1859
По шведска народна песен
Вие вероятно сте чували за момичето, което стъпи върху един хляб, за да не изцапа хубавите си обувки и за нещастията, които я сполетяха след това. Тази история е разказвана много и дори е отпечатана в книга.
Тя се казваше Инге – беше бедно дете, но горделиво и надменно. Хората говореха за нея, че има лош характер. Когато беше по-малка се забавляваше да лови мухите и да къса техните крилца, като така ги превръщаше в обикновени пълзящи твари. След като стана малко по-голяма, тя вече хващаше различни буболечки и бръмбари и забиваше в телцата им игли или карфици, полагаше ги на откъснато зелено листо или на къс хартия, така че бедните животикни се вкопчваха в него с крачетата си, стискаха го и се въртяха безпомощно, опитвайки се да се освободят от забитата игла.
„Бръмбърът май иска да чете – присмиваше се малката Инге. – Вижте как обръща листа!“
Колкото повече порастваше, толкова ставаше по-лоша, но тя беше много красива и това вероятно беше нейното нещастие. Ако това не беше тъй, нямаше да я глезят толкова и щеше да бъде наказвана повече.
„Не трябваше да я глезя толкова – казваше си майка ѝ. – Като беше малка често ѝ позволявах да се качва на главата ми, опасявам се, че като по-голяма ще стъпче и сърцето ми.“
И Инге наистина го направи.
След това тя беше изпратена на работа при едни заможни хора, които се държаха с нея много любезно. Обличаха я с хубави дрехи и тя ставаше още по-красива, с което надменността и неуважението ѝ към другите растеше.
Когато отмина една година господарката ѝ каза: „Мило дете, трябва вече да се върнеш на село и да посетиш родителите си!“
Инге тръгна към родно си място, но само за да се покаже колко красива е станала и колко добре е облечена. Когато стигна до селото тя от далеч видя младите моми и момци, седнали на сладки приказки край езерото, но там зърна и майка си, която седеше на един камък и дремеше, а пред краката ѝ имаше сноп сухи дърва, която тя бе събирала в гората. В този момент Инге се засрами от бедността и дрипите на майка си, обърна се и тръгна обратно към града раздразнена.
Изминаха още шест месеца.
„Мило дете, трябва да се прибереш вкъщи, за да видиш старите си родители, – каза господарката ѝ. „Аз съм омесила и изпекла един голям пшеничен хляб да им го занесеш. Те много ще се зарадвам да те видят отново!“
Инге сложи най-хубавата си рокля и обу новите си фини обувки. Повдигна полата си високо като стъпваше много внимателно, така че да не изкаля обувките си и да остане чиста и спретната, за да може да се покаже. Както си вървеше, тя стигна до мястото, където пътеката преминаваше през една блатиста местност, а там имаше един участък с кал и тиня. Без да се замисли Инге хвърли хляб в калта, като искаше да стъпи върху него, за да не окаля обувките си. Но точно като постави единия си крак върху хляб и вдигна другия нагоре, за да прекрачи, хлябът започна да потъва по-дълбоко и по-дълбоко, а заедно с него и момичето. Така тя изчезна напълно, а отгоре на повърхността се видяха само няколко черни бълбукащи мехурчета.
Това е историята.
Но какво стана с Инге, къде попадна тя? Тя слезе при Блатната вещица, която постоянно вари нещо в своето царство. Блатната вещица е леля на русалките, които са ни много добре известни, но за нея никой не знае много, с изключение на тези, които ходят наоколо по ливадите през лятото. Тогава от блатото се издига пара и се носи ужасна смрад, която идва от варилницата на Блатната вещица, където се приготвят магическите извари. Точно във варилницата попадна и малката Инге, а там никой не можеше да издържи продължително. Дори помийната яма изглежда като прекрасен дворец в сравнение с варилницата на Блатната вещица. От всеки врящ казан се носеше такава непоносима миризма, че човек можеше да припадне. Тези казани бяха един до друг толкова близко, че между тях не можеше да се минава свободно, а дори и да имаше повече място, това би било невъзможно поради голямото количество тлъсти жаби и мазни змии, които се приплъзваха постоянно. На това място потъна малката Инге. Всички тези пълзящи твари бяха толкова студенокръвни, че тя започна да трепери от студ, докато накрая не се вдърви цялата. Хлябът, върху който беше стъпила, се беше впил в краката ѝ и я привличаше здраво, както голям магнит привлича железните стружки.
Блатната вещица си беше у дома, когато един ден нейната варилница беше посетена от самия дявола и неговата прабаба – много зло същество, което никога не оставаше да бездейства. Тя никога не излизаше от своята къща без да си вземе нещо за шиене. И сега беше донесла нещо – пришиваше парченца кожа към човешките обувки, така че после хората не можеха да си намерят място. Тя бродираше лъжи и тъчеше клевети и необмислени думи, като по този начин сееше поквара на земята.. Да, прабабата можеше да шие, да плете на една кука и да тъче! Беше голяма майсторка.
