І. Велик ли е Александър Велики?
Иска, някой път, човек да бъде велик в света, иска да има сила. Всичките велики завоеватели нали са имали сила? Къде е Александър Велики Македонски? – След неговата смърт царството му се раздели и после се разпадна. Наричат го велик, но в какво се заключава неговото величие? Има нещо, за което е велик, но не за това, което той направи. Къде е едновремешният Новохудоносор? Значи историята е история на великите хора в света. Историята пише все за големи хора, за малки хора не пише. Ако разгледаме сега за големите работи, може ли на земята да има няколко Хималайски планини? Сега има една Хималайска планина с най-висок връх. Мъчат се всички европейски народи да достигнат на върха и не могат.
Който се държи за старите си възгледи, дълго време ще си блъска главата в камъните. Всички народи, които съзнават, че Бог управлява света, че съществува Божествен ред и порядък в живота, ще бъдат благословени. Онзи народ, който мисли, че той сам може да оправи света, ще си блъска главата, без да постигне идеала си. Къде са великите народи и великите хора, които мислеха, че ще оправят света? Къде е Александър Велики? Къде е Наполеон? Един Александър Велики, един Наполеон сам нищо не може да направи. Светът се нуждае от множество велики хора. Всички хора трябва да станат велики. Само така светът ще се оправи.
Какво ще стане с човечеството, ако всяко ново поколение разсъждава като вас и нищо не работи? Ако всеки отделно не се заеме сам да уреди работите си, кой друг би ги наредил? Ето, Александър Велики дойде в света с големи идеи, да завладее народите, да ги покори, но не успя. Той стигна до Индия[1], но, в края на краищата, всичко изгуби. Хората очакваха от него много нещо, но очакванията им не се сбъднаха. Много философи дойдоха в света, донесоха свои философии, които проповядваха на хората, но нищо не постигнаха. Много учители дойдоха в света, донесоха различни религиозни системи, но и те не успяха. Светът не се поправя по външен, път, т. е. по механически начин. В края на краищата, животът си остава велика загадка, която всеки индивидуално ще разреши от три гледища: материалистично, духовно и умствено.
Някой учен ще напише една книга и след това ще кажат: „20 тома е написал този човек“. Какво ще ви ползват тия 20 тома? Друг учен ще напише една книга за войните на Александър Велики или за Наполеоновите войни, но какво ще допринесат тези книги за човечеството? Други ще пишат някои книги за живота на египтяните, за живота на индусите, за тяхната култура. Какво ще даде това на човечеството? Окултистите, които са писали тия книги, са имали пред вид да покажат на човечеството, че тия народи на времето си са живели много добре и са имали големи постижения. Така не се говори. Това е пристрастие. Ако те са имали някаква култура, де е тя сега? Защо са пропаднали тия народи? Тази култура е била като сегашната. И ако нашата култура не се поправи, и тя ще пропадне. Самата култура носи отрови в себе си. Така, както вървят хората, ако не се поправят, те носят сами за себе си своето нещастие.
Вие искате да бъдете поет, писател, учен. Питам: какво ще напишете, какво ще говорите на хората, ако не можете да заповядвате на мозъка си? Оплаквате се, че страдате от главоболие, а при това искате с тази болна глава да пишете разни научни съчинения. За пример някой иска да пише нещо за Цезар или за Александър Велики. Друг иска да пише нещо от литературата за Шекспир, за Шилер или за друг някой писател. Някой ще каже: Какво отношение имат тия личности към нас? Какво ни интересува техния живот, тяхната дейност?
Казвам: всички велики хора имат отношение към нас. Ние не трябва да ги разглеждаме като отделни лица, като отделни единици. Те са дошли на земята, работили са, извършили са някаква мисия, показали са на хората някакъв нов път, нов начин на работа. Зад тия хора седят разумни души, които изпълняват една Висша Воля, а не своята. Ако гледате на нещата така, ще видите, че всяко историческо събитие има свой вътрешен, духовен смисъл. Как се е изразило дадено събитие на физическия свят, това е друг въпрос. Ето защо ако искате да имате прав възглед за историята например, трябва да изучавате нейните събития като колективни прояви, а не като единични.
За Александър Велики много данни са лъжи. Всичките тези исторически данни са все лъжи, няма нищо вярно. Не че няма нищо вярно, но, като го пресееш, едва ли ще намериш някое зрънце, а пък то е писано другояче. Даже животът на Наполеона, както го описват, не е бил така. Казват: „Исторически данни.“ Че еди-кой си историк така писал. Че този историк там ли беше?
ІІ. Гениален ли е Александър Велики?
Та това е един нов начин за размишление. Новата мисъл трябва да освободи човека от ненужния баласт. В съвременната наука има един ненужен баласт. В архивата има неща, които трябва да се извадят навънка. Те са дрипели. В историята ще разправят за Александър Велики и еди-кой си „велики“. Напишете тогава една история както трябва. Само за Александър Велики, после за Цезар Велики. Е, в какво седи величието на Александър Велики?
– [В неговия военен гений.]
Сега кои хора наричаме ние гениални хора?
– [Казахте тези, които в стоте години правят веднъж погрешка.]
Военни глупости има, но военна гениалност няма, защото този, който греши, не е гениален. Аз отричам във войната гениалните хора. Ако той ще внесе нещо ново в света – да. Но войната е един процес на разрушение, там не може да има нищо гениално. Те подразбират, че Александър Велики е направил едно сближение между народите в един положителен процес, но той никога не е бил гениален. Като Наполеон е бил гениален. Той може да е бил гениален като движение, като проводник на нещо ново, тогава може да е гениален. Но ще знаете едно: който руши, не може да бъде гениален. Когато ти се сърдиш, не можеш да бъдеш гениален. Когато ти се съмняваш, не можеш да бъдеш гениален. Когато мислиш глупаво, не можеш да бъдеш гениален. Или когато си лош човек, не можеш да бъдеш гениален. Геният иде в полза на окружающите, той не мисли за себе си. Той ще направи къщи, градини и си заминава. Сега някой път и на гения му трябват къщи. Наполеон Велики не че не е имал един правилен възглед. И аз искам вие да знаете: военните хора не могат да бъдат велики. Аз считам войната за един отрицателен процес, в нея не може да има гениалност.
