Румяна Рилска
„Господи, послушай молитвата ми,
Дай ухо на моленията ми:” / Псалм 143 ст 1/
6 януари 2013. Богоявление. 20:18 ч
Лисабон
Богоявление е. Последният ден от така наречените „мръсни дни”. Небето се отваря.
Тишина. Затаrла дъх, опитвам се да я уловя, нея тишината. Стоя и дебна я, така както ловеца дебне плячката си…както убиеца причаква жертвата си преди да я умъртви. Опитвам се да чуя думите който тя, Тишината, ми казваше, да проникна в тишината на тишината…
„Бррр…“- бе звука, който премина първо силно и след това се сля с нея, с тишината. Затварям очи и я чувам отново, само нея-тишината. Спуска се като нощен бриз и се слива с настъпващата нощ…Отново: „Брррррр…“ – този път, по-дълго и по-силно.
Там, в тази тишина, се спотайваше една Съдба човешка, обвита в стари, пашкулени дрехи, чакаща деня, в който щеше да изхлузи и нахлузи премяната си нова, пеперудена. А волния и, полет щеше да рисува в тишината…Там, от тази тишина излетя идеята, но преди да полети, тя бе наситила небесното пространството с присъствието си и дебнеше момента, в който щеше да осъществи полета си.
Отново: „Брррррр…“ – и спомените се раздвижиха. Така както сенките, които оставаха в нощта прелитащата птица…
„Брррррррр…“ – и отприщи се. Звукът, който идваше от вън бе същия, онзи с който преди години, Тя бе отлетяла. Долавяше мириса му, който толкова дълго се бе опитвала да забрави, да прикрие, да унищожи. Но той натрапващо и припомняше за себе си. Нашепваше й спомени, които разтваряха, по точно бъркаха в раните й, които Тя съзнателно прикриваше, дори от самата себе си. Опитваше се да се залъже…или по-скоро него да излъже, да го обърка, но той, звукът, приближаваше все повече и чегърташе в раните й. И излезе из нея…
”Послушай, Боже, вика ми:
Внимавай на молението ми. „/ Псалм 61, ст 1/
Пред нея стоеше едно малко момиченце, чийто сини очи я гледаха, уплашено. Бяха пълни със сълзи, със страх. Гледаха я! Умоляваха я! Разполовяваха я! Това бяха най-чистите детски очи, който Тя познаваше. Пълни със смях, палави, неволни и не- обременени от сивотата на ежедневието. Те гледаха към нея и очакваха.
Един ден, в една зимна сутрин, когато се събудили и не я видяли, хукнали навън, боси в снега да я търсят. Тези сини очи, бяха с цвят като небе, с блясък като звезди.Сини, сини като морето и бистри като поточета, пълни с надежда, пропити с нежност. На тези сини очи искам да разкажа тази история, моята история, защото всеки ден поглеждам в тях и виждам онази част от себе си, която им принадлежеше…И се сещам за тези малки боси крачета, оставящи дири в снега, сещам се за онези детски очи, който шарейки – търсеха ме! Сещам се за това малко детско сърце, което не спираше да очаква нашата среща. За мига, в който моите очи, ще погледнат тези детски сини очи и ще се слеят с безкрайността…
Три дни след Богоявление.
Решението което бях взела преди да ти разкажа историята
И ще се слеят с безкрайността…Сърцето се развълнува. А там в нощта една гургулица спотаена беше свила крила. И лай на уплашено куче разцепваше тишината. Тя затвори очи и запрелиства пожълтелите страниците, които я връщаха в едно „подредено” минало, където…
…часовникът, може би тиктакаше, но никой не го забелязваше…В онзи момент бяха само Тя и Времето. Между тях имаше само една стая, сега прикрита дълбоко в остатъците на миналото. Стените и бяха самоделно боядисани в жълто и синьо, а таванът в бяло. Имаше едно легло, което бе счупено в средата и се придържаше от томове стари книги, пиано, което понякога издрънчваше по някой звук и много играчки. Там, в тази стая живееха Сините очи. Те бягаха волно и изпълваха със смеха си пространството, цепейки тишината с глъчката си. Имаха си свой неповторим свят, в който съжителстваха истории за костенурки мъдри, въображаеми кучета и котки, оранжева маймунка – косматка. Въртяха се ленти с „Цар Лъв“…а „Хакуна Матата живей за мига” беше лайф- мотив…Историята за Бамби се четеше всяка вечер, а пропуските в репликите на четеца се следяха строго, съчиняваха се пикантни истории за пръднята и пръдливковците идващи от поредната доза „Зелева супа” и Те, Очите, се чувстваха сигурни, обичани и обичаха също. До като един ден всичко това се срина.
– Мама каза, че заминава!
Не знам, може би в този момент са се почувствали предадени или изоставени, не желани или не обичани, отговорът е заключен в тях. Приспан. Напъхан надълбоко в сърчицето, недосегаем за никого…И изплуваха от безкрайността. Летище, стъпки бързи и вик, по-скоро вой…издълбоко. Една силна преградка и едно топло:
– Мамо, Мамо, Мамо-о-о-ооо-ооо обичам те!
”От крайщата на земята към Тебе ще
Викам когато премира сърцето ми.
Настави ме на канарата, която е
премного висока за мене.” /Псалм 61, ст 2/
Решението за заминаването се бе появило в момент, когато болката трупана с годините, търсеше лек от самата себе си, понеже се не търпеше вече. Тя бе породена от загубата на собственото си АЗ, от неспособността ми да бъда Себе си. Дишах, движех се, бях всеки друг, но не и Аз. Живеех живота на другите и пренебрегвах своя собствен. Единственият изход, който виждаха очите ми, бе бягството. И побягнах без посоки, без да виждам път, слепешката, защото исках да се махна, да забравя, да излича всичко познато, всичко, което напомняше за живота ми и за живота в онази стая. Исках да избягам от мен самата.
За първи път не чувах ума, единственото което ме водеше бе инстинктът за самосъхранение и острата нужда да си поема глътка въздух. В безпътието, към което вървях, не откривах нито смисъл, нито идея, нито цел. Просто бягах. Бягането ми помагаше да се отдалечавам от огнището на болката. И колкото повече и по бързо бягах, толкова по бързо забравях за болката, за себе си, забравях за стаята и за вещите в нея. Единственото, което не исках да забравя от това място, бе онзи смях, който се изливаше из Сините очи. Той бе в мен, носех спомена от него, беше толкова жив, че всеки път когато го извиквах, в душата ми уморена настъпваше оживление, събуждаше се живота в нея, а радостта се пропукваше като пролетна пъпка и пърхаше…
Много дни бяха изминали от бягството.
Беше един от онези студени, януарски дни, когато поканих за пореден път смелостта и се отправих към стаята…Вратата ме позна и ме пусна да вляза. Там, вътре живота бе замръзнал: леглото все още се подпираше на купчините стари книги, придържащи го да не се срути, пианото бе покрито с извехтял чаршаф, напоен с прах, играчките бяха запечатени в голям кашон, разпукващ се по шевовете от пълнотата си, и сънуваха в забравата на забравата…Музиката беше отлетяла, а заедно с нея и глъчката. На нейно място се бяха настанили тъгата и скръбта, напомнящи за болката, издавана от разпарящия се нежен воал, носещ спомена от спомени…Отнякъде изскочи остатък от парченце недояден шоколад, забравен да бъде погребан, но все още носещ в себе си вкуса на сладостта. Очите ми гледаха и се изпълваха със сълзи, гърлото ми бе пресъхнало…Бе сухо и стегнато, и при всеки опит на стона да излезе, самият той се улавяше уловен в собствения си капан…Само болката, преминаваща през тялото ми, по – скоро режеща, ми напомняше, че съм Жива. Оглеждах всичко около мен, опитвайки се да сглобя парченцата неясна действителност и затърсих в тях, него – Живота. Търсех смеха, който преди това живееше тук. Опитвах се да го уловя, ослушвах се и в най-малкия шум. Пробвах се да чуя музиката, която се лееше преди, да усетя мириса на мандаринки край огъня…Но, уви, там нямаше нищо. Беше останало само едно пространство, пълно с изоставени вещи, миришещо на застоял въздух и всичко в него бе спряло…Без часовника, който продължаваше да отмерва отрязъците време. Оглеждах се в собтвеното си отражение, но не се виждах. Когато отново отворих очи, вратата зад мен беше затворена и този свят бе запечатен и грижливо складиран, някъде дълбоко в мен, но къде точно не знаех. Единственото истинско, което си оставаше бе споменът от смеха и следващата го тъга. Вината също. Пред мен бе…
”Дене слънцето няма да те повреди
Нито луната нощем.
Господ ще те пази от всяко зло.
Ще пази душата ти.”/Псалм 121 ст 6-7/
Не знаех какво е пред мен…Знаех само, че една врата бе затворена и болееше. Една страница бе откъсната. Едно листо се бе отронило.
