Учителя Петър Дънов на Цигов чарк през лятото на 1921 г.
І. Цигов чарк – възникване и възход.
В централната част на Западни Родопи и югозападния бряг на язовир „Батак“ се намира курортът „Цигов чарк“ – вълшебно място за отдих, туризъм, постоянно обитаване, спорт, в незаменимо съчетание от разнообразна флора и фауна, чист въздух, планинска питейна вода, великолепни хотели, почивни станции, ресторанти, една от друга по-красиви частни вили, ненагледен язовир с остров в средата и панорамен друм около него. Курорт, харесван и посещаван пролет и лято, есен и зима, без и с повод, от български и чуждестранни граждани.
Днес широк, удобен и асфалтиран път свързва „Цигов чарк“ с гр. Ракитово и гр. Батак, който е изграден и завършен за 2 години още през далечната 1912 г. Така от 811 м. надморска височина в гр. Ракитово, пътуващите преодоляват неусетно височината до 1100 м. на курорта. На около 6,5 км. по пътя от гр. Ракитво вдясно, има асфалтирано отклонение, отвеждащо към бетонов възел, построен 1982 г. Но тогава, преди повече от 100 години, е нямало нищо и никого по тези места. Идеята възниква у Ангел Цигов-баща, с разрешението на действащите тогава държавни органи за изграждане на чарк /след 1912 г./ и избрано от него мястото. Това същото отклонение тогава е прокарано като черен коларски път, а в последствие е продължавано и подобрявано. В днешно време няма ни следа от прочутия и работещ цели 40 години Цигов чарк. Сега там е наяве само падината, модифицирана от времето, а мястото на чарка (дъскорезницата) е обрасло в гъста растителност, отломки от разпилени камъни, очевидно мочурище. Точно на това място е била и чешмата, построена от Учителя Петър Дънов през юли месец 1921 г., от която е бликала кристално-ледена вода. За съжаление при прокопаване на тунелите и изграждане на Баташки водосилов път (1953 – 1959 г.) мястото, заедно с чешмата, е затрупано с много пръст, а водите на Стара река – отклонени. Тук някога е кипял живот и то какъв живот! Сега е тишина безмълвие, покой.
Кой е всъщност Ангел Георгиев Цигов? Роден е в с. Батак през 1862 г. Има мъчително и мрачно детство. На 14 години изживява ужаса и кошмара от потушаване на Априлското въстание. Отвлечен е от поробителите и продаден в с. Фъргово, където е жестоко експлоатиран. Завръща се в родното си село след Освобождението. През 1904 год. се преселва в с Ракитово. Има един син – Стефан, роден 1901 г., и пет дъщери. Във времето, когато се изгражда чарка, съществува патриархално-идиличния бит, затова собственици са само двамата мъже.
Бащата определя точното място за чарк, макар, че на пръв поглед липсват всички необходими условия за изграждане на такъв. В началото семейството предизвиква недоумение и почуда у наблюдатели. Ангел Цигов – човек без образование, в случая е основният проектант, техник, бригадир и строител, който демонстрира компетентност, идейност, предвидливост. До него плътно е единственият му син. Извършени са няколко важни неща, които предварително са много добре обмислени и пресметнати. За да се увеличи пълноводието на Стара река, с помощта на шлюз и голям железен улей с лек наклон, при работа на чарка, е отбивана вода в коритото ѝ, от Тупавишко дере, което се намира на няколко километра в югозападна посока от мястото на дъскорезницата. Същата е изградена до ниския десен бряг на реката. А срещу нея, на известно разстояние е хълм, от който водата се спуска като водопад. От това място, собствениците изграждат канал на голяма височина с подпори но стръмнината, като пак с помощта на шлюз, водата е насочвана в него и оттам в голям железен улей под наклон. Следвайки новия си път с голяма скорост тя си върши перфектно работата, като мощна движеща сила. Така чаркът, изграден от тези будни, схватливи и можещи хора, започва да работи резултатно. Още тогава се дава и името на цялата местност – „Цигов чарк“, без собствениците да си поставят това за цел.
Той става втори дом, място за препитание, единение, задружност, взаимно уважение между поколенията в семейството на баща и син. От ранна пролет до късна есен, от възрастни до деца, заедно с домашните животни, всички са на това място. Работят всеотдайно, без работно време и почивни дни. Жените и децата – здрав тил в различните видове труд. Воловете – кротки, верни, безотказни помагачи и сигурна животинска тяга за транспорт с волската кола. За всички в семейството те са Божествените животни. Грижат се с обич за тях, а те им се отплащат покорно и смирено, когато и където трябва.