ІІІ. Анекдоти за Александър Велики.
1. Добрият старец, който намерил съкровище в нивата си.
Днес всички хора са се разделили помежду си, делят земята, но Той иде между всички народи, събира всички добри хора и ги обединява в една мисъл. Той иде в света като светлина. Той пита днес всички народи: „Какво правите? 3ащо спорите помежду си?“Как ще се решат въпросите между тия народи днес?
Разправят, че някога Александър Велики ходил в Индия, дето се натъкнал на един особен случай, който днес разправят като анекдот. Когато той превзел една страна, срещнал един добър старец, който му разправил една от своите опитности в живота си.
Един ден този старец купил една нива от някого и започнал да я обработва. По едно време той се натъкнал на едно голямо съкровище, заровено в тази нива. Той веднага занесъл съкровището на човека, от когото купил нивата и му казал:
– Намерих това съкровище на нивата, която купих от тебе, но ти го донасям, защото аз купих само нивата, но не и съкровището, което беше в нея.“
Човекът му отговорил:
– Ти си купил нивата ми, а заедно с нея и съкровището.
– Не, аз не го искам.
– Аз пък не го приемам назад, то върви с нивата заедно.
Единият го дава, другият не иска да го вземе. Единият не иска да го вземе, другият не го дава. Сега, както ви виждам, вие ще кажете: „Да бяха турили нас на това място.“Съвременните хора на ХХ век веднага биха разрешили този въпрос. До времето на Александър Велики този въпрос не е бил разрешен. Старецът запитал Александър Велики:
– Ти какво казваш, какво трябва да се направи?
Александър Велики отговорил:
– И двете страни имат право.
После Александър Велики запитал стареца:
– Този, който ти продаде нивата има ли син?
– Има.
– Ти имаш ли дъщеря?
– Имам.
– Тогава оженете сина и дъщерята и дайте на тях гърнето със златото.
Сега ще ви дам друго разрешение. Миналото и бъдещето се разрешават от настоящето. Сега ние спорим за настоящето гърне. Миналото отказва гърнето, казва: „То не е мое.“И бъдещето отказва гърнето, че не е негово. Следователно гърнето е за хората на настоящето. Хората на настоящето, които сега се раждат, са хора на новите идеи. Ако хората, които сега се раждат, мислят, че могат да наредят работите си, според сегашните им разбирания, извън Божията Любов, Мъдрост и Истина, те са на крив път.
2. Разреши ли Александър задачата с Гордиевия възел.
Та казвам сега, може би вие имате една идея, каквато е била онзи Гордиевият възел[2]. Чакали да го разреши някой. И като не се намерил такъв, който да го развърже, дошъл Александър Велики, взел ножа си и го разсякъл. Но той го разреши по много механически начин. Питам, де седи величието на Александър Велики? Александър Велики е разрязал Гордиевия възел, той е разрешил задачата така, както се разрешава само в едноизмерния свят и в двуизмерния свят. Това е отрязване. Едно двуизмерно същество винаги като Александър Велики ще разреже Гордиевия възел и той не може да си представи, че може да има и друго разрешение. Това е едно същество, затворено в един кръг, разбирате ли? То казва: „За да излезна от този кръг, непременно този кръг трябва да се пречупи някъде. Ако е едно триизмерно същество, той ще прекрачи този кръг. За него кръгът представлява една от великите тайни и казва – трябва да се пробие. И като го пробие и скъса този кръг, то мисли, че е разрешило една от великите тайни. Ако е едно триизмерно същество, то ще дигне кръга и ще мине над кръга отгоре. И кръгът ще остане цял.
Александър Велики не разреши въпроса, затова създадената от него държава се разтури. Някога въпросите се разрешават с мир, а някога, като Александър Велики – разрязва се Гордиевия възел с нож. Ако беше развързал този възел, той щеше да остави една силна държава. Но понеже отряза възела, дойдоха други и нарязаха въжето. Това, което човек със сила може да направи, всякога се разрушава; това, което човек с ум може да направи, е правилното разрешение на всяка една задача.
3. Срещата на Александър с Диоген.
Един ден Александър Велики пожелал да види Диоген[3], гръцки философ, за когото чувал да се говорят интересни неща. Той го намерил вън някъде, на открито, в една бъчва. След като се разговарял с него, Александър Велики го запитал:
– Какво благо искаш да направя за тебе? С какво мога да ти услужа?
Диоген му отговорил:
– Нищо не искам. Не ми отнемай това, което не можеш да ми дадеш! Малко да се отдалечиш от светлината, да не ми засенчваш слънцето.
Колко хора днес биха имали смелостта на Диоген, да отговорят така на Александър Велики? След това Александър Велики казал:
– Ако не бях това, което съм днес, щях да пожелая да бъда на мястото на Диоген.
Ако зададете същия въпрос на любещия, какъвто зададоха на Диоген, и той би отговорил, че не се нуждае от никаква услуга, освен никой да не застава пред слънцето, да пречи на слънчевите лъчи да го огряват.
Но в този пример има нещо, което не достига на Диоген. Защо живееше той в бъчва? И вие го вземате това за пример. Диоген не беше се освободил от своята бъчва. Като живееше в бъчвата, искаше и Александър Велики като мине, той да си седи на рахатлък, в състоянието на едно животно.