Пристигането
Беше първият ден от април. Цветница. Самолетът се приземи. Посрещнаха ме и се отправихме към …В този момент ми се искаше и вярвах, че ще бъде към Новия Живот. Живот, наситен с хармония и пълен само с любов…Друго не виждах. Не чувах. Желанието ми, ме бе обсебило изцяло, така както болестта се загнездва като неканена гостенка и бавно, но сигурно разяжда плътта…Не се спирах пред нищо, за да го подхранвам, бях като валяк, който утъпкваше асфалта. Живеех с него, обличайки го в розови илюзии. А там, в съня ми, от езеро планинско излизаше снежно бял кон, облян в светлина, яхнат от старец протягащ ми ръка. И казваше ми той: „Без страх и без тъмнина. Бъди търпелива!” И с всеки изминат ден, то, желанието се срастваше с мен, така както присадената клонка се срастваше с дървото и заживяваше в него. Но палачът живот бързо я разполовяваше на две. В едната част и оставяше вярната спътница, наречена Самота, а в другата – голата Надежда, която играеше на криеница със самата себе си.
„Боли Боже!
Разкъсваш ме, и разсичаш ме!
Боже боли!
И търся се!
И раздирам се!
И поглеждам се!
И погледни ме Ти, и раздери ме, и търси ме!
Искам те! Искаш ме!
А боли Боже!
Боже боли!
Търся се.”
Пристигнах в „новата” къща. Влязох в нещо като стая коридор, чиято врата не се затваряше, светлината едва се просмукваше от малкия прозорец, миришеше на мухал, който насищаше с аромат плесенясал и най-скритото ъгълче, а влагата падаше като воал и обгръщаше всичко, и проникваше във всичко. Имаше вкуса на дим, излизащ от зимните комини и замъглеше топлите спомени с въображаем огън, пукотът от който огласяваше тишината. Имаше само едно желязно легло, което страдаше от оскъдните завивки, но не стенеше. Коридорът бе част от стар апартамент, в който имаше и други обитатели. Животът, който кипеше в него бе смесица от хора – маски, отдавна загубили идентичната си същност. Маските бяха изкусно направени за всякакви поводи и лъхаха на учтиво лицемерие и привидна общителност. Цветовете в тях се бяха предали и отстъпили място на загнездилата се сива монотонност, не позволяваща да излизаш от релсите, които тя самата бе определила без да те пита. И начертаваше посоката, която трябваше да следваш. Често тази посока не водеше до никъде. Напротив помагаше и ускоряваше агонията от забравата на собствената ни същност, на собственото Аз. Телата на тези хора функционираха като механичен часовник. Кръвта се транспортираше до сърцата им, които биеха и поддържаха живота в тялото, но Той Животът отдавна си бе отишъл от тях. Бе останало само едно голо тяло, чийто емоции бяха запечатени в буркани за сладко и скрити или може би изоставени в бездънната душа. А тя, душата им жадуваше за глътка истинност, но те не искаха да я чуят. И всеки път когато се срещаха с нея, се правеха, че не я познават. Слагаха поредната маска и притъпяваха зова й с още една доза пари. Парите в този свят бяха сила, власт. Бяха като помада, която лекуваше туморите с желания, като наркотик, който успокояваше забравата, тънеща в блатото без корени, страдаща от амнезия и не спомняща си от къде бе тръгнала. Но всичко това оставаше незабелязано в онзи момент, по – скоро очите ми не искаха да го виждат, защото желанието за промяна бе по силно от всичко.
И започнаха да се нижат дните…Редуваха се дни и нощи.
„Дъжд,
И заваляха ябълки червени.
Много!
Валеше като полудяло!
Посоката е една!
Казва се смелост!
Оставям на дъжда тревогата,
безпокойството
И тръгвам напред смело!
Само Бог е с мен!”
Откриването
Дни и нощи в очакване. Очакване на неочакваното, на нямащото в нас, което също очакваше да се случи, но него просто го нямаше. И така животът си течеше и следваше своя ритъм, който с времето се превръщаше в ритмично редуване на слепота с глухота и с немота. Луната се превъплъщаваше от пареща пита в сърп и носеше мелодията на думите, която като приливи и отливи се разбиваше в брега.
Далеч от този бряг, в сегашния момент, се чуваше шум от разлистващи се страници. Едни Сини очи, които се ровеха в безбройните думи, се опитваха да открият между тях смисъл. Опитваха се да се видят, да се разпознаят. Разтварянето на страниците се зачестяваше и на моменти прекъсваше. Но с всяко едно прелистване те утоляваха глада на душата си и нещото, което идваше от сърцето, им подсказваше, че само в сърцето на някой друг можеха да видят, да познаят себе си…При всяко затваряне на очите си, те поглеждаха навътре към себе си и преоткриваха другия в тях. Това понякога ги правеше плахи, но тази плахост им даваше сила за която дори не подозираха.
А тук, на брега, Луните се търкаляха като огнени обръчи, изгаряха, възпламеняваха се и носеха мелодията на думите. Тази мелодия бе различна, непозната. Бе щъкаща и груба. Лишена от звучност. Неразбираема. Умът ми отказваше да я приеме, а сърцето ми се разкъсваше от болка, че не можеше да изкаже на езика й, онова което таеше в себе си. Всичко това прекършваше гордостта в мен и даваше обилна храна на срама, който нямаше време даже да пусне червения си цвят. Всеки път, когато се опитвах да я запея се изпотявах извътре, нещо в гърлото ме стягаше и излизаше толкова фалшиво, че загубих вярата, че ще мога. Отвътре изгарях цялата от цвят, а външно бях безцветна. Получаваше се нещо като нито приемам нито предавам. Това не ме уплаши, напротив амбицираше ме да направя поредния опит, да разкрия тази непозната мелодия отново и отново само за мен. Колкото повече я опознавах (вниквах в нея), толкова по ясно бе посланието, което тя ми изпращаше ежесекундно. Затова започнах да се упражнявам. Упражнявах се стотици, хиляди безброй пъти. Чрез упражненията осъзнах , че страхът ми е ненужен товар и затова го изхвърлих. Това ми помогна да се отпусна, а отпускането – да разпознавам някой тонове. Постепенно от устата ми започнаха да излизат първите думи. В началото бяха несвързани и откъслечни, но с времето се научих да ги съчетавам в изречения. И един ден речта се срасна с мен, стана част от мен…Тази игра на думи, на звуци с всяка секунда ми откриваше нови врати, врати който не познавах. Живеех с мисълта, че колкото повече научавам за нея, толкова повече богатства натрупвам, а те бяха ключовете към новите врати. Беше нещо като апетит който идва с яденето. Колкото повече ядеш, толкова по-гладен оставаш. Но това което научавах, е че колкото по дълбоко навлизах в любовта, езикът какъвто го познавах ставаше отживелица, защото това което не можеше да се изрази с думи, можеше да се разбере с мълчание.*
Мълчание…И потапям се в мълчанието. Аз в мълчанието…
„Аз!
Ти!
Аз и Ти!
Аз без Ти!
Ти без Аз!
Няма никой!
Аз търси Ти!
И Аз и Ти се Търсят!
И Аз!
Търся се!“
Потопена в мълчанието, поглеждах към себе си. Търсех се. Търсейки се, видях по скоро разпознах се, в моите очи, зелените, дълбоко пропити с нежност, къпеща се в тъга…Бяха като въглени, пълни с любов, забравени в студената зима…Там, в студа те преоткриха Самотата. Понеже нямаше нищо друго освен нея, те протегнаха овъглените си ръце, с които я обгърнаха в срастваща преградка. Самотата бе добра и вярна спътница. Никога не те изоставяше и постоянно нашепваше за присъствието си. Беше мълчалива и търпелива, и умееше да пази тайни, понеже си нямаше никого. Но не знаеше как да се радва и на моменти ставаше алчна и ревнива, понеже не допускаше никого. А Зелените очи нашепваха:
„Искам Аз и Ти
Аз и Ти да говорят!
Погледни ме Ти!
Погледни ме!
Моля те…
Не ме оставяй само!“
…Ехото продължаваше да носи: „Само-о-о-о”…И Самотата продължаваше да върви редом до Зелените очи, моите очи, пълни с Любов, който се оглеждаха в твой те очи, Сините. И сърцето отново се оживяваше, и се събуждаше живота в него. Така забравяше за един миг Самотата – капка във Вселената…
Навън Слънцето винаги грееше, вятърът винаги духаше, звездите винаги светеха, Луната бе винаги кръгла, радостта бе радост, болката бе болка. Всичко това ни караше да живеем, да се изправяме отново и отново, за да видим с очите си и усетим със сърцето си пулса на Вселената, движението и вечното желание за живот. Живи сме…Бяхме живи.
Работата
„Виж угнетението и труда ми,
И прости всичките ми грехове” /Псалм 25 ст. 18/
– Къде си маминка?
– Липсваш ми. Обичам си те… – се носеше в съня ми, обвит в топлината от обич, излизаща из спомените на Зелените очи, който се търсеха в твоите очи, миличко, сините…
Изскочи едно обикновено: „Зърррр…“, последва го тишина. Очите се направиха, престориха се, че не дишат.
И пак:“ Зъррр…“, но този път по- крещящо. Размърдаха се леко, но все още оставаха скрити под завивките, опитвайки се да удължат момента от прекъснатия сън.
