Словото

Юбилеен сборник – 100 години Школа

ПОСВЕЩЕНИЕ И МИСЛЕНЕ – ЛОГИЧЕСКИ РЕКОНСТРУКЦИИ В ШКОЛАТА НА УЧИТЕЛЯ БЕИНСА ДУНО

Димитър Калев

Увод

Дори убедена в неолибералната си секуларност, съвременната личност от сутрин до вечер практикува (предимно несъзнателно) различни отломъци от вехти мистериални посвещения – пие вино или кофеини, пуши треви, пости, връзва мартеници, черви яйца, сурвака, изрича заклинания, диша медитативно и какво ли не още, т.е. води светотайнствен и богослужебен живот, без да знае на кои богове и с каква цел служи.

Стогодишната история на Школата на Учителя Беинса Дуно е стогодишен дискурс за християнските тайнства и посвещения на съвремието. Естествено, по-лесно и удобно е Школата да бъде преживявана единствено като спиритуална разновидност на епистемологията, което е и традиционното схващане на последователите на Петър Дънов, Учителя, в България. Обаче, ако не е профанация, подобен възглед най-малкото ни лишава от параметафизичното присъствие в Школата, която би трябвало да бъде търсена и намирана като същество от Ангелската йерархия.

Традиционно за окултните тайнства се говори като за малки и големи мистерии, а наукатата на посвещението се разглежда като методология за съзерцаване и познаване на Божествените Светли Същества чрез непосредствени образи. Малките мистерии включват култивиране на висши идеали, поддържани в масови култови действия по време (в цикъла) на сезонните природни промени и в този смисъл празничните наряди на Бялото братство, рилските лагери и Паневритмията биха могли да се класифицират като малки школски мистерии. А съществуват ли големи мистерии, които по принцип биват дефинирани като практики за придобиване на мислещото начало?

Цел на това изследване е да анализира логическите конструкции на съвременното мислене като обект на посвещенчески практики в Школата на Учителя Беинса Дуно.

Отражателно и съзерцаващо мислене

„Мисли без съзерцания са празни, съзерцания без понятия са слепи.“1 Афоризмът на Кант си остава просто афоризъм, ако не се схваща като призив за радикална промяна на закона на мисленето така, че в него да се възроди съзерцанието. Доколкото мисленето наблюдава обект, той му се явява като даден; доколкото то мисли, то се явява самò на себе си като действащ субект (мислещо съзнание). Наивното съзнание счита мисленето за несвързано с вещите, стоящо отражателно встрани от тях и разсъждаващо за света, но в нас не би възниквал подтик към познание, ако мисленето не беше елемент, който ни извежда отвъд отделното ни битие, свързва ни с обектите и влиза в допир с всемирното битие. В това се състои бездната между конвенционалната епистемология и езотеричния светоглед.

Всъщност всяко нещо от действителността ни се подава от две страни – възприятия и мислене, което генерира понятия за външните вещи, но мисленето е отвъд обекта и субекта и за разлика от системата на Хегел, е предпоставено спрямо понятието.2 Отражателното мислене вярва на сетивата си,защото те му предоставят възприятия, и счита себе си за нещо трайно, което отразява неща отвън, защото задържа следи от процеса на възприятия във вид на представи и наивно ги счита за субективно свои. Наивният човек счита възприятията за независими от него и както ще видим по-нататък в нашето изследване, тази илюзорна увереност на отражателното мислене Учителя Беинса Дуно ще нарече свещен егоизъм.

За окултната гносеология познанието е акт на синтез между възприятието и понятието (идеята) за вещта и само той съставлява цялата вещ. При възприятието нашите по-фини тела (астрално и причинно) са във вещта, а физическият ни организъм (включително етерното ни тяло) е отразяващ огледален апарат, т.е. сетивата, заедно с нашия етерен мозък, отразяват едно съвместно изживяване с душата. Мислейки, с духовно-душевната си дейност човек действително се намира във вещта, която възприема, самият той е частта от възприемания свят. Накратко, в мисленето си човек е зает да свързва своите индивидуални сетивни възприятия с техните идеални съответствия, кръжащи от Космическата интелигенция. Окултната гносеология неизбежно стига до необходимостта да възроди в мисленето акта на съзерцание на тези мисъл-същества (интелигибелни същности според Платон), които като архетипни прафеномени се преживяват рефлективно във феномените на понятията, а тяхна морфология е логиката.

Седемстепенна логика на мислене

Десетилетие преди началото на школските лекционни цикли Учителя Беинса Дуно формулира пред 32 слушатели седемстепенния път на съвременното християнско посвещение: обръщане, покаяние, спасение, възраждане, новораждане, посвещение (освещение) и възкресение.3 Освен с оригиналната си терминология, удивително различна от седемте ортодоксални църковни тайнства, тази посвещенческа скàла по нищо не прилича и на западноевропейската розенкройцерска езотерична традиция, съобщавана от Рудолф Щайнер в следната последователност: измиване на нозете, бичуване, коронясване с трънения венец, мистична смърт, полагане в гроба, възкресение и възнесение.4 Розенкройцерските практики предпоставят събитията и делата на Спасителя, описани в Евангелието, докато стъпките, дадени от Учителя, са величествено отражение на всемирната онтология с фазите ѝ на инволюция, еволюция и метагенезис (творене от нищото на Любовта), т.е. духовна дейност, която се движи като идея на творението. Естеството на тези разлики ни отвеждат към фундаменталния въпрос на съвременния християнски окултизъм: при днешното състояние на човешкото съзнание кое би могло да бъде е най-оптимален обект за въздействие чрез мистериални практики? И въобще възможни ли са днес посвещения в класическия мистериален смисъл? Ако ли да, извършвано ли е посвещение в Школата на Учителя Беинса Дуно? Какъвто и да е отговорът, неизбежна предпоставка за по-нататъшният ни анализ става констатацията, че на днешния етап от човешката еволюция, както никога досега, най-будна, ясна, пластична и достъпна за реконструкции, особено за автореконструкции, се явява логиката на мисленето поради вътрешно присъщия ѝ ритъм на диалектика.  

„Когато мисля, аз се отърсвам от своите субективни особености, потапяйки се в предмета, позволявайки на мисълта да се развива от самата себе си, и мисля лошо, ако прибавям нещо от самия себе си.“5 Тук Хегел не може да бъде припознат с никой друг мислител, защото само при него субектът на мисленето се оставя да плува с този неподражаем стил в прафеноменологията на мислещите идеи и ако не се ограничаваше само до триади, хегеловата наука логика би била наука за посвещение. Днес всеки първокурсник по философия може да цитира първата триада на хегеловата система: битие (теза) – нищо (антитеза) – ставане (синтеза), но окултното мислене започва там, където ставането, самосъзерцавайки се, изтръгва неподозирани досега диалектични сили, способни да преобразуват „какавидата“ на синтезата в последващи морфоси – „пашкул“, „пеперуда“ и т.н. Така окултното познание започва не с обусловена (както е при Хегел), а със самообусловена същност, осъществявайки единство на метод и съдържание. По този начин философията на заобикалящата ни природа престава да бъде натурфилософия, а идеално възприятие – съзерцание на природата, в което непосредствено се открива нейната идеална същност.

Преходът от отражателна към съзерцаваща логика пробужда процеса на мировото развитие (онтологията) в самата наша сетивна реалност и правейки го достояние на мислещото ни съзнание, неизбежно следва неговата седморност. Постоянно изхождаща и връщаща се към диалектическата триада, седемстепенната логика е вътрешно строго организирана така, че синтезата отново преживява хегелово „снемане“, явява ни се в своя архетипен (идеен) облик и претворявайки времевия процес в двумерно пространство, присъщо на образния свят, тя  буквално се геометризира. Накратко, съзерцанието на синтезата е ключовата четвърта стъпка, в която мислещият субект генерира такава любов към обекта на познание, че се освобождава от самия себе си (от  свещения си егоизъм) и става единно същество със самия обект. Окултната физиология на съзерцанието, като четвърта стъпка на логиката, включва постепенно откъсване на процесите в кръвта, съпровождащи мисловния процес, от процесите в нервната система; така чистата индивидуална воля, действаща в кръвта, се съединява с мисъл-съществата, които също са с волева природа  (интелигибелни същности според Платон), и това съединяване ние преживяваме като идейно възприятие и/или интуитивно прозрение.2 За първи път в Исус Христос онтологичната идея за човека се съединява със земния човек и поставяйки интелигибелния свят в иманентна връзка с индивидуалното човешко мислене, архетипите (идеите) във вещите и в човека стават тъждествени. Съзерцаваща логика е възможна само чрез Христос, защото, движен единствено от силата на отъждествяването, на Любовта, мислещият субект може да възлиза от четвъртата до седмата ѝ степен.

Така откритите на четвъртата стъпка мисъл-същества не са просто съждения, а реалност, която в новороденото си състояние на идейни възприятия (пета стъпка) се стремят да добият индивидуализирано битие; и това е шестиятелемент на седемстепенния цикъл. Логиката на съзерцаващото мислене завършва с връщане на идеята, с която е започнало, към възможното за нея всеединство. От окултна гледна точка, мислейки по законите на седемстепенната логика, на всяка стъпка ние раждаме на астрален план елементарни мисъл-същества, а не прости понятийни рефлексии, както е при отражателното мислене.2

Анализираният дотук нов модел във феноменологията на мисленето лесно би могъл да бъде асоцииран със седемстепенния път на християнско посвещение, даден от Учителя Беинса Дуно: обръщане, покаяние, спасение, възраждане, новораждане, посвещение (освещение) и възкресение.3 Неговите степени, описващи пътя на човешката душа от сътворението до обещаното тяло на Любовта, явно апелират към силите на Космическата интелигенция и към посвещението чрез логически реконструкции на мисленето.

Скàлата естествено започва с реформиране на сетивността, която трябва да бъде „обърната“ от илюзорната видимост на майя към свръхсетивната реалност на духовните светове.

Следва „покаянието“ – техническият термин, заменил оригиналното евангелско слово „метаноя“, с което се означава наложителната промяна на способността ни за възприятие на живи понятия (идеи).

По-нататък сетивата и възприятията реализират своя синтез в самите понятия и в тяхната свободна диалектика намират, така да се каже, своето „спасение“.

Настъпва ключовата четвърта степен, по време на която в логиката се „възражда“ силата на любовното съзерцание.

Непосредствено в неговото лоно се „раждат изново“ („новораждане“) самите мисъл-същества, които гносеологията нарича интуитивно съзнание.

На следващата стъпка обитателите на интуицията „освещават“ индивидуалността на своето битие и така ние ставаме създатели на живи астрални същества.

Накрая мисленето завръща познанието за идеята във всеединството на нейния генезис, като идея преди и след нещата, и това е нейното „възкресение“.

Седемстепенна структура на школските лекции

От тук нашият анализ продължава с твърдението, че диалектиката на седемстепенната съзерцаваща логика присъства иманентно в структурата на школските лекции на Учителя Беинса Дуно – от началото до самия край на 22-годишния им цикъл. В този смисъл схващането на лекциите като тематични разработки по различни окултни проблеми или като методични указания за окултни практики би било твърде профанизирана интерпретация на слово с морфология на съзерцаващо мислене и би било своеобразно отричане на посвещенческата му функция. Всяка лекция може да бъде преживявана като „ставане“ на седемстепенната логическа организация на мисленето, чийто диалектически поток Учителя Беинса Дуно буквално излива пред и във своите слушатели.

Анализирайки Трите живота, първа лекция пред Общия окултен клас, още във встъплението ѝ се поставя въпросът за най-добрия метод за работа и с разгръщането на тезата недвусмислено се разбира, че става дума за метода на съвременното мислене.6

В самото начало диалектическата теза се формулира от Учителя с понятието „свещен егоизъм“ – термин, с който вече няколко пъти в нашия анализ обозначавахме днешното отражателно мислене. Тъкмо в това състояние на съзнанието става „обръщането“, когато свещеният егоизъм търси алтернатива на материалистичния и религиозния живот, и това е първия тласък на логиката, който „снема“ тезата.

Антитезата се описва като „напущане на свещения егоизъм“ в посока към „третия, същински живот“, наречен Божествен. Това е степента на „метаноя“, в която човек променя начина на своите възприятия. Въобще, след Трите живота полярните категории на теза – антитеза ще се полагат в началото на почти всички школски лекции: нищо – нещо, млад – стар, богат – сиромах, щастие – нещастие, гладен – сит, топло – студено и т.н.   

Следва синтезата на „спасението“: свещеният егоизъм и Божествения живот се сливат в степента на „съгласие с Бога“ и мисленето започва да си изгражда духовни представи и понятия според „законите на Живата природа“.

Формулирането на четвъртата степен се предшества в лекцията от сравнително дълго обяснение на окултните сили и възможните спиритуални илюзии, съпътстващи съзерцанието. Учителя я представя като „уталожване и утихване на ума“ или „пресяване на мислите“ чрез изучаване на „закона на тонирането“. Така от първата лекция нататък музиката и пеенето ще се явяват винаги в четвъртата степен на окултната логика на Словото като сили на мислеща Любов, които „възраждат“ съзерцанието. Съзерцанието е музикален интервал, който напуска „терцата“ на отражателното мислене, и би могло да се каже, че съзерцаващата логика започва с фа-диез.

„Духовното раждане как става?“. С този внезапен въпрос от аудиторията се подхваща темата за интуитивното „новораждане“ на мисъл-същества. Учителя го представя като „създаване на голям цирей“, чрез който „свещеният егоизъм ще излезе навън“ и ще те „накара да родиш“. Петата степен е истинската метаморфоза на възприятията и представите – „готовите излизат из своите пашкули“ и преоткривайки първообразите на идеите, „очистват скъпоценния камък“ на познаваемия обект.

По-нататък архетипите на вещите се явяват в образи и живи символи, обитаващи един вид геометрично пространство, което мисленето преживява единствено чрез силите на собствената си индивидуализация. На тази шеста степен логиката „освещава“ себе си и завръщайки се „в първоначалното си положение“, според израза на Учителя „пребъдва в Рая“. Затова от първата лекция нататък геометричната символика ще се явява почти винаги в шестата степен на окултната логика на Словото като сила на „посвещение“.

Съвсем накрая логиката слива идеята преди и след нещата във всеединството на седмата стъпка; там мисленето намира архиобекта на познанието, реалността на „всеобемното съзнание“, което е Бог. Последната степен е степен на жертва: мисленето веднъж завинаги жертва своята отражателна природа, за да постигне обекта на познание и да живее като чиста мислеща воля.

Преди да завърши лекцията Трите пътя Учителя прави аналогия с философската наука и подхваща резюме на седемстъпковата диалектика с изречението: „Вие ще имате един метод“. Същият „метод“, но разгърнат с по- метафизична и методологична терминология, може да бъде открит и в първата лекция пред Младежкия (специален) окултен клас Двата пътя.7 Още в самото ѝ начало Учителя обявява, че ще става дума за „идеята вътре във вашия ум“. Тезата е понятието наука с неговото българско и славянско съдържание, антитезата е смисълът на англосаксонското понятие stientia, а естествена синтеза на двете е окултната наука с нейната древна повеля: „Познай себе си“. За четвърта степен в развитието на идеите Учителя предлага размишление (съзерцание) върху темата „Най-разумният метод за работа“ (несъмнено, става дума за Любовта), после ги издига (идеите) „по-високо“, където те пребивават като „методи на Природата“, и това е петата стъпка. „Освещаването“ на шестата стъпка е представено като „съзнаване и изправяне на погрешното“ и тук логиката се трансформира в мислеща воля с явни препратки към науката за кармата. На седмата финална стъпка методът на логиката се завръща в своето всеединство, наречено „същинско самообладание“. Малко преди да завърши лекцията Учителя резюмира седемстепенната диалектика и я определя като окултни сили на човешкото развитие, които „вървят в същатата посока, в която ние се движим“.         

Описаната дотук логика на Словото не трябва да се търси във всяка школска лекция буквално, още по-малко трябва да се прилага като структуралистичен анализ в лингвистичен или литературен смисъл. По своето естество школските лекции са публична реч и седемстепенната логика в тях може да се възприема само като мисловен поток на мислещия субект (в случая – Учителя), но ако предназначението му е да реконструира по свое седемстепенно подобие мисленето на слушателите, речта вече се преживява като Слово, а въздействието ѝ – като мислеща воля, голяма мистерия и отделно свръхсетивно Същество. В този смисъл седемстепенната логика, струяща в школските лекции, би следвало да притежава окултна индивидуалност на Ангелско същество и тъкмо то да е реалният притежател на Словото, предаващо на хората добродетелите на съзерцаващото мислене. „Този, който предава Доброто чрез Слово“ – с този израз в по-ранни наши изследвания ние предложихме да се превежда псевдонима Беинса Дуно8, но нищо чудно той да се окаже името на Школата.      

Заключение

В Школата на Учителя Беинса Дуно принципът на големите мистерии на посвещение, който в миналото винаги е бил таен, става актуален и решаващ принцип на културния живот – не какво, а как трябва да се мисли. Съзерцаващото мислене и потокът на неговата седемстепенна диалектика не могат да бъдат нито преподавани, нито запаметявани, в тях може само да се съучаства и точно такава е била ролята на учениците от двата класа – общ и специален. Ако днешният мислещ човек не се насочи към овладяване на съзерцателната сила на логиката, той няма да може да обнови себе си и цялата култура. Бъдещите хора ще мислят седемстепенно с тази естественост, с която сега мислят троично по законите на диалектиката. Школата на Беинса Дуно или Школата-същество Беинса Дуно – това различаване, струва ми се, е наложително след сто години.

 Литература

1. Кант, Емануел. Критика на чистия разум. АИ „Проф. Марин Дринов“, София, 2013.

2. Бондарев, Генадий. „Философия свободы“ Рудольфа Штайнера как основание логики созерцающего мышления. Религия мыслящей воли. Органон современной культурной эпохи. Москва, 2006.

3. Протоколи от годишната среща на Веригата 1911 г. Във „Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново“, том 1. ИК „Алфиола“, София, 1995.

4. Щайнер, Рудолф. От Исус към Христос. АИ „Даскалов“, Стара Загора, 1999.

5. Хегел, Георг Вилхелм Фридрих. Енциклопедия на философските науки, том 1. ИК „Лик“, София, 1997.

6. Трите живота. Лекции от учителя на Общия окултен клас. София, 1942.

7. Двата пътя. Лекции от учителя на Младежкия окултен клас. София, 1934.

8. Калев, Димитър. Словото на Учителя Беинса Дуно като проява на Бодхисатва Майтрея. В: Филип Филипов, Преслав Петров, Димитър Калев. „Бодхисатвата на XX век“, ИА „Аб“, София, 2007.

Георги Христов

История на окултните школи в Европа, основана на тезата и антитезата

Увод.

Историята обикновено се разглежда само от външната ѝ страна, базирана на факти, документи и пр. и така остава разбрана основно една много малка част от хода на цивилизацията. Малцина са тези, които са отишли отвъд и са открили вътрешните взаимовръзки, причинно-следствените вериги, отключващи събитията на видим план. Невъзможно е за простосмъртния да осъзнае в пълнота тази вътрешна обусловеност, пораждаща самата история, докато някой извисен човешки дух не разбули тайната. Ще трябва да се вземе под внимание и случващото се в духовния, свръхсетивния свят – неизбежно е. В настоящото изследване задачата ни се усложнява на квадрат, поради това че самият обект – Окултната школа – е нещо проявено не съвсем явно в обществото. В този контекст основната аргументация главно ще се извлича от мъдростта и словото на Учители, ученици, преки участници и познавачи на Окултните школи през вековете.

Настоящото изследване ще бъде пречупено през призмата на понятията „теза-антитеза-синтеза[1]“. Тезата, антитезата и синтезата са 3 елемента, които съставляват процеса на т. нар. диалектическа триада на Хегел.  Във философията те са част от спираловидния процес, в който се осмисля реалността, оформена в логическа последователност или с други думи казано – тезата, антитезата и синтезата са трите фази, които се повтарят в търсене на истината. В този смисъл Хегел потвърждава, че цялата човешка реалност (мисъл, знание, история, еволюция, отношения на власт, политически системи) възниква на първо място от теза, която предизвиква противоречие, наречено антитеза и накрая се появява синтеза, известна като преодоляване на това противоречие (отричането на отричане), пораждайки отново друга теза, която поддържа и продължава процеса[2].

Ще използваме и друга една парадигма, която допълнително да осветли проблема: ІV Херметичен принцип, наречен принцип на Противоположностите, който гласи: „Всичко е двойствено; всяко нещо притежава два полюса; всяко нещо има своя противоположност; еднаквото и различното са едно и също; противоположностите са еднакви по своята природа, но са различни по степен; противоположностите се привличат; всички истини са полуистини; всички парадокси могат да се помирят.“[3] Този принцип именно обяснява старите парадокси, формулирани по следния начин: „тезата и антитезата са тъждествени по своята природа, но се различават по своята степен“; „противоположностите са еднакви, различавайки се единствено по степен“; „двойката противоположности могат да бъдат помирени“ и др. п. Т.е. във всяко нещо съществуват два полюса, или два противоположни аспекта, а тези „противоположности“ са наистина само двата крайни момента на едно и също нещо, с редица междинни степени между тях. Например топлина и студ, макар и „противоположни“, в действителност са едно и също нещо, като различията се изразяват просто в степента на това нещо, наречено „температура“. В термометъра къде свършва „топлината“ и къде започва „студът“?

Изхождайки от горните понятия и обясненията към тях, можем да обобщим следното: В настоящото изследване ще разглеждаме всички последващи  доказателства и факти като теза-антитеза, причина и следствие, но в един непреривен (непрекъснат) процес, какъвто е спиралата на времето, който процес понякога ще започва от тезата през антитезата към синтезата (от частното към общото), а друг път ще се следва обратният път, тръгвайки от синтезата, която винаги в потенциал съдържа тезата и антитезата (т.е. от общото към частното). Това е основната трасираща линия, която ще трябва да се следва, за да е пълноценното възприемането на представената по-нататък „История на окултните школи в Европа“.

Непременно трябва да направим и едно последно уточнение, преди да започнем с изложението. Самото понятие „окултен“ в началото на ХХ в. е с категорично положителна конотация, нямаща нищо общо с тълкуванието ѝ днес. Под „окултно знание“ тогава се е разбирало, това което е свързано със скритите, живи сили на природата, които науката все още не може да измери със своите примитивни уреди. А окултистът е, който владее тези сили, може да ги обясни и да ги предаде на другите. Друг нюанс, който може да се добави към думата „окултен“, е „нов, алтернативен и напредничав“. Боян Боев, един от изтъкнатите последователи на Учителя, обяснява следното в една от педагогическите си статии: „Антропософската (окултната) педагогика се основава на едно ново знание, знание на връзката между физичната и реалната душевна и духовна природа на човека.“[4];  на друго място отново слага знак на равенство между „антропософско“ и „окултно“: „Преди да разгледаме дейността на окултния университет, нека видим, каква е напоследък дейността на окултното общество, – наречено антропософско – в Германия.“[5] Антропософията в началото на 20-те години на ХХ в. е изключително модерна и популярна в Европа и Америка с това, че дава нови перспективи в почти всички области на знанието.  

Ако надникнем още в самите корени на историята и нейните първи представители в нашата европейска цивилизация, ще открием модела „теза-антитеза-синтеза“ в най-чист вид. Древните елини приемали за свой първи историк Омир (ІХ пр.н.е.), който не е писал нищо собственоръчно, а е знаел и е пеел всичките митове и легенди, достигнали и недостигнали до наши дни. От друга страна, Херодот (484 – 425 г. пр.н.е.) се счита от мнозинството историци за „баща“ на тази наука. Въпреки това, началото на използването на научните методи в историята се свързва с друг негов съвременник, Тукидид (455 – 397 г. пр.н.е.), и книгата му „История на Пелопонеските войни“. За разлика от Херодот и Омир, Тукидид разглежда историята като продукт на избор и действия не на боговете (причините), а на хората (следствията), у които търси да обясни всички исторически процеси. Т.е. в този пример красноречиво се вижда как постепенно хората свикват да се търси само външното, видимото на физически план, без да се има предвид, това което го причинява. Омир е синтезата, Херодот – тезата, а Тукидид – антитезата.

І. Трите клона на Бялото Братство.

Учителите на човечеството – Хермес, Орфей, Христос, Учителя Беинса Дуно[6] и всички други основатели на Окултни школи, никога не са създавали религиозни правила и ритуали, не са оставяли нищо написано, за да не се превърне то един ден в догмат. Те са имали своите ученици, на които са предавали тайните на Битието изключително в устна форма и това е неотменен принцип. Всички тези Учители са пратеници на Великото Всемирно Братство, както го нарича Учителя в своето слово:

„Под Великото Всемирно Братство ние подразбираме онази йерархия от разумна същества, стоящи на различни степени на развитие, които са завършили своята еволюция милиони и милиарди години преди хората и сега направляват целия Космос. Те го направляват, защото самите са взели участие в неговото създаване под прякото ръководство на Великото Начало.“[7]

Учителя разглежда три клона на Великото Всемирно Братство, които са работили през вековете и са създавали окултни школи:

„Първият клон можем да наречем египетски. Той отива от Египет в Персия, Гърция и пр. Втория клон можем да наречем палестински. Той от Египет отива в Палестина и в християнската епоха отива в Рим, Англия, Германия и пр. Третия клон можем да наречем богомилски в тесен смисъл на думата или български клон. Той от Египет отива в Индия, от там в Арабия, Сирия, Мала Азия и България… В Гърция те се наричат орфеисти, в Палестина – есеисти, в Египет – херметисти, в Персия – маздеисти. Маздеистите са разклонение на първия, египетския клон. Първият клон имал за цел да подготви условията за християнството, да подготви съзнанието на човечеството за християнството. Вторият клон имал за цел да внесе християнството в света, да го разпространи. Третият клон имал за цел да реализира Божественото учение, християнството.“[8]

Според думите на Учителя и трите клона водят началото си от Египет. Следвайки теорията за зараждане, разцвет и край на културите и цивилизациите, ще обрисуваме една интересна картина на безкрайната спирала, наречена живот. Всеки от тези три клона следва една единствена цел, закодирана предвечно от Абсолютния дух на Битието. Самият човек, най-съвършеното творение на тази Земя, върви неотклонно по този път още от далечните предисторически епохи, в които мисълта му е следвала мисълта на Космичния човек, Великият първообраз, и е била образна. Но впоследствие тази мисъл става предметна, тъй като тя започва да се формира само от външните сетивни впечатления, така постепенно изгубва жизнеността и дълбочината си и добива абстрактен характер. Според Учителя този начин на мислене е почнал 700 години преди Христа, ето думите му: „Едва 700 години преди Христа са почнали да мислят така, както сега.“[9] Тази епоха е към края на своето развитие, тъй като ние, според терминологията на Учителя, се намираме в началото на една Нова култура, позната още като: „Славянска култура/раса“, „Епоха на Водолей“ или просто като „Шеста раса“, все синоними на Новото, което се заражда. В следващата култура/раса ще се мине постепенно към друг начин на мислене. Спомена се, че подобно на всеки един човек, всеки народ, култура, раса, цивилизация имат своя мисия в пътя на историческото си развитие. И всеки народ във своето време закономерно заема своето си място на историческата сцена. Така днешната Пета култура/раса, зародила се в древен Египет, е към своя край. Тя води своето начало още от по-рано, но се изявява в древен Египет, от където последователно преминава през всички народи на древния свят и има своя естествен завършек в западноевропейската култура, която е плод на цялото това историческо развитие[10].

ІІ. Античност.

1. Възникване на тезата (Платон) и антитезата (Аристотел).

В античността Божественият импулс от Великото Всемирно Братство идва с култа към Аполон и Слънцето, към Висшето начало и телесната горница, но наред с това работи и обратният импулс – този към Дионис и Земята, към нисшето начало и телесната долница. Първият импулс ражда философията или любовта към знанието, която да ни доведе до истината и добродетелта в най-чистия ѝ вид. А вторият – внася софистиката, която да изопачи и замъгли първия импулс.

Видни представители на Аполоновия култ са Орфей, Питагор и Сократ. Питагор е първият, който използва и въвежда думата „философ“ за човек, който може да мисли правилно, а съответно „философията“ е наука за правилното мислене.

От другата страна значими изразители на софистиката са Протагор (483 – 375 г. пр.н.е.), Горгий (490 – 420 г. пр.н.е.) и Филострат. Те сами себе си окичили с титлата софисти (мъдреци). В центъра на вниманието си поставяли манипулирането на хората, отричайки обективната истина. Твърдението на Протагор например е, че задачата на софиста е „да се представи най-лошият аргумент като най-добър“ по пътя на хитроумните уловки в речта, разсъждението и да се занимава не с истината, а с успеха в спора или чисто практическата изгода. Те винаги работели за много пари, с което си купували и добра репутация в обществото.

Първата окултна Школа на континента Европа е Орфическата. Тракиецът Орфей, който се е родил по нашите земи в XIII век пр. н.е. е поклонник на култа към Аполон. Едуар Шуре описва школата му под връх Мусала, там където са изворите на река Марица[11]. Знае се още, че първият европейски духовен Учител е бил поет и музикант, който укротявал всички зверове, щом засвирел на своята арфа. Последователите му са посрещали Слънцето и са пеели свещени химни. Изпълнявали са и специални танци в бели дрехи. Интересна е аналогията, която се прави с уподобяването на Орфей с Христос. И двамата губят живота си насилствено, на младини, като Орфей е разкъсан на парчета, а Христос – разпънат. Те имат своите ученици, с притчи и слово им предават вярата, учат хората на мир, любов и добро. Измежду първите, открили подобно сходство, е Св. Климент Александрийски – един от ранните отци на църквата, който нарича Христос Втория Орфей.

Продължител на тази духовна традиция е Питагор (ок 540 – 490 г. пр.н.е.). Днес това, че знаем толкова много за Орфей, дължим основно на него. Той основава своя Школа и доразвива Орфическата философия, като застъпва математиката и по-специално науката за числата. Питагор също е легендарен образ – съвременниците му толкова се възхищавали от него, че го наричали полубог, защото ги превъзхождал многократно във всяка област на живота. От негово време символиката на Пентаграма добива популярност в европейски контекст и се свързва именно с Питагорейската школа. Последователите на това учение са били въздържатели от алкохол и месо, занимавали са се с музика и също са почитали слънчевия култ и бог Аполон.

„Орфей е посветеният в зората на древна Елада, Питагор – в яркия ѝ ден, Платон – в нейния залез, чийто горящ пурпур се превръща в ново розово зарево за човечеството.“[12] Платон обаче се учил на философия от любимия си Учител Сократ (469 – 399 г. пр.н.е.) и е бил до последно с него, оставайки в историята като най-предания му ученик и продължител на Школата. Сократ не оставя нищо писано, не е автор на трактати, защото смята, че живото слово „се умъртвява“ в писаната реч. Други мислители от този период постъпват по същия начин, опасявайки се да не бъдат сметнати за софисти. Неговите възгледи са изложени в прочутите беседи, в които на основата на най-обикновените факти от житейския опит, се обсъждат сложните проблеми на философската мисъл. Затова и аудиторията на философа е обикновена – занаятчии, работници и др. С основание той е смятан за магьосник на живото слово, което поставя на изпитание международните способности не само на случайни поклонници и почитатели, но и на сериозните му опоненти и слушатели. В неговия „кръжок“ участват и мнозина от аристокрацията – Платон, Ксенофонт и др.[13]

Платоновата академия е древногръцка философска школа, основана през 387 пр.н.е. в Древна Атина от Платон (427 – 347 г. пр.н.е.). Вероятно идеята за това той получава от общността на питагорейците в Италия. Платон купува парцел, засаден с маслини, в северозападните покрайнини на Атина, в местността „Академова гора“, откъдето идва и името. В академията Платон започва да дава философско-научни уроци и предразполага учениците си да се занимават с изследвания.

След смъртта на Платон през 347 г. пр.н.е. изгрява звездата на Аристотел (384 – 322 г. пр.н.е.), който учи до последно в Академията в продължение на цели двадесет години (367 – 347 г. пр.н.е.). През 334 г., когато той е на  50 години, основава собствена Ликейска школа (латинското произношение е Лицей) по името на местността, където тя се намира (храм на Аполон Ликейски, в източната част на древна Атина). Школата е известна още и под името „перипатетическа“, а последователите ѝ са наричани перипатетици заради алеите (перипатой), по които в разходки се водят беседите и споровете. Провеждат се вечери с беседи, наричани „симпозиуми“. Обучението се осъществява в две основни форми: първата е езотерическа (или акроатическа) и се практикува сутрин – тя е предназначена за избрани или по-напреднали ученици; втората е екзотерическа и се практикува в следобедните и вечерните часове. Предназначена е предимно за начинаещите и за тези с по-ограничени знания, но е достъпна за всички[14]. Аристотел преподава там в продължение на 12 години. През 343 г. пр.н.е. по покана на македонския цар Филип II той става учител на сина му, бъдещият Александър Велики, тогава 13- годиншен. В Македония философът оглавява царската академия и преподава не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър. Аристотел е първият в тази верига, който оставя писани от самият него текстове, главно трактати: „Физика“, „Метафизика“, „Никомахова етика“, „Политика“, „За душата“, „За поетическото изкуство“ и др. Той е основоположникът на геоцентризма, господстващ в схоластичната философия до времето на Коперник.

2. Основни различия между Платон и Аристотел.

Основното разминаване между двамата се състои в тяхната космогония – сътворението на света. Всички останали различия са производни от противопоставимостта на световете, които всеки един от тях представя. Платон говори за сътворено битие от Творец (Демиург), а за Аристотел светът нито е възникнал някога, нито има опасност да загине. Той (светът) е несъздаден и неунищожим и има най-съвършената от всички форми – сферичната[15]. В тази връзка платоновата философия се самоопределя най-вече като антропология. Нейното най-важно питане е: „Какво представлява човекът?“. При Аристотел обратно – въобще не се търси самоопределение в антропологията. Напротив няколкото определения, които дава за своята философия с какво се занимава са съвсем метафизични. Неговата философия е система, вече готова, формулираща и описваща неподвижен обект, несклонна към проблематизиране на живата човешка реалност и в този смисъл значително по-неекзистиална от платоновата философия. За Аристотел човекът е поставен в един сигурен и безпроблемен свят. Защо тогава да се притеснява за него (човека), след като последния е частица от толкова добре устроения, подреден и вечен свят, който нито е създаден, нито ще бъде унищожен, а ще пребъде вечно в благоустроеността, намираща щастливата мяра между телесното и духовното, идеално и материално, обективно и субективно[16]. Най-важното философско питане за Платон като ученик на Сократ било: „Познай себе си!“. За Аристотел съответно въпросът бил: „Какво е същността-битие (Бога)?“[17]

Преходните неща могат да бъдат мислени, обаче не в платонизма, а в аристотелизма. Поради това да кажем, че можем да мислим нещо, което го няма, което не е налично, е абсолютно неточно за платонизма. При Платон мисленето има за обект истинно биващото, истински съществуващото. Затова мисленето може да мисли само онова, което наистина е, което действително съществува. Мисленето за нещо несъществуващо или за нещо, което е съществувало, но вече не съществува, или за нещо, което още не съществува, е възможно в аристотелизма, но не и в платонизма[18].

За Платон душата е безсмъртна, а за Аристотел – е безсмъртна само част от нея – тази, която няма спомен за пребиваването си в тялото. За първия върховното благо, към което трябва да се стреми човек, за да осмисли живота си е мъдростта и уподобяването на Бога, доколкото това е възможно, а за другия върховното благо е щастието, за което са необходими не само нравствени добродетели, но и добро здраве и умерено материално благополучие[19]. За първия идеалът за съвършенство е бил вечно притеглящ и винаги недостижим. Докато за втория добродетелите са принципно постижими[20].

Аристотел се счита за баща на науките и научността, както и на класическата формална логика[21]. Не само неговите методи и неговата логика, но по-общото от това аристотелово отношение към света и езика правят възможни научните занимания. Пак поради това Аристотел е много по-симпатичен на учените, на хората, които се занимават с различни науки и с рационално богословие (теология). Платон от своя страна е по-симпатичен на хората на изкуството и на религиозните мистици[22]

За Платон върховното благо, смисъл и цел на човешкото съществуване, е философстването, заниманието с философия. Този термин за първи път се среща у Питагор, но като отделна наука за първи път е обособена при Платон[23]. За Аристотел върховното благо е удовлетворено и постигнало целта си пребиваване в самата философия (метафизика).[24]Терминът „метафизика“ пък за първи път се среща именно при Аристотел в едноименния му трактат, като днес понякога се употребява като синоним на философия.

Можем да направим следните разсъждения на база гореизложените сравнителни характеристики: Платон борави основно с понятия като „религия“ и „философия“, докато Аристотел с техните антитези – „богословие“ (теология) и „метафизика“.   Религията означава интуитивното разбиране на съществуването на Твореца, както и връзката на човека с Него, докато богословието (теологията) означава опитите на хората да Му припишат индивидуалност, качества и характеристики. Теориите на последните се отнасят до Неговите дела, воля, желание, планове и замисли. Философията означава изследване на познаваемите и мислими неща, докато метафизиката означава опит изследването да се изнесе извън границите и да се пренесе в непознаваемите и немислими сфери, при това със същата тенденция като тази на богословието (теологията). Религията и философията са неща, които имат корени в Реалността, докато богословието (теологията) и метафизиката са като счупени тръстикови стъбла, чиито корени са в плаващите пясъци на невежеството, без да предоставят сигурна опора за ума на човека[25].

За писателя от български произход Елиас Канети четенето на Аристотел действа „потискащо и задушаващо, а писанията му приличат на средновековен трактат по черна магия“. Той споделя, че „зависимостта на науката от аристотеловите подредби,  чак до наши дни, се превръща в кошмар“. Аристотеловият авторитет, който продължава да работи и днес според Канети, „е виновен не само за стагнацията на науките през средновековието, но и за подредеността на науките една до друга, студенотехничекото в тях, специализираността на клоновете им и т.н“. „Особеният род негово тщеславие, продължава Канети, определя състоянието на нашите университети. На този аристотелов дух отговаря един съвсем модерен университет. Изследването като цел сама за себе си, така както Аристотел го разглежда, в действителност не е обективно. То изключва човека от въодушевлението и преобразяването. То иска тялото да не забелязва какво правят върховете на пръстите. Всичко, което е човекът, зависи от това как той се занимава с наука, а легитимно е само любопитството.“

Писателят упреква Аристотел, че ако в него има нещо удивително, това е единствено оригиналната му система на кутиите, която е изработил – „кутиите, в които се напъхва и подрежда всичко, посочено от любопитството“. Аристотел е едно всеядно същество, за Канети, което „показва на човека, че няма нищо несмилаемо“. Мисленето на древногръцкия философ е преди всичко подразделяне. Той притежава силно развито чувство за състояния, места и обозначения за сродство, но е мислител, лишен от мечти (в пълна противоположност на Платон). Много често Аристотел изкарва на показ пренебрежението си към митовете (той отдалечава гръцката философия най-много от митологията[26], дори и поетите за него са нещо полезно, в противен случай той не ги цени. И днес все още има хора, които не могат да се приближат към нещо, без да приложат към това нещо подразделенията на Аристотел. „И понякога може да се мисли, че в кутиите и чекмеджетата на Аристотел нещата са представени ясно и прегледно, само че в действителност там те са умъртвени, завършва Канети“[27].(1, с.140)

Всъщност Платон е автор на диалози, а Аристотел на монолози (трактати). Това е причината да се твърди, че Платон е много по-четивен, а Аристотел обратно –  непоносим. Съучениците на Аристотел му се подигравали, като го наричали „четящият/читанката“, което по онова време е било голяма обида. В Академията на Платон се почитало изказването, изговаряното и чувано слово, тъй като само то притежава истинно битие, за разлика от писаното. По-късно именно Аристотел става родоначалник на друг тип преподаване, който и досега е актуален в нашите университети. В своя Лицей той се разграничава от метода на Учителя си Платон за говореното живо слово и изработва собствена система.

И накрая, но не по значение, Платон е спазвал обета за безбрачие, като всеки един посветен, който е отдаден на принципите на школата. За Аристотел това не е от значение и той създава семейство и деца.

Този обзор, направен до момента, цели да представи хронологичната рамка, в която ясно се отличава предметът на нашето изследване – зараждането и развоя на окултните школи в антична Европа, основани на тезата и антитезата. Моделът се повтаря напред във времето под една или друга форма, а в перспективата на настоящата тема Сократ можем да разглеждаме като синтезата, Платон е тезата, а Аристотел – антитезата.

Следствие на философската концепция на Аристотел и своеобразен негов връх в историята на човешката цивилизация остава образът и делото на Александър Македонски, наречен Велики. За последващите 300 години тогавашният свят се променя до неузнаваемост след военните и културно-просветните завоевания на наследника на Аристотел. Този епизод от историята има своите положителни и отрицателни характеристики, разбира се. Настъпва т.нар. елинистичен период, характерен със своя космополитизъм и налагане на единни норми и стандарти във всички области на живота в новоустроения свят, като например устройството на всеки един град (полис) с неговото законодателство, образованието, търговските отношения и др. Прави се опит за обединение на тогавашния изток и запад, като за канава се използват древногръцкият език и култура. Постепенно замират посвещенията в храмовете и акцентът се измества в новосъздадените образователни центрове/школи. Тази тенденция за излизането на мъдростта от храмовете се запазва и занапред в Европа, което става и основа за създаване на бъдещите университети. Така знанието вече е общодостъпно, а не за малцина избрани/посветени.

За Александър Македонски и за света, който той оставя след себе си, Учителя говори следното: „Питам, де седи величието на Александър Велики? Има нещо, за което е велик, но не за това, което е направил. Той е разрязал Гордиевия възел, но е разрешил задачата по много механически начин, както се разрешава само в едноизмерния и в двуизмерния свят. Не разреши въпроса, затова след неговата смърт царството му се раздели и после се разпадна. Ако беше развързал този възел, а не със сила да го разсече, той щеше да остави една силна държава. Въобще на Александровците не им върви много, което е един исторически факт.“[28]

3. Христовият импулс.

Целият античен модел на окултната школа може да се нарече, че е един подготвителен етап за проявата на Христос и неговото епохално обръщане хода на времето. С появата на християнството започва нова ера в разбирането за Бога и за отношенията между Него и човека. За да може да се разбере характера на Христовия импулс, трябва да се овеществят понятията „инволюция и еволюция“, т.е. слизане и възлизане. В своята книга „Новата култура през епохата на Водолей“ Методи Константинов, един от изтъкнатите представители на Школата на Учителя, разглежда този въпрос така[29]: „Инволюционният процес на човечеството е започнал преди милиони години. Еволюционният процес е започнал с развитието на бялата раса през епохата на Христос, синът на Живия Бог, който е бил натоварен с тежката задача да изведе човечеството от тъмната бездна на материята и да го насоча нагоре към висините на духовното просветление: да го възведе наново до сферата, от която то някога е слязло към периферията на живота.“ В духовната наука е известно, че когато човешките души са излезли от Божественото Съзнание, те са поели пътя на странстването в безграничната вселена, за да се озоват в гъстата материя. Това е пътят на слизането от Божествените висини в най-гъстата материя до момента на идването на Христос, когато човечеството започва бавно своя ход на възлизане.

Християнството, подобно на предходните духовни движения, е една окултна школа, внесла нещо ново и специфично в света, несъществувало до момента – един нов импулс на Духовния свят, един нов импулс на Божествения Дух, един нов импулс на Бялото Братство. Безспорно има и редица сходства, приемственост и надграждане, характерни за еволюционния път на развитие на човечеството. През вековете многократно е правен паралел между Сократ и Христос. Изследователите твърдят, че животът и делото на Сократ подготвя античния човек за идването на Христос. Известно е, че и двамата ползват похватите на дебата и беседата, тъй като тази форма е изключително подходяща със своята диалогичност и достъпност. Златното правило на нравствеността от древността, се приписва ту на Сократ, ту на Конфуций, ту на някой друг античен мъдрец и то звучи съвсем по християнски, изречено от древногръцкия философ: „Не изисквай от другите това, което ти сам не можеш да изпълниш. Не прави на другите нещо, което те ядосва, когато го правят на теб.“ В прочутата си проповед на планината Христос казва нещо много подобно: „Както искате хората да постъпват с вас, така трябва и вие да постъпвате с тях.“ (Матей 7:12; Лука 6:31)

В историята на правото и познанието се открояват два съдебни процеса, които и до днес остават най-значимите – този срещу Сократ и срещу Христос. Независимо че те са в различни периоди, култури и правни регламенти, в тях могат да се открият много общи черти, характеризиращи разбирането за общественото устройство, правната система, културата и начина на мислене както в древна Елада, така и в провинция Юдея на Римската империя[30]. Атиняните осъждат на смърт своя Учител по две обвинения – че развращава младите с Учението си и че богохулства. Същата е ситуацията и няколко века по късно, когато юдеите разпъват Христос. Сократ спечелва враговете си първо в лицето на софистите, които всячески искат да привлекат обществеността по отношение обучението и възпитанието на младите и второ – срещу него застават свещениците в храма, тъй като те чувстват застрашен своя авторитет и доктрина. За несправедливото осъждане на смърт при Христос главно допринасят книжниците и фарисеите, т.е. учителите на младите и първосвещениците. Интересно е да се отбележи, че своите страдания и кръстна смърт Христос сравнява с чаша, напомняща за чашата с отрова, която Сократ трябва да изпие – метафора, отсъстваща в юдейската традиция на Стария Завет. Едуар Шуре пише следното по този повод: „Далеч от намерението да разклаща устоите на истинската религия и нейните национални символи, Сократ прави всичко, за да ги укрепи. Той би бил най-големият поддръжник на своята родина, ако тя умееше да го разбира. Като Христос той умира, прощавайки на палачите си, и се превръща за цялото човечество в пример за мъдрец мъченик. Защото той представлява окончателното възтържествуване на индивидуалното посвещение и откритата наука.“[31]

Свети Йоан Богослов в пролога на Евангелието си употребява целенасочено древногръцкото понятие „логос“, като го преработва основно за нуждите на християнската проповед и изискванията на богословието си. Логосът в сократическата школа е по-нисше божество, което твори вместо Трансцедентния Бог. В гностическата система по-късно този Логос се превръща в сатана – творец на видимия свят, на злата материя. За Йоан Богослов обаче Логосът е Христос, като Той същевременно „е у Бога и Сам е Бог“. Слънчевият Логос, Божественият Дух се вселява в тялото на Исус, който сам по себе си е един велик посветен. В течение на три години Логосът в тялото на Исус ходи по земята и със силата, която носи в себе си, прониква както аурата на земята, така и онези човешки души, които са отворени и възприемчиви за Неговите сили. Именно през трите години Христос изнася на историческата сцена това, което в миналото е живяло в светилищата на храмовете като тайна на посвещението. Три години проповед и изнасяне на Учението отговаря на периода, когато на неофита (ученика) в древните мистерии е предавана духовната наука: той е минавал през процеса на пречистване, за да може да влезе във връзка с Духа и да получи това, което се нарича „озарение“. Следва Тайната вечеря, умиването на краката, предателството на Юда, съденето на Христа, разпятието, възкресението и най-после възнесението. Това са степените, през които трябва да мине ученикът на окултната школа[32].

Понятието „Логос/Слово“ използват и манихеите, продължители на древната традиция. Учението на Манес възниква през ІІІ в. и не е пряко свързано с точно този клон на Бялото Братство, а по-скоро, с този, идващ от Сирия и Мала Азия, за което се спомена в началото на изложението. Проф. Йордан Иванов казва в своя сборник следното: „В маздеизма А(х)ура Мазда създава света с думата си (т.е. със Словото). Ариман гледа всичко да разруши и поквари. Според манихеите Живият дух, Който е еманация на Бога създава видимия свят от телата на убитите демони“[33]. Друг виден изследовател на тези процеси проф. Димитър Ангелов поставя манихеите в същия контекст на духовната традиция: „В съгласие със своите гностически разбирания Манес и последователите му изработили и свое етично учение. Те проповядвали, че всеки, който искал да избави душата си, трябва да живее скромно и дори аскетичен живот, като избягва плътските наслади. Манихеите не са се женили, не трупали имоти, избягвали убийството, насилието, гнева, лъжата, завистта. Особено строго трябвало да спазват морала и начина на живот така наречените избрани съвършени манихеи наречени още „електи“. Що се отнася до обикновените последователи на учението, то те водели живот като всички други хора, като се стремели обаче постепенно да се усъвършенстват и да се приближат до положението на „електите“.“[34] Виждаме същите принципи, залегнали в орфическата школа и в последващите нейни продължения, както и приемственост с бъдещите такива.

Ще завършим обзора на окултните школи от периода на античността със стоицизма, който условно разглеждаме като преходното духовно направление към Средновековието. Представители на стоицизма са: Зенон от Китион (332 – 262 пр.н.е.), Хризип (280 – 204 пр.н.е.), Цицерон (106 – 43 пр.н.е.), Сенека (4 пр.н.е.– 65 г.), Епиктет (55 – 135 г.), Марк Аврелий  (121 – 180 г.), а като продължители в по-ново време се разглеждат Декарт (1596 – 1650 г.) и Спиноза (1632 – 1677 г.).

Тук ще се спрем върху един от най-ярките представители от тази школа – Епиктет. Основни принципи на това философското учение е мотото „Понасяй и се въздържай!“, което е част от идеите на старата стоическа школа, свързана с аскетизма. Чувства се влиянието на Сократ, както и това на митологията и астрологията. Самият той е водил аскетичен начин на живот и дори името си не е оставил на потомците. Думата „Епиктет“ на гръцки означава „придобит“ от някого, т.е. роб. С някои аспекти на своето учение той оказва силно влияние върху последователите на християнския морал. Учителя го споменава често в своите лекции и беседи:

„Един от видните гръцки философи, наречен Епиктет, не е бил християнин, но имал много по-правилни схващания за любовта, отколкото християните. Аз разбирам онази любов, при която при всички условия оставаш тих и спокоен. Според мене религията е изкуство, да знаеш как да прилагаш нещата. Такъв пример намирам в този езически философ Епиктет. Религиозен човек го считам. Без да е бил християнин, той прилагал Христовите принципи.“[35]

ІІІ. Средновековие.

Понятието „средновековие“ е времеви интервал от схематичното разделяне на европейската история на три периода: Античност, Средновековие и Ново време. Схемата е въведена от Кристоф Селариус през 1688 година. В нашето изложение ще приемем за начало на Средновековието две основни събития, свързани с царуването на император Константин І Велики – Миланският едикт на толерантност, с който през 313 г. се слага край на институционализираното преследване на християните и официалното провъзгласяване на Константинопол през 330 г.  за новата столица на Римската империя. За край на Средновековието от учените условно се приема падането на Константинопол под Османско владичество през 1453 г. Периодът се характеризира с развитието на феодалния обществен строй и с огромното значение на християнската религия и църква за духовния, културен, обществен и политически живот в европейските държави.

1. Апостоли, Патристи, Епигони.