Но аз го вземам този пример в обратен смисъл. Човек все има по една бъчва. И у вас е останала по една бъчва, от която не сте се освободили. Че, представете си, че вие имате тази бъчва и се явява Христос пред вас и ви пита какво добро искате да направи Той заради вас. Ще кажете: „Господи, моля Ти се, махни се, не мога да се удоволствам в света. Защото в Твоето присъствие аз не мога да направя това, което Ти искаш.“Присъствието на Александър Велики засенчва слънцето, че не може Диоген да види хубавите работи.
Ти си един Диоген, който живееш в бъчвата си. Казваш: „Да познаем света.“Диоген позна ли Александър Велики?
Не го позна. Аз, ако бях на мястото на Диогена, щях да говоря на Александър Велики. И ако той ме попиташе: „Какво мога да направя за тебе“, щях да му кажа: „Ако обичате, влезте в моята бъчва, да опитате моите условия, а аз ще застана на Вашето място.“Аз ако бях, тъй бих казал: „Влезте в бъчвата ми, аз ще взема Вашето място и ще разгледам света, тъй както и Вие го гледате. А Вие поживейте в тия ограничителни условия, в които аз се намирам.“
Аз ви навеждам на една права мисъл. Обичам човек да дойде до онази пълна свобода, не чрез закон да се ограничи. Ти човек можеш да го ограничиш отвънка, но ограниченията не спасяват. Те са едно условие. Трябва да дойде едно разбиране! Ако любовта в живота не дойде, то и животът сам по себе си остава неразбран. Без любов към Бога животът не може да се разбере.
4. Александър излива водата, когато няма достатъчно за всички.
Сегашният свят се отличава с това: няма човек, който е доволен от това положение, което заема. Всички хора са недоволни от това положение, в което се намират сега. Вие имате идеята на Александър Велики. Има един разказ заради него. Като минавал той през пустинята, един от неговите войници му донесъл вода, но той взел водата и я излял, казал:
– Когато всички войници са жадни, аз не мога да пия вода.“
Казва, когато няма вода за войниците, и аз мога без вода. Тук Александър е бил гений.
5. Какво още може да завладее Александър?
Ако започна да разсъждавам за Бога, че е велик, всемогъщ и се сравнявам с Него, Той ще ме изостави. Аз нямам право да се питам, какво мога да създам. Бог е създал всичко. Аз трябва да изучавам това, което Той е създал. Иначе, ще приличам на Александър Велики, който казал:
– Баща ми победи света. Какво остава за мене да завладея[4]?
И ние казваме:
– Бог създаде света. Нали и ние трябва да направим нещо?
5. Александър влиза в Йерусалим.
Гърците всъщност завладяха Рим. Всички римляни знаеха гръцки, тогава Бялото Братство бе в Гърция. Когато Александър Македонски влезе в Йерусалим[5], той го освободи, защото Бялото Братство бе там. Но когато Бялото Братство се дигна оттам, Ерусалим падна. Бялото Братство се дигна също така и от Гърция и затова сега тя е отпаднала.
6. Царството на Александър Велики се уподобява на медната епоха.
Като четете тази глава от Данаил, ще се постараете да изтълкувате образа, който видял вавилонският цар. Тълкувателите уподобяват царството на Александър Велики на медната епоха; великата Римска империя – на желязната, а сегашните царства – на желязото и калта. Те са направени на места от желязо, а на места от кал. Сегашните оръжия, телени мрежи, всичко е от желязо и кал. Пророчеството на Данаил се отнася и за сегашните времена.
ІV. На царе и владетели с името Александър не им върви много.
Какво от това, че станала една война преди хиляди години, че някой си Александър Велики воювал. Вие четете в историята и след туй разправяте на майка си и на баща си как Александър Велики превземал със своите войски, това и онова направил. Какво се крие зад Александър Велики? [Вчера, 18 октомври, се извърши погребението на сръбския крал Александър в Белград[6].] Въобще на Александровците не им върви много. На Александър Велики не му провървя много. И на всички Александровци все не им върви[7]. Това е един исторически факт сега. Че не им върви, какво ви интересува? Че не им вървяло или че им вървяло, ако не му е тръгнало на Александър Велики или му е тръгнало, какво се ползвате вие в дадения случай?
Да допуснем, че един цар е постигнал всичко. След петдесет години ще го снемат, ще умре и ще го погребат, а на негово място ще дойде друг. Какво е постигнал? Де е Наполеон, де е Юлий Цезар, де е руският цар Александър ІІ, Александър ІІІ? Кажете сега, какво са постигнали? Вие не можете да създадете нещо повече от Наполеона, и все ще се намерите на остров Света Елена някъде[8].
1. Учителя за руския цар Александър І.
Вие трябва да имате доблестта на онзи руски цар, за когото Толстой разказва една легенда[9]. Убийството на Павел I[10], в което бил замесен и Александър I[11], възбудило угризения на съвестта – помрачило душата на последния, който нийде не намирал покой. Блясъкът на трона и суетните удоволствия не могли да го развлекат и успокоят. Той все повече и повече се затварял в себе си – най-сетне решил да абдикира и заживее в Таганрог като обикновен гражданин. Веднъж, като се разхождал в околността на този град, видял, че много хора се трупат около войници, наредени по пътя в две редици, без оръжия, а с тояжки. По едно време докарали стар войник, вързали ръцете му за дръжката на една пушка, смъкнали ризата му и при биенето на барабан, подложили го на страшно наказание – „минаване през пръчки“. Александър се вгледал в лицето на нещастния войник и бил поразен от чудната прилика между войника и него.
Попитал за вината на войника: казали му, че последният, като се научил, че баща му в село бил на умиране, поискал позволение да отиде да го види за последен път, но като му отказали, опитал се да избяга; арестуван, сполучил да избяга пак, но хванали го отново – за това второ бягство го осъждали да мине между войниците под ударите на 8 хиляди пръчки. Това наказание означавало сигурна смърт.