Тя видя Ингер, след това сложи очилата си и отново погледна към нея:
„Това момиче е талантливо, има достатъчно лоши наклонности“ – каза тя. „Дай ми я за спомен от посещението ми тук, тя ще бъде подходяща статуя в преддверието на имението на моя правнук.“
И тя бе дадена на нея! Така малката Инге отиде в ада! Хората не винаги попадат там директно, те могат да отидат и по заобиколен начин, когато съберат достатъчно негативни качества в характера си.
Преддверието на ада беше безкрайно. Човек може да се замае като погледне назад и види върволицата чакащи. Навсякъде се виждаха тълпи от разтревожени, изтощени хора, чакащи Портите на милостта да се отворят за тях. Но те ще трябва да чакат още дълго. Огромни, отвратителни, тлъсти паяци плетяха от хиляди години своите паяжини, които подобно на огромни медни вериги препречваха пътя на всеки, който искаше да се измъкне. Освен това всяка душа беше изпълнена с едно вечно безпокойство, с мъка и непрестанна болка. Например един скъперник стоеше там и се окайваше, че е забравил ключа в ключалката на сандъка със скъпоценностите си. Да, това ще отнеме твърде много време, за да се изброят всички мъчения и страдания, които могат да се видят на това място.
Инге беше много измъчена от положението си на безмълвна статуя, закрепена към земята върху хляба, който бе настъпила.
„Това е високата цената, която заплатих, за да запазя обувките си чисти“ –каза си тя. И всички наоколо ми са вперили очи в мен!“
Да, наистина всички се бяха втренчили в нея. Четеше се злобата в очите им, а от устните им излизаше упрек, но без звук. Това всичко беше ужасно да се види!
„Навярно изпитват удоволствие да ме гледат. – помисли си малката Инге. Имам едно красиво лице и хубави дрехи.“
И тогава тя се помъчи да се огледа като завъртя очи, тъй като врата ѝ беше вдървен и не можеше да се движи. О, не, колко изцапана бе станала от варилницата на Блатната вещица! Роклята ѝ беше покрита с едри петна от тиня; една змия се беше вплела в косата ѝ и беше увиснала отзад на гърба ѝ; от всяка гънка на роклята ѝ надничаше по една грозна жаба, чието крякане наподобяваше лай на пудел вързан за каишка. Това също беше ужасно!
„Всички останали тук изглеждат така ужасно“ – каза си тя и това беше единственият начин, по който можеше да се утеши поне за малко.
Но най-лошо от всичко беше страшният глад, който изпитваше. Дали не беше възможно да се наведе и да си отчупи малко от хляба, на кой то стоеше? Не, гърбът, ръцете и краката ѝ бяха втвърдени, а цялото тяло приличаше на каменна статуя. Тя можеше само да върти очите си, така че да вижда дори зад себе си, без да помръдва глава, а това също беше ужасна гледка. Защото тогава всички мухи, на които беше късала крилцата пропълзяваха напред и назад през нейните очи. Тя примигаше с клепачи, но мухите не отлитаха, защото не можеха, те се бяха превърнали на пълзящи насекоми. Това беше още едно мъчение за Инге, прибавено към глада. Да, в крайна сметка тя усещаше, че нещо във вътрешността на червата ѝ се самоизяжда. Чувстваше се толкова празна отвътре, така ужасно празна.
„Ако това продължава още дълго, аз няма да мога да го понеса!“ – каза си тя.
Но тя трябваше да го понася още дълго, а нейните страдания само се увеличаваха.
Веднъж една гореща сълза падна върху челото ѝ. Тя се стече по лицето, шията и достигна до хляба в краката ѝ. Тогава друга сълза я последва, а след нея и още много. Кой би могъл да плаче за малката Инге? Дали майка ѝ беше още на земята? Горчивите майчини сълзи винаги достигат до детето, което е направило погрешка, но те не му носят утеха, те само горят още повече и правят болката му по-голяма. А този непоносим глад продължаваше за нея и невъзможността да си отчупи поне една хапчица от хляба, на който стоеше! Най-накрая тя имаше чувството, че всичко в нея се самоизяжда и че тя се превръща в тънка и куха тръстика, в която се отразява всеки звук. Например чуваше ясно всичко, което се говореше за нея на горе на земята и това, което чуваше беше грубо и жестоко. Въпреки че нейната майка плачеше жално, тя винаги казваше: „Горделивостта предшества падението! Ти сама си виновна за своята гибел, Инге! А как наскърби мен, твоята майка!“ Нейната майка и всички останали на земята знаеха за греха, който бе извършила – тя настъпи хляба и изчезна завинаги като потъна в блатото. Един пастир, който е видял всичко от склона на хълма, им разказал.