Окултните школи в Европа през Средновековието са свързани главно с Христовия импулс, но много повече с неговата вътрешна (езотерична) страна, отколкото с външната, която се изразява главно в строеж на големи църкви и съставяне на догми. Тук е мястото да въведем още една тройна парадигма в рамките на изследвания предмет за онагледяване на тезата. Характерно за всяка окултна школа е триделното класифициране на ученици, вярващи и оглашени. В общ план Учениците са синтезата, вярващите – тезата, оглашените – антитезата. В настоящия контекст с всичките условности, произтичащи от това, предлагаме още една аналогия: Апостоли – Патристи – Епигони. Този модел, работещ конкретно за християнството и то от епохата на Средновековието, спокойно бихме използвали аналогично както за Античността, така и за Новото време. Погрешно би било, ако разглеждаме тези триделности йерархично, а не целокупно. Да, наистина величината е от значение, но нито една от трите части на триединството не би довело до Цялост. Ние можем да гледаме снизходително на последните (третите) по значимост в това Цяло, но какво е причината без своето разумно следствие?

Апостолите (от гръцки: απόστολος, „пратеник“) са пратениците на Иисус Христос, избрани да проповядват Новото учение. Разделят се основно на три вида: ученици –дванадесетте, които пряко от Него са получили Учението; вярващи – седемдесет и двамата – отново преки ученици, но не от най-близкия кръг и третите са оглашените – петстотинте, които са приели учението на Христос опорсредствено – чрез други апостоли (Тимотей, Тит), или по чудесен път (Апостол Павел).

Патристите (от гр. Πατήρ, лат. Pater – баща) или още известни като Отците на църквата идват след Апостолите, като също следват завещания им модел: ученици, вярващи и оглашени. Те са ранните християнски философи, богослови, водачи на окултни школи, които оказват голямо влияние върху по-късното развитие на християнството. В патристиката се формира западно (римско) и източно (византийско) направление.

Епигони (от гр. „наследници“) в древногръцката митология са синовете на Аргоските герои, които се бият и умират в първия поход срещу Тива. Наследниците на Александър Македонски, поделили помежду си огромната му империя след неговата смърт, също се възприемат като епигони, но са наречени Диадохи (от гр. „приемници“). В по-широк смисъл „епигон“ се използва, за да обозначи човек, последовател или деятел в някаква област, лишен от оригиналност и буквално повтарящ идеите на своите предшественици.

В следващата триада, подобно на Сократ – Платон – Аристотел, ще разгледаме и Амоний Сакас – Плотин – Ориген като синтеза, теза и антитеза.

1.1. Амоний Сакас.

За Амоний Сакас до нас е достигнала оскъдна информация, известно е, че е роден някъде през последните десетилетия на ІІ в. и напуска този свят около 243 година. Той полага основите на неоплатонизма като философско учение, развито по-късно от Плотин, който е негов ученик от 232 г. до 242 г. Други негов ученик е и Ориген. Ръководи школа в Александрия, като е известно това, че строго забранява да се записват думите му. Според Е. Р. Дод Амоний Сакас е смятан за „Сократ на неоплатонизма“ поради това че не оставя писмено наследство[36]. Рудолф Щайнер описва свещената традиция, която следва Амоний с думите: „Най-превъзходните умове тъкмо в онова време не са писали изобщо нищо, защото са били на мнение, че съдържанието на мъдростта трябва да съществува като нещо живо, че то не може да бъде предавано чрез писаното слово от един на други, но че то трябва да се предава само от човек на човек в непосредствен личен контакт.“[37]

Свръхчовешките качества на Амоний Сакас дават основание на последователите му да го наричат Теодидактус – Божествен Учител, но той скромно, следващ примера на Питагор, се задоволява да носи титлата „Филалет“, което значи приятел на Истината. Окултната школа, която Амоний създава, има за цел да синтезира познатите религии чрез установяване на единен универсален принцип и обща етична система. В историята той и неговите ученици първи използват термина „теософия“[38].

Известният теософ и сподвижник на Елена Блаватскта професор Александър Уайлдър пише за Сакас следното: „Дълбоката му духовна интуиция, широките му познания, близостта и приятелството му с отците на църквата Пантен (неизв. – 216 г.) и неговия ученик Климент (150 – 215 г.), също с Атинагор (133 – 190 г.)  и с най-учените философи на епохата, спомагат да се подготви за мисията, която трябва да изпълни. Той успява да съчетае и съгласува тезите си с най-големите мъдреци и общественици на римската империя, които тогава никак не са склонни да губят времето си с диалектически разсъждения и суеверни практика.“[39]

1.2. Плотин.

Плотин е роден около 205 г. в Египет, тогава част от Римската империя. От 232 г. е ученик в Школата на Амоний Сакас в Александрия, където изучава произведенията на Аристотел и Платон, проучва също така и идеите на редица други философи – аристотелианци, питагорейци и стоици. На 40-годишна възраст, Плотин заминава за Рим, където остава през по-голямата част от живота си. Там той основава школа и привлича редица ученици като започва да преподава свой тип платонизъм, известен по-късно като „неоплатонизъм“. В ежедневието си живее аскетично, вегетарианец е, обича да медитира. Последните шестнадесет години от живота си, Плотин прекарва в Сицилия, близо до мястото, където е починал учителят му Амоний Сакас. Умира през 270 г. пр.н.е. след дълго и болезнено заболяване.

1.3. Ориген.

Ориген (ок. 185 – ок. 254 г.) е раннохристиянски богослов и философ, един от Отците на Църквата. Той е роден в християнско семейство и от малък посещава александрийското катехизисно училище, където слуша християнските наставления на Климент Александрийски. Той надгражда дейността на своя учител като укрепва и издига катехизисното училище в школа, изучаваща вътрешната страна на християнството. Посещава Школата и на Амоний Сакас. Признат е за „най-великия богослов на древността“. Преподава безплатно от сутрин до вечер. Неговата високоученост привлича много слушатели – християни и езичници, мъже, жени. Той води строго аскетичен живот,  с което силно влияе на учениците си, някои от които стават в последствие християнски мъченици.

Ориген е най-плодовитият от църковните писатели през първите векове на християнството – според Епифаний Кипърски (ок. 310/320 – 403 г.)  той оставя шест хиляди книги, а според Руфин Аквилейски (ок. 345 – ок. 411 г.) – две хиляди. Ориген  не пише, а диктува на бързописци (повече от седем според Евсений Кесарийски), които след това превеждат говореното слово на обикновено писмо. Ориген смята за оправдано наличието на „тайна“ на християнската традиция, съпроводена от задачата „да се съхрани учението от брътвежите и насмешките на онези, които не разбират християнските тайнства“[40]. В традицията на Филон Александрийски и Климент Александрийски, Ориген интерпретира Логоса, като Божия ум, мъдростта, която съдържа в самата себе си началата, идеите и видовете на всичко сътворено. Логосът е посредник между трасцендентния Бог и света. Характерно при Ориген, е че Логосът не е аспект в Бога, а е отделен като втори по-нисшестоящ бог. В учението си за Логоса Ориген показва голяма близост с платоновата философия.

Прилика с Платон се открива и по въпроса за преселението (трансмиграцията) на душите. На много места в едно от основните си произведения „За Началата“[41] Ориген  отбелязва, че ангелите, хората и демоните притежават различни тела – светли и фини или по-груби, дори „мрачни“. Ако обаче е възможно, едно разумно същество, да премине от една йерархическа степен в друга, например от човешко състояние да се издигне в ангелско (а за Ориген това издигане съвсем не е просто алегория, а действително преминаване от едно ниво на съществуващото в друго), то логично е, че това същество съответно трябва да премине от едно тяло в друго което собствено се нарича трансмиграция или метемпсихоза (преселение, прераждане на душите)[42].

От школата на Плотин (тезата) и тази на Ориген (антитезата) се пораждат почти всички последващи окултни школи и течения в Средновековието, подобно на Платон и Аристотел в Античността. Продължители на делото на Плотин са Порфирий (234 – 305), Ямблих (245 – 325) и Прокъл (412 – 485). Неоплатонически възгледи имат император Юлиан Апостат (331 – 363) и Хипатия от Александрия (370 – 415). Последният философ от неоплатоническа школа в Атина е Симплиций (490 – 560). Тази линия не се свързва пряко с християнството, но тя неминуемо му оказва много силно въздействие и трябва да се разглежда неотклонно в това русло. Другата линия, на Ориген, от чиито корени произхождат и Патристите/Отците на Църквата, заляга в основата на официалната християнска догматика.

2. Роля на Платон и Аристотел в ранното християнство.

III и началото на IV век се характеризира с първите опити за систематизиране на раннохристиянското богословие и различното представяне на природата на Христос, което довежда до многобройни опити за разрешаване на този трансцендентален въпрос. Противоречие във възгледите, въплътени от една страна от тезата на Атанасий I Александрийски (295 – 378), който твърди, че Христос е божествен, и от друга – в отричането от Арий на неговата божественост. Макар че философията на Климент Александрийски не е систематизирана, Ориген, заимствайки от древногръцката философия понятия, в значителна степен я „помирява“ с идеите на неоплатониците, създавайки по този начин първата богословската система на християнството.

Както вече се спомена, в науката се разглеждат две направления на Патристиката –  западно (римско) и източно (византийско). Най-почитаните в Католическата църква отци на Църквата са Григорий Велики, Йероним Блажени, Августин Блажени и Амвросий Медиолански. В православието най-почитаните отци на Църквата са тримата светители: Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, както и Атанасий Велики.

Патристите/Отците на Църквата полагат основите на Схола́стиката (от гр. σχολαστικός – академично училище) – систематична средновековна философия (ІХ – ХV век), чието изучаване е концентрирано в първите университети. След конституирането на Никейския символ на вярата (325 г.) и последващите няколко вселенски събора на Църквата се дава хоризонт на новата религия в Империята. Идват Епигоните, за да развият и усъвършенстват схоластиката до такива върхове, че тя става основна доктрина за около 1000 години напред. По същество схоластиката е синтез между ортодоксалното християнство и логиката на Аристотел. Основава се на търсенето на взаимовръзка между вярата и знанието. Тя се превръща в религиозна философия, която по отношение на понятията и начин на разсъждение се налага върху християнското учение и не допуска свободни спекулативни интерпретации по въпроси, отнасящи се или засягащи религиозните и морални категории на средновековното общество.

След разделянето на Римската империя на Западна и Източна през 395 г. по подобен модел се разделят и самите вярвания и школи в Европа. На Запад е Рим с бъдещия Католицизъм, а на Изток – Константинопол и Византия с бъдещото Православие. Както в Античността проследихме Платон (тезата) и Аристотел (антитезата), така техните школи  са червената и бялата нишки, които неотклонно се преплитат във времето, за да пораждат всички положителни и отрицателни процеси чак до наши дни. На тях се дължи цялата европейска мисъл, култура и цивилизация.

Окултните школи в западния свят съществуват основно чрез ордени, началото на които бележи Бенедектинският (529 г.), основан от свети Бенедикт и неговата сестра близначка Схоластика. В началото западната школа повече следва аристотеловата философия и възгледи за света, докато на Изток се търси приемственост с платоновата. Традициите на платоновата Академия продължават съществуването си под една или друга форма от самото си създаване до 410 г., когато тя е възстановена в Атина от Теодосий II, а 15 години след това императорът основава в Константинопол и прословутата Магнаурска школа (приемана за първия съвременен университет). Окончателно Платоновата академия е закрита от император Юстиниан Велики през 529 г., за да остане единствено Магнаурската школа за подготовка на управленския светски елит. Освен Магнаурската школа друга от ранните средновековни платонически академии е Гондшапурската академия в Сасанидска Персия от VІ и началото на VІІ век.

Интересно е да се проследи и повторното поляризиране в самия източен и западен свят отново на основата на тезата (Платон) и антитезата (Аристотел). В Източната Римска империя възникват две мистични учения – богомилство и исихазъм. В западния свят има нещо аналогично, като там се зараждат двата католически ордена – Францисканският и Домениканският.

3. Изток, Византия, Православие.

3.1. Богомилство.

Богомилството се заражда сред българския народ, който е част от голямото семейство на славянството. От нашите земи идва и тракиецът Орфей, дал началото на настоящата Пета култура, което ще рече, че ние не сме случаен народ, а имаме някаква предвечна мисия, за която Учителя открехва леко завесата: „Кое е същественото за българина? Той е най-твърдият елемент, който съществува. Всеки човек, който слиза на Земята, трябва да мине през българите, за да добие твърдост, да му ударят печата на твърдостта. Най-доброто семе, което расте, е българинът. Богомилите са дошли тук, за да придобият това качество – твърдостта, за да проповядват после добре Божественото Учение.“[43]

Официалната наука не е единодушна по отношение на възникването на богомилството. Ние следвайки Словото на Учителя, можем от едно по-високо ниво да си разясним някои неизвестни до момента факти и обстоятелства. Учителя казва, че „най-виден богомил е бил Боян Магът.“, а „поп Богомил е бил проповедник, разпространител.“[44] Недвусмислено от думите му се разбира, че именно богомилите са дали основния импулс за Реформацията и за европейското Възраждане: „Богомилите занесоха в Европа идеите и станаха основа на европейската Реформация. Това, което трябваше да дадат на българите, дадоха го на европейците.“[45] Богомилите са в основата на всички последващи окултни школи в Европа, става ясно от Учителя: „Розенкройцерите са разклонение на третия, богомилския клон. И те имат за цел подготвянето на новата култура. Чешкото братство в Чехия, квакерите в Англия, илюминатите и пр. са произлезли все от богомилите…Богомилите не са били мирен елемент. От България са отишли в Франция, Англия и много други страни. След откриването на Америка те са отишли и там.“[46] Много са разклоненията, които произлизат пряко от богомилството, за част от тях и сам Учителя споменава, но съществуват и редица косвено възникнали движения и направления. Най-популярните наименования, с които се назовават богомилите на запад са: катари, албигойци, патарени или направо булгари.

Богомилското учение е продължител на окултната традиция. Византийският критик на богомилите Евтимий Зигавин (1050 – 1120 г.) пише в „Догматическо всеоръжие“, че според тях Бог създал света от четири елемента — огън, въздух, вода и земя. Това разбиране за Сътворението се среща при Сократ, Платон и Аристотел, а преди това и при Емпедокъл (ок. 490 – ок. 430 г. пр.н.е.). За същото говори и изключително авторитетният православен богослови Йоан Дамаскин (ок. 675 – 749 г.) .

В същността си богомилите са истински християни, които се стремят да въплътят в живота си Христовите заповеди. Отдават повече внимание на Йоановото евангелие, като го изучават и тълкуват в дълбочина. Димитър Ангелов пише по този повод следното: „Богомилите признавали като извор на християнството всички четири евангелия,  но предпочитали това на Йоан, тъй като в него се съдържали спиритуалистично-гностически тенденции, свойствени на тяхното учение. В това Евангелие се възхвалявала по-отчетливо нематериалната, духовна страна на Битието и на човешкия живот. Христос се явявал там не като богочовек, а само като „Божие Слово“ (Логос) […]“[47] Рудолф Щайнер в негова лекция на тема „Езотерична Космология“ от 1906 г. казва следното: „През Средните Векове няколко братства виждаха в това Евангелие на Йоан същинския извор на християнските истини. Такива братства бяха Братството на св. Йоан, албигойците, катарите, тамплиерите и розенкройцерите. Всички те се занимаваха с практически окултизъм и гледаха на това Евангелие като на своя Библия… Първите четиринадесет стиха на това Евангелие бяха предмет на всекидневна медитация сред розенкройцерите. За тези стихове се считаше, че имат магическа сила – факт, добре познат на окултистите. Повтаряйки тези стихове в един и същи час, ден след ден без прекъсване, розенкройцерите започваха да виждат в съновидения всички събития, записани в Евангелието и ги преживяваха във вътрешна опитност“[48]

3.2. Исихазъм.

Исихазмът (от гр. – спокойствие, уединение, безмълвие) е религиозно учение, зародило се през ІV век, възобновено през ХІ век от Симеон Нови, след това продължено и надградено от византийския мистик Григорий Синаит в началото на ХІV век. Григорий Синаит (1255 – 1246) започва своите проповеди в Атон всред многолюдното монашество (около три хиляди монаси), след което се оттегля в Странджа планина, където основава духовно общество. На поклонение там пристигали много вярващи от Византия, България, Сърбия, Влашко и др. Учениците на Григорий живели в „отделни скитове (уединени отшелнически жилища), подобно на сладкопойните лястовички“ и само от време на време се събирали около учителя си. Между учениците му е и видният български духовник Теодосий Търновски, който след смъртта на своя учител пътува из Атон, Солун и Цариград и най-после се преселва в килифаровската гора, близо до Търново, където основава прочутата Търновска школа с 50 свои ученици, измежду които бъдещият патриарх Евтимий. По такъв начин в скоро време Килифарево става духовен център на цяла България. Теодосий е противник на богомилите и по негово настояване са свикани два събора – 1355 и 1360 г., за да бъдат взети мерки срещу богомилите. Общественото въздействие на исихазма в страната обаче не е силно, тъй като има по-скоро елитарен характер и получава разпространение само всред духовенството. Исихастите проповядват лично спасение посредством приобщаване към Божествената природа. Те се стремят да възстановят разкъсаната връзка между човека и Бога с помощта на система от духовни упражнения. Понеже вниманието им е насочено изключително към личното спасение, те не са се занимавали с обществени въпроси, както богомилите и така стават удобни и подкрепяни от властта. Според Влад Пашов в методите и практиката на исихастите има нещо, което не отговаря на съвременния дух на човечеството и затова в днешно време нямат привърженици. А тяхна голяма грешки е, че не разбират и не разпознават богомилството, за да се сработят, а обратно – колаборират се с властта и се опълчват срещу него, с което допринасят за падането на България под турско робство[49].

4. Запад, Свещена Римска империя, Католицизъм.

4.1. Свети Франциск (1182 – 1226) и основаният от него Францискански орден.

 За богомилските корени на Свети Франциск говори академик Антон Дончев, както и проф. д-р Ерика Лазарова в своето изследване за богомилите и катарите[50]. Твърди се, че неговите баща и майка са били катари, но дори това да не отговаря точно на истината цялостният му живот и философия са ярко отражение на автентичното и чисто християнство, което е най-характерното качество и за богомилското движение. Именно по времето на светеца богомилският импулс намира широк отзвук в западна Европа, катарите бележат своя възход в северна Италия и южна Франция.

Нещо обаче отличава Франциск от катарите – те са жестоко преследвани и унищожавани от църквата, а той не иска да живее извън лоното на Католическата църква, въпреки че много добре знае за злоупотребата с власт и неморалността в институцията. Това е и основната причина, поради която през 1209 г. Свети Франциск заедно с дванадесет от своите сподвижници поема към папа Инокентий III. в Рим, за да измоли разрешение и благословия за новата общност. Францисканският орден от самото начало на създаването си представлява братство, в което всички имат еднакви права и задължения и се придържат към пълен отказ от частна собственост, изискване абсолютно задължително и за съвършените богомили. Известни францискански представители от Средновековието са Бонавентура (1221 – 1274), Джон Дънс Скот (1265 – 1308) и др.

Противно на общоприетото разбиране за светийството, Учителя в своето слово говори, че никой истински светия не оставя тялото си: „Ако вие заровите един светия, след десет дни няма да намерите нищо от тялото, той ще си го вземе.“[51] На друго място допълва тази обща картина със следното: „Когато светията умира, той взима големи грижи за тялото си. Той го поставя някъде, така го скрива, че никой да не го види, да не знае къде е то.“[52] По този критерий основно се съди и за ранга на светеца. Свети Франциск е канонизиран за светец много скоро след смъртта си, през 1228 г. Той обаче не оставя тяло, на което да има поклонение, никой днес не знае къде са погребани тленните му останки. Не е така с другият светия – свети Доминик.

4.2. Свети Доминик (1170 – 1221) и основаният от него Доминикански орден.

Само 5 години след основаването на Францисканскта общност през 1214 г. същият папа Инокентий ІІІ благославя и Доминиканският орден. Той е един от ордените на проповедниците, известен е и като орден на Божиите кучета (поради сходното звучене на латински: Domini canes). Най-важната задача за доминиканците е задълбоченото изучаване на Библията и подготовката на грамотни богослови. Те основават собствени университети – в Болоня, Кьолн, Оксфорд. Не спазват стриктно обета за непритежание, на който особено държат францисканците, тъй като основната им цел е учението, а то изисква уседналост и условия за самообучение и усъвършенстване, съответно своя собствена килия и богата библиотека. Изтъкнати представители на този орден са мислители като Алберт Велики (1193–1280), Тома Аквински (1225–1274), Майстер Екхарт (1260–1327), Фра Бартоломео (1469–1517), Джордано Бруно (1548–1600), Томазо Кампанела (1568–1639) и др. За разлика от свети Франциск, тялото на Свети Доминик се съхранява в един мраморен ковчег, а при неговия гроб от векове се стичат хиляди вярващи от цяла Италия и Европа.

Не е случаен фактът, че по едно и също време в лоното на Католическата църква се зараждат двата най-влиятелни и доминиращи ордена, включително до наши дни. Подобно е положението и на изток, в Православната църква, където са богомилството и исихазмът. Ако се върнем на основното си твърдение, а именно, че цялата история на окултните школи и движения е основана на тезата (Платон) и антитезата (Аристотел), то и през Средновековието тази дуалност прорязва кривата на времето неотклонно и закономерно по пътя на своя спираловиден развой. Едното направление идва по линията повече на Платон и неговите разклонения, а другата линия е аристотеловата, тази която структурира и организира християнството и повече се придържа към официална религия. Забелязва се редуване, доминация ту на платониците, ту на аристотелианците. Този подход използва и Сергей Аверинцев (1937-2004) – забележителен православен философ и преводач – като разделя византийските философи на аристотелианци и платоници. Юри Черноморец твърди в своя статия, че „в съществуването на такава дихотомия във византийската философия са убедени още редица мислители от ХХ в. като Алексей Лосев, Василиос Татакис, Клаус Ойлер и др. Според привържениците на този подход дилемата платонизъм-аристотелианство може да бъде удачен методологичен принцип за анализ на цялата история на философията и, разбира се – на средновековната.“[53]

Във всичко това обаче има известна доза условност, тъй като нито един от средновековните мислители не може еднозначно да бъде охарактеризиран като платоник или аристотелианец. Но от друга страна, имаме толкова много податки за тази натрапчива повторяемост във времето и пространството.

4.3. Спор за универсалиите.

Когато разглеждаме двата най-мощни католически ордена, не можем да подминем и фундаменталната тема, над която те са разсъждавали и полемизирали – въпросът с т. нар универсалии. Това е термин в средновековната философска схоластика за обозначение на общите понятия, които са дискутирани в т.нар. спор за универсалиите. Общите понятия за нещата са реални, ако съществуват независимо и отделно от самите неща – зад това разбиране застават т. нар. Реалисти. Привърженици на това разбиране са по-скоро представителите на Доминиканския орден (Тома Аквински, Анселм Кентърбърийски и др.). Втората група са Номиналистите, те разглеждат нещата като номинални или с др. думи казано, когато тяхната реалност е само в езика като думи. Прието да се смята, че Францисканците застъпват по-скоро това разбиране (Джон Дънс Скот, Уилям Окам и др.) И третата група са Концептуалисти, които разглеждат нещата, присъстващи единствено в ума като концепти (Пиер Абелар). Тук ясно се вижда същият модел, заложен като основа на нашето изследване: тезата е Реализмът, антитезата – Номинализмът и синтезата – Концептуализмът.

В една от своите лекции Рудолф Щайнер казва следното по въпроса: „Схоластиците се разделиха на Реалисти и Номиналисти. Срещу Номиналистите застанаха Доминиканските Реалисти, които казваха: „идеите, понятията са нещо действително, което живее в нещата, те не са само имена“. Техен ръководител беше Тома Аквински и близките до него ученици.  Те виждаха в мисълта нещо действително, което живее в нещата,  считаха мислите на хората за нещо вливащо се от нещата в душата като нещо действително. Номиналистите защитаваха разбирането, че душата образува своите мисли. Те чувстваха мислите само като нещо субективно, което живее в душата и няма нищо общо с нещата. Те вярваха, че мислите са само имена за нещата, образувани от човека. Францисканците, последователи на Дънс Скот, бяха изцяло Номиналисти.“[54]

4.4. Неоплатонизъм в Шартър и във Флоренция.

Школата в Шартр е основана в края на Х в. от Фулберт, един от учениците на Жербер д’Орийак, по-известен като папа Силвестър II. Времето на разцвет обаче е първата половина на XII в., когато нейни ръководители са последователно двамата братя бретонци Бернар и Тиери от Шартър и Жилбер от Поатие, учители от своя страна на Алан от Лил и Джон от Солсбъри. За Бернар от Шартр се казва, че е „най-съвършеният от платониците на нашето време“ (Джон от Солсбъри). 

По-късно в епохата на Ренесанса интересът към неоплатонизма се възражда. Италианските философи Марсилио Фичино (1433 – 1499) и Пико делла Мирандола (1463 – 1494) превеждат и пишат върху неоплатоническите текстове, и във Флоренция създават Платонова академия, под покровителството на Козимо (1389 –1464) и Лоренцо Медичи (1449 – 1492). Тази академия представлява философски и литературен кръг, създаден през 1462 г. от Козимо Медичи, който заръчва на Марсилио Фичино да възобнови Платоновата академия и неоплатоническата школа. Тук има една мистична история за много важен ръкопис, събрал херметичните съчиненията от античността и съхраняван в Константинопол. Този ръкопис е познат под името Корпус Херметикум (Corpus Hermeticum) и той трябва да бъде изнесен от горящата столица на Византия, която по това време е рушена и грабена от османските турци. Така Корпус-ът пристига във Флоренция през 1460 г., попада в ръцете Марсилио Фичино и бива преведен от него на латински език. В последствие връзка с Академията имат също Сандро Ботичели, Леонардо да Винчи и Микеланджело. След смъртта на Лоренцо Медичи през 1492 г. и на Марсилио Фичино през 1499 г., Флорентинската академия се разпада, но тя дава такъв мощен импулс на тогавашната Цивилизация, че прави необратими процесите към възхода на науката и изкуството, за сметка на Схоластиката.

4.5. Розенкройцери.

Според проф. Николай Райнов, както и според други изследователи Богомилството е в основата на розенкройцерството и тамплиерството. Но новите днешните формирования нямат нищо общо с някогашните богомили, твърди проф Райнов: „босоноги, с една торба на рамото и няколко житни зърна на ден, те обикалят по друмищата и сеят просвета и най-вече Христовата вяра чрез личния си пример. Тъй както и друг един пример, този със Франциск от Асизи. Какво общо има Институцията на Ватикана, потънала в богатство и излишък с примера на босоногия монах от Асизи, който дава безкористен пример на самия папа, как да се служи на Бога?“[55] Розенкройцерството е разклонение на Богомилството, като същевременно и двете са клони на едно и също дърво. Тази метафора използва Влад Пашов в своето изследване:  „Историческият път на Бялото Братство през вековете“. Нататък той пише следното: „Знае се с положителност, че Розенкройцерството е окултно общество. Също е известно, че повечето окултно-мистични братства на Запад са произлезли по един или друг начин от Розенкройцерството, а понеже последното е произлязло от богомилството, значи косвено и от богомилството. Основателят на това общество е албигоецът Християн Розенкройц, който е живял в ХІV век.“[56] Някаквиподробности за тази обвита в мистика личност дава и френският писател Морис Магр (1877 – 1941), като не е известно точно откъде той черпи своите данни: „Чрез влиянието на един пътуващ албигоец това учение (богомилството), се посяло във френската земя, в околностите на Хесе и Турингия, където бил замъкът на семейство Гермелхаузен. Цялото семейство приема учението, но малко след това замъкът е опожарен и всички са избити с изключение на най-малкото петгодишно дете Християн. Един свещеник, който бил албигоец, се погрижил за невръстното дете като възпитал последния потомък на семейство Гермелхаузен в идеите на богомилството. Християн Розенкройц по-късно образува група от четири души свещеници, богомили, които правят пътешествие на Изток, за да отидат в един център за посвещение, посочен от същия този съвършен богомил.“[57]

До голяма степен, пряко или косвено, именно розенкройцерите повлияват за образуването на редица окултни школи и братства в централна и западна Европа след ХІV век, като например: чешки братя, илюминати, масони, последователи на Сведенборг, Сен Мартен и др.

ІV. Новото време.

Всеки опит за периодизация на историята се сблъсква с едно и също – точна дата за открояване на един период от друг не може да се избере, тъй като този процес е постепенен и плавен. Днес е  прието схващането, че началото на Новото време започва някъде около ХV в. и ако следваме логиката, която използвахме при определяне на Средновековието, то за начало на този времеви период трябва да вземем падането на Византия и Константинопол в ръцете на османските турци. Някой би взел за отправна точка  Ренесанса (втората половина на ХV в.), друг – откриването на Америка (1492), трети – началото на Реформацията (1517) и всеки ще има достатъчно аргументи. Всички изследователи обаче са съгласни, че от ХV в. нататък на Средновековието или на т. нар. „тъмна епоха/тъмни времена“ на безвремие и религиозно мракобесие, е сложен край и започва разцвет, ренесанс (възраждане) на Античността, на „светлата“ епоха.

Да видим обаче за кого е светла епохата? Балканският полуостров, където живеят основно южните славяни и всички останали народи, в пределите на Византия (Източната Римска империя), попадат под робство за следващите 400-500 години. Обратно – западният свят, свързан с Католическата църква процъфтява, източният, свързан с Русия и пренесеното Православие там, също е във възход. В природата нищо не се губи, само сменя формата си, затова точно с падането на Константинопол през ХV в., започва големият възход на Русия. Империята се превръща в политически и религиозен център на православното християнство и се провъзгласява за историческият наследник на Римската и Византийската империи. Тогава именно се заговаря за Москва като за „трети Рим“, наследник на Великия Рим и Константинопол. Като търсят причините за завладяването на Византия и България, по онова време руснаците стигат до убеждението, че „те са паднали, защото изгубили истинската вяра“. Учителя допълва и осветлява въпроса, като казва, че: „Причината е в отношението на българите към Бога – нарушение на отношението им към Бога. Както евреите: като нарушиха своите отношения към Бога, дойдоха страданията. Всички страдания на народите идат от нечисти мисли, желания и постъпки. Българите бяха 500 години под турско робство – наказание за гонението против богомилите.“[58]

В началото на ХХ в. настъпва Новата епоха, раждането на Шестата раса, за което говорят много мистици и пророци. На световната сцена ще трябва изгрее звездата на славянството. Подготовка за това паметно време започва по-осезаемо през ХІХ в., когато на Запад възниква теософията и антропософията, а Рудолф Щайнер става проводник на аристотеловия импулс, за да обучи и култивира ума на западния човек. На Изток по същото време последователно в Русия, Полша и други славянски страни възрастват движения като панславизъм, месианизъм, славянофилство, а Толстой провежда платоновото начало, с което да облагороди сърцето на славяните.

1. Запад, аристотелово влияние, Щайнер.

Близо 2000 години след използването за първи път на понятието „теософия“ от Амоний Сакас, Елена Блаватска, медиум от руски произход, го изпълва със съдържание. Заедно с полковник Олкът, архиепископ Чарлз Летбитер и Ани Безант регистрират движение в Ню Йорк  през 1875 г. Чрез обширна литература, лекции и сеанси това ново течение е наречено от създателите си „Божествена Мъдрост“. След смъртта на Блаватска през 1891 г. в Теософското общество се оформят главно две направления – едното, оглавявано от Ани Безант и другото – от Рудолф Щайнер. Учителя казва следното по въпроса:

„Днес теософите се делят на безантисти и щайнеристи – антропософи. Но и едните, и другите са антропософи. Обаче като хора и те не могат да се търпят. И те се делят на тесни и широки. Безантистите са жени, а щайнеристите – мъже. И едните, и другите се карат помежду си. Всички течения от източната школа се ръководят от жени, а от западната се ръководят от мъже. Това деление изпъква ясно, но то е само външната страна. Който не е издигнат, ще се съблазни от тях. А който се съблазнява, не може да разбере Христа. Както във времето на Христа някои се съблазниха, така и днес хората се съблазняват.“[59]

Антропософско общество е основано от Рудолф Щайнер на 28 декември 1912 г. в Кьолн, Германия, с около 3000 членове. Учителя разяснява задачата на Щайнер:„Щайнер е добър работник на Божията нива. Той е много активен и деятелен. От Бялото Братство му е възложена задача да даде духовен импулс на западноевропейската култура, за да я спаси от окончателно рухване, за да може да се възроди и влезе в Новата култура.“[60]

Мадам Блаватска със своята теософията (теза) и Щайнер с антропософията си (антитеза) имат за задача да оформят в западния човек новото мислене и да го подготвят за настъпващата „Новата култура“. Но на глобално ниво Изток – Запад, тук остава да работи аристотеловия импулс главно чрез Рудолф Щайнер.

Въпросът за Платон и Аристотел и за тяхното влияние от античния свят до днес занимава създателя на антропософията. Когато Щайнер разглежда превъплъщенията на Платон във времето, свързва неговата индивидуалност първо с Розвита Гандерсхаймска[61], а по-късно със своя професор по литература в университета – Шрьоер[62]: „В индивидуалността на монахинята Розвита от Х-то столетие ние виждаме действително интензивна християнско-платоническа духовна субстанциалност, свързана със средноевропейския германски дух… Тази индивидуалност отново се преражда в ХІХ-то столетие…Тази личност, за която говоря, е Карл Юлиус Шрьоер“ [63] Казва също, че: „Платон живее всъщност като една душа, която в много неща проявява предварително това, върху което след това човечеството мисли столетия наред. И когато обърнах вниманието върху големите духовни съдържания на школата от Шартър, аз споменах, че платонически дух отдавна живееше в развитието на християнството и че в известно отношение той намери своето доизграждане, своя облик именно в тези велики учители от школата в Шартър.“[64]

По-интересна е теорията на Рудолф Щайнер за превъплъщенията на Аристотел, според която античният философ се е инкарнирал да живее в него самия или с други думи казано, те са една и съща индивидуалност. С изследването на този въпрос се занимават семейството антропософи Ерик Кирхнер и Маргарет Кирхнер-Бокхолт. В своята обширна статия „Мисията на Рудолф Щайнер и Ита Вегман. Тома Аквински и Реджиналдо от Пиперно“ те изследват лекциите на д-р Щайнер, където той разглежда двойката Аристотел – Александър и тяхното последващо превъплъщение в Тома Аквински и Реджиналдо де Пиперно, един по-млад брат, монах от ордена на Цистерианците, с който Тома става близък: Тук трябва да цитираме още един важен знак за тази връзка. Говорейки за Тома Аквински в книгата „Загадки на философията“, Рудолф Щайнер използва следните думи: „Тома се запознава подробно и задълбочено със светогледа на Аристотел, който се превръща в неговия учител в света на мисълта.“  Самият Аристотел – неговият дух – се превръща в Тома в течението на няколко живота. А по-нататък се прави връзка, че близката до Щайнер Ита Вегман е преродения Реджиналдо, а Самият Щайнер – Тома Аквински.“[65]

Семейство Кирхнер пишат също, че „особената връзка с Платон, предаването на мисията от Платон на Аристотел и повторението на това събитие в общата съдба на Шрьоер и Рудолф Щайнер – както това е описано в последната лекция за Кармата (23.09.1924 год.) – ни позволява да предположим, че следните думи на Рудолф Щайнер биха могли да се тълкуват именно в този смисъл. Веднъж, DrV. J. Stein попитал Рудолф Щайнер кога се е появило съществото „Антропософия“? Рудолф Щайнер отговорил: „Когато Аристотел е поел мисията на Платон“.“ „Именно в такава светлина трябва да бъдат разглеждани инкарнациите на Аристотел и Александър Велики в епохата на Граала. В частен разговор Рудолф Щайнер казва още нещо за тази инкарнация: „Налагаше се да се инкарнирам в един напълно чужд за мен поток, за да мога да придобия християнския плам, който ми бе необходим за инкарнацията ми като Тома Аквински“[66]

Според цитираната статия става ясно, че от една страна Аристотел – Тома Аквински – Щайнер са една и съща индивидуалност, а от друга – Алексанъдр Велики – Реджиналдо – Ита Вегман – също. Ако към всичко това добавим и твърдението по-горе на Щайнер, че професорът му в университета е превъплъщение на Платон, а той самият – на Аристотел, то тогава отново се срещат Учител-ученик.

2. Изток, платоново влияние, Толстой.

Понятията „панславизъм“, „месианизъм“, „славянофилство“ имат една и съща основа и съдържание – ролята, значението, мисията на една огромна маса хора с общи корени, общ език, обичаи, митология и др. Те са наричани по различни начини в историята, но са познати главно като „словени“ и „славяни“ – люде на словото и славата.

Южнославянският панславизъм предхожда всички идеи за общата съдба и минало на славяните. Още в самото начало на ХVІІ век  Мавро Орбини (1563 – 1614) издава „Царство на славяните“[67], където за първи път ясно се твърди, че южните славяни и готите, които са живели по наши земи, са един и същ народ. След това се ражда и полският месианизъм с представители – Хьоне Вронски, Адам Мицкевич, Юлиуш Словацки. Със своя живот и със своето учение, което по нищо не се различава от богомилското, Товянски иска да възроди самото учение на Христа в най-чист вид. Той възвестява мисията на славянството като цяло и на полския народ в частност, да приложи християнството не само в личния живот, но и в социалния, и в международния. Руското славянофилство види началото си от философа Алексей Хомяков, според което трябва да се изгради такова съзнание, което да се противопостави на западния модел на мислене, основан на строг рационализъм, водещ до краен прагматизъм. Ясно изплува идеята, че на Запад християнството е извратено от мисловността. Например съвсем друг тип месианизъм проповядва протестантството на Запад. Макс Вебер твърди, че калвинизмът възражда вярата за избрания народ, докато православнохристиянският месианизъм се отличава по тези виждания от индивидуалистическия[68]. Отново виждаме извечното противопоставяне, където продължава борбата на тезата и антитезата. Съществува естествено и вторично поляризиране по оста: западни и източни славяни – полският месианизъм и руският панславизъм се борят кой е с по-основополагаща роля и кой от двата народа е по-велик по отношение на култура, изкуство и философия. 

Ще разглеждаме Толстой като антитеза на горните течения. Той минава през редица изпитания, покайва се и се изповядва пред света. Създава свое Учение и философия, близки до богомилските идеи, пряко повлияни от Чешките братя. Учителя говори за Толстой много често в своите беседи и лекции и той е персонажът, който най-много е споменаван в словото му след библейските личности. Учителя разглежда от по-различен ъгъл същността на Толстой като директно посочва превъплъщенията, през които е минала душата му: Соломон – Сократ – Толстой. В няколко различни беседи той говори за тази ярка индивидуалност, като първо ни разкрива, че Толстой и Соломон са едно: Толстой и Соломон си мязат, философията им е близка. И аз наричам Толстоя руският Соломон, тъй като и той не разреши въпроса. Кое е неговото последно съчинение? Във „Възкресение“ Толстой се мъчи да докаже направена една погрешка, по Соломоновски начин иска той да я поправи.“[69] На друго място пак споменава за такава връзка между израилския цар и руския писател по отношение на интересът им към притчите: „Какъв тип трябва да бъде онзи, който пише притчи? В „Притчите“ се явява тщеславието на Соломон. Имаме едно съвпадение – Толстой е събрал много мъдри изречения в „Пътят на живота“. Соломон е написал „Притчите“ като съзнавал своите погрешки, та като ги четат хората, да се поправят.“ И за да няма въобще и капка съмнение Учителя директно казва, че Сократ и Толстой са една и съща душа: „Сократ например е един мъдрец, който е познавал Христа, а това проличава от сегашното му особено появяване в Толстоя. Да, Сократ е сегашният Толстой – той е живял едно време в Гърция. Толстой е същинското прераждане на Сократ.“[70] Основна тема на лекцията „Отличителни черти“ е именно характерологичните белези на три типа съзнание, но събрани в една индивидуалност: „Сега, когато разглеждате отличителните черти на Соломон, на Сократ и на Толстой, каква поука можете да извадите от тях? В тези три лица вие трябва да виждате едно и също лице, което от положението на цар постепенно слиза като философ-мислител и стига в положението на човек, който иска да познае душата на народа – това са три състояния, през които човешката душа минава…Казвам: Соломон, Сократ и Толстой са три типа, които носят в себе си известни сили. Всеки тип изобщо крие в себе си известни сили, но от всички типове един ден ще се оформи общ тип, в който ще се включва положителната философия и наука на живота“[71].

Тази индивидуалност е имала съществена мисия при всичките си превъплъщения – първо е била Учител на израилския народ, след това на древните елини и накрая – на славяните, по-конкретно на руснаците. Дори и тук в частния пример можем да използваме моделът теза-антитеза-синтеза, където душата достига до пълнота на познанието и опитностите на Земята и в следващото си прераждане, тя доброволно ще се въплъти, за да изпълни волята на Създателя. Учителя говори за бъдещото развитие на Толстой, който пак трябва да се превъплъти в Русия, тъй като тази огромна страна ще бъде арената на всички предстоящи събития при идването на Шестата раса: „Ако руският народ и руското духовенство бяха приели възвишените идеи на Толстой, те щяха да бъдат сега в съвсем друго положение от днешното. Дворянството, духовенството, както и целият руски народ трябва да се пречисти и да се пробуди в него Божественото съзнание, след което Толстой отново ще дойде между руския народ, за да завърши започнатата си работа.“[72] А на друго място казва, че той е пратеник на Господа: „Толстой казваше в Русия, да се обърнат към Господа, но не го послушаха. Той беше пратеник на Господа, но гласът му остана глас в пустиня. След това Русия пострада.“[73]

Можем да кажем, че на Изток основно преобладава платоничното влияние за разлика от прекалената умозрителност, характерна повече за аристотеловото мислене. Така Толстой като учител на славяните извисява до съвършенство нравствеността на бъдещия човек в своите философски статии и книги. Но и двата импулса са призвани да работят, за да подготвят основата на Новото учение и отварянето на Окултната Школа, събитие, което не се е случвало от векове в Европа. В статията си „Теософията и Толстой, предвестници на Новото учение“ П. Пампоров пише по тази тема:

„Новото учение (Учението на Учителя), новата светлина си има свои предтечи. Теософията[74] на запад и Толстой на изток са предвестниците на Новото учение. Западните народи, които се развиват по пътя на ума, след като преминаха през най-грубия материализъм, получават първите знания за духовен живот чрез теософията и окултизма.

Източните народи, главно славяните, русите се развиват по пътя на сърцето. Те искат първо да примирят противоречията в живота. Всички руски писатели, а особено Толстой, изразяват онзи копнеж на широката славянска душа – да изцери болките на всички страдущи, да се въдвори царството Божие на земята.

Теософията подготвя западните народи. Толстой подготвя славянството за Новото учение, което сега се дава на света от Бялото Братство, което е съчетание на широката любов на славянството с мъдростта и знанията на западните народи.“[75]

Взаимодействието между Толстой и теософията е двустранна. Самият той превежда на руски език афоризми от списание „Теософско общество на Германия“ за своята книга „Мисли за всеки ден“ от 1902 и 1903 г. Преди това Блаватска превежда приказка от него през 1889 г., а през 1890 г. публикува статията на Рафаел фон Кьобер „Лев Толстой и неговото нецърковно християнство“. През ноември 1904 г. Рудолф Щайнер изнася лекция в Берлин, озаглавена „Теософия и Толстой“, където разглежда романите „Война и мир“, „Ана Каренина“, новелата „Смъртта на Иван Илич“ и философската му книга „За живота“.

V. Нова епоха.

1. Епохата на Водолей.

Обявяването на Нова епоха/култура винаги се е приемало едновременно с определена скептичност, но и с надежда. През вековете доста се е спекулирало по темата, примерите са безброй (можем да проследим само последните 20-30 години). Кой и защо обаче има основание да обяви идването на Нова епоха/култура? Такава привилегия се дава само на малцина напреднали същества, които имат възможността да съзерцават Космическия хоризонт и от своята висота да видят първият слънчев лъч на изгрева на една или друга епоха. Никой простосмъртен не може с точност да изчисли кога идва една епоха и кога си отива, тъй като тези големи времеви цикли от 26 000 години няма как да се пресметнат с проста математика по механичен начин.

Защо ни е необходимо обаче да сме наясно в кой точно времеви интервал се намираме, да знаем дали сме в гранична зона пред прага или в началото на една Нова епоха. Аналогично е с нашета календарна година. Ако си представим, че никъде по Земята сега не съществуват часовници, как ще знаем кой сезон, кой месец, кой ден и кой час и минута сме? Когато сме в такова хипотетично неведение как ще знаем кога да сме активни и да работим и кога да сме пасивни и да почиваме? Същото е и с големите цикли, само че платоновата година е приблизително 26 000 години, а един неин месец е повече от 2 000 години – период, които многократно надхвърля човешкия живот. Затова приблизително на 2 000 години, когато се сменят месеците в тази прецесионна година, идва по един Велик Учител, за да даде първоначален импулс и да посее зрънцата на Новото. Продължавайки с метафоричния език, можем да кажем, че стрелките на космичния часовник сочат, че Слънчевата система е навлязла в знака Водолей, знак на Новата култура. В този именно космичен момент Учителя слезе на Земята, за да даде Началото и чрез своя живот и своето Слово да зададе ритъма за следващите столетия. Той оповести Новата епоха на 22.03.1914 г. в беседата, посветена на празника на пролетта, където казва: „Мнозинството не схващат важността на днешния ден, но за някои ще остане паметен, защото днес приключва една епоха и започва друга – нова.“ С това Учителя става първият в света, който оповестява епохата на Водолей. Много духовни движения на ХХ и ХХІ в. приемат тази времева рамка и са вчас с космичните процеси, но и много от тях все още очакват светлата епоха след 300-400-500, дори 1500 години. Този въпрос остава неясен и за някои от съвременните последователи на Учението, повлияни от интерпретации по темата на някои западни мислители като Рудолф Щайнер и Макс Хайндел.

Учителя недвусмислено казва, че: „Тъмната епоха Кали-Юга изтича. Този век, който трае няколко хиляди години изтича. Той е черният, тъмният век. И Шестата раса иде с нещо ново. Периодът на Водолей е една мистична епоха. От няколко години ние сме вече влезли във Водолей. В тази епоха всички снегове и ледове са започнали да се топят. Главното качество на Водолей е чистотата. Който е попаднал в тази област, той непременно ще бъде пречистен. След две хиляди и сто години земята ще влезе в нова зодия[76], а сега е във Водолей. Трябват две хиляди и сто години, за да изтече епохата на Водолей. Епохата на Водолей всичко ще примири. То е като пролет.“[77] А в друг разговор, наречен „Пред Новата епоха“ допълва горната картина: „Слънчевата система излиза от гъстата материя и влиза в по-рядка среда. Затова ще има условия да се прояви по- висше съзнание в човечеството. Слънчевата система излиза от тъй наречената 13-та сфера. От друга страна, Слънцето влиза във Водолей. Сега изтича тъмната епоха – Кали Юга. Понеже Земята влиза в нова област, всички стари форми ще се изменят. Новите форми ще разрушат старите.“[78]

2. Мисията на славянството .

Както споменахме по-рано, славянството започва да се самоосъзнава като народ с мисия още от началото на ХVІІ век. Минава през Възраждането си в ХІХ век, за да влезе вече подготвено в ХХ век. Известно е от историята, че славяните често попадат за продължително време под чуждо владичество (южните славяни под Османска империя; северните – под Австро-Унгария, а източните – под Монголска империя). Дори някои изследователи извеждат етимологията на името им от думата „slaves“ (роби). Според Учителя обаче всичко това е с предвечна цел: „Бог прекарва славяните през огъня. Няма друг народ в света, който да е преминал през толкова страдание, като славянския. Бог казва: „От вас трябва да излезе нещо добро.“ Определено е славяните, като едно голямо семейство, да извършат Волята Божия. В това е величието на тяхната мисия.“[79]

 Първа в тази мисия закономерно изгрява звездата на българите, тъй като според Учителя те са „пионери между славяните“[80]. Именно ние първи от всички славяни приехме християнството, разпространихме славянската писменост и така дадохме възможност на нашите събратя да четат и пишат на родния си език. Но най-важното е това духовно движение, тази Окултна школа на богомилите, която през Х в. възроди автентичното християнство и даде мощен тласък на цяла Европа. По аналогичен начин отново се възвръща този богомилски импулс по нашите земи, но вече с нови задачи, продиктувани от Новата епоха: „Богомилите едно време от България се разпространиха на запад. И сега това движение от България ще се пренесе в другите славянски народи и навсякъде.“

Основната задача на славяните в Новата епоха на Водолея ще бъде да обединят всички народи, но първо трябва да започнат от себе си. Никога не е имало в историята такава компактна маса и който не може да прозре очевидното, е обречен на необратимо изоставане в еволюцията си: „Славяните са определени от Бога да бъдат носители на една нова идея. Че те имат голямо значение се вижда от това, че Бог им е дал обширна земя – 21 млн км2 земя[81]. И от север са запазени с естествени граници: Северният ледовит океан.“[82] В контекста на тези думи от Учителя нека погледнем безпристрастно само два конкретни факта:

1.  Към днешна дата славяните относимо към населението на Европа представляват приблизително 1/3 (280 млн) от общото население на континента (750 млн), а само руснаците са ½ от всички славяни.

2. Сушата на Земята е 1/3 или общо 150 млн км2, от която площта на Русия е 17, 1 млн км2, което прави 1/9 от цялата суша. На останалите славяни общата площ е приблизително 1, 6 млн км2 или общо излиза 18, 7 млн км2. Европа е с площ 10, 5 млн км2, а тази на европейска Русия е около 4 млн км2, което прави 40% от общата площ на континента. Ако към това се прибави и площта на останалите славянски страни, ще се получи повече от 50% или 5, 6 млн км2. Азия е с обща площ 44, 58 млн км2, от която 13, 14 млн км2 принадлежи на Русия или близо 30% от цялата площ на континента.

Както се вижда, Русия присъства стабилно и на двата континента и държи първенство по обща територия и в Европа, и в Азия. Това също не е случайно и е свързано отново с мисията на славянството и респективно с тази на Русия като водеща в това семейство. Учителя дава малко повече светлина по този въпрос: „Азиатските, източните народи имат голямо доверие към славянството. Славяните ще въведат в тези народи това, от което те имат нужда – ред и порядък. Славяните ще бъдат обединени. Те ще бъдат като мост между Европа и Азия. Всички славяни трябва да се приобщят в едно. След обединението на славяните трябва да се обедини цялото човечество. Бъдещата раса ще обедини всички. Славяните ще внесат един духовен елемент в света – побратимяването. Тяхната мисия е побратимяването на всички народи.“[83]

Кой има полза да сее раздор между братските славянски народи, които са забравили своето общо минало и бъдеща мисия? – Разбира се, миналите величия в лицето на ретороманците и англосаксонците – другите две съставни части на Европа. Затова и до днес славянството още не се е обединило, но след този последен катаклизъм, който вече започна, то ще бъде водещата сила и алтернатива на стария, отиващ си вече свят. За ролята на водещите европейски държави и САЩ в тези процеси Учителя споменава следното: „Славянството е дървото, върху което ще бъдат присадени Англия, Германия, Америка и Франция. Те са четири професора на славянството. А Шестата раса ще бъде плодът на това присадено дърво. Този плод ще съчетава всички положителни черти на народите на бялата раса.“

3. Школата на Учителя.