„Зъррр…“- вече побесняло. Затапиха уши с длани, понеже им се искаше никога повече да не чуват този звук, но уви…Скачиха, направо се изстреляха като ракета. Дори не знаеха кой ден е, но това нямаше значение- трябваше да работиш.
– Ставай, Ставай, Ставай!..
И ставаш, и изскачаш като навита пружинка, затворена в кутия, наподобяваща палячо от цирка, облещен в усмивка с изплезен език. Изскачаш, ала си целия пребит, и тялото ти е сковано от болка, за която нямаш нито време, нито внимание. Усешташ как корема ти се свива на топка и става твърд като камък, как краката ти се подкосяват само при мисълта, че трябва вече да тръгваш, как гърлото ти се е стиснало като менгеме и ти се гади, повръща ти се, но трябва да отидеш да работиш.
Излизаш по мрак и се прибираш в мрак. Като машина си, по – скоро робот. И всеки ден е така без пропуски. А с дните болката става хронична, и не виждаш изход, не виждаш светлина. Всичко това се случва, понеже онова, което правиш, не е по сърцето ти, не обичаш да го правиш, но трябва да го правиш, докато един ден се научиш да го заобичаш някак си. Едва когато го заобичаш идва спасението, ако вече не си се превърнал в поредната неизползваема машина, захвърлена на боклука…И дните ни минават в работа, и слънце не виждаме…и работим, работим като лимони, до последната изтискана капчица сок. Докато научим урока си.
Тук ще ти разкажа историята на един емигрирал лимон, който бе един от лимоните в купчинката на пазара. Няма как да не си ходила на пазар…Там има всичко, препълнено е. Очите ти се уморяват от шаренията му, ушите ти улавят какви ли не звуци, носът ти се преуморява от хилядите миризми, които вилнеят като торнадо…Пазар е, има всичко!
Има и лимони…Те са жълти, продълговати и винаги свежи, със специфичен лимонов аромат. Поглеждаш към тях, а те ти се усмихват лимонено. Започваш да ги оглеждаш, а жълтината им те огрява и развеселява, и ти се иска да си вземеш поне един, да го опиташ, да си направиш лимонада. Започваш да избираш от купчинката, грееща в лимоново. Очите ти скачат от един на друг лимон, погледът ти се разтяга като локумен ластик, после като куче подушваш аромата им, притегляш ги дали са сочни…и накрая си взимаш един.
– Ура…ааа имам си лимон…Мой лимон…
Първото, което ти се приисква, е да опиташ вкуса му. Не се поколебаваш и взимаш нож. Раз! И го разполовяваш на две. Раз-два! Ай, каква болка е само, а трае само миг. Раз! И вече си Аз, но от две части. И започва да бушува в тебе онази вътрешна борба, която те тресе на трески и от която получаваш халюцинации, питайки се дали някога ще бъдеш цял. А ти вече си разполовен лимон. Остава ти само надеждата, когато стане сока да можеш да събереш разполовените си части. И тя, надеждата, започва да нараства в теб, разполовения лимон, така както нараства хлябът когато втасва. Разполовените ти части започват да надигат желанието ти да оцелееш, да събереш парчетата си. Започваш да сваляш дрехите на гордостта си, прекършена като мачта на кораб, самочувствието ти се изпарява като капка дъжд след слънце, мислите ти потъват някъде дълбоко в теб, опитвайки се да запазят откъслечните спомени от предишното ти АЗ, когато все още си бил лимон. Цял лимон. Мечтите ти се складират някъде в гънките на незъзнаваното. Инстинктът ти се обостря…Мислиш само как да оцелееш. Докато се усетиш, някой хваща разполовените ти части, така както рибата се мята, попаднала в мрежата, и започва да те стиска. Извива те като мокра дреха преди да се простре, наляво- надясно, докато спре да тече, докато вече няма сок в лимона, докато те изстискат, изцентрофугират. И крещиш но няма кой да те чуе…Въздухът става все по-малко и по-малко. Докато из тебе изпадне всичко, капка по капка. Падайки, капките изцвърчават на посоки, давейки се в собствения си плач: „Кръ..ъ..ъ…ъ…ай!…“ Това се повтаря многократно, докато всичко изчезне. И тогава спираш да плачеш, понеже вече не чувстваш кой си, единственото което долавяш с ушите си е шума от доволния глас, чийто ръце – машини те изстискваха…И мъгливо виждаш очертанията на Доволното му лице, и усещаш Доволството му, което има дъх на победа, в битката при изстискването. С това, агонията не спира. Усещаш как част от теб се изхвърля, тази която не става за сок – кората. Хвърля се с лекота на купчините боклуци. И Ти, сгушен, уви вече не същият, тръпнеш в очакване какво ще се случи. Една част от теб е сок, а другата кора, захвърлена на боклука. Питаш се дали ще те хареса (вкуса на лимонада) или и теб ще изхвърли на буклука?
„Ти си Лимон, разполовен на Ти,
който търси своето АЗ.
Ти е различно!
Аз – също!
Аз и Ти – заедно!
Може ли?
Аз и Ти!“
Лимон, смлян, изтискан…превърнал се в лимонов сок, филтриран, пречистен от собствените си люспени власинки и овкусен със захар… Ой! Тръпки студени събуждат стомаха, къркорещ от глад. Мозъкът настръхва заедно с космите, който се наежват като телена тел. И търся се…
А доволният, във вече готовия сок, продължава да бърка. Бърка, разлюлявайки сока в разни посоки…И с лапи силни и груби вади остатъците от семенцата лимонени попаднали в него. Вади твоето семенце, твоето малко АЗ. И замерва го към кофата с боклук. Но в семенцето, изоставено и наранено, тайно се поражда надежда скрита, че попадайки в боклука, то може би ще успее да намери почва или условия да се развие.
– Ще може ли? – питаше се ниското самочувствие.
– В боклука има всичко, има и слънце – отговаряше предприемчивостта.- А ти си едно малко, красиво лимонено семе. Ти си различно, от всички боклуци. В теб все още тече лимонената кръв на истинско ти Аз. Клетките ти лимонени са изпълнени с информация и все още имаш дух и под твоите обвивки животът чака да се прояви.
Там в боклука, семенцето лимонено започна да се събужда и осъзнава, че е различно от боклуците, защото то все още принадлежеше на лимона. Започна да търси пътя си към ближните, към себеподобните си. Ставаше и падаше до самозабравяне, окалваше се цялото сред тая сган от боклуци, но под булото си все още си беше истински Лимон. И изплуваха из миналото му образи, когато там, на слънцето То растеше с другите си братя и сестри…Но избра да се отдели, защото искаше да познае себе си, да познае силата на болката, причинена от разделянето, от стискането и трансформацията му в сок…Искаше да познае преобразуването на Аз в Ти.
„Аз и ТИ
Едно малко Аз
Едно голямо ТИ
Малкото Аз иска голямото ТИ
А казват, че било част от него
Аз от ТИ
Аз в ТИ
Аз с ТИ
Аз само
Част от ТИ“.
Бяхме живи тук и сега…Живи сме. Около мен е пълно с лимонени лица, усамотени в тъгата си, ронещи невидими сълзи, с парещи сърца заключени за радостта, но тръпнещи в очакване на неочакваното, чакащо в нас, готови да протегнат изпотрошените си ръце нагоре към морето от мечти, с крака изправени, готови да вървят…-На къде? Към себе си!
Аз и Ти едно сме!
Ежедневието продължаваше да ни носи, идваха и си отиваха лимони, всеки със своята неповторима история…Всички работеха…без да забелязват слънцето, унесени в транса на собствените си спомени, заключени за външния свят, с копнежи за онези далечни земи от който бяха дошли и в който тайно мечтаеха да се върнат…Но Те вече бяха различни…Нито там си спомняха за тях, нито пък тук се чувстваха като в дома си. Бяха се превърнали в скитници! Без дом, без родина! Без самоличност! Без цел и без посока!
Хората вън
Без посока, свиваща се от болка киселинна разяждаща Аз-а, изгарях от копнеж да споделя, да разкажа, да поговоря с когото и да е, но насреща нямаше никой…Никой. Бях сам – сама в море от говорещи души и оглеждах се в тях, и търсех се, и се преоткривах, а студът бе непоносим. Беше пълно с ледени маски, който вече се бяха вкаменили, без капка живот в тях. И обземаше ме и страх, и тревога, и съмнения, а болката, загнездила се като неканена гостенка и ровеща в дебрите на сърцето ми, се отваряше все повече, душата ми крехка ридаеше, а плача не стихваше. В това стенещо, ограничено море трябваше да плувам, ако не искам да се удавя. Понякога то ме придърпваше надолу или така ме завихряше, че оставях без капчица въздух. Не можех да избягам, бях се превърнала в част от него. Единственото облекчение за болката си оставаше сливането изцяло с него и пълното подчинение на законите му. Утешението идваше чрез моментите, в който се оставях на полета на мислите ми, който все още бяха свободни и можеха да се извисяват над морето от говорещи маски…И летяха, и поддържаха онази топлина в която все още се откриваше живота.