И така, проектът за изграждане на чарк е напълно осъществен във времето, състоящ се от три сгради – индустриална (4 дървени бараки и навес, взаимно свързани), масивна двуетажна къщичка с 4 помещения за живеене и паянтова дървена сграда за животните. В последствие стопаните измайсторяват и няколко малки едностайни дървени къщички, с елементарно обзавеждане, разположени по отсрещния баир между дърветата, като първоначалното им предназначение е за пренощуване на роднини, близки, клиенти, а в последствие – примитивни, но харесвани „хотелчета“ за любители на природата.
Какво представлява всъщност чаркът? Това е дъскорезница, задвижвана с водна сила. Самата дума е с турско-персийски произход и означава водно колело. Задвижването на колелото се определя от височината на водния стълб и налягането, вследствие на което се получава бързо течение, което дава въртеливо движение, достигащо 120 оборота на водното колело в минута. От своя страна, то привежда в движение рамката на бичкията /триона/, разбичваща трупите. В сравнение с ръчното бичене, производителността на чарковете се е увеличила 6 пъти.
Бащата Ангел и синът Стефан Цигови реализират всички тези изисквания не само с прозрение, но и с къртовски труд, за да просъществува и работи чаркът дълги години. С велемъдрост и прозорливост те избират не само точното място за чарк, но и с Божествена природа около него. Гората наоколо има някакво магическо въздействие, способност да подмладява и възвисява, да разнежва и повдига настроението. Под сенките и мекото дихание на боровете и елите всеки човек неусетно се променя. Въздействието на дърветата като мощни проводници на скрита космическа енергия винаги съществува и тези, които стоят под тях, я усещат.
Мълвата за омайващата красота на природата около чарка и гостоприемството на стопаните започва да се предава от уста на уста, от човек на човек. От столицата и други градове започват да идват, без и със семействата си чиновници, банкери, доктори, адвокати, евреи, художници, ловци. Художникът Дечко Узунов също пребивава известно време. Всички – хора от класа и елитно общество – дни, месец, дори но няколко пъти през лятото, отсядат на това място. Оставят богатите си домове, чудесни битови условия, обстановка и навлизал в зеленото царство, отпиват от бистрата тишина, зареждат се с енергия и неусетно се променят, защото тук се отърсват от шума в градовете и психическата натовареност. Дървените къщички с фенерите за нощно осветление са техните фантастични „хотелчета“. Те пък от своя страна, с маниери, облекло, обноски, начин на общуване, обогатяват колорита и живописта на природата и обстановката.
Докато светлината мери времето, курортистите ефективно действат сред природата – берат билки, диви плодове и гъби, някои събират пластики от сухи дървета, къпят се в примитивно изградения плаж от собствениците, риболов в направен от децата вир под чарка, зарибяван от тях с риба каленик от други водоеми.
Храната, приготвяна от жените – хляб, замесен с квас и опечен в каменна пещ; яйца, мляко и млечни продукти, получени в симбиозата между животните и естествената паша; тутманици, сладки и солени баници; боб в гърне и какви ли не още родопски вкусотии. Не липсва и магазинче със стоки от първа необходимост.
А вечер всички заедно – домакини и гости под звездното небе край притегателната сила на огъня показват, че като че ли времето спира, а от светлината и топлината стават по-мъдри, по-искрени, по-емоционални. Понякога неусетно дочакват зората, която сигнализира за новото начало на следващия ден.
Най-големият син на Стефан Ангелов Цигов е роден през 1921 г. и е кръстен на дядо си Ангел. Ангел-младши е участник в Отечествената война, сражава се в боевете при Драва Соболч (Унгария). Остава жив и се завръща с орден за храброст. Когато се създава „Тексим“, е един от първите международни шофьори.
Всички потомци на Стефан и Агнел Цигови по различен начин са реализатори на нравствения им пример в семействата и професиите, които упражняват: военни; инженери – строителен, авио и автомобилен; икономисти, учители, музиканти; биолог; художник; компютърни специалисти; журналистка – редактор и продуцент в Дойче Веле и др.
Поклон, дълбок поклон,
предци от Циговия род,
оставили достойно име
и пример за борбен живот!
Гр. Ракитово, 2016 г.
(Из непубликуван машинопис на Катерина Ангелова Цигова-Дзигарова – учител пенсионер)
ІІ. Високопланинската школа на Учителя.