Цялата историческата периодизация, която проследихме до момента, трябва да ни доведе именно до най-светлото събитие в духовния свят на Европа – отваряне на Школата на Бялото Братство в България. На 19 март 1897 година се вселява Духът на Истината в тялото на Петър Дънов, подготвяно от 5400 години. Това събитие полага началото на делото на Учителя в България. Задаваме си резонния въпрос защо той избира една малка страна на Балканите за тази голяма мисия? Същото го пита лично и Боян Боев, който в своите спомени споделя: „През есента на 1917 година посетих Учителя във Варна, в хотел „Лондон“ и го попитах: „Учителю, защо вие избрахте България за център на Новото Учение и движение?“ – „Защото в България има много планини“, беше неговият отговор.“ На друго място Учителя дава повече подробности: „България е избрана в миналото като център на богомилското учение, а през ХХ в. за почва на Великото Бяло Братство, защото има много планини. От Рилския масив слиза една мощна, възвишена Божествена статуя. Тези, които са близо до този масив, естествено е, че имат условия да се повдигнат, понеже са под благоприятни влияния.“[84]

В последните 1000 години до началото на ХХ в. са съществували отделни малки или по-големи окултни центрове, които са имали за обект дадени обществени среди, но те са нямали универсален характер, подобен на богомилството. Според думите на Учителя от времето на Христос насам най-важна е Школата, зародила се по нашите земи в Х в.: „Окултните школи, които идват след Христа, например богомилството в България, чийто клон са розенкройцерите и албигойците в Европа, са имали за мисия реализирането на християнството, Новата култура на Земята. След Христа най-важната окултна школа е била на богомилите.[85] Богомилството представлява една подготовка както на българския, така и на други европейски народи, за отваряне Школата на Учителя. Наблюдава се едно циклично завръщане: „Понеже в България са работили богомилите, сега пак се проявява аналогично движение.“[86] Учителя в беседите си прави директна препратка и аналогия между първите християни и богомилите с настоящите ученици от Школата: „Можете да кажете, че ние сме богомили. Ние сме служители на Бялото Братство, искаме да изпълним Христовия закон, който Той положи преди две хиляди години.“[87] И още по-конкретно: „Богомилите отидоха горе и сега, като се освободи България, пак дойдоха. Това е, дето се казва: слизане и качване. Те са сегашните ученици на Бялото Братство.“[88]

Ние разглеждаме появата на розенкройцерството, теософията, антропософията и редица други духовни центрове също като подготовка за идването на Учителя на Земята. Самото Теософско общество знае и очаква времето за изявяването на новия световен Учител през ХХ в. Те подготвят Кришнамурти, който още като дете прави чудеса. Обаче на учредения за тази цел световен конгрес в Омен (Ommen) Холандия, през 1929 г. той изненадващо обявява, че не е Миров Учител, тъй като прави грешки и се стреми да ги поправя. Казва обаче многозначително следното: „Вярно е, че времето за Мировия Учител е вече дошло и той, облечен в плът, вече ходи по земята на Балканите“. По-късно Кришнамурти разформирова Теософския орден „Звездата на Изток“, на който е духовен водач, и обявява, че не желае ученици[89].

Ние хората сме твърде малки величини, за да можем да измерим тази мощна изява на Невидимия свят, живяла и стъпвала по нашите земи. Школата, която Учителя отваря, действително е интегрална, затова споменава той самият в един от редките случаи, когато говори за себе си: „Всички окултни движения в света се делят на три разреда: едни вървят по пътя на Любовта, други по пътя на Мъдростта и трети по пътя на Истината. Школата на Бялото Братство съединява трите пътя в едно. Аз съм във връзка с всички мистични движения в света и то духовно. Но не искам да вляза в механична връзка с тях.“[90]

За това че е събитие отварянето на истинска Окултна школа в Европа съдим отново от думите на Учителя: „Много малко учени хора има в Европа, които имат окултни познания. Бялото Братство сега отваря тази Школа, а досега то е държало своята Школа затворена. И малцина са влезли в нея.[91] И действително, с коя от предходните школи от Средновековието до наши дни можем да сравним тази, открита през 1922 г. в България? Явно това от една страна е привилегия за нашия народ, но от друга е някаква закономерност и заслуга. За това съдим отново от словото на Учителя: „Школата се е образувала на няколко пъти в Европа, но се е затваряла за по-благоприятно време, понеже се явявали спорове. Няколко пъти се е отваряла и затваряла и сега пак може да се затвори.[92]


[1] Тук и до края ще използваме остарялата форма на думата, която е в ж.р., поради това че е по-благозвучна и се римува с предните две понятия.

[2] Повече по въпроса тук: https://bg.about-meaning.com/11034322-meaning-of-thesis-antithesis-and-synthesis

[3] Тримата посветени. Кибалион. Аратрон, С, 2000 г.

[4] Боев, Боян. Педагогически статии и преводи. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[5] Пак там.

[6] Оттук насетне за по-кратко ще изписваме „Учителя“.

[7] Беинса Дуно. Учителят говори. С. 1939 г.

[8] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[9] Беинса Дуно. НБ, 16 април 1933 г.

[10] Пашов, Влад. Историческият път на Бялото Братство през вековете. Богомилството, Т. 8.

[11] Едуар Шуре, „Великите посветени“, Орфей.

[12] Шуре, Едуар. Великите посветени, Платон, Фототипно издание.

[13] Ради Радев, Антична Философия, Стара Загора, 1994 г., стр. 282.

[14]  Манавска, Веселка. Аристотел.

[15] Гичева Д., В лабиринта на Платон и Аристотел. С, УИ „Св. Кл. Охридски”, 1994, 106 с.

[16] Пак там, с.118.

[17] Пак там, с.126.

[18] Пак там, с.30.

[19] Пак там, с.109.

[20] Пак там, с.116.

[21] Пак там, с.110.

[22] Пак там, с.138.

[23] Философски р-к, С, 1968г.

[24] Гичева Д., В лабиринта на Платон и Аристотел. С, УИ „Св. Кл. Охридски”, 1994, 113 с.

[25] Тримата посветени. Кибалион. С, Аратрон, 2000 г.

[26] Гичева Д., В лабиринта на Платон и Аристотел. С, УИ „Св. Кл. Охридски”, 1994, 110 с.

[27] Пак там, с.140.

[28] Цялостното изследване за образа на Александър Македонски може да се види на: https://slovoto.info/учителя-за-александър-велики-македон/

[29] Константинов, Методи. Новата култура през епохата на Водолей. Електронно издание.

[30] Повече по въпроса тук: https://novosianie.com/?p=44980

[31] Шуре, Едуар. Великите посветени. Платон.

[32] Пашов, Влад. Историческият път на Бялото Братство през вековете. Т. 3

[33] Иванов, Йордан. Богомилски книги и легенди, С, Фототипно издание на БАН, 1970 г., 372 с.

[34] Ангелов, Димитър. Богомилството в България. С, Наука и изкуство, 1961 г., 70 с.

[35] Целият материал за Епиктет може да се види на: https://slovoto.info/епиктет/

[36] Ауди, Робърт. Философски речник. София, Труд, 2009.

[37] Щайнер, Рудолф. Човешки въпроси и мирови отговори (GA 213). Издателско ателие Аб, С., 2019, 11 лекция, 16.07.1922 г.

[38] Теософия, Архивная копия от 5 октября 2008 на Wayback Machine Краткий философский словарь. Алексеев А. П., Васильев Г. Г. и др. Под ред. А. П. Алексеева. 2-е изд., перераб. и доп. М.: ТК Велби, изд-во Проспект, 2004. С. 34—35.

[39] Wilder, Alexander. New Platonism and Alchemy: a sketch of the doctrines and principal teachers of the Eclectic or Alexandrian school; also an outline of the interior doctrines of the alchemists of the middle ages. Albany, NY: Weed, Parsons and Company, 1869.

[40] Цялата статия: https://www.chudesa.net/p2134/

[41] Ориген. За Началата. Книга първа, С, 2003 г.

[42] Коментар от Иван Спиров към книга първа на „За Началата“.

[43] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[44] Беинса Дуно. Разговори при Седемте езера, С., 1949 г.

[45] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[46] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[47] Ангелов, Димитър. Богомилството в България. С, Наука и изкуство, 1961 г., 123 с.

[48] Щайнер, Рудоф. Изкупление и Освобождение. 13 юни 1906 г., Париж, Франция, GA-92.

[49] Пашов, Влад. Историческият път на Бялото Братство през вековете. Т. 7.

[50] Лазарова, Ерика .Богомило-катарската философия като живяна етика. Авангардпринт, Русе, 2014 г.

[51] Беинса Дуно. НБ, 21.02.1932 г.

[52] Беинса Дуно. НБ, 19.04.1936 г.

[53] Черноморец, Юри. Сергей Аверинцев и съвременната наука за византийската философия. https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,17525/view,article/

[54] Щайнер, Рудолф. Мисията на Архангел Михаил. GA-26.

[55] Райнов, Николай (Епископ Симеон). Книга за качествата. Хелиопол, С, 2010 г., 37 стр.

[56] Пашов, Влад. Историческият път на Бялото Братство през вековете. Богомилството, Т. 8.

[57] Magre, Maurice .Magiciens et Illuminés. Fasquelle, 1930, 302 p.

[58] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[59] Беинса Дуно, ИБ, 1.01.1917 г.

[60] Пашов, Влад .Спомени за Боян Боев. сп. „Житно зърно“, година ХХIII, бр. 7, 2001 г.

[61] Розвита Гандерсхаймска или Хросвита от Гандерсхайм – родена ок. 935 г. в херцогство Саксония и живее поне до 973 г. Тя е считана за първата немска поетеса, автор на религиозни и исторически произведения от ранното Средновековие.

[62] Карл Юлиус Шрьоер (1825-1900), който е професор по немска литература, изследовател на Гьоте. Той е преподавател на д-р Рудолф Щайнер във Висшето техническо училище във Виена.

[63] Щайнер, Рудолф. Езотерични разглеждания на кармичните взаимовръзки. GA-238, Дорнах, 23.09.1924 г.

[64] Пак там.

[65] Ерик Кирхнер и Маргарет Кирхнер-Бокхолт. Мисията на Рудолф Щайнер и Ита Вегман. Тома Аквински и Реджиналдо от Пиперно. https://med.anthrobg.net/bg/node/1052

[66] Ерик Кирхнер и Маргарет Кирхнер-Бокхолт. Мисията на Рудолф Щайнер и Ита Вегман. Тома Аквински и Реджиналдо от Пиперно. https://med.anthrobg.net/bg/node/1033

[67] Орбини, Мавро .Царството на славяните. Дамян Яков, С. 2012 г.

[68] Цялата статия тук: https://www.kvantov-prehod.org/article/672/руската-месианистична-идея-част-2

[69] Беинса Дуно. НБ, 24.02.1935 г.

[70] Беинса Дуно. НБ, 24.06.1927 г.

[71] Беинса Дуно. СБ, 14.08.1910 г.

[72] Беинса Дуно. НБ, 30.01.1927 г.

[73] Беинса Дуно. НБ, 18.01.1920 г.

[74] Тук се има предвид широкото понятие, в което е включена и антропософията на Рудолф Щайнер.

[75] Пампоров, Петър .Теософията и Толстой, предвестници на Новото учение. Младежки събори, 1923 г.

[76] Има се предвид ретроградното движение на Зодиака при прецесията – отминалата епоха на християнството е на Риби, сегашната е на Водолей, а следващата ще на Козирога.

[77] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[78] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[79] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[80] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[81] Всъщност тук се има предвид площта на бившия СССР. В момента общата площ на славяните е 18, 7 млн км2,, от които само на Русия са 17, 1  млн км2 .

[82] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г

[83] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[84] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[85] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[86] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[87] Беинса Дуно, СБ, 19.08.1922 г.

[88] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[89] Константинов, Методи. Новата култура през епохата на Водолей. Електронно издание.

[90] Беинса Дуно. Разговори на Учителя с Боян Боев – пълна колекция. Сдружение Слънчогледи, 2021 г.

[91] Беинса Дуно, СБ, 23.08.1922 г.

[92] Беинса Дуно, ООК, 4.04.1922 г.

Мирослав Бачев

ПРОЛЕГОМЕНИ КЪМ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ФИЛОСОФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ

При първо четене на заглавието читателят може да бъде подведен от някои предразсъдъци, а именно, че някой ще му обяснява как да изследва даден предмет, по какъв начин да го прави, каква линия на мислене да прилага, какви методи да използва, и т.н. Затова ми се струва важно да подчертаем, че не за това ще става дума тук. Ние няма да взимаме под внимание тези предразсъдъци, защото конкретното значение на това заглавие е да предизвика у читателя аналогия със заглавието, което Имануел Кант поставя на своите предварителни бележки (prolegomena) към изследването на възможността за научния характер на метафизиката, носещи заглавието Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, която ще може да се представи като наука. Тъкмо това е и целта на този текст, защото и тук ще става дума за такива предварителни бележки, които ще очертаят възможните теоретически трудности, пред които се изправя едно философско изследване на учението на Петър Дънов.

Несъмнено, това слово може да бъде предмет на най-различни интерпретации и  ние в никакъв случай не желаем да го „напъхваме“ в някакви предварително установени рамки, нито да указваме „най-доброто“, а още по-малко „най-истинното“ тълкуване и разбиране. Правото на разбиране и интерпретация е свещено и неприкосновено, но все пак, според нас съвсем уместно може да се говори за някои общи насоки, които да ориентират бъдещия изследовател относно безспорно трудния предмет на изследване, каквото е словото на Учителя Петър Дънов, и особено опитът за представяне на философията на последния или, по различен начин казано и в различен смисъл – опитът за мащабни философски обобщения въз основа на това слово.

Да се направи опит за изложение на философията на Петър Дънов е едно предизвикателство, което трябва сериозно да се осмисли, преди да се предприеме. Всъщност това се отнася и до по-детайлните въведения в неговото учение. Според нас общи въведения в неговото учение има достатъчно и е препоръчително усилията да бъдат концентрирани върху определени детайли, върху по-конкретните теми от творчеството на този български мъдрец, изследването на които ще даде възможност да се анализира конкретно по какъв начин то се ситуира както във философската парадигмалност, така и с оглед на съвременните духовни движения и културни еманации[1]. Подобни конкретни изследвания ще позволят да се разкрие на какво духовно и културно наследство е израз това учение, а, от друга страна, какви са новите тези, послания, идеи, които то съдържа. Да се систематизират основните философски идеи на това учение не е лесно начинание. Всеки такъв опит за систематизация неминуемо е редуциране на едно идейно богатство с множество измерения до основни дефиниции, понятия, взаимовръзките между тях в систематичното им единство. От друга страна, подобен процес на осмисляне създава условия да  бъдат схванати и пълноценно разбрани най-важните основи и принципи, както и да бъде назован и точно дефиниран този богат смислов свят.

Безспорно, множество от философските идеи в учението на Петър Дънов са присъствали и преди него под една или друга форма в историята, но тук те са реализирани в един цялостен светоглед. Този процес свидетелства, според нас, че духовните истини са предавани многократно на човечеството чрез културните еманации, основателите на религиите, философските теории и интерпретации, психологическите идеи. С други думи, всяка светла идея, независимо в кое време се е появила и в кое направление се е проявила, е еманация на Божествената светлина. Или както твърди самият П. Дънов: Знанието от едно място не идва и светлината през един прозорец не влиза. Неизброими са пътищата на Знанието. Неизброими са прозорците на Светлината .[2] В този смисъл учението му е едновременно древно и съвременно или по друг начин казано, е старо и ново. Под старо имаме предвид определени духовни истини, които са предадени в историята на човечеството, които той използва в своята философия на живота, като обаче ги трансформира в нови форми, отговарящи за днешното ниво на съзнание. Или по собствените му думи: Сега аз не ви проповядвам учение, което не знаете, а само ви припомням това, което сте знаели, но сте забравили.[3] От друга страна, това учение може да бъде дефинирано като ново, доколкото предава на човечеството съвсем непознати досега идеи, принципи, методи, разкрива духовни закони, непознати до този момент, чрез което внася нова светлина в човешкото съзнание, дава нов импулс за духовно израстване. Бихме могли допълнително да кажем така: част от понятията или идеите са вече налични в традицията, но една от новостите е тяхното съчетание и особено, когато те се поставят в уникални аналогии. Един пример за това е обсъждането на идеите за любовта към себе си и любовта към Бога като аналогично на астрофизични факти: първото е аналогично на въртенето на Земята около себе си, а второто – на въртенето на Земята около Слънцето. Съществуват и други, подобни на тази, уникални метафори, сравнения и алегории.

Философските изследвания на словото на Петър Дънов – комплексен подход

След тези предварителни думи, ще изложим последователно основните трудности, които среща едно философско изследване на словото на Петър Дънов, като в това изложение не следваме определен ред, степен на сложност или друг критерий, а само, така да се каже, „списъчно“ представяме какво според нас трябва да има предвид такъв вид изследване.

1. Приоритетът на морално-приложното пред теоретико-спекулативно послание

Тъй като целта на П. Дънов, както сам той е отбелязва не на едно място, е много повече практическа, т.е. с приоритет на духовно-нравственото послание и с културно-трансформираща функция (както за отделния човек, така и за обществото), теоретическите контури на доктрината му невинаги са напълно ясни и понякога трябва специално да се търсят в контекста. На множество места П. Дънов твърди, че неговото учение трябва да бъде приложено, в противен случай то не може да бъде разбрано в пълнота от онзи, който го изучава само теоретично[4]. Темата за „приложението“, за което П. Дънов толкова държи, не бива да се интерпретира буквалистично. Ако това учение би имало единствено приложен аспект, то тогава всички въпроси и проблеми от метафизически характер, които то несъмнено притежава в изобилие, биха се оказали безпредметни, а вероятно и безсмислени. Първата му книга Науката и възпитанието – едно свидетелство за изключителната философска проникновеност на младия Петър Дънов[5]съдържа незначително съдържание относно конкретни правила или методи за ежедневния живот. Следователно „приложението“, за което става дума, не бива да се абсолютизира, защото подобен подход е непоследователен. Приложението на учението в разгледания от нас контекст означава участие на цялостния човек в разбирането и интерпретациите му. Тъкмо затова е трудно изолираното изследване на метафизични и епистемологични принципи, основни положения и т.н.

Темата за приоритета на приложението спрямо чисто теоретическите му принципи, концепции, рефелексии и т.н., следва да се разбира според нас като апел към цялостния човек (Selbst), който не само чете и мисли, а чувства и действа. Това е апел и към цялостното разбиране, при което осмислянето на върховните принципи се съпътства от преживяването на сърцето и опита в практиката – тъкмо тук това учение придобива завършеност, но съвсем не тук е неговото начало като принципи. Тъкмо поради обстоятелството, че учението се завършва от самите хора, които го следват, когато те го приложат в живота си, то понякога изглежда незавършено, в този смисъл отворено, без да са му дадени окончателни очертания. Но те не са дадени поради поне две причини: едната е тази, която току що споменахме – че то се завършва, когато всеки следващ го успее да го въплъти в живота си, и, от друга страна, защото като същност, послание то е безпределно. В този му аспект то е подобно на Христовото учение, което също неслучайно е оставено отворено, тъй като изисква въплъщение в живота на всеки следващ го. Затова и твърдим, че под приоритет на приложното спрямо теоретическото П. Дънов не е имал предвид игнорирането или още по-малко омаловажаването на чисто метафизичната страна на доктрината си. Ако би било така, би следвал въпросът: какво по-точно ще се „прилага“? Следователно метафизичните тезиси и твърдения в словото му са изпълнени с много дълбок смисъл; и те не са нито безпредметни, нито омаловажени от самият П. Дънов. Следователно приложението, за което става дума тук насочва към безпредметността и безполезността на само едни виртуалистки схеми и опити, при които само разсъдъкът действа, а животът бездейства. В този смисъл да се приложи учението, означава да не се остава само до теоретическата дейност, а не тя да се изключи като ненужна.

Безспорно, познанието за Божествените принципи, както и за духовните закони не е възможно единствено чрез рационално разбиране. Показателно е в това отношение едно послание в края на книгата-метод Заветът на цветните лъчи на Светлината, при което след изискването в живота на човека да се въплътят добродетели като любов, мъдрост, истина, правда (т.е. справедливост) е изписано изречението Само тогава ще ме познаеш и аз ще ти се изявя, т.е. когато човек приложи в живота си петте основни добродетели. В този смисъл духовното познание е тогава истинско и пълноценно, когато метафизиката е въплътена в етика; когато висшите принципи са се импрегнирали дълбоко в тъканта на индивидуалния опит на човека.

2. Говорното слово

Фактът, че словесното наследство на П. Дънов е всъщност говорно слово (изключение правят книгата Науката и възпитанието, както и няколко брошури и статии), поставя някои трудности пред изследователя и пред философския анализ. Много често се срещат изцяло контекстуални вмъквания в текста, които не бива да се генерализират до универсално значими принципи. Много често езикът е метафоричен, образен, символен, а на някои места изглежда като че ли разхвърлян. Говорното слово, от друга страна, е по-свободно откъм концептуално съдържание, последователност на мисленето и систематичност, и понякога предполага по-слаба прецизност в употребата на определени понятия. Поради разностранността на аудиторията, която се състои от хора на най-различно културно, интелектуално и духовно равнище, се дължат и някои недостатъчно прецизни от научна и лингвистична гледна точка, изказвания, твърдения и тезиси. Необходимостта една идея да бъде „облечена“ в най-различни форми и понятия, за да бъде схваната от възможно най-широк кръг хора, поражда и нееднозначността на използваните понятия. Поради това обстоятелство, разбирането и тълкуването на неговото слово трябва да се схваща цялостно, а не само конкретно и контекстуално. От една страна, необходимо е да се следи внимателно за контекста, а, от друга страна, при тълкуване на даден въпрос е необходимо да се обхваща, доколкото това изобщо е възможно, общата насока на неговото слово.

Говорното слово на П. Дънов е класифицирано от първите му ученици и последователи в няколко отделни течения, всяко от които притежава своя специфика. Смятаме за важно да направим опит да откроим тези специфични черти на всяко от тези течения, въпреки че те не са необходимо условие за очертаване на философските идеи на П. Дънов, защото последните присъстват във всички споменати от нас разклонения на това слово.[6]

А) Неделни беседи. Цикълът, озаглавен „Неделни беседи” представлява беседи, изнасяни в 10 часа сутринта в неделя под формата на проповеди. Публичното изнасяне и документиране на неделните беседи започва през 1914 г. Обикновено беседите започват с определен стих или стихове от Библията и продължават с тълкуване, давайки отговор на актуални човешки проблеми. Стилът е максимално достъпен за слушателя, предназначен е за широка аудитория. Истините на живота са илюстрирани с множество притчи и примери, а всяка от беседите обхваща разнообразни подтеми. За правилното възприемане и прилагане на Словото Божие (т.е. библейското откровение) е необходимо духовно знание и дълбоко разбиране на вътрешния му смисъл и неделните беседи са безценен извор на светлина по тези въпроси. Централно е мястото на Христовото послание за Божественото съвършенство и приложението му в живота от отделния човек и обществото. Основата на Божественото учение са принципите Любов, Мъдрост и Истина. С първата стенографирана неделна беседа Ето Човекът започва цикъл от шест тома, известни под заглавието Сила и Живот. В тях, по собствените думи на Петър Дънов, се съдържат основите на неговото учение, което той нарича Новото учение на Всемирното Бяло Братство.

Б) Утринни слова. Утринните слова са раздел в словото му, които също са били изнасяни в неделя, но в пет часа сутринта. Адресирани са към по-тесен кръг хора и са по-кратки. Първото утринно слово Абсолютната истина, е изнесено на 21 септември 1930 г. П. Дънов говори върху глави от Библията, като превежда духовните им послания на съвременен език. Свещените текстове съдържат в себе си висш смисъл, който понякога е трудно достъпен за човешкия ум. Тълкуването им в опитите за декодиране на този смисъл се съдържа в утринните слова.

В) Общ окултен клас. През 1922 г. Петър Дънов отваря Школата на Бялото Братство. По-задълбочената работа върху духовните принципи и закони се явява естествена необходимост. Този раздел на словото му е именувано „лекции”. Стилът му тук е с повече научен характер; примерите и притчите присъстват, но акцентът е поставен върху духовното изяснение на принципите и законите на природата чрез примери от различните клонове на науката. Изобилстват алгебричните примери и геометричните фигури като метод за илюстрация на духовното послание. Разнообразието от теми е свързано с различните средства за духовно усъвършенстване и хигиена в най-широк смисъл на думата – чистота в мислите, чувствата и постъпките. Развива се обширната наука за антропологичния триъгълник (ум, сърце и воля), и се дават методи за духовна трансформация на мислите, чувствата и волята. Централна тема е Божественото начало и неговите прояви в природата и човешкия живот. По-конкретно Общия окултен класе открит на24 февруари 1922 (петък) за слушатели от всички възрасти и семейно положение. Задават се теми, задачи и упражнения. Лекциите се изнасяни всяка сряда в продължение на 22 години.

Г) Младежки окултен клас. В школата на Петър Дънов се откриват едновременно два класа – общ и специален (впоследствие наречен „младежки”). В младежкия клас влизат лично поканени от П. Дънов младежи, а условието за това е те да бъдат неженени.Лекциите пред младежкия клас са подобни на тези пред общия, но са по-кратки и по-конкретно насочени. И тук главна част от методиката са геометричните фигури, които са образни пояснения на различни духовни въпроси. Задават се повече писмени теми и най-разнообразни задачи и упражнения. Лекциите пред специалния клас са посветени на развиване на по-голяма дълбочина в усвояването и разбирането на законите на битието. Тук се дава нова насока и благоприятна среда за развитието на ума, сърцето и волята. Преобладават различни аспекти от обширната наука за съзнанието и неговите основни степени – подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Методите за преобразяването на нисшето човешко естество е един от основните акценти на лекциите. Това се осъществява чрез дълбока вътрешна работа посредством концентрация и медитация, молитва, съзерцание и размишление, самонаблюдение и физически упражнения. Всички тези методи се отнасят към една цел – себепознание и развиване на качества за организиране на вътрешния свят и хармонизирането му с външния. Съдържанието на тези лекции, от една страна, е задълбочаване на основните знания, предадени вече в неделните му беседи до този момент, а от друга – то може да се интерпретира като разгръщане на една цялостна духовно-образователна и културно-просветна програма.

Д) Съборни беседи. Това направление са беседи, изнасяни по време на съборите на Бялото Братство във Варна, Велико Търново, София и на Рила. Подобно на неделните беседи, те се отличават с по-широк поглед върху въпросите от духовния живот и реализацията му в практическата сфера, изведено на преден план с много житейски примери. В съборните беседи се съдържа съкровеното знание за същността на духовната себереализация, еволюцията, идеята за ученичеството. Те са врата към навлизане в познанието на петте Божествени принципа – любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, отразени в картината на Пентаграма – символ, изобразяващ пътя на ученика в школата на живота. Тук се съдържа и една от най-важните беседи в това отношение със заглавие Пътят на ученика, в която е представена еволюцията на човека в контекста на един всеобщ космически план.

Е) Рилски беседи. Така са именувани беседите, изнасяни на Рила. Петър Дънов извежда своите последователи на лагер край Седемте рилски езера за първи път през 1929 г. В рилските беседи често се говори за живота в планината и приложението на чистотата както във физическия, така и в психическия и духовния живот. От тази чистота зависи и правилното отношение на човека към Бога. Животът в Христос и за Христос – изявеният Бог в света – е един от основните моменти в рилските беседи. Този живот се осъществява посредством любовта, приложена във всички сфери на индивидуалния, семейния и обществения живот.

Ж) Четвъртъчни беседи. Четвъртъчните беседи, наречени още „беседи пред сестрите” са били предназначени за особен кръг слушатели – жените, майките, възпитателките, учителките, въобще всички жени, от които зависи промяната на обществото. Те са изнасяни в продължение на шестнадесет години (1917-1932) в следобедните часове в четвъртък (изключение правят пет от тях), поради което те са  наречени и „четвъртъчни беседи“. Включени са в сборник със заглавие Великата майка. Съдържат наставления, упътвания и методи за духовна практика. В тях са изяснени също някои езотерични понятия и символи.

З) Извънредни беседи. Самото заглавие посочва, че това са беседи, които не попадат в никоя от горните категории, а са изнасяни по повод на различни случаи. Те отразяват основните положения на словото по принцип и също са върху определени теми, имащи връзка с развитието на човешката душа в нейният възход към Великото Разумно Начало.

Говорното слово на Учителя се стенографира и впоследствие стенограмата се трансформира в текст, който се редактира. Това поставя въпросът за автентичността на словесното наследство на Петър Дънов. В процеса на стенографиране се правят множество съкращения, което от своя страна изисква обработване на стенограмата до няколко дни след съставянето ѝ. Стенографи на словото на Петър Дънов в периода след 1914 г. са няколко души, между които основно: Елена Андреева, Савка Керемедчиева, Паша Теодорова, Боян Боев. Знайно е, че обичайно Паша Теодорова прави обобщение на стенограмите (когато има повече от една стенограма) и впоследствие извършва редакция на текста. Има данни, че така подготвяният текст е даван на Петър Дънов за последни корекции, след което е отпечатван[7]. Схващането, че редактирането на текста на стенограмата е особен род кощунство, което засяга автентичността на изреченото от П. Дънов слово е неразбиране на този процес. Известно е, че самият П. Дънов е изисквал от негови съмишленици да направят редакция на неговото слово. Емблематичен пример за това са книгата му Науката и възпитанието, както и Учителя говори – и двете редактирани от Георги Радев. Известно е, че П. Дънов понякога сам е редактирал своето изговорено слово, снето от стенограма.[8] Освен това, когато става дума за пълна автентичност на изговорено слово, за такава може да се говори единствено ако е налице запис на гласа. Ако такъв липсва, какъвто е случаят с лекциите и беседите на П. Дънов, не може да се претендира за и да се гарантира пълна автентичност. Фактът, че приживе на П. Дънов голяма част от неговите беседи се отпечатват и самият той участва в този процес, поставя извън съмнение автентичността на достигналото до нас негово слово в неговия редактиран, т.е. завършен, вид.

Следователно говорното слово очертава три кръга от теоретически проблеми: първият е свързан с неговите специфики, които липсват при писане на текст, вторият проблем е пряко свързан с първия: П. Дънов не е изложил някъде специално своя философска система, което безспорно затруднява изследователя, защото негова задача е освен да систематизира и изложи тази система, като първа задача, още и да я интерпретира с оглед на социално-историческия контекст, на спецификите на мисленето, и т.н. И трето, фактът, че няма оставен запис на словата му поставя изследователя пред обстоятелството да се довери относно автентичността на приживе публикуваните книги на П. Дънов.

3. Различната употреба на едно понятие

Тази трудност е резултат от предходната. Много често в зависимост от контекста употребата на едни и същи понятия придобива допълнителни нюанси. Това безспорно създава трудност за анализиране и дефиниране на основните принципи. Освен това, много често езикът е метафоричен и поетичен, образен. На места съдържанието е разхвърляно и тук задачата на изследователя още повече се затруднява, защото преди да се анализират понятия и тези, тяхното съдържание и смисъл трябва да се прецизира и конкретизира, и едва впоследствие да се систематизира.

4. Диалектическото мислене

Друг важен аспект, свързан с тази трудност е диалектическото мислене, с което е богато наситено словото на Петър Дънов. Много често той противопоставя различни тези и твърдения в словото си, обсъжда противоположни гледни точки по духовни въпроси. Можем да илюстрираме тази мисъл с един конкретен пример. Основното разбиране на П. Дънов за Бога е вложеното в новозаветния стих Бог е любов и това е фундаментално негово разбиране, което присъства навсякъде в словото му. Въпреки това, той твърди: Ние казваме: „Бог ни обича!“ За какво ще ни обича Бог? За лентяйството ли? Казваме: „Бог е милостив.“ За какво ще е милостив? Може да бъде милостив за способния човек.[9] Примери има достатъчно. Тези привидни „противоречия“ в учението му имат строго определен смисъл, който е свързан с един особен принцип срещу догматичното разбиране на словото му, от една страна, и, способността за диалектическо мислене, от друга страна, при което синтезът на тезата и антитезата много често е задача на самия слушател (читател), т.е. много често синтезът не е експлицитно показан.

Още един пример в това отношение е екзистенциалният аспект на отношението между мисъл и действие[10], по-точно кое от двете трябва да бъде първично и предхождащо другото в определена човешка ситуация. Обичайно поставяме мисълта на първо място. Но Петър Дънов поставя това отношение не само като само-по-себе-си, а като относимо към различните екзистенциални ситуации: в този смисъл ако трябва да се извърши нещо Божествено, отношението е обърнато: първо е действието, а впоследствие мисленето.[11] При човешките, т.е. „по-техническите“ процеси, първично е мисленето (обмислянето). Този пример, а такива има не един или два в словото му, са аргумент в подкрепа на тезата, че не трябва всички твърдения (дори и при предпоставката, че словото е форма на Божествено откровение) да се абсолютизират. По подразбиране Божественото не може да си противоречи. Но то има безкрай възможности, които ние не познаваме. Къде е тогава фината граница между абсолютисткото и релативисткото разбиране на словото на Учителя Петър Дънов? Тази граница именно може да бъде намерена чрез философско-критическо[12] изследване на словото му.

Мисленето на Петър Дънов е трудно да бъде поставени в някакви строги рамки и определения – то е и диалектическо (философско), и поетико-мистическо, на моменти строго математическо що се отнася до дефинирането на законите на битието. Ние обаче ще акцентираме тук върху първото. Тази тема е от изключителна важност за разбирането на този текст, който е не предметно, а предимно методологически ориентиран. Като такъв той не е пряко съдържателен, обектен, но същевременно дори и като методологически-формален, той може да се разглежда като условие за възможността за цялостен философски анализ на творчеството на П. Дънов. Защо мислим по този начин? Защото самият П. Дънов твърди, че за разбирането на какъвто и да е въпрос, той трябва да бъде разгледан от гледището на трите свята – физически, духовен и Божествен. Но и тук измеренията са доста повече, т.е. разбирането с оглед на който и да е от световете също предполага многоизмерност, от своя страна. Примерите са множество, ала тук ще се ограничим само с някои основни акценти – представяме на вниманието на читателя един пример за светогледна диалектика, при която утвърждението и отрицанието са в динамично взаимодействие: Като кажат: „Няма Господ“, кажете – „Да, няма Господ“. „Няма живот.“ – „Да, няма живот.“ „Светът е лош.“ – „Да, лош е.“ „Е, животът е безсмислен.“ – „Да, безсмислен е.“ „По-калпаво същество от човека няма.“ – „Да, прав си, по-калпаво същество от човека няма.“ Сега аз говоря за реалности, които съществуват, но как ще се съгласим, то е друг въпрос. Аз не измислям тия неща, но говоря туй, което съществува. После казват: „Като умре човек, с него се свършва всичко.“ Да, така е, като умре човек, с него се свършва всичко. Сега започвам обратното: като умре човек, ще се свърши всичко, но като се роди, ще започне всичко. Значи, ако след смъртта се свършва всичко, с живота започва всичко. Без Бога светът изгубва своята форма; с Бога – придобива своята форма. Без Любовта животът няма смисъл; с Любовта животът има смисъл. Без Истината лъжата господства; с Истината какво започва? (подч.м. – б.а.)[13]Несъмнено подобен диалектически подход прилага в древността Сидхарта Гаутама, известен с прозвището си Буда. Известна от историята е неговата беседа, в която при поставянето на противоположни въпроси, той отговаря по един и същ начин на всички тях. Когато странстващият монах Ватсаготра задава на Буда метафизичните въпроси, сред които: дали светът е вечен или преходен, дали е ограничен или неограничен, дали душата и тялото са едно и също нещо или не, дали Буда ще съществува след смъртта или не, и т.н., на всички тези въпроси Буда не отговаря утвърдително, смятайки, че самите въпроси са неоснователни и не довеждат до освобождение и безметежност, което е истинската цел на будистката теория и практика.[14] Тези въпроси не водят до успокоение, познание, просветление и нирвана, поради което са излишни. По друг повод същият монах задава на Буда въпроси за съществуването или несъществуването на душата, на които Буда не отговаря нищо по сходни мотиви – според него въпросите за съществуването или несъществуването на Аза (Атман, душата) са неправилно поставени във философските школи, поради което както утвърждаването им, така и отрицанието им може да доведе до погрешни изводи за неговото (на Буда) учение.[15]

Според Петър Дънов противоречията са една необходимост, както битийна, така и екзистенциална: Противоречия съществуват в Природата, но не се старайте да примирите тия противоречия. Вие никога няма да ги примирите. Ако речете да примирите противоречията, вие ще изгубите смисъла на живота… в Природата съществуват привидните противоречия. Тия противоречия са висши математически задачи. За глупавите хора съществува противоречие, съществува зло, но тия неща са висши задачи в света. …Като възприемем закона на Абсолютната Божествена справедливост и разумност, ще оставим противоречията да си съществуват – те са необходими. Те са били една необходимост в нашето минало; те са една необходимост и за нашето настояще, и за нашето бъдеще. Те са явления, които ни подтикват към свобода и за в бъдеще. Изобщо противоречията, които съществуват в света, са потребни.[16] И още един пример: Двама души се разговарят, спорят за някой философски въпрос: Има ли бъдещ живот или няма… Щом има сегашен живот, има и бъдещ живот. Новата философия гласи така: Щом има сегашен живот, има и бъдещ живот. Щом няма сегашен живот, няма и бъдещ живот. А пък щом има бъдещ живот, има и сегашен живот. Щом няма бъдещ живот, няма и сегашен живот.[17]Какво е новото в тази диалектика – тя не е самоцелна, тя има духовно измерение и функционира като ориентир за прояснение на духовни закони, сили, принципи. В този смисъл специфичното в тази диалектика е духовната цел, която трябва да се постигне.

5. Обем на първичния текст

Изследователят на творчеството на Петър Дънов има задача да обхване около 4000 негови беседи, което означава минимум около 180 тома. В този случай първичният текст неимоверно превишава вторичната литература върху него.

6. Невъзможност за периодизация на основните идеи

Изходната предпоставка тук е пророческият момент[18] в словото на Петър Дънов Учителя. Съгласно този момент идеите и основните му послания обхващат твърде голям период от време, почти цялото му творчество. Това означава, че то много трудно може да бъде разделено на превърналите се почти в канон: ранен, зрял и късен период, което означава, че за прецизни изследвания на основните му идеи и понятия трябва да се има предвид цялото му словесно наследство.

7. Проблемът за дефинирането

Често се твърди, че учението на Петър Дънов като пророческа еманация не се поддава на дефиниране чрез понятия: според това мислене това означава да го ограничим, свеждайки го до всевъзможните човешки интерпретации и разбирания. Такъв подход обаче крие един голям риск. Защото, ако подобно мислене бъде докрай последователно, би последвал изводът, че за това учение и тази философия не трябва да се говори нищо, защото всяко изричане за него веднага се превръща в ограничение. Критиката на т.нар. (западно) мислене в „-изми“ не е изцяло лишена от основание и аргументи, но „-измите“ са основен ориентир за разбирането, начин да се сведе до съзнанието голямо по обем съдържание. В крайна сметка, не е ли такова всяко едно понятие? Неизбежното ограничение при формулиране на понятия е присъщо изобщо за нашето човешко мислене. Може би никой сериозно не би отхвърлил като ненужна способността ни да формулираме понятия, въпреки че всяко понятие е ограничение. Но то не е само ограничение. То е живот и сила за мисленето, чрез него именно мисленето се издига над образа, представата и „техническата интелигентност“ – способности, характерни и за животното. Точно чрез понятията, дефинициите и символите човешкото мислене е именно човешко мислене, а не просто какво да е мислене. Мисленето през дефиниции е характерно само за човека от (сетивно) емпирично познатите ни същества.

От друга страна, опитите за дефиниране на словесното наследство на П. Дънов чрез обичайните понятия често среща затруднения. Не защото те не могат да се приложат към него, а защото трябва да се приложат много от тях, някои от които често са взаимоизключващи се. Това е така, защото творчеството му е политематично и многоизмерно с оглед на различните контексти, на различните нива на разбиране, на разнообразната и, много често, свободната употреба на понятията и езиковите форми. Разбира се, това обстоятелство е позитивно и има за цел да разкрие как различните понятия и словесни форми в учението на Петър Дънов са неизменно свързани по един или друг начин с определени философски направления, със съответните влияния в теологията, културата, духовността като цяло.

8. Степени на разбиране

Учителя Петър Дънов невинаги казва от какво гледище изяснява даден въпрос – това е задача на слушащия. От друга страна, този факт илюстрира начина, по който той изяснява определени въпроси. Поради това обстоятелство не трябва словото му да се помества в някакво единствено възможно и „правилно“ разбиране, защото дадено твърдение може да важи само за физическия свят, може да важи само за духовния свят, и т.н. В това отношение П. Дънов твърди: На всеки зададен въпрос може да се отговори по три начина: от материалистично, от духовно и от Божествено гледище… Значи ние можем да отговорим на зададен въпрос от материалистично, от идеалистично и от философско гледище, т.е. от гледището на чистия разум. Първият отговор могат да разберат всички, вторият – половината, а третият – малцина.[19] Следователно абсолютистките интерпретации са твърде едностранчиви и трудно обхващат многообразната палитра на смисли и значения в неговото слово – то е изцяло съзнателно „отворено“ за различни разбирания и интерпретации, т.е. по замисъла на самия му автор, и тъкмо тук е неговото предимство спрямо множество подобни по характер. Изречения, започващи с фрази като: В дадения случай има ред възможности…, Да допуснем, че…, Допуснете сега… потвърждават нашата теза. П. Дънов често дава само примери за илюстрация на дадена идея, което не е равнозначно на нейното прецизно изследване, дефиниране, проблематизиране и систематизиране. Но разбиранията не са разположени само във вертикална посока, възможностите за разбиране и интерпретации са и хоризонтално ориентирани.

Освен това, има голяма разлика между теоретическото изучаване на едно учение и неговото преживяване и въплъщаване в живота, т.е. преживяването му чрез сърцето, душевността и интуицията. Понякога двете са пряко свързани, но може и да не са. В това отношение има три степени на разбиране на една духовна доктрина: 1) преживяване на основните истини и въплъщаването му в живота; 2) разбиране на самата доктрина като цяло; и 3) систематично схващане на първичните принципи чрез анализ на теоретико-философско ниво. Тези нива са антропологично обусловени: сърцето и волята са основни участници в първата степен, втората и третата степен изискват систематичната дейност на разума. Съществува и моментът на контекстуална относителност на словото на П. Дънов:Това е една теория. Като говоря така, не го вземайте като реалност, то е само за изяснение.[20]

Различните нива на разбиране на словото на Петър Дънов Учителя всъщност са валидни за всеки един текст, за всяко едно произведение на изкуството. Защото смисълът е винаги много по-широк от конкретния замисъл на автора.Замисълът е авторов, тесен, конкретен, смисълът – универсален, простира се далеч преди и след конкретния замисъл. Замисълът е винаги контекстуален, винаги ограничен по отношение на социалното, културното битие на конкретната епоха, на конкретните мисловни нагласи, настроения и култура на епохата. Смисълът е универсален, неограничен, почти независим спрямо културната епоха, социалното битие и господстващите мисловни тенденции. Замисълът е субективен, конкретно авторово намерение, смисълът – обективен, необусловен, универсален. Тъкмо поради това отношение между замисъл и смисъл, наглед парадоксалното твърдение, че днес можем да разберем автори от миналото по-добре, отколкото те са се разбирали, се оказва вярно.

9. Пророческият елемент

Изговореното от Петър Дънов има характер на пророческо слово. След духовното му посвещение през 1897 г. личността на П. Дънов се преобразява в тази на Учителя, т.е. онзи, който е пратеник на Бога, изпълнява волята Му и предава посланията Му на хората. Този пророчески характер не бива да се пренебрегва при едно философското изследване. Защото при този случай философското има инструментален характер спрямо пророческото. Това поставя пред изследователя допълнителна трудност, при която се очертават две възможности: да се съгласи и съответно уважи и се съобрази с този особен пророчески характер на словото на П. Дънов или да не се съгласи (или да бъде неутрален към него, което е същото). Във втория случай на философското изследване би му липсвало един много съществен елемент и то би било, може би, „външно“ логически последователно и системно изследване, но със сигурност повърхностно и едностранчиво, защото няма да може да долови спецификата на това слово, което не следва единствено критерия за формално-логическа правилност и обичайна философска последователност на изложението, а се фокусира върху разнообразието от подходи при изложение на различни идеи и особено – фокуса на приложение на системата от добродетели, което е една от първата му грижа. В първия случай трудността се поражда от „свободната“ употреба на философските понятия, при което те невинаги са изпълнени със своето обичайно и разпознаваемо съдържание. В такъв случай философското изследване трябва да се опита да обхване цялата възможна палитра в употребата на едно понятие, анализирайки го в съответните контексти, и впоследствие да направи опит за систематизация и конкретизация на неговата употреба.

Прозвището Учителя, което е дадено на П. Дънов от неговите ученици и последователи не е просто синоним на гуру, майстор, ментор или какъвто и да бил модерен в днешно време термин. Това прозвище е наситено с богато съдържание и се родее по-скоро с влаганото в новозаветното понятие чрез стиха Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога. Не е тук мястото за обсъждането на понятието учител в духовните традиции на Изтока и Запада.

10. Методите на изследване

Всичко, казано дотук, определено поражда и още една трудност при изследването на словесното творчество на П. Дънов – методите, чрез които то ще бъде изследвано. Според нас е нужно съчетаването на съвременните философски методи с онзи ключ, което по-горе обсъдихме в точката степени на разбиране. Комплексният подход би имал три насоки: 1) от гледище на кой свят са предадени определени идеи; 2) от позицията на нещо цяло или на нещо специфично се прави дадено твърдение и 3) каква актуална степен на разбиране притежава съответния слушател, за да разбере казаното. Тези три насоки са свързани помежду си. По такъв начин методи като херменевтичния, феноменологическия и сравнителния анализ, както и други обичайни подходи ще бъдат подходящи за изследване на това творчество, единствено под условието да бъдат в съчетание с разбирането за пророческия елемент на това слово, който по-горе очертахме, както и под условието на всички онези особености, които вече обсъдихме като говорното слово, различната употреба на идентични понятия, големия обем на първичния текст и т.н. Със сигурност игнорирането на рационалния подход, на обичайните подходи и методи, на точната методология е неподходящо, и ще бъде грешка при изследването. Научните (философските) изследвания са по характер рационални и следващи определени правила и методи при изложението. Ако това липсва, те не могат да се нарекат научни изследвания. Тук нямаме предвид различни философски жанрове като философско есе, някои екзицтенциални измерения на философията, и т.н.

Как обаче едно изследване може да се нарече философско при предпоставката на определен вид духовност, на определен вид езотерична доктрина, на пророчески тип учение? Този въпрос не е маловажен и не трябва лекомислено да се игнорира. Знайно е, че философското изследване не е и не може да бъде изцяло безпредпоставъчно. Да, философската рефлексия, за да е наистина философска, не се основава на авторитети (макар и това да е в условен смисъл), не приема нищо за очевидна даденост и по подразбиране осмисля всичко критически и от гледището на разума. На горния въпрос ще се опитаме да отговорим в по-долните редове.

Вместо заключение. Философия ли е учението на Петър Дънов (или възможността за философското изследване на идеите му)?

Заглавието и подзаглавието изразяват две различни теми. В първото се пита доколко словото на П. Дънов може да се нарече философия или философско, а второто обсъжда възможността да се изследва с философски методи това слово и учение. Ще се опитаме да обсъдим тези две теми във взаимодействие.

Всичко казано досега ни въвежда в обширния мисловен свят и нагласата, че опитите за дефиниране на учението на Петър Дънов, което наистина притежава – и това, вярвам, ще го потвърди всеки непредубеден изследовател – сложен и твърде комплексен характер, както и опитите да се охарактеризира единствено чрез един утвърден светоглед, неизбежно водят до ограничения. Но тъкмо такива „ограничения“ могат да бъдат мислени и в техния положителен смисъл, че е именно говорене в „да“, а не в „не“. То е утвърждение. Да, може би недостатъчно утвърждение, но все пак утвърждение.

Разбира се, трудността на задачата не само не трябва да бъде повод за интелектуално обезсърчаване, а напротив – да се превърне в мотивация. Защото навлиза в тази особена по характер проблематика, в едно поле от идеи, за което се изисква тънък усет и, несъмнено, духовно-мистична, а дори защо не – поетична, нагласа, за да може изследването да успее да извлече действителната теза, дори и когато тя е само имплицитно зададена. Описаните дотук трудности са значително по-малко не само като количество, но и като процес, при изследване на по-ранните му философски идеи, изложени в съчинението Науката и възпитанието[21].

Казаното в тези пролегомени поставя въпросът за самата възможност на едно философско изследване на идеите и творчеството на Петър Дънов. Самият той никъде не твърди, че развива своя философия, подобно на множество познати ни до днес образци. Трябва да се има предвид пророческия характер на словото му, т.е. че онова дълбоко вътрешно съдържание е само „облечено“ във философска дреха, но самото то не е негова лична философия, не е собствено негово прозрение, т.е. прозрение на неговата личност. Тази пророческа основа, по думите на П. Дънов, е божествена и в този смисъл не е негово лично притежание. Така философията тук е инструмент, средство. При тази пророческа предпоставка можем да говорим само в този инструментален смисъл за философията на Петър Дънов, както и за философът Петър Дънов. От друга страна, обаче, с пълно основание неговото учение може да бъде определено като философия и в по-широк, и по-тесен смисъл. В по-широк смисъл П. Дънов обсъжда множество теми, които са предмет и на философията, и това е разбираемо. Въпросът е дали методът или методите, които той използва са философски или не. В действителност дали дадено нещо е философия или не, според нас не единствено методът е определящ. Защото и религията, както и всяка културна форма, при която е наличен някакъв светоглед, някаква форма на осмисляне на света, обсъжда в по-малка или по-голяма степен тези въпроси. В този по-широк, популярен смисъл на понятието, и те са философия. В по-тесен смисъл на понятието, обаче, философия ще рече да се използват философските методи, т.е. онова, което се обсъжда, да извира от разума, от рационалните основи на субекта. Още и да се употребяват философките методи като съмнение, критика, феноменология, и т.н. И в този смисъл – ако се съобразим със съвременните критерий – учението на П. Дънов не е философия, а може да бъде дефинирано като форма на откровение, Божествена мъдрост, Божествено слово. Тук е валидно онова, което по-горе определихме като степени на разбиране. За едни читатели книгите на П. Дънов ще бъдат религиозна литература, за други – философия на живота, за трети – определен тип мистика, за четвърти – изцеление на душата и Божествен говор. А за други читатели те няма да имат никакво значение, ще останат абсолютно неразбрани. В този смисъл различните определения, класификации зависят от субекта на тези определения и класификации. Тогава обаче, остава въпросът какво всъщност са тези книги, какъв е характерът на това слово? Каква е истината? Оставяме този въпрос отворен – предлагаме на уважаемия читател сам да прецени, разгръщайки книга на Петър Дънов.