„О, как наскърби майка си, Инге!“ – каза майката. „Да, аз очаквах това!“
„Иска ми се да не бях се раждала!“ – помисли си Инге. „Щях да съм много по-добре. Сълзите на майка ми не могат да ми помогнат сега.“
Тя чу господарите ѝ, добри хора, които се грижеха за нея като родители, да си говорят. „Тя беше грешно дете“ – казваха те. „Тя не оцени даровете на нашия Господ, а ги потъпка с крака. Ще бъде много трудно Портите на милостта да се отворят за нея и да я пусна вътре.“
„Те трябваше да ме наказват повече“ – помисли си Инге. „Трябваше да получавам справедливо наказание за всички глупости, сътворени от мен!“
Тя чу и една песен, която бе написана за нея, за „горделивото момиче, което стъпи върху хляба, за да запази обувките си чисти“. Тази песен се пееше от единия край на страната до другия.
„Защо трябва да страда и да се наказва някой толкова жестоко за такова малко провинение?“ помисли си тя. „Останалите също трябва да бъдат наказани за греховете си! Но тогава тук ще има още много наказани. О, как страдам!“
И сърцето ѝ ставаше все по-твърдо, дори от тялото.
„Тук долу никой не може да стане по-добър в такава компания! И аз не искам да бъда по-добра. Вижте ги всички как са вперили поглед в мен!“
Сърцето ѝ продължаваше да се втвърдява и да се пълни с омраза към цялото човечество.
„Сега те имат за какво да си говорят там. О, а аз колко страдам!“
Тя слушаше как родителите разказваха нейната история на децата си като предупреждение и как най-малките я наричаха „грешната Инге.“ „Тя е толкова лоша“, казаха те, „толкова неприятна, че заслужава да бъде строго наказана.“ Децата говореха много остри думи за нея.
Но един ден, когато гладът и раздразнението дълбаеха в кухото тяло на Инге, тя чу да споменават нейното име и да разказват историята ѝ на едно невинно момиченце, което избухна в сълзи от съжаление.
„Но тя няма ли някога да излезе оттам?“ – запита детето.
„Тя никога вече няма да излезе!“ – беше отговорът.
„Но ако поиска прошка и обещае, че никога повече няма да извършва злини?“
„Тя няма да поиска прошка.“ – казаха те.
„О, как бих искала тя да го направи!“ – каза малкото момиче силно развълнувано. „Бих дал къщичката си и куклите стига тя да може да излезе! Толкова е страшно там! О, горката Инге!“
Тези думи достигнаха чак до сърцето на Инге и почти я направиха щастлива. Това беше първият път, когато някой казваше: „Горката Инге“,а след това не добавяше и нейните грешки. Невинното малко дете плачеше и се молеше за нея, а тя беше толкова развълнувана от това, че и на нея ѝ се прииска да заплаче, но сълзите просто не искаха да дойдат, а това допълнително измъчваше Инге.
Годините горе на земята си минаваха неусетно, но долу нямаше никаква промяна. Инге чуваше все по-рядко името си и все по-рядко се разказваше нейната история. Най-сетне един ден тя чу дълбока въздишка: „Инге, Инге, колко нещастия ми причини! Знаех си, че ще така ще стане накрая!“ Това бяха последните думи на умиращата ѝ майка.
Тя чу името си да се споменава и от бившата си господарка и това бяха най-меките думи изричани за нея: „Чудя се дали някога ще те видя отново, Инге! Човек никога не знае накъде ще го отведе съдбата!" Но Инге знаеше отлично, че добрата ѝ господарка никога няма да слезе до това място, където беше тя.
Така изминаха дълги години, които за Инге течаха още по-бавно и мъчително. Веднъж тя чу името си отново и видя нещо като две ярки звезди, които блестяха над нея. Това бяха две мили очи, които затвориха на земята. Толкова години минаха откакто малкото момиченце плака за „Горката Инге“, че то беше станал една стара жена, която Господ викаше при Себе Си. В последния си час, когато мислите и делата от живота на човек преминават пред очите му, тя си спомни много ясно как като малко дете беше плакала за тъжната история на Инге. В часа на смъртта на старицата мъката в нейната душа беше толкова силна, че от цялото ѝ сърце се изтръгна вик: „Господи, Боже мой, не потъпквах ли и аз често, като бедната Инге, Твоите благословени дарове и не ги ли мислех за незначителни? Не съм ли и аз виновна, задето чувствах горделивост и суета в най-съкровените кътчета на сърцето си? Но ти ме помилва, не ме остави да потъна в бездната, а ми беше опора! О, не ме изоставяй в последния ми час!“
Тогава очите на старицата се затвориха, но очите на нейната душа се отвориха за неща, които по-рано бяха скрити и затова Инге толкова ярко присъстваше в последните ѝ мисли. Милостивата жена вече можеше да види колко дълбоко бе потънало бедното момиче. И от това страшно видение нежната ѝ душа избухна в сълзи, в Небесното царство самата тя стоеше като дете и плачеше за съдбата на нещастната Инге. Нейните сълзи и молитви идваха като ехо в кухата, празна форма, която държеше затворена измъчената душа на Инге. И тази душа изцяло беше завладяна от неочакваната любов на един от Божиите ангели, който дори плачеше за нея!