Имаше дни в който времето сякаш бе спряло. Само аз и тишината а съмнението блаженстваше от доволство и подронваше вярата. Самотата, хванала ме за ръка вървеше редом с мен в потока от безизходни мисли. И потъвахме все по надолу към несъзнаваното, което люшкаше въображението ми от един полюс на друг в търсене на изход. Беше по – страшно от лабиринт…Наляво, надясно. Нагоре – надолу. Отвсякъде очи, чифтове очи с които се разминавах.
В този поток изплуваха едни топли, дълбоки очи. Очи, който не могат да бъдат забравени, нито пропуснати. Понеже срещата ми с тях ми даваше онази майчина утеха и обич, която утоляваше жадното ми сърце. Бяха очите на Yaya. Имаха цвета на земята. Влажно земно – кафяво. Ронещо се като пръст между пръстите. От тях изтичаше мека тъга и жива радост. Поглеждайки в тях, виждах Майката и някъде из дълбоко в мен се събуждаше спомена за връзката с майката, в която детето срещаше за първи път любовта, от момента, в който бе излязло от цялото. Колкото повече Гледах в тези земни очи, пълни с нежност, толкова по – силна ставаше любовта. Те Не говореха, а само ме наблюдаваха и се радваха на всяка моя хапка която преглъщах и споделяха радостта от момента. Моите очи, зелените, се оглеждаха в тези дълбоки земни очи, Очите на Yaya, които оставаха невидими за света бразди в моето сърце, който ме топлеха и ми напомняха майчиния вкус – мек, люблящ, непорочен.
В това море от души с различни очи излизаше Шум от тракащи клавиши уморени, и нечии стъпки…Отварящи и затварящи се врати. А там някъде в гънките на спомена една стая, гола, с току-що белосани стени, едва държащ се прозорец и фини струи светлина, приплъзващи се през процепите на щората остаряла. Там, в тази стая, бяха две тела. Чисти като деца, обзети от собствените си мисли, потънали в дебрите на мечтите си. В нея бяха те, сгушени под палтото, сами със светлината, прокрадваща се през процепите. Нямаше думи…Топлина и две тела, сгушени под палто…Покой.
Покой, но само за миг, и после наново започваше цялото това лутане, търсене. Имаше и много капани, който със свой те широко разтворени гърла целяха само да те погълнат, да те изконсумират, да утолят собствения си глад…Имаше и такива, който се оглеждаха уж в тебе, ала бързаха да те използват, за да задоволят собствената си изгода и когато получаваха това, което искат забравяха за теб. Пълно бе с очи, покварени от омраза и завист, който воняха на лицемерно благоприличие, ала дебнеха зад всеки ъгъл и изскачаха като крадци в тъмна нощ, готови да ти вземат и дъха. Срещаха се макар и рядко очи, готови да ти помогнат. Това бяха очи, който никога преди това не си познавал. Те се появяваха в най-неочаквани моменти, когато вече нямаше и следа от надежда, когато всичко бе изгубено. Идваха като падащи звезди, осветяваха посоката ти и после отново се потапяха в безкрайността.
В тази безкрайност виждах Огън, който ме топлеше без топлина, пламък, който изгаряше без да изгаря. Очи, които бяха пълни с радост. Виждах ги. Те ме поглеждаха, и оглеждаха се в мен и аз в тях. Бяха топли. Едно игриво кафяво като кадифе, шоколадено и зелено като дълбоко море. Радваха се на пламъка и лавандуловия аромат …
– Това ли е Любовта Боже? Допир на два чифта очи, играещи в светлината. Очи, търсещи се. Очи, намери ли се от вечността. Преливащи като нощни сенки, отворени като Луна на пълнолуние. Очи, светещи. Очи, посрещащи изгрева и изпращащи залеза. Очи пълни с Любов. Моите очи и твоите очи. Прилив. И много светлина. Светлина разстилаща се като масло на препечена филийка. Светлина, бродеща в тъмнината и разцепваща я, разбиваща всичко клеясало, проникваща в най-тъмното тъмно и ставаща все по светла и все по голяма. Светлина, носеща Любов. И тая светлина бе в мен, и изпълваше ме с живителна енергия. И чистеше ме, изчегъртваше старите рани, отпушваше клетките ми, изпълваше кръвта ми със топлина и сияние. И аз ставах част от нея. И светех. И светлина бях. И светлината даваше ми Любов. И излъчвах любов, приемах любов. Бях Любов. Светлина и Любов – две реки преминаващи през мен. Светлина и любов – два извора които бликаха с Божествена енергия и изгаряха пустотата…Разчистваха тленното, и обновяваха пустинята, и започваше животът. Новия живот. Животът на Любовта.
Аз бях любов и в мен протичаше Божествената светлина. И като секира отсичаше болните клони, като воал обвиваше старите рани и топлината, и като еликсир лекуваше болката, натрупала се от вечността. И така ставаш нов, пълен с любов и светлина. И усещах мекотата й, нежността й, която ми нашепваше тишината. И усещах я как се промушкваше между спомените и заличаваше болката от отдавна пожълтелите страници на мислите, които оставаха безгласни. Тишина. И огън. Очи дълбоки, зелени оглеждаха се в очи, в собствените си очи. Душата трептеше , ликуваше. Волна беше. А умът я обвиваше в думи. Душата и ума бяха заедно. Трепет. Пърхане. Толерантност, отговорност, мекота и…Любов. Това ли е Любовта, Господи? Светлина изникваща от нищо то и ставаща все по ярка. Светлина носеща Божествения огън. Огън, който ме топлеше и изпълваше, и беше с мен от Безкрайността. Огън, даващ ми живот. Огън, пълен с „любов – вечна, безгранична пълна с живот. Живот на благия Божи дух, Дух на Святостта, Дух на Радостта, Дух на Любовта. Любов и светлина“…Лееха се в мен и бяхме част от безкрайността…
Любов и светлина виждах в твоите очи Маминка, Сините…
Срещата със себе си І
Виждах се. Сред безкрайността от чифтове очи виждах моите очи- зелените, но преди да ви срещна отново трябваше да се събудя.
СЪБУЖДАНЕТО
Празнота. В празнотата – пустота. В пустотата -музика. Носеше се фин камбанен екот, и изведнъж: Ъхх ..ъхх, сякаш някой си поемаше дълбоко въздух…Щурец се размърдваше проскърцващо, отекваше ехо от шум на стъпки върху храсти:
„Дан…дан…дан“…
Ставай! Отвори очи! Днес си се родил!
Плясък от крила. Махаха, издигаха се, а светлината ги галеше. Спускаха се към дъгата и багреше ги тя с премяната си. Син божи се роди! А очите, залепнали, като от лепило, потрепваха отвътре и светлината с нож разрязваше ги, за да ги отвори, а от отвора им изкачаха потоци от думи, уловени назад във времето,все още не видяли светлината на Новия ден. И потапях се с теб, Синеочке, в този поток от думи, който се носеше:
– Липса на самочувствие. Не вярвам в себе си. Не се обичам.Не мога да се приема такава каквато съм. Auto estima- baixa.*Това бяха фактите!
Усещането бе болка, потъваща все по надълбоко. Въпроса бе как да изплувам, преди да съм се само удавила.
Това което знаех или по скоро усещах, е че трябваше да действам. Нямах си идея какво въобще можеше да ми помогне. Трябваше да се оглеждам в себе си или по-точно да поглеждам в себе си, понеже всички казваха, че отговорите са там. А какво казвах аз? Какво казваше моето аз?
– Огледалото!
– Дайте ми огледалото!
– Виждам…какво виждам?
– Неясно е! Мъгливо е!
И нещото от вътре се разчустваше. Усещах го! Просто трябваше да усетя ритъма му, да чуя желанията му и да!… Препусках смело с мислите в мечтите ми. И, да! Не ме беше страх! Вселената беше изобилна!
Вълнувах се…Появиха се стъпки…
Постоянство. „Водата руши камъка не със силата а с постоянството си”
Аз съм съвършена? В главата ми бе борба от съмнения. Как да ги примиря? Отговорът бе, че нямах такъв. Знаех, че трябваше да продължа до момента, в който се примиря с всички тези малки бодливи трънчета от съмнение.
– Трябваше да се науча да приемам!
– Всичко ли? – бе първото, което изскочи (предполагам, че въпросът бе подтикнат от все още лутащото се съмнение). И докато се лутах и съмнявах, както явно бе и сега,изскочи едно голямо:
– СТОП! Спри се! Без излишна философия. Просто приемаш: „Аз съм съвършена”.(Съвършеният е здрав. Съвършеният е красив и красотата му извира из дълбините на душата. Съвършеният е разумен. Той слуша зова на природата и се учи от знаците, които тя му дава.)
„Аз съм съвършена!Аз съм съвършена!Аз съм съвършена!“
– Самоутвърждаване!.. Не се получаваше от първият път, а казваха, че бе лесно.
– Не се предавай!- казваше Вярата – все някога ще се получи.
– За какво съм тук?
– За да се самоопределя коя съм – дойде спонтанно отговор. Да повярвам в себе си. Да пропусна любовта. Да приема живота.
– Животът е съвършен! Аз съм съвършена!