Като слушал глухия шум на пръчките, смесен с воплите на нещастника, който скоро изнемогнал и млъкнал, ужас обзел Александър. „Боже мой – помислил си той – само за това, че поискал да види баща си, да му целуне ръка и да изпроси последна бащина благословия, тъй жестоко го мъчат, и то в мое име!“ Сравнил своето поведение спрямо баща си с онова на войника към своя баща и видял колко ниско стои той пред войника и горко заплакал.
Като се осведомил от лекари, че войникът не ще живее след нанесените му 4 хиляди удара, нагласил с лекаря войникът да бъде скришно облечен с дрехите му и отнесен в неговата квартира; той с облеклото на войника се подложил на останалите 4 хиляди удара, които издържал, понеже войниците, като мислили, че е изнемощелият войник, от съжаление към него удряли по-слабо. Преоблеченият в императорските дрехи войник наистина бил отнесен в квартирата му, но се поминал. Приликата на императора с войника послужила да се обяви официално, че императорът се поминал, а всъщност той се изгубил някъде из света и се предал на богоугодни дела.
Толстой завършва разказа за смъртта на Александър със следните думи: „Какъв тържествен момент трябва да е била неговата смърт! Какво висше освобождение на душата!“
Питам: Колко от моите слушатели биха били готови да понесат поне десет удара за своя брат? И след това хората имат претенции, готвят се за небето!
2. Учителя за руския цар Александър ІІ.
Ще ви приведа един анекдот: мисля, че било във времето на руските императори Александър или Николай[12]. Руските дворяни носели цилиндри. На руския император му било много неприятно да носят цилиндри. Какво да прави? Не може да издаде заповед против цилиндрите. Как да ги застави доброволно да захвърлят цилиндрите? Дошло му на ум една светла мисъл. В Петербург имало около петдесет хиляди кочияши. Той купил петдесет хиляди цилиндри и раздал на всичките кочияши цилиндри. Като видели богаташите, тогава не искали вече да ходят като бедните и хвърлили цилиндрите. Затуй по някой път кочияшите имат право да носят цилиндри.
Сега ще ви приведа един друг един пример, може криво да го изтълкувате. В Русия един от магьосниците обещал на Александър ІІ[13] да иде да направи някакъв фокус, да си покаже магьосничеството. Обещал да иде в 10 часа вечерта. Чакат го, минава един час, два часа, и вече в 12 часа иде магьосникът. Императорът казва: „Как да не дойдеш навреме! Два часа да чакаме!“ Той отваря часовника и казва: „Ваше величество!“ Гледат: 10 часа. –„Че как?“
3. Учителя за руския цар Александър ІІІ.
Съвременните християни считат, че званието търговец е по-долно от това на духовника. За мене е безразлично какъв ще бъде. Той може да стане и едното, и другото, и беден, и цар. Но добре ли е да си цар, да те следят на всяка стъпка, да публикуват ежедневно в света за здравословното ти състояние и хода на твоята болест. Александър III[14] е казал: „Желал бих да съм един чифликчия, за да не се занимават с мене.“
Много пъти, като се разболее някой богат човек, дигат се на крак и най-знаменитите европейски лекари, дават своята помощ, правят всичко възможно да помогнат, защото ще бъдат добре възнаградени. А за някой беден болен не се полагат толкова грижи, там остават да помага Господ. Когато умираше руският цар Александър III, всички европейски капацитети дойдоха в Русия.
V. Български върховни държавници с името Александър .
1. Александър Батенберг.
Александър Батенберг става първият български княз след Освобождението на България, след като е избран от I-то Велико народно събрание на 17 април 1879 г. По време на неговото управление се прокламира и извоюва Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 година. Веднага след това Русия започва кампания за неговото отстраняване. На 9 август 1886 година група офицери и юнкери извършват военен преврат, като князът нелегално е изпратен по Дунава с яхтата „Александър I“ в гр. Рени, Бесарабия. На 36 години в Грац, Австрия, на 17 ноември 1893 след неуспешна операция на апендицит Александър Батенберг завършва земния си път.
Учителя за Александър Батенберг:
След Освобождението един млад българин, родом от Свищов, се върнал от Америка – той е първият, който завършил образованието си там, след което се върнал в България със специален трен [вероятно Ап. Руевски]. Свършил някакви науки и се явил при княз Александър Батенберг в София да иска служба. По това време нямало много учени българи и като го видял князът, че е свършил в Америка, намислил да го направи министър-председател в България. Запитал го: „Искаш ли да те назнача за министър на България?“ „Не, аз искам да стана директор в една от софийските гимназии!“ „Щом е така, ще отидеш при министъра на просвещението. Той се грижи за тия работи. Аз мога
да ти дам по-висок пост“.
2. Александър Цанков.
Александър Цанков, познат още като „Кръволокът“ и „Кървавият професор“ е изключително спорна и противоречива фигура в нашата история. Завършва право, учи в Германия. Преподавател по политическа икономия в Софийски университет. През 1921 година е един от основателите на Народния сговор – организация неполитическа по своя характер. Първоначално неин ръководител е Александър Греков, но след убийството му през май 1922 година, на председателското място застава Цанков.
На 9 юни 1923 г. се извършва държавен военен преврат по инициатива на Александър Цанков. Малко по-късно убиват министър-председателя на земеделското правителство Александър Стамболийски във вилата му. На власт идва Демократическия сговор, образуван от сливането на Народния сговор на Александър Цанков с други партии. Александър Цанков става министър-председател (на мястото на Ал. Стамболийски), министър на външните работи и изповеданията (т.е. вероизповеданията). От 5 до 7 август се провежда пленум на ЦК на БКП (т.с.) и се взема решение за въоръжено въстание, което се провежда през септември. Комунистите правят опит за създаване на работническо-селска власт от съветски тип. Правителството взема мерки срещу всички леви партии и организации. На 22-23 септември 1923 г. е Септемврийското въстание, потушено с кръв от превратаджиите начело отново с Александър Цанков.