Защо Инге беше допуснала всичко това? Изтерзаната ѝ душа събра в една мисъл всичките делата от земния си живот и цялата се разтресе от сълзи, сълзи с които тя никога не бе плакала преди. Дълбока скръб изпълваше цялото ѝ същество. И точно когато в момент на най-дълбоко смирение си помисли, че за нея Портите на милостта никога няма да се отворят, един блестящ лъч проникна долу в бездната при нея. Това беше лъч много по-мощен от слънчевите лъчи, които топят снежните човеци, направени от момчетата на двора. И този лъч разтопи вкаменената фигура на момичето по-бързо, отколкото снежинките стават на капчици вода, когато падат на топлите детски устни. Тялото на Инге се превърна в пара, след което една малка птичка излетя нагоре като мълния и последва лъча светлина, който я отведе към света на хората.
Но тази птичка изглеждаше изплашена и се срамуваше от всичко наоколо, сякаш изпитваше срам от самата себе си и искаше да избегне всички живи същества. Тя набързо се скри в една тъмна дупка от разпадаща се стена на сграда. Там се свря, като цялата трепереше и не можеше да произнеса нито звук, защото нямаше глас. Дълго време остана на това място, преди да се осмели да надникне и да види красотата, която я заобикаляше. Въздухът беше свеж и мек; луната светеше толкова ясно, дървета и цветя ухаеха ароматно. Птичката изведнъж се почувства уютно оглеждайки се в новите си изящни и чисти пера. Цялото творение говореше за любов и прослава! Птичката искаше да изпее всички тези мисли и чувства, които изпълваха гърдите ѝ, но не можеше; с радост би пяла тя, както славея и кукувицата предвестяват пролетта. Но нашият Господ, който чува безмълвните хвалебствия дори на червея, разбра и нейното вътрешно славословие, което преливаше в сърцето ѝ, подобно на Давидовите псалми преди още да се оформят в думи и в звуци.
Дни и седмици продължи тази огромна благодарност към Твореца. Идваше обаче денят, в който може би с първото разперване на крилете си птичката щеше да извърши някое добро дело, защото тази благодарност и славословие трябваше да намери някакви реални очертания!
Неусетно наближи празникът Свето Рождество Христово. В близост до стената, в която птичката живя през цялото това време един земеделски стопанин върза на един прът сноп от овес, за да имат храна птиците като небесни творения и да могат да опитат и те от благодатта на нашия Спасител през тези светли празнични дни.
Ярко слънце изгря сутринта на Рождество и освети с лъчите си овесенити стръкове. Там вече бяха накацали много радостно чуруликащи птици, които кълвяха. Тогава и от дупката в стената се дочу слабо чуруликане. Всички преливащи чувства на благодарност и славословие към Твореца, както и устремът за добри дела най-сетне намериха израз в радостната песен на птичката. Тя отлитна от скривалището си. В Небесното царство много добре се знаеше коя е тази птица и откъде е дошла.
Зимата беше необичайно тежка. Реките и езерата бяха замръзнали. Птиците и горските животни трудно си набавяха храна. А нашата малката птичка летеше над селските пътища и търсеше в снега случайно паднали зрънца или трохички като същевеременно викаше и други гладни врабци да се нахранят. Когато тя летеше над градовете и откриваше под някой прозорец натрошен хляб от някоя любяща и милостива ръка, изяждаше само една троха, а останалите ги оставяше за другите.
До края на зимата малката птичка събра и раздаде толкова много трохи от хляб, че те заедно тежаха колкото хляба, на който малката Инге някога стъпи, за да запази новитете си обувки чисти. Когато беше намерена и подарена и последната троха, сивите криле на птичката изведнъж се разшириха и се превърнаха в бели
„Вижте над езерото лети чайка!“ – извикаха децата, като видяха бялата птица. Тя се потапяше във водата и пак политаше към небето, а белите ѝ крила блестяха на слънцето като скъпоценни камъни. Никой не може да каже със сигурност какво е станало с нея, но някои твърдяха, че е отлетяла право към слънцето.