Да се върнем на основната тема. Твърдейки всичко това по отношение на философията на Петър Дънов, въпросът придобива допълнителен аспект, който се състои в разбирането, че и философските методи са само инструменти. Ако Бог живее в душата на човека, душата съдържа вече това откровение в потенциален вид, като вътрешно откровение. Но за философията, в тесния смисъл на думата, тези предмети са само едни от многото. И тя не се притеснява докрай да се усъмнява във всичко и в крайна сметка рискува да се изгуби в нищото. Всичко това обаче съвсем не означава, както може би изглежда на пръв поглед, че не може собствено да се говори за философия на Петър Дънов. Това поставя важния въпрос: що е философия? Може би е чисто мислене? Питагор, който оглавява духовна школа и е първият, наречен с новото прозвище философ, изхожда в своето разбиране от древните мистерии. Хераклит и Платон, които се вдъхновяват от същите мистерии, са едни от най-почитаните философи. А мъдростта, към която имаме любов [етимологията на phileo(обичам)-sophia(мъдростта)], все още не  е единствено чисто мислене. Освен казаното дотук, следва да споменем и най-различните направления, школи, и дори моди във философията (и особеният по характер въпрос тук: коя философия?). Следователно на самия въпрос Що е философия? – въпрос, който звучи почти като модерна тавтология – е трудно да се отговори изцяло еднозначно. В началото се отговаря лесно и набързо, но колкото повече се навлиза в света на философията, този отговор изключително много натежава и все повече затруднява. Да, тя е мисловен процес на обобщаващи изказвания за реалността, познанието, човекът и абсолютното; единствената наука, която се запитва за първоосновите си и задава пределни въпроси за човешката екзистенция; тя е питане за самото питане, и тъй нататък. В този пункт дори трудно може да се говори за философия в широк смисъл (мъдрост, разумност, аскеза и начин на живот) и в тесен смисъл (като професионална дейност и като мислене от чист разсъдък и чист разум). Ако приемем, че преди да има философия, има философи, и ако баща на думата е Питагор (или Хераклит Ефески), то в такъв случай философът е обичащият мъдростта, изявяващият мистериите, осмислящият мировите процеси. Едва по-късно философията се превръща в една почти самодостатъчна област. Последното определено е огромно постижение, при условие да не се забравя древното ѝ значение и функции. Тъкмо с оглед на тези функции можем съвсем релевантно да говорим за философия на Петър Дънов. Ако вземем това условно деление, то и в такъв случай Петър Дънов е философ и в двата смисъла на понятието. А относно въпросът за възможността за философско изследване на неговото творчество, то ще кажем, че такова именно философско изследване е онова, което може да се опита да осмисли и представи най-същностните и дълбинни елементи на това учение.

Литература

Бачев, Мирослав. Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, София, 2017.

Беинса Дуно. Учителя говори, София, 2010.

Дънов, Петър. Божественото огледало, София, 2015.

Дънов, Петър. Високият идеал, София, 2009.

Дънов, Петър. Запалена свещ, София, [Изд. Бяло Братство, Година ХVI (1936–1937), Общ окултен клас, година шестнадесета, ISBN 978-954-744-300-6].

Дънов, Петър. Положителни и отрицателни сили (Общ клас, Година осма), София, 2008.

Митева, Соня. Паша Теодорова и Словото Божие, Сайт: Общество Бяло Братство, <https://beinsadouno.org/pasha-teodorova-slovoto-bojie/>, посл. прегледан: 21.06.2022.

Учителя Беинса Дуно. Истинската реалност, София, 2008.

Учителя Беинса Дуно. Трите живота (ООК-1), София, 2006.

Учителя Петър Дънов. Сила и живот, т. 7. София, 2013.

Учителя Петър Дънов. Сила и Живот, т. 8, София, 2014.

Фраувалнер, Ерих (съст.). Антология на будистката философия. София, 1995.

Чилингиров, Асен. Редакцията на Словото, Берлин, 1999, <https://www.otizvora.com/files2012/redslovoto.pdf>, посл. прегл.: 21.06.2022.


[1] В тази връзка препоръчваме обзорната книга Учителя, Изд. Бяло Братство, 2005 г., с автори Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова, Борис Николов, книгата Учителя говори със съставител Георги Радев, Науката и възпитанието на младия Петър Дънов, книгите на Методи Константинов, Боян Боев, Николай Дойнов, Илиан Стратев, от съвременните автори – трите тома на Константин Златев Учението на Бялото Братство, статиите и студиите на Димитър Калев, публикациите по тази тема на Деян Пенчев, Соня Митева, Мария Кисова, Живко Стоилов, Светла Балтова, Хари Салман, Дейвид Лоримър и други автори, които трудно бихме могли изчерпателно да изброим тук.

[2] Беинса Дуно. Учителя говори, София, 2010, с. 30.

[3] Учителя Петър Дънов. Сила и Живот, т. 8, София, 2014, с. 265.

[4] Това отношение е сходно с новозаветната мисъл на ап. Яков, който в посланието си твърди: Ти вярваш, че има един Бог. Добре правиш, и бесовете вярват и треперят (Иак. 2:19), т.е. бесовете знаят, че има един Бог, но това „теоретично“ знание не им помага в конкретните им действия, защото се предполага, че не изпълняват волята на Бога, а, напротив, работят против нея.

[5] За повече подробности виж моята монография Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, София, 2017.

[6] Първоначалният вариант на тези опити за класификация съм предоставил за публикуване анонимно в триезичния мултимедиен диск, проследяващ живота и Словото на Учителя Петър Дънов и историята на Бялото Братство под заглавието „Духовният Учител Петър Дънов – Мултимедиен диск за Учителя“, издаден от изд. Бяло Братство през 2009 г.

[7] Виж по-подробно: Митева, Соня. Паша Теодорова и Словото Божие, Сайт: Общество Бяло Братство, <https://beinsadouno.org/pasha-teodorova-slovoto-bojie/>, посл. прегледан: 21.06.2022. Виж също сп. „Сила и живот“, бр. 1-2, 1995 г. Виж още книгата „Изгревът на Бялото Братство пее и свири учи и живее, т. 9 и статията в нея: „Отваряне на школата и записване словото на Учителя“, също и: Чилингиров, Асен. Редакцията на Словото, Берлин, 1999, <https://www.otizvora.com/files2012/redslovoto.pdf>, посл. прегл.: 21.06.2022.

[8] Виж увод към беседата „Новият ден“, отпечатана като самостоятелна от изд. Бяло Братство. При сравняване на този редактиран от П. Дънов текст с текста от стенограмата, се виждат съществени различия. Лекцията, озаглавена „Налягане, напрежение, разумност“ в каталога на Елена Андреева, държана от Учителя Петър Дънов пред Общия окултен клас на 17 януари 1940 година, е редактирана от него и издадена самостоятелно по-късно. Заглавието „Новият ден“, както и подзаглавията Нови насоки в съзнателния живот на природата, Налягане и напрежение, Разумен живот също са дадени от П. Дънов.

[9] Дънов, Петър. Божественото огледало, София, 2015, с. 33.

[10] Виж едноименната лекция у Учителя Беинса Дуно. Трите живота (ООК-1), София, 2006, с. 255-278.

[11] При Божествените процеси първичността на действието спрямо мисленето е в пряка връзка с духовното разбиране за послушанието от страна на човека. Един добър пример в това отношение е примера на старозаветния Авраам, който е поставен на един от най-строгите духовни изпити – иска се да пожертва собствения си син, без дори да разбира причината за тази жертва. И понеже Авраам не се поколебава и за миг, знаейки, че онова, което Бог иска, е винаги добро, бива готов да изпълни Божията

заръка безпрекословно, т.е. той действа преди да мисли, защото участва в един Божествен процес. В резултат на това той е единственият старозаветен човек, който е удостоен със званието „приятел Божий“. Подобни процеси се наблюдават и с останалите пророци – пророкът е човек, който първо действа, а после мисли, защото пряко изпълнява Божията Воля. Ала когато човек изпълнява Божията Воля, Бог изпълнява неговата воля, твърди Учителя Петър Дънов.

[12] Бих искал да поясня за читателя неспециалист, че критическо във философията означава мислене, което способства за разпознаване на валидни аргументи, истинни предпоставки за определени изводи, още валидизиране на аргументи, ясни тези, проблематизиране както на понятия и твърдения, така и на самото мислене като такова. Освен това, критическото мислене по подразбиране е независимо от авторитети и традиция, без непременно да бъде в противоречие с тях.

[13] Дънов, Петър. Положителни и отрицателни сили (Общ клас, Година осма), София, 2008, с. 430.

[14] Фраувалнер, Ерих (съст.). Антология на будистката философия. София, 1995, с. 20-23.

[15] Пак там, с. 19-20.

[16] Дънов, Петър. Високият идеал, София, 2009, с. 412-414.

[17] Дънов, Петър. Запалена свещ, София, [Изд. Бяло Братство, Година ХVI (1936–1937), Общ окултен клас

година шестнадесета,ISBN 978-954-744-300-6], с. 150.

[18] Понятието „пророческо“ е представено тук в неговото обичайно значение на известяване на Божествени истини и Божията воля, изказване на послания от името на Бога.

[19] Дънов, Петър. Сила и живот, т. 7. София, 2013, с. 32.

[20] Учителя Беинса Дуно. Истинската реалност, София, 2008, с. 132.

[21] И тук отново бих си позволил да насоча уважаемия читател към моята монография Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, София, 2017.

БЯЛОТО БРАТСТВО И ДУХОВНАТА ОБЩНОСТ НА НАЗОРЕИТЕ – ВЗАИМОДЕЙСТВИЯ ПРЕЗ 20–70-ТЕ ГОДИНИ НА ХХ ВЕК

проф. Жоржета Назърска

Увод

Настоящото проучване представлява историческа реконструкция на връзките и взаимодействията между Бялото братство и Духовната общност на назореите през 20-70-те год. на ХХ в. (срв. Nazarska, 2022). Акценти в него са приносът на учениците от Младежкия окултен клас (МОК) за формирането на назорейската общност и техните контакти през втората половина на ХХ в. Двете духовни общности се разглеждат като част от Новите религиозни движения в България и като примери на устойчиво пренасяне на религиозни идеи и ценности по време на атеистичния комунистически режим. 

  1. Младежкият окултен клас и Духовната общност на назореите (20-40-те год. на ХХ в.)

Духовният кръг на назореите e формация, основана в Пазарджик от Тодор Събков Костурков (1888-1958) – потомък на панагюрски протестанти, дребен предприемач, брашнар и градинар. В началото на ХХ в. той заминава на гурбет в САЩ заедно със свои роднини, където влиза в Църквата на Назарянина – разклонение на Баптистката църква, което през ХІХ в. дава началото на петдесятното движение в рамките на Първата вълна на Св. Дух (Бюне, 1993:13-15,27-31)[1]. Вероятно след завръщането си около Първата световна война Костурков сформира по примера на назарянските домашни църкви своя мрежа от роднини и приятели: „самотен и унесен, той се отдал на духовни работи – четене, самопознание, съзерцание, от 1923 г. създал духовен кръг от мислещи и търсещи назореи“ (Георгиев, 1976:4).

Прерастването на религиозната група в теософски и антропософски „кръг“ е белязано с промяна на названието на нейните участници: от „назаряни“ в „назореи“ – посветени на Бога, дали обет за съвършенство.

Трансформацията е инициирана от създателите на новото сп. „Изис [Изида]“, започнало да излиза в столицата през 1924 г. под менторството на Стоян Диловски – Тод (1877-1946). Учил за кратко философия във Франция, той първоначално учителства в родното си Орхание (Романски, 2005:128-131), а впоследствие става търговец на фонографи и грамофонни плочи в столицата. През 1920-1925 г. получава по интуитивен път текста на седем божествени драми на живота (Тод, 1920; 1921а,б,в; 1922а,б,в,г; 1923а,б; 1925), които записва „нощем, на тавана на магазина[2]. Според него те са боговдъхновени, диктувани му от Небесната жена, и затова се заема с тяхното издаване и разпространение в малки тиражи (Георгиев, 1976:2гр.). Книгите на Тод са еклектично четиво, съчетаващо елементи от древноегипетската религия, будизма, християнството, теософията, антропософията, розенкройцерството и масонството. На драматургичен език те разясняват назорейството – учение, дадено от богомилите, според което началото на живота е поставено от Озирис и Изис (Изида). Създали царство на любовта, хармонията и красотата, те раждат Орос – Бога Логос, който спасява света чрез хиерогамия със своята майка. Понеже в новото човечество се включват само извисени и просветени същества, земните хора трябва да се стремят да превъзмогват материалното и непрестанно да еволюират, достигайки духовни йерархии – стълби към светлината. Крайната им цел е формулирана като освобождение от тленното (прераждане) и достигане до Божието царство в човешкото сърце, където живее Всемирното братство (Георгиева, 2008: 360-412; Илков, 2014).

Скоро към тях назореите прибавят творбите на германския художник Йозеф Шнайдерфранкен – Бо Ин Ра (Bô Yin Râ) (1876-1943). От 32-томния му корпус, публикуван през 1919-1936 г., те избират първите три книги, смятани за низпослани откровения. Макар да не представлява оригинална философия, а компилация от будистки, индуистки и християнски идеи с примес от теософия,  т.нар. учение за живота на Бо Ин Ра се фокусира над човека – бог, добил човешки образ. Подобно на антропософската концепция на Тод целта на земния живот е да се преодолее плътското тяло и да се прекъсне трупането на вини и грехове. Само тогава той ще постигне сила и съвършенство (раждане на Живия Бог в Аза), ще намери истината (Възлюбленият) и ще се прероди в свят на здраве, мир и ред. Достигналите до светлината ще сформират избрано общество, живеещо в царство на щастието и съвършенството.

Естествено е, че подобна хетерогенна платформа, основаваща се на множество идеи – някои от които твърде популярни в Западна Европа и Америка, а други слабо познати, но продукт на „екзотичния“ Изток – привлича към себе си разнолика аудитория. Известно е, че Диловски търси съмишленици предимно сред своите приятели и клиенти. Един от тях е Тодор Костурков, който с времето става читател на драмите и ги прави достояние на членовете на своята домашна църква в Пазарджик. Приобщен е също проф. Александър Балабанов – квартирант на Диловски, но добре запознат с масонството и антропософията, сам оглавяващ подобен духовен кръг на свои студенти с окултни интереси „Бяло море“.

Хипотетични членове на назорейския кръг и автори в списанието стават неколцина последователи на Бялото братство. Наред с Иван Толев – дългогодишен редактор на окултното сп. „Всемирна летопис“ (Всемирна, 1921,1922) и издател на няколко драми на Тод, в него влизат Георги Радев, Георги Томалевски и Боян Боев. В онзи момент първите двама участват в МОК, а заедно редактират неговия орган сп. „Житно зърно“ (1924-1944) и показват интерес към идеите на  назорейството. Боев е пряк ученик на Рудолф Щайнер, а Радев активно превежда Бо Ин Ра, като отначало помества откъси в списанието (1924), а през 1929-1932 г. издава самостоятелно първите му три книги на свои разноски (Бо Йин Ра, 1929; 1931; 1932а,б). През 1929 г. Г. Томалевски пише на много сходна основа книгата си „Псалми за живия Бог“ (Томалевски, 1929). И тримата се познават с Т. Костурков: Боев покрай учителстването си в Панагюрище (1916-1917), а Радев и Томалевски – чрез съучениците си от Пазарджик Йорданка (Дарлинг) Доспевска и Стоян Джуджев[3]. Адепти на назорейския кръг са вероятно и останалите ангажирани с издаването на трилогията на Бо Ин Ра: минният инженер д-р Елиезер Коен[4] и севлиевският печатар и издател Сава Калименов[5]. Те са част от младежката група в Изгрева. 

Според съвременниците още с публикуването на първата преводна книга на Бо Ин Ра „Книга за живия Бог“ Учителя се изказва крайно негативно както за автора („окултист, обърнат с главата надолу, и е представител на Черната Ложа“), така и за необмислената постъпка на Г. Радев. Той го осъжда, че не е потърсил мнението му и се е поддал на собствените си предпочитания. Дънов го предупреждава за сериозните кармични последствия от това, а последователите му свързват прогресиращата туберкулоза на преводача и ранната му смърт именно с „провинението“ да лансира Бо Ин Ра (Николов, 195б). Подобни са тълкуванията на членовете на Братството и за кончината в средата на 50-те години на Елиезер Коен, автор на предговора към трилогията (Константинов, 1995).

Възможно е както Дънов, така и жителите на Изгрева да не са били запознати с членството на двамата в назорейския кръг и да не са съзнавали трудното съвместяване на желанието за персонална преданост към Учителя с идейната свръзаност с други свещени текстове и лидери. Пример за това е поведението на Г. Радев в края на живота му. През 1940 г. той формално се подчинява на волята на Дънов, заминавайки за Родопите, където самият Беинса Дуно е водил учениците си през 1921 г. (Боев, 2007),  но избира местността Цигов чарк (вкл. Куртови поляни) над Ракитово – място, което назореите смятат за свещено, защото там е живял техният предтеча Орфей. Може би неслучайно семейството на Радев, повече от 20 г. категорично отрицавало неговата принадлежност към Братството, се съгласява да го погребе в подножието на този планински масив, в дн. Велинград (Николов, 1995а).

2. Духовната общност на назореите и Бялото братство (50-70-те год. на ХХ в.)

Непосредствено след Втората световна война „кръгът се разпилял“ – част от участниците почиват или се отказват от окултна дейност[6]. Въпреки това в средата на 50-те год. на ХХ в. Костурков събира „нови последователи – образовани, интелигентни, умни, четящи, сред тях има и съвсем неграмотни и простодушни хора, богата гама“ (Георгиев, 1976:4). Той ги мотивира да продължат дейността на общността по утвърдените модели, независимо от настъпателната атеистична политика, водена от комунистическата държава.

Началните му усилия обхващат непосредствената териториално-съседска общност в Пазарджик, където се обръща към членове на Бялото братство. Там и на други места те откликват позитивно, движени от различни подбуди: предвид традиционните контакти с назореите отпреди войната; вследствие идейните паралели на основата на теософията и будизма (схващането за човешкия живот като път за самоусъвършенстване, приемането на кармата, вярата в прераждането); по линия на етичните сходства (изискването за поддържане на нравствена чистота, почитането на абсолютната истина, поставянето на любовта като основа за жизнената дейност); ръководейки се от ритуалните подобия (пиетет към свещеното Слово и тълкуването му от „съвършените“ във формацията, усърдна индивидуална и колективна медитация, тълкуване на сънищата като Божии знамения, използване на високопланинските места за хармонизиране с природата). Присъединяването им към назорейския кръг не означава отказ от Братството, а начин за укрепване религиозната им идентичност и за заздравяване на духовните мрежи в условията на тежката криза, в която то изпада през 50-70-те год. на ХХ в., когато държавата конфискува негови имоти, движими ценности и книжовното наследство на Учителя, и когато лидерите му са преследвани, съдени и подменени с „послушни“ на режима (Лефтеров, 2018: 145-233).

Към назорейския кръг в Пазарджик е привлечен най-рано Илия (Йончо) Лазаров (1901-?). Преди 1944 г. той работи като счетоводител в социалдемократическата кооперация „Напред“ в града, а впоследствие – в тази на с. Карабунар. Постъпва в Братството след опита си в Обществото за психични издирвания и духознание на Александър Кръстников[7]. След смъртта на Костурков през 1958 г. се откроява като неформален лидер на общността, събирайки симпатиите на много съверци[8]. В назорейския кръг влиза и още една съгражданка на „чичо Тодор“ – Мария Доспевска (1888-1972)[9]. Тя е дъщеря на един от пионерите на Веригата[10], професионална художничка, силно ангажирана с каузата на Братството през целия си живот (Баракова, 2020: 13-22). След одържавяването на семейния си чифлик в с. Главиница и разпадането на действащата там братска комуна Мария се съсредоточава върху духовна работа в градския си дом: четене на беседите на Учителя и на теософски съчинения, изпълняване на паневритмия, разпространяване на окултни идеи и литература. Тя и сестра ѝ Дарлинг наставничат в учението на Дънов на немалко млади хора (Баракова, 2020: 26-32, 43-47), някои от които насочват също към назорейския кръг[11].

До края на 50-те години Костурков разширява мрежата на общността в Пазарджишки окръг, където по традиция съществуват силни харизматични протестантски църкви (баптистки или петдесятни), има традиции във въздържателното (аболюционистко) и есперантисткото движение и структури на Бялото братство. От смятаното за свещено селище Ракитово е приобщено семейство Таджер: зъботехникът Хаим[12] е близък роднина на Иван Толев и брат на толстоиста Витош Таджер, често публикуващ в изданията на Братството[13], а съпругата му, началната учителка Анастасия Христова, е толстоистка и бъдеща ръководителка на назореите[14]. От панагюрските села Бъта и Попинци са привлечени дейните дъновистки Стайка Танковска и Куна Н. Добрева – учителка пенсионерка.[15] Впоследствие тя се свързва със симпатизанти на Братството от София, където живее сестра ѝ Боянка Бачинска, и от Варна, където тя самата се преселва[16]. В морския град ядро на назорейската група стават сем. Веселина Попниколова-Панчева и Панчо Георгиев – дейци на местното Братство[17].

Духовният кръг осъществява връзката си с Изгрева чрез Боян Боев до неговата смърт (1963). Вероятно с посредничеството му от София са привлечени личности от няколко поколения. Много тачен като мъдрец и пророк се откроява скулпторът Георги Йончев (1904-1967)[18]. За известно време в назорейските сбирки участва и Григорий Кьосев (род. 1943) – потомствен дъновист, преводач, част от групата на Крум Въжаров[19]. Той се сприятелява с новите лидери, оглавили духовната общност през 60-те години – Анастасия Христова-Таджер и скулпторът Владимир Гиновски, които предприемат кампания за привличане на нови членове, така че учението на Тод и Бо Ин Ра да има своите адепти, а посланията на „чичо Тодор“ от отвъдното да се осъществяват на дело. Те смятат, че „трябва да се търсят нуждаещи се от прочистване души, за да ги запознаем с нашия мироглед, да им помагаме за изучаване пътя на новото раждане“, „да се възпламенява човек по пътя на духа и да поддържа духа за новото раждане[20]. За целта се свързват на свой ред с някои известни дейци на Бялото братство. Такава е Дона Кошева (1908-1985) – начална учителка в Казанлък, поетеса и цигуларка. Убедена толстоистка и деятелка на въздържателното движение, тя е сред членовете на Братството, поддържащи близки контакти със С. Калименов и Б. Боев. Вероятно чрез тях  е „запалена“ по назорейството (Саранеделчев, 2021)[21].

Антикварят букинист Георги Челебиев от Бургас е също включен в мрежата, най-вече за да осигурява членовете ѝ с четива. Чрез него Гиновски закупува книгите на Тод или ги разменя с беседи на Дънов[22]. През 1963 г. Христова също прави постъпки да набави от жители на Изгрева преводи на книги на Бо Ин Ра, понеже се ползват издания на немски и френски, както и да се свърже с притежател на „десетки неразрязани драми [на Тод]“[23]. Тези молби са отблъснати от членовете на Братството не само заради „ревнивото им съхраняване“, което не допускало преписване и размножаване[24], но с подозрението, че назореите са провокатори, насочвани от властите, които могат да предприемат поредните си обиски и конфискации (Лефтеров, 2018). Не е изключено дъновистите да са били наясно с изразяваното в частни разговори неприязнено отношение на Гиновски към Учителя, който настоява членовете на кръга да прекратят почитането на негови портрети[25].

През 60-те години в назорейската общност постепенно навлизат хора с различен духовен опит[26]: толстоистите Добри Юруков[27] (от с. Бъта), Христо Кадънков и Йордан Ковачев[28] (от Казанлък); протестантският пастор Николай Михайлов[29] и Мария Калоянова – медицинска сестра във Варна и съпруга на баптисткия пастор Иван Игов[30].

Поради това повечето членове на назорейската общност поддържат широки контакти с представители на разнообразни религиозни и духовни деноминации. Така през 50-60-те години, бидейки още в „кръга“, Борислав Георгиев контактува едновременно с адепти на Братството в Плевен (Надежда Казанцева, Тотка Илиева[31]), Пазарджик (сестрите Доспевски) и София (Боян Боев, Борис Николов, Дарлинг Доспевска, Цветана Щилянова), със самия Александър Кръстников[32] и с много теософи (балерините Фео Мустакова и Хени Даваджиева, хореографа Асен Русков и др.)[33]. След изключването му от общността Георгиев и неговата сестра Адриана[34] заминават за Париж, където през 70-те години интензивно общуват с местните последователи на Учителя Ярмила Менцлова, Анина Бертоли, Величка Няголова, Марсел Пиколи[35], сем. Люс и Мишел Моние и др. (Няголова, 2005; Георгиева, 1995). Десетилетие по-късно Владимир Гиновски използва командировките и специализацията си във френската столица (1984-1986), за да се срещне с някои от вече изброените дейци на Братството[36].

Заключение

Освен официалните религии у нас са съществували и три окултни школи: Бялото всемирно братство на Петър Дънов, теософите на Софроний Ников и назореите на Тодор Костурков“, пише Борислав Георгиев (1976: 3). Макар да не е достатъчно прецизно, понеже наред с тях възникват редица други езотерични общности (срв. Назърска, 2021; Азманова-Рударска, 2018), твърдението насочва към едни от най-устойчивите окултни формации, които бележат появата и разцвета на Новите религиозни движения у нас през ХХ в. (Донкова, 2011).

Създаването на Бялото братство и на Духовния кръг на назореите не е синхронно във времето, не са сравними техните мащаби, последователи и културно влияние. Но макар „кръгът“ да е елитарен и затворен, той показва сходства в своята идеология и етика с учението на Дънов. И двете формации базират вижданията си върху теософска основа, допълнена от редица източни култови практики, и двете се концентрират върху изучаването на собствените „свещени книги“, и двете поставят личното усъвършенстване в основата на еволюцията, и двете извеждат на преден план важната роля на своите духовни учители и елита от „съвършени“ адепти. Неслучайно именно участниците в МОК на Братството стават основатели и пионери в дейността на назорейския кръг.

В десетилетията след Втората световна война двете духовни общности са подложени на засилен натиск от комунистическия режим. Той се плаши както от опасните масови акции на Братството (Лефтеров, 2018), така и от наглед пасивната работа на назореите да изградят „организация от висши тип, […] нова духовна власт, понеже старата власт скоро ще си отиде“.  По тази причина срещу тях е задействана Групова агентурна разработка „Тапири“ (1963-1968), обвиняваща ги в „реакционен фанатизъм“ и „работа против народната власт“ и включваща контрол върху кореспонденцията, подслушване, агентурни сведения, следене на домовете, вербуване на участници, секретни обиски, изземане на компрометиращи документи, разпити и др.[37] Въпреки репресията обаче мнозинството участници запазват своята религиозна идентичност и укрепват убежденията си. Свързването на окултните мрежи на полузаконното Братство с намиращите се в нелегалност назорейски кръг и остатъци от Теософското общество, от организациите „Добрий самарянин“ и Народотбранително православно общество, от толстоистките и старите въздържателни дружества, от комасонските ложи и др., допринася за оцеляването на духовно-религиозната традиция по време на целия атеистичен период, за трансграничното ѝ разпространяване, вкл. отвъд Желязната завеса, и за пренасянето ѝ като нематериално културно наследство към следващите поколения.

Литература

  1. Азманова-Рударска, Е., 2018. Иван Грозев в българската литература. Социални, политически, исторически и религиозно-мистични контексти, полемики и диалози. София.
  2. Алтънов, В., 2011. Протестантските ъндърграунд общества на тинчевистите. Християнство и култура, 9 (66), 133-138
  3. Ангелова, Р., 2016. Петдесятната църква в България, 1920-1949. Историческо изследване.  В. Търново.
  4. Баракова, З. 2020. Родовият дух Доспевски в историята на Бялото братство. Варна.
  5. Бо Йин Ра., 1929. Книга за отвъдния свят. Нова Загора.
  6. Бо Йин Ра., 1931. Книга за живия Бог. София.
  7. Бо Йин Ра., 1932а. Книга за отвъдния свят. София.
  8. Бо Йин Ра., 1932б. Книга за човека. София.
  9. Боев, Б. 2007. Вземане и даване. – В: Същият. Акордиране на човешката душа. Т.1, https://petardanov.com/topic/282-2_33
  10. Бояджиева, В., 1997. Диалози с Борислав Георгев. София
  11. Бюне, В., 1993. Игра с огъня. София.
  12. Всемирна. 1921. Всемирна летопис, год. ІІ, 1-2; 3.
  13. Всемирна. 1922. Всемирна летопис, год. ІІІ, 6-7.
  14. Георгиев, Б., 1976. Малка биография на Тод (Стоян Кръстев Диловски, 1877-1946). – В: ЦДА, ф. 1319К, оп. 2, а.е. 141, л.1-5гр.
  15. Георгиева, А., 1995. Българската интелигенция в случки и анекдоти. София.
  16. Георгиева, Цв., 2008. Unio mystica и българският символизъм. София.
  17. Донкова, Ж., 2011. Новите религиозни движения в България след 1989 г. София.
  18. Държавна. 2017. Държавна сигурност и вероизповеданията.  Документален сборник. Т. 43, ч. 3. София.
  19. Житно. 1924.  Житно зърно, год. І, 8.
  20. Зяпков, К. 2014. Анархизмът в Ракитово, Дорково и в рода ни. – В: Анархо портал, https://www.anarchy.bg/articles/anarhizmat-v-rakitovo-dorkovo-v-roda-ni/
  21. Илков, А. 2014. Chiasmus. Възрожденска културна идиоматика, ХІХ и ХХ в. София
  22. Константинов, М. 1995. Елиезер Коен. – В: Кръстев, В., съст. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т.4,  https://beinsa.bg/izgrev.php?id=1247
  23. Куличев, Хр. 2012. Процесите – Партията срещу Църквата. София.
  24. Кьосева, Н. 1996. Жорж Гигов Кьосев. – В: Кръстев, В., съст. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т.6,  https://beinsa.bg/izgrev.php?id=1986
  25. Лефтеров, Ж., 2018. Религиозната политика на Българската комунистическа партия и Бялото братство. София.
  26. Назърска, Ж., 2021. Социорелигиозни визионери в България (20-50-те год. на ХХ в.): случаят Христо Устабашиев. Balkanistic Forum, 3, 195-218.
  27. Николов, Б. 1995а. Георги Радев. – В: Кръстев, В., съст. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т.3, https://petardanov.com/topic/5267-69
  28. Николов, Б. 1995б. Георги Радев и цената на откупа.  – В: Кръстев, В., съст. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т.3, https://petardanov.com/topic/5268-70
  29. Няголова, В. 2005. Писма до В. Кръстев. – В: Кръстев, В., съст. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т.21, https://beinsa.bg/izgrev_s.php?s_type=all&id=7990
  30. Нягулов, Б., 1999. Банатските българи. Историята на една малцинствена общност във времето на националните държави. София.
  31. Петрушев, В. 1999. Кратки бележки за началото на братската група във Варна. – В: Калев, Д., съст. Учителя във Варна. Документална хроника на делото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) във Варна. Варна, 188-200.
  32. Романски, П., 2005. Ботевград – родно място. София
  33. Саранеделчев, Ст. 2021. Началната учителка Дона Кошева. – В: Зарата инфо, https://zarata.info
  34. Табаков, К. 2003. По пътя на духа. Севлиево.
  35. Тод [Диловски, Ст.].  1920. Две поеми из божествената поема на живота. София.
  36. Тод [Диловски, Ст.]. 1921а. Звездата на Изток. София.
  37. Тод [Диловски, Ст.]. 1921б. Изис – Озирис. София.
  38. Тод [Диловски, Ст.]. 1921в. Както на небето, така и на земята. София.
  39. Тод [Диловски, Ст.]. 1922а. Ахура Мазда. Всемирната драма на любовта. Макрокосмическа медитация. София.
  40. Тод [Диловски, Ст.]. 1922б. Да бъде светлина! Макрокосмическа драма. София.
  41. Тод [Диловски, Ст.]. 1922в. При изгрев. Медитации. София.
  42. Тод [Диловски, Ст.]. 1922г. Светлината на Ахура. Из Великата Божествена мъдрост. София.
  43. Тод [Диловски, Ст.]. 1923а. Всемирният култ на боговете. Соланита. Драма. София.
  44. Тод [Диловски, Ст.]. 1923б. Клое и Ое. Най-великата поема на света. София.
  45. Тод [Диловски, Ст.]. 1923в. Съдбата на певеца. София.
  46. Тод [Диловски, Ст.]. 1925. Из спомените на Изис. София.
  47. Томалевски, Г., 1929.  Псалми за живия бог. София.
  48. Фурнаджиев, Д. и кол., съст. 1994. Вестители на истината. История на евангелските църкви в България. София.
  49. Юбилеи. 1995. Юбилеи на бележити български геолози. Сп. Българско геологическо дружество, 1, 123.
  50. Nazarska, G., 2022. The Nazirites Spiritual Community in Bulgaria (1950s-1980s). Balkanistic Forum, 2, 120-135.

[1] В България назарените (назаренци, треперисти) се преселват от Сръбски Банат, Войводина и Румъния и формират тинчевисткото крило на петдесятното движение (бъдеща Божия църква) (Нягулов, 1999:133; Алтънов, 2011; Ангелова, 2016: 49,77-78; срв. Държавна, 2017: 447-452).

[2] Откъси и отзиви за тях са публикувани във Всемирна, 1921; 1922; Централен държавен архив (ЦДА),  ф. 1319К, оп.1, а.е. 734, л. 30.

[3] Дарлинг (Йорданка) Доспевска (1893-1959) – цигуларка, завършила в Прага, концертирала във Франция и САЩ, живее в Изгрева през 30-40-те год. на ХХ в. (Баракова, 2020:33-41). Стоян Джуджев (1902-1998) – етномузиколог, теософ, есперантист, професор в Музикалната академия. От Пазарджик произхождат също известните дейци на Братството сем. Гина и Петко Гумнерови, Тодор Стоименов и Мария Недялкова, а от Панагюрище – Пантелей Карапетров и Влад Пашов.

[4] Елиезер Коен (1905-1956) – завършва естествена история в СУ и минно инженерство в Берлин, д-р по естествени науки, работи в Мини „Перник“ и в МТПТ (Юбилеи, 1995: 123).

[5] Сава Калименов (1901-1990) – печатар, издател, писател, преводач, редактор на в. „Братство“ и „Фратецо“, есперантист. Запознава е с окултизма през 1916 г. чрез теософа Ст. Караиванов. От 1923 г. влиза в Братството, открива своя печатница в София (1923-1927) (Табаков, 2003).

[6] Георги Радев умира през 1940 г., Иван Толев през 1942 г., Стоян Диловски – Тод през 1946 г., Елиезер Коен през 1956 г.

[7] Архив на Комдос, ф. ІІІ раз., а.е. 31559, т. 1, л. 51-53; ф. VO, а.е. 3472, л. 23; ЦДА, ф. 1319К, оп. 1 а.е. 679, л. 10-10гр. Александър Кръстников (1879-1970) – спиритист, мистик, ясновидец, създател и ръководител на Духовното общество (1910-1970), редактор на в. „Витлеемска звезда“ (1920-1942), автор на окултни книги. Участва в събора на Братството в Търново (1911). Репресиран след 1944 г. Запазва религиозната мрежа от свои последователи до смъртта си.

[8] ЦДА, ф. 1319К, оп. 1, а.е. 714, л. 1-1гр.

[9] Архив на Комдос, 0ф. VO, а.е. 3472, л. 22, 24.

[10] Борис Доспевски (1861-1947) – агроном и общественик (Баракова, 2020: 23-25).

[11] Един от тях е Борислав Георгиев (1928-2013) – класически филолог и византинист, преводач и писател. (срв. Бояджиева, 1997; Георгиева, 1995).

[12] Хаим-Христо Таджер (1898-?) – зъботехник, анархист, работи в Родопите, Босилеградско, живее в Ракитово, емигрира в Израел през 60-те години (Зяпков, 2014; Архив на Комдос, ф. VO, а.е. 3472, л. 46-48).

[13] Витош Таджер (1896-?) – печатар-словослагател, писател (вж. ЦДА, ф.1871К).

[14] Анастасия Христова-Таджер (1905-след 1988) – учителка в Златоградско, Разложко, Босилеградско, с. Огоя и Г. Лозен, Ракитово и София, сътрудничка на Радио София, лидерка на назорейската общност от 1958 до средата на 60-те години (ЦДА, ф. 1319К, оп.1 а.е 734, л. 37-37гр.; ф. 1Б, оп.78, а.е. 467, л. 6-7, 14-19; Архив на Комдос, ф. VO, а.е. 3472, л. 46-48).

[15] Пак там, ф. ІІІ раз., а.е. 31559, т.1, л. 51-53.

[16] Пак там, л. 35-38, 58-63.

[17] Пак там, л. 35-38 (за тях вж. Петрушев, 1999: 196).

[18] Архив на Комдос, ф. VO, а.е. 13472, л. 20-21; ЦДА, ф. 1319К, оп. 1, а.е. 713, л. 7; а.е. 1096, л. 1-1гр.

[19] За семейството му вж. Кьосева, 1996.

[20] Архив на Комдос, ф. ІІІ раз., а.е. 31559, т.1, л. 58-63.

[21] Пак там, л. 51-53.

[22] Пак там, л. 25, 58-63. Част от членовете на Братството, влезли и в назорейския кръг, закупуват сами книги от Изгрева.

[23] ЦДА, ф. 1319К, оп. 1, а.е. 734, л.15-15гр.

[24] Пак там; оп. 2, а.е. 298, л. 1. Това налага нуждата от собствени преводи, които правят през 1975-1989 г. Борис Стоянов и Страшимир Джамджиев (1901-1987) – братовчед на Цв. Щилянова, чиновник в БНБ (https://tsvetop.wordpress.com/tag)

[25] ЦДА, ф. 1319К, оп. 1, а.е. 713, л. 16; а.е. 734, л.15-15гр.

[26] Архив на Комдос, ф. ІІІ раз., а.е. 31559, т.1, л. 51-53.

[27] Добри Юруков (1880-1971) – толстоист, писател, редактор на сп. „Факел“ (1919-1924).

[28] Йордан Ковачев (1895-1966) – толстоист, еспертнист, деец на въздържателното движение, пацифист, поет, преводач, юрист и политик. Придружава Р. Тагор в българската му обиколка (1926). Затварян в ТВО – Куциян и Белене (1947-1958).

[29] Николай Михайлов (1899-1975) – баптистки пастор в Казанлък, Лом, София и Варна, подпредседател на Съюза на Обединените евангелски баптистки църкви и редактор на сп. „Добри вести“, осъден по Пасторския процес (1949) (Ангелова, 2016: 22, 186; Фурнаджиев и кол., 1994: 329, 332, 334, 335, 336; Куличев, 2012: 191)

[30] Иван Игов (1900-1967) – завършил богословие в Хамбург, баптистки пастор в Русе, София, Лом, Варна и Пловдив, репресиран в ТВО – Богданов дол и Белене (1948-1954) (Куличев, 2012: 202-203). За Калоянова вж. Архив на Комдос, ф. ІІІ раз., а.е. 31559, т.1, л. 35-38.

[31] ЦДА, ф. 1319К, оп. 1, а.е. 1096, л.1-1гр.

[32] Пак там, а.е. 713, л. 2; оп. 2, а.е. 697, л. 1.

[33] Пак там, оп. 1, а.е. 734, л.15-15гр.; оп. 2, а.е. 867; а.е. 901.

[34] Адриана Георгиева-Гюндурова (1930-1994) – чиновничка в „Българска фотография“ и Софстрой.

[35] Марсел Еспер-Безансон Пиколи (1892-1990) – пианистка, дъщеря на френски индустриалец и политик, майка на актьора Мишел Пиколи. Организира хор, който изпълнява песните на Учителя. 

[36] Архив на Комдос, ПП, сл. 41851/86, л.1, 7.

[37] Пак там, ф. ІІІ раз., а.е. 31559, т.1, л.1-4, 9, 15-23.

МЕТОДИЧЕСКИТЕ ЗАДАЧИ ЗА САМОПОДГОТОВКА

В ОБЩИЯ ОКУЛТЕН КЛАС НА ПЕТЪР ДЪНОВ

ПРЕЗ ПЪРВАТА УЧЕБНА ГОДИНА

д-р Светла Шапкалова

Катедра „Култура, историческо наследство и туризъм“

Университет по библиотекознание и информационни технологии

Въведение

Петър Дънов е призван от Всевишния за Учител от планетарен мащаб. Неговата личност, учение и дело са в постоянен динамичен процес на вдъхновение, живеене и изследване. В това първо проучване от позицията на богословската и педагогическата наука с интерес се проследява образователния процес в Общия окултен клас през първата учебна година. Поставените задачи са доста амбициозни и се свързват с опита за обяснение на концептуалния методичен модел на Учителя, в който той систематично и целенасочено води своите ученици в процеса на Богопознание. Изследователските параметри се фиксират само за първата школна година, за да може по-обстойно да се проследят беседите, техните самостоятелни задания и да се обобщи методичният новаторски възглед на Учителя. В научната хипотеза се твърди, че беседите от Петър Дънов създават една благоприятна духовна среда за учебно-възпитателната работа, а усвоените теологични знания откриват нови Божествени хоризонти пред обучаемите. Методиката, която се използва, е традиционна за теологическата и педагогическата наука. Прави се прочит на беседите, анализира се информацията и се синтезират научните резултати. Работи се основно със сайта[1], като се препрочитат беседите, съставените таблици и ключовите понятия.

Общ окултен клас

Една от съвременните изследователки на Братството e Жоржета Назърска, която твърди, че първите десетилетия от развитието на общността са сравнително добре документирани,[2] но остават сред слабо проучените в научно отношение периоди от историята му. Често изследвани са биографиите на Учителя, на първите му ученици и развитието на отделните центрове,[3] по-рядко обект на внимание са взаимоотношенията на Братството с държавата и с други общности[4]. Тя смята, че към настоящия момент не е осмислена напълно свързаността на отделните части от Веригата [2, с 181].

С направения първоначален научен обзор върху Окултния клас се установи един огромен мащаб от педагогически иновации, които използва Учителя. Съответно първоначалният замисъл да се изследва и обобщи методиката на работа в целия Окултен клас се оказва невъзможна поради големия масив от информация. Съответно фокусът в това изследване се поставя само за първата година и се проследяват беседите с теми за домашна работа. Това проучване се явява и скромен първи опит за анализ на темите за самоподготовка, но вероятно предстоят още много изследователски работи и в бъдеще, защото има постоянен интерес от страна на духовните последователи и научните изследователи към Божественото дело на Учителя. 

Създаване на школата[5]

За начало на Школата на Всемирното Велико Бяло Братство в София се посочва 1922 г. Учителя Петър Дънов създава уникална и единствена по рода си учебна форма за духовно развитие под водителството на Светия Дух. Словото на Бога се явява чрез плътта на Петър Данов, който е посочен за миров учител. Беинса Дуно провежда обучения от 1922 до 1944 г. и в продължение на двадесет и две години Бялото Братство се озарява от поучителните слова на Учителя. Учениците му придобиват сили за нов живот, с духовен ентусиазъм и вдъхновение се развиват личностно. В Школата на Учителя всички осъзнават, че се обучават в параметрите на невидимия свят, където се намира истинското общество на Всемирното Велико Бяло Братство.

Учителя Беинса Дуно създава Изгрева, където се провеждат обученията в Школите. Последователите реално се виждат със самото лице на Бога в Плът чрез Слово и с духовната Сила. Учениците имат невероятното щастие и уникалната възможност всеки ден да общуват с Всемировия Учител, да съжителстват всички заедно като в дома Господен. На това се оприличава Изгрева, където всички ученици се възприемат като светли и чисти същества, готови да слушат, осмислят и възприемат висшата наука от Школата на Учителя.

Още със създаването на Школата се оформят две обучителни звена – Младежкият и Общият окултен клас. В двете възможни образователни форми се открояват фигурите на Учителя и ученика. Към учениците се подхожда с много любов, но и с очакване да се спазват поставените правила – учениците да са винаги в присъствена форма на обучението. Отсъствията не се толерират, а ако се случват, то е само по изключение и със специално разрешение. Учениците са предупредени, че ако липсват дори и само веднъж, без да имат уважителна причина, се изключват от Школата, защото се прекъсва връзката им с техния Учител. По този начин се развива и вътрешната духовна нагласа на учениците в Школата, където те се научават да се справят с всички житейски трудности и без противоречия да са на точното място в определеното време. Петър Дънов постоянно дава практически насоки и упражнения на учениците си за справяне с житейските им задължения. Учи ги как да съчетават задълженията си и да успяват да са винаги там, където трябва да бъдат според промисъла на Бога.

Младежката група е много ентусиазирана и редовно посещава лекциите и упражненията. Появява се ревност от страна на възрастните участници и те се опитват да не канят младите хора на братските сбирки, за да слушат и общуват само те с Учителя. Тези ситуации се наблюдават и в други религиозни общности. Петър Дънов преодолява това напрежение, като създава Младежкия окултен клас. Сутрешните неделни сбирки са с разходки в гората. На полянките се изпълняват молитви, песни и гимнастика. След общото утринно молитвено събрание група от 20-30 младежи започва да се отделя на друга полянка, където продължават разговорите, а възрастните остават с Учителя. След една покана при младежите Петър Дънов вижда желанието и ентусиазма им да учат, а самите те споделят необходимостта си от учител. Беинса Дуно утихва в безмълвна молитва, а след това изнася една беседа, в която отговаря на всички житейски въпроси и религиозни търсения на младите хора.

Школата се отваря, защото ученикът иска и е в готовност да възприема уроците на своя учител. Това е известен космически закон, чрез който ученикът се приема в Окултната школа. Революционната и новаторска методична обнова идва от факта, че за пръв път Бялото Братство открива обучение, в което освен мъже са допуснати и жени. Всички очакват да получат духовни дарби, окултни способности, да се сдобият с мощна сила, да придобият умения, с които могат да управляват дори и света. Учителя още в самото начало дава да се разбере, че пътят на ученика не е лесен, придобивките идват бавно, в резултат на усилена, постоянна и целенасочена вътрешна работа. Съответно не всеки желаещ да върви по пътя може да достигне и финала. Има ученици, които се оттеглят доброволно, други отпадат поради семейни обстоятелства, а трети не са готови за толкова сложна мисия и за постоянна работа. Учителя ясно обяснява на учениците си, че това е духовна школа, а не научен факултет, където сам, по своя воля всеки може да постъпи, да се учи и да завърши. Не само знанията са от значение, а и призванието за духовното служение, което не е за всеки човек, както се казва в Евангелието: „защото мнозина са звани, а малцина избрани” (Мат. 22:14)) [1, с. 1221].

Общият окултен клас се открива в същата година и по сходни мотиви, продиктувани от ревностното желание на по-възрастните също да се учат. По модела на младежите група от възрастни братя и сестри, които са с Учителя от дълго време, отиват при него с молба да ги обучава. Той отваря специален клас и за тях. В първия Окултен клас се обучават 52 човека – братя и сестри. (Виж. Приложение № 3) Те намират възможност да развиват братски отношения и сътрудничество с младежите, които поемат техните задължения към братството, когато те се обучават. В Общия окултен клас има по-възрастни, но много активни в интелектуалния живот хора. Те са езиково грамотни, превеждат окултна литература и помагат за отпечатване на Словата на Учителя. Общият окултен клас се събира в сряда в 5 часа сутринта. Преминава през няколко салона, докато се взема решение и се построява помещение специално за целите на обучението. Общият и Младежкият клас се преместват да учат на улица „Оборище“ 14. През 1927 г. се изгражда и салонът на Изгрева и обучението в Общия окултен клас започва да се провежда там. Ранното ставане в 3-4 часа през нощта е част от начина на живот и традицията в Братството. Колективно се посреща изгревът на Слънцето, защото това физическо явление е изпълнено с богато духовно съдържание. В дните, когато се провеждат занятия в Общия клас, всички се събират 20 минути преди 5 часа. Учителя отдава голямо значение на дисциплината и точността на ученика. Очаква всички да са навреме при започването на беседите, като дори препоръчва на тези, които не могат да се събуждат, да си вземат петел. Така те ще са на точното място в уречения час. Обучението започва с групово пеене, придружено със свирене на хармониум. Идеята е да се придобие хармонична настройка за обучение в приятелска атмосфера. Всеки сам си намира място по избор, което му харесва и подхожда. Не се закъснява, а ако се случи някой да идва след началния час, той не се допуска, защото се нарушава общата хармония в школната атмосфера.

Учителя застава точно в пет без една минута на катедрата и посочва коя песен да се изпее, след това идва моментът на молитвата. Беинса Дуно изнася своето Божествено Слово, диктувано от Светия Дух, и затова след беседата не се допускат никакви коментари и спорове. Всичко минава в подреденост и тишина в теологично подобие на Божествена литургия. Тихо и бавно се отива на поляната, където се правят шест упражнения и се играе Паневритмия. В седем часа е времето за закуска, а след това всеки отива на работа, студентите – съответно в университета. Целият ден минава в бодрост и свежест. Това е режимът на сутрините в сряда, когато е и Общият окултен клас. С това обогатяване от лекциите, с духовно познание, допълнено с красотата на общия братски живот, се развива идеята за Братството. Двете школи са отворени за обучение в продължение на 22 години, което е един слънчев цикъл. Това време е определено от Бога, за да се предаде Словото Му за Школата чрез Беинса Дуно. Идеята е той да води учениците си по духовния път за достигане до съвършенството на Бога по Евангелския призив: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:12)) [1, с. 1221].

Духовни практики в Школата

Първа и най-важна духовна практика в Школата е молитвата, с която Учителя започва всяка своя беседа по апостолското поръчение: „Непрестанно се молете, за всичко благодарете; защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса” (1 Сол. 5:17-18)) [1, с. 1457]. Тя се определя като свободна, понякога без конкретен молитвен текст, но много често е тайна и безмълвна. Всеки сам отправя мисълта си към Бога с възхвала и благодарност, казва своята лична молба, като представя нуждите си, споделя и разбиранията си. Молитвата е личен и интимен акт, който се отправя с едно дълбоко религиозно чувство към Бога. Тайната молитва в Школата винаги се произнася преди беседа или преди друго важно събитие. Следва духовна практика с общи молитви и песни и се започва образователният процес. Идеята на молитвата е Бог да благослови учителя да преподава, а ученикът да възприема и разбира духовните задания с лекота.