През същата 1923 г. не се дава разрешение за събор в Търново, но това е първата година, през която се провежда Младежки събор в София. От 1 до 5 юли от София и провинцията се събират млади хора – те са по-малко на брой и в по-големия град присъствието им не бие на очи.
През май на 1936 г. двама последователи на Александър Цанков нанасят побоя над Учителя.
1. Учителя за Александър Цанков.
На 14 декември 1931 г. има голям студентски протест заради връщането на Александър Цанков като професор в Софийски университет. Следващото изказване на Учителя е именно по този повод.
„Сега хората говорят за международно право, но като дойде за една права постъпка, вършат насилието. А пък законът казва: Насилието, насилие ражда. Това са техни резултати. Нали сега студентите разрешават един въпрос. Така разрешава ли се въпросът? – Колко студенти има с пукнати глави? – Аз ги похвалявам студентите в едно отношение, че те жертвуват живота си за едно глупаво положение. Казвам: Колко е жалко, те жертвуват това, което за великите идеи не жертвуват. Те казват: Да слезе оттам. Онзи казва, не искам. Казвам: Всеки един трябва да снеме престъпника в себе си от катедрата долу, нищо повече. Всяка една идея, която знае да прави престъпление, да се снеме от катедрата. И този професор. Това да важи и за вътрешния живот, не само за външния. Всичките студенти да снемат всичките престъпни идеи вътре в тях си. Да престанат престъпленията в света. Всички трябва да слязат от престъпните катедри. Всеки трябва да жертвува живота си, за да се освободи. Докато не дойде това положение, хората не могат да бъдат свободни. Сега това е вметнато предложение.
Но един правилен възглед трябва да имате всички. Човек трябва да бъде всякога готов, като дойде до истината да каже не. Има студенти с пукнати глави, с вързани глави и пак отиват окървавени, насърдчават другите студенти. Има препятствие отвън. Идат пожарникари. Но пак устояват. Това е геройство. Защото бе да има пукнати глави, де е геройството? – Сега всички трябва да бъдете мъжествени[15].“
2. Любомир Лулчев (ученик на Учителя) за Александър Цанков.
По пътя на Стамболийски, краят – същи!
(В-к „Ратник на свободата“, бр. 22, 9. VIІ.1924 г., София, стр. 2)
Интерпелацията[16] по повод убийството на Такева, бившият министър Ал. Стамболийски излезе в парламента и като изреди в другите страни колко убийства има, мъчеше да доказва, че в България имало най-малко, и действително неговото послушно болшинство викаше тогава: „вярно“ и ръкопляскаше, а опозицията тогава – днешни властници, правиха протест и доказваха противното. Днес ролите са сменени: министър Цанков от същото място, гдето по-рано покойният Стамболийски „доказваше“, че в България има най-малко убийства; днес г- н Цанков правеше същото. Неговият отговор по убийството на Петков и тоя на покойния Стамболийски по нищо не се отличават, па и двамата са Александровци, и двамата употребяват много това „аз“, „аз“, и двамата хвърляха отговорността на другите, а послушното болшинство и на двамата викаше „вярно“, „браво“.
Покойният Стамболийски хвърляше вината върху опозицията и днес г-н Цанков прави същото. Покойният Александър се заканваше на опозицията и я погребваше и новият Александър също днес върши. Покойният Александър топеше ледовете и говореше все за по-добри дни, и живият Александър говори за по-добри дни.
Покойният Александър през цялата война бе на топло и след нея приказваше и даваше примери все от войската, и живият Александър през цялата война бе на топло и днес и той все за атаки и пр. пр. разправя. И двама Александровци вървят по един и същи път.
Тогава по какво се различаваше покойният Александър от живия? Само по едно – че покойният беше селски даскал – простак неук, а живият Александър – учен професор и пр. пр.
Но мисли ли новият Александър, щом върви по стъпките на покойния Александър, че ще избегне неговата участ?
3. Александър Стамболийски.
1. Политически събития, свързани с личността на министър-председателят Александър Стамболийски.
На 27 ноември 1919 г. в Ньой министър-председателят Александър Стамболийски подписва унизителния мирен договор, според който се определят новите граници на страната. Южна Добруджа отново се предава на Румъния; Струмишко, Царибродско и Босилеградско се предават към Югославия; Смолянско преминава към Гърция; Беломорска Тракия – към Обединените сили. Общо от страната се откъсват 11 000 km2 територия, населена изключително с българи. Освен това се налагат репарации на стойност два милиарда и двеста и петдесет милиона златни франка с 50% лихва. Установява се практически чужд финансов контрол. Паричните репарации се допълват с определени количества въглища и добитък, които България трябва да предаде на съседните държави. Българската армия се ограничава до 20 000 души. Репарационните задължения надхвърлят 1/4 от цялото национално богатство, което обрича България на икономическа стагнация.
Трите либерални партии се отъждествяват с катастрофата след Първата световна война, поради което на преден план излизат партиите, които не са обвързани с националните катастрофи – БЗНС и БКП. Благодарение на своята антивоенна политика те рязко повишават политически си кредит. Александър Стамболийски съставя коалиционно правителство. След войната се засилват всички леви движения в България – комунисти, анархисти, земеделци. В част от селата около окръжния град Търново (Русаля, Килифарево, Стражица и др.) властта вземат комунистите.
От 1920 г. започва самостоятелно управление на БЗНС. Александър Стамболийски става председател на Министерския съвет, министър на външните работи и изповеданията (т. е. вероизповеданията). Като такъв, той е имал благосклонно отношение към Учителя и не създава проблеми за провеждане на съборите. Даже през 1922 г., след проведен разговор с Учителя, Стамболийски разрешава провеждането на събора, въпреки противодействието на някои среди.
Убит е във вилата му на 44 годишна възраст.