За понятието „високопланинска школа“ ние знаем още от времето на Орфей, който ХІІ – ХІІІ века преди Христа е открил такава точно под Мусала. Едуард Шуре във „Великите посветени“, в главата за Орфей, ни казва, че школата на Орфей била при изворите на Евра, Ебро, при подножието на планината Каукайон. Ако отворим един старогръцки речник, ще видим, че Евра, или Ебро, е р. Марица, а Каукайон е планината Родопи, тъй като за древните двете планини са се разглеждали като една. Значи според Едуард Шуре школата на Орфей е била при Маричините езера. Ненапразно местността при Маричините езера Учителя нарича „Олтар“[1].
Ето част от описанието, което Едуар Шуре дава на Юпитеровия храм:
„Близо до изворите на река Ебра се издига планината Каукайон, опасвана от гъсти дъбови гори. Върхът ѝ се извисява, цял от скали. От хилядолетия това място носи името Свята планина, защото пелазгите, келтите, скитите и гетите отиват там, за да се поклонят на боговете си. […] Храмът на Юпитер се издига в центъра на мястото, обиколено със свещена ограда, недостъпна като крепост. При входа му има галерия с четири дорийски колони, украсени с изящни орнаменти.
Настава часът за жертвоприношение. Жреците на Каукайон принасят в жертва само огън. Те слизат по стъпалата на храма и запалват благовонни пръчки с огън, взет от светилището. После първосвещеникът излиза от храма. Облечен е в бял ленен хитон като другите жреци, а главата му е увенчана с венец от митрови и кипарисови листа. Той носи абаносов скиптър с дръжка от слонова кост, а хитонът му е опасан със златен колан, украсен с кристали, излъчващи тъмни отблясъци – символ на тайнствената царственост. Този жрец е Орфей.“[2]
Учителя спазва древната традиция и през 1920 г. качва за първи път около 150 човека от Братството на Сините камъни над Сливен, които са на 1000 м. надморска височина. Ето какво казва той за високопланински лагери в Школата:
„През лятото на 1920 година прекарах 25 дена на Сините камъни[3]. Там изведохме 150 души[4]. Хубаво е да се прекара десет дни на избрано място, на Мусала например. Добри са тези срещи и да стават на такова чисто, хубаво място и ще се видят добрите резултати. Има няколко места хубави за такава среща: Мусала, Сините камъни, Казанлъшката околност, Чепино, над Батак Карлъка и другаде. Десет дни на спартански начала може да се прекара[5].“
В началото на юли 1921 г. Учителя тръгва с една група от 40 човека – братя и сестри, предимно от София, към Западните Родопи, които са с по-голяма надморска височина и разнообразна растителност от Източните. Високопланинската Школа е вече открита от него с пребиваването на Сините камъни през юли месец 1920 г. Там е 1000 м. н.в. и в замисъла на Учителя се забелязва някаква градация, тъй като при летуването на Родопите през 1921 г. той вече ги качва на Баташкия снежник (Карлъка), висок около 2100 м.
Следващата 1922 г. е паметна с откриването на Школата и с изкачването на най-високия връх на Балканите, там където преди повече от 3 хил. години е била Школата на Орфей. През целия месец юли на 1922 г. голяма група братя и сестри (повече от 100 души) от София и провинцията летуват в Чамкория (Боровец), в т. нар. Горско училище. През време на летуването Учителя организира излети из околността, особено до красивата поляна Шумнатица, а също и до връх Мусала. Тогава Учителя качва братята и сестрите вече на 3000 м. надморска височина. В тази възходяща градация има постепенност и смисъл, разбира се. В края на това летуване в Рила през 1922 г. той е доволен от първия опит на такава голяма височина:
„Ние направихме своя пръв опит: качихме се на Мусала 104 души мъже и жени от различна възраст, като започнете от 15-годишна възраст до 70-годишна. Как ще го обясните вие това? Ние го обясняваме. Минахме през южната страна и после се върнахме от северната страна на Мусала. Ние правим първия опит с Новото учение, да видим какво може да внесе то вътре в човешката душа. Ще кажете, че то е заблуждение. Не, не е заблуждение. Има по-велики работи. Ако човек може да преодолее Мусала, да се качи на този връх, ще преодолее и много други мъчнотии, в неговата душа трябва да има вяра.“[6]