Не трябваше да очаквам потвърждение на това от вън, от заобикалящите ни. То просто трябваше да извира от мен, от същността ми. Трябваше да се събудя.Аз съм съвършена!
Потоците от думи, уловени във времето, се размърдаха но бяха притиснати от контрола, а очите напираха, искаха да се срещнат със светлината.
И отново изплуваха поредните думи:
– Смазана съм! Всичко отвън заобикалящо ме ми казва: Ти си сама! Няма на кого да разчиташ! Сама си! Сама си! Сама си!
Болеше ме да го приема или по точно не исках да го приема. Искаше ми се да е различно, да не е вярно, но това бе самата истина и колкото по бързо я осъзнаех и заживеех с нея, толкова по лесно щях да правя мой те плахи стъпки към преоткриването и пресъбуждането ми. Осмислянето на една такава идея ме изпълваше с болка. Режеща! Болка, идваща от разочарованието, което имах като нагласа от живота и това което получавах, от предварителната нагласа, от предварителното изживяване на чувства които не се бяха проявили в действителност. Възникваше въпроса: Защо бях склонна предварително да определям някакви параметри на нещата? Може би исках да контролирам всичко? Това усилваше агонията. Животът бе неконтролируем! Той си следваше своя ритъм, а това което трябваше да правя бе да се потопя в ритъма му, да се слея с него, да бъда част от него. Без да се съпротивлявам, без да полагам каквото и да е усилие. Трябваше да бъда като тревата, колкото повече я тъпчеха толкова по устойчива бе, колкото и пъти да я окосяваха, тя намираше сили и израстваше отново, нова и свежа. Въпреки познанието, носено от мен от вечността, продължавах да се опитвам да контролирам всичко. Не знаех защо го правех, дали от чувство на самосъхранение, сигурност, или може би от страх да не загубя. И страхът се трупаше в мен.
Живеех в страх! Това бе голата истина! Страх да не загубя. Страх да не умра. Страх дали съм обичана достатъчно…Страх да живея! Душата ми, която единствена не познаваше страха, ме питаше защо ме е страх да живея? Напомняше ми, че Господ ми е дал живот. Живот Вечен. И въпреки всичките нейни опити да ме окуражи в мен си оставаше страхът. Понякога намирах сили да си го призная пред себе си, да погледна с моите очи страха. Да му се изправя, да му потърся сметка. Да го опозная. В такива моменти на страх аз търсех другия, търсех ТИ- то да ми помогне за да притъпи поне за малко това чувството. Чувството да не бях сама. Да имаше някого, с когото да споделям, защото само така болката можеше да стане по малка. С времето осъзнах, че всъщност страхът който ме изпълваше, идваше за да ме пробуди, да ме насочи към самата мен. Защото само аз бях тази, която можеше да преодолее празнината пораждана от препускането му през тялото ми. Умът ми казваше, че е много трудно, но сърцето се обаждаше, че не е и невъзможно. И отново се връщах до идеята за приемането, за кръговрата на живота. Беше просто и лесно. Трябваше само да се приема със всичките ми несъвършенства. Приемайки се, щях да бъда себе си, да бъда съвършена. Това бе заложил Бог в мен! Съвършена простота!
В пустотата – простота. Простотата в простота.
– Как де се събудя? Как да повярвам в себе си?
И лутах се в търсене на пътя. И в този път се опитвах да приемам част от нещата такива каквито бяха, но това беше адски трудно, и всеки един такъв опит раздираше тялото ми от болка, идваща из дълбините на моя АЗ или моето его, или каквото е там. Често тази болка ме водеше до отчаяние и губене на смисъла в живеенето и после пак, с по бясна от всякога скорост ме изпълваше с ново желание, с нов импулс, с нови идеи…
– Как да се науча да се събуждам? Как? Как да не губя куража? Ще кажете вяра трябва! Да, така е! Моята вяра беше слаба. Това бе истината. Не вярвах в себе си и отново се появяваше този омагьосан кръг, в който се стигаше до изходната точка. Ниско самочувствие . Auto estima baixa.
В този момент, в сега, погледа ми се насочи към ръцете ми и…Поглеждам ги и в мен се събужда благодарността, че Ти си ми дал тези съвършени ръце, които се плъзгат по клавишите и тъкат това платно от живи думи, които се превръщат като еликсир за болната душа. Благодаря Ти Боже! Ай, сълзите ми скупчени в очите ми влажни, всеки момент ще се търкулнеха по лицето ми. Една сълза се търкулна стремглаво надолу и отпуши болката сподавена в гърлото ми за миг. И още една и друга…Търкаляха се надолу по лицето ми и миеха го от лошите погледи, и в мен се проясняваше пътя, и с прояснението идваше облекчението. Стъпка по стъпка…Единственото, което можех да направя в този момент, бе да благодаря на Бога, че ми е дал това тяло, чиито дух е изпълнен с Божието дихание, и аз трябваше да заобичам това тяло, както Господ Бог ме обичаше.
И Започнах : ”Аз обичам моето тяло! Аз обичам Бога в мен!“
Очите ми отново ме пареха от възбудата или по скоро оживлението в мислите ми. „Яж! Моли се! Обичай!“
Из подсъзнанието ми светкавици словесни разсичаха Аз-а ми и шепнеха: Докато не загубиш всичко, докато не загубиш самата себе си няма как да се намериш! А аз вече бях загубила всичко, или поне онази част от това всичко, която бе важна за мен! Загубих семейството си, детето си, приятелите, дома, работата…Това което имах бе скъсана чанта със стари дрехи, от която също исках да се освободя. И колкото повече се освобождавах от ненужния ми товар, толкова по ясно осъзнавах необходимостта ми от чистене и преоткриване на пътя ми към истинската свобода. Вече знаех, че това което имам е само себе си, че всичко друго е преходно, и че то идва за да ни осветява пътя…То не можеше да бъде част от него , но без него нямаше път.
Сегашния момент казваше: Сама! Самота! Сам! Понякога, когато идва любовта ние губим равновесието, но губейки го преоткриваме равновесието в живота!
Оттук накъде?
Вече загубили всичко, когато сме се изпразнили, разбираме какво сме били и какво искаме да бъдем. Животът беше това, в което вярваме и което искаме да бъдем. Небето е необятно!
Щастието е глупаво да се търси! Когато знаеш какво искаш, то идва само! Яж! Моли се! Обичай!
Вяра! Аз вярвам! Вярвам,вярвам, вярвам, вярвам, вярвам, докато се случи…
Е, миличко, ти сигурно все още се питаш, защо мама така внезапно замина…Сигурно безброй пъти си се упреквало или си мислило, че не си достатъчно послушно…Не е така. Ти си най-чистото същество, което ме е докосвало, защото ако исках да разбера къде съм, имаше само едно място, където да го търся: а именно в сърцето на онзи, който обичаме истински.” Изток, запад, север, юг- все едно е. Накъдето и да сме поели, просто трябваше да се уверим, че всяко пътуване е пътуване навътре в нас. Ако пътуваме навътре към себе си, ще обиколим надлъж и шир света и ще стигнем отвъд него.”
Днес се раждам отново. Поредното събуждане на душата ми. Четиридесетото. Навън е прекрасно слънце. Небето е най-нежното кобалтово синьо, което художника може да сътвори, пресечено от бели линии надлъж и на шир. Тук- там изкачаше по някое бяло пухкаво облаче …Поточето създадено от човека бавно се лъкатушеше…Цветята и дърветата си бяха на същото място… Една бяла птица летеше над мен и пляскаше волно с крилата си и се рееше…И рееики се, следваше ме неотлъчно…Разовите цветчета на дървета радостно потреваха от полъха на бриза…А там далеч-зимна идилия. Снежинки падаха и покриваха студената земя с бяла премяна… Едно детско пръстче рисуваше върху стъклото и…и от образа изплуваше сърце, топло, пълно с любов-за мама. Снежно сърце за мама. Благодаря ти миличко! Обичам си те и аз. И нека тази любов стопли това снежно сърце появило се ненадейно върху майката земя и от нея да изникнат най – красивите цветя, цвете мамино! И мисллите ми се изпълниха с красота. А когато мислиш за красотата, светът около теб става красив и започваш да виждаш красотата в очите на другите и в твоите. Ако мислиш за любовта, ти се свързваш с нея и тя протича и работи в теб. Ако мислиш за каквото и да е, добро или лощо ти ставаш проводник и на едното и на другото. Изборът ни определя кои сме….Определяйки се, ние сме на пътя. А на пътя предстоеше най-вълнуващата среща. Срещата със себе си. Поглеждането на моите очи в моите очи.