2. Разговор между Учителя и министър-предеседателя Александър Стамболийски.
Днес на 26 юли 1922 г., вторник, в Чамкория към 5 часа след обяд Учителят – г-н Дънов и ученикът Петко Епитропов, придружени с г-н подпоручик Бакърджиев, възседнали на хубави коне потеглиха към Соколец. Там министър-председателя прие много любезно своите гости в двора, заобиколен с величествени борови дървета и около една четвъртита маса насядаха тъй, че образуваха един хубав правилен триъгълник. Учителят седеше на север и гледаше на юг, министър-председателят седеше на запад и гледаше към изток, а ученикът (Епитропов) седеше на изток и гледаше на запад.
Г-н Стамболийски: Исках да се видя с вас, да се запозная с вас, понеже по ваш адрес и по вашето учение се вдигна доста голям шум в печата и в Синода на православната църква. Искам да узная какво е вашето учение, принципите, на които вие служите. Религиозна секта ли представлявате или някакво общество? Вярвате ли в Христа? Вярвате ли в православната църква, в иконите, в обредите? Вашето общество и вашето учение извършва ли някои обреди? Обществото от колко членове се състои?
Учителят: Ние поддържаме учението на Любовта, учението на Христа, което е Любов, Мъдрост и Истина.
Ние поддържаме Истина на душата, светлина на ума и чистота на сърцето.
Ние се стремим тези принципи не само да ги вярваме, но и да ги преживеем и проявим между обществото и се приготовляваме по този начин да бъдем полезни на цялото човечество.
Ние нямаме нищо против православната църква, но нейните служители са се отклонили от призванието и служат на тъмната ложа, която ги управлява и заблуждават целия български народ, като служението са обърнали на търговия.
Г-н Стамболийски: Тъй е. Няма свещеници, които по призвание да са се посветили на длъжността си, а просто по кариера – да осигурят положението си. И сега те искат и вас, и нас да отклонят от църквата. Но аз го зная, когато в една страна се явят много грешни хора, те хвърлят греховете си на чистите хора.
Учителят: Нашето общество в началото започна да работи с църквата, за да повдигне духът на църквата, обаче те започнаха да ни преследват и ние бяхме заставени да се отклоним от нея, като видяхме, че те не се съгласиха с нас да служат и възприемат великите Божии принципи, проповядвани от Спасителя Христа и неговите ученици. По въпроса за иконите и обрядите, те са взети от гръцката църква, която е възприела само външния блясък на християнството, а вътре е голяма тъмнина и дисхармония, което и православната църква е възприела и го прилага, а то е отживяло века си. Защото младите не може да се задоволят със старите традиции, но те искат нещо по-съвременно, което може да даде светлина и простор на разбирания.
Г-н Стамболийски: Това е вярно. Нашата младеж не може да се задоволи от поповете и техните мръсни дела постоянно отклоняват младежта да посещават църквите.
Учителят: Църквата има нужда от реформа, а реформата се състои в обновата на служителите. Служителите на църквата трябва да служат в чистота и святост, по Дух и Истина. И на съвременното младо поколение трябва да се даде храна, каквото неговата еволюция иска.
Г-н Стамболийски: Защо не обявите война на църквата?
Учителят: Ние не сме за войната.
Г-н Стамболийски: Обвиняват ви, че излизате да посрещате слънцето и че се кланяте на слънцето.
Учителят: Психическо влияние оказва слънцето при изгрева. И нашето общество излиза вън половин-един час преди да изгрее слънцето, съсредоточава се, възстановява мирът и хармонията в себе си, и използува лъчите при пукването на зората, които лъчи действуват животворно, ободрително и освежително. При изгрева има една мека светлина, която разширява ума и сърцето.“
3. Учителя за Стамболийски.
Тази година събора не позволиха[17]. Някои казаха: „Да отидем при министъра, да подадем заявление..“ Аз тогава казах: „Като дадете това заявление, какво ще стане? Като разгледат заявлението в Министерския съвет, какво ще стане?“ Спомням си, че поповете дадоха заявление при Александър Стамболийски, да се уреди заплатата им, но, освен че не им се уреди заплатата, но им се намали бюджетът с 30 000 лева. Някои хора с високи длъжности, ги мислим за щастливи, обаче, ще ги претрепят някъде и в астралния свят ще си изкупиш греховете. Ако Стамболийски имаше вяра, щеше да остане жив. Каквото му кажат, 100 % вярваше. Той беше краен оптимист. Но на земята никога не става със 100% сигурност. По някой път има 50% изключение, по някой път 75%.
За мене страдание няма, за мене мъчнотии няма, за мене противоречия няма. Искам и вие като мене да намерите тоя същия Господ, в противен случай Александър Стамболийски ще ви вземе парите и ще ви тури в затвора[18]. Христос, Който идва в света, ще помете всичко – и църква, и държава, и всичко. Нас не ни трябват вече кръстове, ще ги турим отвътре.
Сега някои от вас искат да влязат като ученици, но като претърпите 10 несполуки, вие сте готови да се усъмните. Даже и вън в света да сте, вие ще имате същите изпити. Нима Стамболийски нямаше изпити? Нима неговите ръководители не му подшушнаха: „Напусни властта!“ Колко пъти му подшушнаха, но той не слушаше. Той се самозабрави във властта, мислеше, че е силен, че всичко може. Не се самоизмамвайте! Всички хора на земята са слаби. Когато мислите, че сте най-силни, да знаете, че се намирате пред най-голямата опасност. Туй да го имате като закон. Когато мислите, че сте най-слаби, тогава имате най-голямото Божие благоволение. Затуй в Писанието се казва: „Господ на смирените дава благодат, а на горделивите се противи.“ Проверявайте закона! Насилието ражда насилие. Ако Стамболийски би вървял по пътя на Христа, ако в своето управление не би допуснал нито една капка кръв, нямаше да има никакво отклонение и неговият живот нямаше тъй да се изложи, но понеже той допусна това, допусна се и този край[19].
