­то­ди за из­г­раж­да­не на ра­зум­ния жи­вот. Той е ве­ли­ки­ят Хрис­тос, Кой­то се на­ри­ча Гла­ва на Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во. Не­го поз­на­ват всич­ки ве­ли­ки ду­ши и меж­ду тях не съ­щес­т­ву­ва ни­ка­къв спор, кой и ка­къв е Той, ка­къв е бил, къ­де е се­га, как­во мяс­то за­е­ма в „йе­рар­хи­я­та на учи­те­ли­те“ и пр. и пр. Те не спо­рят, за­що­то зна­ят аб­со­лют­но, как­во мяс­то в Ця­ло­то за­е­ма Хрис­тос, та­ка как­то зна­ят, как­во е мяс­то­то и на дру­ги­те ве­ли­ки хо­ра, ко­и­то са се яви­ли и се явя­ват в све­та.

     То­зи Хрис­тос тряб­ва да поз­на­ят чо­ве­ци­те днес! Не­го тряб­ва да ви­дят те – да Го ви­дят и поз­на­ят! За­що­то мно­зи­на ис­кат да ни убе­дят, че без да ви­дим Хрис­та и да Го поз­на­ем вът­реш­но, мо­жем да бъ­дем ис­тин­с­ки хрис­ти­я­ни.

     Аз оба­че под­дър­жам, че ако чо­век не ви­ди Хрис­та, ни­що не мо­же да ста­не от не­го. Ала за да мо­же да ви­ди чо­век Хрис­та, той тряб­ва да има ум, сър­це, ду­ша и дух ка­то Не­го­ви­те. Всич­ки, на ко­и­то Хрис­тос се е явя­вал, пре­ди да дос­тиг­нат то­ва със­то­я­ние, са па­да­ли с ли­це към зе­мя­та. А как­во мо­же да ви­ди един пад­нал чо­век?

     Тряб­ва да пие чо­век от са­мия из­вор, а не от ре­ка­та, ко­я­то е раз­мъ­те­на, за­що­то в нея са влез­ли мно­го дру­ги при­ме­си.

     Тръг­ни по пъ­тя, кой­то во­ди към то­зи из­вор – пъ­тят е мал­ко тру­ден и дъ­лъг, но за­то­ва пък ще пи­еш от са­мия из­вор жи­ва во­да, ко­я­то ще ос­ве­жи за­ви­на­ги тво­ят ум и тво­е­то сър­це. Пред твоя пог­лед ще се раз­к­ри­ят ши­ро­ки глед­ки, не­виж­да­ни до­то­га­ва. На та­зи пла­ни­на, къ­де­то бли­ка жи­ви­ят из­вор, ти ще чу­еш гла­са на Бо­га.

     Не по­же­ла­вай да ос­та­неш там, а слез до­лу при сво­и­те бра­тя! Слез до­лу и при­ло­жи ка­то уче­ник, ка­то брат и ка­то слу­жи­тел, жи­во­то Сло­во на твоя Не­бе­сен Ба­ща, Кой­то те е прив­ля­къл с ниш­ки­те на сво­я­та Лю­бов.

     Те­зи ниш­ки са в ръ­це­те на Хрис­та, изя­ве­ни­ят Бог на Лю­бов­та.

ПОСЛЕСЛОВИЕ

     Под­на­сяй­ки та­зи кни­га – Из­б­ра­ни мис­ли из бе­се­ди­те на Учи­те­ля – ние, не­го­ви уче­ни­ци, сме убе­де­ни, че из­пъл­ня­ва­ме един лю­бо­вен, един све­щен дълг към всич­ки оне­зи на­ши бра­тя по ця­ла­та зе­мя, за ко­и­то тя е пред­наз­на­че­на.

     От изо­бил­ния из­вор на Учи­те­ле­во­то сло­во ние от­п­ра­вя­ме ня­кол­ко жи­ви струи, вяр­вай­ки, че те ще оро­сят и ос­ве­жат ду­ши­те на дру­ги­те, как­то оро­си­ха и ос­ве­жи­ха и на­ши­те ду­ши; че те ще на­по­ят с жи­вот­вор­на­та си вла­га и ще съ­бу­дят за рас­теж Бо­жес­т­ве­ни­те се­ме­на, вло­же­ни из­на­ча­ло в тех­ни­те ду­ши, та­ка как­то на­по­и­ха и про­бу­ди­ха за рас­теж Бо­жес­т­ве­ни­те се­ме­на и в на­ши­те ду­ши.

     Ние бих­ме же­ла­ли та­зи кни­га да бъ­де при­е­та ка­то из­раз на доб­ра­та ни во­ля да бъ­дем доб­ри уче­ни­ци на Учи­те­ля, доб­ри бра­тя на чо­ве­ци­те и вер­ни слу­жи­те­ли на Бо­га.

     Ние бих­ме же­ла­ли да бъ­де тя при­е­та ка­то брат­с­ки дар, ка­то от­бор пло­до­ве, уз­ре­ли в гра­ди­на­та на Учи­те­ля, в гра­ди­на­та на не­го­во­то сло­во.

     Под­на­сяй­ки те­зи пло­до­ве, ние вяр­ва­ме, че те ще нах­ра­нят и ус­ла­дят ду­ши­те на всич­ки, ко­и­то ги опи­тат, как­то нах­ра­ни­ха и ус­ла­ди­ха и на­ши­те ду­ши.

     И вяр­ва­ме, че след ка­то вку­сят от бла­ги­те пло­до­ве, те ще по­са­дят се­ме­на­та им в гра­ди­на­та на своя жи­вот и в гра­ди­ни­те на сво­и­те бра­тя.

Síocháin Leat

Категории