Ето и неговите думи няколко дни по-късно, произнесени на събора през 1922 г:
„Аз направих следния опит: изведох на Мусала 104 души, като се започне от 15-годишни юноши до 70-годишни хора (имаше и една сестра на около 70-годишна възраст) на височина 3000 м, без да се разболее някой – всички се върнаха здрави и на другия ден усещаха енергия и подем в своята мисъл. Сега, като ви казвам това, как ви се вижда, 70-годишна жена може ли да се качи на такава височина? Сто и четири души се качиха горе, без да се разболее някой. Ще кажете: „Тук някоя магия има.“ Няма никаква магия. Тук се спазва един естествен закон на туризма. Трябва да се вземат всички съображения, за да се избегнат заболяванията. Сега съвременният живот е едно движение. Ако вземем всички предохранителни мерки, много малко боледувания ще има.“[7]
От 1922 г. до 1928 г. Учителя прави още няколко изкачвания на Мусала, като през това време подготвя учениците си за продължително пребиваване на голяма височина – над 2000 метра. Така през 1929 г. той прави и първия лагер на Седемте езера на Рила при второто езеро, което е на 2200 м. н. в. Тази традиция продължава до 1942 г., когато вече условията не позволяват възкачване на планината заради войната. Има три събора и на Витоша – два са на Яворови присои (ок. 1900 м. н.в.) – 1933 и 1934 г. и един на връх Острица (1700 м. н.в.) през 1944 г.
След заминаването на Учителя братята и сестрите продължават да се качват на Седемте езера, но след 1957 – 1958 г. им е забранено да се събират повече хора, дори и по градовете. Те продължават, разбира се, като не прекъсват традицията на високопланинската школа, но вече на съвсем малки групи от най-много 10 – 15 човека. Обикалят на различни места по цяла Рила и не са се застояват, за да не ги хванат и санкционират строго. Ето какво си спомня Мария Митовска от онова време:
„След като свалиха лагера на Седемте езера, учениците на Учителя казаха: „Високопланинската школа е важна част от учението на Учителя. Там молитвите са много силни и вдъхновени. Имаме възможност за групови молитви, общуване, братски живот. Не можем да прекъснем Рила, макар че ни забраниха.“ Тогава малка група младежи с няколко палатки отидохме на хижа „Ястребец“. Там нямаше още лифт, беше много тихо и спокойно. Имаше прекрасен изгрев. Сприятелихме се с хижаря и той ни разреши да си сложим палатките в района на хижата в клековете, близо до извора. Имаше и красиви полянки за Паневритмия. Някои приятели спяха в хижата. Така отново се оформи една група и ние продължихме братския рилски живот без прекъсване, макар и забранен от властта. Крум беше сред нас. Следващото лято дойдоха още много приятели и Крум ми каза, че трябва да се направи още един лагер в района на хижа „Мусала“. На следния ден тръгнахме в тази посока. Когато вървяхме по много тясната хоризонтална пътека, която свързва Ястребец с хижа „Мусала“, Крум каза: „Тази пътека сега е малка и тясна, но за в бъдеще тук ще има голям път и ще дойдат много хора от цял свят. Затова вие, младите, трябва да работите, да сте готови за това, което идва.“ Аз, да си призная, не повярвах на това, което Крум ми каза, защото си мислех как може то да стане, след като сега всичко е забранено. Но после, когато дойде 10 ноември 1989 г. и нещата се промениха, винаги когато вървя по този широк път от Ястребец към Мусала, си спомням думите на Крум.
Ние стигнахме до хижа „Мусала“, поседяхме малко на мястото, където са лагерували с Учителя, и Крум ме заведе по посока на Сфинкса. Там ми показа подходящо за лагеруване място близо до два извора. […] Постепенно Мусаленският лагер се разрасна. Той започна някъде около 1976 г. и продължи до лятото на 1989 г. включително. След това се прехвърлихме на Седемте езера.“[8]
ІІІ. Летуването на Учителя на Цигов чарк през 1921 г.