Казвам в Школата: Допущат се тия неща, обаче не трябваше да го убиват, защото българите се свързват с него и за в бъдеще ще изплащат. Те нямаха право да го съдят. Ако бяха просветени, трябваше да оставят да го съди невидимият свят, той да му наложи наказание, каквото знае, та да се опомни, да се разкае и да се обърне към Бога и да каже: „Господи, ще изпълня Твоята воля.“А при това разрешение на въпроса, което дадоха българите, от чисто окултно гледище той влиза сега в невидимия свят и там може да направи сума пакости, докато дойде в съзнание.
Сега вие може да имате и други изкушения – такива, каквито имаше Стамболийски, и втори, и трети. Всеки може да попадне в тях, да иска да си отмъсти. Не си отмъщавайте! Казва се в Писанието: „Отмъщението е мое.“ Вие ще живеете без отмъщения! Светът може да живее по свои закони, те имат право да постъпват тъй, но ние ще постъпваме според нашия закон. Нашият закон е законът на Любовта, ние трябва да вървим по този закон и ще имаме Божието благословение. Ако вървим по Божия закон, нито един косъм няма да падне от главата ни. Защо? – Защото сърцата на всички хора, на всички управляващи в света седят в ръката на Господа.
4. Методи Константинов за Александър Стамболийски:
Гр. Ямбол представляваше важен център на анархизма. Там ставаха конгресите и аз винаги съм присъствал на тези конгреси. Но на последния конгрес в Ямбол не знам какво се случи, но аз не можах да отида. Тогава Александър Стамболийски, като министър-председател беше допуснал конгреса, но после беше дал нареждане на войската да ги обкръжат и избият. Тогава обезглавиха и разстреляха много анархисти[20]. Имаше двама братя анархисти, които също разстреляха. Бяха трагични моменти. Земеделците, които толерираха отначало известни течения, по странен начин се промениха и след това по такъв жесток начин избиха анархистите. А законът на възмездието е много опасен. И той не прощава. Когато станат някакви отклонения законите са строги и неумолими към този, който е вършил нарушението. Учителят каза по този повод: „С това си деяние, че изби идейни хора Стамболийски сам си подписа смъртната присъда“. И не се минаха месеци, дойде 9 юни 1923 г., военните направиха преврат и отразяха главата на Стамболийски по същия начин както той обезглави анархистите. Но това го направиха други служители и изпълнители на кармата.
На Общия окултен клас II година на 17 юни 1923 г., 30 лекция „Вяра и съмнение“, на стр. 31 Учителят говори за Стамболийски в този случай. А това е 8 дни след преврата [и само 4 дни след убийството му]:
„Насилието ражда насилие. Ако Стамболийски би вървял по пътя на Христа, ако в своето управление не би допуснал нито една капка кръв, нямаше да има никакво отклонение и неговият живот нямаше тъй да се изложи, но понеже той допусна това, допусна се и този край.“
Цитираме този случай, защото е ключова позиция на всички политически събития, които се случиха през този период и Учителят будно следеше всички политически събития. Ние имахме възможност да проследим как правителствата са разрешавали този въпрос неблагополучно. Защото след преврата на 9 юни 1923 г. се дойде до 23. IX. 1923 г., където комунисти и земеделци вдигнаха въстание, което бе потушено с още повече убийства.
Имам нещо важно да ви кажа. Най-силно впечатление ми направи, че Учителят за първи път се срещна с един държавен мъж. Той Стамболийски се срещна с Учителя в Чамкория. Беше Му изпратил един бял кон и Учителят отиде на срещата и се видя с него. Това стана на 26 юли 1922 г.
Понеже Стамболийски се яви на политическата сцена в един от най-бурните моменти на българската история и понеже той изхождаше от средата на народа от по-девствената материя, която е създала този народ, то това му даде един простор на идеи като създаване на трудовата повинност и други социални инициативи. По понеже той беше много самонадеян, че е всичко и може всичко и тази самонадеяност упражни в неговия живот и предизвика фатални грешки на един държавен мъж и му костваха живота. След време когато попитах Учителя, Той каза: „Каквото трябваше да му се каже аз му го казах в Чамкория. Но той не прояви послушание, след което дойде наред кармата му да се разправя с него.“
5. Спомени на Елена Иларионова за убийството на Александър Стамболийски.
На 14 юни 1923 год. Учителя беше у дома[21]. Както си работеше нещо на масата каза:
– Убиха Стамболийски.
Костадин[22] запита:
– Вестниците ли съобщават това?
– Не, сега в момента се извършва престъплението.
И министър Петков[23] когато убиха, ни каза веднага, като че ли е бил там[24].
4. Александър Павлов Малинов.
Александър Малинов е български политик, лидер на Демократическата партия. Той е министър-председател на България в 30-тото (1908 – 1910), 31-вото (1910 – 1911), 36-тото (1918), 37-ото (1918) и 46-ото (1931) правителство. Той е председател на XXIII Обикновено Народно събрание (1931 – 1934). Умира на 70 години по време на предизборно събрание в София. По време на управлението на Александър Стамболийски е изпратен в затвора (1922), заедно с много други водачи на опозицията.
[1] След приближаването си до северозападната граница на Индия и след като чува за богатствата на този край, Александър решава да завоюва Индия. В стремежа си да достигне до „края на света и Великото външно море“, той нахлува в Индия в 326 г. пр. Хр. Умората на армията и промяната в личния ѝ състав обаче се отразява върху по-нататъшния поход и в крайна сметка е принуден да се върне по искане на неговите войски. Александър Велики умира в 323 г. пр. Хр във Вавилон – градът, който той планирал да се установи като негова столица.