Има стремеж към вътрешен и външен живот в чистота и въздържание. В развитието на ученика се препоръчва безбрачие и въздържание от семейни взаимоотношения. От изказванията на Учителя се вижда дълбокото му уважение към брака, но той го определя като сложен, важен, но преди всичко личен въпрос на избор. В Божествения път, избран от ученика, се реализира идейният вътрешен стремеж за духовна чистота. В годината, когато се открива Школата, се разрешава да се обучават и семейни хора, но по-късно това се променя, защото се казва, че „На окултния ученик не му е позволено да се омъжи или ожени“[6]. Учителя добавя, че това се отнася до окултните ученици, а не за тези, които сега започват да се обучават в школата. С времето се въвеждат изисквания в Младежкия клас да се обучават само несемейни, защото обучението е с по-високи учебно-преподавателски и духовно-методични цели. МОК е предназначен за личности с чист морал, високи идеали, отдадени изцяло на себеразвитието си. Учителя популяризира и държи на семейните ценности, но битовите ангажименти и светските проблеми разсейват личността и влияят негативно на цялата атмосферата в класа.

Петър Дънов уважава свободния избор на учениците си, но винаги разрешава този тип въпроси индивидуално, често прави изключения от поставените предварителни изисквания към обучаемите. Идеята е да не се държи толкова на външната форма, а на преден план да са вътрешните духовни подбуди, които движат всички ученици в класовете. Средата е много важна за обучението, но Петър Дънов държи най-вече на идеалистичните цели и на вътрешния стремеж в развитието. Акцентира се на чистотата в мислите на ученика, който тръгва по Божествения път и не се занимава с дребнавостите на житейското битие.

Фигура № 1. Взаимодействие между учител, ученик и среда

За успешното развитие на ученика в образователен процес е от съществено значение правилният духовен учител. Нравственото развитие на личността зависи от интерактивния начин на преподаване, както и от възможностите за възприятие на знанията. Общуването между учител и ученик се случва адекватно само в подходяща образователна среда, където всичко е в ползотворно сътрудничество и в постоянно развитие. От значение са отношенията между Бога и човека, както и позицията на човека към природата. За да се развива ученикът, определящо значение има спокойната обстановка, вибрациите на участниците в учебния процес и методичните похвати на учителя. Но и трите компонента – учител, ученик и среда, са много динамични системи и в тях няма нищо константно. Човешките личности са различни индивиди, постоянно променящи се и по своему развиващи се. Общият окултен клас е отворен за всички хора, търсещи Божествената наука, няма ограничение в годините, може да се посещава от всеки, желаещ да се развива, но за Младежкия окултен клас освен възраст и безбрачие се изисква и препоръка или гаранция от член на Братството.

Важна духовна практика е усъвършенстването на отношенията с жената, като се развива уважение към личността ѝ. Още от ранна младежка възраст Учителя препоръчва въздържание и възпитава в морално чист живот с добродетелни мисли и реални дела. Беинса Дуно гледа към жената с почит, тя е издигната на пиедестал заради детеродната ѝ функция, заради възможността ѝ да е майка, за чувствителното ѝ отношение към света. В общността всички се стремят към създаване на чисти и красиви взаимоотношения, като братя и сестри, и на практика живеят един прекрасен братски живот. Това се препоръчва и от св. ап. Петър: „Също и вие, мъжете, живейте благоразумно с жените си и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съсъд и като на сънаследници на благодатния живот, за да нямате спънка в молитвите си. Най-сетне бъдете всички едномислени, състрадателни, братолюбиви, милосърдни, дружелюбни, смиреномъдри; не връщайте зло за зло или хула за хула, а наопаки, благославяйте, като знаете, че към това сте призвани, за да наследите благословение” (1 Петр. 3:7-9)) [1, с. 1373].

Друга разпространена духовна практика е вегетариантският режим на хранене. Причините за него не са само здравословни, но и религиозни. За Учителя начинът на хранене е велика наука. Той освен че има смисъл, защото доставя необходимите елементи за живот, но може да промени и съзнанието. Петър Дънов смята, че между молитвата, музиката и храненето има тясна връзка. Това се потвърждава и в Новозаветното послание: „Немощния във вярата приемайте без препирни за мнения. Един вярва, че може да яде всичко, а немощният яде зеленчук. Който яде, да не презира оногова, който не яде; и който не яде, да не осъжда оногова, който яде, понеже Бог го е приел” (Рим.14:1-3)) [1, с. 1402].

Важна духовна задача е да се пази чистотата на сърцето. Учителя смята, че всички ангели са събрани в сърцето на човека. Там се създават и братските чувства, и музикалността. Сърдечната чистота е от огромно значение за ученика. Космическата обич е свързана със сърцето, което носи добродетелите. От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота. Отхвърли от себе си лъжливостта на устата, и лукавството на езика от себе си отдалечи” (Притчи.4:23-24)) [1, с. 715].

Методи на преподаване в Школата

Петър Дънов е убеден, че успехът на участниците в образователния процес е свързан с изповядването на сходни идейни принципи, еднакви образователни стратегии и нравственно-възпитателни цели. Със създаването на Школата основните ѝ замисли са свързани с развитието на хармонични личности и с изграждане на прекрасни взаимоотношения между хората. Обяснението на духовните принципи и на житейските закони се явява като естествена необходимост и задължително условие в обучението на класовете. На 24 февруари 1922 г. (петък) Учителя отваря Общия окултен клас. Той е открит за слушатели от всички възрасти, без ограничения в семейното положение. Лекциите се провеждат всяка сряда в продължение на 22 години. Първоначалният замисъл е часовете да са по вечерно време, за да могат да се посещават и от работещите хора. Впоследствие Учителя откликва на молбата на жените и лекциите се променят в сутрешни занятия. Това се налага, защото ако една домакиня отсъства вечер от дома си, това води до семейно напрежение, а и късното прибиране по тъмно също е проблем. Пътър Дънов е убеден, че не трябва да се създава дистанция във взаимоотношенията между учител и ученик и съответно се съобразява с желанията на всички, на които преподава.

В процеса на обучение от съществено значение е личността на учителя. Учителя Беинса Дуно е високо морална и духовна личност и като такъв е образец на подражание с поведението си през целия си земен живот. Направен е опит за фигурален израз на личностните качества на Петър Дънов, които го правят успешен методист, новатор в учебно-възпитателния процес.

Фигура № 2. Личностните качества на Петър Дънов като методист

В цялата биография на Беинса Дуно се вижда, че всички добродетели, които той изисква от околните, ги притежава и самият той. С големи изисквания към себе си, но снизходителен в очакванията към учениците си, той е в постоянна концентрация, съсредоточен в делата си и строг към себе си. Много точно спазва времето за своите изказвания, сказки и беседи. Няма никакви користни очаквания, еднакво и безпристрастно възприема всички свои ученици и последователи. Той се усеща като възлюбен, избран и предпочетен от Бога за мисията си. Живее със съзнание, че  винаги е вдъхновен и изпълнен със Светия Дух. Личността му е възродена чрез Христос във Всемиров учител. Беинса Дуно успява духовно да възпитава учениците си, защото самия той се труди постоянно и неуморно на Божията нива като достоен работник. „Залягай да се представиш пред Бога достоен, безукорен работник, който вярно преподава словото на истината” (2 Тим. 2:15)) [1, с. 1466].

След общата характеристика на личностните качества на Учителя, както и  след уточняване на времето и мястото на провеждане на занятията в Общия окултен клас, идва ред за кратък коментар на методологията му. Непозната и интерактивна, вдъхновяваща и мотивираща във всичките си форми на работа е иновативната методика на Беинса Дуно.

Фигура № 3. Духовният метод на преподаване в Школата

На фигурата Учителя Петър Дънов е представен като личност със свободен дух в постоянен процес на Богопознание. Неговите разбирания за обучение са свързани с мир, кротост, благост, доверие и любов към своите ученици. В духа на ученика се изгражда постоянно свободата на избора, защото Христовото учение предполага тази лична изява на волята на човека в неговите желания. Всеки сам избира от какво да се поучава в нравоучително естество, как практически да го приложи в живота си: „Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука” (1 Кор.10:23) [2, с. 1416].

Със своя свободен дух се установяват и духовните добродетели на мира, доверието и любовта. Петър Дънов залага изцяло на интерактивното образование чрез опитното действие и достига до духовното възпитание. Учителя се съобразява с желанията на учениците си, както и със свободната им воля, но с любов формира в тях определени духовни качества. Развива и отваря съзнанието на учениците към обширната окултна наука. Интерактивно развива подсъзнанието им, което ги води до осъзнаване на житейските ситуации. Успява да провокира самосъзнанието и да усъвършенства свръхсъзнанието на учениците си.

С помощта на педагогическите методи нисшето човешко естество се преобразява във висш осъзнат индивид. Това може да се случи само със задълбочена  вътрешна работа върху личността. Практическите духовни техники са свързани с ежедневна концентрация, дълбока медитация, постоянна молитва, дълбоко съзерцание, библейски размишления, внимателно самонаблюдение и физически упражнения. Изброените методични техники водят до високи резултати в себепознанието и развиват личностните качества за организиране на вътрешния свят, за видимото му хармонизиране с външния в постоянно приложение на наученото в Общия окултен клас.

Теми за самостоятелна подготовка

Петър Дънов изгражда своя методически концептуален модел на основа на любовта. Само с тази сила могат да се създават хармонични взаимоотношения между учителя и учениците му. Учителя смята, че най-лесно се възприема и разбира знанието, което е представено образно, картинно, а не в отвлечена форма, затова си служи с тези методични инструменти по време на работа в Общия окултен клас.  Моралните принципи и закони най-добре се разбират от ученика, когато се виждат с практически примери и се изживеят в земното битие.

Методично занятията в Общия окултен клас започват с класическото название „лекции”, но се записват като беседи по теми в окултните класове. Темите за първата година могат да се видят в Приложение № 2. Те често започват с конкретни библейски цитати и тематично се фокусират с духовна поука в нравствено-поучително естество и цялото съдържание е обвързано и осмислено с мотото на беседата. Учителя използва научен стил, има стегнат изказ, а достъпността в теологичната терминология е осигурена чрез многобройни притчи и примери от житейски ситуации. В богословски план ударението се поставя на духовното познание от невидимия свят. Постоянни са и библейските цитати, които подкрепят научните тези. Учителя често изяснява природните принципи и закони, позовавайки се на точните науки като математика, физика, химия и биология. Учителя обича да си служи с алгебрични примери, с геометричните фигури като иновативен метод за изказване и обяснения на духовното послание. Разнообразието от теми е свързано с различните средства за духовно усъвършенстване и хигиена в най-широк смисъл на думата – чистота в мислите, чувствата и постъпките.

Развива се обширната наука за антропологичния триъгълник – ум, сърце и воля, като се дават методики за конкретни духовни трансформации. В дълбочина се променят мислите и чувствата в необятните невидими пространства на Божествената космополитна сфера. Централна тема, която присъства в цялостното му обучение, е Божественото начало и Неговите прояви в природата и човешкия живот.

Същността на настоящото изследване са задачите за самоподготовка, които се явяват като основен движещ образователен елемент в класовете. Тук се коментират темите за първата учебна година и поставените задачи към тях. (Виж Приложение № 1) В миналото често употребяваният методически термин „домашна работа“ сега се замества със самостоятелна работа или теми за самоподготовка. В своята методическа работа Учителя задава теми, които трябва да се развият за следващия учебен час. Всички се очаква да се повяват с подготвени задачи. Дава се възможност доброволно да се прочетат пред всички в началото на новия час. Коментират се и се обобщават групово пред целия клас. Ако времето не достига за четене, честа методическа практика  е работите да се събират и се прави общо резюме на зададената тема. Не се печатат, но дълго се пазят. Често и самият Беинса Дуно прави коментар върху темата, която дава за самостоятелна работа, когато с прозорливата си мисъл преценява, че това е необходимо. Случва се да пояснява, да разширява, отново в просторно изложение да коментира прочетени теми.

Петър Дънов изисква, но не се налага. Няма задължителен елемент в подготовката на домашните работи. Той препоръчва да се изработва резюме, защото то е утвърден метод в академичното писане. Очаква да се извадят основни мисли и идеи. Редовните ученици изпълняват това с лекота. Тези резюмета всеки си ги запазва в тетрадката; не се изнасят публично, не се печатат. Имат методическа иновативна стойност като входно-изходно ниво за измерване на образователния процес.

Добра методическа практика по време на упражнения се оказва работата на терен – Учителя води обучаемите на екскурзии. Определя се ден и час за пътуването, тръгва се навреме. Занятието е особено приятно и стегнато. Учителя методично изработва положително отношение към самата учебна практика, уважение към преподавателя и почитание към Бога. Той създава у учениците едно сериозно отношение към работата, отговорно отношение към образователния процес и свещено чувство към всички учебно-възпитателни дейности. По време на обучението няма излишни разговори, всеки е на място, което сам избира. Има сведения, че Учителя иска да направи опит за подредба на учениците в класа и да посочи кой къде да седне, защото смята, че с неговата прозорливост може да създаде още по-благоприятна атмосфера и хармонични взаимоотношения помежду им.

В различните класове темите са подредени по алгоритъма на развитието на личността, но не като приоритет на религиозни знания, а като духовно познание. Анализът на домашните от първата година показва, че се спазва принципът за надграждане на знанията. В табличен вид се представят само беседите, където има поставени задачи за самостоятелна подготовка и използваните иновативни методики.

Таблица на темите за самоподготовка и методическата иновация за първата школна година

Заглавията на темата за самоподготовкаЗаглавието на лекцията (беседата)Методическа иновация
1. Кой е най-добрият ум?Четирите правилаЩе напишете 1⁄2 лист, 10 реда, без да си туряте името. Ще прочетем кой какво мисли за „най-добрия ум“. РЕЗЮМЕ
2. Да се извадят важните мисли от написаните теми „Кой е най-добрият ум?“Първото задължение на ученицитеДа се направи едно общо определение кой е най-добрият ум. (Учителя избира 7 братя и 7 сестри, които да работят по тази задача.) ОБЩО ОПРЕДЕЛЕНИЕ
3. Предназначението на човешкия езикТри разряда ученициЗначи 10 души ще пишат върху тази тема: 5 братя и 5 сестри. Които ще пишат, да си вдигнат ръката. ИЗБИРА СЕ СЕКРЕТАР ИЛИ АРХИВАР
4. Предназначението на сегашните пет чувства (напътствие)Отрицателни и положителни черти на ученикаЩе бъде обща тема за всички, които могат да пишат. Пишете вкратце, колкото се може по-кратко. Сега аз ще ви поздравя с думите: „Без страх!“. А вие ще отговорите: „Без тъмнина!“. ПОСЛАНИЯТА: БЕЗ СТРАХ И БЕЗ ТЪМНИНА
5. Предназначението на водатаПриродни методиИзбра се една комисия от трима души, която да извади същественото и най-важното от прочетените теми „Предназначението на петте чувства”. ЕДИН ХУБАВ ИЗВОД
 Предназначението на музикатаПрочетоха се 20 теми върху „Предназначението на водата“. ЧЕТЕНЕ НА ТЕМИ
6. Написване на едно изречение от себе сиОкултни правилаЩе имате едно събрание в мълчание и съзерцание за цял един час. МЪЛЧАНИЕ И СЪЗЕРЦАНИЕ
7. За младия момък и десетте господари 8. За десетте цигулари 9. За човека, който казва по една възкресяваща дума.Символически, окултни правила и меркиЩе ви дам по една тема, за да ги развиете. И тъй, трите теми: за младия момък, за цигуларя и за човека, който говори само по една дума. Три теми за три седмици. А моята цел не е толкова да напишете нещо на книга, колкото да остане нещо в сърцето, в ума и във волята ви. ОСЪЗНАВАНЕ НА ВРЕМЕТО
10. Най-обичната дума или най-обичното изречение.Мястото на човека в природатаЗначи ще напишете или една дума, или едно изречение, което ви е произвело най-голямо впечатление. ОСЪЗНАВАНЕ НА СИЛАТА НА ДУМИТЕ
11. Най-големият личен недостатъкНеобятната любовСледния път ще си напишете най-големия недостатък, който имате. Само един, но най-големия. ОСЪЗНАВАНЕ НА НЕГАТИВИТЕ
12. Да се напише това, което всеки ученик иска от УчителяПо пътяИскането ви нека бъде от материален, от духовен или от умствен характер. ОСЪЗНАВАНЕ НА ЖЕЛАНИЯТА
13. Влиянието на музиката в животаМисъл и действиеНай-малко 5-10 минути на ден ученикът трябва да се спира да мисли. Може да мислите върху разни предмети. ОСЪЗНАВАНЕ НА МИСЪЛТА
14. Ползата от планинските върховеВлиянието на музикатаКолкото теми сте написали, ще се спирате върху тях и ще ги преглеждате наново, защото за в бъдеще ще минем към това, да съчетаваме. За пример ще искам да съчетаете отношенията, които съществуват между музиката и планинските върхове. ОСЪЗНАВАНЕ НА МУЗИКАТА
15. Историята на житното зърно (напътствие)Мечешкият капан!Когато ви се зададе някоя тема от окултно гледище, ще характеризирате най-отличителната черта. Например за хляба коя е най-отличителната черта? За водата коя е отличителната черта? За светлината коя е отличителната черта? На Любовта коя е отличителната черта? На Мъдростта коя е отличителната черта? Вие може да кажете много работи, но отличителната черта е само тази, която се проявява най-първо от всички, тази, която изпъква. ОСЪЗНАВАНЕ НА ХАРАКТЕРИСТИКИТЕ
16. Защо създаде Бог човека (напътствие) 
17. Коя е отличителната черта на ученика 
18. Какво представлява физическият свят  
19. Какво представлява Астралният свят 
20. Какво представлява Менталният свят (напътствие)
Трите основни закона: Любов, Мъдрост и ИстинаПървото нещо, с което един ученик, като влиза в школата, трябва да се занимава – благата в тоя живот и радостите; и след туй ще мине да изучава мъдростта, ще мине в истината и най-после по този начин ще се приготви за по-висшето свое предназначение в света. ОСЪЗНАВАНЕ НА ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО
21. Най-добрият метод за възпитание на волятаЖивите сили в природатаСега окултният ученик трябва да живее по закона на Любовта. Само така може да осъзнае природата и да възпита волята си. ОСЪЗНАВАНЕ НА СИЛИТЕ

Систематизираната информация е само от посочените 21 теми, защото в тях има задания за самоподготовка. Таблицата онагледява анализите, защото дава възможност прегледно да се видят използваните интерактивни методики при домашните работи. Прави много добро впечатление абсолютната толерантност към учениците. Участниците са методично подбрани на принципа на Божията справедливост и уважението на личността. Винаги броят на братята и сестрите, които се посочват за участието на заданията в самостоятелната подготовка, е еднакъв, по равно са жените и мъжете. Това се явява съществена иновация за времето на създаването на Общия и Младежкия окултен клас – 1922 г. Учителя сам изказва целите на своето обучение в Окултната школа: „Ние имаме за цел първо да развием центровете на вярата, надеждата, Любовта; да развием музикалните чувства; да развием въображението; да развием математическите способности, разсъдителните способности, творческия ум; да развием дружелюбието, да урегулираме човешкото честолюбие, човешката гордост, после да впрегнем екзекутивните способности на човека в работа, да развием речта, да я турим в правилен път; после да създадем правилните форми за живота. Това са задачи, върху които трябва да се работи. И след като се развият тия центрове, тогава ще ги свържем. Всеки един център е свързан с известно течение – и тогава може да се манипулира вече. Та предстоят упражнения, упражнения”[7].

Участието във всички домашни работи е поставено на доброволен принцип, което е абсолютна иновация в самоподготовката, която обикновено се счита за задължителен елемент от образователния процес. Още в самото начало Учителя учи учениците да четат с разбиране темите, да систематизират резюмета, колективно да правят изводи, да обобщават заключения, задълбочено да се концентрират. Придава им умения да стопанисват документите, показва им как се архивира информацията и им дава възможност да съхраняват умствено научното познание. Всичко това е важен принос към науките на културното наследство. Петър Дънов им показва методика за краткото писане на текстове, дава и познания как да тълкуват Божествените послания. Духовното упражнение, свързано с мълчание и съзерцание, открива нови усещания за учениците. В първата година от обучението основно се дават домашни за осъзнаване на основните личностни категории, което води и до досег с Божествената сфера.

Заключение

Както е известно, в Школата на Учителя Петър Дънов за периода от 1922 г. до 1944 г. включително се откриват едновременно два окултни класа – Общ и Специален (наречен впоследствие „младежки”) . В Младежкия окултен клас се влиза само с покана от Учителя. Лекциите пред Младежкия окултен клас са подобни на тези пред Общия окултен клас, но са по-кратки и с по-конкретна тематична насоченост. Интересна методика, която използва Учителя, е чрез геометричните фигури да се обясняват различните духовни въпроси. Изобилстват писмени теми с различни методически задачи и упражнения за самоподготовка. Основна методическа цел е да се развиват умът, сърцето и волята на обучаемите, но се стимулират и индивидуалните способности на всеки индивид.

В Общия окултен клас поради самата среда учениците са повече отдадени на светските си задачи, обвързани са с личния си живот. Забелязва се известна липса на задълбочена концентрация, на цялостно съсредоточаване и отдаденост на духовната дейност, както е в Младежкия клас. Но и в двете обучителни звена се създава  обща благоприятна атмосфера за духовна работа. Учителя има силно развит усет към настроението на аудиторията, на интелектуалната среда и състоянието на личността. Спрямо нагласата на учениците Беинса Дуно интуитивно определя и иновативните методически подходи. Когато атмосферата е спокойна, той изнася идеите си с усмивка,  сияещ, а присъствието му създава хармония в целия образователен процес.

Учителя води учениците си към дълбоко себепознание, ясновидско себеосъзнаване и постоянно себеразвитие. Основната идея на обучението в Общия окултен клас е развитието на личностните качества, които водят до осмисляне на вътрешния свят и до балансиране с външните влияния и обстоятелства. Усърдната доброволна самоподготовка по домашните работи, поставяни от Учителя към учениците в Общия окултен клас, ясно свидетелства за едни красиви взаимоотношения между учител и ученик. Методическите иновации, използвани по време на домашните работи, са в основата на придобиването на Божественото познание и нравствения напредък на обучаемите. Духовното послание на Общия окултен клас, което осъществява Беинса Дуно, се изгражда по модела на св. ап. Павел към учениците на Христос: „И тъй, ако има някоя утеха в Христа, ако има някоя разтуха в любовта, ако има някое общуване на духа, ако има някое милосърдие и състрадание, направете пълна радостта ми: имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени; нищо не вършете от обич към препирня или от пустословие, но от смиреномъдрие смятайте един другиго за по-горен от себе си. Не се грижете всеки само за себе си, но и за другите. Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос” (Фил  4:1-5)) [1, с. 1448].

Литература

1. Библия. – София: Издава Светия Синод на Българската Православна Църква, 1998.-1516 с.

2. Назърска, Жоржета. Фрагменти от ранната история на Бялото братство: религиозни мрежи в началото на ХХ в.: Шапкалова, Светла., Жоржета Назърска. Петър Дънов и Бялото братство – културно наследство и духовни пространства. София: За буквите – О писменехь, 2021, с.181.

ПРИЛОЖЕНИЯ

Приложение № 1. Таблица със заглавията на темите за самоподготовка[8] през първата учебна година – 1922

Заглавията на темата за самоподготовкаЗаглавието на лекцията, по която се работиЗаглавието на темата от предишната беседаДатата на изнасяне на беседатаГрадът, където е изнесена беседата
Първа школна (учебна) година – 1922    
 Трите живота 24.2.1922 г.София
 Трите метода на природата 2.3.1922 г.София
1. Кой е най-добрият ум?Четирите правила 9.3.1922 г.София
2. Да се извадят важните мисли от написаните теми „Кой е най-добрият ум?“ и да се направи едно общо определение кой е най-добрият ум. (Учителя избира 7 братя и 7 сестри, които да работят по тази задача).Първото задължение на учениците 16.3.1922 г.София
3. Предназначението на човешкия езикТри разряда ученици 30.3.1922 г.София
4. Предназначението на сегашните пет чувства (напътствие)Отрицателни и положителни черти на ученика3. Предназначението на човешкия език4.4.1922 г.София
5. Предназначението на водатаПриродни методи4. Предназначението на сегашните пет чувства (напътствие)13.4.1922 г.София
 Предназначението на музиката 20.4.1922 г.София
6. Написване на едно изречение от себе сиОкултни правила5. Предназначението на водата27.4.1922 г.София
7. За младия момък и десетте господари
8. За десетте цигулари 
9. За човека, който казва по една възкресяваща дума
Символически, окултни правила и мерки 2.5.1922 г.София
10. Най-обичната дума или най-обичното изречениеМястото на човека в природата 11.5.1922 г.София
11. Най-големият личен недостатъкНеобятната любов10. Най-обичната дума или най-обичното изречение18.5.1922 г.София
12. Да се напише това, което всеки ученик иска от УчителяПо пътя11. Най-големият личен недостатък26.5.1922 г.Витоша
 Изгрев и залез 2.6.1922 г.София
 Окултна хигиена / Природна хигиена 8.6.1922 г.София
13. Влиянието на музиката в животаМисъл и действие 15.6.1922 г.София
14. Ползата от планинските върховеВлиянието на музиката13. Влиянието на музиката в живота22.6.1922 г.София
15. Историята на житното зърно (напътствие)Мечешкият капан!14. Ползата от планинските върхове29.6.1922 г.София
16. Защо създаде Бог човека (напътствие) 
17. Коя е отличителната черта на ученика 
18. Какво представлява физическият свят  
19. Какво представлява Астралният свят 
20. Какво представлява Менталният свят (напътствие)
Трите основни закона: Любов, Мъдрост и Истина15. Историята на житното зърно (напътствие)7.7.1922 г.София
 Простите и сложни движения в природата16. Защо създаде Бог човека13.7.1922 г.Чамкория
21. Най-добрият метод за възпитание на волятаЖивите сили в природата 20.7.1922 г.Чамкория
 Развитие на съзнанието21. Най-добрият метод за възпитание на волята 
18. Какво представлява физическият свят
27.7.1922 г.Чамкория
 Превръщане на енергиите 4.8.1922 г.София

Приложение № 2. Беседите пред Общия окултен клас за първата школна година – 1922[9]

Списък на темите – първи вариант

  1. Трите живота, 24 февруари 1922 г.
  2. Трите метода на природата, 2 март 1922 г.
  3. Четирите правила, 9 март 1922 г.
  4. Първото задължение на учениците, 16 март 1922 г.
  5. Три разряда ученици, 30 март 1922 г.
  6. Отрицателни и положителни черти на ученика, 4 април 1922 г.
  7. Природни методи, 13 април 1922 г.
  8. Предназначението на музиката, 20 април 1922 г.
  9. Окултни правила, 27 април 1922 г.
  10. Символически, окултни правила и мерки, 2 май 1922 г.
  11. Мястото на човека в природата, 11 май 1922 г.
  12. Необятната любов, 18 май 1922 г.
  13. По пътя, 26 май 1922 г.
  14. Изгрев и залез, 2 юни 1922 г.
  15. Окултна хигиена, 8 юни 1922 г. (стар правопис)
  16. Мисъл и действие, 15 юни 1922 г.
  17. Влиянието на музиката, 22 юни 1922 г.
  18. Мечешкият капан!, 29 юни 1922 г.
  19. Трите основни закона: Любов, Мъдрост и Истина, 6 юли 1922 г.
  20. Простите и сложните движение в природата, 13 юли 1922 г.
  21. Живите сили в природата, 20 юли 1922 г.
  22. Развитие на съзнанието, 27 юли 1922 г.
  23. Превръщане на енергиите, 3 август 1922 г.
  24. Правила за Окултната школа, 01.10.1922
  25. Положителни и отрицателни сили в природата, 06.10.1922
  26. Практическо приложение на музиката, 12.10.1922
  27. Влияние на музиката, пеенето и движенията, 15.10.1922
  28. Окултна музика, 22.10.1922
  29. Влиянието на електричеството, 29.10.1922
  30. Никаква лъжа, 05.11.1922
  31. Музика и пеене – средство за постигане на Божественото, 12.11.1922
  32. Музика и пеене – средство за тониране, 19.11.1922
  33. Практическо приложение на окултната музика, 26.11.1922
  34. Окултна музика, 3.12.1922
  35. Значение на гласните при окултното пеене, 10.12.1922
  36. Музиката – средство за концентриране, 17.12.1922
  37. Окултна медицина, 24.12.1922

Списък на темите – втори вариант

  1. Трите живота / Трите живота, ООК – 20:00 ч. – София, 24.2.1922 г. (петък)
  2. Трите метода на природата / Методи на природата, ООК – 19:00 ч. – София, 2.3.1922 г. (четвъртък)
  3. Четирите правила / Важни правила, ООК – 19:00 ч. – София, 9.3.1922 г. (четвъртък)
  4. Първото задължение на учениците / Задължения на ученика, ООК – 19:00 ч. – София, 16.3.1922 г. (четвъртък)
  5. Три разряда ученици / Три категории ученици, ООК – 19:00 ч. – София, 30.3.1922 г. (четвъртък)
  6. Отрицателни и положителни черти на ученика / Качества на ученика, ООК – 19:00 ч. – София, 4.4.1922 г. (вторник)
  7. Природни методи / Природни методи, ООК – 19:00 ч. – София, 13.4.1922 г. (четвъртък) Предназначението на музиката / Силите на мозъка, ООК – 19:00 ч. – София, 20.4.1922 г. (четвъртък)
  8. Окултни правила / Правила за живота, ООК – 19:00 ч. – София, 27.4.1922 г. (четвъртък)
  9. Символически окултни правила и мерки / Символични и научни правила, ООК – 19:30 ч. – София, 2.5.1922 г. (вторник)
  10. Мястото на човека в природата / Мястото на човека в природатаООК – 19:00 ч. – София, 11.5.1922 г. (четвъртък) 
  11. Необятната любов / Необятната любовООК – 19:00 ч. – София, 18.5.1922 г. (четвъртък) 
  12. По пътя / Правият пътООК – 10:00 ч. – Витоша, 26.5.1922 г. (петък)
  13. Изгрев и залез / Изгрев и залезООК – 19:00 ч. – София, 2.6.1922 г. (петък)
  14. Окултна хигиена / Природна хигиена, ООК – 19:00 ч. – София, 8.6.1922 г. (четвъртък) 
  15. Мисъл и действие / Мисъл и действиеООК – 19:00 ч. – София, 15.6.1922 г. (четвъртък) 
  16. Влиянието на музиката / Влияние на музикатаООК – 19:00 ч. – София 22.6.1922 г. (четвъртък) 
  17. Мечешкият капан! / Мечешкият капанООК – 19:00 ч. – София, 29.6.1922 г. (четвъртък)  
  18. Трите основни закона: Любов, Мъдрост и Истина / Основни закониООК – 8:15 ч. – София, 7.7.1922 г. (петък) 
  19. Простите и сложните движение в природата / Прости и сложни движенияООК – 19:00 ч. – Чамкория, 13.7.1922 г. (четвъртък) 
  20. Живите сили в природата / Живите сили на природатаООК – 19:00 ч. – Чамкория, 20.7.1922 г. (четвъртък) 
  21. Развитие на съзнанието / Развитие на съзнаниетоООК – 19:00 ч. – Чамкория, 27.7.1922 г. (четвъртък) 
  22. Превръщане на енергиите / Превръщане на енергиитеООК – 19:00 ч. – София, 4.8.1922 г. (петък) 
  23. Правила за Окултната школаООК – 20:00 ч. – Русе, 1.10.1922 г. (неделя) 
  24. Положителни и отрицателни сили в природатаООК – 20:00 ч. – София, 6.10.1922 г. (петък)  
  25. Практическо приложение на музикатаООК – 20:00 ч. – София, 12.10.1922 г. (четвъртък)  
  26. Влияние на музиката, пеенето и движениятаООК – 20:00 ч. – София, 15.10.1922 г. (неделя) 
  27. Окултна музикаООК – 20:00 ч. – София, 22.10.1922 г. (неделя)  
  28. Влиянието на електричеството, ООК – 20:00 ч. – София, 29.10.1922 г. (неделя)
  29. Никаква лъжа, ООК – 20:00 ч. – София, 5.11.1922 г. (неделя)
  30. Музика и пеене – средство за постигане на Божественото, ООК – 20:00 ч. – София, 12.11.1922 г. (неделя)
  31. Музика и пеене – средство за тониране, ООК – 20:00 ч. – София, 19.11.1922 г. (неделя)
  32. Практическо приложение на окултната музика, ООК – 20:00 ч. – София, .11.1922 г. (неделя) Окултна музика, ООК – 20:00 ч. – София, 3.12.1922 г. (неделя)
  33. Значение на гласните при окултното пеенеООК – 20:00 ч. – София, 10.12.1922 г. (неделя)
  34. Музиката – средство за концентриране, ООК – 20:00 ч. – София, 17.12.1922 г. (неделя)
  35. Окултна медицина, ООК – 20:00 ч. – София, 24.12.1922 г. (неделя)

Приложение № 3. Списък на учениците от първия окултен клас на Бялото братство[10] – октомври 1923 г., София

1. Александър Стрезов

2. Ана Матеева

3. Анастасия Динова
4. Анастас Щерев
5. Асен Кантарджиев
6. Богдан Икономов
7. Борис Николов
8. Василка Иванова
9. Виктория Христова
10. Георги Марков
11. Георги Радев
12. Георги Томалевски
13. Дафинка Доганова
14. Димитър Стоянов
15. Добран Гарвалов
16. Евдокия Иванович
17. Еленка Андрееева
18. Кирил Икономов
19. Кирил Паскалев
20. Константин Константинов
21. Кръстю Тюлешков
22. Кузман Кузманов
23. Люба Радославова
24. Мария Зафирова
25. Марийка Петкова
26. Мария Тодорова
27. Невенка Петкова
28. Олга Славчева
29. Паша Теодорова
30. Пенка Михайлова
31. Петър Пампоров
32. Петър Попов
33. Савка Керемидчиева
34. Сотирка Бабаджова
35. Стоян Джуджев
36. Стоян Караенев
37. Тодор Попов
38. Христо Койчев
39. Цветанка Щилянова
40. Цеко Етугов
41. Кръстю Христов

42. Методи Константинов

43. Иван Жеков
44. Костадина Чопаринова

45. Елизер Коен
46. Жечо Жеков

47. Генчо Алексиев
48. Елена Хаджи Григорова

49. Петър Камбуров

50. Цветан Стайков

51. Мария Савова

52. Милка Танева

               Благодарности: Изказвам своята искрена благодарност и почит към доц. д-р Димитър Калев, който е инициатор на Международната научна конференция, посветена на стогодишнината от създаване на Школата на Учителя. Признателност и уважение към Христо Вътев и неговия екип за неуморната работа по дигитализацията на културно-историческото наследство на Братството.


[1] http://beinsa.bg/a_list_titles_OOK.php, това са темите, давани за писане като самостоятелна работа в Общия окултен клас.

[2] Кръстев, В., съст. Изгревът на Бялото братство пее и свири, учи и живее. Т. 1–34. София: Житен клас, 1993–2019; Левордашка, Р. Благодаря ти, Учителю. София: Бяло братство, 2010; Дънов, П. К. Писма до първите ученици. София: Астрала, 1999; Нушев, Цв., съст. Писма на Учителя Петър Дънов до д-р Георги Миркович, 18981902. София: НБКМ, Бяло братство, 1999; Христов, Г., съст. Епистоларни диалози. Петър Дънов – Пеню Киров, ч. 1. София: Захарий Стоянов, Бяло братство, 2010; ч. 2. Бургас: Слънчогледи, 2012 и др. Голям документален масив съществува в електронните портали: http://petardanov.com, http://www.bialobratstvo.info/, https://beinsa.bg/, https://beinsadouno.bg/chronologia.html.

[3] Златев, К. Личността и учението на Петър Дънов. Богословски анализ. София: Верен, 1994; Всемировият учител Беинса Дуно и Велико Търново. Документална хроника, т. 1–2. Варна: Алфиола, 1995; Славов, Ат. Пътят и времето. Светска биография на Петър Дънов, Т. 1. София: Бяло братство, 1998 (= София: Захарий Стоянов, 2001); Калев, Д., съст. Учителя във Варна. Документална хроника на делото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) във Варна. София: Бяло братство, 1999; Христов, Г., съст. Младият Петър Дънов. Биография. Бургас: Слънчогледи, 2012; Димитрова, Л. Личните тефтерчета на Учителя Петър Дънов, съхранявани в Българския исторически архив в Националната библиотека – извори за уточняване на факти и събития от живота му. – Библиотека, № 2, 2015, с. 113–123 и др.

[4] Atanasova, V. The Social Adaptation of the White Brotherhood (mid.40s-late 60s). – Bulgarian Historical Review, 2001, № 1–2, pp. 163–166; Лефтеров, Ж. Религиозната политика на Българската комунистическа партия и Бялото братство (1944–1953). – Год. Деп. История, НБУ, 2009 (2012), т. 4, с. 83–186; Лефтеров, Ж. „Реабилитацията“ на Бялото братство през 70-те год. на ХХ в. – Християнство и култура, 2014, № 8 (95), с. 41–53; Лефтеров, Ж. Религиозната политика на БКП и Бялото братство. София: НБУ, 2018.

[5] За информацията е използван сайтът https://beinsa.bg/izgrev, където са публикувани спомени на участниците в школата. В случая се използват тези на Борис Николов „Школата е открита”.

[6] Цитатът е от Борис Николов, „Школата е открита” в том № 2 https://beinsa.bg/izgrev_s.php?

[7] Дънов, Петър. От книгата „Трите живота“. Общ окултен клас. I школна година (1922). Второ издание. Кърджали, Издателска къща „Жануа-98“, 1999. https://beinsa.bg/index.php

[8] Таблицата е направена с малки преработки по модела на голямата таблица, дадена за Общия окултен клас – http://beinsa.bg/list_OOK.php

[9] Това са беседите през първата школна година и те са подредени според времето на провеждането им пред Общия окултен клас. Използвана е информация от двата линка: 03. Общия Окултен клас (1922 г. до 1944 г.) – хронология – Хронология на беседите, подредени по класове – Петър Дънов – Библиотека (petardanov.com) https://beinsa.bg/class_year.php?cat

[10] Списъкът е направен по времето на Учителя, със стария ръкопис. Няма сведения дали е писан лично от него самия. Публикуван е на линка  https://beinsa.bg/izgrev_s.php?s_type=plus&id=286&status=1&hig

Top of FormBottom of Form

ДРАГАН И ЗДРАВКА ПОПОВИ –

ЖИВОТ И КОРЕСПОНДЕНЦИЯ С УЧИТЕЛЯ

Даниела Пандулчева, д-р

Данчо Пандулчев, д-р

                   Драган и Здравка Попови са от първите ученици на Учителя Петър Дънов във Велико Търново. В историческите ни проучвания са запазени спомени как са станали негови последователи и имената им са в протоколите от съборите [1; 2], но Павлина Даскалова указва, че не е успяла да издири техни наследници и повече информация [2, с. 343]. В албума с адреси техният е само ул. „Гурко“, без номер, в раздел „къщи, където Учителя е лекувал последователите си“ [23, с.18], а в непубликувания сборник „Биографии на бележити търновци, последователи и ученици на Учителя Беинса Дуно“, те не са включени [3]. В други източници Драган и Здравка Попови са назовани само „последователи“ [4, с. 482]. Въпреки това e известно писмо на Учителя Петър Дънов, според което мястото на Арбанаси, на къщата на Завета на цветните лъчи на светлината, е записано на името на Драган Попов [1, с. 164]. Във връзка с изследване за къщата започнахме издирване на информация за тях по документи в beinsa.bg и в интернет открихме и установихме контакт с тяхната правнучка проф. Юлита Василева.

Целта на изследването е проучване и обобщено представяне на откритите от нас исторически данни за Драган и Здравка Попови, за връзката им с Учителя Петър Дънов, за работата им в Школата, както и публикуване на документи от техните архиви.

Биография и политика

Според биографични данни от проф. Юлита Василева, Драган Попов е роден на 21 май 1876 г. в с. Беброво, Еленско. Работи като адвокат в Търново и в София. Народен представител от 1908 г. Участва в политическия живот от страна на Демократическата партия до 1930 г. По едно време е „дясната ръка на Александър Малинов“, който иска да го прави министър през 1918 г., но Драган Попов отказва. Това го спасява от репресии по време на режима на земеделците към министрите от правителството, които попадат в затвора през 1922 г., където „им скубят брадите и се гаврят с тях“. Оттегля се от политиката по настояване на жена си. Завършва земния си път в София на 28 февруари 1945 г. Имат двама синове – проф. Иван Попов и Симеон Попов [31].

Здравка Попова, по баща Матева, е родена на 26 август 1876 г. в Търново и завършва земния си път в София през 1956 г. Произхожда от бедно търновско семейство, Матеви, с черногорски корен. Баща ѝ е шивач. Много красива, ученолюбива и амбициозна, работи като учителка в Търново, където среща Драган Попов. Тя е една от първите последователки на Учителя Петър Дънов, който често отсяда в техния дом, когато е в Търново. Под неговото влияние Здравка Попова убеждава мъжа си да се откаже от политиката [32]. (Уточняваме, че по време на търновските събори и при други посещения от 1911 г. до 1925 г. Учителя живее на ул. „Зеленка“ 28, където има негова стая [2, с.337]).

Драган и Здравка Попови живеят в Търново на квартира на ул. „Гурко“ и през 1918 г. се преместват в София, където пак живеят на квартира до 1923 г. В семейните архиви се пазят писма, адресирани до площад „Черната джамия“ № 6. Според снаха им Люба това е на същата улица, където живеят по-късно, но е зад църквата „Свети Седмочисленици“ (бившата Черна джамия). Този адрес към момента не може да се определи точно (виж Приложение 2). Той е важен за историята на Братството, защото там са ставали срещи на Синархическата верига. От 1924 г. Драган и Здравка Попови си построяват дом на ул. „Цар Шишман“ № 11 – надстроен от тях етаж на къща, и живеят там до смъртта си.

Драган Попов е член на Демократическата партия и народен представител в 14-то обикновено народно събрание (ОНС) (15.06.1908-15.02.1911). В дигитализирания архив на парламента със стенограми от пленарни заседания [33] и хронология [35] проследихме присъстващите на първото заседание, когато те се обявяват поименно. За Драган Попов не открихме участие в друго ОНС, въпреки че цитираната биографична справка го предполага и че в спомени за търновските събори от 1913 г. и 1915 г. той е наречен „народен представител“. 172 народни представители започват работа през юни 1908, през септември те гласуват независимостта на България и през мандата си работят с две правителства на Александър Малинов. Драган Попов е член на комисията по проверка на изборите [26] и член на постоянната комисия „по Министерство на правосъдието“ [27]. При проверката на избора му, който за Еленска избирателна околия на Търновски окръг е без възражения, намираме две жалби: че гласуването е започнало с 10 минути закъснение и че в секцията са влезли хора със сопи (всъщност възрастни с бастуни) (виж Приложение 1) [28]. Във времето, когато е народен представител, Драган Попов приема поканата да стане член и да участва в годишната среща на Веригата в Търново през 1910 г. През 1918 е канен от Малинов за министър, когато за кратко се сформират две негови правителства, но отказва. Вероятно под въздействие на мнението на Учителя Петър Дънов за политиката, но и по настояване на Здравка Попова.  

Като депутат от Демократическата партия Драган Попов се явява една от най-изявените политически фигури в Братството. Своето отношение към политиката Учителя Петър Дънов излага в показанията си при разпита му в сградата на Обществена безопасност – протокол от 21 юли 1925 г.: „С политика не се занимавам, защото тя не представлява за нас някаква цел. С политика се занимават само хората, които тепърва изучават живота“ [22, с. 118-119]. На годишната среща на Веригата през 1910 Учителя Петър Дънов разяснява условието за участие в политиката: „Винаги трябва да обмисляте постъпките си, ако се мешате в политически работи. Трябва да обмисляте дали можете да бъдете полезни, защото ако се включвате в политическа партия само за облага, тогава да знаете, че се поставяте на плъзгава почва за вашето развитие. Ето защо желателно е, когато някой от вас иска да вземе стъпка в политическо отношение, да се отнесе до приятелите на Веригата, до тримата ръководещи Духове. Тогава ще имате по-малко мъчнотии, работите ще се уреждат и ще имаме по-обширна деятелност. И като се подобри положението на България, знайте, че едновременно се подобрява и вашето положение“ [4, с. 193]. Драган Попов успява да съчетае духовната си дейност в двете вериги, в ООК в Школата и като ръководител на братска група в София, с участие в политическия живот от 1918 до 1930 г. Други известни политици – народни представители, от учениците на Учителя са д-р Миркович и Иван Толев.

Братски живот в Търново

В Търново духовните събрания се провеждат в къщата на Елена и Константин Иларионови на ул. „Зеленка“ № 28, където сем. Попови участват от 1909 г. до 1918 г. Дъщерята на сем. Иларионови разказва: „Събранията ставаха у дома. На тях идваха сем. Бойнови, Мария Пирьова, Стефана Симеонова, Мария Карачорова, Здравка Попова, Стефан Куртев, Костакиев и жена му Елена и др. След смъртта на баща ми през 1929 г. събранията се прехвърлиха в съборната вила, защото останахме без средства и цялата къща давахме под наем“ [2, с. 337]. Драган Попов не е изброен в групата вероятно поради честите си пътувания до София.

Близкото общуване на сем. Попови със сем. Иларионови е отразено в спомените и писмата им. В спомените на Е. Иларионова четем: „Учителя беше у дома и Драган помоли Костадина да заведе Учителя при Здравка“ [1, с.101];„Семейство Драган Попови дойдоха една вечер у нас. Учителя излезе от стаята си“ [1, с. 101]; „Когато румънците навлязоха в България, Драган Попов дойде изплашен у нас и каза на Учителя: „Да изпратим Здравка и Елена в Беброво“ [1, с.261 ]; „През Турско-българската война … дойде Драган Попов малко смутен, повика Учителя настрани и му съобщи, че имало официално тайно съобщение, че в Пирин планина от гърците са обградени няколко наши полка, между които и Костадиновия 27-ми полк” [1, с.262]. В писмото от 24.10.1911 г. до К. Иларионов четем: „Поздрави на Драгана, Здравка и Елена“ [1, с. 164]; от 24.04.1917 до Е. Иларионова: „Изпращаме ви и 30 яйца за приятелите, разпределете ги съобразно според както ще ви съобщи Драган Попов“ (за Великден) [2, с.114]; от 09.10.1921 до К. Иларионов: „Дайте петдесет хиляди в съхранение на брат Драган Попов“ [2, с.179]; от 30.03.1922 до К. Иларионов: „Получих Вашите писма. Върху някои въпроси Драган лично ще Ви осветли“ [2, с.210].

В духовната им биография в Търново намираме различни ситуации, описани в протоколите и в спомените, в които Драган и Здравка Попови участват, изброени хронологично:

Лечение, 1909 г. Много търновци стават последователи на Учителя Петър Дънов, след като той ги излекува от тежки заболявания. На 12 юли 1909 Учителя Петър Дънов идва в Търново. Елена Иларионова разказва:„Здравка Драган Попова боледувала от ишиас. Много често била на легло от силните болки. Учителя беше у дома и Драган помоли Костадина да заведе Учителя при Здравка, като обещават да изпълняват изискванията му (оброка). Учителя се съгласи, даде им наставления и Здравка оздравя“ [1, с. 101].Описани са и други случаи, в които излекувани в Търново от Учителя дават оброк (обещание в духовен план) – напр. да служат на Господа, да престанат да ядат месо и др. [1, с. 101, с. 37, и с. 264].

Среща на Веригата, 1910 г. (14-18.08.1910) На 14 август 28 участници влизат в заседателната стая по ред на приемане за членове на Веригата и сядат около маса с три копринени ленти – синя, жълта и розова. Публикувана е скицата как са насядали с имената им [4, с. 142]. На 15 август се прави обща вечеря и преди нея всеки взема от трапезата и внася в олтара за освещаване от храната: Здравка Попова – праскови, а Драган Попов – диня [4, с. 154]. На 16 август преди беседата за числата всеки написва на общ лист по една дума, срещу която се поставя номер. Даден е редът на записването им и по схемата на сядане можем да изчислим, че Здравка Попова е написала думата „правда“ – 17, а Драган Попов – „любов“ – 20 [4, с. 158]. Определят се двама, които да препишат листа с 29 думи и с числа – 29 пъти, по един за всеки участник. Това е Словото, което им се дава тази година, да го носят през годината [4, с. 162]. На 17 август Учителя пише индивидуално за всеки думи на гърба, листът се поставя в плик, благодарят в олтара за получаването му и поръката е този лист и плик да го пазят чист и да не го изгубят [4, с.167].

Архив, 1910 г. В архива на сем. Попови се съхранява единият плик, даден на срещата, надписан с молив – „Драган Попов“. Все още запазен в безупречно състояние, вътре сгънат на две, е един зеленикав лист; едната половина е празна, на другата са написани от външната страна 29 числа и думи, а от вътрешната – личното послание на Учителя Петър Дънов, подписано така:

„Гледай да пазиш Пътят Ми, в който си въведен от мен. Бъди верен. Ходи с радост в животът и Аз ще те благословя“.

Следват символи и свещеният подпис.  

За тези символи обяснението от Протокола на Веригата е, че като се препишат числата с думите, „ще се постави под думите знакът на Веригата“ [4, с. 162].

Здраве, 1910 г. За здравословен проблем на Драган Попов научаваме от стенограма на 14-то ОНС за 12.11. 1910 г., когато той отсъства и му се гласува един месец отпуска с представено медицинско свидетелство [29]; и после на 11.01.1911 Драган Попов отново отсъства и иска 3 дена отпуск [30]. Възможно е за това боледуване да се разказва в следната беседа: „Преди години беше заболял един брат от Търново и някои мислеха, че могат да го лекуват. Много трудно се лекува човек, трябва да знаеш как да правиш това. Пратих двама напреднали братя – Константин Иларионов и Драган Попов, дадох им наставления как да го лекуват. Болният брат беше скован, не можеше да мръдне, готвеше се за другия свят. Отидоха двамата да го лекуват, но и двамата се разболяха. Казах си: „Не трябваше да ги пращам, тази работа не е за тях“. Това са тънки сили, които минават – и понякога щом изпъдиш духовете от едно място, те влизат в теб“ [8, с.175-176].

Архив, наряд за очистване. В лично тефтерче на Здравка Попова, с готварски рецепти от семейния архив, на последните страници е записан „Наряд за очистване“, недатиран. Предполагаме, че е от първите години, защото впоследствие Учителя поръчва да имат специални тефтерчета за тези цели:

За очистване:

1. Да ме съблече Господ от стария живот на мисли, желания, чувства, дела и постъпки (обливане от горе главата до краката), 3 пъти.

2. И да ме облече в новия живот на любов, мъдрост и истина (от краката обливане до главата), 3 пъти.

3. Божията любов, Божията мъдрост и Божията истина да се вселят в мен (обливане от главата до сърцето), 3 пъти.