Боян Боев ни дава информация за това летуване от първа ръка:
„През 1921 г. Учителя летува с много братя и сестри, предимно от София, в с. Ракитово – в един живописен кът на Родопите, всред иглолистни гори, в т. нар. „Цигов чарк“. По време на това летуване построихме една хубава чешма в околността.“[9]
Тъй като за тази чешма, не малко изворче, се разказва на няколко места, ще цитираме отново Боев, който разказва за манталитета на Учителя да съгражда чешми:
„Интересно е дето Учителя правеше чешмите, винаги в разни стилове. В това отношение имаше най-голямо разнообразие. Всяка чешмичка имаше свой оригинален стил. Направим каква разлика между стила на чешмичката при Циговия чарк в Родопите, близо до село Ракитово, дето Учителя прекара с голяма група братя и сестри през лятото на 1921 г. и стила на чешмичката при Дианабад; при второто Рилско езеро, при петото и при шестото Рилски езера. Веднъж след свършване на работата, която беше определена за онзи ден при чешмичката при Дианабад почнахме да я разглеждаме и да се възхищаваме от красотата ѝ, която изникна на това пусто място.“[10]
Учителя разкрива доста подробности от пребиваването си на Цигов чарк. Споменава за недружелюбността на Ангел Цигов в началото, но и неговата коренна промяна след малката помощ, която Учителя му оказва. Старият Цигов е живял тежък живот, който го е направил суров и недоверчив, но когато му се показва нужното уважение и най-вече му се помага безкористно, тогава той започва да уважава гостите си и е готов да им помага с всичко, от което те имат нужда:
„Добрата страна на българина е, че той е признателен. Когато бяхме на екскурзия в Родопите, в Циговия чарк, Баташко, синът ни настани в чарка, но баща му – упорит българин, не ни поздравяваше даже. Плащаме му – не ни поздравява. Казах: „Няма нищо.“ Един ден, като реже на чарка, отскача една треска, влиза в окото му и то се подува. Синът иде и казва: „Окото на баща ми се поду. Трябва да го пратим в София.“ Казах: „Няма нужда, ще му помогна.“ Бащата иде. Казах му: „Ако отидеш в София ще ти извадят окото; аз ще ти помогна без да ходиш в София. Ще видиш колко скоро лекувам.“ Обърнах му окото, извадих си кърпата, извадих парчето и намазах мястото с масло. Пипах внимателно и му казах: „Утре ще бъде окото ти добре.“ На другия ден този човек стана мек като памук. Тури ни на разположение коне, хляб, всичко. И казва: „Много лоши сме били.“ Разбира човекът. Обърнах окото и извадих треската – и изведнъж видя хубавата страна. Направихме една чешма там.“[11]
В друга беседа Учителя разказва същия случай с още подробности:
„Преди години отиваме на курорт в Юндола, към Батак. И бяхме се натъкнали на един стар българин, който ни беше дал стая в своята бичкиджийница. И той беше голям аристократ и ни гледаше отвисоко, като че нищо не иска да знае. Седи и ни гледа като на разбойници, като на завеяни религиозни хора. Чудят се ония какво да правят. Бащата е такъв. Но синът е противно на бащата си. Един ден този, старият като работел в бичкиджийницата, отхвръкнало едно парченце и влязло в окото му. Синът казва: „Ще ослепее бащата. Да го пратим в София.“ Казах: Нека дойде при мен. Казвам му: Какво има? Той казва: „Влязло е нещо в окото ми“. Плаши се. Хващам клепача и дигам горния клепач и виждам едно парченце от дърво. Казвам: Ще внимаваш, ще ме слушаш. Ако ме слушаш, с малко ще се отървеш. Ако не, отиде окото и те ще отидеш. Той седи и ме гледа. Изваждам си бялата кърпа, обръщам окото му. Казвам: „Дайте малко дървено масло“. Намазвам го. Казвам: „Не бойте се. Спасено е окото“. Превързвам му окото с моята кърпа. На другия ден той се усеща друг. Оттам насетне той е любезен, добър. Колата си туря на наше разположение. Казва на сина си: „Тия хора са Божи хора.“ Всичко туря на наше разположение.