Срещата със себе си ІІ
Проглеждането бе съпроводено с бавно очакване. Очакване, което не се случва, защото е очаквано и защото е търсено…И аз отново продължавах да се търся в морето от очи…Всеки ден се събуждах в търсене на мен самата. Поглеждах през процепа, размърдвах се в очакване да се разпозная сред безкрайността от очи. Имаше и дни в който, не се разпознавах, бях се дотолкова обезличила, че се сливах с тълпата безлични погледи. Сливането с нея, тълпата бе най-доброто лекарство срещу оцеляване и самосъхраняване. Тази тълпа живееше в много гъста среда. Беше като було, което забулва булката, тръгваща към олтара. За да се придвижвах напред нямаше нужда да разбулвам булото, а по – скоро да се доверя на силата, предизвикваща случващото се. Трябваше да го приема без да се опитвам да го анализирам. Да го оставя да се случи, за да се случеше. Страхът не биваше да го украсява. Средата бе толкова гъсто материална, направо Сатурнова. Ограничаваше ме и дялкаше ме като с длето, чегърташе по мен в слабостта ми. Отделяше парченце по парченце от гордостта ми, докато погледа ми започваше да се прояснява. Исках да дам всичко, де се изпразня, да бъда като празен съд (бях прочела в една книга, че не декорацията прави вазата, това което я поддържа изправена е празнотата). И заизпразвах се. Изпразването, от своя страна бе свързано с чистене. Чистенето, с подреждане. Подреждането, изискваше освобождаване. Освобождаването изискваше пренареждане. Пренареждането налагаше сортиране. Сортирането се получаваше чрез прибавяне и изваждане. Те се получаваха чрез изхвърляне, което спомагаше да се прояви баланса. Баланса водеше до определяне на потребното и непотребното, които бяха част от случващото се, което трябваше да си се случи. А за да се случеше, трябваше да се науча да живея в гъстата среда, но да виждам случващото се отвъд нея.
В такава среда бе трудно да преминеш, без да се изцапаш. Изцапването бе част от проявата на истинската чистота. И докато се цапах и чистех усештах как с всеки изминат ден ставам все по затворена, все по насочена навътре, към моя свят, все по далеч от така нареченото Външно. Външното ме бе притиснало в материалното си менгем,е което затваряше всичко най-близко. Затварянето бе свързано със загуби. То ме отдалечаваше дори от приятелите , който се губеха от физическата дистанция, заставаща между нас и времето, и невъзможността от реален контакт. Всичко това усилваше празнота бездънна и вцепеняваше буквално тялото ми от Страха на самотата, предизвикваща отчаяно търсене на поредните безуспешни контакти, а чувството за вина се усилваше от нарастващото неверие в мен. Тази празнота таеше в себе си едва доловимото ехо на душата, която нашепваше, че трябва да живея сега. В момента.Тук и сега. Чудото бе в мига който сътворявах. Не бе нужно нито да се моля, нито да се боря за него, трябваше да го сътворявам тук и сега, защото Господ отдавна го бе промислил за мен. Е, не винаги нещата се случваха така, както на нас ни се искаше, но те следваха и бяха част от Великата Разумност, която бе във всичко. Тази среща, която очаквах с нетърпение, срещата с мен самата, всъщност се случваше непрестанно. Тя бе един непреривен процес, който бе започнал от мига, в който бях поела глътката въздух и в мен се бе изпълнил живота. Тя носеше живота. Тя бе живота.
Измяната и предателството
…тя бе живота…
” И когато баща ти и майка ти те оставят
Господ обаче ще промисли за теб”/Псалм 27, ст 10/
Когато си далеч от дома, от домашния уют, от топлината на най-близките, студът те съпътства като сянка и чувстваш как с всеки изминал ден се впива в теб, и иска да те разкъса. Винаги съм вярвала в силата на доброто, а сега живеех сред злото, което използваше и най-малката ми слабост, за да ме нарани. И набираше сила от това, и Господар ставаше. Вече не знаех дали ще имам сили…Намирах се в интрига, завист, похот, мъст, алчност, измама, лъжа, хитрост, недоверие, обида, кражба. Всички те бяха в луда надпревара.
Кой ще е пръв? Кой ще бъде Господаря?! Мачкаха, безмилостно. Минаваха като валяци през същността ми. Виеше ми се свят. Повръщаше ми се. Болеше ме. Търсех равновесие. Спокойна бях. Дали? С всеки изминат ден се затварях, все по на дълбоко и все повече. И все по-празна се чувствах. Пустота. Използване. Ограбване.
Какво ли бе останало още? На моменти чувствах гняв, ярост и след това ме обземаше безсилие и не спирах да плача, а и успокоение не идваше. Чувствах и омраза, която се отприщваше от раздразнения гняв, че другите си мислеха, че могат да направляват живота ми. Нали ти го управляваш Боже?!
В този студен свят на всеки ъгъл те дебнеха предатели, хора който бяха готови да те продат за собствена изгода. Така наречените приятели бързо се отказваха от теб в случай на проблем, разбягваха се като мишки в потъващ кораб. И самият Ти си принуден да правиш безброй компромиси с теб самия, само и само да се впишеш в пейзажа. Малките розови проблясъци, които на моменти получаваш от съдбата, бяха толкова мънички, че ти трябваше микроскоп да ги разпознаеш и в повечето от случайте оставаш със съмнението дали е било, дали се е случило…Ти и Аз облечени в премяната на измяната и предателството просто вървяха ръка за ръка, Ти-то изменяше на Аз-а, а Аз-а предаваше Ти-то и това се въртеше в един омагьосан кръг докато усетиш, че за да бъдеш себе си трябва да свалиш тези стари кожуси, както змията изхвърля старата си кожа навън, оставяйки я да изсъхне, защото ако не го направиш, започваш да съхнеш, да губиш виталността си, да губиш живота…И в Аз-а се пораждаше желание да бъде част от Ти-то, и се зараждаше искрица, искаща да съблече дрехите на страха, искаща да остави Радостта да тече, искаща да се събуди за живота. И Събуждах се за живота.
Малки стъпки, допир на ръка върху кората на бор: 1,2,3,4,5,6,7,8,9,10,11,12,13. Допир. Друг, друг свят. Различен.
Кой оцелява? Откривам булото на тъгата, пред мен е пътя на преткриването ми.
Преоткриването
Беше само за миг, но Аз го улових. Само един миг, в който слънчевите лъчи се стрелнаха като стрели и изпълниха със светлината си стаята, в която Аз-ът лежеше. Една секунда или за някакъв отрязък от нея и Аз-ът се размърда, в него още бе сънът, но той улови светлината и се събуди внезапно. Навън се чуваше звук от биеща камбана и едва доловим тропот на падащи капки дъжд върху керемиди…Аз-ът се заослуша в това. Светлината отвън набираше скорост. Лъчите разпръскваха сивите облаци. Капките дъжд затихнаха. Остана само тишината, къпеща се в белотата на стаята, удари от клавиши, който почиваха от време на време за да се насладят на момента.
Очите ми търсеха твоите очи, сините. Поглеждаха към една твоя фотография, окачена на стената, където ти се усмихваше хлапашки изплезила език, с шапка напомняща пиратските. Косите ти, разчорляни може би от играта, се спускаха по раменете ти, а на шията ти висеше розов медальон, на чиято каишка бе окачено едно сърчице в бяло и розово. Зад теб се ширеше океанът, целият в синьо като очите ти. Отвъд този океан бях Аз.
Отново чувам звука от камбаните, но отмина бързо и останах пак с тишината и очите ти, който ме гледаха от фотографията.
Бррррррр…Поредният самолет. Приземяваше се или се издигаше? А през прозорците, запотени от влагата, очите ми копнеха да полетят и да се срещнат с твоите очи, сините. Може би един ден и това щеше да се случи, но преди това се бяха случили други неща, неща който искаха да бъдат изтрити, но те се бяха вече случили и представляваха поредната брънка от спирата на живота, без която ние не бихме били тези които сме…
Току-що що изтрих. Изтривам….Изтрих…Изтривах…Изтривам. Докато В Аз-а се оформи въпроса, който ме променяше завинаги. А той бе: „Научи ме как да общувам с теб Боже!“ След него се занизаха: „Научи ме как да се познавам! Как да се намирам!Как да се преоткривам! Как да не губя надежда!“ Въпреки че всеки път, когато я изгубех, те намирах Теб.
Изтриваха ли се безмълвните разговори, който кръстосваха дебрите на другото в мен. Тази безкрайна върволица от мисли с мен самата имаше ли посока или е безпосочна? Изтриваха ли се картините от впечатления, натрупани в нещото, което докосваше сърцето ми? На къде отиваха реките от сълзи и в чий океан се вливаха? Защо някой спомени се спускаха като светкавици и заприличвах на обрулена круша? И отново изтривах! Как се изтрива без следи?…
Дирите, образуващи коловозите. Коловозите, сформиращи пътеките. А пътеките, водещи към пътя. Те бяха част от пътя. Аз и пътят! Намирах се в пътя. В пътя съм! Едно сме!
Стъпки… Едно от нещата който започнах да проумявам е, че можех да помагам на хората да преоткриват това, което можеха да правят. И в следващия момент изскачаше това от нищото на архивите: „Aii que loucora meu Deus.“*Кажи ми нещо, Боже? Защо не те чувам? Но интуицията, дълбоко в мен скътана, предполагаше, че ти ме чуваш, ме заливаше като попарена. Що за живот? Никога нищо до край?