За кръжока – 133. псалм

За душата – 23. псалм

За дома – 128. псалм

За побеждаване врагов – 110. псалм

4. Да се всели Великият Божествен дух (вдишване) и да очисти всичките лоши мисли, чувства, желания и дела в мен (духане).

С „търновски кръжок“ в протоколите се означава братската група [1, с. 249; 2 с. 56]. Формулите са оригинални. Най-близко до първите две е описанието в раздел „Упражнения с формули“ – „Формули, дадени на събора 1910 г.“: „Събличам стария човек на греха, събличам всички мои немощи, болести и заблуждения, и ги изпращам в земята. (Ръцете се изхвърлят над главата, срещат се една длан с друга, с пръстите нагоре, и се прави обливане с пасѝ надолу до земята, като ръцете се изтърсват в земята.) Обличам новия човек на Любовта, Мъдростта, Истината, Правдата и Добродетелта. (Ръцете се издигат нагоре над главата по обратния път.) Упражнението се прави три пъти“ [5, с. 128].

Събор, 1911 г. (10-15.08.1911 г.) Участниците са 32, извиквани поред в заседателната стая: 15-ти – Драган Попов, и 29-та – Здравка Попова. Има скица на масата и описание поименно как са насядали около нея [4, с. 200]. В протокола по записки на Д. Голов намираме и кратки биографични данни: „Драган Попов, родом от с. Беброво, Еленско, живущ в Търново“ и „Здравка Попова от Търново, родом от Търново, гдето и живее“ [4, с.199].

Къща на Завета, 1911 г. Историческите сведения за закупуването на къщата черпим от писмо, изпратено от София, 24.10.1911 г. [1, с. 164]:

Люб. К. Иларионов,

Получих Вашето писмо. В четвъртък на 27-того аз ще тръгна оттук за Търново. Мястото ще се вземе Върху името на Г-н Попов (Драган Попов – бел. ред.) и твоето. Двама ще фигурирате в актовете. За сега така се решава отгоре. Аз като дойда, ще ви улесня в работата.

Моят поздрав на теб и Драгана, на Елена и Здравка.
Ваш верен: П. К. Дънов 

Така имотът се закупува и записва както следва: къщата – на името на Константин Иларионов, а дворното място, на което е построена къщата – на името на Драган Попов. За това разполагаме с втори документ – нотариален акт от 1919 г. за закупуване на съседния имот от юг. В него се описват собствениците на граничните имоти: „…при съседи Драган Попов, Добри Стоянов, баба Маруца и улица“ [2, с.123].

Събор, 1912 г. (15-21.08.1915) Изброени са 62 души, сред които Драган и Здравка Попови, които се качват в заседателния салон и заемат своето място около маса с формата на паралелограм, покрита с бял ленен плат, върху който е постлана морава лента. Скица липсва [4 , с. 256].

Земетресение, 1913 г. След земетресението в Търново на 1 юни 1913 г. Учителя посещава града. В спомените на Стефан Тошев пише: „Учителя, аз и търновският адвокат (тогава народен представител) брат Драган Попов посетихме Горна Оряховица и Лясковец. Аз и Учителя се върнахме в Търново, а Драган Попов замина за София“ [13, с. 8]. В личните архиви на сем. Попови се съхранява техен препис на писмото на Учителя Петър Дънов до Елена Иларионова от 9 април 1913 г., с което той ги предупреждава по символен начин за земетресението, а при неговото идване в Търново след първите силни трусове им разяснява написаното [1, с. 272-273].

Събор, 1914 г. (10-17.08.1914) На 18 август се състои среща с неотпътували 14 участници, поименно изброени, сред които е и Драган Попов. „Ha тия 14 души се дадоха от Г-н Дънов по девет житни зърна, след което им се каза: „Тези зърна ще ги пазите. Те ще бъдат за духовното и материално развитие на българския народ. Ако не грешите, в тия зърна е складирана известна сила и енергия, която може да влезе във вас. Ще ги пазите добре: гледайте да не пропаднат някъде, да ги изядат мишки или друго“ [4, с. 409].

Събор, 1915 г. Този събор е разтурен от властта на 8 август, а в протоколите е записано: „Сутринта, преди обяд, към 10 ч. всички бяхме събрани в салона. Повикаха отвън Учителя, а след него излязоха и трима от братята – д-р Хр. Дуков, Д. Голов и В. Граблашев… Местното комендантско управление, предвид на това, че страната е обявена във военно положение, през което събрания вроде нашето не се позволяват, искало да разтури нашия събор, та горните три лица, заедно с Драган Попов, били изпратени в комендантството да изучат работата и решението на последното и да се върнат и ни съобщят“ [4, с. 469-470].Спомените на участници в събитията хвърлят светлина на случилото се. Стефан Тошев пише: „…една група от десетина души, между които бях и аз (а също и търновският адвокат и народен представител Драган Попов –демократ). Той насаме постави въпроса на Учителя за изхода на започналата Първа световна война – „Съглашението“ ли, или „Съюзът“ ще победи. Българското правителство и цар Фердинанд не бяха се още формално обвързали, но беше ясно, че България ще върви с Германия и Италия, а не с Англия и пр. Учителя пред нас безрезервно заяви, че победата ще бъде на страната на „Съглашението“. Това тайно съобщение, което Учителя направи пред нас, още до вечерта става достояние на военния комендант в Търново. Кой издаде тайната, не е важно, но то е станало неумишлено, уж пред верни хора [13, с. 31].Според Иван Данаилов „един от братята, търновски адвокат и народен представител, има неблагоразумието да каже на един търновски гражданин, радославист (тогава Радославов беше министър-председател), че нашият Учител е предсказал, че в започналата Първа световна война ще победи групата начело с Англия. Вярно е, че Учителя каза това пред една трупа от пет-шест души, между които бях и аз, разбира се, поверително. Този радославист съобщил това на търновския комендант и той наредил да разтурят събора“ [2, с. 68]. Жечо Панайотов допълва: „Вечерта няколко братя и сестри се събрахме в дома на брат Драган Попов, който тогава още живееше в Търново, направихме молитва да се размине това нареждане, като всеки един от нас се помоли със свои думи, да апелираме към Небето за помощ“ [15, с. 46-47]. През 1917 г. в София Учителя напомня, че достатъчно рано е предупредил правителството за изхода от войната [13, с. 31].

Къщата от юг, 1919 г. На 1 ноември се закупува мястото в Арбанаси, намиращо се от южна страна на имота с къщата на Завета. Два нотариални акта – за него и за нива от 2 дек., са на името на Константин Иларионов. Към тях има и Декларация от Константин Иларионов, в която намираме името на Драган Попов с текст: „Имота, означен в настоящия нотариален акт, е купен за сметка на мен, Драган Попов, на Анастас Бойнов, Иван М. Дивитаков и Петър Чорбаджиев, без да има някой от нас право да го владее за своя лична сметка, а остава за сметка на Бялото Братство“ [21].

Големите събори. В спомените на Мария Тодорова намираме Известие за организирането на събор. Тоне е датирано, но в него са посочени осем длъжности на организатори: квартирна комисия, касиер, домакини, нагледник, готвачи, трапезоуредници, разпоредители, коменданти. В организацията участват 30 човека. Сред тях Драган Попов е един от четиримата трапезоуредници [10, с. 362].

Събор, 1922 г. Идват 837 поканени участници. Запазени са разни спомени и случки. Тодор Попов разказва спомен с Драган Попов, „софийски адвокат“, който носи пенсне, и споделя следната история с него: „Учителя го вика и му поръчва да донесе бакърена тава и вода, а после да изкопае сам трап, два метра дълбок; след което двамата отиват там, Учителя поставя бутилка, пълна с вода, и отново сам Драган Попов зарива трапа. След това Учителя му обяснява, че в бутилката е затворил тъмен дух, който е смущавал провеждането на събора“. От този разказ разбираме, че Драган Попов се ползва с особеното доверие за една такава необичайна мисия, която изисква духовно познание за света и пълно доверие към Учителя [11, с. 705-706]. 

В Школата в София

Здравка Попова – името ѝ срещаме в три беседи от 1922 г.

На16 март 1922 г. в лекция пред Общ окултен клас в София Учителя Петър Дънов предлага да се сформира комисия от 7 братя и 7 сестри, която да прочита всички теми, които той дава за индивидуална домашна работа, да изважда „най-важните работи“ и да направи „едно общо определение“. Тъй като няма доброволци, той ги определя, като знае талантите им, и сред сестрите посочва Здравка Попова. Като на учителка нейният талант и култура да се изразява писмено, да работи с текстове и да обобщава е добре развит. Кореспонденцията ѝ с Учителя също е свързана с тези качества [9, с. 68-69].

На 26 май 1922 г. в лекция, държана на Витоша, Здравка Попова става член на комисия за въдворяване на ред, която ще се сменя всеки месец. Тя е определена за това от своите „съученици“ – Учителя посочва първия член на комисията, той – втория, вторият – третия и т.н. [9, с. 203]. Това предполага, че се е изявила като активна ученичка, с авторитет, поради което е подходяща да въдворява ред. Тази дейност освен с дисциплина е свързана с качеството справедливост и напомня на първата дума, която Здравка пише на събор през 1910 г. – „правда“ [4, с. 158].

На 25 август 1922 г. на събора в Търново Здравка Попова се определя доброволно да бъде „специалният“ кореспондент за търновския кръжок от София, заедно с Гарвалов: „Учениците от Окултната школа от всеки град в провинцията трябва да си имат в София по един представител, който да ги държи в течение на всички разпореждания… до когото направо ще пишат, а той ще им изпраща лекциите за класа. За всеки град може да бъде един, могат да бъдат двама, могат да бъдат и трима… Ангажирането ще бъде доброволно. Онези, които се ангажират, трябва да бъдат изправни и експедитивни – да няма отлагане. Сега всички тия кореспонденти ще съставляват един съвет и ще се събират най-малко един път в месеца в София, за да обменят някои мисли върху работата си“ [6, с. 257].

Драган Попов. Освен член на Веригата от 1910 г., каквито са всички поканени на годишните срещи във Варна и Търново, чийто брой с годините нараства, Драган Попов заедно с още 9 братя от Веригата е член и на Синархическата верига [11, с. 98; 17, с. 22; 25, с. 87]. Имената им са написани в тефтерчето на Георги Куртев, също неин член, в което той е записал една от срещите, на която не е посочена дата и място [11, с. 98-99]. Текстът в тефтерчето е част от съдържанието, с почти пълно съответствие на двата текста, на срещата от 31 август 1921 г. в Търново, публикувана от Георги Христов в „Наръчник за самоорганизиране на Братството по методите на Учителя“ [25, с. 101-103]. Източникът на информацията в „Наръчника“ е тетрадка, на която не е вписан нейният притежател, и предвид съдържанието ѝ предполагаме, че е на член на Синархическата верига. В тетрадката се съдържат записки за още 10 срещи на Синархическата верига – на 15 юни 1921 г. в Саран бей [гр. Септември], четири през 1922 и пет през 1923, проведени в София [25, с. 87-141]. За две от срещите в София – на 21 юни 1922 г. и 25 март 1923 г., е упоменато, че са проведени в дома на Драган Попов [25, с. 104, с. 121] – с адрес площад „Черната джамия“ № 6 (виж Приложение 2), като за останалите срещи през 1922 г. е посочена само София, а срещите през 1923 г. са на ул. „Опълченска“ №66. На първата среща – на 15 юни в Саран бей [гр. Септември], е посочено, че Синархическата верига „служи като станция на Бялото Братство“. Осем от членовете на Синархическата верига са и ръководители на най-големите братства в страната. И двете Вериги изпълняват определени от Учителя за тях конкретни задачи за духовна работа – размишления, пост, наряди през годината и др. за повдигането на Веригите и на членовете им, на българския народ и славянството. За Синархическата верига Учителя Петър Дънов казва, че ще бъде Веригата на Любовта – „веригата на десеттях е веригата на Любовта и ще работи с хармонията“; и също казва, че членовете на веригата са „представители на десет души от ангелския свят“ [25, с. 94].

Драган Попов е един от тримата ръководители на Братството в София заедно с Тодор Стоименов и Деню Цанев. Като такъв е вписан за участник при братските срещи с Учителя, на които той им изнася беседи през 1923 г. (5 беседи – 9-11 септември), 1924 (3 беседи – 1-2 септември), 1930 (5 беседи – 28-30 август) и 5 разговора (19-25 април 1927) [14, с. 656-767].

Кооперативно сдружение „Бяло братство“, 1923 г. Общественика Драган Попов виждаме и в тази инициатива, където той е един от петимата ѝ учредители на 15.07.1923 г., с цел „с общ труд и усилия, при връзките, които всички братя и сестри, градове, паланки и села имат“, да се създаде кооператив. Публикувано е Предложение от учредителите, от 20 юли 1923 г., до ръководителите на братства, за разгласяване на идеята, за набиране на членове и за свикване на общо събрание в Търново по времето на събора. Главните задачи са: „Доставка на известни продукти без посредници, на по-евтина цена, рационалната обработка на земя, усъвършенствано производство на разни потреби и предмети, а главно просветна и книжовна дейност“, а мотото е: „Чрез Кооперацията, комуната – към великата задача: Братство между хората“. Капиталът на сдружението ще се сформира от дялове от 100 лева, които всеки може да изтегли обратно при напускане, а началната вноска е 10 лева, срещу която се дава удостоверение за пътуване с 50% намаление по железниците [12, с. 44-45]. Използваната дума „комуна“ показва, че това е малък опит за форма на комунален живот във време, когато назрява и се реализира идеята за комуни в Арбанаси и в Русе.

Писмо до народа, 1928 г. Драган Попов е сред първите имена, изброени след възванието, наречено „Писмо до народа“ – „писмо от 36 човека“, датирано: София, 27 август 1928 год. Писмото е опит да се представят накратко основните идеи в учението на Всемирното Бяло Братство пред широката общественост. Освен това то е своеобразна защита за Учителя: „От дълги години той тихо и неуморно работи между българите… Вече ред години той е подложен на хиляди несправедливи нападки и клевети, на които отговаря само по един начин – с едно необикновено търпение“ [12, с. 70-71].

Рила, 1932 г. В дневника си от Рила Пеню Ганев описва дейностите за 13 и 14 август: закуска, гимнастики, походи за плочи и за греди, както и фотографии на редица братя, сред които споменава Драган Попов [16, 295-296]. Действително от август 1932 г. има запазена снимка на Учителя с ученици, сред които са Драган Попов и Здравка Попова [18, снимка 48].

Писма

Писмо от 17 януари 1918 г. Писмо на Учителя до Здравка Попова от 17 януари, Варна. С първите ученици кореспонденцията е била обичайна практика. Писмото липсва в семейния архив. То е публикувано многократно и засяга важните теми за смисъла на живота и за вярата, за надеждата и любовта и че всичко е за добро [19, с. 17; 20, с. 294-295; 24, с.170](виж Приложение 3).

Писмо от 9 февруари 1918 г. В архива на Драган Попов намираме пощенски плик, адресиран така: „г-н Драган Попов (хотел Москва) Варна“. Пликът има пощенско клеймо от Варна и е откъснат горният му десен ъгъл с размери и форма на пощенска марка. Писмото, което се намира вътре в плика, е с дата 9 февруари 1918 г. и представлява препис на оригинала. Старият хотел „Москва“ във Варна (1885) е бил на ъгъла на ул. „Бр. Миладинови“ и ул. „Опълченска“. Изглежда, че Драган Попов е отседнал в хотел „Москва“ във времето, когато Учителя е интерниран в х-л „Лондон“, но че нямат възможност лично да се срещнат и затова писмото е изпратено по пощенска служба. Писмото няма точно посочен адресат и съдържа препоръка да се преписва:„Всички, които горещо обичат истината, на които сърцата са пълни със смирение Божествено, с милостиво сърце Господне, могат да си препишат тия думи“. Предполагаме, че чрез Драган Попов това писмо е изпратено в този плик на всички приятели. Вероятно оригиналът е предаден на други, но преписът е запазен в същия плик. Това писмо е публикувано като извънредна беседа (виж Приложение 4) [7, с.122].

Непубликувано писмо. В семейния архив намираме писмо, адресирано до Здравка Попова. Писмото е недатирано и непубликувано. Поставено е в плик, надписан: „Госпожа Здравка Попова, град София“. Възможно е да е от времето, когато Учителя не е в София, а Здравка Попова е в София, което може да е през 1918 г., когато той е във Варна. Пликът няма пощенско клеймо или марка, предадено е на ръка. Ако липсваше пликът, получателят нямаше да може да се определи точно, тъй като в Братството има няколко семейства с фамилия Попови.

Люб. Г-жа

Попова,

Получих писмото ви. Пазете мира, радостта и веселието на душата си и пълното упование и вяра в неизменната благост на Небето, те са основата на здравето. Когато те присъстват в духа ни, външната неблагоприятна обстановка се преобръща да работи за добро. Бог е направил всичко в живота за добро. И Неговото желание е всички Негови същества да се ползват от това благо. Радвайте се на всичко, това е добрият живот. Добрият живот, това е ароматът на Божествения цвят в чистата душа. Моят поздрав вам и на Г-н Попов.

Ваш верен:

            П. К. Дънов

В следващите години кореспонденцията не продължава, тъй като Здравка и Драган Попови живеят в София и посещават Школата.

Заключение

Драган и Здравка Попови са сред първите учениците на Учителя Петър Дънов в Търново от 1909 г. и членове на Веригата, в чиито срещи участват от 1910 г. Драган Попов е член и на Синархическата верига, един от ръководителите на братство от София, и на него е поверено да се запише на името му мястото на къщата на Завета в Арбанаси. Двамата са активни участници в братския живот и са сред пионерите, допринесли за създаване на благоприятна духовна атмосфера, за разрастване на движението и за духовно пробуждане на българския народ.

Литература

1. Всемировия Учител Беинса Дуно и Велико Търново, 1 том. Документална хроника, Алфиола, 1995.

2. Всемировия Учител Беинса Дуно и Велико Търново, 2 том. Документална хроника, Алфиола, 1996, 2 том

3. Даскалова, П. Биографии на бележити търновци, последователи и ученици на Учителя Беинса Дуно (Петър Константинов Дънов), неиздадена.

4. Дънов, П. Веригата на Божествената Любов (1903 – 1915), Изд. „Захарий Стоянов“ и Изд. „Бяло Братство“, София, 2007.

5. Дънов, П. Молитвеник. Молитви, формули, наряди, песни и упражнения, дадени от Учителя Петър Дънов. София, Издателска къща „Сонита-5“, 1995.

6. Дънов, П. Новият живот, СС (1922 – 1924), б. Върху задачите на Школата от 25.08.1922, Изд. „Бяло Братство“, София 2009 г.

7. Дънов, П. Писмо от 9 февруари 1918. В: Искайте сила – имайте вяра, ИБ (1914 – 1919), ИК „Всемир“, София 1994.

8. Дънов, П. Разумните същества, МОК, т. II (1936 – 1937), б. Любов и безлюбие. Изд. „Бяло Братство“, София, 2003.

9. Дънов, П. Трите живота, ООК (1922), Изд. „Бяло Братство“, София, 2006.

10. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 5, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 1996.

11. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 10, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 1999.

12. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 12, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 1999.

13. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 13, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 2000.

14. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 14, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 2002.

15. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 15, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 2002.

16. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 16, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 2002.

17. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 22, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 2005.

18. Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее, Том 26, съст. В. Кръстев, София: Житен клас, София, 2012.

19. Писмата. Три писма на Учителя до ученици. сп. „Сила и Живот“. Бр. 2, 1992 г., ИК Сила и живот, Бургас.

20. Писма до първите ученици (1889-1906г.) – изд. „Астрала“: 1999 г, ред. Свилен Чорбаджиев.

21. Пандулчева, Д., Пандулчев, Д. Къщата на Завета на цветните лъчи на светлината, братският живот и дейността на Учителя Петър Дънов в Арбанаси. 11.3.2021, непубликувано.

22. Славов, А. Изгревът. Към светската биография на Петър Дънов, Изд. „Хелиопол“, 2010.

23. Учителя и Велико Търново (Пътеводител), Top of FormBottom of FormБратска група – В.Търново, Издателство „Бяло Братство“ ISBN 954-8091-96-8

24. Учителя във Варна.Документална хроника на делото на Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов) във Варна; Издателство „Бяло Братство“, София, 1999.

25. Христов, Г. Наръчник за самоорганизиране на Братството по методите на Учителя, Сдружение „Слънчогледи“, Бургас, 2017.

Интернет източници

26. Дневник стенографски на 14-то обикновено народно събрание. 15 юни 1908 г., с. 3 и с. 34, https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/7579

27. Дневник стенографски на 14-то обикновено народно събрание. 16 юни 1908 г., с. 38 https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/7580

28. Дневник стенографски на 14-то обикновено народно събрание. 18 юни 1908 г., стр. 99-100, https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/7582

29. Дневник стенографски на 14-то обикновено народно събрание. 12 ноември 1910 https://parliament.bg/pub/StenD/20191107093048XX_12-11-1910.pdf,

30. Дневник стенографски на 14-то обикновено народно събрание. 11 януари 1911 https://www.parliament.bg/bg/plenaryst/ns/55/ID/7817

31. Драган Попов: https://www.geni.com/people/Драган-Попов/6000000004383785232

32. Здравка Попова: https://www.geni.com/people/Здравка-Матева-Попова/6000000004383703867

33. Стенограми от пленарни заседания https://www.parliament.bg/bg/plenaryst

34. Учителя Беинса Дуно – Петър Дънов, интернет търсачка, www.beinsa.bg

35. Хронология на ОНС https://www.parliament.bg/bg/16

Приложение 1

Стенографски дневник на 14-то ОНС, първа извънредна сесия, 4-то заседание от 18 юни 1908 г. за проведените избори в Еленска избирателна околия: „И в четирите избирателни секции не са станали никакви нарушения, никакви нередности. Протоколите са подписани от всички членове на бюрата, пак без никакви забележки… Д-р Стефан Попов е получил 3.364 гласа, а Драган Попов е получил 3.354. Избрани са там д-р Стефан Попов и Драган Попов. Опозиционните кандидати г.г. Бакалов и Михайловски са получили – първият – 102, и вторият – 87 гласа. В четвъртата секция има подадено само едно заявление от Марин Т. Радославов и от него се вижда, че бюрото късно открило гласоподаването, в 7 часа и 10 минути. Оставено е без последствие, понеже председателят на бюрото казва, че изборът почнал тъкмо в 7 часа, а не в 7 часа и 10 минути, понеже часовникът на тъжителя може да е бил малко по-напред. От същия има и друго заявление, че някой си Никола Чергиланов и други няколко души избиратели влезли в изборното място със сопи и с тояги. Бюрото констатира този факт в смисъл, че понеже лицата, които са влезли в изборното бюро със сопи, с тояги, са били стари, куци и сакати, невъзможно било да им се отнемат патериците, защото по друг начин не могли да гласоподават. По туй съображение комисията намери избора в Еленската околия за редовен.

Приложение 2

За адреса, на който живеят сем. Попови до 1924 г., разказва Юлита Василева: „Според баба ми Люба те преди 1924 г. са живеели пак на ул. „Цар Шишман“, но „зад“ църквата „Свети Седмочисленици“. В кореспонденцията им имаше плик, адресиран до (пра)баба Здравка, и друг, до (пра)дядо ми (предполагам през 1918 г.), с адрес „Площад „Черната джамия“ 6. „Черната джамия“ е старото име на църквата „Свети Седмочисленици“. Но не знам къде се води този адрес, не се разбира от тези стари немски карти на София от 1902 г. и 1920 г. http://stara-sofia.com/karti.html

Номерацията на ул. „Цар Шишман“ започва от площад „Цар Освободител“. Улицата пресича ул. „Граф Игнатиев“ (там е точно църквата, улицата „Цар Шишман“ минава зад нея) и стига до бул. „Патриарх Евтимий“. Откъдето и да е започвала номерацията на улицата по онова време, малко вероятно е този сегмент от нея да е имал друго име. Улиците, ограждащи сегашната градинка, са „6-ти септември“ (там се намира Шесто училище), „Паренсов“ (там е МВР), и „Граф Игнатиев“ (там е имало къщи, сега са кооперации с магазини отдолу). Градинката пред църквата е там от 1920-те години, преди това сградата на църквата е била бивша джамия, използвана за затвор, а откъм ул. „6-ти септември“ е имало сгради (бивши казарми), където са били стражите към затвора. Възможно е в една от тях да са живели, но не ми се вярва. По-скоро е възможно сегментите от улиците, ограждащи църквата, да са се водили официално или неофициално като „Площад „Черната джамия“. Възможно е този адрес да се е водил по старому, както хората са го знаели, и пощаджиите да са си знаели на коя от обрамчващите улици се намира номер 6. Но няма как ние да узнаем това. Не съм видяла никъде карта, на която да има означена номерация. На картата от 1902 църквата все още е затвор „Черната джамия“, и вероятно това дава името на площада, но улиците около него съществуват и са същите (само дето „Паренсов“ е още „Драгалевска“). Точно зад църквата, на „Шишман“, има една запазена красива стара къща, която от 1990-те години е пицария-ресторант. (https://goo.gl/maps/p2aZsoh9YCKr1MUg6) Възможно е и да са били в ъгловата къща с „Графа“, макар че тя ми изглежда по-нова (по-висока е). Но в този сегмент на „Шишман“ всичките кооперации са били къщи едно време. Възможно е да е била друга къща, ако изобщо е било на самата улица „Шишман“, а не някъде другаде наоколо.

Приложение 3

Варна, 17.01.1918 г.

Любезна Здр. Попова,

Трябва постоянно прилагане на Божественото учение на Христа. Само така животът придобива смисъл. Необходимо е ръководството на Духа. Да се изпълня всеки ден Волята Божия, това съставлява радостта на душата, като знаем, че всичко работи за добро, че сега се насновават ония нишки на живота, които ще образуват бъдещето. Вярата ни свързва със света на ангелите, от там тя извира. Надеждата, с всички хора и добри души, от там начева, а Любовта ни свързва с Бога, с Божествения свят. Да любиш, това значи да живееш в Бога и с Бога. Да вярваш, това значи да живееш с ангелите, а да се надяваш, то е да живееш с хората – и тъй животът има трояко изявление, което го определят с думите Вяра, Надежда и Любов. Бъдете пълни с радост и веселие. Всичко е за человека. Туряйте душата си, сърцето си постоянно във връзка със светлината, с топлината, с влагата на живота. Малкото зрънце най-първо трябва да се преобрази на малко стъбълце, после на клончета, листа, цветенца, плодове, и най-после на нова семка на Божия живот.

Поздрав на всички добри приятели. Поздрав и вам.

В.В.Ж.К.В.О.

(Свещеният подпис)

Приложение 4

Варна, 9.2.1918

Любовта, вярата, надеждата всякога обновява живота. Всичко в проявения свят се дължи на тях. Те са носителки на всичките Божии блага. Да любиш, да вярваш, да се надяваш, това е велика работа на човешкия дух. Това е все едно да познаваш Христа във всичките Негови проявления, да примиряваш в себе си и да хармонизираш всичките свои действия и стремежи. Работете усърдно и разумно. Всякога поставяйте любовта за основа във всичките свои мисли и желания, вярата – за двигателна сила в душата, а надеждата – за реализиране, осъществяване на Божиите мисли и желания в живота. И мистически Л означава проявление на Божията обич към всичко живо. В във вярата означава връзка, единство. Н в надеждата – примиряване, осъществяване на всички противоположности. Господ наближава да се прояви наново в света и всички, които чакат хиляди години, трябва да имат масло в маслениците си. Да стоят будни и готови и да не губят напразно своята душевна енергия. Те трябва да бъдат подобни на скрити пъпки, които очакват благоприятно време на своето разцъфтявание. Да се не разцъфтят ни по-рано, ни по-късно. Светът вече се движи и отгоре, и отдолу. Соковете на дървото – едни слизат, други се качват нагоре. Едновременно събаряне и обновяване вървят наедно. Господ слиза надолу от висшите светове. Отправя Той вече Своя величествен и творчески поглед. Слуша се Неговото Слово и земята като майка се радва на Неговата светлина и топлина, която Той ѝ изпраща. Радват се вече земята и небето, защото и те се обновяват. Радват се малките камъчета, пляскат с ръце бистрите изворчета и рекички, веселят се малките цветчета, подскачат малките бръмбари, пеят птичките на дърветата, ликуват високите планински върхове, пробуждат се човешките духове в слава, въздигат се Божествените души в красотата. Струва си човек да е само прост зрител на това, което се разкрива. Събарят се стари крепости, стари затвори, разпадат се стари форми, събличат се старите дрехи, пропадат изкривените учения, прекланя се мрачната философия и мъдростта на живота се явява в своята пълнота. Слиза Господ на живота и Той говори вече с разбран език за тия, на които душата Го чака. Приготвя Той всички с делото на любовта. Бащи, майки, синове, дъщери – всички до един досега ученици на любовта.
               Стани, стани, Господ ще те съживи.

               Стани, стани, Господ ще те възкреси.

               Стани, стани и с любовта започни.

               Стани, стани и истината облечи.

Господ да ви даде на всички да постигнете всички ваши добри желания, добри мисли и стремежи на вашата душа. Поздрав от Него на всички приятели, малки и големи, и на всички добри ученици, бедни и богати. Всички, които горещо обичат истината, на които сърцата са пълни със смирение Божествено, с милостиво сърце Господне, могат да си препишат тия думи. Те са простички, но пълнички, те са готови да разцелуват всекиго от вас, да ви дадат братски и сестрински прием и в техните обятия да намерите Божието благословение, Господа, Който ви говори и отвън, и отвътре.

Благославяйте Господа, Който се грижи за вас. Благославяйте Господа, Който ръководи съдбините на всички народи. Баща е Той на всичко живо.

Ж.К.В.О.

(Жив е, който ви обича)

П. К. Дънов

9 февруари 1918 г.

Варна

ПРОЛЕГОМЕНИ КЪМ ВЪЗМОЖНОСТТА ЗА ФИЛОСОФСКО ИЗСЛЕДВАНЕ НА ТВОРЧЕСТВОТО НА ПЕТЪР ДЪНОВ

Мирослав Бачев

При първо четене на заглавието читателят може да бъде подведен от някои предразсъдъци, а именно, че някой ще му обяснява как да изследва даден предмет, по какъв начин да го прави, каква линия на мислене да прилага, какви методи да използва, и т.н. Затова ни се струва важно да подчертаем, че не за това ще става дума тук. Ние няма да взимаме под внимание тези предразсъдъци, защото конкретното значение на това заглавие е да предизвика у читателя аналогия със заглавието, което Имануел Кант поставя на своите предварителни бележки (prolegomena) към изследването на възможността за научния характер на метафизиката, носещи заглавието Пролегомени към всяка бъдеща метафизика, която ще може да се представи като наука. Тъкмо това е и целта на този текст, защото и тук ще става дума за такива предварителни бележки, които ще очертаят възможните теоретически трудности, пред които се изправя едно философско изследване на учението на Петър Дънов.

Несъмнено, това слово може да бъде предмет на най-различни интерпретации и ние в никакъв случай не желаем да го „напъхваме“ в някакви предварително установени рамки, нито да указваме „най-доброто“, а още по-малко – „най-истинното“ тълкуване и разбиране. Правото на разбиране и интерпретация е свещено и неприкосновено, но все пак според нас съвсем уместно може да се говори за някои общи насоки, които да ориентират бъдещия изследовател относно безспорно трудния предмет на изследване, каквото е словото на Учителя Петър Дънов, и особено опита за представяне на философията на последния или, по различен начин казано и в различен смисъл – опита за мащабни философски обобщения въз основа на това слово.

Да се направи опит за изложение на философията на Петър Дънов е едно предизвикателство, което трябва сериозно да се осмисли, преди да се предприеме. Всъщност това се отнася и до по-детайлните въведения в неговото учение. Според нас общи въведения в неговото учение има достатъчно и е препоръчително усилията да бъдат концентрирани върху определени детайли, върху по-конкретните теми от творчеството на този български мъдрец, изследването на които ще даде възможност да се анализира конкретно по какъв начин то се ситуира както във философската парадигмалност, така и с оглед на съвременните духовни движения и културни еманации[1]. Подобни конкретни изследвания ще позволят да се разкрие на какво духовно и културно наследство е израз това учение, а от друга страна, какви са новите тези, послания, идеи, които то съдържа. Да се систематизират основните философски идеи на това учение не е лесно начинание. Всеки такъв опит за систематизация неминуемо е редуциране на едно идейно богатство с множество измерения до основни дефиниции, понятия, до взаимовръзките между тях в систематичното им единство. От друга страна, подобен процес на осмисляне създава условия да  бъдат схванати и пълноценно разбрани най-важните основи и принципи, както и да бъде назован и точно дефиниран този богат смислов свят.

Безспорно, множество от философските идеи в учението на Петър Дънов са присъствали и преди него под една или друга форма в историята, но тук те са реализирани в един цялостен светоглед. Този процес свидетелства, според нас, че духовните истини са предавани многократно на човечеството чрез културните еманации, чрез основателите на религиите, чрез философските теории и интерпретации, чрез психологическите идеи. С други думи, всяка светла идея, независимо в кое време се е появила и в кое направление се е проявила, е еманация на Божествената светлина. Или както твърди самият П. Дънов: Знанието от едно място не идва и светлината през един прозорец не влиза. Неизброими са пътищата на Знанието. Неизброими са прозорците на Светлината[2]. В този смисъл учението му е едновременно древно и съвременно; или по друг начин казано, е старо и ново. Под старо имаме предвид определени духовни истини, които са предадени в историята на човечеството, които той използва в своята философия на живота, като обаче ги трансформира в нови форми, отговарящи за днешното ниво на съзнание. Или по собствените му думи: Сега аз не ви проповядвам учение, което не знаете, а само ви припомням това, което сте знаели, но сте забравили[3]. От друга страна, това учение може да бъде дефинирано като ново, доколкото предава на човечеството съвсем непознати досега идеи, принципи, методи, разкрива духовни закони, непознати до този момент, чрез което внася нова светлина в човешкото съзнание, дава нов импулс за духовно израстване. Бихме могли допълнително да кажем така: част от понятията или идеите са вече налични в традицията, но една от новостите е тяхното съчетание, особено когато те се поставят в уникални аналогии. Един пример за това е обсъждането на идеите за любовта към себе си и любовта към Бога като аналогични на астрофизични факти: първото е аналогично на въртенето на Земята около себе си, а второто – на въртенето на Земята около Слънцето. Съществуват и други, подобни на тази, уникални метафори, сравнения и алегории.

Философските изследвания на словото на Петър Дънов – комплексен подход

След тези предварителни думи ще изложим последователно основните трудности, които среща едно философско изследване на словото на Петър Дънов, като в това изложение не следваме определен ред, степен на сложност или друг критерий, а само, така да се каже, „списъчно“ представяме какво според нас трябва да има предвид такъв вид изследване.

1. Приоритетът на морално-приложното пред теоретико-спекулативното послание

Тъй като целта на П. Дънов, както сам той отбелязва не на едно място, е много повече практическа, т.е. с приоритет на духовно-нравственото послание и с културно-трансформираща функция (както за отделния човек, така и за обществото), теоретическите контури на доктрината му невинаги са напълно ясни и понякога трябва специално да се търсят в контекста. На множество места П. Дънов твърди, че неговото учение трябва да бъде приложено, в противен случай то не може да бъде разбрано в пълнота от онзи, който го изучава само теоретично[4]. Темата за „приложението“, за което П. Дънов толкова държи, не бива да се интерпретира буквалистично. Ако това учение би имало единствено приложен аспект, то тогава всички въпроси и проблеми от метафизически характер, които то несъмнено притежава в изобилие, биха се оказали безпредметни, а вероятно и безсмислени. Първата му книга Науката и възпитанието – едно свидетелство за изключителната философска проникновеност на младия Петър Дънов[5]съдържа незначително съдържание относно конкретни правила или методи за ежедневния живот. Следователно „приложението“, за което става дума, не бива да се абсолютизира, защото подобен подход е непоследователен. Приложението на учението в разгледания от нас контекст означава участие на цялостния човек в разбирането и интерпретациите му. Тъкмо затова е трудно изолираното изследване на метафизични и епистемологични принципи, основни положения и т.н.

Темата за приоритета на приложението спрямо чисто теоретическите му принципи, концепции, рефелексии и т.н., следва да се разбира според нас като апел към цялостния човек (Selbst), който не само чете и мисли, а чувства и действа. Това е апел и към цялостното разбиране, при което осмислянето на върховните принципи се съпътства от преживяването на сърцето и от опита в практиката – тъкмо тук това учение придобива завършеност, но съвсем не тук е неговото начало като принципи. Тъкмо поради обстоятелството, че учението се завършва от самите хора, които го следват, когато те го приложат в живота си, то понякога изглежда незавършено, в този смисъл отворено, без да са му дадени окончателни очертания. Но те не са дадени поради поне две причини: едната е тази, която току-що споменахме – че то се завършва, когато всеки следващ го успее да го въплъти в живота си; и от друга страна, защото като същност и послание то е безпределно. В този му аспект то е подобно на Христовото учение, което също неслучайно е оставено отворено, тъй като изисква въплъщение в живота на всеки следващ го. Затова и твърдим, че под приоритет на приложното спрямо теоретическото П. Дънов не е имал предвид игнорирането или още по-малко омаловажаването на чисто метафизичната страна на доктрината си. Ако би било така, би следвал въпросът: какво по-точно ще се „прилага“? Следователно метафизичните тезиси и твърдения в словото му са изпълнени с много дълбок смисъл; и те не са нито безпредметни, нито омаловажени от самият П. Дънов. Следователно приложението, за което става дума тук, насочва към безпредметността и безполезността на само едни виртуалистки схеми и опити, при които само разсъдъкът действа, а животът бездейства. В този смисъл да се приложи учението, означава да не се остава само до теоретическата дейност, а не тя да се изключи като ненужна.

Безспорно, познанието за Божествените принципи, както и за духовните закони, не е възможно единствено чрез рационално разбиране. Показателно е в това отношение едно послание в края на книгата-метод Завета на цветните лъчи на Светлината, при което след изискването в живота на човека да се въплътят добродетели като любов, мъдрост, истина, правда (т.е. справедливост), е изписано изречението Само тогава ще Ме познаеш и Аз ще ти се изявя – т.е. когато човек приложи в живота си петте основни добродетели. В този смисъл духовното познание е тогава истинско и пълноценно, когато метафизиката е въплътена в етика; когато висшите принципи са се импрегнирали дълбоко в тъканта на индивидуалния опит на човека.

2. Говорното слово

Фактът, че словесното наследство на П. Дънов е всъщност говорно слово (изключение правят книгата Науката и възпитанието, както и няколко брошури и статии), поставя някои трудности пред изследователя и пред философския анализ. Много често се срещат изцяло контекстуални вмъквания в текста, които не бива да се генерализират до универсално значими принципи. Много често езикът е метафоричен, образен, символен, а на някои места изглежда като че ли разхвърлян. Говорното слово, от друга страна, е по-свободно откъм концептуално съдържание, последователност на мисленето и систематичност, и понякога предполага по-слаба прецизност в употребата на определени понятия. Поради разностранността на аудиторията, която се състои от хора на най-различно културно, интелектуално и духовно равнище, се дължат и някои недостатъчно прецизни от научна и лингвистична гледна точка изказвания, твърдения и тезиси. Необходимостта една идея да бъде „облечена“ в най-различни форми и понятия, за да бъде схваната от възможно най-широк кръг хора, поражда и нееднозначността на използваните понятия. Поради това обстоятелство разбирането и тълкуването на неговото слово трябва да се схваща цялостно, а не само конкретно и контекстуално. От една страна, необходимо е да се следи внимателно за контекста, а от друга страна, при тълкуване на даден въпрос е необходимо да се обхваща, доколкото това изобщо е възможно, общата насока на неговото слово.

Говорното слово на П. Дънов е класифицирано от първите му ученици и последователи в няколко отделни течения, всяко от които притежава своя специфика. Смятаме за важно да направим опит да откроим тези специфични черти на всяко от тези течения, въпреки че те не са необходимо условие за очертаване на философските идеи на П. Дънов, защото последните присъстват във всички споменати от нас разклонения на това слово[6].

А) Неделни беседи. Цикълът, озаглавен „Неделни беседи”, представлява беседи, изнасяни в 10 часа сутринта в неделя под формата на проповеди. Публичното изнасяне и документиране на неделните беседи започва през 1914 г. Обикновено беседите започват с определен стих или стихове от Библията и продължават с тълкуване, давайки отговор на актуални човешки проблеми. Стилът е максимално достъпен за слушателя, предназначен е за широка аудитория. Истините на живота са илюстрирани с множество притчи и примери, а всяка от беседите обхваща разнообразни подтеми. За правилното възприемане и прилагане на Словото Божие (т.е. библейското откровение) е необходимо духовно знание и дълбоко разбиране на вътрешния му смисъл – и неделните беседи са безценен извор на светлина по тези въпроси. Централно е мястото на Христовото послание за Божественото съвършенство и приложението му в живота от отделния човек и от обществото. Основата на Божественото учение са принципите Любов, Мъдрост и Истина. С първата стенографирана неделна беседа Ето Човекът започва цикъл от шест тома, известни под заглавието Сила и Живот. В тях, по собствените думи на Петър Дънов, се съдържат основите на неговото учение, което той нарича Новото учение на Всемирното Бяло Братство.

Б) Утринни слова. Утринните слова са раздел в словото му, които също са били изнасяни в неделя, но в пет часа сутринта. Адресирани са към по-тесен кръг хора и са по-кратки. Първото утринно слово – Абсолютната истина, е изнесено на 21 септември 1930 г. П. Дънов говори върху глави от Библията, като превежда духовните им послания на съвременен език. Свещените текстове съдържат в себе си висш смисъл, който понякога е трудно достъпен за човешкия ум. Тълкуването им в опитите за декодиране на този смисъл се съдържа в утринните слова.

В) Общ окултен клас. През 1922 г. Петър Дънов отваря Школата на Бялото Братство. По-задълбочената работа върху духовните принципи и закони се явява естествена необходимост. Този раздел на словото му е именувано „лекции”. Стилът му тук е с повече научен характер; примерите и притчите присъстват, но акцентът е поставен върху духовното изяснение на принципите и законите на природата чрез примери от различните клонове на науката. Изобилстват алгебричните примери и геометричните фигури като метод за илюстрация на духовното послание. Разнообразието от теми е свързано с различните средства за духовно усъвършенстване и хигиена в най-широк смисъл на думата – чистота в мислите, чувствата и постъпките. Развива се обширната наука за антропологичния триъгълник (ум, сърце и воля) и се дават методи за духовна трансформация на мислите, чувствата и волята. Централна тема е Божественото начало и неговите прояви в природата и човешкия живот. По-конкретно Общият окултен класе открит на24 февруари 1922 (петък) за слушатели от всички възрасти и семейно положение. Задават се теми, задачи и упражнения. Лекциите са изнасяни всяка сряда в продължение на 22 години.

Г) Младежки окултен клас. В школата на Петър Дънов се откриват едновременно два класа – общ и специален (впоследствие наречен „младежки”). В младежкия клас влизат лично поканени от П. Дънов младежи, а условието за това е те да бъдат неженени.Лекциите пред младежкия клас са подобни на тези пред общия, но са по-кратки и по-конкретно насочени. И тук главна част от методиката са геометричните фигури, които са образни пояснения на различни духовни въпроси. Задават се повече писмени теми и най-разнообразни задачи и упражнения. Лекциите пред специалния клас са посветени на развиване на по-голяма дълбочина в усвояването и разбирането на законите на битието. Тук се дава нова насока и благоприятна среда за развитието на ума, сърцето и волята. Преобладават различни аспекти от обширната наука за съзнанието и неговите основни степени – подсъзнание, съзнание, самосъзнание и свръхсъзнание. Методите за преобразяването на нисшето човешко естество са един от основните акценти на лекциите. Това се осъществява чрез дълбока вътрешна работа посредством концентрация и медитация, молитва, съзерцание и размишление, самонаблюдение и физически упражнения. Всички тези методи се отнасят към една цел – себепознание и развиване на качества за организиране на вътрешния свят и за хармонизирането му с външния. Съдържанието на тези лекции, от една страна, е задълбочаване на основните знания, предадени вече в неделните му беседи до този момент, а от друга – то може да се интерпретира като разгръщане на една цялостна духовно-образователна и културно-просветна програма.

Д) Съборни беседи. Това направление са беседи, изнасяни по време на съборите на Бялото Братство във Варна, Велико Търново, София и на Рила. Подобно на неделните беседи, те се отличават с по-широк поглед върху въпросите от духовния живот и реализацията му в практическата сфера, изведено на преден план с много житейски примери. В съборните беседи се съдържа съкровеното знание за същността на духовната себереализация, за еволюцията и идеята за ученичеството. Те са врата към навлизане в познанието на петте Божествени принципа – любов, мъдрост, истина, правда и добродетел, отразени в картината на Пентаграма – символ, изобразяващ пътя на ученика в школата на живота. Тук се съдържа и една от най-важните беседи в това отношение със заглавие Пътят на ученика, в която е представена еволюцията на човека в контекста на един всеобщ космически план.

Е) Рилски беседи. Така са именувани беседите, изнасяни на Рила. Петър Дънов извежда своите последователи на лагер край Седемте рилски езера за първи път през 1929 г. В рилските беседи често се говори за живота в планината и за приложението на чистотата както във физическия, така и в психическия и духовния живот. От тази чистота зависи и правилното отношение на човека към Бога. Животът в Христос и за Христос – изявеният Бог в света – е един от основните моменти в рилските беседи. Този живот се осъществява посредством любовта, приложена във всички сфери на индивидуалния, семейния и обществения живот.

Ж) Четвъртъчни беседи. Четвъртъчните беседи, наречени още „беседи пред сестрите”, са били предназначени за особен кръг слушатели – жените, майките, възпитателките, учителките, въобще за всички жени, от които зависи промяната на обществото. Те са изнасяни в продължение на шестнадесет години (1917-1932) в следобедните часове в четвъртък (изключение правят пет от тях), поради което са  наречени и „четвъртъчни беседи“. Включени са в сборник със заглавие Великата майка. Съдържат наставления, упътвания и методи за духовна практика. В тях са изяснени също някои езотерични понятия и символи.

З) Извънредни беседи. Самото заглавие посочва, че това са беседи, които не попадат в никоя от горните категории, а са изнасяни по повод на различни случаи. Те отразяват основните положения на словото по принцип и също са върху определени теми, имащи връзка с развитието на човешката душа в нейния възход към Великото Разумно Начало.

Говорното слово на Учителя се стенографира и впоследствие стенограмата се трансформира в текст, който се редактира. Това поставя въпроса за автентичността на словесното наследство на Петър Дънов. В процеса на стенографиране се правят множество съкращения, което от своя страна изисква обработване на стенограмата до няколко дни след съставянето ѝ. Стенографи на словото на Петър Дънов в периода след 1914 г. са няколко души, между които основно: Елена Андреева, Савка Керемедчиева, Паша Теодорова, Боян Боев. Знайно е, че обичайно Паша Теодорова прави обобщение на стенограмите (когато има повече от една стенограма) и впоследствие извършва редакция на текста. Има данни, че така подготвяният текст е даван на Петър Дънов за последни корекции, след което е отпечатван[7]. Схващането, че редактирането на текста на стенограмата е особен род кощунство, което засяга автентичността на изреченото от П. Дънов слово, е неразбиране на този процес. Известно е, че самият П. Дънов е изисквал от негови съмишленици да направят редакция на неговото слово. Емблематичен пример за това са книгата му Науката и възпитанието, както и Учителя говори – и двете редактирани от Георги Радев. Известно е, че П. Дънов понякога сам е редактирал своето изговорено слово, снето от стенограма[8]. Освен това, когато става дума за пълна автентичност на изговорено слово, за такава може да се говори единствено ако е налице запис на гласа. Ако такъв липсва, какъвто е случаят с лекциите и беседите на П. Дънов, не може да се претендира за и да се гарантира пълна автентичност. Фактът, че приживе на П. Дънов голяма част от неговите беседи се отпечатват и самият той участва в този процес, поставя извън съмнение автентичността на достигналото до нас негово слово в неговия редактиран, т.е. завършен вид.

Следователно говорното слово очертава три кръга от теоретически проблеми: първият е свързан с неговите специфики, които липсват при писане на текст, вторият проблем е пряко свързан с първия: П. Дънов не е изложил някъде специално своя философска система, което безспорно затруднява изследователя, защото негова задача е освен да систематизира и изложи тази система като първа задача, още и да я интерпретира с оглед на социално-историческия контекст, на спецификите на мисленето и т.н. И трето, фактът, че няма оставен запис на словата му, поставя изследователя пред обстоятелството да се довери относно автентичността на приживе публикуваните книги на П. Дънов.

3. Различната употреба на едно понятие

Тази трудност е резултат от предходната. Много често в зависимост от контекста употребата на едни и същи понятия придобива допълнителни нюанси. Това безспорно създава трудност за анализиране и дефиниране на основните принципи. Освен това много често езикът е метафоричен и поетичен, образен. На места съдържанието е разхвърляно и тук задачата на изследователя още повече се затруднява, защото преди да се анализират понятия и тези, тяхното съдържание и смисъл трябва да се прецизира и конкретизира, и едва впоследствие да се систематизира.

4. Диалектическото мислене

Друг важен аспект, свързан с тази трудност, е диалектическото мислене, с което е богато наситено словото на Петър Дънов. Много често той противопоставя различни тези и твърдения в словото си, обсъжда противоположни гледни точки по духовни въпроси. Можем да илюстрираме тази мисъл с един конкретен пример. Основното разбиране на П. Дънов за Бога е вложеното в новозаветния стих Бог е любов и това е фундаментално негово разбиране, което присъства навсякъде в словото му. Въпреки това той твърди: Ние казваме: „Бог ни обича!“. За какво ще ни обича Бог? За лентяйството ли? Казваме: „Бог е милостив“. За какво ще е милостив? Може да бъде милостив за способния човек[9]. Примери има достатъчно. Тези привидни „противоречия“ в учението му имат строго определен смисъл, който е свързан с един особен принцип срещу догматичното разбиране на словото му, от една страна, и способността за диалектическо мислене, от друга страна, при което синтезът на тезата и антитезата много често е задача на самия слушател (читател), т.е. много често синтезът не е експлицитно показан.

Още един пример в това отношение е екзистенциалният аспект на отношението между мисъл и действие[10], по-точно кое от двете трябва да бъде първично и предхождащо другото в определена човешка ситуация. Обичайно поставяме мисълта на първо място. Но Петър Дънов поставя това отношение не само като само-по-себе-си, а като относимо към различните екзистенциални ситуации: в този смисъл ако трябва да се извърши нещо Божествено, отношението е обърнато: първо е действието, а впоследствие – мисленето[11]. При човешките, т.е. „по-техническите“ процеси, първично е мисленето (обмислянето). Този пример, а такива има не един или два в словото му, са аргумент в подкрепа на тезата, че не трябва всички твърдения (дори и при предпоставката, че словото е форма на Божествено откровение) да се абсолютизират. По подразбиране Божественото не може да си противоречи. Но то има безкрай възможности, които ние не познаваме. Къде е тогава фината граница между абсолютисткото и релативисткото разбиране на словото на Учителя Петър Дънов? Тази граница именно може да бъде намерена чрез философско-критическо[12] изследване на словото му.