Да допуснем, че срещнете такъв един човек. Той е едно препятствие в живота. Сега аз не казвам, че съм разрешил този въпрос. Но разсъждавам: Направи една малка услуга. Мен нищо не ми коства. Бих могъл да кажа в случая: „Да си носи той последствията. Да прави каквото иска“. Но Провидението, Бог му туря една малка клечка. Тая клечка ни свързва и се обикнахме. Стопли се неговото сърце, той възлюби всички. Когато ни срещнеше, все ни поздравляваше. Казваше: „Харни хора са те!“[12]
Борис Николов е слушал много пъти тази история, разказвана от първите ученици и сподвижници на Учителя. Той самият влиза в Братството през 1922 г. и преразказва следното, но не като очевидец:
„Екскурзията до „Циговския чарк“ бе първата екскурзия на Братството[13]. Учителя насочи една голяма група приятели към Родопите. Около 40 души братя и сестри Учителят ги заведе в Баташкия карлък[14] – една местност, която се нарича „Циговският чарк“. То е стружня[15] за бичене на дъски, но прочут чарк от години. На тази дъскорезница работи там бащата, който е възрастен и неговия син. Нашите братя и сестри се разполагат близо до чарка, за да могат да използват някои неща, които им трябват, било инструменти, било храна и помещения, защото някои нямат палатки къде да пренощуват. Бащата не е разположен към Братството и братята. Държи се враждебно, винаги сърдит, намръщен, ругае непрекъснато за щяло и нещяло. А пък синът е разположен много. Той гледа с каквото може да услужи на приятелите. И ето какво става. Като работи на струга бащата, една клечица попада в окото му и окото почва да се подува, възпалява се, зачервява се и го боли много. Тогава синът решава да води бащата на лекар. И тъкмо синът приготовлява всичко, а Учителя минава покрай него и го пита къде ще отива. Той му разказва случая: тъй и тъй – клечица е попаднала в окото на баща му и трябва да го води на лекар чак в Пловдив. Учителя казва: „Няма защо да го водиш. Я го доведи тука“. Синът довежда бащата, а окото му превързано. Учителят сваля превръзката, изважда една чиста кърпичка от джоба си, повдига клепача на окото и внимателно изважда клечицата навън. Учителя дава съвет какво да се сложи на окото, болката му преминава и окото му оздравява за два дни. Не станало нужда да слизат в града и да загубят сума дни. От тогава бащата се разполага към Учителя и оказва всичкото си съдействие на приятелите докато са там. Те са прекарали повече от 25 дни на „Циговският Чарк“. Намерили са хубава вода и извор и са направили чудна чешма, която и до днес стои[16]. Не съм ходил отдавна там. Това е било 1921 г. в Баташкият карлък.“
През това лято на 1921 г. Учителя споменава за две екскурзии, които правят. Едната е по-кратка – до връх Домузалан (около 1800 м.), който е над Цигов чарк в защитената местност „Мантарица“. Този връх по онова време е бил съвсем гол допреди 50 години, но сега е много обрасъл и на практика недостъпен – без пътека и маркировка до него. Ето какво Учителя разказва за ходенето си до Домузалан:
„Ние имаме един наш приятел от Пловдив. Той се занимаваше със спиритизъм, беше учител. Той се поболява. Един ден явява се болката в сърцето му, пукат се артериите му. Лекарят му казва: „Четирийсет деня ще лежиш така на гърба си, за да заздравеят тези пукнатини.“ Питат ме какво да прави. Според мен – нека да стане. Но лекарят казал, че ако стане – така и така ще бъде. Лекарят му казал: „Няма да се качваш на по-голяма височина от петстотин метра, защото иначе ще се пукат артериите в белите ви дробове и ще свършиш.“ Той пита: „Какво да правя?“ По това време аз бях в Батак. Казах му: „Ела при мене.“ А пък това място е на [хиляда] двеста и петдесет метра височина. Той ме пита: „Каква е височината там?“ Казах му: „Като дойдеш, ще се научиш.“ Стоя той там една-две седмици, и не му се пукна сърцето. Един ден отиваме на Домузалан, на височина две хиляди и двеста метра[17]. Този човек се спира на едно място и казва: „Ти ще ме умориш.“ Казвам му: „Аз отговарям.“ Той ми казва: „Като умра, как ще отговаряш?“ Като дойдохме до две хиляди метра височина, казва ми: „Свърши се вече.“ И спря там, а ние отидохме до върха. После, като се върнахме, той каза: „От мене вече човек не става.“ Казах му: „Нищо няма. Като се върнеш, ще си умиеш краката, и утре ще видим.“