[2] Наречен е така на името на фригийския цар Гордий, който завързва в много сложен възел ока на колесницата си. Оракулско предсказание вещаело, че който успее да развърже възела, ще стане владетел на Азия. През 333 г. пр. н. е. Александър Велики, като не могъл да развърже гордиевия възел, ядосан го разсякъл с меча си, защото не можел да си представи, че той няма да е владетелят на Азия.
[3] Диоген Синопски, наречен Циника, е роден в град Синоп (в днешна Турция) през 412 г.пр.н.е. и е умрял през 323 г.пр.н.е. в Коринт. Според Диоген Лаертски датата на смъртта му съвпада със смъртта на Александър Македонски във Вавилон.
[4] Бащата на Александър Велики – Филип II Македонски е най-успешния македонски владетел, който на практика покорява цяла древна Елада и всичките нейни колонии. Остава обаче могъщата по онова време Персийска империя, към която отправя взора си младия Александър.
[5] През 332 пр. Хр. жителите на Йерусалим без съпротива се предават на Александър Македонски, който потвърждава привилегиите, дадени на града от персийските управници.
[6] .Това е ремарка на стенографката. Лекцията е държана на 19 октомври 1934 г. Александър I Караджорджевич наричан още Александър Обединителят е крал на сърби, хървати и словенци и крал на Югославия от 16 август 1921 до 9 октомври 1934, когато е убит в атентат в Марсилия от ревюлюционера на ВМРО Владо Черноземски.
[7] Вероятно се има предвид трагичната съдба на министър-председателя Александър Стамболийски, както и на Княз Александър І Батенберг, Министър-председателят проф. Александър Цанков е наречен от народа „кръволок“заради терора и убийствата, които се извършват по време на неговото управление.
[8] Островът на който Наполеон е заточен и, където остава до края на дните си, изолиран от всички и в пълно отрицание от света.
[9] Това е повестта на Лев Н. Толстой от 1901 г. „Посмъртните записки на стареца Фьодор Кузмич“ (Посмертные записки старца Федора Кузмича).
[10]В неделната беседа, откъдето е цитата, е написано „ПетърІ“, но бащата на Александър І е Павел І (1754-1801). Петър І живее доста по-рано (1672-1725), той е бащата на Екатерина І. През март 1801 г. Павел I е убит в резултат на заговор, организиран от Петър Пахлен, Никита Панин и Хосе де Рибас.
[11] Александър I Павлович Благословения (1777-1825) Баба му Екатерина II му дава името Александър в чест на Александър Невски (живял 43 години). Другият си внук Екатерина нарича Константин в чест на Константин Велики. По план Константин следвало да освободи Константинопол от турците, а Александър І (подобно на Александър Македонски) – да стане император на новата империя. Умира на 48 г. в гр. Таганрог със съмнение за отравяне.
[12] Този анекдот най-вероятно е от времето на Николай I Павлович (1796-1885), чието управление се характеризира с авторитарност и консерватизъм, както по отношение на вътрешната политика, така и по отношение на външната политика. Първият цилиндър е изработен през 1797 г., но широка популярност получава през 20-те години на ХІХ в. Именно по това време Николай I наследява по-големия си брат Александър I. и се възкачва на трона в Русия. Той е бащата на Александър IІ.
[13] Александър II Николаевич (1855 – 1881 г.) Той отменяа крепостничеството през 1861 г.,откъдето идва и прозвището му „Цар Освободител“. В България това прозвище се свързва най-вече с победата му в Руско-турската война през 1877-1878 г., която освобождава народа ни от петвековното робство. След 1866 г. срещу него са извършени осем атентата, от които последният през 1881 г. е фатален.
[14] Александър III Александрович (1845-1894) – той подкрепя отмяната на Търновската конституция от княз Александър Батенберг през 1881 и се противопоставя на Съединението на България през 1885. Съпротивата на българското правителство срещу руския натиск довежда до прекъсване на дипломатическите отношения между двете страни. Русия признава избора българския княз Фердинанд едва след смъртта на Александър III през 1894 г .
[15] Лекцията е държана пред учениците на Специалния клас на 18 декември 1931 г.
[16] Форма на парламентарен контрол — право на депутат да иска от правителството отговор за свои действия или намерения.
[17] Тази лекция е държана на 10 септември 1923 г., когато на власт вече от няколко месеца не е Александър Стамболийски, а другият Александър – Цанков. По свидетелства на хора от Братството последният е имал силно негативно отношение към братята и сестрите и към Учителя.
[18] Тази лекция е държана на 30 октомври 1920 г
[19] Тази лекция е държана на 17. VI. 1923 г., т.е. три дни след фаталния край на Александър Стамболийски. Във вилата му край Пазарджик
[20] От 26 до 28 март 1923 г. в гр. Ямбол се случват ужасяващи събития. Има сблъсък между анархисти и органите на реда. Равносметката е: в моргата на ямболската болница са докарани 11 трупа на анархисти. , но в спомените на някои от участниците в събитието се изказва предположение, че броят на убитите анархисти е много по-голям – между 20 и 30. Органите на реда дават един убит, и шестима тежко ранени, сред които двама офицери, и няколко десетки леко ранени. Повече информация: Ямболският екшън от 26 март 1923 г.
[21] Тази информация е неточна. По това време – периода 10-17 юни – Учителя не е напускал София и държи неделни беседи. На 15 юни 1923 г. дори има отговор на писмо да Елена Иларионова.
[22] Става дума за Костадин Иларионов, съпруг на Елена Иларионова. И двамата са от Велико Търново – едни от първите ученици на Учителя.
[23] Димитър Петков (1858-1907) – министър председател на България от Народно-либералната партия, застрелян в понеделник, на 26 февруари (ст. стил) 1907 г. на софийския булевард „Цар Освободител“.
[24] Това е неточна информация. В края на февруари 1907 г. Учителя не може да е бил във Велико Търново, тъй като писмата му от този период са от Варна.