Мисленето на Петър Дънов е трудно да бъде поставено в някакви строги рамки и определения – то е и диалектическо (философско), и поетико-мистическо, на моменти строго математическо, що се отнася до дефинирането на законите на битието. Ние обаче ще акцентираме тук върху първото. Тази тема е от изключителна важност за разбирането на този текст, който е не предметно, а предимно методологически ориентиран. Като такъв той не е пряко съдържателен, обектен, но същевременно дори и като методологически-формален, той може да се разглежда като условие за възможността за цялостен философски анализ на творчеството на П. Дънов. Защо мислим по този начин? Защото самият П. Дънов твърди, че за разбирането на какъвто и да е въпрос той трябва да бъде разгледан от гледището на трите свята – физически, духовен и Божествен. Но и тук измеренията са доста повече, т.е. разбирането с оглед на който и да е от световете също предполага многоизмерност от своя страна.

 Примерите са множество, ала тук ще се ограничим само с някои основни акценти – представяме на вниманието на читателя един пример за светогледна диалектика, при която утвърждението и отрицанието са в динамично взаимодействие: Като кажат: „Няма Господ“, кажете: „Да, няма Господ“. „Няма живот.“ – „Да, няма живот.“ „Светът е лош.“ – „Да, лош е.“ „Е, животът е безсмислен.“ – „Да, безсмислен е.“ „По-калпаво същество от човека няма.“ – „Да, прав си, по-калпаво същество от човека няма.“ Сега аз говоря за реалности, които съществуват, но как ще се съгласим, то е друг въпрос. Аз не измислям тия неща, но говоря туй, което съществува. После казват: „Като умре човек, с него се свършва всичко“. Да, така е, като умре човек, с него се свършва всичко. Сега започвам обратното: като умре човек, ще се свърши всичко, но като се роди, ще започне всичко. Значи ако след смъртта се свършва всичко, с живота започва всичко. Без Бога светът изгубва своята форма; с Бога придобива своята форма. Без Любовта животът няма смисъл; с Любовта животът има смисъл. Без Истината лъжата господства; с Истината какво започва? (подч.м. – б.а.)[13]

Несъмнено подобен диалектически подход прилага в древността Сидхарта Гаутама, известен с прозвището си Буда. Известна от историята е неговата беседа, в която при поставянето на противоположни въпроси той отговаря по един и същ начин на всички тях. Когато странстващият монах Ватсаготра задава на Буда метафизичните въпроси, сред които: дали светът е вечен или преходен, дали е ограничен или неограничен, дали душата и тялото са едно и също нещо, или не, дали Буда ще съществува след смъртта, или не, и т.н., на всички тези въпроси Буда не отговаря утвърдително, смятайки, че самите въпроси са неоснователни и не довеждат до освобождение и безметежност, което е истинската цел на будистката теория и практика[14]. Тези въпроси не водят до успокоение, познание, просветление и нирвана, поради което са излишни. По друг повод същият монах задава на Буда въпроси за съществуването или несъществуването на душата, на които Буда не отговаря нищо по сходни мотиви – според него въпросите за съществуването или несъществуването на Аза (Атман, душата) са неправилно поставени във философските школи, поради което както утвърждаването им, така и отрицанието им може да доведе до погрешни изводи за неговото (на Буда) учение[15].

Според Петър Дънов противоречията са една необходимост, както битийна, така и екзистенциална: Противоречия съществуват в природата, но не се старайте да примирите тия противоречия. Вие никога няма да ги примирите. Ако речете да примирите противоречията, вие ще изгубите смисъла на живота… в природата съществуват привидните противоречия. Тия противоречия са висши математически задачи. За глупавите хора съществува противоречие, съществува зло, но тия неща са висши задачи в света. …Като възприемем закона на Абсолютната Божествена справедливост и разумност, ще оставим противоречията да си съществуват – те са необходими. Те са били една необходимост в нашето минало; те са една необходимост и за нашето настояще, и за нашето бъдеще. Те са явления, които ни подтикват към свобода и за в бъдеще. Изобщо противоречията, които съществуват в света, са потребни[16]. И още един пример. Двама души се разговарят, спорят за някой философски въпрос: има ли бъдещ живот, или няма… Щом има сегашен живот, има и бъдещ живот. Новата философия гласи така: щом има сегашен живот, има и бъдещ живот. Щом няма сегашен живот, няма и бъдещ живот. А пък щом има бъдещ живот, има и сегашен живот. Щом няма бъдещ живот, няма и сегашен живот[17]. Какво е новото в тази диалектика – тя не е самоцелна, а има духовно измерение и функционира като ориентир за прояснение на духовни закони, сили, принципи. В този смисъл специфичното в тази диалектика е духовната цел, която трябва да се постигне.

5. Обем на първичния текст

Изследователят на творчеството на Петър Дънов има задача да обхване около 4000 негови беседи, което означава минимум около 180 тома. В този случай първичният текст неимоверно превишава вторичната литература върху него.

6. Невъзможност за периодизация на основните идеи

Изходната предпоставка тук е пророческият момент[18] в словото на Петър Дънов, Учителя. Съгласно този момент идеите и основните му послания обхващат твърде голям период от време, почти цялото му творчество. Това означава, че то много трудно може да бъде разделено на превърналите се почти в канон: ранен, зрял и късен период, което означава, че за прецизни изследвания на основните му идеи и понятия трябва да се има предвид цялото му словесно наследство.

7. Проблемът за дефинирането

Често се твърди, че учението на Петър Дънов като пророческа еманация не се поддава на дефиниране чрез понятия: според това мислене това означава да го ограничим, свеждайки го до всевъзможните човешки интерпретации и разбирания. Такъв подход обаче крие един голям риск. Защото ако подобно мислене бъде докрай последователно, би последвал изводът, че за това учение и тази философия не трябва да се говори нищо, защото всяко изричане за него веднага се превръща в ограничение. Критиката на т.нар. (западно) мислене в „-изми“ не е изцяло лишена от основание и аргументи, но „-измите“ са основен ориентир за разбирането, начин да се сведе до съзнанието голямо по обем съдържание. В крайна сметка не е ли такова всяко едно понятие? Неизбежното ограничение при формулиране на понятия е присъщо изобщо за нашето човешко мислене. Може би никой сериозно не би отхвърлил като ненужна способността ни да формулираме понятия, въпреки че всяко понятие е ограничение. Но то не е само ограничение. То е живот и сила за мисленето, чрез него именно мисленето се издига над образа, представата и „техническата интелигентност“ – способности, характерни и за животното. Точно чрез понятията, дефинициите и символите човешкото мислене е именно човешко мислене, а не просто какво да е мислене. Мисленето през дефиниции е характерно само за човека от (сетивно) емпирично познатите ни същества.

От друга страна, опитите за дефиниране на словесното наследство на П. Дънов чрез обичайните понятия често срещат затруднения. Не защото те не могат да се приложат към него, а защото трябва да се приложат много от тях, някои от които често са взаимоизключващи се. Това е така, защото творчеството му е политематично и многоизмерно с оглед на различните контексти, на различните нива на разбиране, на разнообразната и много често свободна употреба на понятията и езиковите форми. Разбира се, това обстоятелство е позитивно и има за цел да разкрие как различните понятия и словесни форми в учението на Петър Дънов са неизменно свързани по един или друг начин с определени философски направления, със съответните влияния в теологията, културата, духовността като цяло.

8. Степени на разбиране

Учителя Петър Дънов невинаги казва от какво гледище изяснява даден въпрос – това е задача на слушащия. От друга страна, този факт илюстрира начина, по който той изяснява определени въпроси. Поради това обстоятелство не трябва словото му да се помества в някакво единствено възможно и „правилно“ разбиране, защото дадено твърдение може да важи само за физическия свят, може да важи само за духовния свят и т.н. В това отношение П. Дънов твърди: На всеки зададен въпрос може да се отговори по три начина: от материалистично, от духовно и от Божествено гледище… Значи ние можем да отговорим на зададен въпрос от материалистично, от идеалистично и от философско гледище, т.е. от гледището на чистия разум. Първия отговор могат да разберат всички, втория – половината, а третия – малцина[19]. Следователно абсолютистките интерпретации са твърде едностранчиви и трудно обхващат многообразната палитра на смисли и значения в неговото слово – то е изцяло съзнателно „отворено“ за различни разбирания и интерпретации, т.е. по замисъла на самия му автор, и тъкмо тук е неговото предимство спрямо множество подобни по характер. Изречения, започващи с фрази като: В дадения случай има ред възможности…, Да допуснем, че…, Допуснете сега… потвърждават нашата теза. П. Дънов често дава само примери за илюстрация на дадена идея, което не е равнозначно на нейното прецизно изследване, дефиниране, проблематизиране и систематизиране. Но разбиранията не са разположени само във вертикална посока, възможностите за разбиране и интерпретации са и хоризонтално ориентирани.

Освен това има голяма разлика между теоретическото изучаване на едно учение и неговото преживяване и въплъщаване в живота, т.е. преживяването му чрез сърцето, душевността и интуицията. Понякога двете са пряко свързани, но може и да не са. В това отношение има три степени на разбиране на една духовна доктрина: 1) преживяване на основните истини и въплъщаването му в живота; 2) разбиране на самата доктрина като цяло; и 3) систематично схващане на първичните принципи чрез анализ на теоретико-философско ниво. Тези нива са антропологично обусловени: сърцето и волята са основни участници в първата степен, втората и третата степен изискват систематичната дейност на разума. Съществува и моментът на контекстуална относителност на словото на П. Дънов:Това е една теория. Като говоря така, не го вземайте като реалност, то е само за изяснение[20].

Различните нива на разбиране на словото на Петър Дънов, Учителя, всъщност са валидни за всеки един текст, за всяко едно произведение на изкуството. Защото смисълът е винаги много по-широк от конкретния замисъл на автора.Замисълът е авторов, тесен, конкретен; смисълът – универсален, простира се далеч преди и след конкретния замисъл. Замисълът е винаги контекстуален, винаги ограничен по отношение на социалното, културното битие на конкретната епоха, на конкретните мисловни нагласи, настроения и култура на епохата. Смисълът е универсален, неограничен, почти независим спрямо културната епоха, социалното битие и господстващите мисловни тенденции. Замисълът е субективен, конкретно авторово намерение, смисълът – обективен, необусловен, универсален. Тъкмо поради това отношение между замисъл и смисъл наглед парадоксалното твърдение, че днес можем да разберем автори от миналото по-добре, отколкото те са се разбирали, се оказва вярно.

9. Пророческият елемент

Изговореното от Петър Дънов има характер на пророческо слово. След духовното му посвещение през 1897 г. личността на П. Дънов се преобразява в тази на Учителя, т.е. онзи, който е пратеник на Бога, изпълнява волята Му и предава посланията Му на хората. Този пророчески характер не бива да се пренебрегва при едно философското изследване. Защото при този случай философското има инструментален характер спрямо пророческото. Това поставя пред изследователя допълнителна трудност, при която се очертават две възможности: да се съгласи и съответно да уважи и да се съобрази с този особен пророчески характер на словото на П. Дънов или да не се съгласи (или да бъде неутрален към него, което е същото). Във втория случай на философското изследване би му липсвало един много съществен елемент и то би било може би „външно“ логически последователно и системно изследване, но със сигурност – повърхностно и едностранчиво, защото няма да може да долови спецификата на това слово, което не следва единствено критерия за формално-логическа правилност и обичайна философска последователност на изложението, а се фокусира върху разнообразието от подходи при изложение на различни идеи и особено – върху фокуса на приложение на системата от добродетели, което е една от първите му грижи. В първия случай трудността се поражда от „свободната“ употреба на философските понятия, при което те невинаги са изпълнени със своето обичайно и разпознаваемо съдържание. В такъв случай философското изследване трябва да се опита да обхване цялата възможна палитра в употребата на едно понятие, анализирайки го в съответните контексти, а впоследствие да направи опит за систематизация и конкретизация на неговата употреба.

Прозвището Учителя, което е дадено на П. Дънов от неговите ученици и последователи, не е просто синоним на гуру, майстор, ментор или какъвто и да бил модерен в днешно време термин. Това прозвище е наситено с богато съдържание и се родее по-скоро с влаганото в новозаветното понятие чрез стиха Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога. Не е тук мястото за обсъждането на понятието учител в духовните традиции на Изтока и Запада.

10. Методите на изследване

Всичко, казано дотук, определено поражда и още една трудност при изследването на словесното творчество на П. Дънов – методите, чрез които то ще бъде изследвано. Според нас е нужно съчетаването на съвременните философски методи с онзи ключ, който по-горе обсъдихме в точката степени на разбиране. Комплексният подход би имал три насоки: 1) от гледище на кой свят са предадени определени идеи; 2) от позицията на нещо цяло или на нещо специфично се прави дадено твърдение; и 3) каква актуална степен на разбиране притежава съответният слушател, за да разбере казаното. Тези три насоки са свързани помежду си. По такъв начин методи като херменевтичния, феноменологическия и сравнителния анализ, както и други обичайни подходи, ще бъдат подходящи за изследване на това творчество единствено под условието да бъдат в съчетание с разбирането за пророческия елемент на това слово, който по-горе очертахме, както и под условието на всички онези особености, които вече обсъдихме, като говорното слово, различната употреба на идентични понятия, големия обем на първичния текст и т.н. Със сигурност игнорирането на рационалния подход, на обичайните подходи и методи, на точната методология е неподходящо и ще бъде грешка при изследването. Научните (философските) изследвания са по характер рационални и следващи определени правила и методи при изложението. Ако това липсва, те не могат да се нарекат научни изследвания. Тук нямаме предвид различни философски жанрове като философско есе, някои екзистенциални измерения на философията и т.н.

Как обаче едно изследване може да се нарече философско при предпоставката на определен вид духовност, на определен вид езотерична доктрина, на пророчески тип учение? Този въпрос не е маловажен и не трябва лекомислено да се игнорира. Знайно е, че философското изследване не е и не може да бъде изцяло безпредпоставъчно. Да, философската рефлексия, за да е наистина философска, не се основава на авторитети (макар и това да е в условен смисъл), не приема нищо за очевидна даденост и по подразбиране осмисля всичко критически и от гледището на разума. На горния въпрос ще се опитаме да отговорим в по-долните редове.

Вместо заключение. Философия ли е учението на Петър Дънов (или възможността за философското изследване на идеите му)?

Заглавието и подзаглавието изразяват две различни теми. В първото се пита доколко словото на П. Дънов може да се нарече философия или философско, а второто обсъжда възможността да се изследва с философски методи това слово и учение. Ще се опитаме да обсъдим тези две теми във взаимодействие.

Всичко, казано досега, ни въвежда в обширния мисловен свят и нагласата, че опитите за дефиниране на учението на Петър Дънов, което наистина притежава – и това, вярвам, ще го потвърди всеки непредубеден изследовател – сложен и твърде комплексен характер, както и опитите да се охарактеризира единствено чрез един утвърден светоглед, неизбежно водят до ограничения. Но тъкмо такива „ограничения“ могат да бъдат мислени и в техния положителен смисъл, че е именно говорене в „да“, а не в „не“. То е утвърждение. Да, може би недостатъчно утвърждение, но все пак утвърждение.

Разбира се, трудността на задачата не само не трябва да бъде повод за интелектуално обезсърчаване, а напротив – да се превърне в мотивация. Защото навлиза в тази особена по характер проблематика, в едно поле от идеи, за което се изисква тънък усет – и несъмнено, духовно-мистична, а дори защо не – поетична нагласа, за да може изследването да успее да извлече действителната теза, дори и когато тя е само имплицитно зададена. Описаните дотук трудности са значително по-малко не само като количество, но и като процес, при изследване на по-ранните му философски идеи, изложени в съчинението Науката и възпитанието[21].

Казаното в тези пролегомени поставя въпроса за самата възможност на едно философско изследване на идеите и творчеството на Петър Дънов. Самият той никъде не твърди, че развива своя философия, подобно на множество познати ни до днес образци. Трябва да се има предвид пророческия характер на словото му, т.е. че онова дълбоко вътрешно съдържание е само „облечено“ във философска дреха, но самото то не е негова лична философия, не е собствено негово прозрение, т.е. прозрение на неговата личност. Тази пророческа основа, по думите на П. Дънов, е божествена и в този смисъл не е негово лично притежание. Така философията тук е инструмент, средство. При тази пророческа предпоставка можем да говорим само в този инструментален смисъл за философията на Петър Дънов, както и за философа Петър Дънов. От друга страна обаче с пълно основание неговото учение може да бъде определено като философия и в по-широк, и в по-тесен смисъл. В по-широк смисъл П. Дънов обсъжда множество теми, които са предмет и на философията, и това е разбираемо. Въпросът е дали методът или методите, които той използва, са философски, или не. В действителност за това, дали дадено нещо е философия, или не, според нас не единствено методът е определящ. Защото и религията, както и всяка културна форма, при която е наличен някакъв светоглед, някаква форма на осмисляне на света, обсъжда в по-малка или по-голяма степен тези въпроси. В този по-широк, популярен смисъл на понятието и те са философия. В по-тесен смисъл на понятието обаче философия ще рече да се използват философските методи, т.е. онова, което се обсъжда, да извира от разума, от рационалните основи на субекта. Още значи и да се употребяват философките методи като съмнение, критика, феноменология и т.н. И в този смисъл – ако се съобразим със съвременните критерии – учението на П. Дънов не е философия, а може да бъде дефинирано като форма на откровение, като Божествена мъдрост и Божествено слово.

Тук е валидно онова, което по-горе определихме като степени на разбиране. За едни читатели книгите на П. Дънов ще бъдат религиозна литература, за други – философия на живота, за трети – определен тип мистика, за четвърти – изцеление на душата и Божествен говор. А за други читатели те няма да имат никакво значение, ще останат абсолютно неразбрани. В този смисъл различните определения и класификации зависят от субекта на тези определения и класификации. Тогава обаче остава въпросът какво всъщност са тези книги, какъв е характерът на това слово? Каква е истината? Оставяме този въпрос отворен – предлагаме на уважаемия читател сам да прецени, разгръщайки книга на Петър Дънов.

Да се върнем на основната тема. Твърдейки всичко това по отношение на философията на Петър Дънов, въпросът придобива допълнителен аспект, който се състои в разбирането, че и философските методи са само инструменти. Ако Бог живее в душата на човека, душата съдържа вече това откровение в потенциален вид, като вътрешно откровение. Но за философията, в тесния смисъл на думата, тези предмети са само едни от многото. И тя не се притеснява докрай да се усъмнява във всичко; и в крайна сметка рискува да се изгуби в нищото. Всичко това обаче съвсем не означава, както може би изглежда на пръв поглед, че не може собствено да се говори за философия на Петър Дънов. Това поставя важния въпрос: що е философия? Може би е чисто мислене? Питагор, който оглавява духовна школа и е първият, наречен с новото прозвище философ, изхожда в своето разбиране от древните мистерии. Хераклит и Платон, които се вдъхновяват от същите мистерии, са едни от най-почитаните философи. А мъдростта, към която имаме любов [етимологията на phileo(обичам)-sophia(мъдростта)], все още не е единствено чисто мислене.

Освен казаното дотук, следва да споменем и най-различните направления, школи и дори моди във философията (и особения по характер въпрос тук: коя философия?). Следователно на самия въпрос Що е философия? – въпрос, който звучи почти като модерна тавтология – е трудно да се отговори изцяло еднозначно. В началото се отговаря лесно и набързо, но колкото повече се навлиза в света на философията, този отговор изключително много натежава и все повече затруднява. Да, тя е мисловен процес на обобщаващи изказвания за реалността и познанието, за човека и абсолютното; единствената наука, която се запитва за първоосновите си и задава пределни въпроси за човешката екзистенция; тя е питане за самото питане, и тъй нататък. В този пункт дори трудно може да се говори за философия в широк смисъл (мъдрост, разумност, аскеза и начин на живот) и в тесен смисъл (като професионална дейност и като мислене от чист разсъдък и чист разум). Ако приемем, че преди да има философия, има философи, и ако баща на думата е Питагор (или Хераклит Ефески), то в такъв случай философът е обичащият мъдростта, изявяващият мистериите, осмислящият мировите процеси. Едва по-късно философията се превръща в една почти самодостатъчна област. Последното определено е огромно постижение, при условие да не се забравя древното ѝ значение и функции. Тъкмо с оглед на тези функции можем съвсем релевантно да говорим за философия на Петър Дънов. Ако вземем това условно деление, то и в такъв случай Петър Дънов е философ и в двата смисъла на понятието. А относно въпроса за възможността за философско изследване на неговото творчество, то ще кажем, че такова именно философско изследване е онова, което може да се опита да осмисли и представи най-същностните и дълбинни елементи на това учение.

Литература

Бачев, Мирослав. Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, София, 2017.

Беинса Дуно. Учителя говори, София, 2010.

Дънов, Петър. Божественото огледало, София, 2015.

Дънов, Петър. Високият идеал, София, 2009.

Дънов, Петър. Запалена свещ, София, [Изд. Бяло Братство, Година ХVI (1936–1937), Общ окултен клас, година шестнадесета, ISBN 978-954-744-300-6].

Дънов, Петър. Положителни и отрицателни сили (Общ клас, Година осма), София, 2008.

Митева, Соня. Паша Теодорова и Словото Божие, Сайт: Общество Бяло Братство, <https://beinsadouno.org/pasha-teodorova-slovoto-bojie/>, посл. прегледан: 21.06.2022.

Учителя Беинса Дуно. Истинската реалност, София, 2008.

Учителя Беинса Дуно. Трите живота (ООК-1), София, 2006.

Учителя Петър Дънов. Сила и Живот, т. 7. София, 2013.

Учителя Петър Дънов. Сила и Живот, т. 8, София, 2014.

Фраувалнер, Ерих (съст.). Антология на будистката философия. София, 1995.

Чилингиров, Асен. Редакцията на Словото, Берлин, 1999, <https://www.otizvora.com/files2012/redslovoto.pdf>, посл. прегл.: 21.06.2022.


[1] В тази връзка препоръчваме обзорната книга Учителя, Изд. Бяло Братство, 2005 г., с автори Методи Константинов, Боян Боев, Мария Тодорова, Борис Николов, книгата Учителя говори със съставител Георги Радев, Науката и възпитанието на младия Петър Дънов, книгите на Методи Константинов, Боян Боев, Николай Дойнов, Илиан Стратев, от съвременните автори – трите тома на Константин Златев Учението на Бялото Братство, статиите и студиите на Димитър Калев, публикациите по тази тема на Деян Пенчев, Соня Митева, Мария Кисова, Живко Стоилов, Светла Балтова, Хари Салман, Дейвид Лоримър и други автори, които трудно бихме могли изчерпателно да изброим тук.

[2] Беинса Дуно. Учителя говори, София, 2010, с. 30.

[3] Учителя Петър Дънов. Сила и Живот, т. 8, София, 2014, с. 265.

[4] Това отношение е сходно с новозаветната мисъл на ап. Яков, който в посланието си твърди: Ти вярваш, че има един Бог. Добре правиш, и бесовете вярват и треперят (Иак. 2:19), т.е. бесовете знаят, че има един Бог, но това „теоретично“ знание не им помага в конкретните им действия, защото се предполага, че не изпълняват волята на Бога, а напротив, работят против нея.

[5] За повече подробности виж моята монография Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, София, 2017.

[6] Първоначалният вариант на тези опити за класификация съм предоставил за публикуване анонимно в триезичния мултимедиен диск, проследяващ живота и Словото на Учителя Петър Дънов и историята на Бялото Братство под заглавието „Духовният Учител Петър Дънов – Мултимедиен диск за Учителя“, издаден от изд. Бяло Братство през 2009 г.

[7] Виж по-подробно: Митева, Соня. Паша Теодорова и Словото Божие, Сайт: Общество Бяло Братство, <https://beinsadouno.org/pasha-teodorova-slovoto-bojie/>, посл. прегледан: 21.06.2022. Виж също сп. „Сила и живот“, бр. 1-2, 1995 г. Виж още книгата „Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее“, т. 9 и статията в нея: „Отваряне на школата и записване словото на Учителя“, също и: Чилингиров, Асен. Редакцията на Словото, Берлин, 1999, <https://www.otizvora.com/files2012/redslovoto.pdf>, посл. прегл.: 21.06.2022.

[8] Виж увод към беседата „Новият ден“, отпечатана като самостоятелна от изд. Бяло Братство. При сравняване на този редактиран от П. Дънов текст с текста от стенограмата, се виждат съществени различия. Лекцията, озаглавена „Налягане, напрежение, разумност“ в каталога на Елена Андреева, държана от Учителя Петър Дънов пред Общия окултен клас на 17 януари 1940 година, е редактирана от него и издадена самостоятелно по-късно. Заглавието „Новият ден“, както и подзаглавията Нови насоки в съзнателния живот на природата, Налягане и напрежение, Разумен живот също са дадени от П. Дънов.

[9] Дънов, Петър. Божественото огледало, София, 2015, с. 33.

[10] Виж едноименната лекция у Учителя Беинса Дуно. Трите живота (ООК-1), София, 2006, с. 255-278.

[11] При Божествените процеси първичността на действието спрямо мисленето е в пряка връзка с духовното разбиране за послушанието от страна на човека. Един добър пример в това отношение е примерът на старозаветния Авраам, който е поставен на един от най-строгите духовни изпити – иска се да пожертва собствения си син, без дори да разбира причината за тази жертва. И понеже Авраам не се поколебава и за миг, знаейки, че онова, което Бог иска, е винаги добро, бива готов да изпълни Божията

заръка безпрекословно, т.е. той действа, преди да мисли, защото участва в един Божествен процес. В резултат на това Авраам е единственият старозаветен човек, който е удостоен със званието „приятел Божий“. Подобни процеси се наблюдават и с останалите пророци – пророкът е човек, който първо действа, а после мисли, защото пряко изпълнява Божията Воля. Ала когато човек изпълнява Божията Воля, Бог изпълнява неговата воля, твърди Учителя Петър Дънов.

[12] Бих искал да поясня за читателя неспециалист, че критическо във философията означава мислене, което способства за разпознаване на валидни аргументи, истинни предпоставки за определени изводи, още валидизиране на аргументи, ясни тези, проблематизиране както на понятия и твърдения, така и на самото мислене като такова. Освен това критическото мислене по подразбиране е независимо от авторитети и традиция, без непременно да бъде в противоречие с тях.

[13] Дънов, Петър. Положителни и отрицателни сили (Общ клас, Година осма), София, 2008, с. 430.

[14] Фраувалнер, Ерих (съст.). Антология на будистката философия. София, 1995, с. 20-23.

[15] Пак там, с. 19-20.

[16] Дънов, Петър. Високият идеал, София, 2009, с. 412-414.

[17] Дънов, Петър. Запалена свещ, София, [Изд. Бяло Братство, Година ХVI (1936–1937), Общ окултен клас

година шестнадесета,ISBN 978-954-744-300-6], с. 150.

[18] Понятието „пророческо“ е представено тук в неговото обичайно значение на известяване на Божествени истини и на Божията воля, изказване на послания от името на Бога.

[19] Дънов, Петър. Сила и живот, т. 7. София, 2013, с. 32.

[20] Учителя Беинса Дуно. Истинската реалност, София, 2008, с. 132.

[21] И тук отново бих си позволил да насоча уважаемия читател към моята монография Триъгълникът на битието. Философските идеи на младия Петър Дънов, София, 2017.

ШКОЛАТА

Галя Маджарова

Вълнуващо е да четеш историята на живота и дейността на Великите Посветени през хилядолетията. Българските търсачи на Истината (историци, археолози, писатели…) търсят следите от школите на Орфей, на амазонките, на Залмоксис, на колобрите, на Боян Мага по нашите земи. Вкопчени в древните мистерии, ние не забелязваме каква велика и мащабна работа е извършило Бялото Братство в България през последния век. В най-голямата духовна тъмнина в Европа, посред войни и бедствия, в нашата малка страна, току-що освободена от вековно робство, от Висшите светове слиза Учителя Беинса Дуно. Той е „най-големият Любовен Магнит, който досега е слизал на Земята“, както казва Рене Генон, известен френски окултист. Заедно с него в нашите земи се прераждат плеяда велики души, готови да станат негови ученици и съработници за подготвяне на съзнанието на човечеството за идването на Новата Епоха на Водолея. Започнал с трима ученици във Варна, Учителя разгръща гигантска дейност, като събира готовите души в братство и основава редица школи за самопознание и еволюция.

Нашето поколение е свидетел и участник в отбелязването на стогодишнините от редица събития от дейността на Учителя. Повечето от тези годишнини ги честваме тържествено, но всъщност най-ценното през тези дни е да използваме новия прилив на вълната на Словото и да успеем, както често повтаря Христо Маджаров, да я „яхнем“ като сърфистите. Това е благодатен момент да повдигнем съзнанието си, да пробудим скритите у нас „таланти“ и знания, за да станем цялостни, с други думи, това е възможност за трансформация.

Тази година се навършват 100 години от откриването на две от вътрешните школи – МОК и ООК. Ние нямаме точна представа колко школи е водил Учителя, защото много от тях са били тайни – открити само за малцина готови, както например школите по Кабала, тези за Синархията и др…

Затова и при първата лекция на ООК от 24 февруари 1922 – „Трите живота“, той заявява пред събралите се братя и сестри:

„Вие още не знаете какво е духовният живот. А Божествения живот още не сте изпитвали. Третата стъпка, която трябва да възприемем, е да влезем в Божествения живот. Ще снемете свещения егоизъм отвън и работата ни наполовина ще бъде свършена. Когато изучавате Евангелието, виждате, че Христос започва от малките правила и дохожда до съвършенството, като казва: „Да бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, Който е на Небеса”. Има оглашени, верующи и ученици. Оглашените са хора материалисти, те вярват в многото имане; религиозните са хора верующи, те вярват в свещения егоизъм, а учениците са в Божественото учение“.

Много често повтаряме, че Земята е едно Велико училище, но тогава какво означава Духовната школа и каква е задачата ѝ?

На този въпрос можем да получим обширен отговор от трети том на „Новата Култура през Епохата на Водолея – Школата“ от д-р Методи Константинов и инж. Христо Маджаров. Двамата автори са проследили развитието на човешкото съзнание през вековете и са показали как Божествените йерархии са обучавали и помагали за неговото издигане; и най-вече са разкрили какви са задачите и целта на Школата на Учителя. Много ценна информация можем да получим по въпроса за окултните школи и от книгите на руския математик-окултист Пьотър Успенски. Той заявява, че „когато човек разбира своето състояние и положение, той си поставя за цел промяната на собственото си същество“.А такава промяна може да се постигне само с помощта на Учител и на Школа, където се дават необходимите методи за това.

След Падението на човечеството хората са изгубили връзка със своята Божествена душа и със своя Дух, затова нямат вярна представа за посоката и целта на своя живот. След потъването на Атлантида, за да се спаси човешката раса, духовните ѝ водачи организират Малките, Големите и Висшите Мистерии. С идването на Иисус Христос се сменя посоката на развитие на културата на Земята от инволюционна – потъване все повече в материята, в еволюционна – издигане на съзнанието и свързване с Любовта. За съжаление Христовото учение все още не е разбрано и приложено в своята пълнота, затова Учителя в неделните си беседи обяснява думите на Христос и поправя изкривените разбирания на християните, превърнали живото учение в догми и канони. И тази година – 2022, се навършиха сто години, откакто Учителя поправя грешния превод на основната молитва на християнството „Отче наш“ в беседата си „Твоето Слово“ (НБ, 19 март 1922 г.):

„Писанието има един стих: „И не въведи нас в изкушение“, но там е криво преведено; то е: „Давай ни знания и мъдрост, да не би със своите глупости ние да попаднем в изкушение и да страдаме“. Тъй е мисълта: „Давай ни знания и мъдрост, да не би със своите глупости да попаднем в изкушение и да страдаме“.

И следователно ние като грешим, ще се ослепим. Сами ще се ослепим и тогава, когато Бог ни говори Истината, няма да Го разберем. Един човек за да разбере Истината, най-първо неговият ум трябва да бъде освободен от всички заблуждения. Тия заблуждения са наши.“

Сто години след тази поправка голяма част от учениците на Учителя продължават да изричат молитвата по изкривения църковен канон.

Трябва ли да се коригира молитвата „Отче наш“?

Преди години (1997 г.) при една от срещите ни с Ваклуш Толев, той ми зададе въпроса какъв учител е Беинса Дуно, след като не е оправил най-важната молитва – „Отче Наш“. Опитах се да му обясня, че още в 1922 г. Учителя е посочил на учениците си, че фразата „не ни въвеждай в изкушение“ е некоректен превод. Но Ваклуш ме погледна и ми каза: „Важен е резултатът“. Да, важен е резултатът! Като висш духовник, още през 1957 г. Ваклуш Толев е поискал молитвата да бъде редактирана и да се казва „не ни оставяй в изкушение“, вместо „не ни въвеждай“. Тогава той е сезирал с писмо и Светия синод, но и неговият глас не е чут.

Преди пет години, на 08.12.2017, тази тема бе повдигната и от папа Франциск. Той заяви, че молитвата трябва да се промени, защото фразата „и не ни въвеждай в изкушение“ е невярна. Ето и точните думи на папа Франциск: „Бог, Който ни въвежда в изкушение, не е добър превод. И французите са променили текста с превод, който казва: „Не ме оставяй да вляза в изкушение“. Аз съм този, който пада, не Той е този, който ме вкарва в изкушение, за да види после как съм паднал. Един баща не прави така, бащата помага да станеш веднага“.

Знае се, че Евангелието на Матей, обучаван в Школата на есеите, в което е дадена молитвата, е било написано на арамейски, но този оригинал не е достигнал до нас. Ние ползваме гръцкия превод – от латински текст, направен от гръцкия монах Хиеронимус. Той съзнателно затъмнява гностичните тайни, предадени в оригиналния текст.

Затова би трябвало Братството да произнася молитвата така, както я коригира Учителя, но инерцията в мисленето трудно се преодолява. Защото окултният ученик би трябвало да знае кой „въвежда в изкушение“. Всичко е въпрос на съзнание, а оттам – и на разбиране.

Окултната наука разделя личностите според степента на съзнанието им най-общо на четири категории. Според Традицията, т.е. Кабала, те са хора с минерален, растителен, животински и човешки тип съзнание. Според Учителя те са старозаветни, новозаветни, праведни и ученици, като типовете съзнание са съзнание, самосъзнание, подсъзнание и свръхсъзнание.

Възможни за човека състояния на съзнанието му без намеса на някоя школа са сън, „будно“ състояние, т.е. „буден сън“; самосъзнание и обективно съзнание. От типа на съзнанието на човека зависи и неговото разбиране: буквално, алегорично, метафизично и мистично. Произходът на първите три нива се корени в естествените способности на човека: възприемане на усещания, емоции и мисъл. Инстинктивният тип вижда света чрез сетивата, емоционалният – чрез настроенията; мислителят – чрез идеите. Мистичният поглед върху нещата не е достъпен за нито един от тези типове хора. Въпреки че може да се прояви във всеки един от тях в някои редки и необичайни състояния на съзнанието, той е възможен само за ученика.

Учителя прави още едно разделяне на типовете личности:

– Хора, които не знаят, че не знаят – и съветва: „Отбягвай ги, те не са готови за ученици“.

  • Хора, които не знаят, че знаят – и казва: „Помагай им да си спомнят“.
  • Хора, които знаят, че не знаят – те са готови за Школата.
  • Хора, които знаят, че знаят – това са Учителите на човечеството, които трябва да бъдат следвани.

Кой може да влезе в Школата? Този, който не иска да продължава да „спи“ и е разбрал, че не може да продължи в живота си без Учител; този който знае, че не знае и се е смирил пред нозете на Учителя, както и този, който не знае, че знае, за да си припомни миналите познания и да научи Новото, което сега се дава на човечеството.

Всяка Школа на Бялото Братство има най-малко два кръга – братство и Школа. За пример в Школата на Иисус Христос има кръгове ученици – вътрешен – 12-те апостоли и 12 жени апостолки, водени от майка Му; среден кръг от 72 и външен кръг от 500 слушатели. На външния кръг Той е говорил с притчи, а на средния и вътрешния кръг е говорил кабалистично и мистично. Един от известните ни методи за повдигане на съзнанието на учениците Му са десетте блаженства.

Школата на богомилите също има две езотерични доктрини: за „миряните“ (оглашени и верни) и за „монасите“ (избрани и съвършени). Оглашените и верните живеели по Закона на Чистотата, затова на тях учението се поднасяло най-вече като морални напътствия за живота. Избраните и съвършените живеели по линия на Магичното равновесие, т.е. по средната колона на Дървото на Живота, изучавали учението в цялата му пълнота на окултното познание. За да се влезе в Школата, е било необходимо желаещият първо да бъде поканен, и второ, двама от верните да свидетелстват за него, че е готов да бъде приет като оглашен (слушател). Верният, който канел нов човек в братството, носел отговорност за неговите постъпки не само в един живот, а завинаги.

В Школата на Учителя отново съществуват тези нива, ако и тя да изглежда отворена за всички желаещи. Често пъти тези, които изглеждат най-запалени, отпадат първи, като обикновено се прехвърлят в друга школа, после в трета – и така цял живот търсят „чудеса“, „хармония“, „разбиране“ и „любов“, като не разбират, че първите стъпки в окултната школа са път за трансформация на личността. Затова често пъти в беседите Учителя посочва за пример Школата на Питагор, където първите 5 до 7 години оглашените не са имали право на въпроси. Защо? Защото още не са опознали своята личност, не са се справили със своите навици, желания и претенции.

Пет години, преди да открие двете школи – ООК и МОК, Учителя открива Курс на сестрите, в който ги запознава с основите на окултизма и им дава упражнението „Мога“, а по-късно и „Будя“, за да ги подготви за школите.

В беседите си той често дава редица примери от живота, притчи, приказки, анекдоти, за да въздейства трансформиращо върху слушателите си, а за готовите говори символично и кабалистично.

Още на първите събори Учителя дава различни наряди, упражнения – физически и музикални, за да могат хората да променят своята личност и да изравнят страните на триъгълника на ума, сърцето и волята; за да издигнат съзнанието си и да направят връзка със своята Божествена душа, която би трябвало да създадат като ученици на Иисус Христос; за да бъдат готови да направят и първите стъпки за изграждане на трайна връзка със своята Същност, т.е. със своя Дух, и да бъдат проводници на Космичното съзнание. Във всяко свое Слово той ни напътства да правим малки стъпки в Учението и така постепенно да се сдобием със „златните ключета“, отключващи Портала към нашата Божествена Душа. Кои са ключетата? – Смирение, Търпение, Кротост и Безкористие.

„У едного користолюбието е в знанието, друг пък иска да притежава някого. Всичко това е ваше КОРИСТОЛЮБИЕ. Например искате да имате приятел – това е користолюбие; искате да бъдете добър – това е користолюбие; искате да бъдете учен – това е користолюбие, искате да бъдете силен – това е користолюбие. Кажете ми сега нещо, което не е користолюбиво. Аз ви навеждам на една мисъл, но не да се самокритикувате, защото самокритиката е пак користолюбие… Когато искаш да те почитат хората, това е пак користолюбие.

Кажете ми сега кое не е користолюбие? – Да обичаш хората, без да очакваш нищо от тях, и да ти е приятно, че ги обичаш. Сега ти искаш да ги научиш на своя път – учиш ги това да направят, онова да направят. Какво ще научат те от теб? Остави хората сами да направят това, не искай да бъдат като теб, не искай да бъдат учени като тебе…

Рекох: съвременните хора се нуждаят от молитва, която да изправи живота им и да премахне от тях всякакво користолюбие. Користолюбието е порок, язва, която разяжда човешката душа. Като облак то помрачава съзнанието на човека и огрубява неговото сърце.“

Последното „златно ключе“ – безкористието, ни отваря дверите към Христовото Съзнание и към УЧЕНИЧЕСТВОТО. Докато го изработим, ние работим по Законите на Чистотата – чистота на физически план: на първо място вегетарианство, отказване от опиати – никотин и алкохол; чистота на тялото и облеклото, обличане според гамата на цветовете на планетите, управляващи дните на седмицата, хранене отново според влиянията на планетите и т.н.; чистота в чувствата, чистота в мислите; чистота на изричаните думи, тембъра и т.н. Затова още на търновските събори Учителя дава правила за живота и отношенията в братството.

В писмо до Пеню Киров, един от първите му ученици, от 14 януари 1904 г., Петър Дънов му обяснява седемте стъпки на развитие на човешката душа:

Първата фаза – ОБРЪЩЕНИЕ, е от Бога;

Втората фаза е ПОКАЯНИЕ. То иде от човека.

Третата фаза е СПАСЕНИЕТО. То е от Бога.

Четвъртата фаза е ВЪЗРАЖДАНЕТО. То е от човека.

Петата фаза е НОВОРАЖДАНЕТО. То е от Бога.

Шестата фаза е ПОСВЕЩЕНИЕТО, предшества се от Новораждането.

Седмата фаза е ВЪЗКРЕСЕНИЕТО.

Посвещението винаги има „Небесен“ произход, независимо дали е директно, или чрез посредник. Посвещението е знак, че си приет от определено ниво на Божествената йерархия, като то не се извършва, а се случва. Когато ученикът достигне в еволюцията си определено духовно ниво на развитие на съзнанието си, той получава посвещение.

Има разлика между посвещение и инициация. Учителя обяснява на учениците си в Бургас („Три процеса“, ИБ, 23 юни 1920 г.):

„В посвещението има обещания, които, като се изпълнят, освобождавате се от обещанията, например да не ядеш грозде и пр… Когато човек се посвети, в него обитават вече духове от невидимия свят, и като живее, той трябва да се съобразява с порядките на невидимия свят, иначе ще бъде напуснат от тия духове…

Сега посветеният трябва да се храни с какво? … Чисто от окултно гледище трябва да се избира от всеки човек оная храна, която е жива и повишава трептенията му. Да се храни с оная храна, към която има  обич. Няма ли обич, става ли ти тежко, тази храна е носителка на всевъзможни болести“. 

„За Бога трябва непременно да имате една много ясна, реална представа, в която да не остава никакво съмнение – и според тази представа всякога да Го познавате, където и да отидете, да знаете, че Той е, а не друг. Това се изисква от Ученика на Бялото Братство.

Има моменти в живота, в които сам Господ се проявява, сам Господ заповядва – и вие трябва да знаете тези моменти. Това ще научите от някои вътрешни опити – и тогава ще настъпи фазата на посвещението. Когато настъпи тази фаза, умът ви ще тръгне в правилния път на тази философия. Това ще бъде посвещението.“ (СБ, В. Търново, 22 август 1921 г.)

На първото събиране на МОК (СК) Учителя им изнася лекцията „ Двата Пътя“, която започва с думите:

„Коя е главната идея, която занимава ученика при постъпването му в училището? Той иска да стане учен, да придобие знания, да възрасти това, което е вложено в неговата душа, в неговия ум и в неговото сърце. И след като придобие знания, след като разработи своите дарби и способности, той трябва да ги запази. За тази цел се изисква добра почва, за да може всяка мисъл, която падне върху нея, да даде плод.

Следователно и вие, като ученици, искате да се учите, да се занимавате с науката. Какво означава думата „наука“? Ако се спрем върху значението на буквите в тази дума, написана на латински и на някой от славянските езици, ще видим, че в нея се крият две различни понятия. От съчетанието на буквите в думата „наука“ в славянските езици се вижда, че славяните търсят в науката метод, чрез който да примирят противоречията в живота. Обаче англосаксонската раса, която си служи с латинската дума „scientia“ за означаване понятието „знание“, „наука“, показва, че нейният ум е насочен към изучаване на отношенията между различните форми, както и на вечните промени, които се извършват в живата природа. Първата буква „s“ в думата „scientia“ означава безконечност. Следователно от окултно гледище вие можете да изучавате науката или с цел да намерите метод, чрез който да примирите противоречията в живота, или пък да намерите начин, чрез който да използвате силите на природата. Който изучава науката с цел да използва природните сили, той се натъква на голяма опасност. Опасността седи в това, че в него се явява свещеният егоизъм. Той започва да се съзнава по-високо от другите, придобива по-голяма тежест в себе си и казва: „Аз разполагам със сили, които мога да употребя, както намирам за добре“.

Значи има две категории хора: едните имат голямо съзнание за себе си, мислят, че всичко могат да направят, че много неща знаят и т.н. Другите обаче, като славяните, търсят в живота си метод, чрез който могат да примиряват противоречията, на които се натъкват, а едновременно с това да излекуват болките на своето сърце. В това отношение славяните са по-близо до Истината.

И тъй, ако искате да се занимавате с окултната наука, на първо място трябва да изучавате себе си. „Познай себе си!“, казва Сократ. Какво означават думите „познай себе си“? Какво трябва да познаете в себе си: висшето или нисшето?

Да познаете себе си, ще рече да познаете висшето, Божественото начало в себе си. С други думи казано: да познаете Бога в себе си“.

Тези две първоначални лекции очертават характера на Пътя, по който Учителя води двата класа – към израстване на съзнанието на учениците. Методите са различни, защото целите са различни; и затова той не позволява да се посещават едновременно и двата класа. Добре е да се знае и помни, че когато търсещият не е готов за дадено познание, то може да повреди неговата нервна система. Не можем на първокласници, които се учат да събират и изваждат, да говорим за логаритми; същото се отнася и за окултните ученици. Докато не се изработят добродетелите, необходими ни да бъдем ученици, не могат да ни се поверяват тайните на природата. Затова в различни беседи Учителя ни обяснява, че за да стане дадена добродетел част от нашата психика, са необходими поне 3 години работа върху нея. А за да станем ученици, са ни необходими най-малко 25–27 години, като той ни съветва да работим на малки хармонични групи, защото ако сами учим и четем Словото му, има опасност да развием тщеславие и гордост, с които след това трудно ще се справим.

Много често Учителя ни предупреждава, че ако не учим Словото му и не го прилагаме, ще ни изгони навън в братството, т.е. във външния кръг, докато станем готови. Но трябва да помним, че освен външен кръг има и ограда на Школата. Това са хора, които искат да променят целия свят, но не виждат собствените си недостатъци, т.е. това са тези, които не знаят, че не знаят, и ще пропилеят шанса си да се повдигнат по Стълбата на Дървото на Живота.

Преди 100 години на събора във Велико Търново Учителя държи Словото „Аз съм истинната лоза“, като първо прочита 15. гл. от Евангелието на Йоан.

„Тази глава е за учениците, а не за обикновените хора…

Сега във всички ви е влязла мисълта, че когато ученикът тръгне в духовния път, трябва да се откаже от материалния си живот. Това е криво схващане. Както духът и материята живеят заедно, макар и в противоположни посоки, така и човек се нуждае и от материалния, и от духовния свят. Щом влезеш в света, ще работиш там, докато свършиш работата си, т.е. докато победиш света. Ако не победиш света, не можеш да бъдеш добър ученик. Ще победиш света и ще разполагаш с това, което си спечелил в него…

И тъй, за да се домогнете до Любовта, трябва да бъдете ученици… Искаш ли да те обичат, стани като детето. За да бъде обичан, ученикът трябва да се постави в положението на ученик… Ако искате да опитате Любовта, трябва да слезете на земята, да се ограничите, да определите отношенията си към Бога. Щом се смирите и станете като Бога, ще живеете в Него, няма защо да Го търсите отвън. Щом се ограничите и започнете да работите за Бога, Той ще ви се изяви в Своята Любов. За да живеете в Божията Любов, тялото ви трябва да бъде хармонично. Това значи да имате сърце, направено от фина материя; ум, направен от организираните сили на природата; душа, произлязла от субстанцията на Бога, т.е. от Неговата същина, и Дух, подобен на Божествен лъч, който оживява всичко. Когато тези елементи се съчетаят хармонично, човек дохожда до съзнанието, че живее едновременно във всички светове – на физическия, в астралния, менталния, в причинния и Божествения…

Днес аз говоря на онези от вас, които се готвят за ученици, които са пред вратата на ученичеството. Казвате: „Ние сме ученици“. – Разбира се, че сте ученици. Важно е в кой клас сте. Има ученици от отделенията, от прогимназията и от гимназията. При това от един ученик до друг има разлика. Има ученици от университета, има и окултни ученици. Значи има ученици от различни категории. Като казвам, че още не сте ученици, имам предвид, че не сте достигнали до истинското понятие „ученик“…

И тъй, нашата цел през цялата година е да се научим да любим и да обичаме. Второто нещо: да намерим начин да изявим тази любов. Трето: да знаем при какви условия да изявим любовта си. За да те обичат, трябва да имаш нещо в себе си…

И тъй, задачата на ученика е да се запознае със своя Учител. Де е неговият учител? – На небето. По форма Учителят може да е на земята, във физическо тяло облечен, но по същество той не живее на земята. Вашата първа работа през тази година е да спечелите Любовта на вашия Учител. Дето и да ходите, каквото и да правите, стремете се да придобиете тази Любов…

Белината трябва да се превърне на светлина, а светлината – в движение, да излезе в съзнателния живот, дето да принесе своите плодове. – „Де зреят тези плодове?“ – На Дървото на Живота. Който вкуси от тези плодове, той ще почувства присъствието на Бога във всичката Му пълнота. С други думи казано: който вкуси от мощното и красиво Слово на Великия Учител, той ще разбере неговия дълбок смисъл…

Тази година на всички се дават възможности и условия да научат езика на своя Учител…

Сега на всички, като на ученици, ви пожелавам добър път. Добър път към Любовта! Добър път към Мъдростта! Добър път към Истината!…

Сега ние отваряме школа. Вие мислите, че в тази школа ще влязат само избраните. Звани и незвани – ще влязат всички, без изключение. Който може да люби, който може да мисли, който може да говори истината, той е добре дошъл, той се приема за ученик в тази школа. Малък или голям, който желае, може да влезе в школата…

Тази година искам да се заемете с изучаването на Христовия език. Първата дума на този език е ЛЮБОВТА. Ако тази дума ви се вижда мъчна, започнете с ОБИЧТА, макар че не е първа дума. Думата „любов“ трябва да се очисти, понеже хората са я оцапали. В думата „обич“ се крият по-фини чувства от тези в любовта. Един ден, когато тази дума се очисти, ще видите каква мощ, каква сила и красота се крият в нея. Нека всеки си зададе въпроса: „Обичам ли Христа, любя ли Го?“.

И като отговор на зададения въпрос да си каже: „Възлюбих Христа“. Частичката „въз“ усилва значението на думата „любя“. „Възлюбен“ е силна дума.“

Нека разгледаме тези думи – ЛЮБОВЪ, ОБИЧ и ВЪЗЛЮБИХ кабалистично:

Любовъ – 792=9

Л – това е висок връх, където се топят снеговете;

Ю – чешма, през която изтича водата;

Б – дръвче край извора;

О – плодът на дръвчето;

В – уста, която опитва плода;

Ъ – почивка.

Думата ОБИЧ включва в себе си три качества: съзнателна мисъл, съзнателно чувство и съзнателно действие.