Цялата тази любов извътре изгаряше, а отвън беше все така студено. Самотата се разстилаше, или по скоро се вплиташе в ръцете ми. Ядосвах и се и исках да я прогоня, да я прокуда, ама тя неотлъчно бе до мен като вярно куче… Само дето аз не я разбирах, поне не винаги. „Um sorriso luminoso sofre o meu coraçao“* Разсеях се под звуците на една песен. Още един самолет: „Ла-лала-ла -ла…. Като се замисля, това беше шепот от Господа, че всъщност не съм сама. Ставаше въпрос за песента. Заслушах се в нея и се отвлякох , поне за миг забравих за самотата. Още един самолет. Идваха и си отиваха, нищо не бе вечно, всичко се движеше. Не биваше да се страхувам от промяната, просто трябваше да се оставям на нея да се случва, да преминава, да ме променя. Така Животът ми имаше посока, и аз се отварях за новото. Променях се! Промяната в мен ме изпълваше и изгаряше. Всичко старо, изхвърляше всичко ненужно, правеше ме лека и слънчева. Оставих се на нея. Исках я, приемах я, търсех я, откривах я, променях се! Бях Променена! Бях Нова! Бях Слънчева!
Бях родена в ден девети, петък, денят на Венера. Бях пълна с въздух, нямах капчица вода, но живеех във водна среда. Мама, тате, брат ми, дядо ми всичките бяха водни. Въздух и вода. Бях виждала, когато задуха вятъра как водата започва да трепти. Той се спускаше върху повърхността и и от допира му тя, водата, започваше да се поклаща. Гледайки ги от отсрани, създаваха впечатлението, че се допълват. Понякога, когато въздуха ставаше топъл, силен и бърз, водата се променяше, изпаравяше се. А когато бе студен тя ставаше на лед. Замръзваше. Въздух и вода. На ден девети. Девет- хубаво число. Кръг с опашка, излизаща и спускаща се надолу, и после отново завиваща на горе, Като опашка на комета. Цялостен цикъл. Завършеност. Път от смърт към прерадане. Време напомнящо ни, че старите неща не са ни нужни и трябва да бъдат изхвърлени. Портите през който трябваше да минем, за да може светлината да ни изпълни. Интервалът, през който се затваряше една врата, за да се отвори друга, нова, през която навлизаше нова здрава енергия, съдържаща в себе си посвещението в тайнство. Изчиствах се! Бях Здрава! Здрава! Край и начало! Трябваше само да вървя и да следвам случващото се. И се занизаха дните:
Ден първи. Здрава съм!
Здрава съм! Втори ден! Постоянство…
Трети ден! Сила… Имам нужда от сила. Здрава съм!
Без страх и без тъмнина в любовта безгранична! Обичам се! Знам, че си с мен и никога няма да ме изоставиш! Ден четвърти!
Здрава съм! Здрава съм! Здрава съм! Ден пети!
Здрава съм! Ден шести!
Здрава съм! Ден седми!
Здрава съм! Ден осми!
Здрава съм! Здрава съм! Здрава съм! Ден Девети!
И Усещах как в мен тече здрава, нова, пълна с живот, енергия! Бях щастлива и се радвах . И Успявах. И сълзи бликаха от радост. Обичам те, Боже!…
p.s. Утре бе разпети петък, а в неделя Великден. Днес е Велики четвъртък . Идваше, усещах го. Току-що изтрих. Изтривам. Изтрих. Изтривах…
След толкова много дни на премеждия, отварях вратата на радостта. Исках да се облея в радост, да танцувам в нея, да я усещам. Усещах я как тромаво се поклащаше и се оглеждаше, как се пропукваше и се опитваше да се всмука в болката. Опитваше се да я измие. Още и беше много трудно, но беше избрала да се радва на живота. Радост, радост носи, носи светлината. Двадесет и два дни кръвотечение. Избирах виталност. Тялото ми се изпълваше с живителни сокове, ставаше все по – свежо, по – подвижно и по – стройно. Излъчваше здраве и красота. Душата ми. Душата ми, опитваше се да се запознае с разума, и спокойна бе,но понякога бе давеща се от болка, идваща от страха който разума и продаваше. Но не даваше се тя, и волна бе. Силна бе. И пазеше връзката си с Бога. Операцията. Мина. Забравих я. И Божествения огън я изгори с обичта си. И Здрава бях. И Чиста бях. Млада и свежа. Закриляй ме, Боже. Обичам те. Научи ме да се обичам, за да те заобичам. Тишина. Научи ме да разпознавам гласа ти, сред безкрайността от звуци и потопи ме в морето на Божествената музика. Обливам се със светлина. И светлината преминаваше през мен и съживяваше ме, и изпълва ме с младост и светлина, и любов. Любов, любов,любов. Всичко е любов. Милваше ме и радваше ме, и носеше ми любов. Бог е любов!Само Божията Любов носи изобилния и пълен живот!Амин!
Любов
Какво е да търсиш любов?
Със сигурност е болка, лудост… или допир на два чифта очи, играещи в светлината?
Светъл лъч от горе слизаше. Осветяваше ме. Изпълваше ме със Светлина. Радвах се за твоите очи сините и пропусках я, радостта, и я оставях да ме изпълни. Лека – полека тя откриваше воала си и под него проглеждаха другите очи моите, все още парещи от сълзи, но готови да ги преглътнат…Очи, готови да приемат светлината!
В мен все още гореше страстта, която в същността си бе чиста, но цапаше се от вън, понеже не умееше да се пази, защото беше като малко, наивно дете с отворено сърце. И молеха се на Господа да ги научи да различават истинското от фалшивото. В мен се отключваше любовта.
Леко поклащаше се от нощния бриз завеса…Движението и бе естествено, непринудено. В горната си част, тази в близост до тавана беше обляна в светлина, идваща от вън, а надолу потъваше в мека кадифена тъмнина. Дали знаеше, че мисля за нея? Отговорът бе в ключа. Едно завъртане. Щрак! SMS: „Как са хълмът и дюните?“ И отново заставаше пред врата с ключ в ръка. Страст, похот, желание, изгаряне, сила, радост. Все крачки, зад които се простира любовта. И аз я виках. Ела, любов. Изпълни ме, премини, облей ме. И спускаше се като бягащ кон, надпреварващ се с вълните, изгряваше като месечина, изпълваше се като Луна на пълнолуние, разстилаше се като звездно небе и грееше като слънце. Разпръскваше се и даваше живот. Любовта бе живот! Всичко бе любов! Вечна, безгранична. Истинското оставаше, всичко останало умираше.
И отново Тишина, разцепя ща се в тишината. Аз и тишината. Музика. „Аум…ммм…Аум…ммм…Аум…ммм…Оммм..м…Оммм…“ Бях Сама. Сама със себе си. Голи стени. Пустота.И пак музика…Лееше се. Лееше се. „Кажи ми, кажи ми сладки думи две!“ Тишина, а в нея музика…“Туй е рай, туй е рай, рай, рай, рай…“ Подем,напред. Без страх. Без тъмнина. Море от любов, обвиваше ме като воал на млада невеста пред венчилото. „Рай…рай…рай…“ И вятърът го галеше, воала, нашепваше му нежни слова, а той се извиваше като кошута, подгонена от ловеца и трептеше. Трепетът, галещо докосваше сърцето й, на невестата. Тя пулсираща в надпреварата си с вълните, разстилаше се като пяна на пясъка и земята я изсмукваше. И така в един непрестанен кръговрат.
Очи, гледаха ме, моите очи гледаха към мен. Гледах се. Бяха Пълни с любов. Бистри. Чисти. Топли. Нежни. Това бяха моите очи. И гледаха ме. И аз поглеждах се в тях. И музиката извираше, и блясъка пробуждаше се…Очи. Моите очи. Бяха пълни с любов. Любов вечна, безгранична, просторна. Поглеждах с моите очи, очи на любовта и тя, любовта проникваше в мен, като река и отнасяше всичко що бе пред погледа и, и вливаше се в океана на безкрайността. Очи, моите очи, виждах се през моите очи а в мен бе любов и топлина, и светлина. Светлината ме изпълваше, огряваше мой те очи, пълни с любов и светлината струеше. Струеше и даваше живот. Живот в светлина. Светлина в живота. Две сестри, надпреварващи се като стадо диви коне. Две сестри, гонещи се една друга. Две сестри, не можещи една без друга. Живот и Светлина. И Очите ми гледаха към тях и пробуждаше се в тях животът и бликваше Светлината. Светлината на новия ден. Денят на любовта. И в нея бях и живеех я, и изпълваше ме светлината. Светлината на Новия ден! Денят на Любовта. Тишина. Само аз и тишината сме.
Господи, Това ли бе любовта? Една безкрайнос,т която те изпълваше отвътре, трепет, който се задържаше в гърлото ти. Внимание, което не изискваше никакво внимание. Огън, който те топлеше без топлина, пламък, който изгаряше без да изгаря…Очи, който се изпълваха с радост. Виждах ги. Те ме поглеждаха и оглеждаха се в мен, и аз в тях. Бяха топли. Едно игриво кафяво като кадифе шоколадено и зелено като дълбоко море. Радваха се на пламъка и лавандуловия аромат. Това ли е Любовта Боже? Допир на два чифта очи, играещи в светлината.