На другия ден той почна да си изменя ума. Питам го: „Как е?“ Той каза: „Няма нищо, но лекарят каза да не се качвам.“ Сега този лекар е авторитет. Сега аз не искам да го изведа горе изведнъж – постепенно да върви той по този път, да дойде до съзнание. Казвам му: „Защо не повикаш вярата в себе си? Какво ти говори вярата в тебе?“ Той ми каза: „Има нещо в мен, което ми казва, че няма да се пукне сърцето ми, а пък друг ми казва, че ще се пукне.“ Казах му: „Ти си се заблудил по онзи глас, който ти казва, че ще се пукне. Е, ако ти не слушаш това Божественото в тебе, сърцето ти ще се пукне.“ Този страх беше в болния, не че го искаше това. И пред мен се признаваше, каза ми: „Колко съм малодушен, голям страхливец съм.“ Казвам му: „Страхливец си бил, защото вярваш на онова, което [е] резултат на човешкия живот, а пък не вярваш на резултата на Божествения живот вътре в тебе.“ Това са възможности, че може да се пукне сърцето, ако човек вярва в това, но ако не вярва в това, няма да се пукне.“[18]
На тази същата разходка групата около Учителя имат интересна среща с един говедар от турски произход:
Преди години бях на екскурзия в Южна България, горе на Домузалан, с приятели. Дойдохме до едно турче-говедарче, гледам го, вари си в едно гърне боб. Казвам му: „Може ли да ми дадеш малко боб?“ „На драго сърце, готов съм да ти услужа. Но бобът ми не е солен, турил съм малко лук само.“ След като ядохме хубаво от боба, казвам: „Сега ние ще ти дадем от нашето.“ Дадохме му сладкиши, маслини. Казва: „Много ми дадохте, моят боб не отговаря на това, което вие ми давате, малко боб и лук ви дадох. Туй е много!“ Казвам: „Така става, за твоето добро сърце е.“ Той можеше да каже: „Този боб е за мен.“ Сегашните хора не са готови да споделят своето благо с готовност. Споделете вашето благо, което Бог ви е дал, с вашите ближни.“[19]
На друго място Учителя разказва същата история с боба и маслините на говедаря, но допълва и с един невероятен негов разказ за съжителство между крави и мечка:
„Ние, когато ходихме на екскурзия към Батак, отидохме в една планинска местност и там един говедар си вари боб в едно гърне. Даваме му маслини и искаме да ни даде от боба си. Човекът не иска да ни даде от боба. Едва го убедихме. Казва, че не иска маслини. Хеле даде половината от боба и [беше] доста хубав боб, сварен в гърнето. Едва можахме да измолим неговия боб. Казва, тия черните работи не му ги хваща окото. При това намръчкани, не са като сливи. Мисли, че ние искаме да го излъжем. Ние казваме, това е хубаво, струва по-скъпо, убеждаваме го. Бобът е евтин, а тия маслини много струват. Най-после се убеди и за човещина даде. Като ни даде боба, после ни приказва една приказка: „Тук преди години имаше един говедар, който изкарваше говедата в планината. Там идеше една мечка и целия ден мечката е говедата пасеше. Мечката и говедата пасат заедно. Вечер говедата се върнат в селото, мечката остане в гората. Сутринта като дойдат говедата в гората, мечката пак дойде при тях. Нито вълк, нито друго – мечка иде. А само тази мечка с говедата ходеше.“ Казва: „Где такива хора, мечка и говеда заедно да живеят? Сутрин, като погледнат – мечката иде, и тя върви с тях, пасе. И всичките говеда обичаха тази мечка.“[20]
И на още едно място срещаме същата история с мечката и кравите:
„Ще ви приведа един пример. Аз направих една малка разходка в местността Домузалан и ми разправяше един говедар. Говедарят с говедата излиза и една мечка целия ден с говедата ходи и говедата свикнали с нея. Говедата се връщат вечер, мечката остава в гората. Говедата излизат, и мечката излиза с тях. Как ще обясните, какви са били подбудителните причини. Дали това е вярно, или не? И аз не зная, но аз вярвам на този говедар турчин.“[21]
Другата екскурзия от пребиваването на Учителя по тези места е доста по-голяма – тя е от Цигов чарк до Баташки снежник (2100 м.). Била е с преспиване на голямата поляна под върха. От общо 40 човека са участвали около десетина, тъй като като километри и изкачване е доста. Явно в тъмното не са се ориентирали добре, тъй като са се настанили в една лятна кошара за говеда и са приели техните мисли и чувства:
„Преди години направихме десетина души една екскурзия към Батак. Там се качихме на една висока поляна, „Карлъка“, близо 2000 метра височина. Пристигнахме късно вечерта. Едни от нас насякоха дърва, накладохме голям огън и цяла нощ не можахме да спим. Мислиха, че сме уморени и че мястото не е хубаво. Сутринта, като станахме, видяхме, че това място беше един егрек[22], дето всички животни са оставили дълго време своите извержения. И ние през тази вечер възприехме разположението на тези говеда, ялови говеда, които ги приготовляваха за клане. И тези говеда оставиха своите мисли на „Карлъка“. Те казваха: „Лоша е съдбата ни: ще ни изколят, ще ни изпоядат хората.“ И ние чувстваме тези мисли и не можахме да спим.“[23]
Тази същата поляна е огромна по площ и според Учителя държи пространството около час и половина, с което е подходяща за пеене в хор на песента „Фир-фюр-фен“:
„Ако имаме една поляна и всинца се наредим в една верига и запеем заедно, в хор, тази песен „Фир-фюр-фен“, знаете ли какво може да стане за един час? Като направите опита, ще видите какво може да стане. Трябва една много голяма поляна, за да се направи опитът. Отличен опит ще бъде. Над Батак отгоре, в Родопите, на един връх има една голяма поляна – Карлъка. Тази поляна е отлична за този опит. Тя е като дъска, може да държи пространство около един и половина часа. Отлично място е там.“[24]
Учителя разказва и една случка с безброй пеперуди в близост до самото езеро, преди да го направят язовир. Това езеро, което също се е казвало Батак, е било приблизително на същото място, но много по-малко на площ:
„Преди години бях на едно летовище към Батак. Там има доста комари. Наричам го „Баташки рай“. Там има едно езеро, при това езеро е Баташкият рай. При езерото има една ливада, на която има безброй пеперуди от разни видове. Като отидохме, като накацаха по рамената, по шапките, играят си, усмихват се. Казвам: Много се радвам на вашия рай. Всички са хубаво нашарени, казват: „От колко време ви чакаме да дойдете!“ Имаше някои сестри, искаха да ги пъдят. Казвам: Оставете ги, нека си седят. Кацат по лицата ни, целуват ни. Казвам: Оставете ги свободни да кацат по лицата, по шапките, по косата. Не оставиха място, дето да не кацат. Казват: „Да ви видим.“ Не само мене целуваха, но и другите, които бяха с мене, и тях целуваха. Тази старата сестра (Учителят сочи към сестра Попова), и тя беше там, и нея целуваха.“[25]
[1] Б. Боев, Разговори с Учителя, пълна колекция.
[2] Едуар Шуре, Великите посветени ІІ част
[3] ИБ, 8 август 1920 г.
[4] ООК, 29 октомври 1922 г
[5] ИБ, 26 април 1927 г.
[6] НБ, 30 юли 1922 г. в Чам кория, Горското училище.
[7] СБ, 19 август, в читалище „Надежда“ – Велико Търново.
[8] М. Митовска, Живата връзка, 2013 г.
[9] Б. Боев, Разговори с Учителя, пълна колекция.
[10] Б. Боев, Разговори с Учителя, пълна колекция.
[11] Б. Боев, Разговори с Учителя, пълна колекция.
[12] СБ, 4 август 1937 г, Молитвения връх при Рилските езера
[13] Първата екскурзия е на Сините камъни през 1920 г. отново през месец юли, в която участват близо сто и петдесет човека от Сливен и Ямбол
[14] Това е името на най-високия връх в тази местност познат днес като връх „Баташки снежник“ с надморска височина 2082 м. Борис Николов смесва топонимите, групата с Учителя лагерува на „Цигов чарк“, но те правят и двудневна екскурзия до Баташки снежник, наричан тогава „Баташки карлък“.
[15] Стружня (от струга – стбл. поток, течение)– водна бичкиджийница
[16] Тази чешма отдавна вече не „стои“ там. Според свидетелства на очевидци тя е засипана по време на строителните дейности на язовир „Батак“ – в периода (1953 – 1959 г.). Вероятно това са добавени думи от Вергилий Кръстев или има неточност в твърдението на самия Б. Николов.
[17] Домузалан е около 1800 м. Някой може да допусне, че тогава са отишли чак до Голяма Сютка, която е действително 2200 м. и е най-високият връх в околността, третия в Родопите след Перелик и Персенк. Но това става твърде дълга екскурзия за един ден, тъй като от Домузалан до Сютка е около 3 часа в една посока, а и Учителя едва ли би направил такова объркване с върховете. Освен това казва в беседата, че е направил една „малка разходка“.
[18] ООК, 9 януари 1935 г.
[19] НБ, 29 май, 1932 г.
[20] ООК, 8 декември, 1943 г.
[21] НБ, 4 декември 1932 г.
[22] Егрек – лятна кошара за добитък.
[23] ООК, 7 август 1940 г.
[24] СБ, 22 август 1922 г., Търново
[25] НБ, 8 ноември 1942 г.