О(60)+Б(2)+ И(9)+Ч(900)=971 = 8

Буквата „О“ – Божествени условия, които дават добри плодове;

Буквата „Б“ подразбира познаване на Първия източник на живота;

Буквата „И“ винаги дава разрешение;

Буквата „Ч“ – семето да се посади в земята, да поникне.

Буквата „А“ в думата „обичам“ показва, че семето трябва да даде разумен резултат. От него ще познаем какво нещо е обичта. Всеки резултат, от който можем да съдим за реалността на нещо, без никакво противоречие, показва, че ние сме в Пътя на обичта.

„Възлюбих“ е много силна дума, вложете я в себе си“, казва Учителя.

В(400)+Ъ(1)+З(800)+Л(30)+Ю(300)+Б(2)+И(9)+Х(8)=1550=11

„Според природата на българския език светът трябва да се създаде с буквата „В“. Ако създадете вашия свят с буквата „В“, ще ви върви.

Не с латинското „В“, но с „В“-то от кирилицата – българското „В“.

Буквата „В“ – семето, свързано с Бога; уста, която опитва плода;

Ъ – преди да говори, човек трябва да мисли;

З – закон за размножаване;

Л – енергия, излизаща из един Божествен Център;

Ю – чешма, през която изтича водата;

Б – закон за създаване;

Буквата „И“ – посока, качване и слизане;

Буквата „Х“кръстът – човешкото проявление.“

Ще завърша с думите на Учителя отпреди 100 години:

„Помнете: на всеки човек са дадени толкова изпитания, колкото са необходими за развитието му… Като ученик ти трябва да кажеш: „Господи, готов съм да изпълня програмата Ти тъй, както си я наредил. Да бъде Твоята Воля!“.

ОСНОВАВАНЕ НА ОКУЛТНИТЕ ШКОЛИ В БЪЛГАРИЯ

Христо Маджаров

Какво е окултна школа

Днес думата „школа” е добила популярност и е изгубила езотеричния си смисъл. Срещаме школи по чужди езици, музикални, спортни, балетни, военни, шофьорски, компютърни – за бързо усвояване на някаква квалификация. Чуваме за стари научни и философски школи, но днес функцията им е иззета от модерни академии, университети и научни институти.

Окултната школа е организация, в която на определен брой подготвени хора се предават знание и способности, идващи от по-висш разум. За разлика от философските школи, целта на Школата не е да даде колосални знания, както погрешно се мисли, а да създаде преди всичко нов жизнен стереотип, за да подготви ученика за езотерично познание. Последното не може да се придобие само от информация вън от човека (например просто от книги). То изисква един процес на съзнателна еволюционна промяна на съзнанието – трансформация. При това Посвещение той придобива ново съзнание и светът става друг. Защото гъсеницата е станала пеперуда.

Трансформация се постига, когато личността с нисш ум, сърце и воля се превърне в индивидуалност, чиято разумност сияе, сърцето ѝ топли, а волята ѝ оживотворява и носи свобода на всички същества. За тази готовност на Изток казват: „Когато ученикът е готов, Учителят пристига”.

Висшият разум е притежание на Учителя. През различни времена в различни народи се изпращат Учители, които създават школи, за да повдигнат съзнанието им на следващо ниво според всеобщия План за Космична еволюция. Школата е щафета между културите. Тя е златен плод на старата и семе на новата култура.

„Христос и Учителя Беинса Дуно са 9-ти и 10-ти поредни Учители от нашия следатлантски Манвантарен период” – говори д-р Методи Константинов в „Новата Култура в Епохата на Водолея”.         

Мисията на Учителя е да очертае „Пътя на ученика” и така да постави жалони на тази нова културна епоха. Учителя изпълнява тази Мисия по концентрични вълни от вътре навън: около него е Школата, около нея са вярващите, около тях – слушателите. Учителя предава Учението на учениците, те – на народа, а той – на другите народи.

Метод

Чрез Окултна (скрита) школа трябва да се работи скромно като житното зърно. Зачатието и раждането на Новата култура трябва да се пазят от царящото наоколо варварство. Защото управляващите изискват способностите на учениците ѝ за усилване на деспотичната си власт. Тъй като нравственият кодекс на школите изключва ползване на психични сили за користни цели, учениците отказват – и тогава започват насилия. В това отношение до ден-днешен нищо не се е променило…

Другите причини за скритост на работата в Школата са поради опасностите от неумело боравене с психични сили. Затова школите са езотерични (тайни) и окултни (скрити). Това, което се вижда, е допуснато от школата като спасителен фар при социални катаклизми: смяна на властта, геноцид, познатата днес разруха на Цивилизацията и др…

Религията

Велик Посветен, Учителя не създава религиозни догми и ритуали. „Религиозните спъват пътя към Царството Божие.”

Под знака на Страха (Стария завет) и вината на Греха (Новия завет) те манипулират душите, без да могат да ги освободят. За ликвидиране на това негативно наследство сред учениците Учителя дава формулата: „Без страх и без тъмнина, с обич и виделина!”.

„Не мислете, че ви проповядвам някаква религия. Да ме пази Господ от това! Изнасям едно Божествено Учение, върху което се основава бъдещият строй!” „Не … религия, а Учение за живота.” И добавя: „Само Истината носи Свобода за човешката душа!”

Така освободени, духовните хора свалят New – Age откровения… Учителя жалонира идейно Новата епоха в Учението – в Школата си; учениците го прилагат и предават на народа; а социално активните го превеждат и развиват в своите области.

Място за Школата

След 10-годишни антропологични проучвания – в „малка” България.

Време за Школата

Между двете световни войни, когато светът скърби по жертвите от Първата война и има опасност депресивната вълна да повлече съзнанията. Тогава архитектът на душите – Мъдростта на Учителя, изгражда едно ново съзнание, с което те виждат протичащия живот с други очи и с друго разбиране. И когато времето е дошло, като Велик Посветен Учителя режисира една многовековна световна драма, чиито действия се разгръщат и днес. Той казва:

„Защо се дава една драма в света? – За възпитание на хората! Животът е драма, а не трагедия…”.                                      

Учителя организира открити събори и окултни школи. Целта му е да покаже спасителна пътека към Вратата на Школата, за да могат готовите да станат ученици и да избегнат деградацията. А вътре са нежелани хора с голямо его, които изтъкват своите астрални и интелектуални „мурафети”. Всъщност те образуват

Оградата на Школата

Школата на Учителя е като мистичната Шамбала, достъпна само за посветени. Тя има проекции на физическото поле, но центърът ѝ е на Космично ниво, недостъпно за неподготвени и за насилници.

Нищо не е така, както изглежда. Портата е уж отворена, а Школата е херметична, т.е. затворена; Учението се разисква открито, а се знае, че то е окултно, т.е. скрито; четат се книгите му, а се казва, че познанието е езотерично (тайно)… Как да си обясним тези парадокси? За правилно разбиране се иска ниво на съзнание. Откритостта и достъпността са само привидни. Поради тази мнима достъпност около нея се трупат същества със себични и нечисти цели за лични облаги. Те предлагат на наивниците „да ги изследват”, „да им гледат”, да им кажат миналите прераждания, да им предскажат бъдещето, да им решат проблемите или да им обяснят набързо Учението… Тези личности се представят за ученици, за специалисти, за ясновидци и отблъскват със своята ексцентричност, авантюризъм, лицемерие, честолюбие и сребролюбие – и представляват истинските колове на оградата на Школата. Досада, позната ни от уличните циганки „гледачки” и от нахалниците около чейнджбюрата…

Тези хора не са ученици на Учителя. Защото виждащите, знаещите, можещите от Бялото Братство не парадират със способностите си и не се облагодетелстват от тях. Това за тях е проституиране с Божествени дарове… Един източен учител говори: „Поставих лицемери и профани да пазят Вратата към Учението”. Това важи и за всяка школа на Бялото Братство.

В тази ограда се блъскат лековерни, обременени, неподготвени, търсещи сензации и лични облаги. Любопитните не разбират езотеричните доктрини (виждат им се като проповеди) – и не могат да усетят зад алегорията полъха на Истината поради липсата им на сетива. Затова за тях Школата остава невидима. Повечето остават дотам – учат се да гадаят и мислят, че това е Учението.

Това е поредният тест за кандидатите. А Школата е зад тази ограда.

Чукайте…” Условия за кандидатите

Вратата, до която най-после са се добрали, не се отваря ни с молби, ни с рушвети, ни с „връзки”. Защото големият Посветен не търси клиенти, нито любители на евтино щастие. Той очаква ученици със запретнати ръкави. А кандидатите за такива трябва да отговарят на известни условия.

Не могат да бъдат ученици на Мъдростта

  • личности със забулени погледи (лукави),
  • с притъпен слух (за Истината),
  • с недъгави удове (изкривени връзки със света),
  • със студено сърце (коравосърдечни) и
  • със скрити помисли (користни).   

Авантюристите, ексцентриците и търсачите на лично щастие остават отвън, където природата е създала за тях хиляди забави. Те нямат сетива за Истината и не търсят Мъдрост, към която  би трябвало да се стремят, както удавникът – към въздух.

Такива ученици търси Учителя. Останалото е куртоазия. Ама „искаме да станем членове на това братство!”. „А аз искам да кандидатствате за ученици на това Братство!” „Има хора, които обикалят дворовете на Бялото Братство, но не са проникнали в неговото Светилище; не са чули нито една лекция…”.

Братството и Школата

Братството е база заприем и подготовка на ученици за Школата. То е нейно преддверие, там те се изпитват… Братството е лаборатория, в която Школата прави опити, аШколата е сърцевината на Братството. Затова портите на Братството са отворени за всеки, но в Школата влизат само хора с изработени характери.

Кандидатите за ученици на Школата изработват съответни качества:

  • постоянен стремеж към нов живот, към трансформация:
  • поддържат Чистота в трите свята: телесна, чувствена, умствена; здраво тяло, топло сърце и ясен ум – свободен Дух;
  • в сферата на Любовта – положителни емоционални качества;
  • в сферата на Мъдростта – светли интелигентни способности;
  • и в сферата на Истината – хармонични волеви сили.
  •  стремеж за безкористно служене на Бога, на Цялото.

Независимо от достъпността на Школата, на входа ѝ стои заплашително вътрешният строг Закон, който като огнен меч стопява всеки опит за злоупотреба с доверието и за нарушаване на основните принципи.

В Школата има вътрешен ред и порядък, вътрешни закони, вътрешен живот. В центъра стои идеята за Великото, за Вечното, за Бога. В отношението на ученика към великото се развива животът на Школата и респективно съдбата на ученика. Веднъж пристъпил прага на класа, той трябва да бъде наясно по всичките правила на школата. Както в светското училище има програми и изпитни комисии, така те съществуват и тук. Никой ученик не пристъпва прага на едно училище, ако не е допуснат до него. И докато законите в обикновените училища са снизходителни, законите на окултните школи са строги и неумолими и всяко нарушение се плаща.

Отстраняват се ученици, които:

  • се опитват да поправят Абсолютното;
  • не правят уроците си;
  • не идват на урок без важна причина;
  • се нагрубяват взаимно (3 пъти);
  • които спорят; флиртуват, ревнуват;
  • са сърдити хора, говорят празни думи;
  • носят отвън светски влияния, негативи, музики…
  • внасят никотин, алкохол, кръвна храна, опиати…
  • изнасят навън Словото, преди да е станало тяхно.

„Който не може да спазва правилата на Школата, няма да го задържам, може да се върне в Братството” – е категоричен Учителя.

Опити за откриване на школите

В началото на 1920 г. Учителя държи три беседи с подготвителен характер: „Кротостта и смирението” – за сестри; „Електричество и магнетизъм” – за братя, и „Мъчението” – за смесена аудитория. В тях разкрива изискванията към учениците.

„Не мислете, че е лесно да бъдете ученици в една окултна школа. Тя няма за цел да подобри временния ви живот, а да ви подготви да изпълните разумно Волята Божия във всички области на живота. По-велико училище не познавам, наричам го Основа на вси други училища.”

След тези три беседи Учителя преценява, че слушателите не са още готови за школа. Така минават още две години в подготовка…

А студентите настояват…

Школата

След 22 години подготовка Учителя открива Школата.

„Влизате в една християнска, окултна, научна школа. Християнска, защото трябва да приложите изучаваното за благото и повдигането на другите; окултна, защото ще придобивате скрити сили, добродетели и способности; научна, защото всичко се проверява на опит.”

Школата е Академия за прилагане на разумния живот. В нея не се дават готови вярвания и крайни истини – такива реквизити има в разни религиозни, научни и философски секти. Тук учениците се учат да чувстват красотата на Божията Любов, да мислят творчески с Космична Мъдрост и да градят мироглед, основан на Истината и свободен от всякакви ограничения, предразсъдъци и суеверия.

„За да придобием Любовта, трябва да имаме Кротост… Тя е вътрешно качество на сърцето, не на ума.

Портала на Мъдростта може да отвори само този, който притежава неговия секретен ключ – Смирението. Трябва да бъде смирен към висшето, а не към света.

„Работи върху себе си, за да се смириш естествено!”

„Само светлият Път на Мъдростта води към Истината.”

Порталът на Истината се отваря със секретния ключ на търпението. Които казват, че „не можели повече да търпят”, че „чашата на търпението им е преляла”, бъркат търпението с неволята. Човек без търпение е като дърво без корени. Неврастеникът не е търпелив. Търпението е качество на разумния човек. То е основа на човешкия характер.

„Сега за всички, които сте готови, ще основем Школа, да се развивате физически, духовно, умствено. В тази Школа ще се дават за развиване теми и ще се решават задачи. Искам да внеса един нов импулс във вас като ученици.”

Новото в Учението не е в точното тълкуване на Христовото учение, което Учителя прави в неделните си беседи.

Пътят на ученика

„Пътят на ученика е новото, което Бог днес дава. Него няма да го намерите в Евангелието. Там може да видите само какви са били вашите мисли за живота като новозаветни хора. Учениците ще реализират доброто тъй, както е записано в Божествената книга, която още не е напечатана на Земята.”

Ученикът не се ражда като такъв, а е продукт на Школова култура. Не става само с четене. Както от ходене на църква човек не става християнин, така и от четене на беседи не се става автоматично ученик.

„Който много чете, е читател. Който много слуша, е слушател. Само приложените идеи са идеи” – говори Учителя.

Свещените книги са духовни пътеписи на посветените и ръководства за действие на учениците. Целта на ученика не е да колекционира красиви цитати, а да придобива едно живо знание, което да го освободи от ограничителните  земни условия и той да заживее в света на Истината, за да изпълни възложената му мисия. Той не трупа информация за ума, „не се товари с тях като камила”, а се магнетизира и „оживява”, трансформира съзнанието си и реализира познанията си.

За магнетизиране, психоуправление и трансформация Учителя ни води на изгреви, на планина, спуска ни музика, Паневритмия, дава ни мантри, методи за дишане, за медитация, молитви, формули…

Ученик е само този, който:

  • е редовен и никога не закъснява – идва 15 мин. преди занятията;
  • не нагрубява никого,
  • не проявява любопитство: нито пита, нито отговаря;
  • не се обижда, строг е към себе си и е снизходителен към другите;
  • не се жени за света (народ, партия), не робува на чужди идеали;
  • изпълнява обещанията си и е в хармония с Абсолютното;
  • има постоянно будно съзнание и точност; честен и искрен е;
  • винаги е чист, със светли дрехи, без екстравагантност, тежки гримове и парфюми;
  • винаги се стреми към съвършенство.

В Школата ученикът

– започва да схваща единството на Живота сред многообразието;

– получава сили от неподозирани дотогава източници;

– изучава начините за контакт с Висшия разум;

– става съработник в Делото на Учителя, като в същото време (без парадиране) запазва и своята скромна служба в обикновения си живот.

„Бъдете в света, но не от света!” – наставлява Христос. И казва: „По резултатите ще ги познаете“. 

Така работи Ученикът/Школата/ в света.

В Школата има Живот, опитности, изпити и трансформации. Това е разликата между езотерична и философска школа. Школата не може да се замени с група. Словото на Учителя е Духът на Школата. Кандидатите го следват, изграждат мисъл-форми и ги реализират. Те живеят в хармония с творческия Космичен ритъм, с живота за Цялото. 

Пътят на Ученика създава хора от надбиологична еволюция, които са над атавистичните старозаветни, новозаветни и праведни. Те се занимават, а ученикът учи и еволюира. При тези посвещения и трансформации те развиват космично съзнание и стават сътворци на Учителя в създаването на Братство на Обединеното човечество.

Трансформациите не се предават по наследство. Затова ученичеството не се наследява по плът. Биологичните наследници имат благоприятна за живот среда, но нямат наследствени права, докато не са станали ученици и не са издържали матурата си.

„За да се домогнете до Божествената Истина, трябва да има в душата ви, в сърцето ви, в ума ви един свещен импулс. Светът е една велика Школа. Събудете у вас усещане, че сте ученици на Школата. Само така ще се образуват правилни връзки помежду ви. Всичко това няма да стане за 2–3 години. За да организираме тази школа както трябва, нужни са ни поне 20 години. След 20 г. ще видите какви ще бъдат резултатите в живота ви.

Сега ние ще образуваме тази мистична, Окултна школа. Но има опасност окултните знания да се използват за лични цели. Затова трябва да имате висок, непоколебим морал на Любовта, Мъдростта и Истината.

В тази Велика школа ще намерите истинските методи на Новия живот, които душата ви търси. Няма друг път да научите законите на живота и да знаете как да живеете.

Новият живот, който ще учите в Школата, е път към Бялото Братство. Сега ви се дава възможност да учите Великата наука на Бялото Братство.

В тази Школа ще се запознаете с методите и законите, с които Белите братя управляват природата, и ще имате ясна представа какво е Великата природа, в която сега живеем.

В Школата ще има Общ клас, в който ще влязат стари и млади, а за младите студенти ще има Специален клас.”

Специалният клас

Учителя открива Специалния клас на 24 февруари 1922 г.

В него той кани поименно 80 души, главно студенти, жадни за знания. Към тях има строги изисквания: „Който иска да влезе в Специалния клас, трябва да изучава Истината. Тези лица трябва да бъдат образец. Аз наричам Специалния клас „Клас на чистотата”. Едно от условията при сегашните условия: да не са женени”.

Целта на Специалния клас е да се даде тласък за раждането на новия човек, който по ум, по сърце, по душа и дух се различава коренно от всички свои предшественици, които са минали през окултни школи.

Първата лекция е „Двата пътя”.

От науката едни развиват свещен егоизъм, други гледат да примирят противоречията. Ако искате да се занимавате с окултна наука, трябва първо да изучавате себе си.” Учителя преподава на Специалния клас (МОК) всеки петък в продължение на 22 години.

Общият окултен клас

е открит също на 24. 02. 1922 г. Влизането в него е свободно. Тези хора са успели да си направят житейска карма и Учителя постепенно ги „вкарва в Пътя”: дава им задачи, теми, упражнения. Първата лекция „Трите живота” започва с квакерско събрание за вдъхновение.

„Ако мислите, че със сегашните си разбирания можете да влезете в Новата култура, сте на крив път!” „Не мислете, че като влезете в Окултната школа, положението ви ще се подобри. Първо ще се влоши, а после ще се подобри. В тази школа се влиза, за да се учи.”

„В Окултната школа материалът е тъй свързан, че не можете да прескочите един материал. Каквито и хитрости да употребите, то е една необходимост, по никой начин не можете да минете. Ще гледате да турите една здрава основа. Без нея не можете да съградите нищо. В Окултната школа първо ще развием центровете на Вяра, Надежда, Любов, музикалните чувства, въображението, математическите способности, разсъдъчните способности, творческия ум, дружелюбието; ще регулираме честолюбието, гордостта, после ще впрегнем екзекутивните способности в работа, ще развием речта и ще я турим в правия път, ще създадем правилните форми на живота…” („Влиянието на музиката”, ООК, 22 юни 1922 г.)

Лекциите на ООК са в сряда, също в продължение на 22 години.

Други школи

Успоредно с горните върви и „Класът на добродетелите” с избрани сестри (1920–26 г.). „Ще се натъкнете на ред житейски проблеми. Приемете Класа на добродетелите като наука, която ще изучавате при всички условия! Чистота и самообладание създават равновесието.”

Има и таен курс по Синархия, която се стреми да въведе в Братството чрез Синархичната верига и 4-те съвета; в страната – чрез депутата Иван Толев, и Археометъра на Сент ив д, Алвейдър.

От 1930 год. Учителя отваря специална школа Утринни слова за ученици с развити духовни способности. Използва предутринните лъчи като носещи вълни, за да изгражда Новото небе в аурата на Земята и на ученика. А то се възприема чрез древни „Божествени традиции” – размишления, медитации. Те обуздават ума и подготвят съзнанието за връзка с духовните светове.

А в следващата 1931 година се открива Вътрешната школа във Варна, която Учителя ръководи отдалеч. Тя има 22 неиздадени тома със съвети за Пътя на ученика с код „Синя книга“.

Заради надзора на Църквата има и таен курс по Кабала.

Задачи на Школата на Изгрева:

  1. Да се образува среда на Любовта;
  2. Да се изгради мост между материализма и идеализма чрез прилагане на Космичната стълба на Реалността;
  3. Да се събудят нови сили и способности у човека;
  4. Да се подготвят нови ученици на Бялото Братство;
  5. Да се подготвят Божествени проводници за през идните векове, с развити духовни дарби, знания, сили;
  6. Човечеството да влезе в контакт с невидимия свят;
  7. Да изгради основна клетка – миниатюра на Новата култура.

Защо ШКОЛАТА е необходима на човека:

– за да опознае своята личност и да развие индивидуалност;

– да разбере каква еволюция е възможна за него, тъй като хората са различни и няма общовалидна рецепта за еволюция;

– да получи методи и да придобие умения за съзнателна промяна на своето съзнание и битие – да живее по новому.

Тези принципи и методи се дават от Учителя.

Школата е златният плод на културата: тя синтезира всичко ценно в областта на науката, изкуството, философията и религията:

– съхранява опита на човечеството от незапомнена древност;

– предава го като семе на следващата култура.

В Школата се твори обективно изкуство, създава се нова научна парадигма, развива се науката за биополето, за излъчването на формите, изследват се измеренията след третото… Вдъхновени от тези идеи, много учени развиват идеи за невидимите (за гъсениците) светове. Школата е дотолкова напред в еволюционно отношение спрямо останалото човечество, колкото е това на човешката култура спрямо… „жабешката”.

„Много хора, наблюдаващи повърхностно живота на Братството, не осъзнават точно какво представлява една окултна школа. Говорят за личните чудеса, които прави този маг, но нямат сетива за мълчаливата мощ, която тя излъчва в пространството и във времето. Затова не схващат смисъла на думите му, че е много зает „да прави инсталация”. Защото не се вижда гигантският електричен или магнитен поток в пространството, чрез който Школата създава специалната духовна аура на нашата страна“ – говори ученикът от Вътрешната школа Георги Томалевски в труда си „Учителят Беинса Дуно”, изд. „Алфиола”, 2019 г.

Силовото поле на Школата, в което са потопени учениците, ги предпазва от странични увлечения и психологически ерупции дори при разтърсващи социални събития. Мъдростта на Учителя осветява като прожектор клопките на тъмните сили, спасява учениците от падения и им помага да изграждат духовни тела. Затова учениците в школите на Учителя се познават по ведрината на духа им, по яснотата на мислите им, израз на духовно познание, по чистотата на думите и по безкористните им дела, по хармонията и Светлината, която излъчват.

Имах щастието да поживея и да се уча с тях на Изгрева. Затова говоря като свидетел, а не като „читател”. Беше време на преследване, а те се усмихваха: „уж в света, но не от света”; уж обикновени хора, а всъщност – живи диаманти, с утвърден духовен мироглед, скромни, но титани по дух… Те са съкровен образец на поведение за истинските ученици и ние днес изучаваме живота им и се стремим да ходим в техните стъпки.

Учениците преди нас спасиха Словото и направиха чудеса във време на духовен терор – посяха тези идеи в света. През това тежко време на преследване на Учението се поздравявахме с древния богомилски поздрав: „Да опазим Словото Божие!”.

Сега Вълната е пусната, обикаля Земята и буди и вдъхновява готовите души. Но в Школата се крият още много съкровища, които ще помогнат на страдащото човечество да осмисли живота си, да позитивизира чувствата си и да облагороди целите и делата си, за да участва в изграждането на Новата култура, в която хората ще бъдат по-добри, по-красиви и по-умни.

Тези съкровища трябва да станат достояние на търсещите. Задача на учениците е да ги преведат и предадат в подходящи чисти ръце.

Тази задача чака нас. Иначе други ще я свършат, макар и с много грешки. Този процес е вече започнал. Учителя е помислил за всичко…

Безсмъртният ЕлВилюри (Виктор Л. Йорданов – поетът на Изгрева, за когото Учителя казва, че е прероденият Гьоте) ни съветва в едно четиристишие:

Върховното си щастие опрете

в бездънната си вярност към Христа

и заедно с Учителя кажете:

„Дойдох, за да послужа на света!”.

Мисля, че за днешния ден важи креацията на богомилската формула: „Да приложим идеите на Учителя! Без деформации!”.

Нека Учителя ни ръководи във всичко, което мислим и вършим за неговото Дело – изграждането на основите на Новата епоха – да е за успешното идване и въдворяване на Царството Божие на изстрадалата Земя! Нека неговата Светлина да озарява съзнанията ни!

ПРИНЦИПИ И МЕТОДИ НА ОБУЧЕНИЕТО В ГИМНАСТИЧЕСКИТЕ И ПАНЕВРИТМИЧНИТЕ УПРАЖНЕНИЯ НА УЧИТЕЛЯ ПЕТЪР ДЪНОВ

д-р Данчо Пандулчев

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

Учението на Учителя Петър Дънов интегрира всестранни знания с теоретичен и практически характер, които имат смисъл, стойност и дават полезни резултати само ако се приложат в живота под формата на упражнения и опити – и по този начин служат като възпитателни средства за подобряване на личната и обществената култура. В тази връзка той посочва, че „Цялата съвременна култура е култура за упражнение, за възпитание на човешкия ум“ [22, с. 9] и че „Религиозният, духовният живот е живот на упражнение“ [6, с. 509]. Това определя и същественото място на упражненията в словото му – физически, дихателни, психически (мисловни), музикални, хигиенни и др., насочени към усъвършенстване на всички сфери на живота. Физическите или гимнастическите упражнения Учителя обозначава като базов жизненоважен компонент наред с дишането и храненето [6, с. 501]. С правилното им трениране може да се регулира добре 1/3 от живота на Земята [18, с. 387]. Според Петър Дънов упражняването на тялото е първоначалният и най-безопасен метод, предхождащ упражняването на ума и сърцето [20, с. 709]. Разбирането му е, че това трябва да стане главно с упражнения, които не са произволни, а научно обосновани, каквито са гимнастиките, които той дава [6, с. 502]. В тази връзка представляват интерес принципите и методите, с които Учителя осъществява двигателното обучение на учениците и последователите си.  

Целта на изследването е проучване на беседите на Учителя Петър Дънов за характеризиране на обучението в гимнастическите и паневритмичните упражнения от гледна точка на принципите и методите на Теорията и методиката на физическото възпитание; и в тази връзка да се очертаят някои особености и въздействия на упражненията, както и да се дадат насоки и правила за изпълнението им.

            1. Дидактически принципи

            В теорията и методиката на физическото възпитание обучението се ръководи от общите дидактически принципи – нагледност, съзнателност и активност, достъпност и индивидуален подход, от трайност, приспособени към специфичните особености на физическото възпитание, свързани с повишената двигателна активност [28].

1.1 Принципът на нагледност (предметно-образна, словесно-образна, условно- изобразителна и др.) се състои в разширяването на сетивните възприятия (зрителни, слухови, тактилни) на обучаваните за движенията, съставляващи упражненията, за стимулиране на наблюдателността, разбирането и осмислянето им, което подпомага усвояването на двигателните умения [28].

УчителяПетър Дънов прилага предметно-образна нагледност, като показва новите гимнастически упражнения; словесно-образна – чрез обширното им разясняване, и в някои случаи – условно-изобразителна нагледност чрез чертежи и рисунки. Така се създават не само двигателни представи за упражненията, но се изграждат психически и духовни представи за тях, което спомага за правилното им разбиране и изпълнение.

1.2 Принципът на съзнателност и активност сесъстои в проява на съзнателно отношение и участие в двигателното упражняване и в свързаната с това активност (двигателна, интелектуална, емоционална, волева) [28].

Принципът на съзнателност и активност в Школата се осъществява чрез системно разясняване в беседите на необходимостта, смисъла и полезните въздействия на упражненията. Съзнателността в беседите е поставена като основна особеност с изискването, че „всяко упражнение трябва да се прави съзнателно“ [10, с. 314] и с определянето на гимнастиката в съответствие с Разумната Природа като „съзнателни упражнения“, а не просто като механична тренировка [4, с. 272]. Всички упражнения са свързани с определени природни сили и съзнателното им изпълнение е необходимо за съзнателно свързване с тези сили [5, с. 245]. Целта на това упражняване е пълно осмисляне на движенията за постигане на първоначалните „Божествени движения“, което се определя като „външната страна на Школата“ [26, с. 20]. За постигането на съзнателно упражняване се указва например:

Активността при гимнастиките трябва да включва пълна двигателна, умствена, сърдечна и волева активизация, при която всички клетки на тялото участват в изпълнението им [6, с. 510]. Съвместното участие на мисълта, чувствата и волята се посочва като основно изискване при изпълнението на упражненията [16, с. 32].

Умствената активност се изразява в съзнателното отношение и в концентрацията на мисълта върху изпълнението на упражненията.

Двигателна и волева активност за изпълнение на гимнастиките се мотивира чрез:

            За създаване на емоционална активност в беседите срещаме наставления за влагане на положителни чувства при правенето на гимнастиките. Пример за това е напътствието всички действия и упражнения, в това число и гимнастическите упражнения, да се правят с любов и разположение, за да се придобие сила, която да се приложи в помощ на другите [10, с. 412]. Друго напътствие е гимнастиката да се прави с чувство на благодарност за вдишания въздух и за възможността за движения [10, с. 157]. Препоръчва се приложението на гимнастическите упражнения при физически и психически неразположения за превръщането им в психофизическо разположение. При изпълнението на гимнастическите упражнения в съчетание с дълбоко дишане, съобразно фазите на движенията, се цели връзка с Бога и придобиване на присъщите Му качества и разположение [15, с. 383]. Някои от упражненията включват изграждането на красиви представи за създаване на приятно настроение и израз на тялото, също и формули, в които присъстват думи, изговарянето и преживяването на които води до активизиране и хармонизиране на чувствата. Общите гимнастики в Школата по време на класовете, съборите и излетите в планината въздействат за създаването на положителна емоционална атмосфера и на чувство за колективност, подсилени от влиянието на природата.

1.3 Принципът на системност и последователност представлява обучение и заучаване на физическите упражнения в непрекъснат програмиран процес, продължаващ през целия живот, на логическо надграждане на сложността на двигателните задачи, на обема и интензивността на физическото натоварване с балансирано редуване на натоварването с почивка [28].

Проявления на принципа на системност и последователност при гимнастическите и паневритмичните упражнения са:

  • .

            1.4 Принципът на достъпност и индивидуален подход сеизразява в реализиране на оптимално съответствие между съдържанието на физическите упражнения по отношение на техния обем (знания и умения), сложност, степен на трудност и интензивност на натоварването и прилаганите обучителни методи съобразно психофизическите възможности на обучаемите, за постигане на максимално прогресивно развитие на двигателните им възможности [28].

Учителя Петър Дънов подчертава, че физическите упражнения и двигателната активност като цяло трябва да се съобразяват с индивидуалните двигателни възможности на човека, като критерий за това е извършването им да не предизвиква прекомерно напрежение, за да може да се правят с любов и разположение[19, с. 315]. Той препоръчва системното умерено упражняване, което не предизвиква претоварване на мускулите и води до подобряване на качеството на живота чрез повишаване на жизнената енергия и физическата работоспособност [19, с. 359]. Затова паневритмията и почти всички негови гимнастически упражнения са общодостъпни поради ниската или умерената интензивност на натоварваното и неголямата им трудност и сложност.

1.5 Принципът на трайност реализира чрез продължително системно повтаряне на изпълнението на точно дозирани и подобряващи физическата годност физически упражнения, дълговременно приложение на придобитите при обучението по физическо възпитание знания, двигателни качества, умения и навици [28].

Учителя Петър Дънов посочва, че човек ежедневно трябва да прави точно определен брой естествени упражнения, като естествеността им се изразява в положителните им резултати и в свързаност с природата [24, с. 50], каквито по същество са гимнастиките му. Чрез систематичните повторения на гимнастиките той цели неговите ученици и последователи да постигнат трайно, продължаващо през целия им живот, прогресивно подобряване на двигателните им качества, способности и умения. Учителя отбелязва, че движенията, които всеки човек трябва да извърши в живота си, са математически определени от законите на природата и тя санкционира всяко отклонение от тази норма [20, с. 291], като това важи и за физическите упражнения [5, с. 244 – 245]. В тази връзка задачата на всеки човек е да постигне това оптимално двигателно упражняване, за да развие прогресивно през живота си пълния си двигателен потенциал в съгласие с природата. Например при правилно развитие на двигателното качество сила на 120 години човек трябва да достигне върха на своята сила [23, с. 415].

2. Методи на физическото възпитание

Методите представляват начините за прилагане на физическите упражнения за постигане на целите и задачите на двигателното обучение, които са обособени в три основни групи: методи за възпитателно взаимодействие (методи за възпитание); методи за осъществяване на двигателната дейност и методи за контрол и оценка [28]. Ще разгледаме само тези методи, които се прилагат при гимнастическите и паневритмичните упражнения.

2.1 Методи за възпитателно взаимодействие

Личният пример е метод, при който чрез знанията, двигателните си умения и поведение и чрез физическа кондиция обучаващият въздейства като образец за подражание от обучаваните [28].

Учителя Петър Дънов изпълнява образцово гимнастическите упражнения с учениците си, което заедно с перфектните му двигателни действия и физическа кондиция е личният му пример, въздействащ те да проявяват постоянство при изпълнението на упражненията и да се стремят да постигнат двигателно съвършенство.

Убеждаването е метод, чрез който словесно се представят убедителни аргументи и знания, чрез които се въздейства най-вече върху мисленето, също и на чувствата и двигателните действия за създаването на съзнателно отношение и възприемане на активни модели на поведение по отношение на физическата активност [28].

В беседите се установява широко използване на убеждаването под формата на множеството знания, доводи, доказателства и примери за безусловната необходимост от изпълнение на гимнастиките, като се стимулира мисленето и осъзнаването на движенията. Например: „Ако искаш да живееш нормално, трябва да правиш ред упражнения… Ако доброволно не правите движения, природата ще ви застави насила“ [27, с. 260]; „Ако не правите упражненията, не може да имате Божието благословение“ [2, с. 407-408].

Упражняването е метод, който се изразява в многократно извършване от обучаемите на определени двигателни действия, зададени от обучаващия, насочени към формиране на двигателни навици и отношения и към съблюдаване на правила за двигателно поведение [28].

Прилагането на този метод става чрез редовното изпълнение на общите гимнастики и на зададените за домашно гимнастически упражнения, като така се усилва волята, чрез която се утвърждават добри двигателни навици и се създава устойчиво активно отношение за редовно правене на упражненията и за спазване на зададените за това правила. Отбелязва се, че упражняването трябва да става без бързане и без отегчение, да се усилва търпението с цел развиване на „Божествената воля“ [25, с. 381]. Усилването на волята за учениците в Школата чрез гимнастиките има за цел и постигането на контрол и управление на физическите сили, което се определя като изпълнение на Волята Божия във физическо отношение [9, с. 320 – 321].

Стимулирането е методза изразяване на одобрение на двигателните действия и поведението на обучаемите с оглед увеличаване на интереса и активността им за изпълнение на физическите упражнения [28].

В беседите не се установява приложение на стимулирането, тъй като липсват одобрения и похвали за изпълнението на гимнастическите и паневритмичните упражнения. Това е обяснимо с многото изисквания и правила за тяхното изпълнение, които учениците колективно и в пълнота не са могли да спазят, както и с неточностите в правенето на упражненията.

Порицаването е метод, чрез който се изказва неодобрение въз основа на аргументиран анализ и преценка на установените отрицателни страни на двигателните действия и поведение на обучаемите с оглед тяхното коригиране [28].

 В беседите начинът на изпълнение на гимнастическите и паневритмичните упражнения се подлага многократно на систематичен анализ и преценка и един от начините за излагане на установените несъвършенства е порицанието, което се изказва по отношение на несъзнателното изпълнение, без разположение, на неправилната телесна стойка, на неточните позиции на частите на тялото, на подоптималната мускулна активация и обхват на движение, на бързото темпо, на липсата на ритъм и синхрон и др. Може да отдадем използването на този метод на неосъзнаването на отговорността при правенето на упражненията, на недостатъчната колективна съзнателност и прилежание за подобряването на изпълнението, като изказаните неодобрения целят осъзнаване на тези несъвършенства и отстраняването им.

Ограничаването е метод на временно възпиране на двигателната дейност на обучаваните, насочено към предотвратяване на влиянието на негативните им двигателни действия и поведение върху самите тях и околните [28].

В беседите е указано да се ограничава изпълнението на гимнастически и паневритмични упражнения в следните случаи:

2.2 Методите за осъществяване на двигателната дейност са три групи: за обучение, за организация и за натоварване.

2.2.1 Методите за обучение са словесни, свързани с познавателния процес; нагледни, свързани със зрителното възприятие; и двигателни,отнасящисе допрактическото обучение и упражняване [28].

A. Словесни методи за обучение

Обяснението еметод за излагане на причинно-следствените връзки, на

понятията и фактите, свързани с двигателните действия за изграждане на представа за движенията и с изясняване на същността на упражненията, извършвани в обучителния процес [28].

Обяснениетосеизползва често в беседите и с него се разкрива разностранно физическата и духовната същност на упражненията и на съставящите ги движения, свързана с обосноваността им на природните явления, факти и закони. Относно изпълнението на упражненията с този метод се изяснява неговата необходимост, особеностите, въздействията, изискванията, правилата и начините за усъвършенстването му. Обяснението на изпълнението следва описанието на упражненията при първоначалното им представяне и разучаване, а понякога се прилага впоследствие в етапа на затвърждаването и усъвършенстването им, за постигането на по-дълбокото им разбиране и осъзнаване. Например шестте гимнастически упражнения са описани през 1922 г., а през 1926 се дават изречения за размишление при изпълнението им, и след това се обяснява как и какво изразяват упражненията по отношение на природните принципи и процеси [21, с. 197 – 199]. В други беседи за някои от тези упражнения се дават допълнителни обяснения.

Описанието е метод за очертаване на външната форма (пространствена, временна и пространствено-временна) и на вътрешната форма (физиологическа и психическа) на движенията, съставляващи физическите упражнения и последователността им [28].

Гимнастическите упражнения в беседите се дават, като се описват параметрите на външната форма на изпълнението им – изходно положение, начин на изпълнение, начин на дишане съобразно извършваните движения, продължителност, ритъм, темп и брой на повторенията. В описанието на някои упражнения се представя и вътрешната им психическа форма чрез изречения, които се произнасят (гласно или мислено), или чрез определена психическа представа.

Указанието е метод, изразяващ се в кратки наставления (инструкции) за точното овладяване на правилната техника на физическите упражнения, които са свързани с определени страни на тяхното изпълнение [28].

Указанието по отношение на гимнастиките се прилага под формата на точни напътствия по отношение на конкретни страни на тяхното извършване като психическа нагласа, телесна стойка, положение на частите на тялото, мускулно напрежение, ритъм, темп на движението, фази на дишане и др.

Командата еметод, прикойто обучаващият използва точно определени думи или кратки словосъчетанияв заповедна форма за строяване, престрояване, за придвижване на обучаваните [28].

      В беседите има случаи на даване на команди за изправяне в стоеж, за заемане на изходно положение и за разреждане за гимнастическите упражнения.

Беседата е метод, чрез койтообучаващиятчрез логически подредени въпроси получава отговори от обучаваните и така установява нивото на знанията им за физическите упражнения и успеваемостта на тяхното изпълнение, а също и предизвиква и насочва психичната им активност [28].

Учителя Петър Дънов използва метода на беседата (събеседването), като задава въпроси към учениците, на някои от които дава отговор, а други са в риторична форма, като целта му е подбуждане на мисленето по тях. По отношение на гимнастиките въпросите служат за:

  • изразяване на отношение и мнение как се правят упражненията за предизвикване на реална самопреценка и за коригиране на неправилните движения;
  • установяване на физическите, психическите и енергийните им въздействия и повишаване на сензитивността и осъзнаването им;
  • за провокиране на наблюдение и самонаблюдение на изпълнението им за тяхното задълбочено изучаване и разбиране.

            Анализът е метод, изразяващ се в подробно разглеждане и разтълкуване по определени критерии на познавателната идвигателната дейност на обучаемите във възпитателния процес с оглед нейното развиване и усъвършенстване [28].

Изпълнението на гимнастическите и паневритмичните упражнения в беседите се подлага на системен всестранен анализ от психофизическа и духовна гледна точка по природните критерии за движенията, който включва констатиране на отклоненията от правилното им извършване, на причините за тях и на последствията, които причиняват, и посочва начините за изправянето им и за недопускането им в бъдеще. В някои случаи методите на беседа и анализ се комбинират, като се започва с въпрос за фокусиране на вниманието и мисълта.

Б. Нагледни методи за обучение

Показването еметод, при който обучаващият или подготвеният обучаван образцово правят упражненията, цялостно или само техни части, за пряко визуално възприятие и за заучаване от обучаваните на правилния им начин на изпълнение [28].

Учителя Петър Дънов прилага и двата варианта на този метод. Той показва с образцово изпълнение гимнастическите упражнения при първото им представяне пред учениците. Също така указва, например за комплекса за волята от 1921 г.: „Изберете помежду си десет жени и десет мъже, добри гимнастици, които да направят упражненията, за да се усвоят добре от всички“. Показването трябва да бъде ритмично според законите на природата, на които са основани упражненията, със съзнание за природната им значимост, за да се научат всички на такъв правилен начин на изпълнение и да извлекат ползите от упражненията [14, с. 298]. Като полезни резултати от правилното изпълнение на тези упражнения Учителя посочва проява на волята [14, с. 299] и възстановяване на хармонията [14, с. 318].

Демонстрацията е метод, чрез който чрез статични (схеми, рисунки, снимки и др.) и динамични (филми и др.) визуални средства се представя изображение на реалния или правилния начин на изпълнение на упражненията за подпомагане на правилното им усвояване [28].

Има случаи в беседите, при които за създаването на нагледна представа за начина на извършване на гимнастическите упражнения те се изобразяват схематично или с рисунки. Пример за динамична демонстрация е направеният филм през 1938 г. за паневритмия на Рила, който впоследствие е прожектиран в салона на Изгрева. За заснемането на филма Учителя Петър Дънов изказва крайно неодобрение поради неточностите на изпълнението, които създават неправилна представа за упражненията [23, с. 49-50]. От думите му съдим, че заснемането на упражненията трябва да се направи само ако се правят образцово в пълен синхрон и по всички правила от всички, за да може то да послужи да създаване на точна представа за упражненията и за тяхното правилно усвояване.

В. Двигателните (практически) методи на обучение

Цялостният (синтетичен) метод се изразява в обучение в изпълнението на упражненията в целия им вид съобразно принципите на достъпност и постепенност [28].

Двигателното обучение в Школата на Учителя Петър Дънов е основно по цялостния метод, което е обяснимо с преобладаващата невисока сложност и степен на трудност и с естествения характер на гимнастическите и паневритмичните упражнения, със съобразеността на етапите на тяхното представяне с двигателните възможности на учениците.

Разчлененият (аналитичен) метод се състои в разделянето на упражненията със сложна структура на части, които се заучават поотделно и впоследствие се съединяват, като упражненията се изпълняват цялостно [28].

Споменава се необходимостта от приложението на метода за по-сложните координационно и състоящи се от няколко части паневритмични упражнения [2, с. 407].

2.2.2 Методите за организация на двигателната дейност служат за най-ефективно използване на времето, за осигуряване на безопасност и оптималност на двигателната активност [28].

Фронталният метод е основен във физическото възпитание, състоящ се в едновременното изпълнение от обучаемите на едни и същи упражнения под непосредственото ръководство на обучаващия за реализиране на общи цели и резултати [28].

Общите гимнастики по време на класовете и на всички останали братски дейности се извършват по фронталния метод, в повечето случаи заедно с Учителя. С приложението на този метод се цели чрез упражненията да се постигне колективност, едновременност и хармоничност на изпълнението: „Едно упражнение трябва да се прави едновременно от всички, като че го прави един човек“ [2, с. 407].

Индивидуалният метод се състои в поотделно упражняване от обучаващия на обучаемите [28].

Пример за индивидуален подход е разяснението, че желаещите могат да получат допълнителни указания за гимнастическия комплекс от 1910 г. и че могат да ги получат поотделно [7, с. 249].

2.2.3 Методите за физическо натоварване указват начина на извършване на физическите упражнения по отношение на регулирането на обременяването по обем, време, вид, форма на почивка и характер, според които се делят на равномерен (стандартен ) и променлив метод [28].

Равномерният метод се състои в извършване на физическите упражнения непрекъснато, с равномерни усилия и темпо, като натоварването преобладаващо е с ниска или умерена интензивност [28].

Гимнастическите и паневритмичните упражнения се изпълняват с равномерния метод на физическо натоварване, което съответства на характера и насочеността на упражненията, които се изпълняват с бавно до умерено темпо, равномерно, с еднаква продължителност на повторенията и на отделните упражнения в гимнастическите комплекси, ритмично, плавно, с ниска до умерена интензивност, с достъпност и др.

2.3 Методи за контрол и оценка

Наблюдението на изпълнението на упражненията от обучаваните се извършва от обучаващия, на базата на което той прави качествена преценка [28].

 Учителя Петър Дънов прави систематични преки наблюдения на изпълнението на общите гимнастики и по духовен път следи упражненията за самостоятелно изпълнение, след което в беседите си прави качествена преценка. Също така наставлява учениците си винаги да се самонаблюдават при извършването на упражненията и да си отбелязват състоянията, през които минават [11, с. 81]. По този начин чрез съзнателното самонаблюдение и самопреценка на процеса на упражняване те стават по-активно наблюдаващи и преценяващи самообучението си.

Двигателно тестиране, изпитване и оценяване

В Школата изпитване не се прилага, но Учителя предупреждава, че „като идете при царската врата на оня свят, ще кажат: „Направете едно гимнастическо упражнение“[3, с. 105]. Това е своеобразен тест за оценяване на степента, до която ученикът е овладял и развил физическите си сили чрез упражненията. Пълното развитие на физическите сили е условие за последващото развитие на висшите сили в духовния и Божествения свят [13, с. 453].

Заключение

В беседите на Учителя Петър Дънов за обучението в гимнастическите и паневритмичните упражнения установяваме приложение на принципите и голяма част от методите на физическото възпитание. Без да бъдат назовани изрично, те са сходни по форма, по съдържание и по начина на осъществяване на основните психофизически аспекти на двигателното обучение. Специфична особеност на обучението, което той прилага, е естественото му обосноваване на съответствието на упражненията с природните закони, движения, сили и енергии за реализирането на целите и ползите на упражненията. Освен това основно изискване е съзнателното изпълнение на гимнастиките с пълна умствена, сърдечна и волева активност, за достигане на правилно и максимално резултатно упражняване и за прогресивно подобряване през живота на двигателните възможности. Също така в Школата приложението на принципите и методите на двигателно упражняване е насочено към колективното достигане от учениците до качествено ново ниво на усъвършенстване във връзка с Бога, изразяващо се в придобиването на Божествени качества и разположение, на Божествени движения и Божествена воля. Крайната цел е постигането на пълно развитие и контрол на физическите сили през земния живот като неотменна стъпка към духовното израстване. Със своите особености принципите и методите на обучение в гимнастическите и паневритмичните упражнения обогатяват теорията и методиката на физическото възпитание и физическата култура.

Литература

  1. Дънов, П. Ако говоря, ООК (1934 − 1935), Том I, ИК „Жануа-98“, 2003.
  2. Дънов, П. Ако говоря, ООК (1934 − 1935), Том II, ИК „Жануа-98“, 2003.
  3. Близо и далеч, УС (1941–1942), Том II, Изд. „Урания“ и Изд. „АСК-93“, София, 1997.
  4. Дънов, П. Божествената мисъл, МОК (1927 − 1928), Изд. „Бяло Братство“, София, 2012.
  5. Дънов, П. Божият глас, ООК (1930 – 1931), Изд. „Бяло Братство“, София, 2013.
  6. Дънов, П. Вас ви нарекох приятели, НБ (1935 – 1936), Изд. „АСК-93“, Кърджали, 1998.
  7. Дънов, П. Веригата на Божествената Любов (1903 – 1915), Изд. „Захарий Стоянов“ и Изд. „Бяло Братство“, София, 2007.
  8. Дънов, П. Високият идеал, ООК (1923 − 1924), Изд. „Бяло Братство“, София, 2009.
  9. Дънов, П. Време и сила, МОК (1925 – 1926), Изд. „Бяло Братство“, София, 2010.
  10. Дънов, П. Възможности за щастие, СС (1941 – 1943), Изд. „Бяло Братство“, София, 2011.
  11. Дънов, П. Двата пътя, МОК (1922). Изд. „Бяло Братство“, София, 2011.
  12. Дънов, П. Езикът на Любовта, СС (1939 – 1940) Изд. „Бяло Братство“, София 2011.
  13. Дънов, П. Козативни сили, ООК (1925 – 1926), Изд. „Бяло Братство“, София, 2010.
  14. Дънов, П. Мировата Любов, СС (1919 – 1921), Изд. „Бяло Братство“, София, 2008.
  15. Дънов, П. Наука за живота, ООК (1939 – 1940), Том II, ИК „Жануа-98“, София, 1999.
  16. Дънов, П. Новата мисъл, ООК (1932 – 1933), Изд. „Бяло Братство“, София, 2013.
  17. Дънов, П. Новият живот, СС (1922 – 1924), Изд. „Бяло Братство“, София, 2009.
  18. Дънов, П. Посока и растене, МОК (1926 – 1927), София, ИК „Жануа-98“, 2002.
  19. Дънов, П. Посока на растене, МОК (1926 – 1927), Изд. „Бяло Братство“, София, 2011.
  20. Дънов, П. Простите истини, ООК (1926 – 1927), Изд. „Бяло Братство“, София, 2011.
  21. Дънов, П. Свещеният огън, СБ (1926), Изд. UNIVERSE, 1998.
  22. Дънов, П. Свещеният огън, СС (1925 – 1926), Изд. „Бяло Братство“, София 2009.
  23. Дънов, П. Славата Божия, царството Божие и волята Божия, ООК (1938 – 1939), Том I, Изд. „Урания“ и Изд. „АСК-93“, София, 1998.
  24. Дънов,