Всичко бе Любов. Всичко бе светлина. Животът бе пропит с любов, изливаща светлина. Тази светлина ме обливаше, изпълваше ме с любов и животът в мен се събуждаше. Да обичаше без да очакваш, без да говориш за любовта си, просто да я живееше. Да я оставяш да протича в теб и през теб, да бъдеш Любов. Да бъдеш капката, вливаща се в океана, малкото проявяващо се в голямото, да бъдеш себе си, да се обичаш и да се учиш да се обичаш. И молех се да ме научи да летя в момента, да ухая като горски цветя, да светя и да проявявам Любовта. Да бъда любов. И се разтварях като лотос и пропусках я любовта. Беше мълчалива, защото думите потъваха някъде…И промъкваше се полъх незнаен, и потъваше в тишината Аз и Тя. Понякога се явяваха безпокойства измислени, нарушаващи потока хармония…Остатъци от огризана съвест изскачаха като фойерверки. Страхът и безкуражието си подаваха ръка, а вярата бе толкова изтъняла , че при първия натиск се разколебаваше. Но идваше на помощ душата и нашепваше: “ Здрава си. Здрава си. Здрава си!“ И Тялото ми се разтваряше като лотос и Божествената енергия протичаше като снопи слънчеви лъчи на ранина…И зареждаше ме със светлина, светлина носеща Любов и изгаряща всички стари рани и промиваща блуждаещите мисли и освобождаваща духа.Полетът на душата. Волна бе, рееше се в морето на Божествения живот, и животът ликуваше. Радостта царуваше…Подавах и ръка, и поемах я, и се свързвах с безброй такива ръце, обгръщани от радостта. И като безброй невидими потоци вървяхме към океана, и връзките невидими между нас оживяваха, и с всяка крачка ставаха все по-силни, все по-здрави, все по истински…И проявяваше се животът с цялата си пълнота- море от безброй свързани помежду си ръце, в които протичаше Божествената светлина и които излъчваха Божествената Любов…И аз Бях част от това море, и в мен течеше Божествената светлина и струеше Любовта.
Бог е Любов. Аз съм любов, аз съм светлина. Едно малко цвете, пълно с живот. Амин!
Търсенето
На 40 съм… Не спирам да търся любов, да очаквам любов, да изпитвам любов….Какво е любов?
Може би Път, поредният път, който трябваше да извървим, за да стигнем до себе си… А ние можехме да стигнем до себе си единствено поглеждайки, търсейки се и срещайки се в другите. И не спирах да те търся, да се оглеждам в морето от очи, който ми напомняха за теб, защото огънят бе в мен миличко . Той тлееше непрестанно, дори зад края на морето, което ни делеше. Тази искрица идваше, по скоро бе низ от превъплъщения, от безброй трансформации, които следваха закона на кармата и се сливаха в настоящия момент… Времето се движеше на безкрайни спирали през и вътре в нас. Вечността не бе безкрайно време, тя бе безвремие. Ако искаше да постигнеш вечно просветление, трябваше да премахнеш от съзнанието си миналото и бъдещето, и да живееш в настоящия миг. Моите очи, зелените, продължаха да пътуват в безвремието към твоите очи, сините…Морето, което ни разделяше, всъщност ни свързваше помежду си чрез невидима плетеница от истории. И да го знаехме, и да не го знаехме, ние водехме един безмълвен разговор. Думите, които излизаха от устата ни, не изчезваха, а постоянно се трупаха в безграничното пространство, очите ни не спираха да се търсят, да мислят едни за други, да се оглеждат без да се виждат, да се обичат без да се докосват…И да се радват, без да бъдат зависими едни от други, да бъдат единици от цялото, да бъдат едно с цялото, до деня, когато ще се върнеха при нас, когато настъпеше момента. През цялото това време Всемирът е едно. Всичко и всички бяхме свързани помежду си чрез невидими нишки, протегнати ръце, който определяха пътищата, който сътворяха пътя…
Пътят
„Покажи ми пътя, по който трябва да ходя,
защото към тебе възнесох душата си” /Псалм 143 ст. 8/
Това, което се изискваше от нас е да чакаме. Чакане, чакане, очакване, като че всичко бе спряло. Уви, природата си имаше свой ритъм, свое време. Очакването никога не идваше, то бе извън времето, извън правилата…
Пътища много. Безброй реки, които текат по Майката Земя. Безброй кръстопътища. Всички те, съдържащи се в един единствен човек-в теб,в мен, в другия. Всичко, което виждахме около нас, включително нещата, които може би не обичахме, и дори хората, които презирахме и от които се гнусяхме, присъстваха в една или друга степен в теб, в мен, в другия.
Кой бе правилният път? Тук или там? Имаше ли правилен път?
Кое е важно в живота ми? Дали пътят към себе си, водеше към пътя към Бога. Как можех да го позная? Път имаше! Веднъж направил ли си първата стъпка, всичко останало се нареждаше от само себе си, следваше естествения си ход. Това, което трябваше да направя е да не се нося по течението, а Самата аз да бъда течение.
И се потапям в течението. Проглеждам с моите очи през твоите и усещам как Светлината изпълва стаята, а отвън небето се е отворило за новия ден. Облачетата сякаш потъваха в нищото и небето бе чисто, бледо кобалтово синьо.Тихо е. Едва доловим бриз поклащаше дрехите прострени. Започва Нова Година. Да бъде здрава, да бъде мирна, да бъде изпълнена с живот и любов.
Очакване?…Бог ми каза да не очаквам. Каза ми да живея заради светлината и радостта, която носи живота. Разочарования, надявам се 2012 ги е отнесла заедно с края на света. В момента съм тук с теб, Боже. Очите ми се изпъват като малки локвички и погледът този път не е размазан. Виждах. Виждам топлина. Виждам голям огън, чийто искри като малки нощни светулки рисуват звезди. Море от звезди. Трептят и светлината, която излъчват е като пролет, която се спуска в гората и съживява, събужда всичко живо…Сърцето трепти. Порта. Ключът е в мен. И отключвам сърцето си и преминавам. Там е топло. Ангелски хорове огласяват простора. Там, зад тази врата, оставям старите ми дрехите и правя крачки плахи. Искам да съм в тоя свят, да летя като воал с крила ангелски. Очите ми да се изпълват със светлина и да трептя от любов. Любов заради самата любов. Без уговорки, без фалшиви думи, без притежание. Смирение, убягва ми но преследвам го…
Гордост. Почти съм се разделила с нея. Понякога от самолюбие напада ме, но няма тази сила, вяра и проявява се, и чезне като игра на сенки, но облива я светлината и намира сили да е с мене, въпреки упреците, който отправям към нея. Болката, ай! Зее като отворена рана. Уви, лекове не помагат. Стене, но няма как това е част от пътя й. Понякога утехата й идва на помощ, потапяйки я в забравата или в илюзията. Но винаги когато отвориш очи, тя е там непоклатима и ти нашепва за живота. Там, зад тази врата оставям тъгата, която се е промъкнала в душата ми й изяжда я отвътре, но оставям я понеже радостта тича към мен и прегръща ме и облива я тъгата, разклаща я както морето поклаща кораба, носещ се над вълните.
И редуват се дните като търкалящо се колело, часовникът отмерва времето и ни напомня за ограничеността на материята. Там, на прага на тази врата стой страхът като стража и проверява силата на духа ни. Изпитва ни. Понякога ни къса като студент на изпит, друг път ни дава пропуски, но винаги е там. Стои и дебне, и върши своята работа. Понякога очите му са големи, ушите изострени и кара сърцето да се свива от неизвестното, от собствената ти сянка, но когато погледнеш в него придобиваш сила, сила, която ти дава неоценимо богатство – богатството да бъдеш себе си.
Правя крачки, моите крачки. Плахи са, но знаят посоката а посоката е към мен самата. Там, в мен има много нежност, като в увита в пашкул какавида, чакаща деня, в който ще се роди като пеперуда и волно ще маха крила. Там, в мен има много топлина, топлина, от която душата ми изгаря, понеже не знае с кого да я сподели…Скитница за обич уморена. Там, в мене блика чистота, която се ражда в сърцето. Не си измисляй правила, с мене всичко е начало. Там си ти, маминка. На отсрещната страна, зад морето, с протегнати напред ръце, с очи впери ли се в линията безкрайността, потрепваща, очакваща, пълна с живот, пълна с любов!
Любовта е живот, друго няма!
На малката която, вече е голяма, с много любов и надежда, един ден да се съберем, където и да е…
Целувки!
Мама
От другата стана на океана нейните очи гледаха към моите и шепнеха:
„Колко мрачен е живота ми без теб, мамо!
Колко тежко се диша без теб, мамо!
Колко размазано се вижда без , мамо!
Но, погледна ли усмивката ти,
светлинка влиза в живота ми.
Като погледна кристално зелените ти очи,
въздухът става по – чист от преди.
Погледна ли косите ти, мамо,
сълзите спират аз те виждам толкова ясно,
сякаш гледам как блещукат звездите.
Колко бързо се оправя живота ми, мамо!
17 февруари 2013, 23:02 ч, Лисабон
”Очите ми са винаги към Господа,
защото той ще извади из примка нозете ми”/Псалм 25, ст 15/
”Ей,чакай, Господа!”